Лили

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

В крайна сметка беше решено събирането да се проведе в църквата.

— Съпругите им ме накараха да говоря с теб — каза госпожа Торагуд на Йезекия. — Те нямат никакво намерение да влизат в кръчма.

— Но ако те се срещнат с момичетата на тяхна територия, това ще бъде доказателство колко голямо разбиране проявяват — отвърна Йезекия. — Така момичетата по-лесно биха повярвали в искреността на нашите усилия.

— Те няма да влязат в кръчма — повтори госпожа Торагуд.

— И не говори за нашите усилия — добави тя. — Ти се остави Лили Рандолф да те убеди да го направиш. Нас никой не ни е питал какво мислим по въпроса.

— Трябва да сте забелязали, че това е проява на добра воля.

— Ще бъде проява на абсолютна глупост да изложим съпрузите си на влиянието на жени, за които бихме предпочели да не знаем нищо — заяви Сара. — Всички знаят, че мъжете не могат да устоят на изкушенията на злото. Всяка жена, която сама пъха мъжа си в ръцете на изкушението, е глупачка.

— Според мен ти гледаш твърде строго на характера на тези жени — възрази Йезекия. — Аз бях твърде впечатлен от някои от тях и особено от госпожица Джули Петерсън.

— Уверена съм, че е така. Дори и добрите мъже обикновено биват впечатлени от този тип жени. Но независимо от това, жените нямат намерение да влязат в кръчма. И аз напълно ги подкрепям в това тяхно решение.

— В такъв случай ще организираме събирането в църквата — отстъпи Йезекия. — Страхувам се обаче, че така няма да дойдат много хора.

Сара Торагуд се беше погрижила църквата да бъде украсена според случая, но нещо не вървеше.

Когато Зак научи, че те възнамеряваха да използват църквата, той отказа да затвори „Малкото райско кътче“.

— Не виждам защо трябва да понасям загуби без никаква основателна причина — заяви той на Лили.

— Това ще покаже, че подкрепяш усилията на Йезекия.

— Но аз не ги подкрепям. Ще бъда там, за да подкрепям теб, но ако питаш мен, Бела съсипа живота си, като се опитваше да бъде почтена. Няма да задържа нито едно момиче, което пожелае да напусне работата си при мен, но и нямам намерение да ги принуждавам да напускат.

Лили се беше подготвила да спори с него в продължение на часове, но Зак беше взел решението си и отказваше да го обсъжда с нея. Това не се харесваше на Лили, но тя нямаше друг избор, освен да приеме решението му.

Някои от момичетата изобщо не се интересуваха от събирането. Други казаха, че предпочитат да изчакат и да видят какво ще излезе. Трети пък искаха да отидат, но не искаха да отсъстват от работа. В крайна сметка едва седем отидоха.

Паството също не беше представено по-добре. Няколко от дамите се появиха, но бяха оставили съпрузите си вкъщи. И синовете си. И племенниците си. И внуците си.

— Основната цел на това събиране беше да ги срещнем със съвсем различни мъже — каза отчаяно Лили.

— Те очевидно не възнамеряват тези мъже да бъдат техните — отвърна Зак. Той се усмихваше леко, докато наблюдаваше Йезекия, който разговаряше с Джули Петерсън. — Вие с Йезекия ще трябва да разрешите този проблем, ако смятате да повторите опита си.

— Ако в най-скоро време не направим нещо, няма да има следващ път — каза Лили. — Те няма да се върнат тук, за да бъдат държани на разстояние.

— Ти какво предлагаш? — поинтересува се Зак.

— Трябва да намерим нещо общо между тях.

— Те нямат нищо общо помежду си.

— Напротив, имат. Всички те имат семейства, домове, дрехи, този град, още една дузина други неща. Просто трябва да намерим онова нещо, което можем да използваме, за да ги накараме да започнат да си говорят.

Точно в този момент се появи Кити Лофтън с бебето си.

— Това е! — възкликна възбудено Лили. — Бебета. Всички жени обичат бебетата.

— Но ние имаме само едно.

— И това ще свърши работа — отговори Лили, докато тръгваше към Кити. — Особено щом е толкова хубаво.

— Едно бебе не може да оправи цялата тази бъркотия — обърна се Зак към Доди.

— Ако някой може да се справи, то това е тя — отвърна му Доди. Тя беше дошла, защото — по нейните собствени думи — нямало начин да изпусне такава среща за нищо на света. Зак се зарадва, когато разбра, че тя е спряла да пие, но не му стана приятно, когато разбра, че си е намерила друга работа.

— Ако ще си говорят за бебета, нямат нужда от мен — каза Зак. — Връщам се в кръчмата.

В този момент Лили се върна забързано при него.

— Кити казва, че знае къде е Джак.

— Кой е Джак? — попита Доди.

— Мъжът й. Бил е шанхайван. Тя иска ти да тръгнеш след него.

— Ти си луда! — заяви Зак. — Ако го направя, ще свърша на път за Китай заедно с него.

— Трябва да му помогнеш — настоя Лили. — Той е баща на детето й. Ти винаги си казвал, че едно дете трябва да има двама родители.

— Това не е толкова просто, като да убедиш един мъж да се ожени за майката на детето си — отвърна Зак. — Тези хора са престъпници. Те крадат възрастни хора и ги държат като затворници в продължение на години. На кой кораб е?

— На „Морска вещица“.

— Това е корабът с най-печална слава в Сан Франсиско.

— Тя е отчаяно влюбена в него. Не знам дали ще преживее да го загуби отново.

— Тя не може да бъде сигурна, че той е на кораба. Просто е чула някакъв слух.

— Можеш ли да провериш?

— Може би, но не мога да го направя оттук. Трябва да се върна в кръчмата. Познавам някои хора, с които мога да говоря. Може би ще успеем да измислим нещо, но не се надявам кой знае колко. Необходима е малка армия, за да бъде измъкнат човек от някой от тези кораби. Трябват ти Монти и Хен. Те обичат битките.

— Можеш да се справиш — каза Лили. — Знам, че можеш.

Зак реши, че имаше моменти, в които Лили се заблуждаваше, че той е всемогъщ. Тя не осъзнаваше, че и говореше за хора, които използваха груба сила, наркотици, оръжие или всичко, което имаха подръка, за да получат онова, което искаха. Тя не беше срещала такива хора в Салем, а вероятно и никъде другаде.

Зак започваше да става също като братята си и вършеше една глупост след друга само защото Лили не можеше да се въздържи да помага на хората. Независимо от неговите възражения, тя винаги успяваше да го въвлече в онова, което беше замислила. Беше твърде мекосърдечна, а той беше твърде отстъпчив.

Зак трябваше да поговори с нея, да я накара да разбере, че той не можеше да се заеме сам със защитата и подкрепата на всички беззащитни жени в Сан Франсиско. Тя превръщаше нещо, което той беше започнал в свой собствен интерес, в работа на пълен работен ден. Ако продължаваше така, тя сигурно щеше да започне да настоява Зак да подслонява и деца без бащи. Трябваше да сложи край на всичко това. Той не искаше никакви бездомни деца под покрива си.

Но това трябваше да почака. Точно сега Зак трябваше да измисли как да измъкне съпруга на Кити. Да отговаря на очакванията на Лили започваше да става доста изтощително, дори опасно.

Зак беше тръгнал преди по-малко от двадесет минути, когато майката на Кити влезе в църквата. Тя се изненада, като видя как всички жени се редуваха да вземат внука й в ръце, но не го показа по никакъв начин. Тръгна направо към дъщеря си.

— „Морска вещица“ ще отплава тази вечер.

Кити за малко да припадне. Тя се обърна към Лили, а Лили на свой ред се обърна към Доди.

— Зак не може да направи нищо за толкова кратко време — каза Доди. — Съмнявам се дали е успял да говори с някого досега.

— Но ние трябва да направим нещо — каза разтревожена Кити: — Ако той замине, никога повече няма да го видя.

Не след дълго всички в църквата вече знаеха за затруднението на Кити, но никой нямаше никаква представа какво можеше да се направи, за да бъде измъкнат съпругът й от трюма на „Морска вещица“.

— Отивам на кораба — заяви Кити. — Може би ще успея да убедя капитана да пусне Джак.

— Не можеш да отидеш сама — възрази Лили. — Идвам с теб.

— Полудели ли сте? — попита го Доди. — Нито една от вас няма да ходи там. Ако отидете, няма да се върнете живи.

— Не мога да повярвам, че това е истина — каза Йезекия. — Това е Америка. Хората имат право да ходят където си искат.

— Това е Сан Франсиско — тросна се в отговор Доди. — Тук хората не винаги се прибират, когато поискат да го направят.

— Можем да отидем всички заедно — предложи госпожа Торагуд. — Те не биха посмели да навредят на жените от църквата.

— По-добре да изчакаме Зак — посъветва ги Доди.

— Нямаме време — възрази Кити. — Не и ако корабът ще отплава тази вечер.

— Идвам с вас — предложи Йезекия.

Една след друга жените предлагаха да се присъединят към тях, докато най-накрая остана само Доди.

— А ти? — попита я госпожа Торагуд.

— Аз отивам да повикам Зак — каза Доди. — Някой трябва да може да каже на полицията къде да търси труповете ви.

— Кажи му да дойде и да се присъедини към нас — каза Лили, — но предполагам, че ще успеем да освободим Джак, преди той да успее да намери мъжете, с които искаше да говори.

— Моля ви, нека да побързаме — подкани ги Кити. Лили подаде бебето на Доди.

— Вземи го. Ние ще се върнем след малко. Отговорът на Доди накара няколко от жените да се изчервят.

— Не ти вярвам — каза Зак. — Дори Лили не би направила такава глупост.

— Погледни ме — настоя Доди. — Да си ме виждал някога да държа бебе?

— Като си помисля, не съм — каза Зак и осъзна, че колкото и невероятно да му се струваше, Доди казваше истината.

— Ще ги убият — каза той и излетя от кабинета си.

— Точно това се опитвах да ти кажа — извика след него Доди.

— Какво му става на Зак? — попита я един от редовните клиенти, Аса Уайт.

Доди му обясни набързо.

— Госпожица Лили не може да отиде там! — извика ужасен Аса.

— Тя вече тръгна, а Зак тръгва след нея.

— Един мъж не може сам да се справи с онези главорези.

— Жалко, че нямаш оръжие — каза Доди. — Можеше да отидеш с него.

— Разбира се, че имам оръжие — отвърна Аса и измъкна един револвер от колана зад гърба си. — Не ходя никъде без него. Хей, Ерик, Боб — госпожица Лили е тръгнала към доковете. Трябва да помогнем на Зак да я върне. Носите ли си оръжие?

Двамата запитани измъкнаха по един револвер.

— Вие не трябва да носите оръжие тук — възрази Доди.

— Да не си откачила! — каза Аса. — Това е Сан Франсиско.

Когато Зак се върна, всички мъже в заведението вече знаеха за Лили. Те бяха въоръжени и готови да го последват.

— Тръгвам с теб, за да върнем госпожица Лили — заяви Аса. Отвсякъде се чуха викове „и аз“.

— Нали каза, че имаш нужда от армия — каза Доди. — Е, изглежда, че я имаш.

— Надявам се да стигнем там навреме.

— Ще изтичам напред до „Златна руда“ — каза един от клиентите. — Имам няколко приятели там, които ще се включат.

Преди да беше изминал и десет пресечки, Зак вече беше последван от огромна тълпа от стотина мъже, всичките въоръжени с револвери, ножове и пръти. Всички те познаваха Лили и не искаха да й се случи нещо лошо. На всяка пресечка към тълпата се присъединяваха още хора. Когато Зак стигна до доковете, те вече бяха стотици. Сега трябваше само да ги организира за атака. Но как можеше да организира тълпа?

Колкото повече групата й се приближаваше към доковете, толкова повече Лили започваше да се съмнява в правотата на решението си. Тя усещаше, че не беше единствената, която мислеше така. Лили виждаше тревожните погледи на останалите жени и страха в очите им. Тя си каза, че баща й не би се уплашил. Нито пък Зак. Тя не заслужаваше нито един от тях, ако се страхуваше.

Но истината беше, че тя се страхуваше.

Кейовете навлизаха на около четвърт миля навътре в залива. Край тях бяха наредени стотици кораби, чиито мачти и комини приличаха на гора през зимата; на много от тях се товареше или разтоварваше. Светлините на фенери осейваха нощта като гигантски светулки. От всички страни се чуваха звуците на усилена дейност — тихото свистене на въжета, острото стържене на метал в метал, приглушеният тропот на тежки стъпки по палубите, свистенето на пара.

Нощният въздух беше натежал от миризмата на сол, миди и водорасли. Луната грееше толкова ярко, че отражението й можеше да се види във водата до половината на залива. Вятърът беше слаб и нощта не беше студена.

На Лили й се искаше Зак да беше с тях. Присъствието на Йезекия и господин Торагуд не беше дори наполовина толкова ободряващо, колкото би бил един поглед към широките рамене на Зак.

— Мисля, че трябва да си съставим план — каза Лили.

— Аз ще говоря с капитана — предложи Йезекия. — Сигурен съм, че за няколко минути с господин Торагуд ще успеем да го убедим да пусне този младеж.

Лили беше отскоро в Сан Франсиско, но знаеше, че това нямаше да бъде толкова лесно. Тя дори не искаше да мисли за онова, което би казал Зак, ако чуеше думите на Йезекия. Все още не беше свикнала с ругатните му, а още по-малко разнообразието им.

— Имаш ли револвер? — попита тя Йезекия.

— Нямаме нужда от оръжие, за да свършим божията работа — отвърна той.

Лили си спомняше, че в Библията пишеше нещо за превръщането на плуговете в мечове. Или пък обратното. Това нямаше значение. Тя не смяташе, че може да убеди Йезекия да промени решението си, но не мислеше, че някой, който можеше да отвлече възрастен мъж, би стоял, слушайки безропотно двама невъоръжени свещеници и няколко жени.

Те минаха покрай първите няколко кораба. На Лили не й хареса начина, по който ги гледаха моряците. Когато забеляза, че на всеки кораб имаше поне по една дузина мъже, увереността й намаля още повече. Лили се помоли мислено свещеността на мисията им да компенсира липсата на сила у групичката. Тя самата предпочиташе да разчита на Зак, а не на спътниците си.

— Ето го! — извика Кити.

„Морска вещица“ се намираше на котва в края на дока. Корпусът му беше черен, с олющена боя. Жлебовете в корпуса не бяха поправени, нито боядисани. Въжетата, които придържаха кораба към дока, изглеждаха стари и окъсани. Трапът нямаше перила. Мръсотия покриваше прозорците и не позволяваше да се види дали вътре свети.

Лили бе обзета от страх, но вече бе късно да се отказва. Не и сега, когато бяха толкова близо до целта си.

Тя видя, че на палубата се движат хора. Други пък товареха сандъците, които се намираха на дока. Може би Джак беше между тях.

Кити се втурна към първия мъж, който, изглежда, надзираваше останалите. Лили се страхуваше, че в действителност той ги пазеше да не избягат.

— Познавате ли мъж на име Джак Лофтън? — попита Кити мъжа. — Казаха ми, че е на този кораб. Той ми е съпруг. Моля ви, трябва да го видя.

— Не познавам никакъв Джак Лофтън, госпожо. Той не е на този кораб. Върнете се при приятелите си и се махайте оттук. Имаме много работа за вършене преди отплаването.

— Моля ви, той не иска да бъде моряк. Той има малко дете, което никога не е виждал.

— Вижте, госпожо, вече ви казах, че не познавам никакъв Джак Лофтън. Сега си вървете, преди някой да пострада.

Лили виждаше как решителността на групата намалява. Не знаеше дали те наистина вярваха на този мъж, или неговите думи им предоставяха удобно извинение да отстъпят пред страха си. Тя обаче не вярваше на мъжа.

— А ти? — попита тя, като се приближи до един от товарачите. — Познаваш ли мъж на име Джак Лофтън, който се намира на този кораб или на друг кораб в пристанището?

Мъжът я погледна с празен поглед и продължи по пътя си, без да й отговори.

— Ти познаваш ли го? — попита тя втори мъж, но той също я подмина мълчаливо.

— Махайте се! — извика пазачът. — Оставете мъжете на мира. Те имат работа за вършене.

— Търсим Джак Лофтън — каза Лили. — Той се намира на един от тези кораби. Все някой трябва да е чувал за него.

— Тук никой не е чувал за никого — отговори мъжът.

— Искам да говоря с капитана ви — заяви Йезекия. — Може би той ще знае нещо за съпруга на тази жена.

— Нищо не знае — каза пазачът. — Махайте се оттук и ни оставете да си вършим работата.

— Настоявам да говоря с капитана — каза Йезекия. — Щом не искате да го повикате, ще отида да го потърся сам.

— Не можете да се качите на борда.

— Тогава извикайте капитана си.

Лили дотолкова се беше концентрирала върху разговора им, че за малко да не чуе съобщението, което й прошепна един от товарачите, докато преминаваше край нея.

— Джак е окован в трюма.

Тя хвърли един поглед към мъжа, но той я подмина, без да показва, че изобщо я беше забелязал. Лили бързо отмести поглед към мястото, където пазачът спореше с Кити и Йезекия, към които вече се бяха присъединили господин и госпожа Торагуд. Той очевидно беше отстъпил под натиска им и викаше капитана.

Тревогата на Лили нарасна, когато тя видя мъжа, който се появи на палубата. Той беше едър, мургав, мръсен, небръснат и облечен по-скоро като собственик на свинеферма отколкото като капитан на кораб.

— Какво искате?

— Искат да знаят дали имаме някой си Джак Лофтън на борда — осведоми го пазачът.

— Никога не съм чувал за него — каза капитанът. — Махайте, се оттук.

— Чували сте за него — каза Лили и пристъпи напред. — Точно сега той е окован в трюма ви.

Когато стигна до доковете, Зак спря.

— Не можем да се нахвърлим върху тях веднага — каза той на Аса. — Те може да вземат жените за заложници.

— Няма как да скриеш толкова много хора — каза Аса. — Особено след като всички горят от желание за бой.

Зак мислеше напрегнато. Той разполагаше само с няколко минути, за да измисли какво да направи, преди положението да излезеше извън неговия контрол.

— Тогава нека да им дадем една битка. Вероятно на борда на всеки кораб в това пристанище има по някой шанхайван мъж. Избери си половин дузина такива и ги нападни. След това, когато ви дам сигнал, се втурвате към „Морска вещица“. Можеш ли да накараш някого да се качи на кораба откъм залива?

— Разбира се, стига да не им се налага да чакат дълго.

— Добре. Ще трябва да ги изненадаме.

— А госпожица Лили? Тя е много красива жена. Не се знае какво би платил някой копелдак, за да я задържи само за себе си.

Зак се беше опитвал да не мисли за това. Като познаваше този квартал и вкусовете на мъжете, които го посещаваха, Лили беше точно онова, което те търсеха.

Той щеше да убие всеки мъж, който се опиташе да я докосне.

— Аз ще се погрижа за Лили. Ти се погрижи за останалото.

На Лили не й харесваше начинът, по който я гледаше капитанът. Ако двамата Торагуд и Йезекия искаха доказателство, че Зак не е лош, само един поглед би трябвало да им бъде достатъчен, за да ги убеди, че в сравнение с този мъж душата на Зак беше чиста като утринна роса.

— Кой ви каза, че Джак Лофтън е на кораба ми? — попита капитанът.

— Той не ми каза името си — отвърна Лили и това си беше самата истина. Дори ако знаеше името на мъжа, който й бе дал информацията, тя за нищо на света нямаше да го каже на капитана. Той приличаше на човек, който нямаше да се замисли нито за миг, преди да убие горкия нещастник.

— И вие повярвахте на него, но не вярвате на мен?

— Приличате ми на мъж, за когото е обичайно да бъде нечестен.

Уплашените възклицания на спътничките й бяха заглушени от рева на мъжа.

— Как смееш да наричаш Рейф Боргър лъжец!

Лили изтръпна от силата на гнева му, но нямаше намерение да отстъпва. Тя беше сигурна, че в трюма на този кораб имаше още неколцина нещастници, освен Джак Лофтън.

В тишината, която последва сърдития вик на капитана, Лили чу викове и звуци от сбиване. Тя се помоли които и да бяха биещите се, да нападнеха „Морска вещица“.

— Просто казах, че ми приличате на лъжец. А сега ми се иска да престанете да ми крещите и да изпратите някой, който да доведе Джак. Той не е виждал жена си почти една година и дори не знае, че има бебе.

Част от гнева на капитана се поуталожи. Лили щеше да се почувства по-добре, ако на негово място не беше видяла да се появява лукавство.

— Коя е жена му?

— Аз — отвърна Кити и излезе напред.

— Е, не е толкова красива колкото другата, но ще свърши работа. Ще ти позволя да плаваш с него — каза капитанът. — Какво по-честно от това?

— Тя не може да го направи — възрази Лили. — Не може да изостави бебето си.

— Нека тя сама да реши — отвърна капитанът.

— Добри човече, не можете да принуждавате една жена да прави такъв избор — намеси се Йезекия и пристъпи напред.

— Кой си пък ти, по дяволите? — изрева капитанът.

— Казвам се Йезекия Джоунс и съм божи служител. А това тук е Харолд Торагуд. Той също е божи служител.

— Двама свещеници — каза капитан Боргър през смях. — Обзалагам се, че на тези докове никога не са се появявали такива като вас, но не се боя. — Той се обърна отново към Кити. — Ако искаш мъжа си, жено, ела на борда да го видиш.

Лили протегна ръка, за да възпре Кити.

— Доведете го на палубата — каза тя на капитана. Боргър я погледна, сякаш щеше да откаже, но миг по-късно отиде до трюма.

— Изведете Лофтън — извика той на някого.

— О, божичко, той наистина е при него — промълви Кити.

— Не можеш да се качиш на този кораб — каза й Лили. — Ако стъпиш на борда, никога повече няма да слезеш на сушата.

— Но как мога да видя Джак и да не отида при него?

— Помисли за детето си.

Когато съпругът на Кити беше измъкнат и довлечен на борда, тя едва не припадна. Около единия си глезен Джак имаше верига. Дрехите му бяха на парцали, а тялото му беше слабо като след продължително гладуване.

— Джак! — извика Кити.

— Кити, ти ли си? — попита мъжът.

— Защо не се качиш тук, за да те види? — предложи й капитанът.

— Не! — извика Джак. — Той е измамник. Тръгвайте си всички преди и с вас да се случи същото, което се случи и с мен.

Капитан Боргър нанесе силен удар на Джак.

— Ако искаш да видиш мъжа си, качи се горе — повтори той на Кити. — И доведи със себе си другата жена.

— Да не сте посмели да докоснете тези жени — извика Йезекия. — Гневът господен ще ви порази.

Пазачът удари Йезекия и го повали на земята. Джули коленичи до неподвижното тяло на свещеника.

— Доведи двете жени на борда, Карадек — нареди Боргър. Шумът, който се носеше откъм околните кораби, заглушаваше гласа му. — Задават се неприятности. Да натоварим каквото остава и да се разкараме оттук.

— Не можете да докоснете тези жени — възрази господин Торагуд. Един удар от юмрука на пазача го прати на земята до Йезекия. Огромната длан на Карадек стисна китката на Кити. Той протегна другата си ръка, за да хване и Лили.

— Посмей да я докоснеш и ще забия един куршум в главата ти.

Лили беше уверена, че дори да живееше сто години, никога нямаше да се зарадва толкова много, ако чуеше нечий глас. Пазачът пусна Кити и се обърна, за да нападне Зак.

Зак беше готов. Един мощен удар в стомаха накара Карадек да се превие. Последва силен удар по слепоочието му с дръжката на револвера и пазачът падна на земята. Зак извади един малък револвер от джоба си и го подаде на госпожа Торагуд.

— Дръж го под око. Ако се опита да стане, застреляй го. Тя го погледна, сякаш й подаваше жива змия, но не изпусна оръжието.

Зак се обърна към Лили.

— Вземи Кити и тръгвайте към града. По целия док се бият. Всеки момент тълпата ще стигне до „Морска вещица“.

След това той се обърна, без да изчака да види дали Лили ще изпълни каквото й беше казал. Тя остана на мястото си. Лили беше обвила ръце около Кити, която изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да припадне. Лили обаче не можеше да изостави Зак, след като той току-що се бе появил и бе рискувал живота си, за да помогне на нея и приятелите й.

— Искам този човек — заяви Зак и посочи към Джак Лофтън. — Предайте ми го и няма да закачаме кораба ви.

Капитанът погледна Зак с убийствен поглед.

— Ще те окова до него — изръмжа той. — Елате горе — извика той към трюма. — Тук има един глупак, който си мисли, че може да си тръгне с един от нашите моряци.

Боргър тръгна по трапа към Зак. На палубата зад него се появиха още шест души.

— Аса! — извика Зак. — Време е.

Шумът по дока ставаше все по-силен, но тълпата от въоръжени мъже не се приближаваше към „Морска вещица“.

— Не му е сега времето да се правите на срамежливи — извика Зак, като се оглеждаше. — Имаме около десет секунди, преди някой да хвърли топа.

— Няма да съм аз — каза капитанът.

— Махни Кити оттук — изрева Зак на Лили. — Тя може да види съпруга си, когато свърша с този огромен жабок. — Той подаде оръжието си на Лили. — Ако падна, застреляй го. И стреляй, за да го убиеш. Ако не успееш, ще завършиш като играчка на някое копеле с извратено въображение.

Лили пое револвера, но отказа да си мисли, че Зак можеше да бъде шанхайван. Тя щеше да застреля капитан Боргър, преди това да се случи. Лили вдигна револвера и го насочи към първия от мъжете, които се появиха на трапа.

— Не се приближавайте повече. Няма да позволя толкова много страхливи крадци да нападнат съпруга ми.

— Само така, момиче — окуражи я Зак. — Дръж това желязо насочено право в тях и може и да се измъкнем от тази бъркотия.

Зак подскачаше около Боргър, успя да му нанесе един удар в брадичката и да отскочи, преди капитанът да му отвърне по същия начин.

— Той е боксьор — възкликна Йезекия, който се беше свестил междувременно. — Стой по-надалеч — посъветва той Зак. — Можеш да го млатиш до смърт, но ако той те пипне, направо ще те смачка.

— Знам това — отговори му Зак, докато нанасяше светкавичен удар в стомаха на капитана. — Само се подготви да го удариш бързо по главата, ако аз се окажа твърде бавен.

— Но с какво? — попита Йезекия.

— Измисли сам! — извика в отговор Зак. — Точно сега съм малко зает. — Той стовари юмрука си в окото на Боргър и едва успя да избегне ответния удар на капитана, който беше насочен към слепоочието му. Ударът обаче го засегна леко, Зак загуби равновесие й падна на колене.

— Пази се! — извика Лили, когато видя, че Боргър се хвърля напред.

— Ти дръж под око онези бесни кучета на кораба — отвърна й Зак, докато се изправяше. Той нанесе мощен удар в гърлото на капитана, докато той прелиташе покрай него.

В този миг крясъци отвлякоха вниманието на Лили. Тя вдигна очи и видя, че единият от корабите беше подпален. Пожарът осветяваше околността и тя забеляза желанието за мъст в очите на капитана. Преди да успее да погледне обратно, първият моряк се втурна напред по трапа и се опита да избие оръжието от ръцете й. Тя успя да се измъкне, но сам за миг. Йезекия се опита да й се притече на помощ, но беше отхвърлен встрани почти мигновено. Лили чу гневния вик на Зак, след което нещо тежко падна върху земята. Тя разбра кой беше повален едва когато мъжът, който я държеше, отпусна хватката си и падна след нанесения в основата на черепа му мощен удар. В този миг Аса Уайт и хората му се появиха от двете страни на „Морска вещица“ и смазаха съпротивата на екипажа за броени секунди.

— Точно така, елате, когато вече съм свършил цялата работа — каза им Зак, задъхан от усилието. Той сграбчи Лили и я придърпа към себе си. — Добре ли си? Той нарани ли те?

— Добре съм. Трябва да освободим Джак. Можем ли да освободим и останалите мъже?

— Точно така, не ме питай дали съм добре. Наложи се да се преборя само с двама души с размерите на телеграфен стълб, а ти мислиш само за Джак Лофтън.

— Но аз виждам, че си добре.

— Ръцете ми не са добре — каза Зак и ги вдигна пред себе си. — Все едно, че удрях тухлена стена.

Лили изпусна револвера, който за щастие не гръмна, и взе ръцете му в своите.

— Кървиш. Боли ли те?

— Разбира се, че ме боли.

— Горкичкият. Щом се върнем в кръчмата, ще ги измия с топла вода и ще ги превържа с меки превръзки.

Лили трябваше да знае, че Зак ще реагира като всеки друг мъж. Той търсеше съчувствие, но когато го получи, не знаеше какво да прави с него.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще се оправя. Трябва да изведем теб и приятелите ти оттук.

— Не забравяй за Джак.

— Как мога да го забравя, след като крещиш името му през пет секунди?

Зак се огледа, но схватката беше приключила. Някой беше извел пленените мъже на палубата. Аса беше намерил ключовете и сега отключваше оковите им. Зак събра оръжията си от земята и от ръцете на госпожа Торагуд.

— Вдигнете ги — каза той на Сара и Джули, като имаше предвид двамата свещеници. — Трябва да се махнем оттук. След малко това място ще бъде обхванато от пламъци.

Още няколко кораба бяха подпалени междувременно. Кити се втурна по трапа и прегърна съпруга си, който се появи, залитайки откъм палубата. Останалите мъже обаче изглеждаха объркани.

— Не можем да изоставим тези хора — каза Лили.

— Йезекия и господин Торагуд могат да ги върнат в църквата — успокои я Зак. — Дайте им храна и нови дрехи и ги оставете да се наспят.

— Нямаме готовност да се погрижим за толкова много хора — възрази Сара Торагуд.

— Не мисля, че ще останат при вас твърде дълго. Те сигурно също имат семейства.

— Могат да останат колкото искат — намеси се Йезекия. — Никой няма да бъде изгонен.

Сара и Харолд се спогледаха, но нито един от тях не посмя да възрази на Йезекия.

— Хайде, тръгвайте — каза Зак. — Трябва да побързаме. Навсякъде край тях тичаха мъже. Лили забеляза как във водата се движат лодки, пълни с още мъже.

— Откъде се появиха всички тези хора? — попита тя.

— От „Малкото райско кътче“ и още една дузина кръчми — отвърна Зак. — Те чуха, че си в опасност, и дойдоха да ти помогнат.

— Но ние вече сме в безопасност.

— По Барбари Коуст са изчезнали много хора. Много от тях имат братя и приятели между тези хора. Според мен тази нощ те възнамеряват да намерят колкото се може повече от изгубените си роднини.

— Защо ще се местим в хотела? — попита Лили. — Ти го мразиш. Никога не си искал да се отдалечаваш от кръчмата.

— Заради това. — Зак й хвърли вестника.

— Никога не съм го виждала и не разбирам защо…

— Ти никога не разбираш — прекъсна я Зак, подавайки глава от килера, където беше зает да сваля всичко от рафтовете и закачалките. — От мига, в който дойде в този град, ти не разбираш нищо от онова, което се опитвам да ти кажа.

— За бога, Зак, вестникът не пише нищо за това, което се случи. Щях да се гордея, ако всички узнаеха, че аз съм била причината да се сложи край на тези ужасни деяния.

— Виждаш ли! Точно за това ти говорех. Теб изобщо не те интересува дали името ти ще се превърне в нарицателно и половината град ще те обсъжда на бира и карти. Теб изобщо не те интересува дали половината от мъжете в квартала ще те познават, когато те срещнат на улицата. Ти най-вероятно ще спираш, за да ги попиташ как са жените им или да ги помолиш да доведат бебетата си в кръчмата, за да можеш да ги подържиш час-два.

— Какво да направя, като обичам бебетата — каза Лили, — а и не се срамувам да бъда разпозната от когото и да било, стига той да е честен и…

— Точно това е! — извика Зак. — Те не са честни. Те не са почтени. Ти не би трябвало да се познаваш с тях или с децата им.

— Но ти ги познаваш.

— Аз съм мъж.

— И каква е разликата?

— Това е нещо съвсем различно. Ти продължаваш да упорстваш, като твърдиш, че една жена може да върши всичко, което върши един мъж. Само защото всички в Салем те познават и те пазят, ти очакваш, че и тук ще бъде така. Да, но грешиш. Тук всички ще се опитат по-скоро да се възползват от теб, отколкото да ти помогнат. Половината от тях са готови да ти прережат гърлото, за да могат да вземат няколко долара за дрехите ти. Можеш ли да си представиш какво би могъл да направи с теб капитан Боргър?

— Знаех, че ще дойдеш.

Зак започваше да разбира как ставаше така, че някои мъже почваха да си скубят косите. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да обяснява каквото и да било на Лили. Тя просто виждаше всичко в различна светлина. Досега се беше оказало невъзможно да я убеди, че начинът, по който гледа на живота в Сан Франсиско, е погрешен. Тя беше уверена, че правото е на нейна страна. Лили беше убедена, че Зак може да оправи всичко. Зак беше направил всичко по силите си, за да я накара да повярва, че това не е така, но тя не искаше да слуша. Той нямаше друг избор. Трябваше да се премести в хотела и да държи Лили там. Може би ако тя спреше да се появява в заведението му, нямаше да се стигне дотам, че някой от тях двамата да бъде убит.

— Права беше, когато казваше, че не е хубаво съпрузите да живеят разделени. Трябваше да се преместим в хотела веднага след сватбата.

Усмивката на Лили беше толкова лъчезарна, че той се почувства като негодник за това, че не можеше да й признае, че искаше да се преместят в хотела, защото я обичаше толкова отчаяно, че не можеше да понесе мисълта да бъде разделен от нея.

— Върви да се сбогуваш с момичетата. Повече няма да ги видиш.

— Защо?

— Защото няма да се върнеш тук.

— Но ти не…

— Нали не си мислиш, че се местя в хотела, за да можеш да продължаваш да идваш тук?

— Няма никаква причина да не работя в кръчмата.

— Напротив, има. Възнамерявам да те представя в обществото — нещо, което трябваше да направя много отдавна. Хората обаче няма да ти позволят да прекрачиш прага им, ако отиваш в игрална зала всеки път, когато ти остане малко свободно време.

— А теб ще те пуснат ли в домовете си?

— Богатите мъже могат да правят много неща, които жените не могат.

— Особено ако изглеждат добре.

— Това също помага.

— А ако аз не харесвам тези хора?

— Ще ги харесаш. Пък и аз очаквам Фърн и Медисън да пристигнат всеки момент, Фърн може да те разведе наоколо. Тя познава всички.

— Мислех, че ще бъдеш с мен.

— Ще бъда, но не мога да съм с теб постоянно.

Зак предполагаше, че Лили щеше да се подчини с по-голяма охота, ако й кажеше, че няма да се отделя от нея, но той не можеше да направи това. Все още трябваше да се грижи за бизнеса си. Всъщност, в този момент той дори вече трябваше да е слязъл в залата.

— Мачкаш дрехите си — каза Лили. Две камари дрехи бяха паднали една върху друга. Трета се беше съборила върху пода. — Няма да можеш да ги облечеш, докато не бъдат изгладени отново.

— Ще ги оправя по-късно — каза той, докато хвърляше последните дрехи върху един стол, без да мисли, че могат да се намачкат. — Трябва да се облека. Вече трябваше да бъда долу.

— Не мога да стоя по цял ден в хотела, без да правя нищо — каза Лили, докато Зак си слагаше нова вратовръзка.

— Не се тревожи. Скоро ще имаш много нови приятели и ще ходиш където искаш с тях. — Той оправи вратовръзката си и започна да сресва косата си.

— Искам да върша нещо полезно, а не да прекарвам целия ден в пазаруване или в разговори за чуждите деца.

— Питай Дейзи. Тя знае…

— Дейзи е твърде заета, за да мисли за мен. Моля те, Зак, защо да не помагам в заведението? Толкова бях щастлива, докато работех тук.

Зак се обърна и я погледна с онова строго изражение, от което Лили беше започнала да се ужасява.

— Ти няма да се върнеш в кръчмата и това е последното ми решение. — Изражението му се смекчи. — Знам, че отначало ще ти бъде трудно, но скоро ще имаш толкова много ангажименти, че няма да вярваш, че си могла да се оплакваш от липса на работа. — Той се усмихна и я целуна по бузата. — Трябва да вървя.

— Искаш ли да те изчакам?

Зак я прегърна и я целуна отново.

— Не. Ще закъснея както обикновено. Просто се увери, че си опаковала всичките си дрехи. Искам да бъда в хотела преди обяд.

Когато Зак я прегръщаше, Лили почти започваше да вярва, че всичко ще се оправи. За няколко секунди тя беше негова и в това нямаше никакво съмнение.

Целувките му й харесваха още повече. Той започваше, като целуваше клепачите й, захапваше ухото и врата й. Но много скоро устните му намираха нейните. Целувката започваше бавно и провлачено, след което бързо се превръщаше в гореща и замайваща, докато телата им се притискаха плътно едно към друго. Езиците им танцуваха едновременно, стрелваха се напред, опитваха и разучаваха. Това винаги ги оставяше без дъх.

— Сега трябва да вървя — каза Зак, когато се отдръпна и възстанови нормалното си дишане. — Наспи се добре. Ще се върна около шест часа. — Той й намигна.

Когато вратата се затвори зад него, Лили усети как топлината напуска стаята. Животът й като негова съпруга щеше да бъде ограничен до посещения на събирания, на които тя не желаеше да ходи, бърза целувка вечер и любене сутринта, когато тя беше полузаспала, а той беше уморен до смърт.

Зак я желаеше, но не я обичаше. Не истински. Време беше Лили да спре да се залъгва. Всеки път, когато се случеше нещо, което можеше да ги сближи, тя започваше да изпитва увереност, че той я обича, или че се влюбваше в нея, или пък, че скоро щеше да я заобича. Но от онова, което той беше казал току-що, ставаше ясно, че Зак все още искаше да я отдалечи от себе си.

Когато той беше дошъл на доковете, за да я защити, Лили си беше помислила, че Зак я обича. Сега тя осъзнаваше, че това беше просто израз на южняшкото му кавалерство. Как не се беше сетила досега? Тя беше наблюдавала това през целия си живот. Баща й би постъпил по същия начин. Зак си мислеше, че я защитава, но държеше кръчмата и Лили в отделни ъгълчета на живота си. Тя искаше всичко от него, но той й предлагаше само една част.

Зак беше също толкова упорит колкото и баща й, но го прикриваше по-добре. Когато баща й се усмихваше, той винаги изглеждаше така, сякаш се готви да я укори за нещо лошо, което е направила. Зак й се усмихваше, Лили изпитваше чувството, че извършва още няколко лоши неща.

Може би точно това я беше накарало да се омъжи за него — арогантната й увереност, че ще успее да спаси душата му, Лили си спомняше за това само с неудобство. Зак не бе искал съпруга. Той изобщо не бе искал да се жени. Бракът му с Лили не беше променил ни най-малко поведението му. Тя дори не беше уверена, че той трябваше да се промени.

Лили не знаеше нищо за това как се спасяват хора. Тя нямаше право да предполага, че знае какво е най-добро за всички останали. Та нали самата тя беше объркала собствения си живот. Нямаше причина да смята, че ще успее да се справи по-добре и с нечий чужд живот.

Оставаше й само една възможност. Трябваше да напусне Зак. Трябваше да се разведе с него. Нямаше право да му отнема възможността да намери жена, която щеше да обича напълно и която нямаше да го подлудява.

Тя изстена неволно. Лили не смяташе, че ще издържи. Бе се впуснала в този брак по грешни причини, но обичаше Зак толкова силно, че не знаеше как щеше да преживее раздялата си с него.

Представи си Зак, отпуснат щастливо в ръцете на някоя красива брюнетка. Видя деца, голяма къща с изглед към залива и в средата на всичко това стоеше гордо Зак. Тя се хвърли върху леглото с приглушен стон.

Когато се наплака, се изправи. Изми лицето си и седна, за да помисли.

Зак вървеше бавно по коридора. Беше по-изтощен от обикновено. Трябваше да намери някой, който да му помага в заведението. Може би щеше да успее да убеди Доди да се върне. Не можеше да се довери на никого другиго да се грижи за Лили. Всеки път, когато направеше това, това водеше до катастрофа.

Освен това трябваше да намери Уинди Дъмбартън. Май вече беше време да наеме детектив, който да започне да го търси. В живота му бяха настъпили толкова много промени, че той вече нямаше време да обикаля града и да проверява всяка кръчма. Зак отчаяно желаеще да регистрира брака си с Лили. Той просто не можеше да си представи как щеше да се изправи пред нея и да и обясни защо да повторят брачната си церемония.

Зак влезе в стаята си, без да запали лампата. Искаше му се да поспи няколко часа, преди да се премести в хотела. Не гореше от нетърпение да се срещне с неохотата на Лили или да даде обясненията, които Дейзи щеше да му поиска. Той беше изпратил съобщение, че ще се преместят в хотела, но това не беше достатъчно за Дейзи.

В мига, в който се пъхна под завивките, Зак разбра, че Лили не е в леглото. Той протегна ръка към нейната част, но с изненада установи, че напипва само студения чаршаф.

Скочи от леглото и запали лампата. Стаята беше празна. Дрехите му вече не бяха натрупани навсякъде по дивана и столовете. Той надникна в килера. Всичко беше върнато обратно по местата си. Всичко, с изключение на дрехите на Лили. Всичко нейно беше изчезнало.

Зак изтича навън и стигна до средата на стълбището, преди да осъзнае, че е гол. Той изруга и се затича обратно, при което буквално влетя в стаята на Кити. Заудря по вратата й, без да мисли за изтощените момичета, които се опитваха да поспят малко, след което си спомни, че Кити вече не живееше в кръчмата. Изруга отново и се затича надолу по коридора, докато не стигна до вратата на стаята на Лизи Ледвил.

— Махай се — извика един раздразнен глас в отговор на чукането му по вратата.

— Отвори. Аз съм, Зак.

Понеже вратата не се отвори незабавно, той отново заудря по нея.

— Успокой топката. Идвам.

Вратата се открехна и едно лице, лишено от цвят и с коса, прибрана под червена мрежа, надникна към него.

— Какво има? Да няма пожар?

— Лили не е в стаята ми. Знаеш ли къде е? Да не би да се е преместила в хотела?

Погледът на Лизи постепенно се избистри. След това изражението й се втвърди.

— Не, тя не е в хотела. Върна се при Бела. Напусна те.

Стъпките на Зак отекваха по тротоара. Той не можеше да повярва, че Лили го беше напуснала, след всичко, което беше направил за нея. Щеше да стане за присмех в целия град. Старият женкар — отблъснат от някаква наивна девственица от планините. Хората щяха да обсъждат това в продължение на месеци.

И всичко само защото той бе поискал тя да се премести в хотела и да бъде представена в обществото като негова съпруга. След като се беше появила неканена и го беше подмамила да се ожени за нея, тя нямаше право да очаква толкова много от него.

Но Лили искаше да остане в кръчмата, тя искаше да работи, да бъде полезна. В противен случай всичко останало нямаше значение за нея.

Е, тя скоро щеше да открие, че много други неща имаха значение. Когато това станеше, щеше да съжали и щеше да се върне на колене при него. Той щеше да я приеме, но щеше да я накара да страда мъничко преди това. Никой не можеше да се държи със Зак Рандолф като с някаква стара обувка.

Дори и жената, която беше успяла да стане неизменна част от мислите му, събуждането му, сънищата му.

Бела беше бясна, че я събуждат посред нощ.

— Какво търсиш тук? — попита тя. — Знаеш, че не пускам мъже в пансиона през нощта.

— Вече е сутрин — каза Зак. — Почти седем часът е. Виж, слънцето вече изгря.

— Това все още не обяснява какво правиш тук.

— Искам да видя Лили.

— Не ставай смешен. Тя спи. — Бела присви очи. — Пък и защо трябва да ти позволявам да се виждаш с нея? Сигурно си й направил нещо ужасно, за да я накараш да избяга.

— Нека да си изясним едно нещо още сега — каза Зак. Той не беше в настроение да търпи намесата на Бела. — Аз ще се видя с Лили. Ще я видя в дневната ти и ще си поговорим тихо и спокойно или ще вляза в стаята й независимо дали ще ми крещиш или не.

— Тя не желае да говори с теб.

— Аз обаче искам да говоря с нея. Тя избяга, като остави твърде много въпроси без отговори.

— Не можеш да нахълтваш тук и да притесняваш наемателите ми.

— Аз не я притеснявам, тя е моя жена.

— Не мисля, че тя осъзнава това.

— Това е нещо, което засяга само нас двамата, а не теб. А сега ще отидеш ли да я извикаш, или искаш аз да се кача при нея?

Лили беше в леглото си, когато Бела почука на вратата на стаята й. Тя не беше успяла да мигне цяла нощ.

— Зак е долу — каза Бела.

Лили бе очаквала това и новината не я изненада.

— Каза ли му, че не искам да го виждам?

— Разбира се, но Зак никога не чува онова, което не иска да чуе. Страхувам се, че ще трябва да слезеш. Той не иска да си тръгне.

Лили беше готова на всичко да отложи разговора със Зак точно сега. Знаеше, че това е проява на страхливост, но напускането на кръчмата беше изчерпало цялата й смелост и тя не знаеше дали й бяха останали достатъчно сили, за да се изправи лице в лице със Зак.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита я Бела.

Лили посегна към пеньоара си.

— Да, но това е нещо, което трябва да свърша сама. Онова, което имам да му казвам, може да го нарани.

— Не можеш да нараниш Зак Рандолф. Никой не може. Той няма чувства.

Лили се уви в пеньоара си и завърза колана.

— Напротив, има. Просто ги крие много добре. Хора като него са по-труднодостъпни. Но когато пробиеш стените, с които са се обградили, те се оказват по-уязвими от останалите.

— Не можеш да ме убедиш в това, но предполагам, че го познаваш по-добре от мен.

— Може би — отвърна Лили, — но не го познавам достатъчно добре.

Лили седна и започна да сресва косата си. Въпреки че се налагаше да говори със Зак толкова рано сутринта, тя не смяташе да изглежда така, сякаш току-що беше станала от леглото.

Лили отвори вратата и влезе в официалната дневна на Бела — същата онази стая с тежките мебели и тъмните тъкани. Все едно че влизаше в погребално бюро. Подходящо за случая. Имаше намерение да обяви смъртта на брака си със Зак.

Сърцето й заби малко по-учестено, когато видя Зак. Беше толкова красив. Трудно й беше да повярва, че беше напуснала този мъж, но не можеше да си позволи точно сега да бъде разколебана от красотата му. Независимо колко силно желание предизвикваше той у нея, Лили се интересуваше повече от чувствата му към нея.

Лили не беше в състояние да прецени какво мислеше Зак. Дрехите му не бяха изгладени внимателно както обикновено. Очите му бяха зачервени, а клепачите — натежали, но той бе прекарал цялата нощ в зала, изпълнена с цигарен дим.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, след като двамата се бяха гледали в продължение сякаш на цяла вечност.

— Чаках ти да започнеш.

— Че защо? Ти си онази, която избяга.

— Помислих, че ще бъдеш по-щастлив, че така ще ти бъде по-лесно.

— Това само ще усложни всичко. Защо си тръгна?

Е, какво пък, все някога трябваше да му каже истината. Дължеше му поне това, след като му се беше натрапвала в продължение на седмици. Вината беше само нейна още от самото начало. Зак беше изтърпял повече, отколкото би изтърпял който и да било друг мъж на неговото място.

— Защото не ме обичаш.

— Напротив, обичам те.

Собствените му думи сякаш го удивиха. Лили предположи, че той не бе искал да ги изрече, но Зак ги повтори.

— Обичам те.

— Не, това не я вярно. Никога не си ме обичал. Опитваше се да го скриеш, като се преструваше, че ти харесва да бъда край теб, че ти харесва да… о, знаещ какво искам да кажа, но дори едно глупаво момиче от планините може да разбере истината.

— Наистина ми харесва, когато си край мен. И наистина ми харесва да се опитвам да си направя бебе с теб.

— Може би, но това не е същото като любовта.

— Защо да не е? Ние сме женени. Аз те представих на семейството си. Смятам да започна да те водя на събирания, да те разведа из града. Това доказва, че те обичам.

Той просто не разбираше. Зак си мислеше, че ако просто произнесеше задължителните думи и извършеше необходимите дела, това беше равносилно на любов. Той не разбираше, че тя трябваше да дойде от сърцето му, а не от разума му.

— А сега се върни у дома и да приключим с тези глупости.

— Не.

— Защо? Ако останеш тук, всички ще си помислят, че нещо не е наред.

— Може би това не е чак толкова лошо. Може би вече е време да спрем да се преструваме.

— Ние не се преструваме. Нали сме женени.

— Може би ще бъде най-добре да започнем да се преструваме, че никога не сме били.

Зак пребледня. Лили не знаеше каква беше причината за това. Решението й се струваше идеално.

— Половин Сан Франсиско знае, че сме женени — каза Зак. — Пък и хората в обществото не отсядат на такива места.

— Тук ми е добре. Не мисля, че ще бъда щастлива между хората, с които искаш да се срещам.

— Не можеш да знаеш това, преди да си опитала. Пък и те не всички са еднакви.

— Може би трябва да ме забравиш, да ме оставиш сама да потъна или да се оправя.

— Опитах се да го направя, но не се получи.

Зак беше прав. Тя винаги объркваше всичко, след което отиваше при него, за да оправя бъркотията.

— Защо дойде? — попита го тя.

Зак изглеждаше като ударен от гръм.

— Ти ме напускаш и след това ме питаш защо съм тръгнал след теб? Ти нямаше ли да тръгнеш след мен? Нямаше ли да поискаш да разбереш защо съм те напуснал?

— Но ти знаеше, че те обичам още от самото начало.

— Добре. Признавам, че не съм казвал „обичам те“ на всеки половин час, не съм ти шепнел на ухото не съм се държал, сякаш ти си единственият човек на света. Но това не означава, че не те обичам. И не ти дава основание да изчезнеш, без да кажеш нищо. Никога не съм претендирал, че съм най-добрият съпруг на света, но мисля, че заслужавам повече от това.

— Прав си. Аз обърках всичко останало. Защо сега да е различно?

Лили се изправи и отиде зад дивана. Трябваше да избистри мислите си. Тя впери поглед в килима пред себе си, тъй като, докато гледаше Зак, не можеше да мисли свързано.

— Тръгнах си, защото ми се стори, че нямам друга възможност. Цялата тази бъркотия е по моя вина. Дойдох тук неканена. Настоявах да бъда оставена да се оправям сама. Исках да се ожениш за мен, макар да знаех, че не ме обичаш. Нито веднъж не направих онова, което ти ми казваше. Не правех нищо друго, освен да се противя на всеки, който се опитваше да ми помогне, като се започне от баща ми и се стигне до Йезекия, теб и госпожа Торагуд.

— Не е необходимо да продължаваш да правиш това.

— Знам, но не мога да се върна в кръчмата, нито пък да отида в хотела. Още не.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам, но ще трябва сама да реша това.

— Колко дълго ще трае това?

— Не знам.

— Какво трябва да правя аз?

— Да забравиш, че си ме познавал.

— Не мога да го направя.

— Защо? Ти се опитваше да направиш това, откакто се появих в този град.

— Само отначало. След това обаче започнах да мисля много за теб.

— Ние, изглежда, не говорим за едно и също нещо. Ти ми говориш за съвместна работа, за обитаване на една и съща стая, за физическо привличане.

— Това е много.

— Може би за един мъж, но не и за една жена.

Зак изглеждаше объркан. Той нямаше никаква представа за какво му говореше Лили.

— Ти никога не си разбирал жените — продължи тя. — Ти знаеш как да ги прелъстиш, да ги поласкаеш, да ги накараш да попиват всяка твоя дума, докато се интересуваш от тях, но никога не си знаел какво чувства една жена. Работил си с Доди в продължение на години, а дори не си забелязал, че тя е влюбена в теб. Не ти говоря само за това да знаеш как да накараш една жена да се почувства красива и желана. Това е важно, но любовта е нещо повече. Една жена иска да знае, че мъжът има нужда от нея, да се чувства като част от него. Тя иска от него да споделя изцяло с нея. Тя иска да се чувства оценена, защото може да му даде нещо, което никоя друга жена на света не може. Тя иска нейните чувства и мнения да бъдат важни за него.

— Но те са такива — възрази Зак.

— Зак, ти нито веднъж не си ме питал какво мисля, нито пък си се вслушал в една моя дума, откакто пристигнах тук. — Лили млъкна и изчака малко, докато се успокои. — Не исках да кажа точно това. Не се опитвам да те виня. Просто се опитвам да обясня защо те напуснах. Знам, че не можеш да ме обичаш само защото аз искам това от теб. Може би наистина ме обичаш малко, по свой начин. Но аз искам повече. Имам нужда от повече. Ти не можеш да ми дадеш това, което искам. Трябва да реша какво да направя.

— А аз ще мога ли да ти помогна да вземеш това решение?

— Не. Това е решение, което трябва да взема сама.