Магьосникът

Глава 38

На брега на Сена Джош най-после настигна чудовището. Не знаеше колко е пробягал, вероятно километри, но знаеше, че не би трябвало да е способен на това. Беше спринтирал без никакво усилие по цялата дължина на последната улица — стори му се, че на табелката пишеше „Маринян“, — а сега, като кривна вляво по „Монтен“, дори не бе задъхан.

Беше заради меча.

Усещаше го как жужи и бучи в ръцете му, докато тичаше, чуваше го да шепне нещо като смътни обещания. Когато го протегна право пред себе си, шепотът се усили и оръжието започна видимо да трепти в ръката му. Щом го отмести, шепотите заглъхнаха.

Мечът го теглеше към съществото.

Докато тичаше по тясната уличка покрай объркани, слисани и ужасени парижани, следвайки оставената от звяра диря от разрушения, Джош откри, че странни и обезпокоителни картини проблясват в крайчеца на съзнанието му:

Намираше се в свят без суша, плуваше през океан, толкова обширен, че би могъл да погълне цели планети, и изпълнен с твари, пред които чудовището, което преследваше в момента, изглеждаше съвсем дребно…

… висеше високо във въздуха, увит в дебели корени, които се впиваха в плътта му, и гледаше надолу към мъртва огнена пустош…

… беше изгубен и объркан, на място, пълно с малки къщички и още по-дребни създания, и го болеше — непоносим огън изгаряше основата на гръбнака му…

… той беше…

… Нидхьог.

Името изскочи внезапно в съзнанието му и шокът от това, че по някакъв начин долавя мислите на чудовището, почти го накара да спре. Разбра, че явлението трябва да е свързано с меча. Одеве, когато езикът на съществото бе докоснал острието, Джош беше зърнал картина на чужд свят, потресаващи образи на странен пейзаж, а сега, след като намушка отново звяра, улавяше смътни проблясъци от живот, който се намираше отвъд неговото познание.

Осени го, че вижда онова, което съществото — Нидхьог — е виждало някога в миналото. Чувстваше онова, което чудовището изпитваше в момента.

Трябваше да има връзка с меча.

„А щом това е мечът-близнак на Ескалибур — запита се изведнъж Джош, — дали другото древно оръжие също обменя чувства, емоции и впечатления при употреба? Какво ли е почувствал Дий, когато е забил Ескалибур в прастария Игдразил? Какви ли гледки е зърнал, какво ли е усетил и научил?“ Момчето откри, че се чуди дали това не е била истинската причина Дий да унищожи Световното дърво: за да усвои невероятната мъдрост, съдържаща се в него?

Джош хвърли бърз поглед към каменния меч и потрепери. Оръжие като това даваше на притежателя си невъобразими сили — и какво страховито изкушение му предлагаше! Със сигурност желанието да го използваш отново и отново, за да придобиваш още и още знание, щеше да стане неконтролируемо. Тази мисъл бе ужасяваща.

Но защо алхимикът му го беше дал?

Отговорът се появи моментално: защото Фламел не знаеше! Мечът беше само едно мъртво парче камък, докато не намушкаш или порежеш нещо, и едва тогава оживяваше. Джош кимна сам на себе си, сега знаеше защо Сен Жермен, Жана и Скати не искаха да докоснат оръжието.

Докато тичаше по улицата към реката, се запита какво ли ще стане, ако успее да убие Нидхьог с Кларент. Какво ли ще почувства?

И какво ли ще научи?

Нидхьог прегази групичка дървета и се стрелна напреко на пътя и надолу към пристанището на „Шан-з-Елизе“. Спря се на паркинга на крайбрежната улица, почти точно срещу Дий и Макиавели, и падна на четири крака, а огромната му глава се люшкаше насам-натам с провиснал език. Беше толкова близо, че двамата можеха да видят безчувственото тяло на Скатах, стиснато в лапата му, и дисата, възседнала го през шията. Опашката на Нидхьог се размахваше, млатейки паркираните коли, и даже се вряза в един дълъг туристически автобус, пробивайки двигателя му. Някаква гума се спука със силен гръм.

— Мисля, че трябва да излезем от колата… — започна Джон и посегна към вратата, вперил очи в мятащата се опашка, която преобърна по покрив едно тежко БМВ.

Ръката на Макиавели се стрелна и пръстите му стиснаха ръката на Магьосника в болезнена хватка.

— И през ум да не ти минава да мърдаш оттук. Не прави нищо, което ще привлече вниманието му.

— Но опашката…

— Той изпитва болка, затова опашката му бие насам-натам. Но изглежда, че се забавя.

Дий изви леко глава. Николо беше прав: нещо не бе наред с опашката на Нидхьог. Около една трета от дължината й бе почерняла и приличаше на камък. Пред очите на Джон пипала и жилки от кипяща черна течност пълзяха по твърдата плът на звяра, бавно покривайки го с плътна кора. Магьосника моментално разбра какво е станало.

— Момчето го е намушкало с Кларент — каза той, без дори да обърне глава да погледне към италианеца. — Това е причинило тази реакция.

— Струва ми се, ти каза, че Кларент е Огненият меч, а не Каменният меч.

— Огънят има много различни форми — рече Дий. — Кой знае как си е взаимодействала енергията на острието с твар като Нидхьог? — Той се втренчи в опашката, гледайки как още от дебелата черна кора израства върху кожата. Докато се втвърдяваше, Джон зърна за миг червен огън. — Изстинала лава — каза той и от удивление гласът му се снижи до шепот. — Това е изстинала лава. Огънят гори под кожата на създанието.

— Нищо чудно, че го боли — промърмори Макиавели.

— Говориш, все едно го съжаляваш — сопна се Дий.

— Аз не съм разменил човечността си срещу своето дълголетие, докторе. Винаги съм помнил откъде произлизам. — Гласът му стана груб и презрителен. — Ти толкова усърдно си се старал да заприличаш на своя древен господар, че си забравил какво е да чувстваш като човек… да бъдеш човек. А, ние, хората — той наблегна на последната дума, — умеем да усещаме болката на друго същество. Именно това е издигнало човеците над Древните, именно това ги е направило велики.

— И това е слабостта, която рано или късно ще ги унищожи — отвърна Дий. — Нека ти напомня, че това създание не е човек. Може да те настъпи и да те смачка, без дори да забележи. Но както и да е, да не спорим сега, не и когато сме на ръба на победата. Момчето може би е решило проблема ни вместо нас. Нидхьог бавно се превръща в камък. — Той се изсмя доволно.

— Ако сега скочи в реката, тежестта на опашката му ще го завлече на дъното заедно със Скатах. — Джон изгледа лукаво италианеца. — Май човечността ти не се простира дотам, че да съжаляваш за Сянката.

Макиавели направи гримаса.

— Така е, ако знам, че Скатах лежи на дъното на Сена, стисната в лапата на звяра, това ще ме направи много щастлив.

Двамата безсмъртни останаха да седят неподвижно в колата, гледайки как древното създание тръгна напред, вече по-бавно отпреди, а тежката опашка се влачеше подире му. Между него и водата стоеше само едно от остъклените корабчета — така наречените „бато-муш“, — които превозваха туристите нагоре и надолу по реката.

Магьосника кимна към корабчето.

— Стъпи ли веднъж на това, то ще потъне, и Нидхьог, и Скатах ще изчезнат навеки в Сена.

— Ами дисата?

— Сигурен съм, че може да плува.

Николо си позволи една крива усмивка.

— Значи сега чакаме само…

— … да стигне до корабчето — довърши Дий, точно когато Джош изскочи от пролуката, зейнала в редицата дървета по крайбрежната улица, и се втурна през паркинга.

Докато Джош се приближаваше към чудовището, мечът в ръката му запламтя, от острието се заизвиваха дълги ивици оранжев пламък. Аурата му заискри в подобен златист цвят, насищайки въздуха с мирис на портокали.

Внезапно дисата се плъзна от гърба на съществото и миг преди краката й да докоснат земята, беше отново в бялата си ризница. Обърна се към Джош, изкривила лицето си в грозна, свирепа гримаса.

— Ставаш досадно, момче — изръмжа тя на едва разбираем английски. Вдигна огромния си меч с две ръце и се хвърли към Джош. — Ще оправим това само за миг.