Лили

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Нервите на Зак се опъваха до скъсване всеки път, когато Лили се появеше в „Малкото райско кътче“. Това беше третата поредна нощ, в която тя посрещаше клиентите. Лили следваше безпрекословно заповедите му. Е, почти. Тя беше облякла не толкова предизвикателна рокля, но бе продължила да използва грим, за да придаде цвят на лицето си. Зак нямаше как да не признае, че това я правеше да изглежда още по-красива.

Той обаче направо полудяваше, когато си помислеше как стотици мъже я гледат, копнеят по нея, мечтаят да я имат. Не можеше да спи, не можеше да яде, обикаляше раздразнен залата и отвръщаше троснато на всеки, който се осмелеше да го заговори.

Зак се обличаше и слизаше в залата, преди Лили да се появи. Когато тя идваше, той подлагаше външния й вид на внимателен преглед. Спореше с нея, понякога й викаше, заплашваше да я заключи в кабинета си, ако не променеше последното нещо, което бе предизвикало гнева му. Лили го изслушваше спокойно, отказваше се от някои неща, променяше други, не му обръщаше внимание за трети и влизаше в залата точно в седем часа.

Зак влизаше след нея, като проклинаше жените — и особено онези с имена на цветя — и себе си.

Всяка вечер кръчмата се пълнеше до краен предел. Новината се беше разнесла и още преди вратите да бъдат отворени, пред заведението вече се образуваше дълга опашка от чакащи. Зак не беше уверен дали клиентите му играеха повече хазарт от обикновено — поне докато Лили беше там, — но нямаше никакво съмнение, че пиеха повече от обичайното. Момичетата буквално трябваше да тичат, за да изпълнят всички поръчки. Веднъж той дори накара Джули да се присъедини към тях, за да им помага. Тя обаче се почувства толкова неудобно от вниманието, което привличаше въпреки скромната си рокля, че той я върна обратно в кухнята.

— Тя е много красива. Ти не я заслужаваш.

Зак се обърна рязко при звука на гласа на Доди.

— Не те видях да влизаш. — Той веднага разбра, че тя беше пила. В едната си ръка държеше празна чаша за уиски. — Защо пиеш уиски?

Не бе искал да каже точно това. Зак се радваше да види Доди отново. Надяваше се, че тя се беше върнала за постоянно, но беше толкова отнесен да следи Лили, че не знаеше какво говори. Сега Лили говореше с някакъв мъж, който изглеждаше, сякаш беше дошъл направо от мините. Ако се съдеше по миризмата му, мъжът дори не беше се постарал да се изкъпе.

— Не се притеснявай. Няма да остана дълго — каза Доди, когато проследи погледа на Зак. — Чух, че Лили правела чудеса за това място, и реших, че трябва да видя с очите си. Тя е много по-добра, отколкото аз съм била някога.

Зак долови нотката на ревност и съжаление и изпита съчувствие към Доди. Тя му беше служила вярно в продължение на години. Сигурно й беше трудно да приеме, че можеше да бъде заменена толкова лесно. Той се запита защо тя беше започнала да пие отново. Зак инстинктивно обви ръка около кръста й и я притегли към себе си в приятелска прегръдка.

— Никой, дори и Лили, не може да те замени. Нея трябва да я наблюдавам постоянно. Ти можеше сама да управляваш заведението до полунощ и въпреки това на следващата сутрин ставаше рано и започваше да преглеждаш счетоводните книги.

— Аз бях вярно куче пазач — отвърна Доди, — но сега ти имаш някой много по-специален на моето място. Надявам се, че осъзнаваш това.

— Осъзнавам, че нейното място не е тук.

— Тогава направи нещо.

— Какво? Тя не иска да остане при Бела, освен ако я вържа със собствените си ръце.

— Донеси ми още едно уиски, скъпа — каза Доди на едно момиче, което премина забързано край нея; след това се обърна към Зак. — Предполагам, че сам ще се сетиш какво да направиш, когато бъдеш готов.

— Не мислиш ли, че си пила достатъчно? — попита Зак.

— Знам кога да спра — отговори тя. — Не се тревожи за мен. Ще си взема питието и ще седна в ъгъла. Когато го изпия, ще си тръгна.

— Какво правиш сега?

— Почивам си. Реших, че имам нужда от това.

— Иска ми се да се върнеш.

— И двамата имаме проблеми, които трябва да решим. Ти трябва да го направиш по своя начин, а аз по своя. — Тя пое чашата, която й подаде момичето. — Сега отивам да си намеря мъж, който няма да гледа жена си през цялото време, докато говори с мен.

Зак се обърна с лице към нея.

— Съжалявам. Не осъзнавах, че го правя.

— Знам. Винаги става така когато тя е наблизо.

Доди се отдалечи, оставяйки Зак да мисли върху последните й думи. Той не харесваше значението им, но предполагаше, че Доди беше казала истината. Докато Лили се намираше тук, той не можеше да мисли за нищо друго. Половин час по-късно Лили погледна към него. Зак кимна. Време й беше да си тръгва. Тя послушно прекрати разговора, който водеше, и тръгна към другия край на залата. След това последва Зак в кабинета му.

— Таксито те чака — каза той, докато вдигаше наметалото й с голямата качулка. Беше й забранил да си тръгва от кръчмата, без да бъде покрита от главата до петите.

— Няма да мръдна оттук, докато не си получа целувката за лека нощ — каза Лили и се изчерви леко. — Това е най-малкото, което една жена може да очаква, след като цял ден е робувала на съпруга си.

Зак не можеше да прецени дали това беше най-ужасният или най-очакваният момент за него тази вечер. Реши, че Лили използва този претекст, за да го дразни. Е, тя беше успяла. Откакто беше слязъл в залата, той не можеше да мисли за нищо друго. И въпреки това сега, когато тя трябваше да си тръгне, това беше последното нещо, което той искаше да направи.

Да я целуне и да се преструва, че не желае да разкъса дрехите й и да я люби на пода на кабинета си беше повече, отколкото можеше да направи без огромно усилие на волята.

Зак не се опита да я целуне леко по устните. Беше опитал това първата вечер. Когато тя то беше накарала да го направи три пъти, той бе изпитал чувството, че ще се взриви.

Втората вечер беше започнал с нещо, което си бе представял като някаква средна по сила целувка — дълга и чувствена, но не чак толкова дълга и чувствена, че да бъде болезнена за него. Това не беше свършило работа. Лили беше харесала целувката толкова, че бе поискала той да я повтори.

На третата вечер Зак беше започнал с гореща, страстна целувка, беше проникнал с език в устатата й и беше оставил телата им да се докосват от коленете до гърдите. Това беше свършило добра работа. Лили беше толкова шокирана, че се беше оставила Зак да я качи на таксито и да я отпрати, преди да се беше съвзела. След това му бяха необходими часове, за да възвърне собственото си равновесие, но то беше нещо, което той предпочиташе да запази за себе си.

Сега обаче му беше достатъчен само един поглед към Лили, за да осъзнае, че тази вечер нямаше да се отърве толкова лесно.

— Снощи ме обърка и ме отпрати, преди да се съвзема. Защо? — попита го тя.

— Така беше по-безопасно.

— И какво толкова опасно има в една целувка? Дори Бела казва, че е нещо нормално семейните хора да се целуват.

— Ти да не би да казваш на Бела какво става между нас?

— Не, но й казах, че татко не одобрява целуването. Тя каза, че това са глупости. Ако е вярно, защо все се опитваш да се отървеш от мен?

— Не обичам да напускам залата през работно време — опита да се измъкне той. — Човек не знае какво могат да направят хората, ако не ги държи постоянно под око.

— Време е да наемеш някого да ти помага. Почти не те виждам. Нямаме време да останем заедно.

— Предупредих те за това още когато пристигна в Сан Франсиско — каза Зак. — Ти ставаш, когато аз си лягам. Ти винаги ходиш на църква, а аз съм се зарекъл да не стъпвам там. Всичко в живота ти е пълна противоположност на онова, с което съм свикнал аз.

— Не се налага да бъде така. Можем да променим това. Трябва само да седнем за достатъчно дълго време, за да обсъдим въпроса. Сигурна съм, че ще постигнем някакво съгласие. Липсваш ми.

Сега тя вадеше дългите ножове и ги забиваше дълбоко точно в онази част от него, която той не бе успял да запечата.

— Не можем да направим това сега — каза Зак, който изпита желание да се махне оттук, преди чувството му за вина да го беше накарало да се съгласи с нещо, за което след това щеше да съжалява. — Трябва да се върна в залата. Чет Лий е отново тук, а аз му нямам доверие.

— Няма да излезеш оттук, преди да ме целунеш — каза Лили. Зак я придърпа към себе си и я целуна бързо. Тя му се усмихна — ослепителна, прелъстяваща усмивка, която го извади от равновесие.

— Няма да ти се размине само с това жалко подобие на целувка. След снощи вече знам, че можеш да се справиш и по-добре.

Не му беше трудно да прегърне Лили. Той обичаше да я целува, независимо дали само докосваше леко устните й, захапваше ухото й или я целуваше страстно с отворена уста. Всичко това му беше толкова лесно. Въздишките й на доволство, внезапното учестяване на дишането й, бяха ласкаещи признаци, които го караха да забрави, че трябва да бъде честен и да не се поддава на инстинктите, които му напомняха натрапчиво, че трябва незабавно да се възползва от онова, което му принадлежеше по право.

Зак забрави, че Лили беше дъщеря на свещеник, кой щеше да го изпрати в ада за онова, което вършеше. Той забрави, че Лили беше млада и доверчива и не знаеше какво злоба. Единственото нещо, което помнеше, беше, че тя е най-красивата жена, която познаваше, че се намираше в ръцете му и че ако това продължеше още малко, той щеше да се пръсне от желание.

Усещането за нейното стройно тяло, уханието на парфюма й, топлината на тялото й, притиснато към неговото, му действаха възбуждащо. Зак започна да обсипва с целувки носа й, клепачите й, устата й, забравяйки какво можеше да се случи, ако не успееше да се овладее.

Тя се вкопчи в него; нуждата й беше също толкова голяма, колкото и неговата. Тялото й беше също толкова напрегнато, колкото и неговото, мускулите й бяха също толкова стегнати. Устата й се отвори, за да посрещне неговата. Езикът на Лили жадно започна да изучава устата на Зак, вплете се в неговия, отдръпна се и нападна отново.

Двамата се отдръпнаха, опитвайки се да си поемат дъх.

— По-добре тръгвай — каза Зак. Гласът му звучеше, сякаш току-що беше пробягал десет километра.

— Защо? Нямам какво да правя, освен да си легна.

— Трябва да тръгваш, иначе не отговарям за действията си.

— От какво се страхуваш? Ние сме женени.

Тя го погледна умолително; мозъкът й търсеше отговори, а тялото й знаеше точно какво искаше. Зак чувстваше, че всеки момент може да се огъне.

— Сега не му е времето да обсъждаме това. — Той сграбчи наметалото и го хвърли върху раменете й. Когато Лили си сложи качулката, Зак успя да се поовладее.

— Но обещаваш, че ще го обсъдим, нали?

— Да. Скоро. Сега ти трябва да си тръгнеш, а аз трябва да се върна в залата.

Лили отиде до вратата и се обърна назад.

— Обичаш ли ме?

Тя никога не му беше задавала този въпрос. Зак бе смятал, че между тях има мълчаливо споразумение да не говоря за това. Явно се беше залъгвал. Рано или късно трябваше да даде отговор на този въпрос както за нея, така и за себе си.

— Не знам.

— Сигурен ли си, че не казваш това само за да се отървеш от мен?

— Толкова лесно ли ще бъде?

Лили му се усмихна и част от веселието се върна в погледа й.

— Не. Татко казва, че аз съм упорита като магаре и се впивам като пиявица.

— За първи път съм съгласен с баща ти.

— Искам да ме обичаш.

— Толкова голямо значение ли има това за теб?

— Това е единственото, което има значение за мен. А за теб?

Зак не знаеше. За него любовта винаги бе била непознато чувство. Дори обичта му към Джордж и Роуз беше породена най-вече от собствен интерес. Той беше приел лоялността на семейството си и на момичетата, които работеха за него, като нещо, което му се полагаше по право, като винаги бе мислил, че и той им отговаря със същата лоялност.

Сега обаче Зак започваше да се съмнява в това.

Знаеше ли изобщо какво е любов? Може би просто беше омагьосан. Може би сексуалните му нужди бяха взели връх над всичко мисловно и емоционално.

— Никога не съм разбирал любовта, поне не по начина, с който я свързват другите хора — започна Зак. — Според Дейзи аз съм студен и безотговорен човек. В едно обаче съм сигурен не мога да спра да мисля за теб. Ти ми действаш като магия.

— Не искам да бъда такава. Това не е здравословно — каза Лили. — Искам да стана част от теб. Искам да се чувстваш непълноценен без мен.

— Ти това ли изпитваш към мен?

— Почти от самото начало. Защо според теб постоянно идвах тук и те будех? Нямаше значение, че всички останали знаят какво правя; единственото, което имаше значение за мен, беше дали ти ме разбираш. Трябваше да ти го кажа, въпреки че ти заплашваше да направиш ужасни неща с мен.

— Не бих те наранил.

— Знаех това.

Зак се изтръгна от заслепението, в което пропадаше, без да се усети.

— Трябва да тръгваш. Ако бързо не се върна в залата, там ще започнат безредици, стрелби и жените ще се разпищят.

— Защо винаги се шегуваш, за да скриеш онова, което чувстваш в действителност, и да не позволиш на хората да се доближат до теб?

Това го изненада. Никой освен Роуз и Джордж не бе успял да го разгадае толкова добре.

— Защото се страхувам — отвърна Зак. — Знам как изглеждам и как това се отразява на хората, но се страхувам, че то е всичко. Страхувам се да обичам, да се раздавам, защото ме е страх, че може да бъда отблъснат. Не бих могъл да се справя с това, ако се случи.

Зак млъкна. Някъде в съзнанието му се затръшна врата. Той измъкна ослепителната си усмивка, с която се бе защитавал през целия си живот.

— Сега вече наистина трябва да тръгваш. Повече никакви въпроси. Ако попиташ още нещо, ще откриеш, че съм отегчителен като всички останали.

Той я избута навън и я изпрати, като я заливаше с потоп от безсмислени думи, без да й даде възможност да отговор нещо. Но когато Зак се върна в заведението и затвори врата та зад себе си, той осъзна, че Лили го беше принудила да отвори вратата към себе си. Тя го беше принудила да се вгледа вътре в себе си и да види истината.

На него обаче не му харесваше онова, което беше открил. Той най-сетне беше признал истината пред себе си и я беше изразил с думи. Вече не можеше да се прави, че не я забелязва. Ако продължеше да прави това, може би щеше да загуби себе си завинаги. И със сигурност щеше да загуби Лили.

Сара Торагуд влезе в кръчмата с предпазливостта и уплахата на човек, който се готви да влезе в ада. Лили я забеляза веднага. Затръшването на входната врата зад Сара проехтя празната зала. Лили стана от мястото си.

— Не очаквах да те видя тук — каза тя на госпожа Торагуд.

— Нито пък аз — отвърна Сара, докато оглеждаше машини те за хазарт, сякаш бяха инструменти на дявола.

— Седни. Искаш ли кафе?

— Не мога да остана. Дойдох само защото се почувствах длъжна да поговоря с теб. Не съм те виждала повече от седмица.

— Съжалявам за това, но бях много заета тук и нямах време. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Чух слухове, че отново си започнала да участваш в представления в кръчмата.

— Не. Зак ме накара да спра да пея след сватбата.

Сара изглеждаше неимоверно облекчена.

— Не разбирам защо хората толкова упорито разпространяват такива злобни клюки. Те, изглежда, изпитват удоволствие от това да се опитват да очернят репутацията на околните.

— Зак каза, че пеенето ще съсипе репутацията ми. Трябваше да се съглася с него, защото само така можех да го накарам да ми позволи да бъда домакиня тук.

— Домакиня! — повтори ужасена Сара. — Това е още по-лошо.

— О, не — увери я Лили. — Зак ме кара да се обличам толкова консервативно.

— Виждам, че си се отказала от черните рокли.

Лили беше облечена в лимонено-жълта рокля. Продавачката в магазина за дрехи я беше уверила, че дрехата е почтена и въпреки това хваща окото. Лили бе подарила всички черни рокли, които бе притежавала.

— Зак каза, че не иска да нося черно. Това не било подходящ цвят за млада съпруга и хората щели да си помислят, че съм в траур. Той каза, че така много неприятни личности щели да се навъртат около мен с надеждата, че съм наследила парите му.

Сара очевидно не беше разглеждала нещата от такъв ъгъл.

— Зак никога не сваля очи от мен, докато съм тук — продължи Лили. — И ме изпраща в пансиона точно в десет часа.

— Това е другото нещо, за което исках да говоря с теб. Лили бе очаквала това, но не толкова скоро. Тя обаче нямаше намерение да дава предимство на Сара Торагуд.

— Предполагам, че някои хора се чудят каква е причината за това — каза Лили, — но според мен не е тяхна работа.

Сара премигна от изненада.

— Ще го обясня само на теб, защото искам да се успокоиш.

Лили не беше свикнала да лъже. Лъжата беше неприсъща на характера й. Но след пристигането си в Сан Франсиско тя беше открила, че да се казва цялата истина не винаги беше добре. Понякога дори малка част от истината беше в състояние да създаде огромни неприятности. Лили нямаше никакъв опит в смесването на истината с неистината и се надяваше, че нима да оплете конците точно сега.

— Живеенето на две различни места е малко странно, но Зак отказва да ми позволи да живея в кръчмата. Според него това не е подходящо място за мен.

— Съвсем вярно, но…

— Той се опитва да ме защити.

Това си беше чистата истина. Лили беше забелязала начина, по който Зак гледаше мъжете, които се скупчваха около нея, и как той се мръщи и ругае под мустак.

— Трябва да живеете на някое съвсем различно място, а ти дори не трябва да работиш тук.

— Няма смисъл да живеем другаде, след като Зак трябва да бъде тук денонощно.

— Той трябва да си смени професията. Сегашната не е подходяща, щом съпругата му е дъщеря на свещеник.

— Престанах да бъда дъщеря на свещеник в мига, в който станах съпруга на комарджия — отвърна Лили. Търпението й започваше да се изчерпва. Омръзнало й беше да слуша как хората критикуват Зак и се държат сякаш той е някакъв ужасен човек само защото обича хазарта.

— Ти никога няма да престанеш да бъдеш дъщеря на свещеник — възрази Сара Торагуд.

— В такъв случай нека да кажем, че се чувствам по-задължена към съпруга си, отколкото към баща си.

Сара отвори уста, за да каже нещо.

— В Библията пише, че жената трябва да напусне своето семейство и да се грижи само за съпруга си — не й даде тази възможност Лили.

— Но не пише, че трябва да се омъжва за комарджия.

— Целият живот е хазарт. Зак просто играе малко повече от останалите хора и толкова.

— Ако продължаваш да смяташ, че мъжът ти не прави нищо лошо…

— Сигурна съм, че той би могъл да направи нещо много лошо, ако пожелае — прекъсна я Лили. — Зак обаче е един мил, щедър, грижовен и прекрасен защитник. Не бих могла да намеря по-добър съпруг в целия свят.

— Ти си толкова заслепена!

— Да, страхувам се, че е точно така.

— Нали няма да ми цитираш Библията за свое оправдание?

— Не, но татко казва, че ако човек вярва в нещо, той трябва да го прави с цялото си сърце.

— Твърде зле е, че не си научила всички уроци на баща си толкова добре — заяви Сара Торагуд. — Не си мисли, че това е краят на този разговор. Аз ще се върна.

С тези думи тя се обърна и излезе от кръчмата.

Валеше проливен дъжд. В такова време никой нямаше да посмее да изведе коня си навън. Той или щеше да затъне калта, или щеше да падне и да си счупи крака по хлъзгавата настилка. Зак не успя да намери дори рикша от Чайнатаун.

— Никой няма да се покаже навън, преди дъждът да намалее — каза Зак. — Ще трябва да почакаш малко.

— Нямам нищо против.

— Аз обаче имам. Не искам да оставаш тук повече от необходимото.

Лили беше изморена. Тя се прозина. Тя не беше казала нищо на Зак, но присъствието й в заведението в продължение на дванадесет часа всеки ден започваше да я изтощава.

— Мисля, че ще се кача в стаята ти и ще полегна за малко. — Тя мислеше за нещо повече от лека дрямка.

— Няма да се наложи да чакаш много — извика Зак след нея. — Искаш ли да кажа на някой да ти донесе кафе горе?

— Не. Просто ме повикай, когато осигуриш такси. Междувременно тя щеше да се опита да измисли какво да направи. От вечерта, когато беше признал, че се страхува да обича, Зак се държеше по-настрани от нея отколкото обикновено. Лили беше решила да му даде малко време да обмисли всичко. Но ако той се забавеше твърде много, тя имаше намерението да му напомни, че трябва да вземе решение. Омръзнало й беше да му бъде съпруга само за пред хората. Лили може и да беше провинциално момиче, но знаеше, че жената трябва да споделя живота, дома и леглото на съпруга си.