Магическият преход

6.

Седмици наред си блъсках ума, докато съставя списъка. Проклинах се, че бях оставила Клара да ме придума това време да не влиза в споразумението ни. През тези дълги дни работих в пълна самота и тишина; виждах Клара само на закуска и вечеря, когато се хранехме в кухнята; обаче почти не разговаряхме. Тя отклоняваше всичките ми опити за сърдечен разговор с думите, че ще приказваме, когато си завърша списъка. Когато го направих, тя остави шиенето си и веднага ме придружи до пещерата. Беше четири часът следобед, а според Клара ранната сутрин и късният следобед бяха най-подходящото време да се започне такова голямо начинание.

На входа на пещерата тя ми даде още указания.

— Вземи първата личност от списъка си и накарай паметта си да възстанови всяко нещо, което си изживяла с този човек — каза Клара, — от момента, когато сте се срещнали, до последния път, когато сте общували. Или, ако предпочиташ, можеш да караш обратно — от последния път, когато си имала нещо общо с този човек, до първата ви среща.

Въоръжена със списъка, аз влизах в пещерата всеки ден. Отначало прегледът ми костваше много усилия. Не можех да се концентрирам, защото се страхувах да се ровя в миналото си. Умът ми блуждаеше от едно травмиращо събитие към друго, както ги виждах, или просто си почивах с разни фантазии. Но не след дълго ме заинтригува каква яснота и отчетливост започна да придобива прегледът ми. Дори започнах да се отнасям по-обективно към изживявания, които винаги бях смятала табу.

За моя изненада започнах също да се чувствам по-силна и по-оптимистична. Понякога, когато вдишвах, имах чувство, че енергията се просмуква обратно в тялото ми, като мускулите ми се затопляха и сякаш набъбваха. Толкова се увлякох в задачата да правя прегледа, че изобщо не ми беше нужен цял месец, за да се убедя в стойността му. Две седмици след началото, определено в споразумението ни, както вечеряхме с Клара, аз я помолих да потърси някой, който да освободи апартамента ми и да даде нещата ми на склад. Клара ми беше предлагала тази възможност няколко пъти преди това, но всеки път бях отказвала, защото не бях готова да се обвържа с по-дълго оставане. Тя се зарадва от молбата ми.

— Ще пратя една моя братовчедка да го свърши — предложи Клара. — Тя ще се погрижи за всичко. Не искам никакви притеснения да те отклоняват от концентрацията ти.

— Като стана дума за това, Клара — казах аз, — има още едно нещо, което не ми дава мира.

Клара ме изчака да продължа. Казах й колко ми е странно, че винаги има нещо сготвено, макар че никога не съм я виждала тя да готви и да се занимава с кухненска работа.

— Ами това е, защото ти никога не си вкъщи през деня — каза небрежно Клара. — А вечер си лягаш рано.

Вярно беше, че прекарвах повечето си време в пещерата. Когато се връщах в къщата, то беше, за да похапна в кухнята, а след това си стоях в моята стая, защото размерите на къщата ме плашеха. Беше огромна. Не изглеждаше пуста, защото беше пълна с мебели, книги и множество декоративни предмети, изработени от керамика, сребро или емайл. Всички стаи бяха чисти, без нито прашинка, сякаш редовно идваше чистачка да ги поддържа. И все пак къщата изглеждаше пуста, защото нямаше никакви хора. На два пъти Клара беше изчезвала в някакви тайнствени скитания, за които отказваше да говори; в тези случаи единственото друго живо същество в къщата освен мен беше Манфред. Именно тогава с Манфред скитахме по хълмовете, от които имаше изглед към къщата. Бях съставила карта на къщата и прилежащата й земя от една наблюдателна точка, която смятах, че сама съм открила. По това време не исках да си призная, че всъщност Манфред ме бе завел до нея.

От моята тайна площадка часове наред се опитвах да проумея разположението на къщата. Клара ми бе казала, че къщата е ориентирана според четирите основни посоки. Но когато проверих с компас, тя, изглежда, беше с малко по-различно разположение. Земята около къщата най-много ме объркваше, защото беше предизвикателство към всякакво акуратно картографиране, каквото се опитвах да съставя. От моя наблюдателен пост можех да видя, че земите изглеждат много по-обширни, отколкото като ги измервах от самата къща. Клара ми бе забранила да стъпвам в предната част на къщата — източната, както и в южната част. Но аз бях изчислила, обикаляйки по периферията около къщата, че тези две части са идентични със западната и северната, до които имах достъп. Когато се гледаха отдалеч обаче, те съвсем не бяха еднакви и аз изобщо не можех да си обясня това несъответствие.

Бях се отказала да засичам разположението на къщата и земите и прехвърлих вниманието си върху друг загадъчен въпрос: роднините на Клара. Макар че тя непрекъснато ги споменаваше по заобиколен начин, досега не бях открила и най-малка следа от тях.

— Кога се връщат роднините ти от Индия? — попитах направо Клара.

— Скоро — отговори тя. После вдигна купичката с ориз и я положи в дланта си по китайски. Никога не бях я виждала да употребява пръчици и се очаровах с какво невероятно изящество си служеше с тях. — Защо те интересуват толкова моите роднини? — попита тя.

— Откровено казано, Клара, не знам защо, но те са ми много любопитни — казах аз. — Имах много неспокойни чувства и мисли в тази огромна къща.

— Това означава ли, че къщата не ти харесва?

— Точно обратното, обичам я. Само дето е толкова голяма и призрачна.

— Какъв тип мисли и чувства те безпокоят? — попита тя, като остави купичката.

— Понякога ми се струва, че виждам хора из коридора или чувам гласове. И непрекъснато имам впечатлението, че някой ме наблюдава, но когато се огледам, няма никого.

— В тази къща има повече неща, отколкото вижда окото — призна Клара, — но това не бива да ти внушава страх или тревога. Има магия в тази къща, в земята, в планините около цялата тази местност. Точно по тази причина сме избрали да живеем тук. Всъщност тъкмо по тази причина и ти самата реши да живееш тук, макар изобщо да не си представяш, че това е причината за твоя избор. Но така трябва да бъде. Ти внасяш своята невинност в тази къща и къщата с цялото намерение, което е натрупала, я превръща в мъдрост.

— Всичко това звучи много красиво, Клара, но какво по-точно означава?

— Винаги ти говоря с надеждата, че ще ме разбереш — каза Клара с нотка на разочарование. — Всеки един от моите роднини, с които, уверявам те, рано или късно ще се запознаеш, би ти говорил по същия начин. Затова не си мисли, че говорим глупости само защото не ни разбираш.

— Повярвай ми, Клара, изобщо не мисля така и съм благодарна, че се опитваш да ми помогнеш.

— Прегледът се опитва да ти помогне, не аз — поправи ме Клара. — Забелязала ли си някакви други странни неща в къщата освен тези, които вече спомена?

Разказах й за несъответствието между визуалната ми преценка за къщата от моя наблюдателен пост и от земята около нея.

Тя така се разсмя, че едва не се задави.

— Ще трябва да нагодя поведението си към това ново разкритие — каза Клара, когато си възвърна дар слово.

— Можеш ли да ми обясниш защо земите изглеждат някак наклонени и защо компасът показва толкова различни измервания, когато съм тук долу и когато съм горе на хълма? — попитах аз.

— Положително мога, но няма да има никакъв смисъл за теб. Нещо повече, може дори да се уплашиш.

— Това нещо общо с компаса ли има, Клара? Или с мен? Да не съм откачила или какво?

— Естествено, че има отношение към теб; ти си човекът, който е направил тези измервания; но не става въпрос, че откачаш; друго е.

— Какво е то, Клара? Кажи ми. От цялата тази работа тръпки ме побиват. Като че ли съм попаднала в научно-фантастичен филм, където нищо не е реално и всичко може да се случи. Ненавиждам този жанр!

Клара явно не желаеше да ми разкрие нищо повече. Вместо това ме попита:

— Не обичаш ли неочакваното?

Разказах й, че за мен братята ми са били нещо толкова смазващо, че ми бяха дошли до гуша и бях намразила по принцип всичко, което те харесваха. Те гледаха по телевизията „Зоната на здрача“ и си умираха по този сериал. А според мен всичко беше нагласено и представляваше чиста манипулация.

— Да видим как мога да ти го кажа — отстъпи Клара. — Първо на първо, това определено не е къща от научната фантастика. По-скоро е къща на изключителното намерение. Причината, поради която не мога да обясня несъответствията в нея, е в това, че все още не мога да ти обясня какво е намерение.

— Ако обичаш, не ми говори с гатанки, Клара — помолих я аз. — Това не само ме плаши, но и направо ме вбесява.

— За да можеш да разбереш тази деликатна материя, налага се да ти говоря по заобиколен начин — каза Клара. — Така че нека първо да ти разкажа за човека, който е пряко отговорен за присъствието ми тук, в къщата, а непряко — за отношението ми към теб. Той се казваше Хулиан и беше най-изключителното същество, което можеш да срещнеш. Той ме намери един ден, когато бях загубила пътя си из онези планини в Аризона, и ме доведе тук, в тази къща.

— Почакай малко, Клара, ти каза, струва ми се, че тази къща е на твоето семейство от поколения насам — припомних й аз.

— Пет поколения, за да бъдем точни — отвърна тя.

— Как можеш така безгрижно да твърдиш две толкова противоречиви неща?

— Не си противореча. Ти си тази, която тълкува нещата без нужната основа. Истината е, че тази къща принадлежи на семейството ми от поколения. Но моето семейство е едно абстрактно семейство. То е семейство така, както тази къща е къща, а Манфред е куче. Но ти вече знаеш, че Манфред не е истинско куче; нито тази къща е истинска така, както всяка друга къща. Разбираш ли какво имам предвид?

Не бях настроена за гатанките на Клара. Известно време помълчах, надявайки се, че тя ще смени темата. После се почувствах гузна за сприхавото си и мрачно настроение.

— Не, не разбирам какво имаш предвид — казах накрая аз.

— За да можеш да разбереш всичко това, ти трябва да се промениш — каза търпеливо Клара. — Но, от друга страна, ти точно затова и си тук — за да се промениш. И да се промениш означава, че ще трябва да бъдеш в състояние успешно да извършиш абстрактния полет, а тогава всичко вече ще ти стане ясно.

След отчаяното ми настояване тя ми обясни, че този невъобразим полет символично представлява преместване от дясната страна на челото към лявата, но същинското му значение е да се доведе етерната част от нас, двойника, във всекидневното ни съзнание.

— Както вече ти обясних — продължи тя, — дуализмът тяло-ум е фалшива дихотомия. Истинското разделение е между физическото тяло, което подслонява ума, и етерното тяло, или двойника, което подслонява нашата енергия. Абстрактният полет се извършва, когато накараме двойника да се прояви във всекидневния ни живот. С други думи, в момента, в който физическото ни тяло придобие пълно съзнание за своята енергетична, етерна, допълваща го част, ние ще сме прескочили в абстрактната, напълно различна сфера на осъзнаване.

— Ако това означава, че първо ще трябва да се променя, сериозно се съмнявам дали изобщо някога ще бъда в състояние да направя този прескок — казах аз. — Всичко, изглежда, се е вкоренило така дълбоко в мен, че сякаш е за цял живот.

Клара наля в чашата ми малко вода. Остави керамичната кана и ме погледна прямо.

— Има начин да се промениш — каза тя. — И досега съм ти проглушила ушите с него; нарича се преглед.

Тя ме увери, че един дълбок и пълен преглед ни дава възможност да осъзнаем какво искаме да променим, като ни позволява да видим живота си, без да се заблуждаваме. Той ни дава една кратка пауза, през която можем да направим избора дали да приемем обичайното си поведение, или да го променим, като възнамерим премахването му, преди окончателно да ни е хванало в капана си.

— И как може да се възнамери премахването на нещо? — попитах аз. — Просто казваш „Махай се, Сатана!“, така ли?

Клара се разсмя и отпи глътка вода.

— За да се променим, ние трябва да отговаряме на три условия — каза тя. — Първо, трябва да оповестим на висок глас решението си да се променим, така че да ни чуе намерението. Второ, трябва за известен период от време да ангажираме съзнанието си. Не можем да започнем нещо и щом се почувстваме обезкуражени, просто да се откажем. Трето, трябва да разглеждаме резултата от своите действия с чувство на пълна отстраненост. Това означава, че не бива изобщо да допускаме понятията успех или провал. Ако следваш тези три стъпки, ти ще можеш да промениш всяко нежелано чувство или наклонност в себе си — увери ме Клара.

— Не знам, Клара — казах скептично аз. — Така, както ми го казваш, изглежда много просто.

Проблемът не беше в това, че не исках да й вярвам, а просто аз винаги съм била практична; а от практична гледна точка задачата да променя поведението си беше потресаваща, нищо че три-степенната й програма изглеждаше простичка.

Довършихме закуската си в пълно мълчание. Единственият звук в кухнята беше постоянното процеждане на водата, като преминаваше през варовиковия филтър. Той ми създаваше съвсем конкретната представа за постепенния пречистващ процес на прегледа. Внезапно изпитах прилив на оптимизъм. Може би ще е възможно да се променя, да се пречистя, капка по капка, мисъл по мисъл, също както водата, която преминаваше през филтъра.

Над нас ярките лампи хвърляха тайнствени сенки по бялата покривка. Клара остави пръчиците и започна да извива пръсти, сякаш искаше да направи фигури от сенки по покривката. Очаквах всеки момент да направи зайче или костенурка.

— Какво правиш? — попитах аз, нарушавайки мълчанието.

— Това е форма на общуване — обясни тя, — обаче не с хора, а с тази сила, която наричаме намерение.

Тя изпъна показалеца и кутрето си, леко сви средния и безименния и като докосна връхчетата им с палеца, затвори кръга. Каза ми, че това е сигнал за улавяне вниманието на тази сила и по този начин й се дава възможност да навлезе в тялото чрез енергийните линии, които свършват или започват от връхчетата на пръстите.

— Енергията идва през показалеца и кутрето, когато те се изпънат като антена — обясни тя, като ми показа отново как се държат. — Така енергията се улавя и се задържа в кръга, образуван от останалите три пръста.

Каза ми, че с това специфично положение на ръката можем да притеглим достатъчно енергия в тялото, за да го излекуваме или укрепим или за да променяме настроенията и навиците си.

— Хайде да отидем във всекидневната, където ще ни е по-удобно — каза Клара. — Не знам за теб, но на мен тази пейка взе много да ми убива.

Клара стана и прекосихме тъмния двор, минахме през задния вход и коридора на голямата къща и стигнахме във всекидневната. За моя изненада газената лампа вече беше запалена, а Манфред спеше, свит на кълбо до едно кресло. Клара се настани удобно в това кресло, което винаги приемах като любимото й място. Тя взе карето с бродерия, което бе шила, и внимателно направи още няколко бода, като промушваше иглата в плата и я изтегляше с изящно, плавно движение на ръката. Очите й бяха приковани в работата.

Толкова необичайно ми беше да гледам как тази силна жена се занимава с бродерия, че я бях зяпнала любопитно, опитвайки се да различа какво точно бродира. Клара забеляза интереса ми и вдигна плата да го видя. Беше калъфка за възглавница с избродирани пеперуди, кацнали върху ярки цветя. Изглеждаше ми доста безвкусно.

Клара се усмихна, сякаш доловила критичното ми мнение за нейната работа.

— Можеш да ми кажеш, че работата ми е самата красота или че просто си губя времето — каза тя, докато правеше поредния бод, — но това няма да засегне вътрешното ми спокойствие. Това отношение се нарича „да си знаеш цената“. — След това си зададе риторичен въпрос и сама си отговори: — И каква мислиш е моята цена? Абсолютна нула.

Казах й, че според мен тя е забележителна и изключително вдъхновяваща личност. Как може да каже, че няма никаква цена?

— Много е просто — обясни Клара. — Когато положителната и отрицателната сила са в равновесие, те се неутрализират една друга и това означава, че стойността ми е нулева. Означава още, че аз не мога да се разстроя, когато някой ме критикува, нито пък да се разтопя от удоволствие, когато някой ме хвали.

Клара взе една игла и въпреки мъждивата светлина с лекота я вдяна.

— Китайските мъдреци от древни времена са вярвали, че безпределното непознато било пазено от огромен дракон, чиито люспи блестели с ослепителна светлина. Те смятали, че драконът внушавал страх на храбрите търсещи, които дръзвали да се приближат до него, с ослепителния си блясък, с мощната си опашка, която само с леко потрепване смазвала всичко по пътя си, и с изгарящия си дъх, който превръщал в пепел всичко в обсега си. Но те още смятали, че имало един начин да минеш неусетно покрай този недосегаем дракон.

Клара каза как те смятали, че ако човек се слее с намерението на дракона, може да стане невидим и да мине през окото на дракона.

— Какво означава това, Клара? — попитах аз.

— Означава, че чрез прегледа ние можем да се опразним от мисъл и желание, което за тези древни мъдреци означавало да станеш едно с намерението на дракона и следователно невидим.

Взех една бродирана възглавница, също изработена от Клара, и я подпъхнах зад гърба си. Вдишах дълбоко няколко пъти, за да проясня ума си. Исках да проумея какво ми казва. Упорството й да използва китайски метафори все повече ме объркваше. Но всичко, което казваше, изглеждаше толкова важно, че съзнавах как аз ще загубя, ако поне не се опитам да я разбера.

Както гледах Клара да бродира, ненадейно си спомних за майка ми. Може би тъкмо този спомен породи у мен монументална тъга, някакъв безименен копнеж; или може би това се дължеше на нещата, които слушах от Клара; или може би просто от това, че бях в нейната празна, призрачно красива къща под мистериозната светлина на газената лампа. Очите ми се изпълниха със сълзи и аз се разхлипах.

Клара скочи от стола си и застана до мен. Прошепна на ухото ми толкова високо, че прозвуча като вик:

— Да не си посмяла да се отдаваш на самосъжаление в тази къща. Сториш ли го, къщата ще те отблъсне; ще те изплюе, също както ти изплюваш костилка от маслина.

Предупреждението й ми оказа нужното въздействие. Тъгата ми мигновено се изпари. Избърсах очи, а Клара продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.

— Изкуството на празнотата е техника, практикувана от тези китайски хора на мъдростта, които искали да минат през окото на дракона — каза тя, след като седна отново на мястото си. — Днес ние го наричаме изкуство на свободата. Смятаме термина за по-добър, защото това изкуство наистина води до една абстрактна сфера, където човешкото е без значение.

— Това означава ли, че е нечовешка сфера? Клара остави бродерията в скута си и ме погледна.

— Това означава, че почти всичко, което сме чували за тази сфера от мъдреците и просветлените, стремели се към нея, намирисва на човешки грижи. Ние обаче, хората, които практикуваме изкуството на свободата, сме открили от непосредствен опит, че това описание е неточно. В нашия опит което и да било човешко нещо в тази сфера е толкова незначително, че се губи в необятната празнота.

— Почакай малко, Клара. Ами какво ще кажеш за онези легендарни персонажи, наричани китайските безсмъртни? Те постигнали ли са свобода по начина, който ти имаш предвид?

— Не по начина, който ние имаме предвид — каза Клара. — За нас свободата означава да си свободен от човешкото. Китайските безсмъртни попадат в клопката на собствените си митове за безсмъртие, мъдрост или за това, че са се освободили и са се върнали на земята, за да водят и други по пътя. Те са били учени, музиканти, обладавали са свръхестествени сили. Били са справедливи и снизходителни, доста подобни на класическите гръцки богове. Дори нирваната е човешко състояние, при което блаженството е да се освободиш от плътта.

Клара успя да ме накара да се почувствам напълно безнадеждно. Казах й, че през целия ми живот са ме обвинявали, че ми липсва човешка топлота и разбиране. По-точно, казвали са ми, че съм най-студеното същество, което може да срещне човек. А сега Клара ми говореше, че свобода означава да се освободиш от човешкото съчувствие. А от това, че не го притежавах, аз винаги бях имала чувството, че ми липсва нещо изключително важно.

Отново едва не се разплаках от самосъжаление, но Клара пак ми се притече на помощ.

— Да се освободиш от човешкото, изобщо не означава такова идиотско нещо като да не притежаваш топлота или състрадание — каза тя.

— Дори и така, пак ми е невъзможно да проумея свободата по начина, по който я описваш — настоях аз. — Не съм сигурна дали ще ми се иска дори и частица от нея.

— А аз съм сигурна, че искам всяка част от нея — отвърна тя. — Макар че и моят ум не може да я проумее, повярвай ми, тя съществува! Повярвай ми също, че някой ден ти самата ще говориш на някой друг нещата, за които ти говоря аз сега. Може дори да използваш същите думи. — Тя ми намигна, сякаш знаеше със сигурност, че това ще се случи.

— Когато продължиш да правиш прегледа, ще ти се яви входът към сферата, в която човешкото не съществува — добави Клара. — Това ще бъде покана да минеш през окото на дракона. Именно това ние наричаме абстрактен полет. И в действителност представлява прескачане на огромна бездна, за да се озовеш в сфера, която не може да бъде описана, защото мерилото за нея не е човекът.

Вцепених се от страх. Не смеех да се отнеса лековато към думите на Клара, защото тя винаги говореше сериозно. Мисълта да загубя човешкото в себе си, такова, каквото го имах, и да скоча в една бездна, беше повече от ужасяваща. Понечих да я попитам дали знае кога ще ми се яви този вход, но тя продължи обяснението си.

— А истината е, че този вход винаги е пред нас — каза Клара, — но само хората със спокоен ум и сърце в мир могат да видят или почувстват наличието му.

Тя ми обясни, че да се нарича това вход, не е метафора, защото понякога наистина се явява направо като врата, черна пещера, ослепителна светлина или някакво друго въобразимо нещо, дори око на дракон. Каза, че в това отношение метафорите на ранните китайски мъдреци съвсем не са били просто измислица.

— Друго, което са вярвали древните китайски търсещи, е, че невидимостта е естествена последица от постигането на спокойно безразличие — каза тя.

— Какво е спокойно безразличие, Клара?

Вместо да ми отговори направо, тя ме попита дали някога съм виждала очите на бойни петли.

— Никога през живота си не съм гледала бой на петли — отговорих аз.

Клара ми обясни, че погледът в очите на бойния петел не е погледът, който се вижда в очите на обикновените хора или животни, защото техните очи отразяват топлина, съчувствие, гняв, страх.

— В очите на бойния петел няма нищо от това — разказа ми Клара. — Вместо това те отразяват едно неописуемо безразличие, нещо, което се намира и в очите на тези, които са направили големия преход. Защото те не гледат навън към света, те са се обърнали навътре, за да съзерцават това, което още не присъства.

— Окото, което гледа навътре, е неподвижно — продължи Клара. — То не отразява човешки грижи или страхове, а празнотата. Виждащите, които са се вглеждали в безпределното, свидетелстват, че безпределното им отвръща със студено, непоклатимо безразличие.