Магическият преход

21.

Моят преходен период завърши точно в мига, когато Емилито строго ме скастри, че съм изтълкувала грешно помислите му. От този момент той изостави причудливите си шегички и се превърна в най-взискателен инструктор. Нямаше вече обяснения надълго и нашироко за двойника или други аспекти на магията, а оттук я нямаше и утехата, която ми даваше интелектуалното осмисляне на нещата. Сега имаше само работа, прагматична и взискателна. Месеци наред всеки ден от зори до здрач аз бях заета с нещо, докато накрая изтощена се качвах да спя в къщата на дървото.

Освен че продължих да се занимавам с кунг-фу и да обработвам градината, възложено ми беше да готвя обяда и вечерята. Пазачът ми показа как да разпалвам печката и да приготвям някои прости ястия, нещо, което майка ми напълно безуспешно се бе опитвала да ме накара. Понеже имах и други задължения, аз обикновено слагах наведнъж всичко в едно гърне на печката да се готви и се връщах чак когато станеше време за обяд. След като няколко седмици готвих едно и също ядене, успях да постигна нещо доста вкусно. Емилито каза, че може да се окажа ако не много добра готвачка, то поне такава, чиито ястия стават за ядене. Приех това като комплимент, понеже нищо, което бях готвила до момента — от кекс до руло „Стефани“, — изобщо не ставаше за ядене.

Хранехме се в пълно мълчание, което само той нарушаваше, ако имаше да ми каже нещо. Но ако аз поисках да разговаряме, той се потупваше по корема, за да ми напомни за деликатното си храносмилане.

Все още отделях по-голямата част от времето си на прегледа. Пазачът ми бе наредил да се върна към същите събития и хора, които вече бях подлагала на преглед, но този път трябваше да го правя в къщата на дървото. Понеже се качвах всеки ден в къщата на дървото, аз започнах да губя първоначалния си страх от височина. Наслаждавах се, че съм на открито, особено следобед — времето, което бях определила специално за тази задача. Под наставленията на Клара аз бях правила прегледа в тъмна пещера. Настроението от прегледа тогава беше тежко, земно, мрачно и често ужасяващо. В прегледа, който правех под ръководството на Емилито в къщата на дървото, преобладаваше ново настроение. То беше леко, въздушно, прозирно. Спомнях си нещата с непозната яснота. Благодарение на допълнителната ми енергия или под влияние на това, че съм над земята, аз бях в състояние да си спомням безкрайно повече подробности. Всичко беше много по-живо и отчетливо, а аз проявявах все по-малко самосъжаление, потиснатост, страх или угризения, които бяха характерни за предишния ми преглед.

Клара ме бе научила да изписвам на земята името на всеки човек, когото бях срещала в живота си, и след като съм вдишала спомените, свързани с него, накрая да го изтрия с ръка. Емилито, от своя страна, ме караше да пиша имената на хората на сухо листо и след като приключа да вдишвам всичко, което си спомням за тях, да го изгоря с клечка кибрит. Той ми беше дал специално приспособление, за да изгарям листата — представляваше около 30-сантиметров метален куб, по чиито стени бяха пробити малки кръгли дупки. Една от стените беше наполовина от стъкло, като малко прозорче. В средата от вътрешната страна на капака имаше един остър шип. Откъм стената с прозорчето имаше лостче, което се плъзга навътре и навън — на него можеше да се закрепи клечката кибрит и да се драсне по грапавата повърхност вътре в кутията, след като се затвори капакът.

— За да се избегне опасността от пожар — бе ми обяснил Емилито, — трябва да забодеш листото на шипа под капака, така че, когато го затвориш, то ще се окаже по средата на кутията. После погледни вътре в кутията през малкото стъклено прозорче и чрез лостчето драсни клечката, задръж я под листото и го наблюдавай, докато стане на пенел.

Докато наблюдавах как пламъкът поглъща всяко листо, аз трябваше с поглед да изтегля енергията от огъня, като винаги внимавам да не вдишвам пушека. Той ме бе инструктирал да събирам пепелта от листата в метална урничка, а използваните кибритени клечки — в книжна кесия. Всяка клечка кибрит представляваше останките от човека, чието име бе написано на сухото листо, изгорено от тази конкретна клечка. Когато урничката се напълнеше, аз трябваше да я изсипя от върха на дървото, за да може вятърът да разпилее пепелта на всички страни. Книжната кесия с изгорените клечки трябваше да спускам от дървото с отделен канап, а Емилито я поемаше с щипци и я слагаше в една кошничка, предназначена специално за тази цел. Той много внимаваше да не докосва изобщо клечките или кесията. Предполагах, че после ги заравяше някъде из хълмовете или ги изсипваше в потока, за да се разложат във водата. Той ме бе уверил, че изхвърлянето на клечките е последното действие в процеса на скъсване на връзките със света.

След като бях правила прегледа близо три месеца всеки следобед, Емилито внезапно промени режима ми на работа.

— Писна ми да ям твоите скучни манджи — каза той една сутрин, след като ми изкачи на дървото нещо за ядене, което беше приготвил.

Страхотно се зарадвах не само защото щях да разполагам с допълнително време, което да прекарвам на дървото, но и понеже наистина обичах да ям неща, готвени от някой друг.

Първия път, когато опитах негово ястие, аз разбрах със сигурност, че никога Клара не бе готвила храната, която ми поднасяше. Истинският готвач винаги е бил Емилито. Той придаваше на нещата специфичен вкус, така че каквото и да сготвеше, то беше истинско наслаждение.

Всяка сутрин около седем часа Емилито заставаше под дървото, готов да ми изкачи храната, която бе подредил в една кошница. След като закусех в къщата си на дървото, аз обикновено се връщах към прегледа, който веднъж след като се бях освободила от ужаса да разкрия нещо неприятно, вече се бе превърнал във вълнуващо приключение на изследване и прозрения. Колкото повече от миналото си вдишвах, толкова по-леко и свободно се чувствах.

Докато скъсвах старите връзки от миналото, аз започнах да формирам нови. В момента новата ми връзка беше с това неповторимо същество, което ме насочваше. Макар че се държеше много строго и ме съсипваше от работа, Емилито в същността си беше лек като перце. В началото се учудвах, когато и двамата с Клара твърдяха, че аз съм като тях. Но след като се замислих по-дълбоко, трябваше да призная, че бях с такъв тежък характер като Клара и същевременно толкова вятърничава, ако не и смахната, колкото Емилито.

Веднъж след като свикнах с неговата причудливост, аз вече не намирах никаква разлика между Емилито и Клара или нагуала, или дори Манфред. Чувствата ми към тях се припокриваха и аз започнах да изпитвам привързаност към Емилито, а един ден най-естествено започнах с удоволствие да го наричам Емилито. Първия път, когато се срещнахме, пазачът ми бе казал, че името му е Емилито — на испански умалително от Емилио. Тогава ми се струваше нелепо да наричам възрастен човек „малкия Емилио“, затова го правех много неохотно. Но като го опознах малко по-добре, вече изобщо не можех да си представя да се обръщам към него по друг начин.

Винаги когато се замислех за тях четиримата, те се сливаха в ума ми. Обаче с Нелида никога не ги смесвах. Тя беше нещо специално за мен; завинаги й бях отредила отделно място, и то над всички други, макар че я бях виждала само веднъж в реалния свят. Имах чувството, че в деня, когато бях фокусирала погледа си над нея, една връзка, която вече си е съществувала между нас, придоби външна форма. Една-единствена среща в осъзнаването на всекидневния свят, без значение колко краткотрайна бе тя, беше достатъчна, за да направи тази връзка неразрушима и вечна.

Един ден, след като бяхме обядвали в кухнята, Емилито ми подаде някакъв пакет. Притиснах го до себе си, защото знаех, че е от Нелида. Опитах се да открия обратен адрес по него, но нямаше. Към пакета беше прикрепена картичка със смешна рисунка на жена, издала устни напред за целувка. Вътре с почерка на Нелида прочетох думите: „Целуни дървото.“ Разкъсах опаковката и намерих чифт меки кожени обувки, високи до глезените, с връзки догоре. Подметките бяха облепени с гумени шпайкове.

Поднесох ги на Емилито да ги види. Нямах представа за какво са предназначени.

— Това са твоите обувки за катерене по дърветата — каза Емилито и кимна с вид на познавач. — Нелида знае каква слабост имаш към дърветата, въпреки страха ти да не паднеш. Подметките са с гума, за да не нараняваш кората на дърветата.

Получаването на колета, изглежда, за Емилито бе сигнал да ми даде подробни указания как да се катеря по дърветата. Досега бях използвала само хамута, за да се издигам до къщата на дървото. Понякога дори подремвах в него, също като в хамак. Обаче никога не бях се катерила истински по дърво, освен на един съвсем нисък клон, от който се бях провесила, опряла крака в друг.

— Вече е време да открием от какво си направена — каза той без шеговитост в гласа. — Новата ти задача няма да е трудна, но ако не я изпълняваш с пълна концентрация, може да се окаже фатална. Трябва да приложиш цялата си новонасъбрана енергия, за да усвоиш това, което ще ти покажа.

Каза ми да го почакам до горичката от високи дървета пред главния вход на къщата. Миг по-късно Емилито се върна и донесе продълговата плоска кутия. Отвори я и извади няколко обезопасителни колана и гъвкави въжета за катерене. Завърза един колан на кръста ми и го свърза с друг, по-дълъг, като обезопасителните въжета, използвани в алпинизма. Като върза такъв колан и на себе си, той ми показа как да се катеря по дървото, като връзвам по-дългото въже около ствола на дървото и го използвам за опора, за да се придвижа нагоре. Той се катереше с бързи и точни движения; по пътя връзваше въженца по клоните, за да обезопаси позицията си. Крайният резултат беше паяжина от въженца, които му помагаха да се движи безопасно от една страна на друга около дървото.

Спусна се долу така пъргаво, както се бе изкатерил.

— Проверявай дали въжетата и възлите са вързани сигурно — каза той. — Тук не бива да допускаш никаква по-голяма грешка. Малките грешки са поправими, обаче големите са фатални.

— За Бога, трябва ли да правя всичко това, което ти току-що извърши? — попитах аз направо изумена.

Вече не се страхувах от височини, така че не това беше въпросът. А просто едва ли щях да имам търпението да връзвам всички тези възли и въженца, където трябва. Като си помислех колко време ми бе коствало само докато свикна да се движа нагоре и надолу по дървото в хамута.

Емилито кимна и весело се засмя.

— Това си е истинско предизвикателство — призна той. — Но веднъж хванеш ли му цаката, положително ще се съгласиш, че си струва. Ще видиш какво имам предвид.

Той ми подаде дългото въже и търпеливо ми показа как да връзвам и развързвам възлите; как да подпъхвам парчета гумен маркуч под въжето за катерене, за да не нараня кората на дървото, когато връзвам следващото въже около някой клон, за да си подготвя нова въжена линия за катерене; как да си държа краката, за да пазя равновесие; как да избягвам птичите гнезда в процеса на катерене.

Следващите три месеца работех под постоянното му наблюдение, като се задоволявах с по-ниските клони. Когато овладях значително цялото снаряжение и получих достатъчно мазоли по дланите, за да не ми трябват повече ръкавици; когато постигнах достатъчна гъвкавост и равновесие в движенията, Емилито ми позволи да опитам с по-високите клони. Най-старателно упражнявах по тях същите маневри, които бях усвоила на по-ниските клони. И един ден, без дори да съм си го поставяла за цел, аз стигнах до върха на дървото, по което се катерех. Този ден Емилито ми връчи нещо, което нарече най-символичния за мен подарък: беше комплект от три джунглово-зелени маскировъчни гащеризона със съответните кепета, явно купени на разпродажба от някой магазин за военни излишъци в Щатите.

Облечена в това работно облекло за джунглата, аз живеех в горичката от високи дървета, скупчени пред входа на къщата. Слизах долу само за да отида до банята и в редки случаи за да хапна с Емилито. Катерех се по което дърво си исках, стига само да беше достатъчно високо. Малко бяха дърветата, по които отказвах да се катеря — много старите, които биха намерили моето присъствие за натрапване, или съвсем младите, които не бяха достатъчно укрепнали, за да издържат моите въжета и движения.

Предпочитах млади, силни дървета, защото ме караха да се чувствам щастлива и изпълнена с оптимизъм. Но пък и някои от по-старите ме привличаха, защото можеха да ми кажат толкова повече неща. Единственото дърво обаче, на което Емилито ми позволяваше да спя нощем, бе онова с къщичката, защото само то имаше гръмоотвод. Спях на леглото платформа или подсигурена в кожения хамут, а понякога дори просто привързана за някой клон, който си бях избрала.

Любимите ми клони бяха дебелите и без чепове. Лягах по корем и облягах глава на една възглавничка, която винаги си носех, с ръце и крака обгръщах клона, като поддържах равновесие предпазливо, но много развеселяващо. Естествено, винаги бях обезопасена с въже през кръста, вързано за по-висок клон, просто в случай че загубя равновесие, докато спя.

Чувството, което развих към дърветата, не можеше да се опише с думи. Бях сигурна, че мога да попивам техните настроения, да узнавам възрастта им, техните прозрения и какво чувстват. Можех да общувам с едно дърво пряко, чрез някакъв усет, който произлизаше от тялото. Често общуването ни започваше с едно разливащо се чувство на чиста обич, почти толкова силна, колкото чувствата ми към Манфред; обич, която избликваше от мен винаги неочаквано и без да съм го искала. Освен това бях в състояние да усетя как корените им се спускат в земята. Знаех дали имат нужда от вода и кои корени се насочват към подземен източник на вода. Можех да кажа какво е да живееш, стремейки се към светлината, предусещайки я, възнамерявайки я; какво е да усещаш жега, студ или да те опустошават бури и светкавици. Узнах какво е никога да не можеш да помръднеш от предопределеното ти място. Да живееш в мълчание, да усещаш чрез кората, корените и да поемаш светлина чрез листата. Знаех без никакво съмнение, че дърветата усещат болка; знаех също, че веднъж установи ли се контакт, дърветата целите преливат от обич.

Както сядах на някой як клон, облегнала гръб на ствола на дървото, прегледът ми започна да протича в съвсем различно настроение. Можех да си спомням и най-дребните подробности от житейския ми опит без страх от каквото и да било неприятно емоционално развитие. Смеех се от сърце на неща, които някога бяха представлявали дълбока травма за мен. Вече бях загубила упоритата си наклонност да се самосъжалявам. Гледах на всичко от различна перспектива, не като градско чедо, каквото винаги съм била, а като освободен от тревоги и смирен дървесен обитател, в какъвто се бях превърнала.

Една вечер, докато още ядяхме задушеното заешко, което бях сготвила, Емилито за моя изненада ме заговори оживено. Каза ми да остана след вечеря, защото има да ми каже нещо. Това беше толкова необичайно, че се развълнувах от нетърпеливо очакване. Единствените същества, с които бях разговаряла от месеци насам, бяха дърветата и птиците. Настроих се да чуя нещо върховно.

— Ти вече шест месеца си дървесен обитател — започна той. — Време е да разбереш какво всъщност си правила там горе. Да отидем в къщата. Имам да ти покажа нещо.

— Какво ще ми покажеш, Емилито? — попитах аз, спомняйки си времето, когато бе решил да ми покаже нещо в стаята си, а аз отказах да го последвам.

Името Емилито съвършено му прилягаше. Той ми бе станал най-обичното същество, също като Манфред. Едно от висшите прозрения, което бях получила веднъж, когато се бях настанила на високите клони на едно дърво, бе, че Емилито изобщо не е човешко същество. Можех само да предполагам дали някога е бил човек, който чрез прегледа се е освободил от всичко това. Неговата нечовешкост беше бариера, която не позволяваше на никого да я прекоси и да общува субективно с него. Нито един обикновен човек не можеше да надникне в това, което Емилито мислеше, чувстваше или виждаше. Но ако самият той пожелаеше, можеше да прекосява тази бариера към всеки от нас и да споделя нашите субективни състояния. Неговата нечовешкост бе нещо, което бях доловила още първия път, когато го срещнах на вратата на кухнята. Сега вече можех да се чувствам непринудено с него; и въпреки че все още бях разделена от тази бариера, аз се възхищавах от постижението му.

Понеже Емилито не ми отговори, попитах го още веднъж какво ще ми покаже.

— Ще ти покажа нещо от изключително значение — каза той. — Но как ти ще го видиш, зависи единствено от теб. Ще зависи от това дали си придобила мълчанието и равновесието на дърветата.

Ние забързано прекосихме тъмния двор и влязохме в къщата. Последвах го по коридора към вратата на неговата стая. Двойно по-напрегнато ми стана, като го видях да спира там за един безкраен момент и да вдишва дълбоко, сякаш за да се успокои и подготви за това, което предстоеше.

— Добре, да влизаме — каза той и леко ме подръпна за ръкава на блузата. — И едно предупреждение: не се взирай в нищо в стаята. Можеш да гледаш каквото си искаш, но трябва да обхождаш нещата с много лек, бегъл поглед.

Той отвори вратата и влязохме в причудливата му стая. От дългото живеене по дърветата напълно бях забравила оня път, когато бях влизала в тази стая, след като Клара и Нелида си бяха отишли. Сега отново се удивих с колко странни вещи беше пълна. Първото, което забелязах, бяха четири лампиона, поставени на пода по средата на всяка стена. Не бях в състояние изобщо да проумея що за лампи бяха това. Стаята и всичко в нея бе озарено от тайнствена, мека кехлибарена светлина. Достатъчно разбирах от електрическо оборудване, за да знам, че никоя стандартна крушка, дори и през лампион, направен от най-необичайна материя, не може да хвърля такава светлина.

Усетих Емилито да ме хваща за ръката и ми помага да прекрача един парапет, висок около педя, който ограждаше малка квадратна част в югозападния ъгъл на стаята.

— Добре дошла в моята пещера — каза той усмихнат, докато прекрачвахме в ограденото място.

В този квадрат имаше една дълга маса, наполовина прикрита от черна завеса, а до нея бяха наредени четири стола с най-необичаен вид. Всеки беше с висока, стабилна овална облегалка, следваща извивката на гърба, а вместо крака имаше солидна кръгла основа. И четирите стола бяха обърнати към стената.

— Не се взирай — напомни ми пазачът, помагайки ми да седна на един от столовете.

Забелязах, че са направени от някакъв пластичен материал. Кръглата седалка беше тапицирана, макар че не можех да определя с какво; беше твърда като дърво, но леко пружинираше, като се надигах и отпусках на мястото си. Освен това се въртеше, като се извиех настрани.

Овалната облегалка, която сякаш просто обвиваше гърба ми, също беше тапицирана, но пак така твърда. Всички столове бяха боядисани в наситен небесносин цвят.

Пазачът седна на един стол до мен. Той го завъртя, за да е с лице към центъра на стаята, и с необичайно напрегнат глас ми каза и аз да се обърна. Когато го направих, ахнах и дъхът ми спря. Стаята, която бях прекосила само преди миг, беше изчезнала. Вместо нея гледах към безбрежно равно пространство, озарено от кехлибарена светлина. Стаята сега се простираше в безкрайно наглед пространство направо пред очите ми. Хоризонтът беше абсолютно черен. Опитах се да си поема дъх. Усещах някаква празнота в стомашната кухина. Долових, че подът под нозете ми се изплъзва и нещо ме притегля към празното пространство. Повече не усещах въртящия се стол под себе си, макар че още седях на него.

Чух Емилито да казва:

— Да се завъртим обратно.

Обаче нямах сили да завъртя стола. Изглежда, той ме беше завъртял, защото внезапно се озовах отново с лице към ъгъла на стаята.

— Невероятно, нали? — каза пазачът, усмихвайки се. Не бях в състояние да произнеса нито думичка или да задам въпрос. Знаех, че няма отговор. След минута-две Емилито отново завъртя стола ми, за да надникна още веднъж в безкрайността. Тази необятност на пространството беше толкова ужасяваща, че затворих очи. Усетих, че той отново ми завъртя стола.

— Сега стани от стола — каза той.

Аз се подчиних автоматично и застанах права, цялата неудържимо разтреперана, като се мъчех да си възвърна гласа. Той извъртя тялото ми с лице към стаята.

Скована от страх, аз упорито или мъдро отказвах да отворя очи. Пазачът силно чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите си, от което очите ми моментално се отвориха. За мое облекчение стаята не беше черно безкрайно пространство, а както си беше преди, когато влязохме. Пренебрегвайки предупреждението му да гледам само бегло, аз започнах да се взирам във всеки един от тези непонятни предмети.

— Емилито, моля те, кажи ми какво е всичко това? — попитах аз.

— Аз съм просто пазачът — каза Емилито. — И пазя всичко това. — Той посочи с широк жест цялата стая. — Но проклет да съм, ако знам какво е. Всъщност никой от нас не знае какво е. Ние го получихме в наследство заедно с къщата от моя учител, нагуала Хулиан, а той го е наследил от своя учител, нагуала Елиас, който също го е наследил.

— Прилича ми на реквизит зад кулисите на театър — казах аз. — Но това е илюзия, нали, Емилито?

— Това е магия! Сега си в състояние да я възприемеш, понеже си освободила достатъчно енергия, за да разшириш възприятието си. Всеки може да го възприеме, при положение че е натрупал достатъчно енергия. Трагедията е, че по-голямата част от нашата енергия е впримчена в безсмислени грижи. Ключът към това е прегледа. Той освобождава тази впримчена енергия и voila! Виждаш безкрайността направо пред очите си.

Разсмях се, когато Емилито каза voila, понеже прозвуча толкова абсурдно и неочаквано. Смехът облекчи донейде напрежението ми.

— Но реално ли е всичко това, Емилито, или сънувам? — Това беше единственото, което успях да кажа.

— Сънуваш, обаче всичко това е реално. Толкова реално, че може да ни унищожи, като ни разложи на частици.

Не бях в състояние да оценя рационално това, което бях видяла, затова не можех нито да повярвам, нито да се усъмня във възприятието си. Дилемата ми беше абсолютно непреодолима, също както и паниката ми. Пазачът се приближи до мен.

— Магията е нещо повече от черни котки и голи хора, които танцуват сред гробища в потайна доба, или урочасване на други хора — прошепна той. — Магията е нещо студено, абстрактно, безучастно. Затова ние наричаме акта на възприемането й магически преход или полет към абстрактното. За да устоим на страховитото му притегляне, ние трябва да бъдем силни и непоколебими; това не е работа за плахи и малодушни. Така казваше често нагуалът Хулиан.

Интересът ми беше толкова силен, че ме заставяше да слушам с непозната за мен концентрация всяка дума, която казваше Емилито; през цялото време погледът ми беше привличан от онези вещи в стаята. Заключението ми беше, че никоя от тях не е реална. И все пак понеже аз очевидно ги възприемах, това ме накара да се зачудя дали и самата аз не съм нереална, или пък не си ги измислям. Те не само бяха неразгадаеми за ума ми, а просто не можех въобще да ги разпозная.

— Сега се приготви за магическия преход — каза Емилито. — Дръж се за мен, понеже животът ти зависи от това. Ако трябва, дръж се за колана ми или се качи на гърба ми. Но каквото и да правиш, за нищо на света не се пускай.

Преди да съм успяла да попитам какво следва, той ме настани да седна на стола и ме завъртя с лице към стената. След това го извъртя на деветдесет градуса, така че отново гледах към центъра на стаята и това ужасяващо безкрайно пространство. Той ми помогна да стана, придържайки ме за кръста, и ме накара да пристъпя няколко крачки в безкрайността.

Открих, че не съм в състояние да ходя, краката ми сякаш тежаха тонове. Усетих как пазачът ме тласка и като че ли ме вдига нагоре. Внезапно една огромна сила сякаш ме всмука и аз вече не вървях, а се носех из пространството. Пазачът се носеше до мен. Спомних си предупреждението му и се вкопчих в колана му. Това стана само в миг, понеже точно тогава нов приток на енергия ме понесе с най-голяма скорост. Изпищях му да ме спре. Той бързо ме прехвърли на гърба си и аз се вкопчих в него на живот и смърт. Стиснах очи, но нямаше никаква разлика — все така виждах пред себе си същото празно пространство, независимо дали очите ми са отворени или затворени. Носехме се из нещо, което не беше въздух; а и не беше над земята. Най-големият ми страх беше, че от този монументален взрив от енергия може да се изпусна и да не мога повече да се задържа на гърба на пазача. С всички сили се мъчех да се закрепя, да не се пускам и да не отслабя концентрацията си.

Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Разтърси ме пореден приток на енергия и се озовах застанала до синия стол, цялата вир-вода. Тялото ми неудържимо трепереше. Дишах задъхано и въздухът не ми стигаше. Косата ми бе паднала върху лицето, влажна и разрошена. Пазачът ме бутна да седна на стола и ме завъртя с лице към стената.

— Да не си посмяла да се напикаеш, докато седиш на този стол — с остър тон ме предупреди той.

Но аз бях отвъд всякакви телесни функции. Бях опразнена от всичко, включително от страха. Всичко се бе изцедило от мен, докато се носех в онова безкрайно пространство.

— Ти вече си в състояние да възприемаш като мен — каза Емилито с кимване. — Но все още нямаш никакъв контрол над този нов свят, който възприемаш. Този контрол се постига с дисциплина и натрупване на сила през целия живот.

— Никога няма да мога да си обясня това — казах аз и самоволно се завъртях към центъра на стаята, за да надзърна още веднъж в тази кехлибарена безкрайност. Сега вещите, които виждах в стаята, бяха дребни като фигурки на шахматна дъска. Трябваше съзнателно да ги търся, за да ги забележа. От друга страна, студът и страховитостта на това пространство изпълваха душата ми с абсолютен ужас. Спомних си какво ми беше казала Клара за магьосниците, които са го виждали — как те се взирали в тази безкрайност и как тя също ги гледала със студено и непреклонно безразличие. Клара така и не беше ми казала дали самата тя се е вглеждала в нея, но сега знаех, че го е правила. Но какъв смисъл би имало да ми го каже тогава? Само щях да се засмея или да я взема за чудачка. Сега беше мой ред да се вглеждам в това, без никаква надежда да проумея какво всъщност гледам. Емилито беше прав, щеше да ми е нужен цял един живот на дисциплина и натрупване на сила, за да разбера, че се вглеждам в безпределното.

— Сега да погледнем другата страна на безкрайността — каза Емилито и внимателно завъртя стола ми с лице към стената. След това церемониално вдигна черната завеса, а аз гледах с празен поглед и се опитвах да овладея тракането на зъбите си.

Зад завесата имаше продълговата, тясна синя маса; нямаше крака и, изглежда, беше закрепена за стената, макар че не можех да забележа никакви панти или конзоли, които да я поддържат.

— Облегни се с ръце на масата, сложи юмруците си един върху друг и отпусни върху тях брадичката си, както ти бе показвала Клара — нареди ми той. — Натискай с юмрук брадичката. Главата си дръж спокойно, без никакво напрежение. Точно сега ни трябва спокойствие.

Направих, каквото ми каза. И мигновено в черната стена се отвори малко прозорче на около петнадесет сантиметра от носа ми. Пазачът седеше от дясната ми страна, като явно също гледаше през друго прозорче в стената.

— Вгледай се вътре — каза той. — Какво виждаш? Виждах вътрешността на къщата. Виждах главния вход и трапезарията в лявата страна на къщата, които бегло бях зърнала, като минавахме с Емилито първия път, когато влизах през главния вход. Стаята беше добре осветена и пълна с хора. Те се смееха и разговаряха на испански. Някои си сипваха храна от помощна маса, отрупана с най-различни изкушителни блюда, красиво подредени в сребърни подноси. Видях нагуала, а след това Клара. Тя имаше лъчезарен и щастлив вид. Свиреше на китара и пееше в дует с друга жена, която спокойно можеше да е нейна сестра. Беше също така снажна като Клара, но мургава. Нямаше жестоко зелените очи на Клара. Нейните също бяха жестоки, но тъмни и зловещи. После съзрях Нелида — танцуваше си сама под омайно красивата мелодия. Беше някак по-различна от начина, по който я бях запомнила, макар че не можех да определя в какво се състоеше разликата.

Известно време ги наблюдавах така омаяна, сякаш бях умряла и отишла на небето; сцената беше толкова ефирна, изпълнена с радост, толкова недосегаема за всекидневните грижи. Обаче внезапно бях изхвърлена от насладата ми, когато видях една втора Нелида да влиза в трапезарията от страничната врата. Не можех да повярвам на очите си — те бяха две! Обърнах се към пазача и му отправих мълчалив въпрос.

— Тази, която танцува, е Флоринда — каза той. — Тя и Нелида са абсолютно еднакви, само дето Нелида изглежда малко по-нежна. — Той ме изгледа и ми намигна. — Но е много по-безпощадна.

Преброих хората в стаята. Освен нагуала те бяха четиринадесет души, девет жени и петима мъже. Двете Нелида, Клара и мургавата й сестра и пет други жени, които не познавах. Три от тях определено бяха много възрастни, но подобно на Клара, Нелида, нагуала и Емилито, възрастта им не можеше да се определи. Другите две жени бяха само няколко години по-големи от мен, може би към средата на двадесетте.

Четирима от мъжете бяха по-възрастни и изглеждаха жестоки като нагуала, но петият беше млад. Той беше мургав, невисок на ръст и много силен на вид. Косата му беше черна и къдрава. Жестикулираше много оживено, като говореше, а лицето му беше енергично и много изразително. Имаше нещо у него, което го отделяше от останалите. Сърцето ми подскочи и мигновено се почувствах притеглена от него.

— Той е новият нагуал — каза пазачът.

Докато се вглеждахме в стаята, той ми обясни, че всеки нагуал внася в магията си своя специфичен темперамент и опит. Нагуалът Джон Майкъл Абелар, бидейки индианец яки, бе внесъл в своята група трагичното светоусещане на яки, което оставя характерен отпечатък върху действията на всички в групата. Тяхната магия, каза той, е пропита с мрачното настроение на тези индианци. И всички те, включително и аз, са обвързани с правилото да опознаят индианците яки, да следват техния начин на живот, изпълнен с превратности.

— Тази насока ще преобладава и при теб, докато новият нагуал не поеме нещата — каза ми той на ухото. — Тогава ще трябва да се пропиеш с неговия темперамент и опит. Това е правилото. Ще трябва също да се запишеш да следваш. Той е потънал в академични занимания.

— Кога ще стане това? — попитах аз шепнешком.

— Когато всички членове на моята група заедно се изправят пред тази безкрайност в стаята зад нас и й позволят да ни разтвори — тихо отвърна той.

Започна да ме обгръща мъгла от преумора и отчаяние. Прекалено голямо беше напрежението да се мъча да разбера невъобразимото.

— Тази стая, на която аз съм пазач, е акумулираното намерение и сума от темпераментите на всички нагуали, предшествали Джон Майкъл Абелар — каза той на ухото ми. — И няма на земята начин, по който бих могъл да обясня каква е тази стая. За мен, точно както и за теб, тя е абсолютно непонятна.

Отместих поглед от трапезарията и цялото оживление на хората в нея и погледнах Емилито. Искаше ми се да се заплача, защото най-сетне бях проумяла, че Емилито е също толкова самотен като Манфред; едно същество, способно на невъобразимо осъзнаване и все пак натоварено с бремето на самотата, която носи това осъзнаване. Но желанието ми да заплача беше краткотрайно, защото разбрах, че тъгата е твърде елементарно чувство и наместо нея би трябвало да изпитвам страхопочитание.

— Новият нагуал ще поеме грижата за теб — каза Емилито, като насочи отново вниманието ми към трапезарията. — Той е последният ти учител, този, които ще те отведе до свободата. Той има много имена, по едно за всяка различна страна на магията, с която се занимава. За магията на безкрайността неговото име е Дилас Грау. Някой ден ще се срещнеш с него и с останалите. Ти не можа да го направиш в оня ден, когато беше с Нелида в левия коридор, нито ще можеш да го сториш сега, тук с мен. Но скоро ще направиш прехода. Всички те очакват.

Обхвана ме неописуем копнеж. Искаше ми се да се промуша през това наблюдателно прозорче и да бъда в стаята с тях. Там беше изпълнено с топлота и обич. И те ме чакаха.