Магическият преход

3.

След като изядох половин сандвич с шунка, аз припряно си сложих жакета и обувките, които ми бе дала Клара, и излязохме от къщата. И двете си носехме фенерче на батерии. Обувките ми убиваха и лявата ми протри петата. Сигурна бях, че ще ми излезе пришка. Но жакетът ми дойде добре, защото вечерта доста захладня. Вдигнах яката нагоре и си загърнах шията.

— Ще се разходим около земите — каза Клара. — Искам да видиш къщата отдалеч и по здрач. Ще ти посочвам неща, които трябва да запомниш, така че съсредоточи вниманието си.

Вървяхме по тясна пътека. В далечината на фона на пурпурното небе се виждаше назъбеният силует на източната планинска верига. Като отбелязах колко застрашителна изглеждаше, Клара отговори, че ако тази планина изглежда толкова заплашителна, то е защото етерната й същност е древна. Каза ми, че всичко от сферата на видимото и невидимото има етерна същност и човек трябва да бъде възприемчив към нея, за да знае как да се действа.

Това, което говореше тя, ми напомни за моята тактика да гледам към източния хоризонт, за да получа прозрение и напътствие. Преди да съм я попитала за това, тя продължи да говори за планината, дърветата и за етерната същност на скалите. Имах чувство, че Клара бе се пропила до такава степен с китайската култура, че говореше със загадки, така както се описваха просветлените хора в източната литература. И тогава осъзнах, че на някакво дълбоко ниво аз целия ден й бях отстъпвала. Това чувство беше много странно, защото тя беше последният човек, към когото можех да се отнасям снизходително. Свикнала бях да се държа отстъпчиво със слаби или нахални хора в службата или в училище, но Клара не беше нито слаба, нито надменна.

— Това е мястото — каза Клара, посочвайки естествена площадка на едно възвишение. — Оттам ще можеш да видиш къщата.

Оставихме пътеката и тръгнахме към равното място, което бе посочила. Оттам се разкриваше гледка към долината, от която ти спираше дъхът. Видях голяма група високи зелени дървета, заобиколени от по-тъмни кафяви зони, но не и самата къща, защото тя бе напълно скрита сред дърветата и храстите.

— Къщата е съвършено ориентирана спрямо четирите основни посоки — каза Клара, посочвайки зелената маса. — Твоята спалня е откъм северната страна, а забранената част на къщата е откъм южната. Главният вход е откъм изток; задният вход и дворът са на запад.

Клара посочи с ръка къде са всички тези части, но и животът да ми зависеше от това, аз не можех да ги видя; единственото, което различавах, бе тъмнозелената зона.

— Човек трябва да има рентгенов поглед, за да види къщата — промърморих аз. — Напълно е скрита сред дърветата.

— При това много важни дървета — каза дружелюбно Клара, без да обръща внимание на неприятното ми настроение. — Всяко едно от тези дървета е индивидуално същество с определена цел в живота.

— Не се ли подразбира от само себе си, че всяко живо същество на тази земя има определена цел? — попитах аз раздразнено.

Нещо в ентусиазма, с който Клара ми показваше своя имот, ме бе подразнило. А и фактът, че не виждах това, което ми бе посочила, още повече ме ядосваше. Силен порив на вятъра изду жакета ми като балон на кръста и после ми хрумна мисълта, че може би моето раздразнение се бе породило от чиста завист.

— Не исках да прозвучи банално — извини се Клара. — Исках да ти кажа, че всяко нещо и всеки в моя дом е по специална причина. А това включва дърветата, мен самата и, естествено, теб също.

Исках да сменя темата, но по липса на нещо по-добро попитах:

— Ти ли си купила тази къща, Клара?

— Не. Наследихме я. Тя е на семейството от поколения насам, макар че поради всички сътресения в Мексико къщата е била разрушавана и изграждана наново много пъти.

Дадох си сметка, че се чувствам по-естествено, когато задавам прости, директни въпроси и Клара ми дава директни отговори. Обясненията й за етерните същности бяха толкова абстрактни, че имах нужда да си отдъхна, като поговорим за обикновени неща. Но за мое огорчение Клара скоро прекъсна повърхностния ни разговор и се отдаде отново на мистериозните си внушения.

— Къщата е отпечатък от всички действия на хората, които живеят тук — каза тя почти благоговейно. — Най-доброто й качество е, че е така закътана. Тя е пред очите на всички, но никой не я вижда. Запомни това. Много е важно!

Как няма да го запомня, помислих си аз. Повече от двадесет минути бях напрягала очи в полумрака да съзра къщата. Щеше ми се да имах далекоглед, за да задоволя любопитството си. Но преди да съм коментирала нещо, Клара тръгна надолу по хълма. Имах желание да поостана още малко сама, да подишам свежия вечерен въздух. Но се опасявах, че няма да намеря пътя обратно в тъмното. Отбелязах си наум да се върна на това място през деня и сама да установя дали изобщо беше възможно да се види къщата, както твърдеше Клара.

На връщане се озовахме за нула време до задния вход на имението. Вече беше непрогледен мрак, виждах само осветения от фенерчетата ни кръг. Тя насочи своето към една дървена пейка и ми каза да седна там, за да си сваля обувките и жакета, и да ги оставя на закачалката до вратата.

Умирах от глад. Не помня през целия си живот да съм била толкова гладна, но ми се струваше нахално да попитам Клара направо дали ще вечеряме или не. Може би тя очакваше, че обилният ни обяд в Гуаймас ще ни държи за целия ден. И все пак, съдейки по обема на Клара, тя едва ли беше човек, който се скъпи на храната.

— Хайде да отидем в кухнята и да видим какво ще намерим за хапване — предложи тя. — Но първо да ти покажа къде е динамото и как се включва.

Тя ме поведе с фенерчето по една пътека, която минаваше покрай стената и стигаше до тухлен навес с покрив от ръждясала ламарина. Под навеса имаше дизелов генератор. Знаех как се включва, защото бях живяла в една къща в провинцията, която имаше такъв генератор за в случай, че спре токът. Когато дръпнах ръчката, забелязах през прозорчето на навеса, че само в едната част на голямата къща и в салона имаше ток; те светнаха, докато навсякъде другаде остана тъмно.

— Защо не сте прокарали ток в цялата къща? — попитах аз Клара. — Какъв смисъл има да се остави по-голямата част от къщата на тъмно. — И по внезапен импулс добавих: — Ако искаш, аз мога да прокарам жиците.

Тя ме погледна изненадана.

— Наистина ли? Сигурна ли си, че няма да подпалиш цялата къща?

— Разбира се. Вкъщи смятаха, че много се оправям с жици. Известно време съм работила като чирак на един електротехник, докато той не започна да ме сваля.

— И ти какво направи? — попита Клара.

— Казах му къде може да си завре жиците и напуснах.

Клара се разсмя гърлено. Не разбрах кое й се стори смешно — че съм работила с електричар, или че той ме е свалял.

— Благодаря за предложението — каза Клара, след като си възвърна гласа. — Обаче къщата е електрифицирана точно така, както сме искали. Ние използваме ток само там, където ни трябва.

Предположих, че е нужен най-вече в кухнята и че в тази част на къщата би трябвало да има светлина. Автоматично се насочих към осветената част. Клара ме подръпна за ръкава да ме спре.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Към кухнята.

— В погрешна посока си тръгнала — каза тя. — Тук е селски район на Мексико — нито кухнята, нито тоалетните са в самата къща. Ти какво си мислиш, че имаме? Електрически хладилници и газови печки ли?

Тя ме поведе покрай къщата, след това край гимнастическия салон до една друга малка постройка, която не бях забелязала досега. Беше почти изцяло скрита от буйно разцъфтели дървета с много силен аромат. Кухнята всъщност представляваше едно огромно помещение с под, облицован в теракота, прясно белосани стени и редица насочващи се лампи по тях. Някой си беше дал Доста труд да монтира съвременна осветителна инсталация. Но самите ключове бяха стари, всъщност направо изглеждаха антики. В едната страна на помещението имаше гигантска желязна печка, която гори с дърва. За моя изненада тя май беше запалена. Отдолу беше с крака, имаше и кюнец, който излизаше през отверстие на тавана. В другия край на помещението имаше две продълговати маси, тип туристически, с пейки от двете им страни. До тях имаше и готварска маса със седем-осемсантиметров месарски плот. Повърхността на дървото изглеждаше употребявана, сякаш доста месо се е кълцало по нея.

От стратегически закачени по стените куки висяха кошници, металически тенджери, тигани и различни кухненски прибори. Цялото място имаше вид на селска, но удобна, добре обзаведена кухня, каквито се рекламират в някои списания.

Върху кухненската печка имаше три глинени гърнета с похлупаци. Клара ми каза да седна на масата. Тя отиде до печката и застанала с гръб към мен, се зае да бърка и пресипна с лъжица. След няколко минути тя ми поднесе ястие със задушено месо, ориз и боб.

— Кога успя да приготвиш всичкото това ядене? — попитах аз с неприкрито любопитство, защото тя не бе имала нужното време, за да го сготви.

— Ами просто го приготвих набързо и го оставих на печката, преди да излезем — каза небрежно тя.

За толкова наивна ли ме смяташе, помислих си аз. Такова ястие се готви за часове. Тя се усмихна смутено на невярващия ми поглед.

— Имаме един пазач, който понякога ни готви.

— Тук ли е сега този пазач?

— Не, не. Трябва да е бил тук сутринта, но вече си е отишъл. Яж си храната и не се затормозявай с такива незначителни подробности.

Клара и къщата й бяха пълни с изненади, мина ми през ума, но бях прекалено уморена и гладна, за да разпитвам или размишлявам над каквото и да било, което не е от непосредствено значение. Ядях лакомо; огромната скарида, която бях омела на обяд, си беше заминала, напълно забравена. За такъв придирчив към яденето човек, аз сега имах направо вълчи апетит. Като дете винаги бях прекалено напрегната, за да се отпусна и наслаждавам на яденето. Вечно си представях всичките онези съдове, които трябваше да мия след това. Всеки път когато някой от братята ми използваше допълнителна чиния или прибор без особена нужда, направо ме свиваше под лъжичката. Сигурна бях, че те нарочно използват колкото може повече съдове, само за да имам повече за миене. На всичко отгоре баща ми използваше времето за ядене, за да се кара с майка ми. Знаеше, че възпитанието не й позволява да стане от масата, докато не се нахранят всички. Затова си изливаше върху нея всякакви оплаквания и недоволства.

Клара каза, че няма да се налага аз да мия чиниите, макар че й предложих помощта си. Отидохме във всекидневната, една от стаите, за които тя явно смяташе, че не е нужно електричество, защото беше абсолютно тъмна. Клара запали газена лампа. Никога през живота си не бях виждала светлина от такава лампа. Тя беше ярка и тайнствена, но в същото време мека и топла. Навсякъде затрептяха сенки. Почувствах се като в свят от сънищата, далеч от реалността, осветявана от електрическите лампи. Клара, къщата, стаята — всичко сякаш принадлежеше на друго време, на различен свят.

— Бях ти обещала да те запозная с нашето куче — започна Клара, докато сядаше на дивана. — Кучето си е направо член на домакинството. Трябва много да внимаваш какво чувстваш или говориш за него.

Седнах до нея.

— Да не би да е някакво чувствително, невротично куче? — попитах аз, изпитвайки ужас от срещата.

— Чувствително, да. Но невротично не е. Сериозно си мисля, че това куче е високоразвито същество, но понеже е куче, на горката душа й е много трудно, ако не и невъзможно да надмогне представата за себе си.

Разсмях се на глас от абсурдното й мнение, че едно куче може да има представа за себе си. Посочих на Клара колко е абсурдно това, което каза.

— Права си — съгласи се тя. — Не трябваше да използвам това „себе си“. По-точно ще е да кажа, че прекалено се отдава на чувството си за собствена значимост.

Разбирах, че ме занася. Усмихнах се по-предпазливо.

— Може и да се смееш, но аз говоря съвсем сериозно — каза Клара с понижен тон. — Ще те оставя сама да се увериш. — Тя се наведе по-близо до мен и понижи още глас до шепот: — Зад гърба му ние го наричаме cano, което на испански означава „жабок“, защото наистина прилича на огромна жаба. Но да не си посмяла да го наричаш така в лицето; ще ти се хвърли и ще те разкъса на парцали. Обаче ако не ми вярваш или ако си толкова дръзка или глупава да пробваш и кучето се разбеснее, остава ти да направиш само едно нещо.

— Какво е то? — попитах аз, като отново й се хванах, макар че този път с истински страх.

— Трябва много бързо да кажеш, че аз съм тази, която прилича на бяла жаба. Той много обича да чува това.

Нямах намерение да се хващам на номерата й. Помислих си, че съм достатъчно интелигентна, за да вярвам на такива глупости.

— Ти сигурно си обучила кучето да реагира негативно на думата cano — възразих аз. — Имам опит с дресиране на кучета. И съм сигурна, че кучетата не са достатъчно интелигентни, за да разбират какво казват хората за тях. Още по-малко пък да се обиждат от това.

— Тогава нека направим следното — предложи Клара. — Първо ще те запозная с него, после ще потърсим в някоя книга по зоология картини на жаби и ще ги коментираме. После в някакъв момент ти ще ми кажеш много тихо: „Той определено прилича на жаба“, и ще видим какво ще стане.

Преди да приема или отхвърля предложението й, Клара излезе през една странична врата и ме остави сама. Започнах да си самовнушавам, че владея ситуацията и няма да позволя на тази жена да ме кара да вярвам в абсурди като този, че кучетата притежавали високоразвито съзнание.

Взех да се навивам наум да бъда по-самоуверена и точно в този момент Клара се върна с най-огромното куче, което изобщо съм виждала. Беше мъжко, масивно, лапите му бяха големи колкото чинийки за кафе. Козината му беше черна и лъскава; жълтите му очи гледаха с погледа на някой отегчен до смърт от живота. Ушите му бяха възкръгли, а муцуната — тъпа и набръчкана от двете страни. Клара беше права — то определено приличаше на гигантска жаба. Кучето дойде направо при мен и спря, после погледна Клара, сякаш чакаше да му каже нещо.

— Тайша, нека да ти представя моя приятел Манфред. Манфред, това е Тайша.

Понечих да протегна ръка и да му стисна лапата, но Клара ми даде знак с движение на главата да не го правя.

— Много ми е приятно да се запознаем, Манфред — казах аз, мъчейки се да не се разсмея или да прозвуча уплашено.

Кучето се приближи още и взе да ме души между краката. Стана ми противно и отскочих назад. Но в същия миг то се извърна и ме блъсна със задницата си право в сгъвката на коленете и аз загубих равновесие. В следващия миг се озовах на колене, а после на четири крака на пода, а звярът почна да ме ближе по бузите. И преди да успея да стана или поне да се извърна, кучето пръдна право в носа ми.

Скочих с писъци. Клара се разкикоти така неудържимо, че не можеше да проговори. Мога да се закълна, че и Манфред се смееше. Изглеждаше толкова развеселен, че се шмугна зад Клара и започна да драска по пода с огромните си предни лапи, като в това време ме поглеждаше подозрително.

Аз обаче бях толкова вбесена, че изкрещях:

— Дяволите да те вземат, вонящо куче-жабок!

В миг кучето скочи и ме блъсна с глава. Паднах по гръб на пода и то се хвърли върху мен. Челюстта му беше само на сантиметри от лицето ми. Видях ярост в жълтите му очи. Дъхът му така вонеше, че всеки би повърнал, а и аз не бях далеч от това. Колкото повече виках на Клара да махне това проклето куче от мен, толкова по-яростно ръмжеше то. Вече бях на път да припадна от страх, когато чух Клара да надвиква ръмженето на кучето и моите писъци:

— Кажи му каквото ти казах, кажи му го бързо.

Бях прекалено уплашена, за да проговоря. Клара отчаяно се мъчеше да махне кучето от мен, като го дърпаше за ушите, но това само още повече го разяряваше.

— Кажи му! Кажи му каквото ти казах! — извика пак Клара.

В ужаса си не можех да си спомня какво трябваше да му кажа. После, миг преди да загубя съзнание, чух собствения си глас да изпищява:

— Извинявай! Клара е тази, която прилича на жаба. Кучето мигновено престана да се зъби и се махна от гърдите ми. Клара ми помогна да стана и ме заведе до дивана. Кучето тръгна след нас, сякаш искаше да й помогне с каквото може. Клара ми даде да пийна малко топла вода, от която още повече ми се доповдига. Едва успях да стигна до тоалетната, преди съвсем да ми прилошее.

По-късно, когато вече се съвземах във всекидневната, Клара предложи да разгледаме книгата за жаби заедно с Манфред, за да се възползвам да потвърдя още веднъж, че именно Клара прилича на бяла жаба. Тя каза, че трябва да излича всякакво объркване от ума на Манфред.

— От това, че е куче, той е много дребнав — обясни тя. — Горката душа! Той не иска да бъде такъв, просто не може да се владее. Направо побеснява, когато усети, че някой му се присмива.

Казах й, че в моето състояние аз съм жалък обект на по-нататъшни експерименти над кучешката психология. Fío Клара настоя да си изиграем ролята докрай. Щом тя разлисти книгата, Манфред дойде да гледа картинките. Клара се занасяше и шегуваше колко странно изглеждали жабите, как някои от тях дори били направо грозни. Аз поддържах играта и произнасях думата „жаба“ и на испански „cano“, колкото можех по-често и по-високо в течение на нелепия ни разговор. Обаче Манфред изобщо не реагираше. Изглеждаше пак толкова отегчен, колкото първия път, като го видях.

Когато според уговорката ни в един момент казах на висок глас, че Клара определено прилича на бяла жаба, Манфред веднага започна да маха опашка и да показва признаци на истинско оживление. Повторих ключовата фраза няколко пъти и колкото повече я повтарях, толкова повече се оживяваше кучето. После в прилив на вдъхновение казах, че аз съм кльощава жаба, която се мъчи да бъде същата като Клара. При тези думи кучето подскочи като ударено от ток. Клара каза:

— Е, малко се престараваш, Тайша.

Тогава си дадох сметка, че Манфред наистина е толкова превъзбуден, че не може да поеме повече. Той избяга от стаята.

Облегнах се замаяно на дивана. Дълбоко в себе си и въпреки всички доказателства аз все още не можех да повярвам, че едно куче е в състояние да реагира на някакво презрително прозвище по начин, както Манфред.

— Кажи ми, Клара, какъв е номерът? — попитах аз. — Как си го дресирала да реагира по такъв начин?

— Това, което видя, не беше номер — отговори тя. — Манфред е тайнствено, неведомо същество. Има само един човек на света, който може да го нарече право в лицето cano или canumo, жабче, без да пробуди яростта му. Ти скоро ще се запознаеш с този човек. Именно той е отговорен за тази мистериозност на Манфред. Така че само той може да ти я обясни.

Клара неочаквано стана.

— Дълъг ден имаше — каза тя и ми подаде газената лампа. — Мисля, че е време да си лягаш.

Тя ме заведе до стаята, която ми беше определила.

— Вътре ще намериш всичко, което може да ти потрябва — каза тя. — Под леглото има гърне в случай, че се страхуваш да излезеш до тоалетната. Надявам се да се чувстваш удобно.

Тя ме потупа по ръката и изчезна в тъмния коридор. Нямах представа къде е нейната спалня. Зачудих се дали не е в това крило на къщата, където не ми се позволяваше да стъпя. Тя ми беше пожелала лека нощ по такъв странен начин, че за миг застинах с ръка на дръжката, представяйки си какво ли не.

Влязох в стаята си. Газената лампа хвърляше сенки на всички страни. На пода се завъртя плетеница от сенки, хвърляни от вазата с цветя, която преди беше във всекидневната и явно Клара бе донесла и поставила на масата. Скринът с красива дърворезба представляваше силует от трепкащи светлосенки; колоните на леглото хвърляха по стената отражения, които се виеха като змии. В този момент си обясних защо е тук махагоновата етажерка с многобройните фигурки и причудливи вещи. Светлината на газената лампа напълно ги преобрази, създавайки един фантастичен свят. Хрумна ми, че порцелановите статуетки и фигурки определено не са предназначени за електрическа светлина.

Искаше ми се да проуча стаята, но направо бях труп от умора. Поставих газената лампа на малката масичка до леглото и се разсъблякох. На облегалката на един стол беше поставена бяла муселинена нощница. Облякох я. Ставаше ми или поне не се влачеше по земята.

Изкатерих се в мекото легло и се наместих, облегната на възглавниците. Не угасих веднага лампата; много ми беше интересно да наблюдавам сюрреалистичните сенки. Спомних си, че като дете си имах една игра на заспиване: броях колко фигури от сенки мога да различа по стените на стаята ми.

От полъха на ветреца през открехнатия прозорец сенките по стената затрептяха. В състоянието ми на преумора си представях, че виждам силуети на животни, дървета и летящи птици. После в един обем от сивкава светлина видях едва-едва очертана глава на куче. Беше с кръгли уши и тъпа, набръчкана муцуна. Стори ми се, че намигна. Знаех, че това е Манфред.

В съзнанието ми нахлуха странни чувства и въпроси. Как изобщо можех да подредя събитията от деня? Не можех да си обясня удовлетворително нито едно от тях. А най-удивителното беше, че знаех с пълна увереност как последната ми забележка — дето съм кльощава жаба, която се мъчи да бъде като Клара — бе установила връзка на съпричастие между Манфред и мен. Знаех също със сигурност, че не можех да го смятам за обикновено куче и че вече не се страхувах от него. Макар и да не вярвах, той явно притежаваше някаква специална интелигентност, чрез която осъзнаваше какво казвахме с Клара.

Вятърът внезапно разтвори пердетата и разтопи сенките в нещо като блещукаща пухкава мъглица. Муцуната на кучето започна да се слива с останалите петна по стената. Представих си, че те са магии, които ще ми дадат силата да посрещна нощта.

Колко забележително, помислих си, че умът може да проецира изживяванията си върху една гола стена, сякаш е прожекционен апарат, разполагащ с безкрайно дълга кинолента.

Сенките затрептяха, докато намалявах фитила на лампата, и накрая се стопи и последният светлик. Останах в пълен мрак. Не се страхувах от тъмно. Това, че съм в чуждо легло, в непозната къща, не ме притесняваше. По-рано Клара ми бе казала, че това е моята стаята, и след като бях прекарала тук съвсем малко, аз вече се чувствах съвсем у дома си. Имах силното усещане, че съм закриляна.

Докато се взирах в чернотата пред себе си, забелязах, че въздухът в стаята сякаш се газира. Спомних си как Клара ми беше казала, че къщата е заредена с недоловима енергия, която протича както електрическият ток по жиците. Досега не бях го забелязала, защото непрекъснато правехме нещо. Но сега, в абсолютната тишина, сьвсем ясно долових меко жужене. После видях как из цялата стая се разскачаха със страхотна скорост микроскопични мехурчета. Сблъскваха се буйно помежду си, издавайки жужащ звук като от хиляди пчели. Стаята и цялата къща сякаш бяха заредени с неуловим електрически поток, който изпълваше цялото ми същество.