Магьосникът

Глава 27

Джош уморено бутна вратата на кухнята и пристъпи в дългата ниска стая. Софи се извърна от мивката и погледна как брат й се свлече на един стол, изпусна каменния меч на пода, сложи ръцете си на масата и опря глава в тях.

— Как беше? — попита тя.

— Едвам се движа — измънка той. — Раменете ме болят, гърбът ме боли, ръцете ме болят, главата ме боли, имам мазоли по дланите и почти не мога да си свивам пръстите. — Показа й подутите си длани. — Никога не съм осъзнавал, че само държането на меч може да е толкова трудно.

— А научи ли нещо?

— Научих се да го държа.

Софи плъзна по масата чиния с препечени филийки и Джош веднага се изправи, грабна една филия и я натъпка в устата си.

— Поне можеш още да ядеш — рече тя. Хвана дясната му ръка и я обърна да погледне дланта. — Олеле! — каза съчувствено. Кожата в основата на палеца му бе зачервена и се издуваше в болезнен на вид мехур, пълен с течност.

— Нали ти казах — рече той с пълна уста. — Трябва ми лепенка.

— Нека да опитам нещо. — Софи бързо потри ръце и притисна левия си палец към дясната китка. Затвори очи, съсредоточи се… и кутрето й лумна с хладен син пламък.

Джош спря да дъвче и зяпна.

Преди брат й да успее да възрази, тя прокара пръст по по-дутото място. Той се опита да дръпне ръка, но Софи държеше китката му с изненадваща сила. Когато най-сетне я пусна, Джош дръпна бързо ръката си.

— Какво си мислиш, че… — започна той, оглеждайки дланта си. После видя, че мехурът е изчезнал, оставяйки върху кожата му само блед кръгъл белег.

— Франсис ми каза, че огънят може да лекува. — Софи вдигна дясната си ръка. Струйки сив дим се заиздигаха от пръстите й; после те пламнаха. Когато тя сви ръката си в юмрук, огънят угасна.

— Аз мислех… — Момчето преглътна тежко и опита пак: — Не знаех, че въобще си започнала да изучаваш огъня.

— Започнах и свърших.

— Свърши ли?

— Всичко е готово. — Тя потърка длани и от тях полетяха искри.

Дъвчейки филията, Джош огледа изпитателно сестра си. Когато тя беше пробудена и после, когато научи Въздушната магия, той моментално бе забелязал промените в нея, особено в лицето и очите. Дори беше доловил лекото изменение в цвета на очите й. Този път не можеше да види никакви промени. Тя изглеждаше същата като преди… но не беше. А Огнената магия я отдалечаваше още повече от него.

— Не ми изглеждаш различна — каза момчето.

— Не се и чувствам различна. Само дето ми е по-топло — добави тя. — Не усещам студ.

Значи това беше сестра му сега, помисли си Джош. Изглеждаше като всяка друга позната му тийнейджърка, но в същото време бе съвсем различна от всички хора на планетата: можеше да управлява две от стихийните магии.

Може би това беше най-страшното в цялата работа: безсмъртните като Фламел и Пернел, Жана, екстравагантният Сен Жермен и даже Дий — всички те изглеждаха толкова обикновени. Бяха от онези хора, които би подминал на улицата, без да ги погледнеш втори път. Скатах с нейната червена коса и тревистозелени очи винаги щеше да привлича внимание. Но тя не беше човек.

— А… болеше ли? — полюбопитства той.

— Съвсем не. — Софи се усмихна. — Беше почти разочароващо. Може да се каже, че Франсис ми изми ръцете с огън… а и се сдобих с това — каза тя, като вдигна дясната си ръка, позволявайки на ръкава си да се отдръпне и да разкрие шарката, отпечатана в плътта й.

Джош се приведе напред да погледне по-отблизо ръката на близначката си.

— Това е татуировка — каза той и в гласа му ясно пролича завист. Близнаците открай време бяха говорили да си направят заедно татуировки. — Мама ще откачи, като я види. — После добави: — Къде ти я направиха? И защо?

— Това не е мастило, беше направена с огън — обясни Софи, въртейки китката си, за да му я покаже цялата.

Джош изведнъж хвана ръката й и посочи червената точка в златното кръгче от вътрешната страна на китката.

— Виждал съм нещо подобно и преди — каза бавно той и се намръщи, опитвайки се да си спомни.

Близначката му кимна.

— Трябваше ми известно време, но накрая си спомних, че Никола има нещо подобно на своята китка — каза Софи. — Кръгче, пресечено с кръст.

— Точно така. — Джош затвори очи. За първи път бе забелязал малката татуировка върху китката на Фламел, когато започна да работи при него в книжарницата, и макар да се беше чудил защо е на такова необичайно място, никога не бе питал за нея. Той отвори пак очи и се вгледа в татуировката. Внезапно осъзна, че Софи е белязана от магията със знак, който показваше, че може да управлява стихиите. И това не му харесваше. — За какво ти е?

— Когато искам да използвам огъня, натискам центъра на кръгчето и съсредоточавам аурата си. Сен Жермен нарича това „пряк път“, „спусък“ за моята сила.

— Чудя се за какво ли му е спусък на Фламел? — запита се на глас момчето.

Чайникът изсвири и Софи се обърна отново към мивката. Тя си бе задала същия въпрос.

— Може би трябва да го питаме, като се събуди.

— Има ли още препечени филийки? — попита Джош. — Умирам от глад.

— Ти винаги умираш от глад.

— Ами от упражненията с меча огладнях.

Софи набучи филия хляб на една вилица и я вдигна пред себе си.

— Гледай — каза тя. Натисна вътрешната страна на китката си и показалецът й пламна. Намръщено от концентрацията, момичето усили трепкащия пламък до тънка синя струя и го прекара по филията, препичайки я леко. — И от двете страни ли я искаш препечена?

Джош гледаше със смесица от очарование и ужас. От училище знаеше, че хлябът се препича при около 155 градуса по Целзий.