Магьосникът

Глава 2

Джош Нюман протегна дясната си ръка и опря длан в студената каменна стена, за да не падне. Какво ставаше?

В един миг бе стоял в магазинчето на Вещицата от Ендор в Охай, Калифорния. Сестра му Софи, Скатах и мъжът, който Джош вече знаеше, че е Никола Фламел, бяха в огледалото и го гледаха. А в следващия — Софи бе излязла от стъклото, бе го хванала за ръката и го бе изтеглила през огледалото. Той бе стиснал очи и бе усетил как нещо ледено докосва кожата му, карайки косъмчетата на тила му да настръхнат. Когато отново отвори очи, стоеше в стая, която приличаше на малък склад. Кутии с боя, сгънати двураменни стълби, парчета от керамични изделия и вързопи с изцапани с боя парцали бяха натрупани до голямо, обикновено наглед мръсно огледало, прикрепено към каменната стена. Една-единствена слаба крушка разпръскваше из стаята мъжделива жълта светлина.

— Какво стана? — попита той с дрезгав глас. Преглътна мъчително и опита пак. — Какво стана? Къде сме?

— В Париж — отвърна щастливо Никола Фламел, като отри прашните си ръце в черните си джинси. — Градът, в който съм роден.

— Париж ли? — прошепна Джош. Идеше му да добави „невъзможно“, но започваше да разбира, че тази дума вече няма смисъл. — Как? — попита високо. — Софи? — Погледна към своята близначка, но тя беше долепила ухо до единствената врата в стаята и се ослушваше напрегнато. Махна му с ръка да млъкне. Той се обърна към Скатах, но червенокосата Дева-воин просто поклати глава, притиснала с две ръце устата си. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне. Накрая Джош се обърна към легендарния алхимик Никола Фламел. — Как попаднахме тук? — попита той.

— Земята е пресечена надлъж и нашир от невидими енергийни линии, наричани понякога лей-линии или курсуси — обясни Фламел, като кръстоса показалците си. — На местата, където се пресичат две или повече линии, съществува портал. В наши дни порталите са много редки, но в старите времена Древната раса ги е използвала, за да се придвижва за миг от единия до другия край на света — точно както направихме ние. Вещицата отвори лей-портала в Охай и ние се озовахме тук, в Париж.

Както го казваше, всичко звучеше толкова просто и обичайно.

— Лей-портали: мразя ги — измънка Скати. На слабата светлина бледото й луничаво лице изглеждаше мъртвешки бледо. — Някога страдал ли си от морска болест? — попита тя.

Джош поклати глава.

— Никога.

Софи отдели бузата си от вратата.

— Лъжец! Прилошава му дори в плувен басейн. — Тя се усмихна и отново притисна ухо към хладното дърво.

— Морска болест — повтори Девата-воин. — Усещането е съвсем същото. Само че още по-гадно.

Софи отново обърна глава, за да погледне към алхимика.

— Имаш ли някаква представа къде точно се намираме в Париж?

— На някое старо място, предполагам — отговори Фламел и отиде до нея при вратата. Опря ухо в дървото и се заслуша.

Софи се отдръпна.

— Не съм толкова сигурна — рече тя.

— Защо? — попита Джош. Той огледа малката разхвърляна стая. Определено приличаше на част от стара сграда.

Сестра му поклати глава.

— Не знам… просто не го усещам толкова старо. Тя протегна ръка и опря длан в стената, после моментално я дръпна.

— Какво има? — прошепна Джош.

Софи отново постави длан върху стената.

— Чувам гласове, песни и нещо като музика от орган.

Джош сви рамене.

— Аз не долавям нищо. — После млъкна, спомнил си внезапно огромната разлика между него и близначката му. Магическият потенциал на Софи беше пробуден от Хеката и сега тя бе свръхчувствителна към образи, звуци, миризми, допир и вкус.

— Но аз — да. — Сестра му отдръпна ръка от каменната стена и гласовете в главата й утихнаха.

— Това, което чуваш, са призрачни звуци — обясни Фламел.

— Те представляват просто шумове, попити от сградата, просмукали се в самата й структура.

— Това е църква — каза убедено Софи, а после се намръщи.

— Но е нова църква… съвременна, от края на XIX или началото на XX век. Само че е построена върху нещо много, много по-старо.

Фламел застана колебливо пред дървената врата и погледна през рамо. В мъждивата светлина, хвърляна от лампата на тавана, лицето му изведнъж бе станало остро и ъгловато и приличаше смущаващо на череп, а очите му бяха изцяло скрити в сянка.

— В Париж има много църкви — каза той. — Но ми се струва, че само една отговаря на описанието — добави и посегна към дръжката на вратата.

— Почакай малко — каза бързо Джош. — Не мислиш ли, че може да има някаква аларма?

— О, съмнявам се — рече уверено Фламел. — Кой ще сложи аларма на килера в църква? — Той отвори рязко вратата.

Писъкът на аларма разцепи въздуха и отекна между плочите на пода и каменните стени. Замигаха червени лампи.

Скати въздъхна и промърмори нещо на старокелтски.

— Не ми ли каза веднъж да почакам, преди да действам, да гледам, преди да стъпвам, и да оглеждам зорко всичко? — попита тя.

Никола поклати глава и въздъхна отчаяно заради глупавата си грешка.

— Предполагам, че остарявам — каза той на същия език. Но нямаше време за извинения. — Да вървим! — изкрещя алхимикът, надвиквайки виещата аларма, и се втурна по коридора. Софи и Джош го последваха по петите, а Скати остана най-отзад, като вървеше бавно и пъшкаше на всяка крачка.

Вратата извеждаше в къс и тесен коридор, който стигаше до втора дървена врата. Без да спира, Фламел я блъсна — и незабавно запищя още една аларма. Той сви наляво към голямо помещение, което миришеше на тамян и восък. Редици запалени свещи хвърляха златистожълта светлина по стените и пода и заедно с мигащите предупредителни лампи осветяваха голяма двукрила порта с надпис „Изход“ над нея. Фламел се втурна натам, а стъпките му кънтяха в огромното помещение.

— Не докосвай… — понечи да го предупреди Джош, но алхимикът сграбчи дръжките и дръпна силно.

Разнесе се вой на трета аларма — много по-силна от останалите — и над портата замига червена лампа.

— Казах ти да не пипаш — промърмори момчето.

— Не разбирам. Защо не е отворено? — Фламел трябваше да вика, за да го чуят през шумотевицата. — Тази църква винаги е отворена. — Той се обърна и се огледа. — Къде са всички? Колко е часът? — попита, като че ли внезапно го бе осенила някаква мисъл.

— Колко време отнема пътуването от едно място до друго през лей-портал? — попита Софи.

— Мигновено е.

— И си сигурен, че сега сме в Париж, Франция?

— Напълно.

Тя погледна часовника си и направи бърза сметка.

— Разликата във времето между Париж и Охай е девет часа, нали? — попита момичето. Фламел кимна утвърдително, внезапно проумял. — Значи сега е около четири сутринта; ето защо църквата е затворена.

— Полицията сигурно идва насам — обади се мрачно Скати. Посегна за нунчакуто си. — Не обичам да се бия, когато ми е зле — промърмори тя.

— Какво ще правим сега? — попита Джош. В гласа му се долавяше паника.

— Бих могла да пробвам да разбия портата с вятър — предложи колебливо Софи. Не беше сигурна дали ще има достатъчно енергия, за да предизвика отново вятър толкова скоро. Беше използвала магическите си сили в битката с немъртвите в Охай, но това напълно я бе изтощило.

— Забранявам ти да го правиш — извика Фламел. По лицето му играеха сенки и алени отблясъци от светлината. Той се обърна и посочи над редиците дървени пейки към богато украсен с резба олтар от бял мрамор. На светлината на свещите смътно се виждаше мозайка в блестящо синьо и златно на купола над олтара. — Това е национален паметник; няма да ти позволя да го унищожиш.

— Къде сме? — попитаха едновременно близнаците, оглеждайки вътрешността на сградата. Сега, когато очите им бяха привикнали към сумрака, те осъзнаха, че е огромна. Можеха да различат колоните, издигащи се високо към сенките над тях, и очертанията на малки странични олтари, статуи в нишите и безброй редици от свещи.

— Това — обяви гордо алхимикът — е базиликата „Сакре Кьор“.

Разположен на задната седалка на лимузината, Николо Макиавели набра координатите на лаптопа си и видя как върху екрана се появи картата на Париж. Париж беше невероятно древен град. Първото поселище бе основано преди две хиляди години, макар че десетилетия преди това бяха живели хора на острова насред Сена. И подобно на много от най-старите градове в света, бе разположен на място, където се пресичаха много лей-линии.

Макиавели натисна един клавиш и върху картата на града се наложи гъста мрежа от лей-линии. Той затърси такава, която се свързва със Съединените щати. Накрая успя да сведе броя на възможностите до шест. Нокътят му с идеален маникюр проследи две линии, които директно свързваха западния бряг на Америка и Париж. Едната свършваше в голямата катедрала „Нотр Дам“, а другата — в по-съвременната, но също толкова прочута базилика „Сакре Кьор“ в Монмартър.

Но коя от тях бе използвал Фламел?

Внезапно тишината на парижката нощ бе раздрана от поредица виещи аларми. Николо натисна бутона на електрическия прозорец и затъмненото стъкло се спусна с тихо съскане. Хладният нощен въздух нахлу в колата. В далечината, издигаща се високо над покривите от другата страна на площад „Тертър“, се виждаше „Сакре Кьор“. През нощта внушителната, увенчана с купол, сграда винаги бе осветена от ярките лъчи на прожекторите. Сега обаче около нея пулсираха червени алармени светлини.

„Тази е.“

Усмивката на Макиавели бе ужасяваща. Той активира една програма на лаптопа си и изчака, докато хард дискът се завърти.

„Въведете парола!“

Пръстите му зашариха по клавиатурата, докато набираше: Discorsi sopra la prima deca di Tito Livio3. Никой нямаше да разбие тази парола. Това не беше някоя от известните му книги.

Появи се доста обикновен наглед текстов документ, написан на комбинация от латински, гръцки и италиански. Някога на магьосниците им се бе налагало да съхраняват магиите и заклинанията си в ръкописни книги, наречени гримоари, но Макиавели винаги бе използвал най-новите технологии. В настоящия момент предпочиташе да ги съхранява на хард диска си.

Сега се нуждаеше само от нещо, което да ангажира Фламел и приятелите му, докато той събере войските си.

Джош рязко вдигна глава.

— Чувам полицейски сирени.

— Дванайсет полицейски коли са се насочили насам — рече Софи, като се вслушваше напрегнато, наклонила настрани глава и затворила очи.

— Дванайсет ли? Откъде знаеш?

Тя погледна брат си.

— Мога да доловя различното местоположение на отделните сирени.

— Можеш да ги различиш? — повтори той. Откри, че за по-реден път се учудва на силата на сетивата на сестра си.

— Всяка една от тях — каза тя.

— Полицията не бива да ни залови — намеси се рязко Фламел. — Нямаме нито паспорти, нито алиби. Трябва да се махнем оттук!

— Как? — попитаха едновременно близнаците.

Алхимикът поклати глава.

— Трябва да има друг изход… — започна той, а после спря и ноздрите му се разшириха.

Джош с безпокойство видя как Софи и Скати изведнъж реагираха на нещо, което той не можеше да подуши.

— Какво… какво има? — попита той, а после внезапно усети съвсем слаб дъх на мускус и зловония. Подобни миризми бе свикнал да свързва със зоологическата градина.

— Проблем — отговори мрачно Девата-воин, като прибра нунчакуто и измъкна мечовете си. — Голям проблем.