Магическият преход

11.

Вече се свечеряваше и аз все повече се притеснявах да си довърша работата. Клара ми бе възложила да събера с гребло нападалите листа от полянката зад къщата, а освен това да донеса камъни от потока и да направя бордюр по двете страни на пътеката, водеща от зеленчуковата градина до задния двор. Вече бях събрала листата на купчина и забързах да наредя речни камъни покрай пътеката, когато Клара дойде от къщата да провери как напредвам.

— Слагала си камъните както ти падне — каза тя, като огледа пътеката. — И още не си събрала всичките листа. Какво си правила целия следобед, пак ли си витала из облаците?

За мой ужас един съвсем ненавременен порив на вятъра разпиля спретнатите купчини листа, преди да съм успяла да ги прибера в коша.

— На мен пътеката ми изглежда доста добре — казах аз, оправдавайки се. — Колкото до листата, ами какво да правя, като вятърът все ги разпилява?

— Когато човек си е поставил за цел съвършената форма, тогава „доста добре“ не е достатъчно добре — прекъсна ме Клара. — Ти вече трябваше да знаеш, че външната форма на всяко нещо, което правим, всъщност е израз на вътрешното ни състояние.

Казах й, че не виждам как подреждането на тежки камъни може да бъде нещо друго, освен тежък труд.

— Това е, защото ти правиш всичко само за да отбиеш номера — отвърна тя. Тръгна покрай редицата камъни, които бях подредила, и поклати глава. — Тези камъни изглеждат сякаш си ги нахвърляла, без да се съобразиш как на тях им подхожда.

— Вече мръква и не ми оставаше време — обясних аз. Нямах никакво настроение за дълги беседи по естетика и композиция. Освен това смятах, че и без това разбирам повече от Клара по въпроса за композицията, защото я бях изучавала в часовете по рисуване.

— Да поставяш камъни, е същото, като да практикуваш кунг-фу — каза Клара. — Важното е как правим нещата, а не колко бързо или колко много сме свършили.

Разтърсих китки, за да поотпусна схванатите си пръсти.

— Да не искаш да кажеш, че мъкненето на камъни е част от подготовката в бойни изкуства? — попитах изненадана аз.

— А ти какво мислиш, че е кунг-фу? — попита вместо отговор тя.

Заподозрях, че ми задава провокационен въпрос, затова се поколебах за миг да потърся правилния отговор.

— Система от бойни техники, които са част от едно бойно изкуство — убедено казах аз.

Клара поклати глава.

— Само й дай на Тайша да ти излиза с прагматични отговори — каза тя през смях.

Тя седна на един от плетените столове в края на двора, откъдето пътеката се виждаше добре. Аз се стоварих на другия стол до нея. Когато се наместих удобно, облягайки крака на ръба на една голяма керамична саксия, Клара започна да ми обяснява, че терминът „кунг-фу“ произлиза от съчетанието на два китайски йероглифа, единият означава „работа, свършена за даден период от време“, другият означава „човек“. Когато тези два йероглифа се съчетаят, терминът означава стремеж на човека да се усъвършенства чрез постоянни усилия. Тя заяви, че независимо дали практикуваме традиционните упражнения, подреждаме камъни или събираме листа, чрез действията си ние винаги даваме израз на вътрешното си състояние.

— Така че, да усъвършенстваме действията си, означава да усъвършенстваме себе си — каза Клара. — Това е истинското значение на кунг-фу.

— И все пак аз така и не виждам връзката между градинската работа и практикуването на кунг-фу — казах аз.

— Тогава ще ти го обясня още по-подробно — отвърна Клара с тон на пресилено търпение. — Възложих ти да носиш камъни от потока, защото изкачването по стръмната пътека с допълнителна тежест би развило вътрешната ти сила. Нас ни интересува не просто да развиваме мускули, а по-скоро да култивираме вътрешната енергия. Освен това всички дихателни движения, на които съм те научила досега и които ти трябва да практикуваш всеки ден, са предназначени да увеличат вътрешната ти сила.

Тя ме накара да се почувствам гузна. От начина, по който ме погледна, когато казваше, че трябва да правя дихателните упражнения всеки ден, усетих, че тя знае, че не съм ги правила съвестно.

— Нещата, които учиш тук с мен, могат да се съотнесат с това, което в Китай се нарича вътрешно кунг-фу или ней-кунг — продължи Клара. — Вътрешното кунг-фу използва контролираното дишане и циркулацията на енергията, за да укрепи тялото и здравето на човека; докато външните бойни изкуства като формите на карате, които си изучавала с японските си учители, и някои от хватките, които аз ти показах, се съсредоточават над развиването на мускули и бързи реакции на тялото, при които се освобождава енергия и се насочва извън нас.

Клара каза, че вътрешното кунг-фу се е практикувало от монаси в Китай много преди да се развият външните или твърди стилове на борба, които днес са познати широко като кунг-фу.

— Но разбери едно нещо — продължи Клара. — Независимо дали изучаваш бойни изкуства или дисциплината, в която аз те въвеждам, целта на тренировките е да усъвършенстваш вътрешната си същност, така че тя да се издигне над външната си форма с цел да се извърши абстрактният полет.

Като мрачен облак ме обгърна потиснато, обезкуражено състояние. Отново ме завзе старото ми чувство на провал. Дори и да правех дихателните движения, както ми препоръчваше Клара, знаех си, че никога няма да постигна успех в което и да било от нещата, които тя изискваше от мен. Дори не бях в състояние да проумея какво означава големият преход, още по-малко пък да го възприема като прагматична възможност.

— Ти прояви много голямо търпение тези месеци — каза Клара, като ме потупа по гърба, сякаш доловила, че имам нужда от насърчение. — Никога всъщност не си ми додавала с безброй въпроси във връзка с постоянните ми внушения, че те обучавам на магьосничество като формална дисциплина.

Съзрях чудесна възможност да попитам нещо, което не ми излизаше от ума още от първия път, когато бе споменала тази дума.

— Защо наричаш тази формална дисциплина магьосничество? — попитах аз.

Клара се вгледа в мен с пронизващ поглед. Изражението на лицето й беше самата сериозност.

— Трудно е да се каже. Нежеланието ми да го обсъждаме се дължеше на това, че не исках да го назовавам погрешно и по този начин да те уплаша — отговори тя.

— Сега обаче мисля, че е време да поговорим за това. Но първо нека да ти разкажа нещо повече за хората от древно Мексико.

Клара се наведе към мен и с понижен глас каза, че хората от предиспанско Мексико в много отношения доста приличали на древните китайци. Може би понеже и едните, и другите имат общ произход, те споделяли и сходен мироглед. Древните индианци от Мексико, обаче, имали леко преимущество, каза тя, защото светът, в който живеели, бил в преход. Това ги направило крайно еклектични и любознателни към всяка страна на съществуванието. Те искали да разберат Вселената, живота, смъртта и целия обхват човешки възможности от гледна точка на осъзнаване и възприятие. Изключителният им стремеж към знание ги довел до това да развият практики, които им позволявали да достигат до невъобразими нива на осъзнаване. Те направили подробни описания на практиките си и „картографирали“ световете, които тези практики разбулват. Тази традиция те предавали от поколение на поколение, като винаги я обгръщали в тайна.

Почти задъхвайки се от вълнение или може би преклонение, Клара завърши беседата си за тези древни индианци, като каза, че те били истински магьосници. Тя ме погледна с широко отворени очи; в здрача зениците й изглеждаха огромни. Тя ми довери, че нейният учител, един мексикански индианец, разполагал с пълното знание за тези древни практики и я научил на тях.

— Ти мен на тези практики ли ме обучаваш, Клара? — попитах аз, заразявайки се от нейното вълнение. — Ти каза, че кристалите били използвани като оръжие от древните магьосници, а магическите движения били заредени със силата на тяхното намерение и че прегледът също е изнамерен още в древни времена. Това означава ли, че аз се уча на магьосничество?

— Това е отчасти така — каза Клара. — Но засега е по-добре да не се съсредоточаваш много над факта, че тези практики са магически.

— Защо не?

— Защото ние се интересуваме от нещо отвъд този клон езотерични ритуали и заклинания на магьосниците от древните времена. Разбираш ли, ние вярваме, че техните особени практики и натрапчивият стремеж към сила в резултат водят само до по-голямо развиване на Аза. А този път е задънен, защото никога не води към пълната свобода. А ние именно към това се стремим. Опасността е, че човек лесно може да се поддаде на нагласата на тези магьосници.

— Аз няма да се поддам — уверих я.

— В момента наистина не мога да ти разкажа нищо повече — заключи тя почти раздразнено. — Но с течение на времето ти ще научиш всичко.

Почувствах се измамена и бурно запротестирах. Обвиних я, че умишлено си играе с мислите и чувствата ми, като ме подмамва с късчета информация, които раздразват любопитството ми, и с обещания, че всичко щяло да се изясни в някакво неопределено бъдеще време.

Клара не обърна никакво внимание на протестите ми. Все едно, че нищо не бях казала. Тя стана, отиде към купчината камъни, избра един едър и го вдигна така, сякаш беше от стиропор. Позамисли се сякаш от коя страна да го обърне и после го положи на края на пътеката. После подреди от двете му страни два други камъка с големината на футболна топка. Когато реши, че е доволна от наместването им, тя отстъпи назад да прецени въздействието. Трябваше да призная, че пътеката от градината, гладките сиви камъни, които бе подредила, и островърхите зелени стьбълца на растенията представляваха най-хармонична композиция.

— Важното е да манипулираш нещата с изящество — напомни ми Клара, докато вдигаше друг камък. — Вътрешното ти състояние се отразява в начина, по който се движиш, говориш, ядеш или поставяш камъните. Няма значение какво правиш, важното е само да събираш енергия с действията си и да я преобразуваш в сила.

Клара се загледа в пътеката за известно време, сякаш преценяваше къде да постави следващия камък, който държеше. Когато откри подходящото място, тя внимателно го постави и ласкаво го потупа.

— Като художник ти трябва да знаеш, че камъните трябва да се поставят на място, където ще бъдат в равновесие — каза тя, — а не където на теб ти е най-лесно да ги оставиш. Естествено, ако ти си заредена със сила, тогава можеш да ги пускаш както си искаш и резултатът ще бъде самата красота. Истинската цел на упражнението с полагането на камъни е да разбереш именно това.

От тона на гласа й и от грозния, безразборен начин, по който аз бях сложила камъните, разбрах, че пак съм се провалила. Почувствах се безкрайно потисната.

— Клара, аз не съм художник — признах си. — Аз съм просто студентка. И по-точно, бивша студентка. Напуснах художественото училище преди една година. Харесва ми да си въобразявам, че съм художничка, но толкова. Аз съм едно нищо.

— Всички ние сме нищо — напомни ми Клара.

— Знам, но ти си тайнствено, силно нищо, докато аз съм мижаво, тъпо, дребно нищо. Не мога дори да подредя купчина тъпи камъни. Няма никаква…

Клара сложи длан на устата ми.

— Нито дума повече — предупреди ме тя. — Повтарям ти, внимавай какво произнасяш на глас в тази къща. Особено по свечеряване!

Вече беше почти тъмно и всичко се бе стаило така спокойно и неподвижно, че изглеждаше някак свръхестествено. Птиците бяха замлъкнали. Всичко беше стихнало, дори вятърът, който толкова ми бе досаждал преди, когато се опитвах да събера листата, сега бе спрял.

— По това време няма никакви сенки — прошепна Клара. — Хайде да седнем под това дърво в тъмното и да видим дали ще можеш да призовеш света на сенките.

— Почакай, Клара — казах аз с висок шепот, който почти граничеше с писък. — Какво смяташ да правиш с мен?

Стомахът ми се сви от нервно напрежение и въпреки вечерния хлад челото ми се обля в пот.

Тогава Клара ме попита съвсем направо дали съм упражнявала дишането и магическите движения, на които ме бе учила. Повече от всичко ми се искаше да можех да й кажа, че съм ги правила, но това щеше да бъде лъжа. Истината е, че ги бях правила съвсем малко, само колкото да не ги забравя, защото прегледът отнемаше цялата енергия, с която разполагах, и не ми оставяше време за нищо друго. Вечер бях прекалено уморена, за да правя каквото и да било, затова направо си лягах.

— Не си ги правила редовно, иначе нямаше да бъдеш в такова жалко състояние — каза Клара, като се наведе по-близо до мен. — Трепериш като листо. В дишането и движенията, на които те учих, има една тайна и тя ги прави неоценими.

— К-каква е тя? — попитах със запъване аз. Клара ме потупа по главата.

— Те трябва да се изпълняват всеки ден, иначе губят стойността си. Не би си помислила, че можеш да минеш, без да ядеш и пиеш вода, нали? Упражненията, на които те уча, са дори по-важни от храната и водата.

Успя да ме убеди. Аз мълчаливо се заклех да ги правя всяка вечер, преди да си легна, и отново на сутринта, щом се събудя, и преди да отида в пещерата.

— Човешкото тяло има една резервна енергийна система, която влиза в действие, когато сме в стрес — обясни Клара. — А ние стигаме до стрес всеки път, когато правим нещо прекалено. Като например да се притесняваш прекалено много за себе си и за това как се представяш, както е в момента. Затова едно от най-важните предписания в изкуството на свободата е да се избягват прекаленостите.

Тя каза, че движенията, на които ме учи, независимо дали се наричат дишане или магически движения, са важни, защото задействат пряко резервната система и ако се наричат неотменими, то е, защото позволяват на допълнителна енергия да мине през и в резервните пътеки. Така, когато бъдем призовани да действаме, вместо да бъдем изчерпани от стреса, ние ставаме по-силни и разполагаме с допълнителна енергия за изключителни задачи.

— А сега, преди да призовем света на сенките, ще ти покажа още две от неотменимите магически движения, които се съчетават с дишане — продължи тя. — Прави ги всеки ден и не само няма да се уморяваш или да се разболяваш, но и ще имаш много допълнителна енергия за своето възнамеряване.

— Моето какво?

— Твоето възнамеряване — повтори Клара. — За да възнамериш резултата от всяко нещо, което правиш. Спомняш ли си?

Тя хвана раменете ми и ме извъртя, докато застанах с лице на север.

— Това движение е особено важно за теб, Тайша, защото дробовете ти са отслабнали от прекалено хленчене и плач — каза тя. — Цял един живот да се самосъжаляваш, това не може да не вземе своята дан от дробовете ти.

Думите й ме сепнаха и събудиха вниманието ми. Вгледах се как сви леко колене и глезени, като зае изходното положение от бойното изкуство, наречено „изправен кон“, понеже наподобява ездач, яхнал кон, като нозете са разтворени до ширината на раменете и са леко свити. Показалецът на лявата й ръка беше насочен надолу, а останалите пръсти извити от второто кокалче. Когато започна да вдишва, тя плавно, но със сила завъртя глава наляво, докъдето можеше, и същевременно направи пълен кръг с лявата си ръка над главата и до долу, а като го завърши, сложи дланта си на опашната кост. Заедно с това изви дясната си ръка зад кръста и после, свита на юмрук, я постави върху опакото на лявата длан, притискайки я над лявата китка.

С десния юмрук тя изтласка нагоре лявата ръка по гръбначния стълб, докато напълно сгънатият ляв лакът опря до хълбока й, и свърши вдишването. Задържа дъх, докато преброиш до седем, после освободи напрежението на лявата ръка, спусна я отново до опашната кост и пак направи пълен кръг над главата отпред и накрая постави дланта на лявата си ръка върху лонната кост. В същото време върна дясната си ръка през кръста отпред и сложи юмрука върху гърба на лявата длан, след това я изтласка нагоре по корема и завърши издишването.

— Прави това движение веднъж с лявата ръка и веднъж с дясната — каза тя. — По този начин ще уравновесиш двете си страни.

За демонстрация тя повтори още веднъж същата поредица движения, редувайки ръцете, като този път извиваше глава наляво.

— Сега опитай ти, Тайша — каза тя, като отстъпи настрани, за да ми остави място за пълния замах на ръката назад.

Повторих движенията й. Когато извивах лявата си ръка назад, усетих болезнено обтягане по вътрешната й страна, което минаваше от пръстите до ямката под мишниците.

— Отпусни се и остави енергията от дишането да премине през ръката ти и да изтече от върха на показалеца — каза тя. — Дръж го изпънат, а останалите пръсти извити. По този начин ще освободиш всякакво блокиране на енергия по пътечките в цялата ти ръка.

Когато придвижих сгънатата си ръка нагоре по гърба, болката се изостри още повече. Клара забеляза измъченото ми изражение.

— Не се насилвай толкова — предупреди ме тя, — иначе ще си разтеглиш сухожилията. А докато движиш ръцете си нагоре по гръбнака, свивай малко повече раменете.

След като изпълних движението с дясната ръка, усетих как мускулите на бедрата ми пламнаха от това, че стоях леко приклекнала. Макар че бях заемала същата поза всеки ден, когато практикувах кунг-фу, сега имах чувство, че краката ми вибрират, сякаш през тях преминава електрически ток. Клара предложи да се изправя и да поразтръскам краката си в продължение на няколко минути, за да освободя напрежението.

Тя подчерта, че в това магическо движение въртенето и натискът нагоре на ръцете в съчетание с дишането придвижват енергия към органите в гръдния кош и ги оживяват. Това масажира дълбоките центрове вътре, които много рядко се активират. Извиването на главата масажира вратните жлези и същевременно отваря проход за енергията към тила. Тя обясни, че когато се разбудят и захранят с енергията от дишането, тези центрове могат да разкрият такива тайни, каквито изобщо не можем да си въобразим.

— За следващото магическо движение — каза Клара — застани със събрани крака и гледай право напред, сякаш във врата, която се каниш да отвориш.

Клара ми каза да вдигна ръце до нивото на очите и да извия пръсти така, сякаш ги пъхам в жлебовете за отваряне на плъзгащи се врати.

— Това, което ще отвориш обаче, е процеп в енергийните линии на света — обясни тя. — Представи си тези линии като опнати отвесни струни, които образуват параван пред теб. Сега трябва да сграбчиш по една стиска от тези фибри и да ги дръпнеш в двете страни с всичка сила. Дърпай, докато не се отвори достатъчно широк процеп, за да можеш да минеш през него.

Каза ми, че щом направя тази пролука, трябва да пристъпя напред с левия крак и използвайки го за опора после много бързо да се завъртя на сто и осемдесет градуса обратно на часовниковата стрелка, докато се окажа с лице към посоката, от която съм дошла. Като се завъртя по този начин, енергийните линии, които съм отдръпнала настрани, ще ме обвият.

За да се върна, каза тя, аз трябва отново да отворя линиите, като ги дръпна настрани по същия начин, както преди, след това да изляза навън с десния крак и бързо да се извъртя на сто и осемдесет градуса по часовниковата стрелка веднага щом направя стъпката. По този начин аз ще развия обратно нишките и отново ще бъда с лице към посоката, от която съм започнала магическото движение.

— Това е едно от най-силните и тайнствени магически движения — предупреди ме Клара. — С него можем да отваряме врати към различни светове, естествено, при положение че сме натрупали допълнителна вътрешна енергия и сме в състояние да осъществим намерението на това магическо движение.

Доста се притесних от сериозния й тон и изражение.

Не знаех какво да очаквам, ако успеех да отворя тази невидима врата. Тогава с твърд тон тя ми даде някои последни наставления.

— Докато пристъпваш вътре — каза тя, — тялото ти трябва да се почувства като вкоренено, тежко, изпълнено с напрежение. Но веднъж щом се озовеш вътре и се завъртиш в полукръг, трябва да се почувстваш лека и въздушна, сякаш се рееш нагоре. Когато влизаш през процепа, ти издишваш рязко, а после бавно и дълбоко вдишваш, изпълвайки докрай дробовете си с енергията иззад този параван.

Изпълних упражнението няколко пъти, а Клара ме наблюдаваше. Но чувствах, че това са просто външни движения; не можех да усетя как енергийните фибри образуват паравана, за който говореше Клара.

— Не дърпаш вратата настрани достатъчно силно — поправи ме Клара. — Използвай вътрешната си енергия, не просто мускулите на ръцете. Издишай напълно застоялия въздух, като глътнеш стомаха си, докато пристъпваш напред. Веднъж влезеш ли вътре, вдишай колкото повече пъти успееш, но внимавай. Не се задържай там повече, отколкото ти е нужно.

Набрах цялата си сила и сграбчих въздуха. Клара застана зад мен, хвана ръцете ми под лакътя и с всичка сила ги дръпна настрани. Мигновено изпитах чувството сякаш се отвори плъзгаща се врата. Рязко издишвайки, аз се хвърлих през нея или по-скоро Клара ме тласна силно напред. Спомних си, че трябва да се обърна и да дишам дълбоко, но за миг се разтревожих, че няма да знам кога да изляза. Клара долови това и ми каза кога да спра да дишам и кога да пристъпя обратно навън.

— Когато практикуваш това магическо движение сама — каза Клара, — ти ще се научиш да го правиш съвършено. Но внимавай. Веднъж преминеш ли през този процеп, всичко може да ти се случи. Запомни, трябва да бъдеш предпазлива, но в същото време смела.

— И как да знам кога кое да бъда? — попитах аз. Клара сви рамене.

— Известно време няма да знаеш. За съжаление ние ставаме предпазливи едва след като сме си изпатили.

Тя добави, че предпазливостта без малодушие се крепи на способността ни да контролираме вътрешната си енергия и да я насочваме към резервните канали, така че да ни бъде на разположение, когато ни потрябва за извънредни действия.

— Без достатъчно вътрешна енергия нищо не може да се постигне — каза Клара, — но ние трябва да я натрупваме и пречистваме. Така че хайде и двете да направим някои от магическите движения, които си научила, и да видим дали можеш да бъдеш предпазлива, без да си малодушна, и да призовем света на сенките.

Почувствах прилив на енергия, който започна като малки вихърчета в стомаха ми. Отначало си помислих, че това е страх, но тялото ми не се чувстваше уплашено. По-скоро като че ли някаква безлична сила, опразнена от желания и чувства, се задвижи в мен, насочвайки се отвътре навън. Както се издигаше нагоре, плещите ми неволно се разтърсиха.

Клара отиде до средата на двора; последвах я. Тя започна да прави някои от магическите движения, като умишлено ги изпълняваше по-бавно, за да мога да я следя.

— Затвори очи — прошепна тя. — Когато си със затворени очи, по-лесно можеш да използваш енергийните линии, за да пазиш равновесие.

Затворих очи и започнах да се движа в унисон с Клара. С лекота успявах да следвам знаците й за промяна на положението ми, но още трудно пазех равновесие. Знаех, че става така, понеже прекалено се стараех да изпълнявам движенията правилно. Беше като в оня случай, когато се опитах да вървя със затворени очи, но продължих да се спъвам, понеже отчаяно исках да успея. Но постепенно желанието ми да съм ненадмината се стопи и тялото ми стана по-гъвкаво и изкусно. Както продължавах движенията, почувствах се така освободена от напрежението, че не си усещах костите и ставите. Като вдигах ръце над главата си, струваше ми се, че мога да ги протегна чак до върха на дърветата. Когато свивах колене и премествах надолу центъра на тежестта си, през нозете ми надолу протичаше поток от енергия. Изпитах усещането, че пускам корени. От стъпалата на краката ми изникваха линии и проникваха дълбоко в земята, като ме караха да се чувствам невероятно устойчиво. Постепенно границите между тялото ми и околната среда се разтопиха. С всяко движение, което правех, тялото ми сякаш все повече се стапяше и сливаше с мрака, докато започна да се движи и диша от само себе си.

Чувах дишането на Клара до себе си, докато изпълняваше същите движения. Със затворени очи аз долавях очертанията и положението й. В един момент ми се случи изключително странно нещо. Почувствах зад челото ми да се включва светлина. Но като вдигнах очи нагоре, осъзнах, че тази светлина всъщност изобщо не беше вътре в мен. Идваше откъм върховете на дърветата, сякаш се бе включило огромно табло с електрическо осветление в нощта, което може да озари цял стадион. Без никакво затруднение виждах Клара и всяко нещо в двора и околността.

Светлината беше с много странен оттенък; не можех да определя дали беше възрозова, прасковена или с цвят на светла печена глина. На места сиянието й се изменяше сякаш в зависимост от това накъде поглеждам.

— Не си движи главата — каза Клара, взирайки се любопитно в мен. — И стой все така със затворени очи. Концентрирай се само над дишането си.

Не знам защо ми каза да стоя все така със затворени очи, макар да виждаше, че са широко отворени. Опитвах се да определя багрите на светлината, защото тя сякаш се изменяше с най-лекото движение на главата ми. А яркостта й се изменяше в зависимост от това колко силно се взирах в нея. Така потънах в сиянието около себе си, че загубих ритъма на дишане. После пак така внезапно, както се бе включила, светлината отново угасна и аз останах в пълен мрак.

— Да вървим в кухнята и да си стоплим нещо за ядене — каза Клара, като ме смушка леко.

Поколебах се. Бях загубила ориентация, чувствах се не на място. Тялото ми толкова натежа, че си помислих дали не трябва да поседна.

— Вече можеш да отвориш очи — каза Клара.

Не си спомням някога да ми е било толкова трудно да си отворя очите, както в този момент. Имах чувство, че ми коства цяла вечност, защото тъкмо успявах да ги поотворя и те веднага се затваряха. Това отваряне и затваряне сякаш продължи много дълго, преди Клара да ме разтърси за раменете.

— Тайша, отвори си очите! — заповяда ми тя. — Да не си посмяла да ми припаднеш в ръцете. Чуваш ли ме?

Разтърсих глава, за да се посвестя, и очите ми се отвориха. Били са затворени през цялото време. Беше непрогледен мрак, но през листата се процеждаше достатъчно лунна светлина, за да съзра силуета на Клара. Седяхме под дървото на две плетени кресла в двора.

— Как се озовах тук? — попитах аз озадачена.

— Вървя дотук и седна — каза Клара с тон сякаш това се подразбираше от само себе си.

— Но какво се случи? Само преди миг имаше светлина. Виждах всичко съвсем ясно.

— Това, което се случи, бе, че ти навлезе в света на сенките — каза Клара с тон на поздравление. — По ритъма на дишането ти знаех, че си влязла там. Но не исках да те плаша в този момент, като те накарам да си погледнеш сянката. Ако беше я погледнала, ти щеше да узнаеш, че…

Мигновено разбрах за какво намеква Клара.

— Нямаше никакви сенки — задъхано казах аз. — Имаше светлина, но нищо нямаше сянка.

Клара кимна.

— Тази вечер ти откри нещо изключително ценно, Тайша. В световете извън нашия няма сенки!