Магьосникът

Глава 29

— Аз си лягам. — Софи Нюман спря на вратата на кухнята с чаша вода в ръка и погледна назад към Джош, който още седеше на масата. — На сутринта Франсис ще ме научи на някои по-особени огнени магии. Обеща да ми покаже номера с фойерверките.

— Супер, вече няма да ни се налага да си купуваме фойерверки за 4 юли.

Сестра му се усмихна уморено.

— Недей да стоиш буден още много, вече скоро ще се съмне.

Джош натъпка нова препечена филия в устата си.

— Аз съм още на Тихоокеанско време — каза той с приглушен глас. — Но след няколко минути се качвам. Скати иска да продължи обучението ми по бой с меч утре. Наистина го чакам с нетърпение.

— Лъжец.

Той изсумтя.

— Е, ти си имаш твоята магия да те пази… а аз имам само каменен меч.

Горчивината в гласа му си пролича ясно и Софи се насили да преглътне коментара си. Вече й писваше от постоянното мрънкане на брат й. Никога не беше молила да я пробуждат, не беше искала да научава магията на Вещицата, нито пък тази на Сен Жермен. Но това се беше случило и тя се справяше с него, така че Джош просто трябваше да свикне.

— Лека нощ — каза момичето. Затвори вратата след себе си и остави брат си сам в кухнята.

Когато довърши последната филия, Джош вдигна чинията и чашата и ги занесе до мивката. Поля чинията с гореща вода и я сложи да се суши на телената поставка до дълбоката керамична мивка. Напълни чашата си с филтрирана вода от каната, отиде до вратата на кухнята, отвори я и излезе в малката градина. Макар че вече беше почти на разсъмване, не се чувстваше ни най-малко уморен, но пък от друга страна, напомни си той, беше проспал по-голямата част от деня. Над високата стена не можеше да се види много от парижкия пейзаж, освен топлото оранжево сияние на уличните лампи. Той вдигна очи, по небето не се виждаха звезди. Джош приседна на стъпалото и си пое дълбоко дъх. Въздухът беше хладен и влажен, също като в Сан Франциско, макар че му липсваше познатият привкус на сол, който той обичаше; вместо това бе напоен с непознати миризми, малко от които бяха приятни. Той усети как кихавица се надига в носа му и смръкна силно с насълзени очи. Усещаше вонята на препълнени кофи за боклук и гниещи плодове, а също и някаква още по-гадна смрад, която му бе смътно позната. Той затвори уста и вдиша дълбоко през носа, опитвайки се да я разпознае: какво беше това? Нещо, което бе помирисвал съвсем наскоро…

Змия.

Джош скочи. В Париж нямаше змии, нали? Усети как дълбоко в гърдите му сърцето му се разлупа. Той изпитваше ужас от змии, смразяващ ужас, който се бе появил, когато беше на около десетгодишна възраст. Тогава, докато летуваше с баща си в Националния парк „Вупатки“ в Аризона, се беше хлъзнал от една пътека и се бе изпързалял надолу по склона право в гнездото на гърмяща змия. Когато прахта се слегна, той осъзна, че лежи до едно двуметрово влечуго. Създанието надигна клиновидната си глава и се втренчи в него с черните си като въглен очи за вероятно не повече от секунда — макар че му се стори като цяла вечност, — преди Джош да издрапа навън, прекалено ужасен и останал без дъх, за да може дори да изпищи. Така и не проумя защо змията не го беше нападнала, макар че баща му каза, че гърмящите змии всъщност били боязливи и тази сигурно била яла наскоро. Седмици след това Джош бе сънувал кошмари за премеждието и винаги се будеше с тази мускусна миризма на змия в ноздрите си.

Сега надушваше именно нея.

И тя се усилваше.

Момчето започна да отстъпва назад по стъпалата. Чу се внезапен дращещ звук като от катеричка, тичаща нагоре по дървесен ствол. После, точно пред него, в другия край на малкия двор, над триметровата стена изникнаха нокти, всеки дълъг колкото педята му. Раздвижиха се бавно, почти нежно, търсейки опора, а после изведнъж стиснаха толкова силно, че се забиха дълбоко в старите тухли. Джош замръзна и всичкият въздух излетя от гърдите му с едно уплашено издишване.

Ръцете, които последваха ноктите, бяха покрити с дебела, пъпчива кожа… а после над зида се появи глава на чудовище. Тя бе дълга и плоска, с две издути ноздри в края на тъпа муцуна точно над устата и с чисто черни очи, потънали дълбоко в кръглите вдатини от двете страни на черепа. Без да е в състояние да помръдне или дори да вдиша, със сърце, блъскащо толкова силно, че цялото му тяло се тресеше, Джош гледаше как огромната глава се завъртя лениво насам-натам, а невероятно дългият й мъртвешки бял раздвоен език трепкаше във въздуха. Съществото замря, а после бавно, много бавно обърна глава и погледна надолу към момчето. Връхчето на езика му вкуси въздуха, а после то раззина уста широко — невъзможно широко, достатъчно, за да го погълне целия, — и Джош видя паст, пълна със зъби като остри и закривени ками.

На момчето му се искаше да се обърне и да побегне с писъци, но не можеше. Имаше нещо хипнотично в ужасяващото създание, което се прехвърляше през стената. Цял живот то бе запленено от динозаврите; събираше вкаменелости, яйца, кости, зъби и дори динозавърски копролити. А сега гледаше жив динозавър. Даже една част от ума му класифицира съществото — или поне определи на какво прилича. Това беше комодски дракон. В дивата природа те не израстваха до повече от три метра дължина, но той вече виждаше, че това създание е поне три пъти по-дълго.

Камък изпука. Една стара тухла се пръсна на прах, а после втора и трета.

После се разнесе хрущене, трещене, пукане и Джош видя — почти като на забавен кадър — как стената, с провисналото върху нея чудовище, се залюля и рухна на земята. Металната врата, огъната надве, изхвърча от пантите си и се стовари с трясък върху фонтана, откъртвайки голямо парче. Ужасното същество се блъсна в земята, незасегнато от сипещите се около него камъни. Този звук внезапно прогони вцепенението на Джош и той отстъпи, залитайки по стълбите, точно когато чудовището се изправи тежко на крака и се затътри напред, право към къщата. Момчето затръшна вратата и залости резетата. Тъкмо се извръщаше, когато зърна през кухненския прозорец как фигура в бяло, която стискаше нещо като меч, пристъпи през дупката, зейнала на мястото на стената.

Джош грабна от пода каменния меч и се хвърли в коридора.

— Ставайте! — изкрещя той, а гласът му бе толкова пълен с ужас, че и сам не можа да го познае. — Софи! Фламел! Който и да е!

Вратата зад него се разтресе в рамката си. Той хвърли бърз поглед през рамо точно навреме, за да види как белият език на чудовището откъртва дърво и стъкло.

— Помощ!

Стъклото се счупи и езикът се стрелна в кухнята, събаряйки чинии на пода, разхвърляйки тенджери и тигани и преобръщайки един стол. Металът започваше да шипи, когато езикът го докосваше, дървото почерняваше като обгоряло, пластмасата се топеше. Една капка разяждаща слюнка падна на пода и заклокочи върху плочките, прогаряйки камъка.

Джош инстинктивно замахна с Кларент към езика. Мечът едва го докосна, но езикът ненадейно изчезна, стрелвайки се обратно в устата на звяра. За миг се възцари спокойствие, а после чудовището блъсна цялата си глава във вратата.

Тя се разлетя на трески, а подпорните стени от двете й страни се напукаха и няколко камъка се откъртиха от тях. Чудовището дръпна главата си назад и я стовари още веднъж в отвора, пробивайки голяма дупка към кухнята. Цялата къща заскърца злокобно.

Една ръка се отпусна върху рамото на Джош и почти накара сърцето му да спре.

— Виж сега какво направи: само взе, че го разяри.

Скатах влезе в опустошената кухня и застана насред зейналата дупка, направена от ударите на съществото.

— Нидхьог — каза тя и момчето не бе сигурно дали говори на него, — което означава, че и дисите не са далече. — Звучеше почти доволна от новината.

Девата-воин се дръпна с танцова стъпка, когато главата на Нидхьог се стовари отново в пролуката. Огромните му ноздри се разшириха и езикът му изплющя към мястото, където допреди миг се намираше Сянката. Капчица слюнка задимя върху плочката, превръщайки я в шлака. Двата меча на Скатах се стрелнаха напред, святкайки в сиво и сребърно, и две дълги резки се появиха в бялата плът на раздвоения език на създанието.

Без да сваля очи от Нидхьог, Скати каза почти спокойно на Джош:

— Изведи другите от къщата, аз ще се погрижа за това…

В този миг една огромна ноктеста ръка строши прозореца, стегна се около тялото на Девата-воин в хватка, здрава като менгеме, и я блъсна в стената толкова силно, че мазилката се напука. Ръцете й се оказаха притиснати към тялото и тя не можеше да използва мечовете си. Огромната глава на Нидхьог се подаде откъм съборения край на къщата, устата му зейна широко и езикът му се стрелна към Скатах. След като покритият с киселина език се увиеше около беззащитната Дева-воин, щеше да я притегли в огромната като пещера паст.