Магьосникът

Глава 10

Скатах вдигна крака си, опря пета в седалката на един стол и го блъсна силно. Дървеният стол се запремята по пода и се заби в двамата полицаи, докато влизаха през вратата. Те се строполиха на земята, радиостанцията излетя от ръката на единия, а палката — от ръката на другия. Грачещата радиостанция се плъзна и спря в краката на Джош. Той се наведе и изля горещия си шоколад върху нея. Изскочиха искри и тя замлъкна.

Девата-воин се изправи бързо. Без да обръща главата си, вдигна ръка и посочи към Ру.

— Ти. Стой където си. И през ум да не ти минава да звъниш на полицията.

С разтуптяно сърце Джош хвана Софи, дръпна я от масата и я забута към дъното на кафенето, като я прикриваше с тяло от полицаите на вратата.

Единият полицай вдигна пистолет. Нунчакуто на Скати халоса дулото с такава сила, че огъна метала и оръжието изхвърча от ръката на мъжа.

Вторият полицай се надигна на крака, измъквайки дълга черна палка. Дясното рамо на Скатах се приведе и нунчакуто промени посоката си насред въздуха. Трийсетсантиметровата заякчена дървена пръчка удари полицейската палка току над късата й дръжка. Палката се пръсна на трески. Девата-воин дръпна нунчакуто обратно и то падна в протегнатата й длан.

— В много лошо настроение съм — каза тя на безупречен френски. — Повярвайте ми, изобщо не ви се иска да се биете с мен.

— Скати… — изсъска тревожно Джош.

— Не сега — сопна се Девата-воин на английски. — Не виждаш ли, че съм заета?

— Да, ама скоро ще си още по-заета — извика момчето. — Много по-заета. Погледни навън.

По улицата право към кафенето тичаше полицейски отряд за борба с безредиците — в черни защитни облекла, шлемове, покриващи цялата глава, и щитове, — въоръжен с палки и пушки.

— RAID13 — прошепна ужасено сервитьорът.

— Същото като SWAT14 — каза Скатах на английски, — само че са по-корави. — В гласа й прозвуча почти задоволство. Тя хвърли кос поглед към и попита рязко на френски: — Тук има ли заден изход?

Вцепенен от шока, сервитьорът се взираше в приближаващия отряд и не реагира. Скати замахна с нунчакуто и заобленият му край профуча толкова близо до лицето на мъжа, че вятърът го накара да премигне.

— Има ли заден изход? — попита тя отново, само че на английски.

— Да, да, разбира се.

— Тогава изведи приятелите ми.

— Не… — започна Джош.

— Нека и аз да направя нещо — каза Софи. През съзнанието й прелитаха дузина магии за вятър. — Мога да помогна…

— Не — възпротиви се момчето и посегна да хване близначката си, точно когато русата й коса запука от сребърни искри.

— Вън! — извика Девата-воин и изведнъж сякаш цялото й лице се промени, скулите и брадичката изпъкнаха, а зелените й очи станаха огледални. За миг в лицето й се появи нещо древно, първично и съвсем чуждо. — Аз мога да се погрижа за това. — Тя развъртя нунчакуто, образувайки непробиваем щит между себе си и двамата полицаи. Единият вдигна стол и го хвърли към нея, но нунчакуто го направи на трески.

— Ру, изведи ги веднага оттук! — изръмжа Скати.

— Насам — каза ужасеният сервитьор на английски с американски акцент. Той се втурна край близнаците и ги поведе по тесен, студен коридор. Излязоха в малък, зловонен двор, задръстен от кофи за боклук и парчета от счупени ресторантски мебели, сред които се търкаляше даже отдавна захвърлена новогодишна елха. Зад тях се разнесе звук от трошащо се дърво.

Ру посочи към една червена порта и продължи на английски. Лицето му беше бледо като тебешир.

— Оттам се излиза в уличката. Свийте наляво за улица „Дюнкерк“; надясно ще излезете до метростанцията на Гар дю Нор. — Зад тях се чу ужасен трясък, последван от звука на разбиващо се стъкло. — Вашата приятелка сериозно го е загазила — измуча той жално. — Тези спецчасти ще потрошат кафенето. Как ще обясня това на собственика?

Отвътре се чу нов трясък. Една керемида се плъзна от покрива и се разби на двора.

— Хайде, вървете. — Той завъртя номерата на катинара с цифров код и отвори вратата.

Софи и Джош не му обърнаха внимание.

— Какво да правим? — попита Джош близначката си. — Да вървим ли, или да останем?

Сестра му поклати глава. Погледна към Ру и снижи гласа си до шепот.

— Няма къде да отидем, не познаваме никого в този град, освен Скати и Никола. Нямаме никакви пари, нито паспорти.

— Бихме могли да отидем в американското посолство. — Джош се обърна към сервитьора. — В Париж има ли американско посолство?

— Да, разбира се, на „Габриел“, до хотел „Крийон“. — Младежът с бръснатата глава трепна, щом мощен тътен разтресе цялата сграда, изпълвайки въздуха с миниатюрни частици прах. Стъклото на прозореца до тях се напука от горе до долу и още керемиди се посипаха от покрива.

— А какво ще им кажем в посолството? — попита Софи. — Те ще искат да знаят как сме се озовали тук.

— Били сме отвлечени? — предложи Джош. А после го прониза една внезапна мисъл и той усети, че му призлява. — Ами какво ще кажем на мама и татко? Как ще им обясним това?

Съдове дрънчаха и се чупеха, а после се разнесе силен трясък.

Софи наклони глава на една страна и отметна косата зад ухото си.

— Това беше главната витрина. — Тя направи крачка назад към вратата. — Трябва да й помогна. — Струйки мъгла плъзнаха от пръстите й, докато посягаше към дръжката.

— Не! — Джош я сграбчи за ръката и между тях пропука статично електричество. — Не можеш да използваш силата си — прошепна той напрегнато. — Прекалено си изтощена; спомни си какво каза Скати. Можеш да избухнеш в пламъци.

— Тя ни е приятелка, не можем да я изоставим — тросна се Софи. — Аз поне няма да я изоставя. — Брат й беше саможив по характер и открай време му беше трудно да си създава приятели в училище и да ги задържа, докато тя беше изключително вярна на своите и бе започнала да мисли за Скати като за нещо повече от обикновена приятелка. Макар че силно обичаше брат си, винаги бе искала да има сестра.

Джош хвана Софи за рамото и я извъртя към себе си. Вече беше с цяла глава по-висок от нея и трябваше да гледа от горе на долу към сините й очи, които отразяваха неговите.

— Тя не ни е приятелка, Софи. — Гласът му беше тих и сериозен. — Никога няма да ни бъде приятелка. Тя е две хиляди и петстотин годишно… нещо си. Сама ни призна, че е вампир. Видя как се промени лицето й преди малко: тя дори не е човек. А и… не съм сигурен, че е всичко онова, за което я представя Фламел. Знам, че не е!

— Какво имаш предвид? — попита Софи. — Какво искаш да кажеш?

Джош отвори уста да отговори, но поредица от силни трясъци разтресоха цялата сграда. Скимтейки от страх, Ру се стрелна навън в уличката. Близнаците не му обърнаха внимание.

— Какво имаш предвид? — попита пак Софи.

— Дий каза…

— Дий!

— Говорих с него в Охай. Докато ти беше в магазина с Вещицата от Ендор.

— Но той е наш враг!

— Само защото Фламел казва така — рече бързо Джош. — Софи, той ми каза, че Никола е престъпник, а Скатах не е нищо повече от наемен бияч. Каза, че била прокълната да носи тялото на тийнейджърка до края на живота си заради своите престъпления. — Момчето поклати глава и продължи забързано с тих и напрегнат глас: — Сестричке, ние не знаем почти нищо за тези хора — Фламел, Пернел и Скатах. Единственото, което ни е известно, е, че те те направиха различна… опасно различна. Отведоха ни на другия край на света и виж в какво положение сме сега. — Докато говореше, сградата се разтърси и още дузина керемиди се плъзнаха от покрива и се разбиха на двора, пръскайки остри късчета във въздуха около близнаците. Джош извика, когато едно парченце го жилна по ръката. — Не можем да им вярваме, Соф. Не бива.

— Джош, ти си нямаш представа какви сили ми дадоха те… — Софи улови ръката на брат си и сред вонята на разлагаща се храна се разнесе аромат на ванилия, а миг по-късно и мирис на портокали, когато аурата на Джош припламна за кратко в златно. — О, Джош, какви неща бих могла да ти разкажа! Аз знам всичко, което знаеше Вещицата от Ендор…

— И това те разболява! — изкрещя ядно той. — Освен това, не забравяй, че ако използваш силите си още веднъж, можеш буквално да избухнеш.

Аурите на близнаците пламтяха в златно и сребърно. Софи зажумя, докато порой от впечатления, смътни мисли и случайни идеи заля съзнанието й. Сините й очи премигнаха, станали за момент сребърни, и тя изведнъж осъзна, че долавя мислите на брат си. Изтръгна ръката си от неговата и мислите и усещанията моментално избледняха.

— Ти завиждаш! — прошепна тя изумена. — Завиждаш на силата ми.

Руменина обагри бузите на Джош и Софи зърна истината в очите му още преди той да изрече лъжата.

— Не завиждам!

Внезапно един облечен в черно полицай разби вратата и изскочи на двора. През стъклото на шлема му минаваше дълга пукнатина и единият от черните му ботуши липсваше. Без да спира, той изкуцука покрай тях и изчезна в уличката. Те чуха как шляпането на босия му крак и тропането на кожената подметка на другия се отдалечават.

После на двора излезе Скати. Въртеше нунчакуто си, както Чарли Чаплин — своето бастунче. Нямаше нито един разместен косъм, нито един белег по тялото, а зелените й очи бяха ярки и бдителни.

— О, сега вече съм в много по-добро настроение — обяви тя.

Близнаците погледнаха към коридора зад нея. Нищо и никой не мърдаше в тъмнината там.

— Но те бяха около десетина… — започна Софи.

Скатах сви рамене.

— Всъщност дванайсет.

— Въоръжени… — каза Джош. Хвърли кос поглед към сестра си, а после премести пак очи върху Девата-воин. Преглътна тежко. — Ти не… не ги уби, нали?

Откъм магазина се чу прекършване на дърво и нещо се строполи на пода.

— Не, просто… спят. — Скати се усмихна.

— Но как… — започна Джош.

— Аз съм Девата-воин — каза простичко тя.

Софи долови смътно движение в сумрака и отвори уста да изпищи, точно когато фигурата се появи от коридора и дългопръстата й ръка се отпусна върху рамото на Скатах. Девата-воин не реагира.

— Не мога да ви оставя сами и за десет минути — каза Никола Фламел, излизайки от сенките. Кимна към отворената порта. — По-добре да вървим — добави той, побутвайки ги към уличката.

— Изтърва боя — каза му Джош. — Бяха десет човека…

— Дванайсет — поправи го бързо Скатах.

— Знам — каза алхимикът с крива усмивка. — Само дванайсет: не са имали никакъв шанс.