Магьосникът

Глава 36

— Гаражът ти не е свързан с къщата? — попита Софи, качвайки се в черния „Ситроен 2 CV“ зад Никола, който седеше отпред заедно с Жана.

— Това е преустроена конюшня. В предишните векове конюшните никога не бяха твърде близо до дома. Предполагам, че на богаташите не им харесваше да живеят с миризмата на конски тор. Не е толкова зле, макар че може да е малко неудобно в дъждовна нощ, когато знаеш, че трябва да тичаш три пресечки до вкъщи. Затова, ако двамата с Франсис излизаме вечер, обикновено хващаме метрото.

Жана изкара бавно колата от гаража и сви надясно, отдалечавайки се от пострадалата къща, която бързо бе обкръжена от пожарни, линейки, полицейски коли и журналисти. Когато тръгваха, Сен Жермен се бе качил горе да се преоблече — смяташе, че цялата тази публичност ще направи чудеса с продажбите на новия му албум.

— Ще пресечем „Шан-з-Елизе“ и ще се насочим към реката — каза Жана, като ловко маневрираше със ситроена по тясната, криволичеща уличка. — Сигурен ли си, че Нидхьог ще отиде натам?

Никола Фламел въздъхна.

— Само предполагам — призна той. — Аз всъщност никога не съм го виждал и не знам някой, който да го е виждал и да е останал жив, но съм попадал на подобни същества по време на пътуванията си и всички те имат родство с морските гущери като мозазавъра. Уплашен е, а може би и ранен. Ще се насочи към водата, търсейки хладна целебна кал.

Софи се наведе напред между седалките. Съсредоточи ума си върху Нидхьог, като ровеше трескаво из спомените на Вещицата и търсеше нещо, което би могло да й помогне. Но дори Ендорската вещица не знаеше много за праисторическото създание, освен че е затворено в корените на Световното дърво — дървото, което Дий беше унищожил с…

— Ескалибур — прошепна тя.

Алхимикът се обърна на седалката и я изгледа.

— Какво за него?

Софи се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Одеве Джош ми каза, че Дий е унищожил Игдразил с Ескалибур.

Фламел кимна.

— А ти ми каза, че Кларент е негов меч-близнак.

— Така е.

— Той има ли същите сили? — попита тя.

Хладните сиви очи на Никола проблеснаха.

— Чудиш се дали, след като Ескалибур може да унищожи нещо толкова древно като Световното дърво, Кларент би могъл да нарани или дори да убие Нидхьог?

— А ти смяташ, че Нидхьог е ранен, така ли? — Жана зърна празно място в слабото сутрешно движение и умело се шмугна в него. Зад нея засвириха клаксони.

— Нещо го е прогонило от къщата.

— Нали разбираш какво потвърди току-що?

Фламел кимна утвърдително.

— Знаем, че Скати никога не би докоснала Кларент. Следователно Джош е ранил чудовището, и то достатъчно сериозно, за да го накара да хукне подивяло през Париж. И сега го гони.

— Ами Макиавели и Дий? — попита Жана.

— Те пък вероятно гонят него.

Жана пресече две от пътните платна и се понесе с рев по „Шан-з-Елизе“.

— Да се надяваме, че няма да го настигнат.

Внезапна мисъл прониза Софи.

— Дий е срещнал Джош… — Тя млъкна, осъзнавайки какво е казала току-що.

— В Охай. Знам — каза алхимикът. — Той ми каза.

Момичето се дръпна изненадано назад. Руменина изби по бузите му.

— Мисля, че Магьосника му е направил голямо впечатление. — Беше почти смутено да казва това на Фламел, сякаш предаваше брат си, но продължи. Сега не беше време за тайни. — Дий му е наговорил разни неща за теб. Мисля… мисля, че Джош донякъде му е повярвал — завърши тя припряно.

— Знам — каза меко Никола. — Джон може да бъде много убедителен.

Жана намали скоростта и спря.

— Това не е хубаво — промърмори тя. — По това време на улиците не би трябвало да има практически никой.

Бяха стигнали до голямо задръстване. То се простираше по „Шан-з-Елизе“. За втори пореден ден движението по главната пътна артерия на Париж бе спряло напълно. Хората стояха край колите си и зяпаха дупката, зейнала в стената на една сграда от другата страна на улицата. Полицията току-що бе пристигнала и бързо се бе заела да овладее положението, като подканяше колите да продължат нататък и да позволят на службите за спешна помощ да се доберат до сградата.

Жана д’Арк се наведе над волана, преценявайки положението с хладните си сиви очи.

— Пресякъл е улицата и се е отправил натам — каза тя, като бързо даде мигач и сви надясно по тясната уличка „Маринян“, минавайки покрай един смачкан светофар. — Не ги виждам.

Никола изпъна гръб, опитвайки се да види колкото може по-надалече по дългата права улица.

— Къде излиза този път?

— На улица „Франсоа“ точно преди „Монтен“ — отвърна Жана. — От десетилетия обикалям по тези улици пеша, с колело или с кола. Познавам ги като петте си пръста. — Те минаха покрай дузина коли, всяка от които носеше белези от Нидхьог: ламарината беше смачкана като станиол, а стъклата — напукани и разбити. Метална топка, която някога е била велосипед, беше набита дълбоко в паважа, все още привързана с верига за един парапет.

— Жана — каза много тихо Никола, — мисля, че трябва да побързаш.

— Не обичам да карам бързо. — Тя хвърли кос поглед към алхимика и изражението на лицето му я накара да натисне педала към пода. Малкият двигател зарева и колата се стрелна напред. — Какво има? — попита младата жена.

Фламел прехапа долната си устна.

— Току-що се сетих за един възможен проблем — призна той накрая.

— Какъв проблем? — попитаха едновременно Жана и Софи.

— Сериозен.

— По-голям от Нидхьог ли? — Жана дръпна лоста, превключвайки на максимална скорост.

Софи не забеляза някаква разлика; все още си мислеше, че би се придвижвала по-бързо пеша. Удари с ръка по облегалката, обезумяла от тревога. Трябваше да стигнат до брат й.

— Дадох на Джош двете липсващи страници от Сборника — каза Никола. Обърна се на седалката да погледне към Софи. — Мислиш ли, че той ги носи у себе си?

— Вероятно — отговори тя веднага, а после кимна. — Да, сигурна съм, че ги носи. Последния път, като разговаряхме, носеше торбичката под тениската си.

— И как стана така, че Джош пази страниците от Сборника? — попита Жана. — Мислех, че никога не ги изпускаш от поглед.

— Аз му ги дадох.

— Дал си му ги? — попита тя изненадана. — Защо?

Фламел се извърна към улицата навън, осеяна със свидетелства за преминаването на Нидхьог. Когато погледна отново към французойката, лицето му бе застинало в мрачно изражение.

— Смятах, че понеже той е единственият сред нас, който не е нито безсмъртен, нито Древен, нито пробуден, няма да бъде замесен в сблъсъците, които ни предстоят, нито пък ще бъде мишена: та той е просто човек. Помислих си, че у него страниците ще са в безопасност.

Нещо в казаното обезпокои Софи, но тя не можеше да определи какво точно.

— Джош не би дал страниците на Дий — заяви тя убедено.

Никола се извърна отново назад към момичето и изразът в бледите му очи беше ужасяващ.

— О, повярвай ми, Магьосника винаги получава онова, което иска — каза той горчиво, — а ако не може да го получи, го унищожава.