Лили

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Зак се изкачи по стълбите. Когато зави зад ъгъла, шумът откъм залата започна да се чува по-слабо. Клиентите му нямаха нищо против дъжда. Те просто си поръчваха повече за ядене и за пиене и играеха на масите за хазарт. Тази нощ щеше да бъде много печеливша.

Зак не си спомняше някога да беше валяло толкова силно и продължително. Минаваше единадесет часът. Лили сигурно щеше да бъде изтощена. Той беше изненадан, че тя не беше слязла долу по-рано. Лили се оплакваше, че всяка вечер трябва да се връща в пансиона на Бела едва в десет часа, но Зак знаеше, че тя работеше усилено. Беше изминала само една седмица от напускането на Доди, а Лили вече започваше да оставя своя отпечатък върху някои части на работата на заведението. Момичетата бяха започнали да се обличат по-скромно. За голяма изненада на Зак, никой не се беше оплакал от това.

Той отвори вратата на спалнята си, готов да каже нещо, по думите му не напуснаха гърлото му. Стаята беше обляна от меката светлина на газова лампа. Лили беше на леглото и спеше. Първоначално на Зак му се прииска да затвори вратата и да я остави да спи, но не можа да направи това. Приближи се към нея, за да я събуди, но не посмя. Обзе го най-странното чувство, което беше изпитвал в живота си. Тъй като не го беше изпитвал досега, той не можеше дори да го опише. Това беше почти като страхопочитателно недоверие.

Трудно му беше да повярва, че в целия свят съществува друга жена толкова красива и невинна, колкото беше Лили. Това, че тя му имаше доверие, беше трудно за вярване. Това, че виждаше само добро в него, беше направо невероятно. Това, че беше необходимо само да протегне ръка и тя с желание щеше да стане негова, беше нещо, за което Зак дори не смееше да си помисли.

Той се почувства, сякаш гледаше към най-ценното човешко същество в цялата вселена. Зак се ужаси от мисълта, че може да загуби Лили. Знаеше, че ако това се случеше, заедно с нея щеше да загуби и най-добрата част от самия себе си.

Силата на чувството го изненада и уплаши едновременно. Никога не бе чувствал нещо толкова силно, толкова всеобхватно и не знаеше как да реагира. Ако трябваше да бъде съвсем честен, това го плашеше до смърт. Плашеше го толкова много, че той дори не чу стъпките в коридора и почукването на вратата на стаята.

— Смятате ли да използвате таксито? Гласът го накара да подскочи и да се обърне.

— Не мога да стоя и да чакам — оплака се кочияшът. — Досега можех да си намеря една дузина клиенти.

— Идвам — каза Зак. — Тя е заспала. Опитвах се да реша как да я заведа в пансиона на Бела, без да я събудя.

— Предполагам, че ще трябва да я носите.

— Не мога да напусна кръчмата.

— Тогава предполагам, че ще се наложи да я събудите. Не можете да бъдете едновременно на две места.

Зак погледна надолу към Лили, която спеше толкова спокойно, и осъзна, че нямаше смелост да я събуди.

— Е, какво пък, по дяволите! — каза той. — Най-лошото, което може да се случи по време на отсъствието ми, е те да подпалят кръчмата. Това ще ми даде възможност да построя по-голяма и по-хубава на нейно място.

— Това се казва оптимизъм — каза ухилен кочияшът. — Човек трябва да гледа на нещата откъм хубавата им страна.

През целия ден Лили се разхожда на въздух. Миналата нощ Зак беше напуснал заведението, за да я закара в пансиона. Тя не беше осъзнала важността на това, докато едно от момичетата не й беше казало, че за първи път някой успяваше да застане между Зак и кръчмата в работно време. Служителите му бяха удивени, че той беше отсъствал в продължение на цял час.

Това беше ласкателно, вълнуващо и прекрасно за Лили.

Тя вършеше работата си както обикновено, но само една част от съзнанието й беше заето със задачите. Момичетата предполагаха, че се беше случило нещо необикновено. Те посрещнаха Лили с лукави усмивки, намигвания, подвеждащи въпроси, опитвайки се да я накарат да сподели с тях тайната на миналата нощ.

Но това беше нещо, което Лили не можеше да направи, дори ако имаше какво да сподели с тях. Тя продължи да си върши работата, като си тананикаше, усмихваше се на себе си без причина и караше всички момичета да се чудят какво се беше случило. Лили почувства облекчение, когато Кити влезе заедно с бебето си.

Само че Кити плачеше.

— Какво се е случило? — попита я Лили, забравила за собственото си щастие.

— Мама иска да забравя Джак. Казва, че той е избягал и никога вече няма да го видя отново. Иска да се омъжа за един мъж, който живее на нашата улица. Той казва, че ще се грижи добре за мен и за бебето.

— Харесваш ли го?

— Да, но той не е Джак. Знам, че той не е избягал. Сърцето ми подсказва, че е бил шанхайван и сега е окован във вериги в трюма на някой ужасен кораб.

Бяха говорили за това неведнъж. Нямаше нищо ново, което да си кажат.

— Защо си довела бебето тук? Вече е време да се обличаш.

— Мама трябваше да отиде на лекар. Мъглата се отразява зле на белите й дробове. Тя ще се върне скоро.

— Дай да подържа бебето, докато се облечеш.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам. Посещавала съм те поне една дузина пъти само за да мога да го подържа.

— Ти си толкова добра с мен.

— Глупости. Това си е чист егоизъм — каза Лили и протегна ръце, за да вземе детето на Кити.

— Добре. Връщам се след малко — каза Кити. — Ако Зак те намери да държиш бебе, сигурно ще получи разрив на сърцето.

Двете се разсмяха, но последните думи на Кити накараха Лили да се замисли за нещо, което се беше крило някъде в подсъзнанието й още от момента, в който тя се беше омъжила. Тя се беше опитвала да не мисли за него, но Кити беше права. Гледката щеше да уплаши Зак до смърт. Бебето се разплака.

— Не исках да те забравя, миличко — каза тихо Лили. — Обещавам да ти отдам цялото си внимание, докато мама се върне.

Тя стана и започна да се разхожда бавно из стаята, като пееше тихо. Бебето спря да плаче и я погледна с големите си сини очи. Беше толкова красиво. Косата му беше рошава и кафява, носът чип, а малката му уста ставаше огромна, когато се прозяваше. То беше вече на четири месеца, но все още изглеждаше съвсем малко. Лили се надяваше, че ще израсне като високо момче. За един мъж беше много важно да бъде висок. Като баща й и братята й.

Синът на Зак щеше да има черни очи и коса, също като баща си. Щеше да бъде едър и гръмогласен, щеше да си иска своето с високи крясъци, а не с тих плач. Щеше да бъде силен. Щеше да посяга и да си взема онова, което искаше. Устните му щяха да бъдат упорити, брадичката му щеше да се изостря, когато се ядосаше, че е гладен, мокър или изморен.

Но той щеше да бъде прекрасен. Когато бъдеше щастлив, той щеше да се усмихва по начин, който щеше да разтопи и най-коравото сърце на света. Дори и сърцето на баща й. Може би тогава той щеше да й прости, че беше избягала от дома си.

Толкова хубаво щеше да бъде да види отново майка си. Тя толкова много й липсваше. Често й се беше ядосвала, че се изправяше срещу баща си, но това не можеше да промени факта, че Лили обичаше майка си и тя й липсваше много. Братята й също й липсваха. Те бяха шумни, груби и почти толкова убедени, колкото и баща си, че стоят по-високо от която и да било жена, но те я бяха глезили, пазили и се гордееха с нея.

Разбира се, Лили искаше да види и баща си. Двамата с него си приличаха твърде много, за да могат да живеят под един покрив, но точно тази прилика ги караше да означават толкова много един за друг. На Лили й липсваше силата на баща й, успокояващото му присъствие, знанието, че той я обичаше достатъчно, за да спори с нея.

Тя се изкиска.

Най-много щяха да й липсват на Коледа. По това време семейството й винаги успяваше да забрави за различията си и всички се държаха много добре един с друг.

Те винаги й позволяваха да отиде с тях, когато тръгнеха да избират коледната елха. Всяка година се кълняха, че няма да я вземат със себе си, но никога не изпълняваха обещанието си. Лили не им даваше да отсекат друго дърво освен най-хубавото. Според баща й този обичай беше езически, но той не пропускаше да сложи звездата на върха на елхата. Той караше всички да чакат до шести януари, преди да отворят подаръците си, като им напомняше, че Мъдреците не са имали влакове и са пресекли пустинята с камили.

На Коледа винаги имаше толкова много храна — еленско, печени ябълки с орехи, жито, както и чинии с горещи бисквити, които мажеха с масло. За десерт имаше сладки картофи и орехови сладкиши, сервирани с дебел слой сметана. А след това, докато седяха край огъня, преди да си легнат, изяждаха камари от овесени сладки и изпиваха купа горещ ябълков сайдер.

Хубаво щеше да е да се върне у дома за Коледа.

Зак я намери да разхожда бебето и да пее коледни песни с обляно в сълзи лице. Един страхлив вътрешен глас го посъветва да се обърне и да се отдалечи, да се прибере в стаята си и да не излиза поне един час. Само допреди няколко седмици той с готовност би се вслушал в този съвет. Зак въздъхна и не обърна внимание на гласа.

Не можеше да гледа как Лили плаче. Нямаше представа каква беше причината за сълзите й, но му се искаше да й помогне. Съмняваше се, че щеше да успее — обикновено опитите му да оправи нещата имаха тъкмо обратния ефект — но чувстваше, че беше длъжен да опита.

— Винаги ли плачеш, когато пееш коледни песни? — попита той. Това не беше най-подходящото нещо, което можеше да каже, но той просто не можа да се сети за нищо друго.

Лили се обърна и на лицето й грейна усмивка.

— Нищо ми няма. Пеех на бебето, за да го приспя, и си мислех колко хубаво ще бъде да се върна у дома за Коледа. Взети заедно, тези две неща могат да накарат всяка жена да се разплаче.

Зак реши, че никога няма да успее да разбере жените. Взети заедно, тези две неща бяха достатъчни, за да го ужасят. Ако пиеше, той щеше незабавно да отиде на бара и да си поръча нещо двойно.

— Разбира се, че ще си отидеш у дома за Коледа — каза той. — С влака пътуването ще продължи само няколко дни.

— Просто си мислех как беше преди, докато бях още малка. Никога няма да бъде същото.

— Такъв е животът. Когато пораснеш, всичко се променя.

— Може би не искам да порасна.

— Да не би вече да ти е омръзнало да бъдеш независима? Какво стана с решителната бунтовничка?

Лили се разсмя. Това накара Зак да се почувства малко по-добре, но той все още не беше разбрал какво се криеше зад тъгата й.

— Все още не съм се отказала от това, но понякога ми се иска да се свра в някое ъгълче за малко.

— Носталгия по дома ли?

— Малко. Татко така и не ми писа. Ти изпитваше ли носталгия, когато избяга?

— Нямах възможност за това. Джордж ме засипваше с толкова много писма — във всичките имаше хапливи допълнения от Роуз, — че се радвах, че съм толкова далеч от Тексас.

— Не ме интересува какво би казал татко. Просто ми се иска да беше писал.

— Ще го направи. Предполагам, че още се опитва да реши какво точно да ти каже.

— Татко никога не е изпитвал съмнения относно това, което иска да каже.

Лили беше притиснала бебето към себе си и отново започна да му пее. Хлапето не изглеждаше твърде уплашено. Поне не вдигаше шум. Ако всички бебета бяха като това, нямаше да бъде толкова лошо човек да има деца.

Зак си спомни за близнаците на Роуз — Адам и Джорди — и за двете деца на Джеф и споменът го накара да потръпне. Може би децата на останалите хора не бяха лоши, но тези в семейство Рандолф заслужаваха да бъдат жигосани и да бъдат пуснати по пасищата, за да се борят с дивите животни, докато не навършеха поне шестнадесет години.

Ако Лили искаше да получи писмо от баща си, щеше да го получи. Зак беше готов да пече стария негодник на бавен огън, за да го накара да напише писмото. Не можеше един свещеник да проповядва за християнския дълг, след като забравяше за своя собствен дълг.

Кити се появи забързано по стълбите и Лили спря да пее. Зак беше откъснат от мислите си. Кити, изглежда, се чувстваше малко неудобно и беше нервна от това, че Зак беше намерил Лили да държи бебето й. На Кити й беше известно, че беше грубо нарушение на правилата да се водят деца в „Малкото райско кътче“.

— Аз ще го взема — каза тя и посегна към детето си, въпреки че на Лили не й се искаше да го върне. — Ти сигурно имаш много работа за вършене.

— Нямам нищо против. Наистина.

Но Кити настоя и Лили й върна бебето.

— Ела — каза Зак. — Да отидем в кабинета ми.

Лили се поколеба и се загледа в Кити, която се отдалечаваше с бебето си.

Трогнат от копнежа, който видя в очите й, Зак обви ръка около кръста на Лили.

— Скоро ще имаш свои деца, коледни елхи и толкова много гости, че ще ти се иска половината от тях да са си останали у дома.

— Знам, че се държа глупаво — отвърна Лили и се отърси от меланхолията си. — Но ти трябва да знаеш, че жените са ужасно сантиментални.

Всъщност той никога не беше мислил за това. Зак се смяташе за експерт по отношение на жените, но Лили бързо му показваше, че бе сбъркал в това си предположение.

— Ти наистина работиш твърде много — каза той, докато я водеше към кабинета си. Зак сложи ръка под брадичката й и я повдигна. — Изглеждаш уморена.

Лили се отдръпна и влезе в кабинета му преди него.

— Да не би да намекваш, че губя красотата си?

— Не, само че съм бил твърде голям егоист, щом не съм забелязал, че работиш твърде много.

Очите на Лили се навлажниха.

— Мисля, че ще издържа още няколко дни.

— Надявам се да е така. Ще ми липсваш, ако те няма тук. — Той затвори вратата. — А сега ми кажи каква беше истинската причина да се разплачеш.

Лили го погледна право в очите и отговори:

— Искам дете.

Загрижеността и тревогата за Лили напуснаха Зак и бяха заменени от паника. Той се отпусна в стола си с глуповато изражение на лицето. Трябваше да послуша страхливия глас и да се скрие в стаята си, но вече беше късно. Зак не смяташе, че има достатъчно сили, за да стане от стола, дори ако имаше смелостта да го направи.

— Не можеш просто да си поръчаш дете — успя да каже той. — Трябва да… ние трябва да… но ти няма да искаш да…

О, по дяволите! Това беше разговор, който той се беше надявал да избегне, но явно надеждите му се бяха оказали напразни.

Проклятие! Къде беше Роуз, когато имаше нужда от нея?

— Не знам дали ще искам или не — каза Лили. Тя очевидно не беше толкова притеснена от темата колкото беше Зак. — Татко казва, че това е съпружески дълг на жената към мъжа й. Мама пък казва, че жената трябва да страда заради децата си.

— Господи! — възкликна Зак. — Ако всички в Салем мислят така, изненадвам се, че градът все още съществува.

— Реших, че едва ли е толкова ужасно — каза Лили. — Всички имат бебета. Освен Мери Елън Уорън. Мама казва, че тя ужасно много иска да има дете.

Зак реши, че точно този разговор беше най-добрата причина, поради която той беше превърнал в свое правило да избягва компанията на омъжени жени. Всичките тези приказки за бебета го караха да започва да се оглежда как да се измъкне от стаята.

От друга страна, онова, което беше необходимо, за да се направи бебе, не излизаше от ума му още от момента, в който беше завършила брачната му церемония. Разбира се, Зак не беше мислил твърде много за частта, която се отнасяше до бебето.

Всъщност, той не беше мислил изобщо за това.

Но сега Лили стоеше пред него и му говореше, сякаш това беше най-голямото желание в живота й. Зак се опита да се убеди, че не може да се люби с Лили, ако не я обича, и със сигурност не и преди бракът им да бъде регистриран официално. Нито пък щеше да бъде правилно да рискува тя да забременее, след като самата мисъл за нормален семеен живот го отвращаваше.

Но той я искаше толкова много. Битката, която се водеше вътре в него, беше причина за не една безсънна нощ. Зак не можеше да се концентрира върху хазарта вече цяла седмица.

— Мислиш ли, че можем да имаме бебе? — попита го направо Лили.

Зак преглътна.

— Няма да стане за Коледа.

Лили се изкиска.

— Ще стане за следващата Коледа.

Точно това го тревожеше. Щеше да стане за следващата Коледа. Ако нещата се развиеха, както ставаше обикновено, скоро бебето щеше да си има компания. Твърде скоро наоколо щеше да има цяла банда егоистични малки чудовища, които щяха да изискват цялото време на Лили. Това изобщо не се нравеше на Зак.

Но той почти беше готов да поеме този риск. Самата мисъл, че Лили ще сподели леглото му, направо го изгаряше.

— Това не е нещо, което трябва да се приема несериозно — каза той, опитвайки се да се хване за последната сламка на разума си. — Трябва да помислиш за това.

— Мислила съм много.

— Ние трябва да помислим за това — поправи се Зак. — Всички знаят, че от мен ще стане ужасен баща. Може би ти не искаш…

— Кой е посмял да каже подобно нещо? — прекъсна го възмутена Лили. — Ако Сара Торагуд е имала наглостта да дойде в собствената ти кръчма и да ти каже нещо такова, аз ще…

— Не, не е госпожа Торагуд. Всички мислят така — успокои я Зак. Той се ужасяваше от мисълта, че Лили може да нападне жената на свещеника само защото тя беше казала нещо лошо за комарджията, за когото беше омъжена.

— Време е да отваряме — каза Зак, опитвайки се отчаяно да смени темата. — Не можем да обсъждаме това сега.

— Кога тогава?

Тя нямаше да се откаже лесно.

— Утре, ако все още не си променила решението си. А сега побързай. Не искам първите клиенти да заудрят по вратите и да започнат да ме питат къде съм те скрил.

— Не ме интересува какво ще направят, стига си ме скрил в една стая с теб.

Зак усети как пламъците го заобикалят от всички страни. Още няколко секунди и той щеше да се превърне в купчина пепел.

— Утре — каза той и буквално я избута през вратата. — Ще говорим само за бебета.

— Обещаваш ли?

По дяволите, как успяваше да се набута в такива неща! Разговорите за бебета бяха също толкова весели колкото и разговорите за въоръжаване на мъжете рогоносци с пушки. Но Зак не можеше да откаже на Лили. Този разговор очевидно беше важен за нея. А всичко, което беше важно за нея, беше важно и за него, дори ако го караше да се чувства нервен като котка.

— Обещавам — отвърна той и прокара пръст по бузата й. Лили взе ръката му и я притисна до бузата си. Когато тя целуна средата на дланта му, цялата решителност на Зак се изпари. Лили го погледна в очите и се усмихна и той усети как се плъзга в бездната, без да може да направи нещо, за да се спаси.

— По-добре да тръгвам — каза тя, застана на пръсти и го целуна леко. — Мисля, че вече чувам първите клиенти.

Лили изчезна през вратата точно навреме. Още една минута и Зак сигурно щеше да започне да прави бебета на килима в кабинета си.

Той се отпусна тежко в стола си. Е, толкова за хазарта тази вечер. Вместо дами и попове, цяла вечер щяха да му се привиждат само бебета. Тази вечер Зак нямаше да бъде в състояние да бие Лили на карти.