Магическият преход

15.

Един ден, няколко месеца след срещата с г-н Абелар, вместо да ме изпрати в пещерата да правя прегледа си, Клара ми предложи да остана с нея, докато работи в двора. Наблюдавах колко старателно събираше с гребло листата на купчина в задния двор близо до зеленчуковата градина. На върха на купчината тя внимателно подреди в елипсовидна форма едни назъбени кафяви листа.

— Какво правиш? — попитах я аз, като се приближих, за да виждам по-добре.

Бях в напрегнато и мрачно настроение, защото бях прекарала цялата сутрин в пещерата в преглед на спомени за баща ми. Винаги го бях смятала за нафукано и нагло страшилище. Когато установих, че всъщност беше тъжен неудачник, разбит от войната и от неосъществените си амбиции, аз се почувствах емоционално изцедена.

— Правя ти гнездо, в което да седиш — отговори ми Клара. — Ще се настаниш в него като квачка, която мъти яйца. Искам да се успокоиш, защото следобед може да имаме посетител.

— И кой може да е той? — попитах небрежно аз.

От месеци Клара ми бе обещавала да ме запознае с останалите членове на групата на нагуала — тайнствените й роднини, които най-после се били върнали от Индия, — но така и не бе го сторила. Всеки път когато изразявах копнежа си да се запозная с тях, тя винаги казваше, че първо трябва да се пречистя, като продължа най-съвестно прегледа си, защото в сегашното си състояние не съм готова да се срещна с никого. Вярвах й. Колкото повече проучвах спомените си от миналото, толкова по-силно изпитвах нужда да се пречиствам.

— Не отговори на въпроса ми, Клара — казах аз раздразнено. — Кой ще идва?

— Няма значение кой — отговори тя, като ми подаде шепа сухи листа с бакърен цвят. — Сложи тези листа върху пъпа си и ги превържи с шала, който използваш при прегледа. Трябва да обвиеш корема си с него и да привържеш единия му край към колчето, което забих в пещерата. По този начин няма да паднеш и да си удариш главата, когато задремеш, или в случай че двойникът ти реши да се пробуди.

— Да отида ли да го взема? Тя цъкна с език досадено.

— Не, нямаме време. Гостът ни всеки момент ще е тук, а искам да си успокоена и в най-добра форма. Можеш да използваш моя шал.

Клара забърза към къщата и веднага се върна с парче шафранов плат. Беше много красив. В него бяха втькани едва различими фигури. На слънчевата светлина коприната проблясваше, като променяше оттенъците си от тъмнозлатисто до мекокехлибарено.

— Ако някоя част от тялото ти е наранена или те боли, обвий я с този шал — обясни ми Клара. — Ще ти помогне да се възстановиш. Той съдържа сила, защото години наред съм го носила, докато съм правила прегледа си. Един ден ти ще бъдеш в състояние да кажеш същото за твоя шал.

— Защо не можеш да ми кажеш кой ще дойде? — настоях аз. — Знаеш, че ненавиждам изненади. Нагуалът ли?

— Не, някой друг — каза тя, — но също толкова силен, ако не и повече. Когато се срещнеш с нея, трябва да бъдеш спокойна и опразнена от мисли, иначе няма да имаш полза от нейното присъствие.

С приповдигната тържественост Клара каза, че днес аз ще трябва да използвам всички магически движения, на които ме е научила, не защото някой ще ме изпитва, за да се увери, че ги зная, а защото съм стигнала до кръстопът и вече ще поема в нова посока.

— Почакай, Клара, не ме плаши с тези приказки за промяна — казах аз умолително. — Изпитвам ужас от нови посоки.

— Напълно далеч съм от мисълта да те плаша — увери ме тя. — Въпросът е, че съм донейде загрижена. Носиш ли си кристалите?

Разкопчах си блузата и й показах кожената калъфка, която бях изработила с нейна помощ, за да пазя в нея двата кварцови кристала. Тя се състоеше от два джоба, които закачах с ремъче на раменете и държах кристалите под мишниците си като две ками в ножниците им. Имаха и капачета, които се закопчаваха с клипа.

— Извади ги и ги дръж готови — каза тя. — Използвай ги, за да усилваш енергията си. Не чакай тя да ти каже да го направиш. Прави го по собствено усмотрение, когато усетиш, че имаш нужда от допълнителен прилив на енергия.

От думите на Клара лесно можех да заключа две неща: че ми предстои много сериозна среща и че тайнственият ни гост ще бъде жена.

— Тя една от твоите роднини ли е? — попитах аз.

— Да — отвърна Клара със сдържана усмивка. — Тази личност ми е роднина, член на нашата група. А сега се успокой и не ми задавай повече въпроси.

Интересуваше ме къде са отседнали нейните близки. Невъзможно беше да са в къщата, защото все щях да се натъкна на тях или поне да доловя признаци за присъствието им. Но фактът, че не бях видяла никого, превръщаше любопитството ми в натрапчива мисъл. Представях си, че роднините на Клара умишлено се крият от мен и дори ме шпионират. Това ме ядосваше и аз още повече се настървявах да ги зърна отнякъде. Причината за смущението ми беше определеното чувство, че непрекъснато ме наблюдават.

Нарочно поставях клопки, като например да оставя един от моливите си на пода, за да видя дали някой няма да го вдигне, или да оставя някое списание отворено на определена страница и по-късно проверявах дали страницата не е сменена. В кухнята внимателно оглеждах съдовете за следи дали са били използвани. Стигнах до там да разрохквам утъпканата пръст по пътеката към задния вход и по-късно да проверявам дали по земята няма стъпки или някакви непознати следи. Въпреки всичките ми детективски усилия единствените следи, които изобщо откривах, бяха от Клара, Манфред и мен самата. Ако някой се криеше от мен, сигурна съм, че щях да го забележа. Но наглед в къщата нямаше никой, макар да бях сигурна, че има и други хора.

— Клара, извини ме, но трябва да те попитам нещо — промърморих накрая аз, — защото просто ме влудява. Къде живеят твоите роднини?

Клара ме погледна с недоумение.

— Това е техният дом. И си живеят тук, естествено.

— Но къде по-точно? — настоях аз. Едва не се изпуснах да й призная за безрезултатните си капанчета, но реших да премълча.

— О! Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Не си открила никакви знаци от тях, въпреки усилията ти да се правиш на детектив. Но в това няма никаква загадка. Не си ги виждала изобщо, защото те са в лявата страна на къщата.

— Никога ли не излизат?

— Излизат, обаче избягват дясната страна, защото тук живееш ти, а те не искат да те смущават. Знаят колко цениш своето уединение.

— Но пък изобщо да не се покажат? Не се ли прекалява малко с тази идея за уединението?

— Ни най-малко — каза Клара. — Ти имаш нужда от абсолютна самота, за да се концентрираш над прегледа си. Когато ти споменах по-рано днес, че ще имаш посетител, това означава, че една от роднините ми ще дойде от лявата страна на къщата тук, за да се срещне с теб. Тя отдавна очакваше да разговаря с теб, но се наложи да изчака, докато ти поне малко се пречистиш. Както ти казах, срещата с нея ще бъде по-трудна дори от срещата с нагуала. Ти трябва да си натрупала достатъчно енергия, иначе може напълно да се изчерпиш, както ти се случи с него.

Клара ми помогна да наглася листата на корема си и да ги превържа с шала.

— Тези листа и шалът ще смекчат удара от връхлитането на жената — каза Клара, после ме погледна и добави тихо: — А и от други нападения също. Така че, каквото и да правиш, не ги махай.

— Какво ще ми се случи? — попитах аз, нервно подреждайки още листа.

Клара сви рамене.

— Това зависи от твоята сила — каза тя и върза шала на здрав възел. — Но ако съдя по вида ти, един Бог знае.

С треперещи пръсти си закопчах отново блузата и я подпъхнах в торбестите си панталони. С този широк шал, обвит няколко пъти около корема ми, изглеждах тумбеста. Усещах листата на корема си като сламена възглавничка, която ми боцкаше. Но постепенно нервният ми стомах престана да се свива, затопли се и цялото ми тяло се отпусна.

— Сега седни на купчината листа и прави като квачките — нареди ми Клара.

Явно съм я погледнала доста смаяно, защото тя ме попита:

— Какво според теб правят квачките, когато мътят?

— Наистина не знам, Клара.

— Една квачка седи напълно неподвижно и се вслушва в яйцата под себе си, насочила към тях цялото си внимание. Тя само се вслушва, без и за миг да се разсейва от съсредоточението си. По този непоколебим начин тя възнамерява излюпването на пиленцата. Това мълчаливо вслушване животните го правят най-естествено, докато хората са го забравили, затова трябва да го развиват.

Клара седна на един голям, светлосив камък с лице към мен. Камъкът имаше естествена вдлъбнатина, от която изглеждаше като кресло.

— Сега се отпусни в такъв унес като квачките и се вслушвай с вътрешния си слух, докато ти говоря. Концентрирай се над затоплянето в утробата си и не позволявай на вниманието ти да се разсейва. Можеш да долавяш звуците около себе, но не позволявай на ума си да ги следи.

— Наистина ли трябва да седя тук по този начин, Клара? Искам да кажа, не е ли по-добре просто да поспя, за да си възвърна силите?

— Опасявам се, че не. Както вече ти казах, присъствието на нашата гостенка е ужасно натоварващо. Ако не успееш да натрупаш достатъчно енергия, свършено е с теб. Повярвай ми, тя не се държи така меко като мен. Тя е повече като нагуала, безпощадна и твърда.

— А защо тя представлява такова изпитание?

— Не може да не бъде. Тя е толкова далеч от човешките същества и техните грижи, че енергията й може напълно да те унищожи. При нея вече няма разлика между физическото й тяло и етерния й двойник. Тоест, искам да кажа, че тя е майстор магьосник.

Клара ме изгледа преценяващо и отбеляза, че имам тъмни кръгове под очите.

— Чела си вечер на светлината на газената лампа, нали? — упрекна ме тя. — Защо, мислиш, че нямаме ток в спалните?

Казах й, че не съм прочела и страница от деня, когато пристигнахме в къщата й, защото прегледът и всички други неща, които ме караше да правя, не ми оставяха време за нищо друго.

— Пък и нямам особена слабост към четене — признах си аз. — Но от време на време попреглеждам лавиците с книги в хола.

Не й казах, че истинската причина беше да проверя дали някоя от книгите не е премествана от някой от роднините й.

Тя се засмя и каза:

— Някои от членовете на моето семейство са страстни читатели. Но аз не съм от тях.

— Но не четеш ли за удоволствие, Клара?

— Аз не. Чета само за информация. Но някои от останалите четат за удоволствие.

— И как така никога не съм забелязала да липсва някоя от книгите? — попитах аз, опитвайки се да звуча небрежно.

Клара се засмя.

— Те си имат собствена библиотека в лявата страна на къщата — каза тя, после ме запита: — Ти не четеш за удоволствие нали, Тайша?

— За съжаление аз също чета само за информация — отговорих й.

Признах й, че четенето като удоволствие е било задушено от зародиш в мен още от училище. Един приятел на баща ми притежаваше фирма за разпространение на книги и имаше навик да му дава по цели кашони книги, току-що излезли от печат. Баща ми ги преглеждаше, а на мен ми даваше литературата, която преценяваше, че трябва да чета като допълнение към редовните домашни. Винаги бях смятала като нещо подразбиращо се от само себе си, че трябва да изчета всяка думичка. Нещо повече, смятах, че едва след като изчета една книга, мога да започна следващата. По-късно за мен беше пълна изненада да разбера, че някои хора започват по няколко книги едновременно, като ги прехвърлят напред-назад и ги четат според настроението си.

Клара ме погледна и поклати глава, като че ли бях неспасяем случай.

— Странни неща правят децата, когато са под натиск — каза тя. — Сега разбирам защо си придобила такива натрапчиви реакции. Обзалагам се, че ако сега се опиташ да си припомниш тези истории, направо ще се потресеш от нещата, които би открила. Като деца ние никога не поставяме под въпрос това, което ни се възлага, точно както ти никога не си се усъмнила, че една книга трябва да се изчете от кора до кора. Всички членове на моето семейство сериозно сме обсъждали нещата, които се причиняват на хората като деца.

— Вече ми е фикс-идея срещата с твоето семейство, Клара.

— Това е съвсем естествено. Толкова често съм ти говорила за тях.

— Не е само от това, Клара — казах аз. — То е по-скоро физическо усещане. Не знам защо, но не мога да престана да мисля за тях. Дори ги сънувам вече.

В момента, в който произнесох това, нещо в ума ми само се подреди. Тогава съвсем определено се усъмних в Клара. Щом тя знаеше коя съм, а братовчедка й ме познаваше като моя хазяйка, внезапно ми хрумна да я попитам дали не познавам и останалите й роднини.

— Естествено, те всички те познават — каза Клара, сякаш това беше най-очевидното нещо, но не ми отговори на въпроса.

Изобщо не можех да си представя какви ли бяха.

— Нека да те попитам направо, Клара. Аз познавам ли ги? — настоях аз.

— Задаваш ми невъзможни въпроси, Тайша. Мисля, че е по-добре да ми ги спестиш.

Аз се намусих сърдито. Станах от мястото си върху листата, но Клара леко ме дръпна обратно.

— Добре де, добре, малка любопитна госпожице — каза тя. — Ще ти кажа, ако от това ще си седиш спокойно. Ти ги познаваш, но положително не си спомняш, че си се срещала с тях. Дори някой от моите роднини да се изправи сега пред очите ти, предполагам, че у теб няма да има и помен от разпознаване. Но в същото време нещо у теб изключително ще се развълнува. Сега доволна ли си?

Отговорът й ни най-малко не ме удовлетворяваше. Тя по-скоро ме доубеди, че умишлено ме обкръжава в тайнственост, подвежда ме и си играе с думите.

— Май ти доставя удоволствие да ме измъчваш, Клара — казах аз възмутено.

Клара се разсмя на глас.

— Не си играя с теб — увери ме тя. — Просто е изключително трудно да ти обясня какво сме ние и какво правим. Бих искала да мога да ти го изясня, но не мога. Така че е безсмислено да настояваш за обяснения, понеже такива просто няма.

Поместих се, понеже не ми беше удобно на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Клара ми предложи да легна по корем и да облегна глава на дясната си ръка, сгъната в лакътя. Направих го и открих, че това положение е доста удобно. Сякаш пуснах корени в земята и листата, а умът ми стана спокоен, но буден. Клара се наведе напред и ласкаво ме погали по главата. После се втренчи в мен с толкова особен поглед, че сграбчих ръката й и я задържах за миг.

— Аз вече трябва да си отивам, Тайша — каза меко тя, като се освободи от ръката ми, — но бъди сигурна, че пак ще се видим.

Забелязах в зелените й очи точици кехлибарена светлина. И тяхното проблясване беше последното нещо, което видях.

Събудих се от това, че някой ме потупа по гърба с пръчка. Над мен се бе надвесила странна жена. Беше висока, стройна и правеше поразително впечатление. Чертите й бяха изящно изваяни; малка уста, равни зъби, съвършено очертан нос; овално лице; деликатна, почти прозирна бяла кожа от скандинавски тип; блестяща, къдрава прошарена коса. Когато се усмихна, тя ми заприлича на малко момиченце, дръзко и чувствително. Но когато стана сериозна, тя придоби вид на зряла европейска дама от висшето общество. Стилните й дрехи бяха елегантни, особено обувките, които бяха в тон с тях; нещо, което никога не бях забелязвала в Щатите, където добре облечените жени обикновено носеха удобни обувки, които им придаваха вид на матрони.

Жената беше едновременно по-възрастна и по-млада от Клара; определено беше по-голяма на възраст, но на външен вид изглеждаше години по-млада. И излъчваше нещо, което можех да нарека единствено вътрешна жизненост. В сравнения с нея Клара сякаш все още беше в период на формиране, а това същество си беше направо завършен продукт. Осъзнах, че един невероятно различен човек, различен може би колкото представител на друг вид, ме наблюдава с неподправено любопитство.

Надигнах се, седнах и припряно се представих. Тя сърдечно ми отговори със същото.

— Аз съм Нелида Абелар — каза тя на английски. — Живея тук с останалите си спътници. Ти вече познаваш двама от тях — Клара и нагуала Джон Майкъл. Скоро ще се запознаеш и с останалите.

Тя говореше с лек акцент в края на думите. Гласът й беше привлекателен и ми се струваше толкова познат, че не можех да откъсна очи от нея. Тя се засмя, предполагам на моето смайване, защото мускулите на лицето ми бяха застинали в неподвижна усмивка. Звукът на дрезгавия й смях също ми беше някак далечно познат; имах чувство, че и по-рано съм чувала този смях. Мина ми мисълта, че съм виждала тази жена при други обстоятелства, макар че изобщо не се сещах къде. Колкото повече я гледах, толкова повече се убеждавах, че съм я познавала някога, но не мога да си спомня кога.

— Какво има, мила? — попита ме тя със загрижен тон. — Имаш чувство, че сме се срещали и по-рано ли?

— Да, да — развълнувано отговорих аз, защото изпитах чувството, че всеки момент ще си спомня къде сме се виждали.

— Рано или късно ще си спомниш — каза тя с успокоителен тон, от който разбрах, че за никъде не бързаме. — Пречистващото дишане, което правиш по време на прегледа, накрая ще ти позволи да си спомниш всичко, което си правила някога, включително и сънищата си. Тогава ще знаеш къде и кога сме се срещали.

Стана ми неловко, че така съм я зяпнала и че тя ме бе заварила толкова неподготвена. Станах и се изправих лице в лице с нея, не предизвикателно, а със страхопочитание.

— Коя сте вие? — попитах замаяно аз.

— Вече ти казах коя съм — отвърна тя с усмивка. — Е, ако те интересува дали съм някаква видна личност, ще трябва да те разочаровам. Не съм никой с някакво значение. Аз съм само една от групата хора, които търсят свобода. След като ти вече си се срещнала с нагуала, следващата стъпка е да се срещнеш с мен. Това е така, защото аз отговарям за теб.

Като чух, че тя отговаря за мен, изпитах пристъп на страх. През целия ми живот се бях борила да си извоювам независимост; при това се бях борила с цялата ярост, на която бях способна.

— Не искам никой да отговаря за мен — казах аз. — Твърде тежко съм се борила за своята независимост, за да попадам отново под нечий контрол.

Помислих си, че ще заеме отбранителна позиция, но тя се засмя и ме потупа по рамото.

— Изобщо нямам предвид това — каза тя. — Никой не иска да те подчинява. Нагуалът има обяснения за твоята непокорна личност. Той наистина смята, че имаш борчески дух. Всъщност той смята, че си без никакво съмнение луда, но в положителен смисъл.

Тя каза, че обяснението на нагуала за моята лудост било, че аз съм била зачената при необичайни и безнадеждни обстоятелства. Тогава Нелида ми разказа факти от историята на моите родители, които никой друг, освен самите тях, не можеше да знае. Тя ми разкри, че преди да бъда зачената, когато родителите ми още живеели и работели в Южна Африка, баща ми бил хвърлен в затвор по причини, които той така и никога не разкрил. Аз винаги си бях фантазирала, че той всъщност не е бил в затвор, а в лагер за политически затворници. Нелида ми каза, че баща ми някога бил спасил живота на един надзирател. По-късно този надзирател помогнал на баща ми да избяга, като се обърнал с гръб в решаващ момент.

— С преследвачите по петите му — продължи Нелида, — той се отбил да се види с жена си, да бъде с нея за последен път на този свят. Бил сигурен, че ще го хванат и убият. По време на тази страстна прегръдка на живот и смърт майка ти забременяла с теб. Силният страх и жажда за живот, които изпитвал тогава баща ти, се предали на теб. В резултат на това ти си се родила толкова неспокойна и непокорна, с такава страст към свободата. Толкова бях зашеметена от нещата, които ми разкриваше, че ушите ми забучаха и краката ми се подкосиха. Почти не можех да я чувам. Трябваше да се облегна на ствола на дървото, за да не се свлека на земята. Преди да успея да проговоря, тя продължи:

— Причината, поради която майка ти е толкова нещастна и тайно ненавижда баща ти, е, че той е изразходил цялото й семейно наследство, за да плати за грешките си, каквито и да са били те. Парите свършили и се наложило да напуснат Южна Африка, преди ти да се родиш.

— Как можете да знаете неща за родителите ми, които дори на мен не са ми напълно известни? — попитах аз.

Нелида се усмихна.

— Знам тези неща, защото отговарям за теб — отговори ми тя.

Отново изпитах пристъп от страх и ме побиха тръпки. Опасявах се, че щом тя знае тайните на родителите ми, тогава би трябвало да знае много неща и за мен. Аз винаги се бях укривала в своя непроницаема субективна крепост и там имах чувство за сигурност. Приспивах се от една фалшива сигурност, убеждението, че нещата, които чувствам, мисля и правя, нямат никакво значение, стига само да ги държа в тайна и никой друг да не знае за тях. Но сега тази жена явно имаше достъп до вътрешното ми аз. Отчаяно имах нужда да потвърдя отново позицията си.

— Може и да съм нищо — казах аз предизвикателно, — но съм собствената си личност. Никой не отговаря за мен. И никой няма да властва над мен.

Нелида се засмя на изблика ми. Тя ми разроши косата, както по-рано бе направил нагуалът, жест едновременно успокоителен и крайно фамилиарен.

— Никой не се опитва да властва над теб, Тайшика — каза тя дружелюбно. Спокойният й тон уталожи гнева ми. — Казах всичките тези неща, защото трябва да те подготвя за много своеобразна маневра.

Слушах я с напрегнато внимание, защото от тона й долових, че се кани да ми разкрие нещо наистина страховито.

— Клара те доведе до сегашното ниво по изключително изкусен и резултатен начин. Ти винаги ще й бъдеш задължена. Сега, когато приключи задачата си, тя си отиде. А тъжното е, че ти дори не й благодари за грижите и вниманието.

Някакво ужасно, безименно предчувствие надвисна над мен.

— Един момент — измънках аз. — Клара отишла ли си е?

— Да, отиде си.

— Но ще се върне пак, нали? — попитах аз. Нелида поклати глава.

— Не. Както ти казах, нейната работа приключи.

В този момент изпитах единственото истинно чувство, което съм имала през целия си живот. В сравнение с него никое от нещата, които бях изпитвала досега, не беше реално — нито гневът ми, нито пристъпите ми на ярост, нито изблиците на обич, нито дори самосъжалението ми не бяха истински в сравнение с това изпепеляващо чувство, което изживявах в момента. То беше толкова силно, че изпаднах във вцепенение. Исках да се разплача, но не можех. Тогава разбрах, че истинската мъка няма сълзи.

— А Манфред? И той ли си е отишъл? — попитах аз.

— Да. Неговата задача да те пази също приключи.

— Ами нагуалът? Ще го видя ли отново?

— В света на магьосниците всичко е възможно — каза Нелида, като докосна ръката ми. — Но едно е сигурно: това не е свят, който можем да приемем като даден ни веднъж завинаги. В него ние трябва да изразим благодарността си сега, защото няма утре.

Втренчих се в нея с празен поглед, напълно стъписана. Тя отвърна на погледа ми и прошепна:

— Бъдеще не съществува. Време е да проумееш това. И когато ще си свършила прегледа си и ще си изличила напълно миналото си, всичко, което ще ти остане, е настоящето. И тогава ти ще знаеш, че настоящето е само един миг, нищо повече.

Нелида леко разтьрка гърба ми и ми каза да дишам. Бях така смазана от мъка, че дъхът ми беше спрял.

— Ще бъда ли някога различна? Имам ли някакъв шанс? — попитах я умолително аз.

Без да ми отговори, Нелида се обърна и тръгна към къщата. Когато стигна до задния вход, тя ме повика с показалец да я последвам.

Искаше ми се да се затичам след нея, но не можах да помръдна. Започнах да скимтя и после от мен излезе най-странен вой, звук, който не беше съвсем човешки. Тогава проумях защо Клара бе обвила корема ми със защитния си шал — да ме предпази от този удар. Проснах се по лице върху купчината листа и излях в тях животинския вой, който ме задушаваше. Той не облекчи мъката ми. Извадих кристалите си, поставих ги между пръстите си и завъртях ръце обратно на часовниковата стрелка във все по-малки и по-малки кръгове. Насочих кристалите срещу моето малодушие, срещу моя страх, срещу непотребното ми самосъжаление.