Магическият преход

4.

— Добре ли спа? — попита ме Клара, когато влязох в кухнята.

Тя тъкмо сядаше на масата за закуска. Забелязах, че бяха сложени прибори и за мен, макар че предишната вечер тя не беше ми казала по кое време ще закусваме.

— Спах като мечка — отговорих искрено аз.

Тя ме покани да седна и ми сипа в чинията някакво месо на късчета с ароматни подправки. Споделих, че събуждането в непознато легло винаги ми е било много труден момент. Баща ми често си бе сменял службата и цялото семейство трябваше да се мести там, където си намираше работа. Изпитвах ужас от утринния шок да се събуждам в нова къща, неспособна да се ориентирам. Но този път страхът ми не беше се проявил. Чувството, което изпитах, като се събудих, беше, че тази стая и леглото винаги са си били мои.

Клара ме слушаше внимателно и кимаше.

— Това е, защото си в хармония с човека, на когото е стаята — каза тя.

— Чия е тази стая? — попитах заинтригувана аз.

— Ще научиш един ден — каза тя и ми сипа обилна порция ориз до месото в чинията. Подаде ми вилица. — Изяж всичко. Днес ще имаш нужда от цялата си сила.

Тя не ми позволи да говоря, докато не си изядох всичко от чинията.

— Какво ще правим днес? — попитах аз, докато тя отнасяше чиниите.

— Не ние — уточни тя. — Ти ще отидеш в една пещера, където ще започнеш своя преглед.

— Моя какво, Клара?

— Казах ти снощи, че всичко и всеки в тази къща има причина да е тук, включително и ти.

— Защо съм тук аз, Клара?

— Причината ти да бъдеш тук ще ти бъде обяснена постепенно — отговори тя. — А на най-простото ниво, ти си тук, защото ти харесва, независимо какво си мислиш. Втората и по-сложна причина е, че си тук, за да учиш и изпълняваш едно увлекателно упражнение, наречено „преглед“.

— Какво е това упражнение? В какво се състои?

— Ще ти разкажа за него, когато стигнем в пещерата.

— Защо не можеш да ми кажеш сега?

— Имай търпение, Тайша. Не мога да отговоря на всичките ти въпроси на този етап, защото ти нямаш достатъчно енергия да се справиш с отговорите. По-късно ти самата ще разбереш защо е толкова трудно да се обясняват някои неща.

— А сега си обуй туристическите обувки и да вървим — приключи тя разговора.

Излязохме от къщата и се заизкачвахме по ниските хълмове на изток, като следвахме същата пътека от предишната вечер. След кратко изкачване съзрях равното място на височината, на което бях решила да дойда пак. Без да изчакам наставления от Клара, аз се насочих към него, защото изгарях от нетърпение да разбера дали можех да видя къщата на дневна светлина.

Взрях се надолу към извитата като лък падина, сгушена между хълмовете и прикрита от зелените корони на дърветата. Но макар че беше ясно и слънчево, не можех да видя и следа от къщата. Едно беше очевидно: огромните дървета бяха повече, отколкото си спомнях от предишната вечер.

— Сигурно не можеш да различиш имението — обади се Клара. — То е онова червеникаво място сред онази група мескитови дървета.

Неволно подскочих, защото така бях погълната от заниманието да се взирам в долината, че не бях чула Клара да застава зад мен.

За да ми помогне, тя насочи вниманието ми към едно конкретно кътче сред зеленината долу. Помислих си да й кажа от учтивост, че го съзирам, поради навика ми винаги да се съгласявам с хората, но не исках да си започвам деня, като й угаждам. Замълчах си. Пък и в тази закътана долина имаше нещо толкова омайващо, че дъхът ми спря. Гледката така ме поглъщаше, че се замаях; облегнах се на една скала и се оставих да ме отнесе онова от долината, каквото и да беше то. И то наистина ме пренесе другаде. Усетих, че се намирам на някакъв пикник, където с пълна сила течеше купон. Чух смеха на хората…

Клара ме извади от унеса, като ме вдигна под мишниците и ме изправи на крака.

— За Бога, Тайша! — възкликна тя. — Ти си по-странна, отколкото очаквах. За един миг си помислих, че ще те изгубя.

Искаше ми се да й разкажа какво сънувах, защото бях сигурна, че съм задрямала за миг. Но тя не прояви никакъв интерес и отново тръгна.

Клара вървеше твърдо и целенасочено, като че точно знае къде отива; аз, от друга страна, се мъкнех безцелно зад нея, като гледах само да не се препъвам. Вървяхме в пълно мълчание. След половин час в сериозно темпо стигнахме до едно определено скално образувание — сигурна бях, че и преди бяхме минавали покрай него.

— Не бяхме ли тук и преди? — попитах аз, нарушавайки мълчанието.

Тя кимна.

— Движим се в кръгове — призна тя. — Нещо те дебне и ако не му се загубим, то ще ни проследи до пещерата.

Огледах се наоколо да видя дали няма някой зад нас, но различих само храстите и извитите клони на дърветата. Забързах да настигна Клара и се препънах в един пън. Стресната, изпищях и полетях напред. С невероятна скорост Клара ме улови над лакътя и ме задържа с крак да не се озова на земята.

— Не те бива много да ходиш, а? — отбеляза тя. Казах й, че никога не съм си падала по туризъм, бях израснала със схващането, че излетите на палатки или планинските преходи са за провинциалисти, за простите хора от разни забутани градчета, а не за образовани граждани. Разходките из подножията на планини не бяха за мен приятно изживяване. И че като се изключи гледката край нейното имение, иначе разните пейзажи, от които другите хора примират, на мен ми бяха безразлични.

— Толкова по-добре — каза Клара. — Ти не си тук, за да се любуваш на пейзажи. Умът ти трябва да е в пътеката. И да внимаваш за змии.

Не знаех дали наистина имаше змии в този край или не, но предупреждението й определено ме накара да внимавам и да си гледам в краката. Като тръгнахме отново, аз вече започнах да се задъхвам. Обувките, с които ме бе екипирала Клара, тежаха като олово. Все по-трудно ми ставаше да вдигам крака и да слагам едното стъпало, после другото.

— Наистина ли е необходима тази разходка сред природата? — попитах накрая аз.

Клара се закова на място и се обърна към мен.

— Преди да започнем да разговаряме за каквито и да било съществени неща, ти най-малкото ще трябва да осъзнаеш в какво задръстено обкръжение живееш — каза тя. — И аз правя всичко възможно, за да ти помогна да го сториш.

— За какво говориш? — остро попитах аз. — Какво обкръжение?

Отново ме обхвана обичайното ми лошо настроение.

— Имам предвид твоя бент от привични настроения и мисли, твоята лична история — обясни Клара. — Всяко нещо, което те прави това, което си мислиш, че си — уникална и много специална личност.

— Какво не им е наред на привичните ми настроения и мисли? — попитах аз. Нейните неразбираеми твърдения определено ме дразнеха.

— Тези привични настроения и мисли са източник на всичките ни проблеми — заяви тя.

Колкото повече говореше със загадки тя, толкова по-смачкана се чувствах. В този момент ми идваше да се ритна за това, че съм се поддала на поканата на тази жена да прекарам известно време с нея. Това беше закъсняла реакция. С пълна сила в мен избухнаха опасения, които досега се бяха таили в мен. Представих си, че тя е психопат и всеки момент може да извади нож и да ме убие. Но после съобразих, че като човек, тренирал бойни изкуства, какъвто тя явно беше, на нея изобщо не й трябваше нож. Един ритник с мускулестия й крак можеше да ме свърши. Аз изобщо не можех да се меря с нея. Тя беше по-възрастна от мен, но безкрайно по-силна. Видях се как свършвам като поредна бройка от статистиката за безследно изчезнали хора, за които повече никой нищо не чува. Умишлено забавих ход, за да увелича разстоянието помежду ни.

— Не се отдавай на такива зловещи мисли — каза Клара, определено прочела мислите ми. — Единственото, което искам, е да ти помогна в подготовката да се изправиш пред живота малко по-волево. Но изглежда, че единственото, което успях да постигна, е да задвижа у теб истинско свлачище от подозрения и опасения.

Почувствах се ужасно неловко, че ми бяха дошли такива зловещи мисли. Удивих се, че беше абсолютно права за моите подозрения и опасения и как успяваше с един жест само да успокои вътрешните ми терзания. Прииска ми се да бях в състояние да се извиня и да разкрия пред нея какво ми минава през ума, но не бях подготвена за това; то щеше да ме постави в още по-неудобно положение.

— Ти имаш странната сила да успокояваш съзнанието ми, Клара — казах вместо това аз. — На Изтока ли си се научила?

— Това не е кой знае какъв подвиг — каза тя, — и не защото твоето съзнание лесно се успокоява, а защото всички ние си приличаме. За да те познавам най-подробно, на мен ми е достатъчно да познавам себе си. А това, бъди сигурна, го мога. Сега да продължаваме да вървим. Искам да стигнем до пещерата, преди напълно да си рухнала.

— Клара, кажи ми пак какво ще правим в тази пещера? — попитах аз, без никакво желание да вървя повече.

— Ще те науча на невъобразими неща.

— Какви невъобразими неща?

— Скоро ще разбереш — каза тя и ме погледна с широко отворени очи.

Изгарях да науча още нещо, но преди да успея да я въвлека в разговор, тя вече беше изкачила половината от следващия склон. Повлякох крака след нея и така изминахме още около половин километър, докато накрая поседнахме до един поток. Там листата на дърветата бяха толкова гъсти, че изобщо не се виждаше небето. Събух си обувките. На петата ми беше излязла пришка.

Клара взе една островърха клечка и започна да боцка ходилото ми между палеца и втория пръст. Усетих как нещо като лек електрически ток ме удари в прасците и пробяга от вътрешната страна на бедрата ми. После тя ме накара да коленича на четири крака и като поемаше стъпалата ми едно по едно, леко ги бодваше в една точка точно под възглавничката до палеца. Изпищях от болка.

— Не е толкова зле — каза тя с тон на човек, свикнал да се занимава с болни хора. — Класическите китайски лекари са прилагали тази техника, за да разтърсят и съживят слабоволните или да предизвикат състояние на изключително внимание. Но днес това класическо знание отмира.

— Защо е така, Клара?

— Защото увлечението по материализма е накарало човека да се отдалечи от езотеричните занимания.

— Това ли имаше предвид, когато ми каза в пустинята, че приемствената линия с миналото е прекъсната?

— Да, Едно голямо социално сътресение винаги води до дълбоки промени в енергийната структура на нещата. Промени, които не винаги са към по-добро.

Тя ми нареди да потопя нозе в ручея и да се концентрирам над осезанието на заоблените камъни по дъното. Водата беше ледено студена и неволно потреперих.

— Завърти си краката от глезените в кръг по посока на часовниковата стрелка — препоръча ми тя. — Остави течащата вода да отнесе умората ти.

След като въртях няколко минути стъпалата си, се почувствах ободрена, но краката ми бяха почти замръзнали.

— Сега се опитай да усетиш как напрежението ти се стича надолу по нозете, после го изхвърли с рязко движение от глезените — каза Клара. — По този начин ще се освободиш и от замръзването.

Продължих да пляскам водата с крака, докато престанах да ги усещам.

— Май това не действа, Клара — казах аз и извадих крака от водата.

— Това е, защото не насочваш напрежението извън себе си — каза тя. — Течащата вода отнема умората, замръзването, болести и всякакви други нежелани неща, но за да стане това, ти трябва да го възнамериш. Иначе можеш да си цамбуркаш с крака без никакъв резултат чак докато потокът пресъхне.

Тя добави, че ако човек прави това упражнение в леглото, трябва да използва въображението си и да си представи течаща вода.

— Какво точно имаш предвид с това „да го възнамериш“? — попитах аз, като си подсуших краката с ръкавите на жакета. След яростно разтриване те най-после се позатоплиха.

— Намерение е силата, която крепи Вселената — каза тя. — То е силата, която фокусира всяко нещо. Тя задейства света.

Не можех да повярвам, че наистина слушам всяка нейна дума. Определено беше станала някаква много съществена промяна, която беше превърнала обичайното ми отегчено безразличие в най-необикновен буден интерес. Не че разбирах какво ми говори Клара. Ни най-малко. Но ме поразяваше фактът, че мога да я слушам, без да се дразня или да се разсейвам.

— Можеш ли да ми опишеш тази сила по-ясно? — попитах аз.

— Наистина няма как иначе да се говори за нея, освен метафорично — отговори тя. После разчисти със стъпало земята и смете настрани сухите листа. — Под тези сухи листа е почвата, огромната земя. Намерение е движещото начало във всяко нещо.

Клара потопи шепи във водата и наплиска лицето си. Отново се удивих, че кожата й нямаше нито бръчица. Този път си позволих да отбележа колко младежки вид има тя.

— Видът ми се дължи на това, че поддържам вътрешното си съществувание в равновесие с околния свят — каза тя, като изтръскваше водата от ръцете си. — Всяко нещо, което правим, се отразява на това равновесие. Ние можем да бъдем млади и бликащи от енергия като този поток или пък стари и застрашителни като онази планина от лава в Аризона. От нас зависи.

За своя изненада аз я попитах дали има начин да постигна това равновесие, сякаш бях повярвала в това, което говореше.

Тя кимна.

— Съвсем сигурно можеш — каза тя. — И ще го постигнеш, като практикуваш това изключително упражнение, на което ще те науча — прегледа.

— Нямам търпение да започвам — казах аз въодушевено и си обух обувките. После по някаква необяснима причина така се възбудих, че скочих и казах: — Тръгваме ли пак?

— Ние вече стигнахме — съобщи Клара и посочи една малка пещера в склона.

Като я погледнах, цялото ми въодушевление се изпари. Зейналата дупка внушаваше нещо заплашително и мрачно, но същевременно подканващо. Определено ме влечеше да я разгледам, но пък се страхувах какво бих намерила вътре.

Подозирах, че сме някъде наблизо до къщата, и тази мисъл ми подейства успокоително. Клара ми каза, че това е място на силата, такова място, което древните геоманти3 в Китай, практикуващи фън-шуи4, без колебание биха избрали за издигането на храм.

— Тук елементите вода, дърво и въздух са в съвършена хармония — продължи тя. — Тук циркулира изобилна енергия. Ще видиш какво имам предвид, като влезеш в пещерата. Ти трябва да използваш енергията на това уникално място, за да се пречистиш.

— Искаш да кажеш, че трябва да стоя тук?

— Не знаеш ли, че в древния Изток монаси и ученици са се оттегляли в пещери? — попита ме тя. — Когато си заобиколен отвсякъде със земя, това много помага за ме-дитирането.

Тя ме подкани да пропълзя вътре в пещерата. Набрах смелост и релаксирах, като изхвърлих от ума си всякакви мисли за прилепи и паяци. Беше тъмно и хладно, имаше място само за един човек. Клара ми каза да седна с кръстосани крака и да облегна гръб на стената. Поколебах се дали няма да си изцапам жакета, но щом се облегнах, изпитах облекчение от възможността да си почина. Макар че таванът беше съвсем близо до главата ми, а земята ми убиваше точно на опашната кост, не изпитвах клаустрофобия. Едно меко, почти неуловимо въздушно течение циркулираше в пещерата. Почувствах се изпълнена със сила, точно както беше предсказала Клара. Тъкмо се канех да съблека жакета и да седна на него, когато Клара клекна на входа на пещерата и заговори:

— Върхът на това специално изкуство, на което искам да те науча — започна тя, — се нарича абстрактен полет, а средството да се постигне това ние наричаме преглед. — Тя протегна ръка в пещерата и докосна челото ми отдясно и отляво. — Осъзнаването трябва да се премести от тук до тук — каза тя. — Като деца ние можем да го правим с лекота, но веднъж разчупи ли се печатът на тялото от прекомерно пропиляване на енергия, тогава единствено чрез специални манипулации на съзнанието, чрез правилен начин на живот и полово въздържание може да се възстанови пропиляната енергия — енергията, нужна да се извърши това преместване.

Определено разбирах всичко, което казваше тя. Дори почувствах, че осъзнаването е като поток енергия, който може да преминава от едната страна на челото към другата. И в същото време си представих пространството между двете точки като огромна пропаст, празнота, която възпрепятства преминаването.

Слушах много внимателно това, което тя продължи да ми говори.

— Тялото трябва да бъде изключително силно — каза тя, — за да може осъзнаването да бъде достатъчно остро и гъвкаво за този мигновен скок от едната страна на пропастта до другата.

Докато тя излагаше твърденията си, ми се случи нещо изключително. Изпитах абсолютна увереност, че ще остана с Клара в Мексико. Искаше ми се да бъда с чувството, че до няколко дни ще се върна в Аризона, но това, което в действителност чувствах, беше, че няма да се върна. Знаех също, че това осъзнаване не означаваше просто, че съм приела нещата, които си беше наумила Клара от самото начало, а че бях безсилна да противостоя на намеренията й, понеже силата, която ми влияеше, не беше само нейна.

— Оттук нататък ти ще трябва да водиш живот, в който най-важното нещо е осъзнаването — каза тя, сякаш знаеше, че току-що бях взела мълчаливото решение да остана с нея. — Трябва да избягваш всяко нещо, което отслабва и вреди на тялото и ума ти. От основно значение за настоящия период е още да скъсаш всякакви физически и емоционални връзки със света.

— Защо е толкова важно това?

— Защото преди всичко ти трябва да придобиеш единност.

Клара обясни как всички ние сме с убеждението, че в нас съществува дуализъм; умът е невеществената част от нас, а тялото — материалната част. Това раздвоение държи енергията ни в състояние на хаотично разделение и не ни позволява да бъдем единни.

— На човека е присъщо да бъде разделен — призна тя. — Но това разделение не е между ума и тялото, а между тялото, което подслонява ума или Аз-а, и двойника, който е вместилището на основната ни енергия.

Тя каза, че преди раждането не съществува този наложен от човека дуализъм, но от раждането ни нататък двете части се разделят, теглени от намерението на човечеството. Едната част се обръща навън и става физическото тяло; другата — навътре и става двойникът. При смъртта по-тежката част, тялото, се връща в земята, за да бъде поета от нея, а леката част, двойникът, остава на свобода. Но за нещастие, от това, че двойникът никога не е бил усъвършенстван, той изпитва тази свобода само за миг и след това се разпръсва във Вселената.

— Ако умрем, без да сме заличили този фалшив дуализъм от тяло и ум, ние умираме с обикновена смърт — каза тя.

— Как иначе можем да умрем?

Клара ме изгледа продължително и вдигна едната си вежда. После не толкова отговори на въпроса ми, колкото ми разкри с поверителен тон, че ние умираме, защото в светогледа ни не е навлязла представата, че можем да се трансформираме. Тя подчерта, че тази трансформация трябва да се извършва в течение на целия ни живот и единственото истинно предназначение на човека е да успее в тази задача. Всички други постижения са преходни, защото смъртта ги разтваря и превръща в нищо.

— Какво включва тази трансформация? — попитах аз.

— Тя включва тотална промяна — отговори Клара, — И това се извършва чрез прегледа: крайъгълен камък в изкуството на свободата. Изкуството, на което ще те науча, се нарича изкуство на свободата. Едно изключително трудно за практикуване изкуство, но и още по-трудно за обясняване.

Клара каза, че всяка процедура, с която ще ме запознае, или всяка задача, която би ми възложила да изпълня, все едно колко обикновена може да ми изглежда, е стъпка към постигане на крайната цел в изкуството на свободата — абстрактния полет.

— Това, което ще ти покажа най-напред, са прости движения, които трябва да правиш всеки ден — продължи тя. — Отнасяй се към тях винаги като неотменна част от живота ти. Първо ще ти покажа един вид дишане, което е било пазено в тайна поколения наред. Това дишане отразява дуалистичните сили на творение и разрушение, на светлина и мрак, на битие и небитие.

Тя ми каза да изляза от пещерата и после с леки движения ме насочваше как да седна с леко наведен напред гръб и с колене, притиснати с всичка сила към гърдите. Ходилата трябваше да бъдат стъпили на земята. Ръцете ми трябваше да обгърнат прасците, а дланите да са здраво сключени на нивото на коленете или, ако предпочитам, да притискат лактите. Тя леко насочи главата ми да се отпусне, докато брадичката ми докосна гърдите.

Трябваше да напрягам мускулите на ръцете си, за да държа коленете да не се раздалечават настрани. Гърдите и коремът ми бяха силно притиснати. Докато навеждах силно брадичката си надолу, вратът ми изпука.

— Това е дишане на силата — каза тя. — Може или страхотно да те разтърси, или да те накара да заспиш. Ако ти се случи второто, когато се събудиш, прибери се вкъщи. Между другото тази пещера е точно зад къщата. Тръгни по пътеката и за две минути си там.

Клара ме инструктира да вдишвам късо и плитко. Казах й, че това изискване е излишно, защото в такова положение можех да дишам само по този начин. Тя ми каза, че ако освободя макар и съвсем частично натиска на ръцете си, дишането ми ще се нормализира. Но не това е целта. Възложи ми да продължа плиткото дишане поне десет минути.

Останах в това положение може би половин час, като през цялото време правех плитки вдишвания, както ме бе инструктирала. След първоначалното напрежение в стомаха и изтръпване на краката дишането като че ли ги разтопи и изпитах облекчение във вътрешностите си. Тогава, след мъчително дълго време, Клара ме бутна и аз се преобърнах назад и се оказах по гръб на земята, но тя не ми позволи да отпусна натиска на ръцете си. Когато гърбът ми се докосна до земята, изпитах миг облекчение, но едва когато тя ми каза да си пусна ръцете и да протегна крака, изпитах пълно облекчение в корема и гърдите. Единственият начин, по който мога да опиша какво изпитвах, е да кажа, че нещо в мен беше отключено чрез това дишане и беше разтопено или освободено. Както ми бе казала Клара, почувствах се така унесена, че се свих на кълбо в пещерата и заспах.

Трябва да съм спала в пещерата поне час-два и ако се съди по положението, в което лежах, като се събудих, не бях помръдвала и мускулче. Помислих си, че това е така, сигурно защото в пещерата нямаше никакво място да се въртя и обръщам насън, но пък е възможно да се е дължало на така пълното ми отпускане, че не съм имала нужда да се движа.

Върнах се вкъщи, следвайки съвета на Клара. Тя беше във вътрешния двор седнала на кресло, плетено от палмови клони. Останах с впечатлението, че с нея там бе седяла и друга жена, а когато ме е чула да идвам, бързо е станала и си е отишла.

— Аа, сега изглеждаш много по-отпочинала — каза Клара. — Това дишане и позата правят чудеса за нас.

Тя продължи, че ако това дишане се прави редовно, със спокойствие и внимание, то постепенно балансира вътрешната ни енергия.

Преди да успея да й кажа колко укрепнала се чувствам, тя ми каза да седна, защото искала да ми покаже още едно упражнение за тялото, което е изключително важно за заличаването на нашия фалшив дуализъм. Каза ми да седна с изправен гръб и леко сведен поглед, така че да виждам върха на носа си.

— Това дишане трябва да се прави без притесняващите дрехи. Но вместо да те разсъблечем насред двора в пълна дневна светлина, ще направим едно изключение. Първо, вдишваш дълбоко, поемаш въздуха така, все едно че го вдишваш през вагината. Прибираш си стомаха и издигаш въздуха нагоре покрай гръбнака, покрай бъбреците до една точка между плешките. Задръж там въздуха за момент, после го изтегли още по-нагоре до тила и след това до главата, в точката между двете вежди.

Каза ми, след като го задържа там пак за миг, да издишам през носа, като мислено насочвам въздуха надолу пред тялото си, първо, към точката точно под пъпа, а след това към вагината, където е започнал целият цикъл.

Започнах да правя дихателното упражнение.

Клара постави ръка до основата на гръбнака ми, после прокара линия нагоре по гърба, над главата ми и накрая леко натисна точката между веждите ми.

— Опитай се да доведеш дъха си дотук — каза тя. — Причината да държиш очите си полуотворени е, че така можеш да се съсредоточиш над носа, докато придвижваш въздуха нагоре по гърба и над главата до тази точка; освен това така ще можеш да използваш погледа си да води въздуха надолу пред тялото, връщайки го до половите органи.

Клара каза, че когато дишането циркулира по този начин, това създава един непроницаем щит, който предпазва от проникването на външни разрушителни влияния в енергийното поле на тялото; той също предпазва жизнената вътрешна енергия да не се разпилява навън. Тя подчерта, че трябва да се вдишва и издишва безшумно и че това дихателно упражнение може да се прави, като човек е прав, седнал или легнал, макар че в началото е по-лесно да го прави седнал на възглавница или на стол.

— А сега — каза тя и придърпа стола си по-близо до моя — да поговорим за това, което започнахме да обсъждаме тази сутрин: прегледа.

Потръпнах. Казах й, че макар и да нямам представа за какво говори, знаех, че ще бъде нещо монументално и не съм сигурна дали съм готова да го чуя. Тя настоя, че съм нервна, защото някаква част от мен предусеща, че тя ще ми разкрие може би най-важната техника за самообновление. Търпеливо ми обясни, че прегледът е действие за извикване обратно на енергията, която вече сме изразходили в минали действия.

Прегледът включва припомняне на всички хора, които сме срещали, всички места, които сме виждали, и всички чувства, които сме изпитвали през целия си живот — като се започне от настоящето и се върви назад към най-ранните ни спомени — тогава те един по един се помитат с помитащо дишане.

Слушах я заинтригувано, макар че не можех да се освободя от чувството, че нещата, които ми говори, за мен са просто безсмислица. Преди да съм направила какъвто и да било коментар, тя здраво хвана брадичката ми между дланите си и ми нареди да вдишвам през носа, докато извръща главата ми наляво, а после да издишам, докато я извива надясно. После трябваше да завъртя глава наляво и надясно в едно цяло движение, без да дишам. Тя каза, че това е тайнствен начин на дишане, който е основно важен за прегледа, защото вдишването ни позволява да привлечем обратно в себе си енергията, която сме изгубили, а издишването ни позволява да изхвърлим чуждата, нежелана енергия, която се е натрупала в нас при взаимодействието ни с другите хора.

— За да можем да живеем и взаимодействаме, ние имаме нужда от енергия — продължи Клара. — Обикновено енергията, която изразходваме, като живеем, си отива завинаги от нас. И ако не беше прегледът, ние никога нямаше да имаме шанса да се обновим. Прегледът на живота ни и помитането на миналото ни с помитащо дишане действат като едно цяло.

Задачата да си припомня всеки, когото някога съм познавала, и всяко нещо, което съм изпитвала през живота си, ми се струваше абсурдна и невъзможна.

— Ами това може да отнеме цяла вечност — казах аз, надявайки се, че една практическа забележка може да прекъсне непонятната линия на мисли на Клара.

— Положително може — съгласи се тя. — Но те уверявам, Тайша, че ако го правиш, можеш само да спечелиш, а нищичко не губиш.

Вдишах няколко пъти дълбоко, движейки глава от ляво на дясно, подражавайки начина на дишане, който ми беше показала тя. Направих го само за да й угодя и да й покажа, че съм слушала внимателно.

Със суха усмивка тя ме предупреди, че прегледът не е някакво произволно упражнение или приумица.

— Когато правиш прегледа, опитай се да усетиш как едни дълги, обтегнати фибри излизат навън от средата на тялото ти — поясни тя. — Тогава синхронизирай обръщането на главата си с движението на тези неуловими фибри. Те са проводниците, по които ще се върне енергията, които си оставила зад себе си. За да си възвърнем силата и единството, ние трябва да освободим своята енергия, уловена от света, и да я притеглям обратно в себе си.

Тя ме увери, че докато правим прегледа, ние разпростираме тези обтегнати фибри от енергия през пространството и времето към хората, местата и събитията, които разглеждаме. Резултатът от това е, че можем да се върнем във всеки момент от живота си и да действаме така, като че ли наистина сме там.

Тръпки ме побиха пред тази възможност. Макар че интелектуално ме интригуваше това, което говореше Клара, нямах никакво намерение да се връщам към неприятното си минало, пък било и само в съзнанието си. Ако не друго, аз поне се гордеех, че съм успяла да се отскубна от едно нетърпимо житейско положение. Изобщо не бях склонна да се връщам назад и мислено да съживявам всички моменти, които толкова се бях мъчила да забравя. И все пак Клара изглеждаше толкова сериозна и искрена, когато ми обясняваше техниката на прегледа, че за един момент изоставих цялата си съпротива и се съсредоточих над това, което говореше.

Попитах я дали има значение в какъв ред си спомня човек миналото. Тя каза, че най-важното е да се изживеят отново събитията и чувствата в колкото може повече подробности и после да се докоснат с помитащото дишане, като по този начин се освобождава заловената ни енергия.

— Това упражнение част от будистката традиция ли е? — попитах аз.

— Не, не е — отговори тя сериозно. — От друга традиция е. Някой ден, и то скоро, ти ще откриеш каква е тази традиция.