Магическият преход

18.

На масата в кухнята намерих чиния с тамали. Разбрах, че ги е приготвил Емилито, но той самият никъде не се виждаше. Налях си чаша вода и изядох всички тамали, надявайки се, че пазачът вече е закусил.

Измих си чинията и отидох да поработя в зеленчуковата градина, но скоро се уморих. Направих си гнездо от листа под едно дърво, както ми беше показала Клара, и седнах върху него да си почина. Загледах се в полюшващите се клони на дървото пред мен. И тяхното движение ме върна в детството. Трябва да съм била на четири или пет години; бях се хванала за няколко върбови клонки. И всъщност не че си спомнях това, а наистина бях там. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Аз се люлеех. Пищях от удоволствие, когато братята ми се редуваха да ме залюляват. После и те подскочиха и се хванаха за още по-високи клони; свивайки колене, се залюляваха напред-назад, като спускаха крака само за да се оттласнат от земята и да се засилят още повече.

Когато случката свърши, аз вдишах всяко нещо, което бях изживяла наново — радостта, смеха, чувствата към братята ми. След това пометох миналото с обръщането на главата. Постепенно клепачите ми натежаха. Отпуснах се в гнездото от листа и потънах в дълбок сън.

Събудих се от остро сръчкване в ребрата. Пазачът ме смушкваше с един бастун.

— Събуждай се, вече е пладне — каза той. — Не спа ли добре нощес в къщата на дървото?

Отворих очи и видях как лъч светлина обагря в оранжево върха на дървото. Лицето на пазача също излъчваше неестествено сияние, от което ми изглеждаше някак заплашително. Беше си в същия син гащеризон, който носеше предишния ден, а на колана му бяха завързани три кратунки. Седнах и го загледах как внимателно извади запушалката на най-голямата кратунка, надигна я до устата си и отпи. После примлясна от наслада.

— Не спа ли добре нощес? — попита ме отново той, загледан с любопитство в мен.

— Занасяш ли ме? — простенах аз. — Най-откровено мога да кажа, че това беше една от най-лошите нощи в живота ми.

И от мен започна да се излива порой от най-жалки хленчове и оплаквания. Спрях ужасена, понеже си дадох сметка, че звуча също като майка ми. Когато и да я попитах как е спала, тя мигновено изливаше подобен порой от оплаквания. Ненавиждах я за това, а правех същото!

— Моля те, Емилито, извини ме за този жалък изблик — казах аз. — Вярно, че не съм мигнала цяла нощ, но съм добре.

— Чух те да пищиш като банши8 — нагло каза той.

— Реших, че или имаш кошмари, или падаш от дървото.

— Мислех си, че падам от дървото — казах аз, изпитвайки нужда от съчувствие. — Едва не умрях от страх. Но после се случи нещо странно и успях някак да изкарам нощта.

— Какво странно нещо ти се случи? — попита той с любопитство и седна на земята на безопасно разстояние от мен.

Не виждах причина да не му кажа, затова му описах най-подробно случилото се през нощта, чиято кулминация беше светлината, която ми се притече на помощ. Емилито слушаше с искрен интерес, като кимаше в подходящите моменти, сякаш разбираше чувствата, които описвах.

— Много съм доволен да чуя, че си имала силите да се справиш с това трудно положение — каза той. — Откровено казано, не очаквах, че ще успееш да изкараш нощта. Мислех си, че ще припаднеш. И всичко това говори, че не си чак толкова зле, колкото разправяха.

— Кой е казвал, че съм зле?

— Нелида и нагуалът. Те ми оставиха конкретни инструкции да не се намесвам в изцелението ти. Затова не ти се притекох на помощ нощес, макар че доста се изкушавах — ако не за друго, то поне за да си осигуря малко спокойствие и тишина.

Той пак отпи от кратунката си.

— Искаш ли една глътка? — предложи ми той, като ми я подаде.

— Какво има в кратунката? — попитах аз, мислейки си дали не е някакъв алкохол. Ако беше така, не бих имала нищо против една глътка.

Той се поколеба за миг, после обърна кратунката с отвора надолу и няколко пъти я разтърси.

— Празна е — казах аз подигравателно. — Пак се опитваш да ми погодиш някакъв номер.

Той поклати глава.

— Само изглежда празна — отвърна той. — Но е пълна догоре с най-странното питие на света. Та какво, искаш ли да отпиеш или не?

— Не знам — отговорих аз. За миг се почудих дали не си играе с мен. Като го загледах такъв в идеално изгладения му гащеризон и кратунките, завързани за колана, придобих впечатлението, че е беглец от психиатрия.

Той сви рамене и ме изгледа с широко отворени очи. Внимателно запуши кратунката и я върза здраво за колана си с кожено ремъче.

— Добре де, дай една глътка — казах аз, подтиквана от любопитство и нетърпение да разбера каква му беше играта.

Той отново отпуши кратунката и ми я подаде. Разтърсих я и надникнах вътре. Наистина беше празна. Но когато я допрях до устните си, изпитах най-неведомо усещане. Каквото и да имаше вътре, то потече в устата ми като течност, но съвсем не приличаше на вода. По-скоро се усещаше като сухо, възгорчиво налягане, което за миг ме задави, но после изпълни гърлото и цялото ми тяло с прохладна топлина.

Хрумна ми, че това от кратунката, което влезе в устата ми, е било фин прах. За да проверя дали е така, аз я разтърсих над дланта си, но нищо не излезе.

— В кратунката няма нищо, което очите могат да видят — каза пазачът, забелязал изненадата ми.

Поех още една въображаема глътка и цялата страхотно се разтърсих. През мен протече нещо като електричество и пръстите на краката ми изтръпнаха. Това усещане пропълзя нагоре по краката ми и по гръбначния стълб като мълния и като достигна до главата ми, аз една не загубих съзнание.

Видях как пазачът се разскача и закикоти като пакостлив хлапак. Вкопчих се с ръце в земята, за да се стабилизирам. Когато си възвърнах донейде равновесието, аз ядосано му изкрещях:

— Какво, по дяволите, има в тая кратуна?

— Това, което е вътре, се нарича „намерение“ — отвърна той със сериозен тон. — Клара ти е казала някои неща за него. Сега е мой ред да ти разкажа още малко.

— Какво имаш предвид с това, че е твой ред, Емилито?

— Имам предвид, че аз съм новият ти въводител. Клара свърши една част от тази работа, а аз трябва да направя останалото.

Първата ми реакция беше изобщо да не му повярвам. Той самият бе казал, че е просто наемна ръка, а не част от групата. Явно това сега пак беше някакъв номер, а аз нямах намерение да се хващам повече на игричките му.

— Ти само ме поднасяш, Емилито — казах аз с насилена усмивка.

— Точно така — каза той, скочи и наистина се опита да ме грабне и да ме понесе.

Дръпнах се, а той въодушевен от собствената си шега, посегна отново да ме хване. Така се възторгна, че се разскача наоколо в клекнала поза също като заек и палаво се смееше.

— Май не обичаш твоят учител да те поднася, а? — разкикоти се пак той.

Определено не обичах да ме докосват. Особено той. Но не ми харесваше и Клара да ме докосва. Отнесох се да размишлявам защо ли не обичам да ме докосват. Въпреки че бях направила преглед на всичките си срещи с разни хора, чувствата ми във връзка с физическия контакт си оставаха все така силни. Отложих този въпрос за по-нататъшно обмисляне, защото пазачът се бе умирил и започна да ми обяснява нещо, което изискваше цялото ми внимание.

— Аз съм твоят учител — чух го да казва. — Освен Клара, Нелида и нагуала ти разполагаш и с мен като твой водач.

— Ти си един куп измами, това си ти! — сопнах се аз. — Сам ми каза, че си нает просто като пазач. Какви са тия приказки сега, че си ми бил учител?

— Вярно е. Аз наистина съм другият ти учител — каза сериозно той.

— И на какво, моля ти се, ще ме научиш? — изкрещях аз, понеже този изглед абсолютно не ми допадаше.

— Това, на което ще те науча, се нарича „прикривачество с двойника“ — каза той, мигайки като птица.

— Къде са Клара и Нелида? — остро попитах аз.

— Заминаха. Нелида ти го казва в бележката си, не е ли така?

— Знам, че са заминали, но те питам къде по-точно?

— О, заминаха за Индия — каза той с гримаса, която приличаше на едва удържан порив да избухне в смях.

— Тогава значи няма да ги има месеци наред — казах аз, като се почувствах ужасно.

— Точно така. Двамата с теб сме сами. Дори кучето го няма. Така че разполагаш със следния избор: можеш или да си събереш партакешите и да си отидеш, или да останеш тук с мен и да се заловиш за работа. Не те съветвам да направиш първото, защото изобщо нямаш къде да отидеш.

— Нямам никакво намерение да си отивам — осведомих го аз. — Нелида ми възложи да се грижа за къщата и точно това смятам да правя.

— Добре, радвам се, че си решила да следваш магьосническото намерение — каза той.

И понеже видя, че не го разбрах, той ми обясни, че намерението на магьосниците се различава от намерението на обикновените хора по това, че магьосниците са се научили да фокусират вниманието си с безкрайно повече сила и точност.

— Ако си ми учител, можеш ли да ми дадеш конкретен пример, за да ми покажеш какво имаш предвид? — казах аз, втренчена в него.

Той се замисли за миг и се огледа наоколо. Лицето му светна и той посочи къщата.

— Тази къща е добър пример — каза той. — Тя е резултат от намерението на безброй магьосници, които са събирали енергия и са я трупали поколения наред. И сега тази къща вече не е само една физическа структура, а фантастично енергийно поле. Самата къща може да бъде разрушавана десетки пъти, което действително се е случвало, но същността на магьосническото намерение си остава непокътната, защото тя не може да се руши.

— Какво става, когато магьосниците поискат да заминат? — попитах аз. — Силата им остава ли тук, впримчена завинаги?

— Ако духът им каже да заминат — поясни Емилито, — те са способни да вдигнат намерението от сегашното място, където е къщата, и да го поставят някъде другаде.

— Трябва да се съглася, че къщата наистина е омагьосана — отбелязах аз и му разказах как не се е поддавала на опитите ми да я измеря точно и изчисля.

— Това, което прави къщата магическа, не е разположението на стаите, стените или дворовете — отбеляза пазачът, — а намерението, което поколения от магьосници са вливали в нея. С други думи, тайнството на тази къща е историята на безброя магьосници, които са вложили намерението си в съграждането й. Разбираш ли, те не само са я възнамерявали, но и сами са я градили, тухла по тухла, камък по камък. Дори ти вече си допринесла със своето намерение и с работата си за нея.

— Какъв може да е моят принос? — попитах аз, искрено изненадана от твърдението на Емилито. — Едва ли имаш предвид онази разкривена пътека, която направих в градината.

— Едва ли някой, който е с всичкия си, би нарекъл това принос — каза той през смях. — Не, ти направи няколко други неща.

Той отбеляза, че на земното ниво на тухли и структури смята за мой принос грижливо прокараните допълнителни кабели за тока, тръбопровода и циментовия кожух за водната помпа, която бях инсталирала, за да се изпомпва вода от потока и да се отвежда към зеленчуковата градина на хълма.

— Но на по-ефирното ниво на енергийния поток — продължи той — мога най-искрено да призная за твой принос това, че никога досега не бяхме виждали някой в тази къща така да слива намерението си с Манфред.

В този момент нещо ми прищрака в главата.

— Ти ли си този, който може да го нарича „жабок“ право в лицето? — попитах аз. — Клара веднъж ми каза, че някой можел да го прави.

Лицето на пазача грейна, докато ми кимваше.

— Да, аз съм този. Аз намерих Манфред като пале. Беше или изоставен, или избягал вероятно от някоя каравана наоколо. Когато го намерих, той беше почти умрял.

— Къде го намери? — попитах аз.

— На шосе номер осем, на около деветдесет мили от Хийлъ Бенд, Аризона. Бях спрял да се отбия в храстите край пътя и буквално го напиках. Лежеше там почти умрял от обезводняване. Най-силно впечатление ми направи, че не е попаднал на шосето, което лесно е можело да се случи. И, естествено, това, че лежеше точно там, където бях избрал да се отбия.

— И какво стана после? — попитах аз. Обзе ме такова състрадание към съдбата на горкия Манфред, че забравих целия си гняв към пазача.

— Взех Манфред вкъщи и го сложих във вода, но не му позволих да пие — каза пазачът. — И после го предложих на намерението на магьосниците.

Емилито каза, че от намерението на магьосниците зависело не само дали Манфред ще оживее, или ще умре, но и дали ще бъде куче или нещо друго. И той оживял и станал нещо повече от куче.

— Същото се случи и с теб — продължи той. — Може би тъкмо затова вие двамата толкова си допадате. Нагуалът те намери духовно обезводнена, готова напълно да си объркаш живота. И понеже тогава в автокиното бяха той и Нелида, на тях им се полагаше да те предложат на магьосническото намерение, което и сториха.

— Как са ме предложили на магьосническото намерение? — попитах аз.

— Те не са ли ти разказали вече? — попита той изненадан.

Замислих се, преди да му отговоря.

— Струва ми се, че не са.

— Нагуалът и Нелида са призовали високо намерението без съмнение още там, до щанда в закусвалнята, и са оповестили, че залагат за теб целия си живот без никакво колебание и съжаление, без да задържат нищичко за себе си. И двамата разбрали, че в момента не могат да те вземат със себе си, а ще трябва да те следват където и да ходиш. Затова днес можеш да кажеш, че те е поело магьосническото намерение. Призоваването на нагуала и Нелида е подействало. Погледни къде си сега! И си говориш с моя милост.

Той ме погледна да види дали следя обясненията му. Погледнах го в отговор с мълчалива молба да ми разясни по-конкретно магьосническото намерение. Той премина на лично ниво и каза, че ако вземе като пример за намерение всичките неща, които съм разказала на Клара, той би стигнал до извода, че моето намерение е било пълната неудача. Аз със забележително постоянство винаги съм възнамерявала да бъда смахната, отчаяна неудачница.

— Клара ми разказа всичко, което си й говорила за себе си — продължи той и изцъка с език. — Като пример аз бих казал, че ти си се изтьпанчила в онази зала в Япония не за да демонстрираш уменията си по бойни изкуства, а за да докажеш на целия свят, че намерението ти е да губиш.

И той ме нападна с думите, че всичко, което съм правела, било белязано от поражение. Затова най-важното нещо, което трябвало да направя сега, е да си поставя ново намерение. Той обясни, че това ново намерение се нарича магьосническо намерение, защото то не е просто намерението да направиш нещо ново, а намерението да се присъединиш към нещо, което вече съществува: едно намерение, достигнало до нас през хилядите години на човешки усилия.

Той каза, че в магьосническото намерение няма място за провал, защото пред магьосниците има открит само един път: да успяват във всяко нещо, което правят. Но за да имат такъв силен и ясен възглед, магьосниците трябва да преобразят из основи цялото си съществувание, а за това е нужно разбиране и сила. Разбирането идва, когато човек направи преглед на живота си, а силата се събира от безупречните им действия.

Емилито ме погледна и потупа кратунката. Обясни ми, че в своята кратунка той е събрал безупречните си чувства и че ми е дал да пия от магическото намерение, за да мога да противодействам на пораженческото си отношение към нещата и за да ме подготви за инструкциите си. Каза и още нещо, но вече не успявах да задържам вниманието си над него; гласът му ме унасяше. Тялото ми внезапно натежа. Когато се опитах да фокусирам поглед на лицето му, видях само белезникава мъглица, като мъгла по здрач. Чух го как ми казва да легна и да разпростра етерната си мрежа, като постепенно отпусна напрежението в мускулите си.

Знаех какво иска да направя и автоматично последвах инструкциите му. Легнах и започнах да придвижвам осъзнаването си от стъпалата нагоре към глезените, прасците, коленете, бедрата, корема и обратно. После релаксирах ръцете, раменете, врата и главата си. Докато придвижвах осъзнаването си по различните части на тялото си, аз се чувствах все по-сънлива и натежала.

След това пазачът ми нареди да правя с очите малки кръгове, обратно на часовниковата стрелка, като ги въртя нагоре и назад в главата си. Продължих да релаксирам, докато дишането ми стана бавно и ритмично, като само се разширяваше и свиваше. Концентрирах се над приспивните вълни на дишането си и тогава той ми прошепна, че трябва да придвижа осъзнаването си от челото до възможно най-далечното място над себе си и там да направя малък отвор.

— Какъв отвор? — промърморих аз.

— Просто отвор. Дупка.

— Дупка в какво?

— Дупка в нищото, на което се крепи твоята мрежа — отговори той. — Ако успееш да придвижиш осъзнаването си извън тялото, ще установиш, че навсякъде около теб е плътна чернота. Опитай се да проникнеш в тази чернота, направи дупка в нея.

— Не мисля, че ще мога — казах аз, напрягайки се.

— Разбира се, че можеш — увери ме той. — Спомни си, че магьосниците не познават провал, те могат само да успяват.

Той се наведе към мен и шепнешком каза, че след като направя отвора, трябва да навия нагоре тялото си като руло и да се оставя да бъда изхвърлена по една линия, която се източва от върха на главата ми към чернотата.

— Обаче аз съм легнала — немощно възразих аз. — Върхът на главата ми е почти на земята. Трябва ли да стана?

— Чернотата е навсякъде около нас — каза той. — Дори да застанем на главите си, тя пак е там.

Той промени тона си и с рязка команда ми заповяда да се концентрирам изцяло над дупката, която току-що съм направила, и да оставя мислите и чувствата си да потекат през този отвор. Мускулите ми отново се напрегнаха, понеже не бях направила отвора. Пазачът настоя да релаксирам, да забравя това и да се държа и чувствам така, все едно че вече съм направила дупката.

— Изхвърли навън всичко, което е в теб — каза той. — Позволи на мислите, чувствата и спомените си да изтекат навън.

Когато релаксирах и се освободих от напрежението в тялото, почувствах през мен да преминава прилив от енергия. Бях обърната отвътре навън — всичко беше изтеглено през върха на главата ми и потече по една линия като обратен водопад. Усетих, че в края на тази линия има отвор.

— Отпусни се още по-дълбоко — пошепна той в ухото ми. — Трябва да предоставиш цялото си съществувание на нищото.

Стараех се най-усърдно да следвам инструкциите му. Каквато и мисъл да се надигнеше в ума ми, тя мигновено се вливаше във водопада от върха на главата ми. Смътно дочух пазача да ми казва, че ако искам да се придвижа, трябва само да си дам такова нареждане и линията ще ме изтегли там, където искам да отида. Преди да съм си дала някаква команда, усетих някакво леко, но настойчиво подръпване в лявата си страна. Релаксирах и оставих това усещане да продължи. Отначало само главата ми сякаш беше придърпана наляво, после и останалата част на тялото ми бавно се изви наляво. Имах чувство, че падам настрани, но същевременно усещах, че тялото ми изобщо не бе помръдвало. Чух някакъв тъп звук зад тила си и видях, че отворът се разшири. Искаше ми се да пропълзя през него, да се вмъкна оттатък и да изчезна. Почувствах някакво дълбоко разтърсване в себе си; осъзнаването ми започна да се движи по линията от върха на главата ми и се промъкна през отвора.

Почувствах се като че ли съм в гигантска пещера. Кадифените й стени ме обгръщаха отвсякъде; беше тъмно. Вниманието ми бе привлечено от една светеща точка. Тя примигваше като маяк и щом се опитах да се фокусирам над нея, ту се появяваше, ту изчезваше. После всичко пред мен се озари от силна светлина. И след това постепенно стана отново тъмно. Дишането ми сякаш напълно спря и никакви мисли или представи не смущаваха чернотата. Повече не усещах тялото си. Последната ми мисъл беше, че съм се стопила.

Долових кух пропукващ звук. Всичките ми мисли се върнаха едновременно, стоварвайки се върху мен като планина от отломки, а с тях се върна и усетът ми за твърдостта на земята, изтръпването на тялото ми и за някакво насекомо, което ме ухапа по глезена. Отворих очи и се огледах наоколо; пазачът ми беше събул обувките и чорапите и боцкаше стъпалата ми с остра пръчица, за да ме свести. Исках да му кажа какво се бе случило, но той поклати глава.

— Не говори и не се движи, докато не си възвърнеш отново цялата плътност — предупреди ме той. Каза ми да затворя очи и да дишам с корема.

Лежах на земята, докато усетих, че силите ми се възвърнаха, тогава се надигнах и седнах, облегнала гръб на ствола на дървото.

— Ти отвори процеп в чернотата и твоят двойник се плъзна наляво и после мина през нея — каза пазачът, преди да съм го попитала нещо.

— Определено усетих как една сила ме изтегли — признах аз. — И видях много силна светлина.

— Тази сила беше твоят двойник, който излизаше — каза той, сякаш знаеше съвсем точно какво имам предвид. — А светлината беше окото на двойника. Понеже ти правеше прегледа вече повече от година, заедно с това ти всъщност разпростираше енергийните си линии и сега те започват да се движат сами. Но понеже все още се отдаваш премного на говорене и мислене, тези енергийни линии не се движат толкова лесно и пълно, както ще стане някой ден.

Нямах представа какво имаше предвид, когато каза, че съм разпростирала енергийни линии, докато правех прегледа. Помолих го да ми обясни.

— Какво има за обясняване? — каза той. — Това е въпрос на енергия; колкото повече енергия си връщаш обратно чрез прегледа, толкова по-лесно е за възстановената енергия да подхранва двойника ти. Когато изпращаш енергия на двойника, ние наричаме това разпростиране на енергийните линии. Човек, който вижда енергията, ще я види като линии, които излизат от физическото тяло.

— Но какво означава това за човек като мен, който не вижда?

— Колкото по-голяма е енергията ти — обясни той, — толкова по-голяма ще е способността ти да възприемаш изключителни неща.

— А според мен истината е, че колкото по-голяма става енергията ми, толкова по-откачена ставам аз — казах му, без ни най-малко да се шегувам.

— Не се отслабвай сама така нехайно — направи ми забележка той. — Възприятието е най-умонепостижима загадка, понеже е напълно необяснимо. Като хора магьосниците са възприемащи същества, но това, което възприемат те, не е нито добро, нито зло; всяко нещо е просто възприятие. Ако чрез дисциплина човешките същества успеят да възприемат повече от нормално допустимото, тогава имат повече сила. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той отказа да добави и думичка повече на тази тема. Вместо това ме поведе през къщата, после излязохме през главния вход и отидохме до моето дърво. Той посочи клоните на върха и каза, че понеже на това дърво има къща за живеене, на него е сложен гръмоотвод.

— В този край мълниите са внезапни и опасни — каза той. — Много пъти има гръмотевични бури без капка дъжд. Така че, когато вали дъжд или има премного кумулонимбусни облаци на небето, отивай в къщата на дървото.

— Когато има премного какви облаци на небето? — попитах аз.

Емилито се засмя и леко ме потупа по гърба.

— Когато нагуалът Хулиан ме качи в къщата на дървото, той ми каза същото нещо, но по онова време аз не посмях да го попитам какво значи. А и той не ми каза. Много по-късно научих, че това означава буреносни облаци.

Той се засмя на разтревожения ми вид.

— Има ли опасност да падне мълния на дървото? — попитах аз.

— Ами има, но ти си в безопасност — отговори той. — А сега се качвай там, докато е още светло.

Преди да се издигна, той ми даде торбичка с орехи, които бяха натрошени, но не им бяха махнати черупките. Каза ми, че щом ще бъда дървесен обитател, трябва да се храня подобно на катеричка, по малко на един път и нищичко през нощта.

Казах му, че нямам нищо против, защото и без това никога не съм обичала особено да ям.

— А обичаш ли да акаш? — попита той, като се подсмихна. — Надявам се, че не, защото най-лошият момент от живота на дървото е, когато трябва да си опразниш червата. Хич не е лесно да боравиш с човешки изпражнения. Моята философия е, че колкото по-малко ги имаш, толкова си по-добре.

Той намери твърдението си за толкова забавно, че се запревива от смях. Все още кикотейки се, се обърна и ме остави да размишлявам над неговата философия.