Лили

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

— Дейзи ми каза, че си хубавица, но не ми каза, че си ослепително красива — каза Фърн Рандолф на Лили. — Хубаво ще бъде най-после в семейството да се появи жена, която да засенчи Айрис.

Когато прислужницата беше обявила, че госпожа Рандолф е в дневната и желае да се срещне с нея, Лили и Бела играеха карти. Струваше й се, че напоследък не прави нищо друго, освен, да играе карти. Лили беше накарала Бела да й обясни някои тънкости на играта и дори да поиграе с нея. Лили бе предположила, че става въпрос за госпожа Тайлър Рандолф. Тя все още не желаеше да се среща с никого, но не можеше да откаже да се срещне с Дейзи, която се беше държала толкова добре с нея.

Лили се изненада, когато една жена, която тя не познаваше, я поздрави с топлината, с която се поздравяваха приятелки, които не се бяха виждали отдавна.

— Аз съм Фърн Рандолф. Глупаво беше от моя страна да не се сетя, че вероятно очакваш Дейзи.

— Съжалявам. Трябваше да те позная, но за последен път те видях преди повече от четири години.

— Глупости. Няма причина да запомниш една семейна жена, заобиколена от цяла орда хлапета.

Едва тогава Лили се сети, че Фърн беше майка на пет енергични момчета и беше омъжена за Медисън, който толкова много приличаше на Зак, че приликата беше изнервяща.

Двете седнаха.

— Би трябвало да помня всички членове на семейството на Зак — каза Лили.

— Не можеш. Дори Джордж от време на време забравя някой от племенниците си.

— Имах предвид възрастните — поясни Лили, като продължаваше да се чуди защо Фърн беше дошла да я посети.

— Знам, че се чудиш откъде се появих — каза Фърн. — Медисън реши да премести управлението на фирмата си в Сан Франсиско и аз дойдох тук, за да потърся къща. За малко щях да припадна, когато Дейзи ми каза, че Зак се е оженил. Защо изобщо си позволила някой да разбере за този брак? Семейството ще умре от любопитство.

Думите й накараха Лили да пребледнее от уплаха. Тя вече беше отказала на Йезекия и госпожа Торагуд да се срещне с тях, защото не знаеше какво да им каже. Мисълта, че може би щеше да й се наложи да обяснява на Дейзи какво се бе случило, я изпълваше с ужас. Присъствието на Фърн беше още по-объркващо.

— Виждам, че се притесняваш от любопитството на семейството — каза Фърн. — Ти имаш право да бъдеш част от това семейство. Те ще те питат за всичко, независимо колко лични могат да бъдат въпросите им. Може би няма да ми повярваш, но в това отношение мъжете са по-лоши от жените.

— Не знам откъде да започна да обяснявам кашата, която забърках.

— Скъпа, всяка жена, която би се омъжила са Зак, се изправя пред непосилна задача. От теб дори се очаква от време на време да сбъркаш. Всъщност, аз дори не трябваше да идвам тук, а трябваше да отида да притисна онзи егоист в собствената му кръчма.

— Зак не е виновен — каза Лили, която беше решила да не позволи семейството му да го обвини за нейните грешки. — Той се държа като истински джентълмен още от самото начало. Аз съм онази, която постоянно правеше глупави грешки.

— За един и същ човек ли говорим?

— И ти говориш като всички останали — ядоса се внезапно Лили, — като предполагаш, че ако има някакъв проблем, то вината е на Зак. Зак не е виновен, че на мен ми липсваше достатъчно здрав разум, за да си стоя там, където ми е мястото. Зак не е виновен, че се ожени за жена, която не е толкова умна, колкото си мисли, че е. Всеки друг на негово място щеше да ме е удушил отдавна.

Фърн стоеше безмълвно и гледаше втренчено Лили, без да се опита да й отговори.

— Съжалявам, че ти се троснах така, но всички говорят само ужасни неща за Зак. Аз не твърдя, че той е идеален, но никой не вижда нищо добро в него.

— А ти виждаш ли?

— Не разбирам как останалите не могат да го видят.

— Вероятно защото той се държи колкото се може по-далеч от семейството си — каза Фърн.

— Ако всички се държат с него по начина, по който се държаха във Вирджиния, не мога да го обвинявам за това.

— Мисля, че не започнахме много добре — каза Фърн и се надигна от мястото си. — Може би вече трябва да си вървя.

Лили скочи от мястото си.

— Недей, моля те. Не знам какво ми става. Никога не съм се държала така, дори когато нещата са били ужасно объркани.

Фърн се отпусна неохотно в стола си.

— Толкова объркани ли са и сега?

— По-лошо е от всякога.

— Аз умея да слушам. Невъзможно е човек да живее под един покрив с шестима мъже Рандолф и да не се научи на това.

Лили се усмихна.

— Някой ден ще трябва да обясниш всичко. Когато всички научат името ти, то ще възбуди любопитството му.

— Не те разбирам.

— Ти едва ли си пропуснала да забележиш, че всички снахи на Зак носят имена на цветя. Той бяга от онова, което нарича „жените цветя“, в продължение на години. Всички ще искат да разберат как си успяла да го хванеш.

— С измама.

— Това изисква обяснение.

И Лили й даде обяснението, което Фърн търсеше. Тя започна от началото и разказа всичко с подробности до самия край.

— Както виждаш, за всичко съм виновна аз. Ако не бях изпитвала такава глупава увереност, че знам всичко, това нямаше да се случи.

— Съжалявам, че Роуз не е тук, за да те чуе. Тя познава Зак много по-добре от мен.

— Той се страхува от нея. А също и от Джордж.

Фърн се разсмя.

— Роуз и Джордж вероятно са единствените хора на този свят, които Зак обича безрезервно. Той се държи на разстояние от тях, защото не желае да ги нарани. — Тя замълча за няколко секунди очевидно за да обмисли нещо. След това каза: — Не мога да бъда сигурна в това, разбира се, но е твърде възможно той да те обича също толкова, колкото и ти него.

Очите на Лили се насълзиха. Тя ги избърса.

— Зак не ме обича. Той твърди обратното, но това не е вярно. Той дори не иска да бъде женен.

— О, в това не се съмнявам. Зак се бори срещу всички опити да бъде поставен под някакъв контрол или да бъде ограничена свободата му, откакто се е родил. Но ако е направил дори половината от онова, което ми каза ти, значи те обича. Познавам мъжете Рандолф, а познавам и Зак достатъчно добре, за да смея да твърдя това.

Лили не искаше да позволи на Фърн да засее семената на надеждата в душата й. Тя предпочиташе Фърн да й каже, че всичко е свършено, че колкото по-бързо се върне във Вирджиния, толкова по-добре щеше да бъде за всички. Това Лили можеше да изтърпи. Едва. Но тя не беше в състояние да изтърпи надеждите й да бъдат подновени отново само за да бъдат разбити за пореден път.

— В такъв случай това не е любовта, от която аз имам нужда — каза Лили. — Не искам да променям живота му. Мислила съм дали да не го направя — предполагам, че всяка жена се опитва да промени мъжа си по свой вкус, — обаче реших, че това няма да му хареса. Но той трябва да ме допусне в живота си и аз нямам предвид само заведението, като казвам това. Имам предвид всичко. Той се опитва да ме принуди да живея в свят, различен от неговия. Казва ми какво да правя, какво да мисля, къде да живея, кои трябва да бъдат приятелите ми. Това не е брак. Това е все едно, че аз съм негова собственост. Това е начинът, по който баща ми се държеше с майка ми. Това е една от причините, поради които избягах от къщи.

— Ти опита ли се да поговориш със Зак, да му кажеш как се чувстваш?

— Да, но той не чува онова, което не желае да чуе. Когато реши нещо, не се оставя никой да го разубеди.

— Типичен Рандолф — каза Фърн. — Мога да ти разкажа много такива истории за Медисън… Но моят съпруг не те интересува. Достатъчно е да ти кажа, че всеки мъж с фамилията Рандолф си мисли, че знае всичко.

— И какво трябва да направя?

— Първо трябва да решиш дали го обичаш достатъчно, за да го изтърпиш до края на живота си. Те не се променят. Те може и да обичат до полуда жените си, но си остават все същите егоистични, твърдоглави животни, които са били и преди да ги уловим и да се омъжим за тях.

— Това звучи ужасно.

— Скъпа, аз съм омъжена за най-упорития от тях и имам петима синове, които са му одрали кожата. Не бих заменила дори една минута от времето, през което съм познавала Медисън, за нищо на света, но понякога има моменти, когато бих дала всичко, за да бъда достатъчно силна, за да го набия.

— И аз често се чувствам така по отношение на Зак.

— Това е, защото те двамата с Медисън не се различават много.

— Как успяваш да постигнеш своето, когато той е решил, че няма да ти го даде?

— Първо се уверявам какво точно искам и какво смятам да направя, когато го получа. След това казвам на Медисън. Той вика и заплашва, но не се опитва да ме спре. Ако можеш да накараш някой да ти се възпротиви, още по-добре. Медисън може и да не мисли, че трябва да направя дадено нещо, но е готов да защитава правото ми да го направя, ако някой друг се възпротиви на намеренията ми.

— Но това е безсмислено.

— Мъжете винаги са такива, когато става въпрос за жени. Те са много добри в смятането и строенето на разни сгради, но ако нас ни нямаше да им помагаме, никога нямаше да могат да си намерят долните дрехи.

Лили се разсмя.

— Зак не е такъв.

— Дай му малко време. От онова, което казва, той вече си има жена, която върши голяма част от работата му вместо него.

— Доди, но тя напусна.

— Добре. Рано или късно Зак трябва да се осъзнае. Когато това стане, ти ще бъдеш до него, за да му помогнеш.

Лили не можеше да си представи, че можеше да реши проблемите на Зак. Ако искаше да бъде негова жена, трябваше да престане да му създава само неприятности и да започне да задоволява поне една от нуждите му.

Тя си спомни за часовете, които двамата бяха прекарали заедно в леглото. Първоначално това я бе карало да се чувства малко виновна. Но само в тези моменти тя се бе чувствала наистина като част от него; само в тези моменти двамата не бяха спорили и Зак не се беше опитвал да я изхвърли от живота си.

— Предполагам, че в повечето случаи чаках той да вземе всички решения — каза Лили. — Когато не го направех, неизменно създавах някаква бъркотия.

— Не се тревожи за това — каза Фърн. — Ти си негова жена. Твое право е да създаваш неприятности.

— Но аз не искам да го правя.

— Не ставай глупава. Той ще ти създава неприятности от зори до полунощ до края на живота ти. В замяна и той заслужава някои лоши моменти. Пък и това ще го накара да ти обръща повече внимание и да те уважава повече.

— Не те разбирам.

— Не си губи времето, като се опитваш да ме разбереш. Казах ти, че мъжете са глупави създания. Те винаги се опитват да изкарат, че ние сме по-глупави от тях, но те с нищо не са по-добри от нас. Просто не желаят да си го признаят.

Лили трябваше да признае, че Зак имаше някои доста смехотворни идеи. Дори Доди смяташе така. Тя обаче се съмняваше, че той би променил свое решение само защото тя поискала това от него.

— Сигурна ли си, че не искаш да се преместиш в хотел. Дейзи се тревожи за теб.

— Ще се чувствам по-добре, ако остана тук. Това няма ни що общо с Дейзи. Ако отида в хотела, Зак ще си помисли, че съм се предала. Пък и смятам да си намеря работа, докато реша какво да правя.

Фърн стана от мястото си.

— Е, не се бави много. Роуз и Джордж ще дойдат в Сам Франсиско през пролетта. Дори не ми се мисли какво ще направят те, ако нещата не се изяснят дотогава. Като си помисля за това, почти започвам да съжалявам Зак.

— Но те са му само брат и снаха.

— Те са му повече като родители. Двамата са го отгледали. Мисля, че Роуз дори го приема като свое най-голямо дете.

Лили нямаше представа от какви напътствия бе имал нужда Зак като дете, но знаеше, че сега той нямаше нужда от майка. Зак трябваше да върши всичко, което правеше, само защото искаше да го направи. Лили беше видяла какво ставаше, ако някой го принудеше да направи нещо против волята си.

— Знам, че преживяваш труден период, но наистина трябва да посетиш Дейзи и мен. Обещавам, че няма да бъдем любопитни и да се месим в живота ти. Ти вече си част от семейството и наше право е да се тревожим за теб.

— Точно в това е проблемът. Аз не съм част от семейството. Досега бракът ми е просто едно парче хартия. Докато Зак не реши, че ме иска в живота си, че има нужда от мен, аз ще си остана външен човек за семейството му.

Дейзи и Фърн бяха намерили Зак в кабинета му. Когато Фърн заключи вратата след себе си и прибра ключа в чантичката си, Зак се почувства като заек в клетка.

— Не мога да поема риска да избягаш, преди да сме ти казали всичко, което имаме да ти казваме — заяви тя.

— Трябва да направиш нещо по отношение на Лили — започна без заобикалки Дейзи, — и то бързо. Грешно е горкото момиче да живее само и да работи в магазин за дамски дрехи, след като си има съпруг, който може да се грижи за нея.

Зак винаги изпитваше ужас, когато няколко жени се съюзяваха срещу него, особено ако тези жени бяха снахите му. Тях той не можеше да наругае и да изпъди от кабинета си. Ако го направеше, цялото му семейство щеше да се обърне против него. Не можеше и да им предложи да седнат и да обсъдят нещата на едно питие. Досега винаги бе успявал да им избяга, но този път Фърн беше скрила ключа. Зак беше в капан.

— Опитах се — каза той. Гърлото му беше пресъхнало. Помисли си дали да не си налее чаша бренди, но се отказа. Те сигурно щяха да кажат на Роуз, че е започнал да пие. — Тя вече не иска да ме вижда. Казва, че нищо не се е променило и няма за какво да си говорим.

— Значи ти трябва да промениш нещо.

— Вие на чия страна сте?

— На страната на Лили.

— Страхотно. Собственото ми семейство се обръща срещу мен.

— Аз не съм ти кръвна роднина — възрази Дейзи, — така че не ми излизай с този номер. Пък и тя ми разказа какво си искал от нея, че си очаквал всеки ден да си стои сама с някакви непознати, докато ти се забавляваш както обикновено.

— Моите забавления са част от работата ми. Така си изкарвам прехраната.

— Тогава я остави да ти помага.

— Не искам тя да ми помага. Това не е подходяща работа за жена като Лили.

— Обичаш ли я?

— Разбира се, че я обичам. Постоянно й го повтарям, но тя не ми вярва.

— Имам предвид дали наистина я обичаш.

— Какво искаш да кажеш с това „наистина“?

— Тя ли е единственото нещо, за което мислиш денем и нощем? Изгубил ли си апетита си? Невъзможно ли ти е да спиш спокойно, да се задържаш на едно място, да си вършиш работата?

— Разбира се, че не. Ти за идиот ли ме имаш?

Като си помисли по-добре, Зак реши, че напоследък не се чувстваше както обикновено. На всички момичета им беше ясно, че той не можеше да се концентрира върху работата. Да не говорим пък за съня! Но той никога не беше мислил, че причината за това може да е Лили. Зак се тревожеше за нея и се дразнеше, че тя не желаеше да го вижда, но не разбираше как може да разстрои целия му живот просто защото си беше тръгнала.

— Предполагам, че това решава проблема — обобщи Фърн. — Ти не можеш да кажеш, че обичаш Лили, ако не се чувстваш ужасно без нея.

— Не съм казал, че не се чувствам ужасно — възрази й Зак, въпреки че не му се искаше да признае такава слабост на когото и да било. — Но не е дошъл краят на живота ми.

Дали пък не се залъгваше?

— Ти се опитваш да ме подмамиш отново да управлявали заведението заради теб, така ли е? — попита Доди.

— Щях да го направя, ако можех — отвърна Зак, — но точно сега искам само да се грижиш за бизнеса, докато отсъствам. Той изпита облекчение, когато видя, че Доди е трезвена. Всъщност, тя изглеждаше по-добре от когато и да било.

— Къде отиваш?

— Да намеря Уинди Дъмбартън и да го накарам да регистрира брака ми.

— Това е първото почтено нещо, което вършиш от седмици. Как е Лили?

— Добре, предполагам. Все още не желае да ме вижда.

— Може би ще пожелае, когато се върнеш.

— Защо?

— Променил си се. Недостатъчно, но може би Лили не очаква много. По-добре побързай. Не знам колко дълго тя ще може да стои и да чака да се вразумиш.

— Говориш като Дейзи и Фърн.

— Умни жени.

Зак хвърли дрехите си в един куфар. Не можеше да понася всичко това повече. Лили му липсваше повече, отколкото си беше представял, че е възможно. Трябваше да я върне при себе си, но преди това трябваше да се увери, че бракът им е законен. Нямаше смисъл да урежда всичко останало, ако бракът не беше регистриран. Детективът на Пинкертън се беше провалил. Зак трябваше сам да намери Уидни Дъмбартън, дори ако трябваше да претърси всеки бар и всяка кръчма на запад от Мисисипи.

Но докато си мислеше за всичко онова, което искаше да направи за Лили, за обещанията, които възнамеряваше да й даде, той осъзна, че тя може би нямаше да пожелае да се върне. Ръката му застина във въздуха, докато посягаше да вземе една риза от чекмеджето. Зак не искаше Лили да го напусне завинаги. Той искаше да бъде женен за нея. Харесваше му тя да бъде край него, и то не само докато бяха в леглото. Тя го караше да се чувства по-добре.

Това беше любов. Не можеше да бъде нищо друго.

Зак не искаше тя да работи в кръчмата, защото я обичаше. Искаше тя да познава само най-почтените хора, защото я обичаше. Не му беше ясно защо тя не можеше да разбере това. Каква друга можеше да бъде причината?

Но нещо му подсказваше, че това не беше всичко. И Лили нямаше да се върне при него, докато той не разбереше какво точно беше то.

И той щеше да разбере. Нямаше да се предаде толкова лесно. Той може и да беше егоист и инат, но не беше толкова глупав, че да не знае, че никога нямаше да намери друга жена като Лили.

Лили си казваше, че беше глупаво, дето изобщо искаше да говори със Зак, а още по-глупаво беше да се опитва да го прави в работното време на кръчмата. Той никога не успяваше да се отдалечи за дълго от картите, за да й обърне внимание. Лили не можеше да очаква това да се е променило.

Но тя трябваше да говори с него. Трябваше да разбере дали чувствата му се бяха променили.

Отначало Зак бе идвал в пансиона почти всеки ден. Една сутрин дори се беше събудил рано, за да я причака в магазина. Тя го беше видяла да се приближава и беше помолила госпожа Уелборн да му каже, че я няма, след което се беше скрила в задната стаичка.

Но Зак не се беше появявал в продължение на цяла седмица. През това време Лили се беше опитвала да вземе решение да се върне във Вирджиния, но все не можеше да го направи. Тя обичаше този невъзможен човек. Това никога нямаше да се промени. Нямаше смисъл да си мисли, че можеше да се премести в друг град, да се влюби отново и да създаде свое семейство. Искаше само Зак Рандолф и никой друг. Лили нямаше намерение да се омъжва за човек, когото не обичаше.

Бе смятала, че няма да може да живее с мъж, който не я обича също толкова отчаяно, колкото и тя него, но през миналата седмица се беше принудила да постави под съмнение доста неща. Не беше ли половин хляб по-добре от никакъв?

Всеки път, когато си зададеше този въпрос, сърцето й се свиваше. Това означаваше да се предаде. Това означаваше да приеме, че Зак никога нямаше да я обича така, както тя искаше да бъде обичана, че никога нямаше да намери щастието, което толкова отчаяно желаеше.

Но нямаше ли да се чувства още по-нещастна без него? Тази седмица се беше случило точно това. Последните седем дни бяха най-мрачните и най-нещастните в живота й. Поне по десет пъти на час Лили бе изпитвала желание да отиде при Зак и да му каже, че е готова да го приеме при всякакви условия.

Баща й винаги бе казвал, че може да приема нещо само стопроцентово. Майка й бе твърдяла, че човек трябва да знае как да прави компромиси. Лили не знаеше кой от двамата беше прав. Може би никой. Може би трябваше да потърси някакво съвсем друго решение.

Ако Зак я обичаше, тя беше готова на всичко, стига то да й позволеше да остане с него. Трябваше да я допусне в своя свят. Лили знаеше, че нямаше да бъде лесно да убеди Зак да промени решението си. Бе проявил забележително упорство по този въпрос.

Но тя беше длъжна да го убеди. От това зависеше не сам нейното щастие. Възможно беше тя да е бременна. Ако беше това променяше всичко.