Магическият преход

17.

Сънувах, че прекопавам пръстта в градината, когато се събудих от остра болка във врата. Без да отварям очи, се пресегнах да наместя по-удобно възглавниците под врата си. Но ръцете ми напразно търсеха. Не можах да намеря възглавниците, дори и матрака не усетих. Зави ми се свят, сякаш бях препила или преяла предишната вечер и сега изпитвах неприятните последици от лошо храносмилане. Постепенно отворих очи. Вместо таван и стени обаче видях клони и зелени листа. Когато се опитах да се надигна, всичко около мен се раздвижи. Тогава осъзнах, че не съм в леглото си; висях във въздуха, вързана в някакви кожени ремъци като парашутист и в действителност се люлеех аз, а не светът около мен. Бях сигурна, че това не е сън. Докато сетивата ми се опитваха да открият някакъв ред в хаоса, установих, че съм изкачена с макара на най-високия клон на едно дърво.

Чувството да се събудя неочаквано завързана, съчетано с проумяването, че под мен няма нищо, в миг породи у мен физически ужас от височината. Никога през живота си не се бях качвала на дърво. Започнах да викам за помощ. Никой не идваше да ме спаси, затова продължих да пищя, докато си загубих гласа. Напълно омаломощена, останах да си видя там като телешки бут. От физическия ужас загубих контрол над отделителните си функции. Цялата се оплесках. Обаче писъците сякаш бяха изцедили от мен страха. Огледах се наоколо и започнах бавно да преценявам положението си.

Забелязах, че ръцете и краката ми са свободни, и когато наведох глава надолу, видях какво ме крепи. Около кръста ми, гърдите и краката бяха завързани дебели, кафяви кожени колани. Около ствола на дървото имаше друг ремък, който можех да стигна, ако протегнех ръка. Към този ремък беше прикрепена макара и единият край на въже. Тогава забелязах, че за да се освободя, трябваше само да разхлабя въжето и да се спусна долу. Понеже ръцете ми трепереха, костваше ми доста усилия, докато успея да достигна въжето и да се спусна надолу. И след като се стоварих на земята, се залових усърдно да развързвам ремъците около тялото си, за да се измъкна от този хамут.

Затичах се към къщата, викайки с все сила Клара. Имах някакъв смътен спомен, че няма да я намеря, но това беше по-скоро чувство, отколкото съзнателна увереност. Автоматично започнах да я търся, но Клара я нямаше никъде, нито пък Манфред. Тогава осъзнах, че всичко е някак си променено, но не знаех как, кога или защо нещата бяха станали по-различни от обикновено. Знаех само, че нещо бе рухнало безвъзвратно.

Отдадох се на дълъг вътрешен монолог. Говорех си колко ми се иска Клара да не е заминала на някое от нейните загадъчни пътешествия точно когато най-много имах нужда от нея. После съобразих, че трябва да има друго обяснение за отсъствието й. Може би тя умишлено ме избягваше или бе отишла при своите роднини в лявата страна на къщата. После си спомних, че се бях срещнала с Нелида, и се втурнах към вратата на лявата страна. Опитах се да я отворя, без да се съобразявам с предупреждението на Клара никога да не се докосвам до тази врата. Открих, че беше заключена. Извиках няколко пъти Клара през затворената врата, после я ритнах ядосано и тръгнах към моята стая. За мой ужас тази врата също беше заключена. Отчаяно започнах да пробвам наред останалите врати в коридора. Всички бяха заключени с изключение на една, която беше нещо като склад или „бърлога“. Никога не бях влизала вътре, подчинявайки се на специалните инструкции на Клара да стоя настрани от нея. Обаче тази врата винаги беше леко открехната и всеки път, когато минавах оттам, аз бях надзъртала вътре.

Този път направо влязох, викайки Клара и Нелида да се покажат. Стаята беше тъмна, но претъпкана с най-необикновената сбирщина от вещи, които някога съм виждала. Всъщност така беше натрупана с гротескни скулптури, кутии и огромни куфари, че почти не оставаше място човек да се обърне. Малко светлина проникваше откъм красивата ниша с прозореца със стъклопис на отсрещната стена. Това беше едно меко сияние, което хвърляше призрачни отсенки върху всички вещи в стаята. Хрумна ми, че сигурно така изглежда складовото помещение на елегантен, но вече спрян от движение презокеански туристически параход, кръстосвал целия свят. Внезапно подът се олюля и проскърца под нозете ми и вещите наоколо също сякаш се раздвижиха. Неволно изпищях и хукнах навън от стаята. Сърцето ми биеше толкова ускорено и силно, че ми трябваха няколко минути и дълбоки вдишвания, за да го поуспокоя.

В коридора забелязах, че големият дрешник срещу това складово помещение беше отворен и всичките ми дрехи си бяха там, внимателно сложени на закачалки или сгънати на рафтовете. На ръкава на жакета, който ми бе дала Клара първия ден, когато дойдох в къщата, с карфичка бе прикрепена бележка, адресирана до мен. Прочетох: „Тайша, фактът, че четеш тази бележка, говори, че си слязла от дървото. Моля те, спазвай съвсем точно инструкциите ми. Не се връщай в старата си стая, защото е заключена. Отсега нататък ще спиш в кожения си хамут или в къщичката на дървото. Ние всички заминаваме на дълго пътешествие. Цялата къща остава на твоите грижи. Прави всичко по възможно най-добрия начин!“ Подписано беше „Нелида“.

Потресена, аз се взирах дълго в бележката, като отново и отново я препрочитах. Какво имаше предвид Нелида с това, че къщата остава на моите грижи? Какво се очакваше да правя тук съвсем сама? Мисълта да спя в онзи ужасен хамут, провесена като телешки бут, ми се струваше най-зловеща от всичко.

Искаше ми се сълзи да изпълнят очите ми. Искаше ми се да изпитам самосъжаление, задето са ме оставили сама; да им се разсърдя, че са заминали, без да ме предупредят, но не можех да направя ни едно от тези неща. Затропах с крака, опитвайки да се самонавия за гневно избухване, но и в това най-жалко се провалих. Сякаш нещо в мен беше изключено и ме правеше безразлична и неспособна да изразя обичайните си емоции. Но наистина се чувствах изоставена, Тялото ми потрепери, както винаги преди да избухна в сълзи. Но това, което избликна след малко, не беше потоп от сълзи, а порой от спомени и съноподобни видения.

Висях в оня хамут и гледах надолу. Там, в основата на дървото, стояха хора, смееха се и ми ръкопляскаха. Викаха към мен, опитвайки се да привлекат вниманието ми. После всички в унисон нададоха един звук, подобен на лъвски рев, и си отидоха. Знаех, че това е сън. Но знаех също, че срещата ми с Нелида със сигурност не беше сън. Като доказателство държах в ръка нейната бележка, Не бях сигурна обаче защо и колко време съм висяла на онова дърво. Ако се съди по състоянието на дрехите ми и колко пях прегладняла, сигурно съм била там дни наред. Обаче как съм се озовала там?

Взех си някои дрехи от килера и тръгнах към банята извън къщата да се изкъпя и преоблека. Когато вече бях чиста, изведнъж ми хрумна, че не бях проверила в кухнята. Изглежда, бях таила надеждата, че Клара може да е там, да се храни и да не ме е чула, като виках. Бутнах навътре вратата, но кухнята беше празна. Озърнах се наоколо за нещо за ядене. Намерих върху печката тенджера с любимото ми ястие и изпитах отчаяна нужда да повярвам, че ми го е оставила Клара. Опитах го и ме задуши ридание без сълзи. Зеленчуците бяха ситно нарязани, но не на кубчета, както ги правеше тя, а и почти нямаше месо. Разбрах, че не го е сготвила Клара и че тя наистина е заминала. Отначало не исках да ям от тази манджа, но бях ужасно гладна. Взех си моята купичка от рафта и я напълних догоре.

Едва след като се нахраних и обмислих настоящото си положение, внезапно ми хрумна, че имаше още едно място, където бях забравила да проверя. Затичах се към пещерата със смътната надежда да намеря там Клара и нагуала. Но не открих никого, дори Манфред го нямаше. Самотата на пещерата и хълмовете породиха у мен такава тъга, че бих дала всичко на света само и само да можех да заплача. Пропълзях в пещерата, изпитвайки отчаянието на онемял човек, който само до предишния ден е можел да говори. Искаше ми се да умра на място, но вместо това заспах.

Когато се събудих, се върнах в къщата. Сега, след като всички бяха заминали, помислих си, аз също можех да си тръгна. Отидох до мястото, където беше паркирана колата ми. Клара непрекъснато я караше и я поддържаше в един сервиз в града. Запалих двигателя, за да проверя акумулатора, и за мое щастие всичко работеше съвършено. След като натъпках някои от вещите си в един сак, тръгнах да излизам и вече на задния вход внезапно ме спря силен пристъп на чувство за вина. Препрочетох бележката на Нелида. В нея тя ме молеше да се грижа за къщата. Не можех просто така да я изоставя. Тя бе казала още да правя всичко възможно най-добре. Изпитах чувството, че те са ми поверили специална задача и аз трябваше да остана, ако ще и само за да открия каква е тази задача. Подредих обратно нещата си в дрешника и полегнах на дивана, за да си събера мислите.

От писъците си бях повредила гласните струни. Гърлото ужасно ме болеше; но извън това, изглежда, бях в добро физическо състояние. Шокът, страхът и самосъжалението ми бяха минали и бе останало единствено убеждението, че ми се бе случило нещо монументално в левия коридор на къщата. Но колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какво беше станало, след като бях прекрачила прага.

Освен тези дълбоки тревоги имах и още един непосредствен проблем: не знаех как да паля кухненската печка, която беше на дърва. Клара ми беше показвала неведнъж как се прави, но аз все не му хващах цаката, може би защото никога не бях очаквала, че ще ми се наложи да я паля сама. Хрумна ми да поддържам огъня, като слагам дърва цялата нощ.

Втурнах се към кухнята да сложа още дърва в огъня, преди да е угаснал. Загрях още вода и си измих купичката. Излях останалата вода във варовиковия филтър, който имаше вид на дебел, обърнат конус. Огромният съд беше закрепен на здрава поставка от ковано желязо и капка по капка прецеждаше преварената вода. От съда под филтъра, където се събираше прецедената вода, аз си налях в чашата два-три черпака. Изпих охладената, вкусна вода, после реших да се върна в къщата. Може пък Клара или Нелида да ми бяха оставили и други бележки, в които посочват какво по-точно да правя.

Потърсих ключовете от вратите на спалните. В един шкаф в коридора открих връзка ключове, надписани с различни имена. Взех ключа с името на Нелида; с изненада открих, че този ключ ставаше за моята стая. После взех ключа на Клара и го пробвах на различни врати, докато открия на коя става. Превъртях ключа и вратата се отвори, но когато вече имах възможност да вляза в стаята и да поразузная наоколо, оказа се, че не съм в състояние. Чувствах, че макар и да бе заминала, тя все така имаше право на своята неприкосновеност.

Затворих вратата, заключих я и оставих ключовете обратно на мястото им. Върнах се във всекидневната, седнах на пода и облегнах гръб на дивана, както Нелида ме бе посъветвала да правя, когато съм напрегната. Това определено ми помогна да си поотпусна нервите. Отново си помислих дали да не се кача на колата и да си отида. Но в действителност нямах никакво желание да напусна. Реших да приема предизвикателството и да се грижа за къщата, докато тях ги няма, ако ще и това да е завинаги.

Понеже нямах да правя нещо определено, хрумна ми, че можех да почета. Вече бях направила преглед на негативните си изживявания с книгите от детството ми и реших да проверя дали отношението ми към тях се е променило. Отидох да се поровя из лавиците. Открих, че повечето книги са на немски, една част на английски и няколко на испански. Като ги прегледах набързо, видях, че повечето от книгите на немски са по ботаника; имаше също по зоология, геология, география и океанография. На отделна лавица, скрита от погледа, имаше една поредица от книги по астрономия на английски. Испанските книги, също на отделна лавица, бяха художествена литература — романи и поезия.

Реших първо да почета книги по астрономия, понеже този предмет винаги ме е омагьосвал. Измъкнах една тънка книга с множество илюстрации и започнах да я прелиствам. Но скоро тя ме приспа.

Когато се събудих, в къщата беше пълен мрак и трябваше опипом да намеря пътя към задната врата. Запътих се към навеса, където беше генераторът, и забелязах, че откъм кухнята идва светлина. Разбрах, че някой вече трябва да е включил генератора. Въодушевена, че може би Клара се е върнала, аз се втурнах към кухнята. Когато приближих, чух някой тихо да си пее на испански. Не беше Клара. Беше мъжки глас, но не на нагуала. Продължих нататък със силен трепет. Преди да стигна до вратата, един мъж надникна навън’ и като ме видя, нададе силен вик. В същия момент и аз изпищях. Явно го бях стреснала точно толкова, колкото той мен. Той излезе пред вратата и за миг двамата застанахме, втренчени един в друг.

Той беше слаб, но не кльощав; жилав и все пак мускулест. Беше може би два-три сантиметра по-висок от мен, тоест към метър и седемдесет и два-три. Облечен беше в тъмносин работен комбинезон като онези, които носят служителите на бензиностанциите. Кожата му беше светла, с розов оттенък. Косата му — прошарена. Носът и брадичката му бяха издадени, беше с изпъкнали скули и малка уста. Очите му бяха като на птица, тъмни и кръгли, но блестящи и живи. Почти не забелязвах бялото на очите му. Докато го разглеждах, имах впечатлението, че гледам не стар човек, а момче, леко набръчкано от рядка болест. Имаше в него нещо едновременно възрастно и младежко, покоряващо и въпреки това тревожещо. Успях да го попитам на най-добрия си гимназиален испански, ако обича, да ми каже кой е и да ми обясни присъствието си в тази къща.

Той ме изгледа с любопитство.

— Аз говоря английски — каза той почти без акцент. — Живял съм години наред в Аризона с роднините на Клара. Казвам се Емилито; аз съм пазачът. А ти трябва да си дървесният обитател.

— Моля?

— Ти си Тайша, нали? — каза той и пристъпи няколко крачки към мен. Движеше се леко и гъвкаво.

— Да, аз съм. Но какви са тия приказки дали не съм дървесен обитател?

— Нелида ми каза, че живееш на голямото дърво пред главния вход на къщата. Вярно ли е?

Кимнах автоматично и едва тогава осъзнах нещо толкова очевидно, че само една дебелоглава маймуна можеше да не забележи: дървото беше откъм забранената, предна страна на къщата, източната; тази част от имението, която можех да виждам само от наблюдателницата си на хълма. Това разкритие дълбоко ме развълнува, защото осъзнах още, че вече съм свободна да проучвам зоната, която досега ми беше забранявана.

Радостта ми бе помрачена, когато Емилито поклати глава, сякаш изпитваше съжаление към мен.

— Какво си направила, горкото момиче? — попита ме той и леко ме потупа по рамото.

— Нищо не съм направила — казах аз, като отстъпих назад. Явният му намек беше, че съм направила нещо лошо, заради което са ме закачили на дървото като форма на наказание.

— Добре, добре, няма да любопитствам — каза той с усмивка. — Не е нужно да се караш с мен. Аз съм най-незначителният човек. Просто съм пазачът, наемна работна ръка. Не съм един от тях.

— Не ме интересува кой си — сопнах се аз. — Казах ти, че нищо не съм направила.

— Добре де, щом не искаш да говориш за това, няма нищо — каза той и се обърна, за да влезе в кухнята.

— Няма нищо за говорене — изкрещях аз, като исках да имам последната дума.

Нищо не ми костваше да му изкрещя, което едва ли бих се осмелила да направя, ако той беше млад и красив. Но за моя изненада отново му закрещях:

— И не ми се пречкай повече! Аз съм шефът. Нелида ме помоли да се грижа за тази къща. Така пише в бележката си.

Той подскочи като ударен от мълния.

— Ти си вещица — промърмори той. После се прокашля и също ми закрещя: — Да не си посмяла да се приближиш повече! Може да съм стар, но съм много як. Това, че работя тук, не включва да си рискувам главата или да ме обиждат разни идиоти. Ще напусна.

Не знаех какво ме беше прихванало.

— Почакайте малко — казах аз с извинителен тон. — Не съм искала да повишавам тон, но съм ужасно изнервена. Клара и Нелида ме изоставиха тук без никакво предупреждение или обяснение.

— Добре де, и аз не съм искал да ти крещя — каза той със същия извинителен тон като моя. — Исках само да разбера защо са те закачили горе, преди да си заминат. Това е причината, поради която те попитах дали не си направила нещо лошо. Не съм искал да си пъхам носа във вашите работи.

— Но уверявам ви, сър, аз нищо не съм направила. Повярвайте ми.

— Защо тогава си дървесен обитател? Тези хора са много сериозни. Не биха ти направили това просто ей-така. А пък и е съвсем очевидно, че си една от тях. Щом Нелида ти е оставила бележка да се грижиш за къщата, значи си дупе и гащи с нея. Тя не се доверява на кого да е.

— Истината е — казах аз, — че не знам защо са ме оставили на дървото. Аз бях с Нелида в лявата страна на къщата и следващото, което си спомням, е, че се събудих с изкривен врат, провесена на онова дърво. Бях ужасена.

Като си спомних мъката си да открия, че всички са заминали и съм останала сама, не можах да се овладея и отново се разстроих. Цялата се разтреперих и се облях в пот направо пред очите на този странен мъж.

— Ти си била в лявата страна на къщата?! — Очите му се разшириха и смайването на лицето му изглеждаше съвсем искрено.

— За един миг бях там, но после всичко стана черно — поясних аз.

— И какво видя?

— Видях хора в коридора. Много хора.

— Колко, можеш ли да кажеш?

— Коридорът беше пълен с хора. Може би двадесет или тридесет.

— Толкова много? Колко странно!

— Защо да е странно, сър?

— Защото нямаше толкова хора в цялата къща. По това време имаше само десет души. Знам го, защото аз съм пазачът.

— Какво означава всичко това?

— Проклет да съм, ако знам! Но ми се струва, че нещо с теб не е наред.

Стомахът ми се сви, понеже ме изпълни едно познато чувство на неясна обреченост. Абсолютно същото чувство бях имала като дете в лекарския кабинет, когато откриха, че имам мононуклеоза. Нямах представа какво е това, но усетих, че с мен е свършено; а съдейки по мрачните погледи на всички, те, изглежда, също го бяха разбрали. И когато трябваше да ми бият инжекция пеницилин, аз така се разпищях, че загубих съзнание.

— Хайде, хайде — каза меко пазачът. — Няма защо да се разстройваш. Не съм искал да те огорча. Нека да ти кажа какво знам аз за оня хамут. Може би това ще ти проясни нещата. Те го използват, когато човекът, с когото се занимават, е… ами… малко е превъртял. Ако разбираш какво искам да кажа.

— Какво искате да кажете, сър?

— Наричай ме Емилито — каза той усмихнат. — И моля те повече не ми викай „сър“. Или можеш да се отнасяш към мен просто като към пазача, точно както всеки се отнася към Джон Майкъл Абелар като към нагуала. А сега да влезем в кухнята и да седнем на масата, за да можем да си говорим на по-удобно място.

Последвах го в кухнята и седнах. Той наля в моята чаша вода, която беше стоплил на печката, и ми я подаде.

— Та за хамута — започна той, като седна на пейката срещу мен. — Той е предназначен да лекува умствени разстройства. И обикновено слагат в него човек, след като е превъртял.

— Но аз не съм луда — възмутих се аз. — Ако ти или който и да било друг смята да ми намеква, че съм луда, то аз си отивам.

— Но ти трябва да бъдеш луда — аргументира се той.

— Това вече е прекалено! Прибирам се в къщата. — Аз станах да си вървя.

Пазачът ме спря.

— Почакай, Тайша. Не съм искал да кажа, че си луда. Може би има друго обяснение — каза той с помирителен тон. — Тези хора са с най-добри намерения. Те вероятно са мислили, че ти трябва да укрепиш умствената си сила, докато ги няма, а не да те лекуват от умствено разстройство. Затова са те сложили в хамута. Явно аз съм сбъркал и съм си направил погрешно заключение. Ако обичаш, приеми моите извинения.

Най-охотно реших, че каквото било — било, и седнах пак на масата. Пък и имах нужда да бъда в добри отношения с пазача, защото той очевидно умееше да пали печката. Освен това нямах енергия да продължавам да се чувствам обидена. В това беше прав. Аз наистина бях луда. Само дето не исках пазачът да го знае.

— Наблизо ли живееш, Емилито? — попитах аз, опитвайки се да звуча непринудено.

— Не. Живея тук, в къщата. Стаята ми е от другата страна на коридора, срещу твоя дрешник.

— Искаш да кажеш, че живееш в онзи склад, пълен със скулптури и всякакви неща? — ахнах аз. — А откъде знаеш къде е моят дрешник?

— Клара ми каза — отвърна той ухилен.

— Но ако живееш тук, как така никога не съм те виждала наоколо?

— А, това е, защото ти и аз явно имаме различен режим. В интерес на истината аз също никога не съм те виждал.

— Как е възможно това, Емилито? Аз съм тук повече от година.

— А аз съм тук от четиридесет години, от време на време.

И двамата се разсмяхме високо от абсурда на това, което бяхме казали. Притесняваше ме обаче, че на някакво много дълбоко ниво аз знаех, че именно присъствието на този човек бях долавяла толкова често из къщата.

— Емилито, знам, че ти ме наблюдаваше — казах аз направо. — Не го отричай и не ме питай откъде знам. Нещо повече, знам също, че ти знаеше коя съм, когато ме видя пред вратата на кухнята. Нали е така?

Емилито въздъхна и кимна.

— Права си, Тайша. Познах те. Но въпреки това истински ме стресна.

— Но как така ме позна?

— Ами виждал съм те от моята стая. Но не се ядосвай де. Никога не ми е хрумвало, че ти ще усетиш да те наблюдавам. Най-покорно моля за извинение, ако съм те карал да се чувстваш неудобно.

Искаше ми се да го попитам защо ме е наблюдавал. Надявах се да отговори, че ме е намирал за красива или поне интересна, но той прекъсна рязко разговора и каза, че понеже вече е тъмно, чувствал се задължен да ми помогне да се изкача на дървото.

— Позволи ми да ти предложа нещо — каза той. — Да спиш в къщичката на дървото вместо в хамута. Страхотно изживяване! Аз също съм бил обитател на къщата на дървото за продължително време, макар че това беше доста отдавна.

Преди да тръгнем, Емилито ми поднесе чиния вкусна супа и купчина тортили. Ядохме в пълно мълчание. Опитах се да го заговоря, но той каза, че разговорите по време на ядене действат зле на храносмилането. Казах му, че двете с Клара винаги сме си приказвали безкрайно, докато се храним.

— Между нейното тяло и моето няма дори и най-далечна прилика — измърмори той. — Тя е направо от желязо, затова може да прави каквото иска с тялото си. Аз от своя страна не мога да поемам рискове с хилавото си дребно телце. Нито пък ти.

Приятно ми стана, че ме включи сред дребните тела, макар да се надявах, че ме смята по-скоро за крехка, отколкото за хилава.

След като вечеряхме, той ме поведе много внимателно през къщата към предния вход. Никога не бях идвала в тази част на къщата и умишлено забавих крачка, опитвайки се да попия колкото може повече неща. Видях една огромна трапезария с дълга банкетна маса и китайски шкаф, пълен с кристални чаши, чаши за шампанско и чинии. До трапезарията имаше кабинет. На минаване зърнах масивно махагоново писалище и по стените лавици, пълни с книги. В друга една стая имаше електрическо осветление, но макар че беше включено, не можах да видя нищо вътре, защото вратата беше съвсем леко открехната. Дочух отвътре да идват понижени гласове.

— Кой е вътре, Емилито? — възбудено попитах аз.

— Никой — отвърна той. — Този шепот, който чуваш, е от вятъра. Той поражда странни слухови илюзии, като духа през кепенците.

Изгледах го с изражение от типа „на кого ги разправяш тия“ и той галантно ми отвори вратата, за да погледна вътре. Прав беше — в стаята нямаше никой. Беше просто още една всекидневна, подобна на онази в дясната страна на къщата. Когато се взрях по-отблизо обаче забелязах нещо странно в сенките, хвърляни на пода. Потръпнах, защото усетих, че нещо в тези сенки не беше наред. Можех да се закълна, че се вълнуваха, потрепваха, танцуваха, но в стаята нямаше никакъв вятър или движение.

Шепнешком казах на Емилито какво съм забелязала. Той се засмя и ме потупа по гърба.

— Звучиш ми също като Клара — каза той. — Но това е хубаво. Бих се разтревожил, ако звучеше като Нелида. Ти знаеш ли, че тя има сила в путето?

Начинът, по който го каза, тонът на гласа му и любопитното удивление в птичите му очи ми се сториха толкова смешни, че се разсмях почти до сълзи. Но смехът ми секна така внезапно, както бе започнал, сякаш в мен бе превключил някакъв контакт. Това ме разтревожи. Явно бе разтревожило и Емилито, защото той ме изгледа загрижено, сякаш преценяваше душевната ми стабилност.

Той отключи главната врата на входа и ме изведе отпред, където беше дървото. Помогна ми да си надяна хамута и ми показа как да използвам макарата, за да се издигна в седнало положение. Сред най-горните клони съзрях една дървена къщичка. Беше близо до мястото, където се бях събудила първия път в хамута, но не бях я забелязаха поради своя ужас и понеже беше потънала сред листата.

Откъм земята пазачът освети с фенерчето си постройката и извика нагоре към мен:

— Вътре има морски фенер, Тайша, но не го използвай много дълго. А сутринта, преди да се спуснеш долу, непременно откачи батериите.

Той ми светеше с фенерчето, докато се изкача на малката площадка пред къщичката и приключа с развързването на хамута.

— Лека нощ. Аз си тръгвам вече — извика ми той. — Приятни сънища.

Стори ми се, че го дочух да хихика, когато отмести лъча на фенерчето и тръгна към къщата. Вмъкнах се в къщичката на дървото, като използвах само своето отслабнало фенерче, и потърсих онова, което той бе нарекъл морски фенер. Представляваше голяма лампа, закрепена на ръба; на пода имаше голяма квадратна батерия в сандъче, приковано към парапета. Свързах я с лампата и я включих.

Къщичката представляваше мъничка стая с малка издигната платформа, която служеше и за легло, и за ниска масичка. Върху нея имаше навит спален чувал. Постройката имаше прозорци от всички страни с кепенци на панти, които можеха да се закрепят отворени с едни дебели пръчки, сложени на пода. В ъгъла на стаичката имаше нощно гърне, което се побираше в една кошница с капак. След този бегъл оглед на стаята аз изключих големия фенер и се пъхнах в спалния чувал.

Стана абсолютно тъмно. Дочувах щурците и бученето на потока в далечината. Вятърът прошумоля в листата наоколо и леко залюля цялата къщичка. Докато се вслушвах в звуците, съзнанието ми започна да се изпълва с непознати страхове и бях завладяна от едно физическо усещане, което никога досега не бях изпитвала. Непрогледният мрак така пълно преиначаваше и замаскираше звуците и движенията, че ги възприемах като че ли идваха от вътрешността на тялото ми. Всеки път когато къщата се разтърсваше, стъпалата на краката ми изтръпваха. Когато къщата проскърцваше, вътрешната страна на коленете ми потрепваше, а гърбът и вратът ми се изпълваха с боцкащи иглици, когато пропукваше някой клон.

След това страхът навлезе в тялото ми като трептене в пръстите на краката. Вибрациите се разпространиха по стъпалата, после по целите крака и накрая цялата долна половина на тялото ми неудържимо се разтърси. Почувствах се замаяна и загубих ориентация. Не знаех къде е вратата или фенерът. Усетих как къщата започна да се накланя. Отначало едва доловимо, но после все по-забележимо, докато накрая ми се стори, че подът е наклонен на четиридесет и пет градуса. Изпищях, понеже усетих платформата да се накланя още повече. Мисълта да се спускам отново долу ме смрази. Сигурна бях, че ще си умра, падайки от дървото. От друга страна, усещането, че се накланям, беше толкова силно, че със сигурност щях да се плъзна от платформата, а после през вратата. В един момент наклонът стана толкова силен, че се усетих сякаш стоя права, а не лежа.

При всяко неочаквано движение се разпищявах и се вкопчвах в страничните греди, за да не се изтъркуля. Цялата къща на дървото сякаш се разпадаше. Прилоша ми от движението. Люшкането и скърцането толкова се засилиха, че вече със сигурност смятах това за последната си нощ на този свят. Едва когато загубих всякаква надежда, че ще мога да се спася, притече ми се на помощ нещо невъобразимо. От мен се излъчи светлина. Тя бликаше през всички отвори на тялото ми. Светлината представляваше тежко като течност сияние, което ме закрепи към платформата, покривайки ме като бляскава броня. То сви ларинкса ми и спря писъците, но същевременно сякаш разтвори гръдния ми кош и вече дишах по-леко. Успокои нервния ми стомах и спря треперенето на краката ми. Светлината озари цялата стая, така че можах да видя вратата на няколко крачки пред мен. Наслаждавайки се на сиянието, аз се успокоих. Всичките ми страхове и тревоги изчезнаха и повече нищо нямаше значение. Лежах напълно спокойна и умиротворена чак до зори. Тогава съвсем бодра аз се спуснах долу и се запътих към кухнята да приготвя закуска.