Махалото на Фуко

112

Вече от доста време се намирах в Перископа. Трябва да е било десет или десет и половина. Ако нещо щеше да се случи, то щеше да се случи в църковния кораб, при Махалото. И следователно трябваше да побързам да сляза, за да си намеря скривалище и добра гледна точка. Ако пристигнех късно, след като са влезли (откъде?), Те щяха да ме открият.

Да сляза. Да се разтъпча… От няколко часа исках само това, но когато имаше вече възможност, когато беше разумно да го направя, се чувствувах парализиран. Трябваше да прекося залите в тъмното, като използувам пестеливо фенерчето. Оскъдна нощна светлина проникваше през големите прозорци. Бях си представял Музея като призрачно място под лунните лъчи, но се бях излъгал. Стъклените шкафове излъчваха неясни отражения от светлината на прозорците. Ако не се движех внимателно, можех да се блъсна в нещо и да се строполя на земята сред трясък на счупени кристали и железа. От време на време палех фенерчето. Чувствувах се като в „Крейзи Хорс“417, понякога случаен лъч ми разкриваше някоя голота, но не от плът, а от винтове, зъбци, болтове.

Ами ако изведнъж осветях някое живо същество, нечие лице, изпратено от Властелините, което повтаря огледално моето придвижване? Кой щеше да извика пръв? Целият бях в слух. За кой дявол? Аз не вдигах шум, вървях на пръсти. Следователно и той.

Следобеда бях изследвал внимателно разположението на залите и бях убеден, че и в тъмнината ще намеря стълбището. Вместо това блуждаех почти опипом, загубил ориентация.

Може би минавах през някоя зала за втори път, имах чувството, че никога няма да се измъкна, а може би тъкмо в това безсмислено лутане между машините се състоеше ритуалът.

В действителност не желаех да сляза, всъщност исках да отложа срещата.

Бях излязъл от Перископа след дълга и безмилостна преоценка на собствената си съвест, в продължение на часове бях анализирал нашата грешка от последните години, опитвайки се да си дам сметка защо без никаква основателна причина се намирах тук, търсейки Белбо, който бе попаднал на това място по още по-неоснователни причини. Но щом прекрачих прага на Перископа, всичко се промени. Докато се придвижвах, мислех с глава, която сякаш не беше моята. Бях се превърнал в Белбо. И също като Белбо, вече в края на неговото дълго пътуване към озарението, знаех, че всеки земен предмет, дори най-нищожният, трябва да се чете като символ на нещо друго. А нищо друго не беше по-реално от Плана. О, аз бях хитър, достатъчен ми беше един проблясък, един поглед в осветено от лъч пространство, за да разбера всичко. Нямаше да позволя да ме излъжат.

… Двигателят на Фроман: отвесна конструкция с ромбоидна основа, ограждаща като анатомичен модел от восък, който изважда на показ изкуствените си ребра, поредица от бобини, батерии и знам ли там, клапи, прекъсвачи, както ги наричат в учебниците, задвижвани от един трансмисионен ремък, свързан с пиньон посредством зъбчато колело… За какво ли е служел? Отговор: за да измерва подземните токове, естествено.

Акумулатори. Какво ли са акумулирали? Много близко до ума беше, че Тридесет и шестимата Невидими, упорити и тайнствени пазители на тайната, нощем чукат на клавиатурата си, пишейки позивните, за да изтръгнат един звук, една искра, сигнала, и напрегнато следят диалога между противоположните страни, между бездната и повърхността, между Мачу Пикчу и Авалон, пиу, пиу, пиу, тук Памерсиел, тук Памерсиел, засякох трептенето, тока Му 36, който брамините почитат като блед дъх на Бог, сега включвам колектора, микромакрокосмическата верига е затворена, трептят под земната кора всички корени на мандрагората, чуй Песента на Вселенската Сим-патия. Минавам на приемане.

Боже Господи, войски проливат кървища по полята на Европа, папи анатемосват, императори хемофилици се срещат в ловната хижа на Палатинските Градини, за да изработят прикритие, пищен параван за действията на онези, които в Соломоновия храм се вслушвали в едва доловимите команди на Umbilicus Mundi418.

И Те бяха тук, за да пускат в действие тези псевдотермични хексатетраграматични електрокапилатори, така би се изразил Гарамонд, нали? — и от време на време някой ще изобрети, знам ли там, някаква ваксина или пък лампичка, за да оправдае чудесното приключение на металите, макар че целта е съвсем друга, ето ги тук, посред нощ, всички събрани и движат прозрачното колело на електростатичната машина на Дюкрете419, а зад нея — две вибриращи топчета накрая на дъговидни пластинки (може би тогава са се допирали и са сипели искри, Франкенщайн се е надявал по този начин да вдъхне живот на своя Голем, но не, очакваният сигнал: на работа, мой ум, я гледай старият му кърт как бърже ровел!420…

… Ето тази шевна машина (какво друго би могло да бъде, ако не една от онези най-модерни шевни машини, рекламирани навремето с гравюри, заедно с хапчетата за увеличаване на бюста или с огромния орел, който прелита над планините, сграбчил в ноктите си чудодейното подмладяващо питие, Робур Конкистадора, Р. К.), само че ако се пусне в действие, завърта едно колело, колелото задвижва пръстен, а пръстенът… За какво служи пръстенът, какво слуша той? Табелката обясняваше: „Индукционните токове на земното поле“. Най-безсрамно, децата могат да го прочетат при следобедните си групови посещения на Музея, дотолкова човечеството е вярвало, че върви в друга посока, всичко е могло да бъде опитано, да бъде проведен върховният експеримент, представен като принос в механиката. Властелините на Света са ни мамили в продължение на векове. Били сме заблудени, излъгани, прелъстени от Заговора и сме писали химни в прослава на локомотива.

Обикалях сред тези чудеса. Виждах се дребен, миниатюрен, смаян пътешественик по улиците на един механичен град, настръхнал от метални небостъргачи. Цилиндри, акумулатори, лайденски стъкленици, струпани една върху друга, малка двадесетсантиметрова въртележка, електромагнитен турникет. Талисман за стимулиране на симпатичните токове. Светообразуваща колонада от девет тръби, електромагнит (или гилотина?), а може би пък печатарска преса с някакви висящи куки, окачени на оборски вериги. Преса, която би могла да служи за мачкане на ръце или глави. До нея — стъклен звънец, скачен с двуцилиндрова пневматична помпа, след това нещо като аламбик, под него — купа, а вдясно — медно кълбо. Сен-Жермен е забърквал там своите оцветители за Хесенския ландграф.

Поставка за лули с множество малки пясъчни часовничета с удължени шийки като жени на Модилияни, съдържащи неизвестно вещество, наредени в две редици по десет; горните им балончета обаче са на различни височини, подобни на малки монголфиери, които се готвят да излетят, но са задържани към земята от тежки гюллета. Апарат за производство на Ребиса, пред очите на всички!

Отделът за предмети от стъкло. Явно съм се върнал обратно. Зелени бутилки, някакъв домакин садист ме черпи с чиста отрова. Железни калъпи за отливане на бутилки — отварят и затварят своите челюсти, ами ако някой вместо бутилка си пъхне ръката? Щрак, както сигурно са действували онези огромни клещи, онези ножици, скалпелите с извит връх, способни да проникват в аналния пръстен, в ушите, в матката и да изтръгнат още свежия зародиш, за да бъде счукан с мед и пипер и да утоли глада на Астарта… В залата, която прекосявах в момента, се намираха големи стъклени витрини, виждах копчета за задвижване на стоманени свредели, които навярно са се приближавали безмилостно към окото на жертвата като махалото в кладенеца от разказа421. Всичко сякаш беше някаква карикатура, подобна на Голдберговите ненужни машини, на менгеметата за изтезание, в които жестокият Пит измъчва Мики Маус. Ето външното сцепление с три пиньона, тържество на ренесансовата механика, свързано с имената на Бранка, Рамели, Дзонка, познавам ги тези сцепления от илюстрациите за чудесното приключение на металите, но тук бяха поставени в по-ранни времена, през миналия вече, вече готови да притискат и мачкат бунтарите след завладяването на света. Тамплиерите бяха научили от хашшашиините как да затворят устата на Нофо Деи в деня, когато щяха да го заловят, пречупеният кръст на Фон Зеботендорф щеше да усуче по посока на слънцето сгърчените крайници на всеки, опълчил се срещу Властелините на Света. Всичко беше готово и очакваше само знака, пред очите на всички! Планът беше явен, но никой не можеше да го открие, скърцащите челюсти щяха да запеят своя тържествуващ химн, велика оргия на злобни захапки, вкопчващи се една в друга с безжалостно щракане, сякаш всичките им зъби едновременно се къртят и сипят по пода.

Накрая попаднах пред предавателя с издухване на искри, проектиран за Айфеловата кула, за излъчване на устни сигнали между Франция, Тунис и Русия (Тамплиери от Провенс, павликяни и Кръвници от Фес — Фес наистина не е в Тунис и Кръвниците са живели в Персия, но какво от това, не бива да навлизаме в такива неуловими тънкости, след като се тръгнали по следите на Времето на Неуловимото), вече бях виждал тази огромна машина, по-висока от човешки ръст, със стени, целите надупчени от нещо като люкове за проветрение; кой иска да ме излъже, че е радиоапарат? Ами да, познах го, дори същия следобед бях минал покрай него: сградата на Центъра „Бобур“!

Пред очите на всички. И наистина, за какво ли е служило това гигантско кутиище в центъра на Лутеция (Лутеция, люкът на тинестото подземно море), там, където навремето е бил Търбухът на Париж, с онези хоботи за ловене на въздушните течения, с онази луда плетеница от тръби, канали, онова Дионисово ухо, разтворено към външната празнота, за да излъчва звуци, послания, сигнали, чак до центъра на земното кълбо и да ги върне, изригвайки информация от ада? Отначало Музея, като лаборатория, после Кулата като сонда и накрая „Бобур“ като вселенски приемник и предавател. Може би са изградили онази огромна вендуза, за да угодят на четиримата рошави и мръсни студенти, които отиваха да чуят последната плоча с едно японско приспособление за слушане? Пред очите на всички. „Бобур“ като вход към подземното царство на Агарта, паметника на Equites Synarchici Resurgentes. А другите, двата, трите, четирите милиарда Други, не го знаят или полагат усилия да не го узнаят. Глупци и илицисти422. А Пневматиците — неотклонно към целта, в продължение на шест века.

И изведнъж се озовах пред голямото стълбище. Спуснах се по него, все по-предпазлив. Наближаваше полунощ. Трябваше да се скрия в моята наблюдателница, преди да са дошли Те.

Мисля, че беше единадесет или малко по-рано. Бях прекосил залата „Лавоазие“, без да паля фенерчето, по спомени от следобеда, и поех по коридора с модели на локомотиви.

В църквата вече имаше хора. Виждах движещи се и трепкащи светлини. Чувах тропот и стържене на тътрени и местени предмети.

Угасих фенерчето. Дали щях да стигна навреме до войнишката будка? Прокрадвах се край витрините с влакчета и скоро се приближих до статуята на Грам в трансепта. Издигаше се върху дървен пиедестал във форма на куб (кубичният камък на Езод!), сякаш за да наблюдава входа към църковния хор. Спомних си, че моята Статуя на Свободата се намираше някъде непосредствено зад гърба му.

Предната стена на пиедестала беше спусната надолу, тъй че образуваше нещо като стъпало, на което се излизаше от един тунел. И наистина от тунела излезе човек, носещ фенер, вероятно газен, с оцветено стъкло, който осветяваше лицето му с червеникави отблясъци. Сврях се в един ъгъл и той не ме забеляза. Друг човек, идващ откъм хора, се запъти към него. „Vite, каза му, бързо, след един час пристигат.“

Значи тези бяха първите, които трябваше да подготвят всичко за ритуала ритуала. Ако не бяха много, още имах възможност да ги заблудя и да стигна до статуята на Свободата. Преди Те да пристигнат, кой знае колко щяха да бъдат и откъде щяха да дойдат, явно по същия път. Дълго се спотаявах, следейки светлинките в църквата, периодичното им редуване, моментите на усилване и утихване. Пресмятах на какво разстояние са от Статуята и колко време тя можеше да остане в тъмнина. В един момент рискувах и се плъзнах към лявата страна на Грам, с мъка се притисках към стената, стягах коремните си мускули. За щастие бях слаб като клечка. Лия… Спуснах се и се хвърлих в караулката.

За да не ме усетят, се отпуснах на пода, принуден да остана свит едва ли не като зародиш. Сърцето ми ускорено биеше, зъбите ми тракаха.

Трябваше да се отпусна. Започнах да поемам ритмично въздух през носа, като вдишвах все по-дълбоко и по-дълбоко. Мисля, че когато човек е инквизиран, по този начин решава да загуби съзнание, за да се освободи от болката. Но всъщност почувствувах как бавно-бавно потъвам в прегръдката на Подземния Свят.

113

Бавно се връщах в съзнание. Чувах звуци, бях заслепен от по-силна светлина. Чувствувах краката си вкочанени. Опитах се да стана бавно, без да вдигам шум, и ми се струваше, че стъпвам върху дъно, осеяно с морски таралежи. Като Малката Сирена на Андерсен. Приклекнах няколко пъти, стъпил на пръсти, и болката поутихна. Едва след това, като подадох внимателно главата си навън, като се огледах наляво и надясно и си дадох сметка, че будката все пак е останала в тъмнина, успях да овладея положението.

Църковният кораб беше целият осветен. Светлината идеше от фенерите, но вече бяха станали десетки, стотици, носени от новодошлите, които прииждаха откъм гърба ми. Идваха явно през прохода, нижеха се от лявата ми страна, насочваха се към църквата и се настаняваха в кораба. „Боже мой, възкликнах наум, «Нощта на Голия връх»423 във вариант Уолт Дисни.“

Не говореха високо, шепнеха, но всички заедно произвеждаха един ритмичен шум като статисти от оперен хор.

От лявата ми страна фенерите бяха разположени на пода в полукръг, допълващ със сплесната дъга източния полукръг на хора и докосващ в крайната точка на този неистински полукръг, на юг, статуята на Паскал. Там бе запален мангал, в който някой хвърляше ароматични треви, благоухания. Пушекът стигаше до мен в будката, дразнеше гърлото ми и предизвикваше у мен замайване от превъзбуда.

В светлината на олюляващите се фенери забелязах, че в центъра на хора нещо се движи — една удължена тъмна сянка.

Махалото! Махалото вече не се люлееше на обичайното си място между църковния кораб и трансепта. Беше окачено, но по-голямо, на ключовия камък на свода, в центъра на хора. По-голямо беше кълбото, по-дебело — въжето, което ми приличаше по-скоро на усукан метален кабел.

Това Махало беше огромно, каквото навярно е било в Пантеона. Като Луната, гледана през телескоп.

Искали са да го възстановят такова, каквото вероятно Тамплиерите са го изпробвали за първи път, половин хилядолетие преди Фуко. За да го накарат да се люлее свободно, бяха махнали някои елементи, създавайки в амфитеатъра на хора тази груба симетрична антистрофа424, образувана от фенерите.

Запитах се как може Махалото да поддържа равномерното си движение, след като под плочника на хора няма магнитен регулатор. После разбрах. До самия хор, близо до дизеловите двигатели, един човек, готов да скокне, дебнеше като котка промените в плоскостта на люлеенето. Всеки път, когато кълбото стигаше до него, той го тласваше леко, с точно движение на ръката, едва забележимо докосвайки го с пръсти.

Беше във фрак. Като Вълшебника Мандрейк425. По-късно, когато видях приятелите му, разбрах, че е фокусник, илюзионист от Малкия Цирк на Мадам Олкот. Професионалист, способен да отмерва натиска на крайчеца на пръстите си, човек със сигурна китка, умеещ да мести нещата с точност до микрон. Може би притежаваше дарбата да усеща през тънките подметки на лачените си обувки трептенията на подземните токове и да движи ръцете си по логиката на кълбото и на Земята, на която то съответствуваше.

Неговите приятели. Вече виждах и тях. Движеха се между автомобилите в кораба, плъзгаха се край дрезините и мотоциклите, почти се търкаляха в полумрака, един мъкнеше към широкия коридор в дъното стол и масичка, покрита с червен плат, друг подреждаше допълнителни фенери. Бяха дребни, призрачни, накуцващи като рахитични деца, един от тях мина край мен и аз съгледах монголоидните му черти и плешивия му череп. Малките Чудаци на Мадам Олкот, гадните уродчета, които бях видял на афиша в книжарница „Слоан“.

Циркът беше в пълен състав. С целия си щаб от служители, пазачи и балетмайстори. Видях Алекс и Денис, Великаните от Авалон, стегнати в гьонени брони, осеяни с безброй капси, русокоси и наистина с гигантски размери, облегнали гърбове на огромния „Обеисан“ и скръстили ръце на гърдите в очакване на нещо.

Нямах време да си задавам други въпроси. Междувременно някой беше влязъл тържествено и бе наложил тишина с вдигната ръка. Разпознах Браманти само по огненочервената роба, бялата наметка и митрата, с които го бях видял онази вечер в Пиемонт. Браманти се приближи до мангала и хвърли в него нещо, от което лумна огън, а после блъвна гъст дим, чиято сладникава миризма бавно изпълни въздуха. Като в Рио, помислих си. И като на празника на алхимиците. А пък си нямам агогон. Сложих си кърпата пред носа и устата като филтър. Но вече Браманти като че ли се бе раздвоил и Махалото се люлееше в безброй посоки като въртележка на панаир.

Браманти запя нещо като псалм:

— Алеф, Бет, Гимел, Далет, Хе, Вав, Заин, Хет, Тет, Йод, Каф, Ламед, Мем, Нун, Самек, Аджин, Пе, Саде, Коф, Реш, Шин, Тау!426

Тълпата отговори с тон на молитва:

— Пармесиел, Падиел, Камуел, Азелиел, Бармиел, Гедиел, Азириел, Мазериел, Дорхтиел, Узиел, Кабариел, Раизиел, Симиел, Армадиел…

Браманти направи знак. Една мъжка фигура се отдели от тълпата и коленичи в нозете му. Само за миг съгледах лицето й. Беше Рикардо, човекът с белега, художникът.

Браманти му задаваше въпроси, а той отговаряше, рецитирайки наизуст обредните формули:

— Кой си ти?

— Аз съм ученик, още непосветен в най-висшите тайни на Трес. Подготвях се в усамотение и основан на аналогиите размисъла върху тайната на Бафомет със съзнанието, че Великото Дело кръжи около шест непокътнати печата и че едва накрая ще узнаем тайната на седмия.

— Как беше приет?

— Като минах по перпендикуляра на Махалото.

— Кой те прие?

— Мистичен посланик.

— Би ли го разпознал?

— Не, защото носеше маска. Познавам само рицаря, който е по ранг над мен, а той пък познава висшестоящия си. И всеки знае само по един. И тъй искам да бъде.

— Quid facit Sator Arepo?

— Tenet Opera Rotas.

— Quid facit Satan Adama?

— Tabat Amata Natas. Mandabas Data Amata, Nata Sata.427

— Доведе ли жената?

— Тук е. Предадох я на когото ми бе заповядано. Готова е.

— Върви и чакай.

Диалогът се водеше на някакъв приблизителен френски и от двете страни. После Браманти каза:

— Братя, събрали сме се тук в името на Единния Орден, на Неведомия Орден, към който до вчера не знаехте, че принадлежите, докато всъщност сте му принадлежали винаги. Да се закълнем. Анатема за предателите на Тайната, анатема за издайниците на Скритото, анатема за онзи, който превръща в зрелище обредите и мистериите!

— Анатема!

— Анатема за Невидимия събор, за незаконните синове на Хирам и вдовицата, за умозрителните и действуващи източни и западни майстори на древната, възприета или изправена лъжа. Анатема за Мизраим и Мемфис, за Филактетите и за Деветте Сестри, за Строгото Съблюдение и за техния Ordo Templi Orientis, за Озарените от Бавария и Авиньон, за Рицарите Кадош, за Избраниците Коен, за Съвършеното приятелство, за Рицарите на Черния орел и на Божи гроб, за английските Розенкройцери, за кабалистите от Златния Роза+Кръст, за Златната зора, за католическия Розов Кръст на Храма и на Граал, за Утринната звезда, за Astrum Argentinum и за Телем, за Врил и Туле, за всеки древен и мистичен узурпатор на името на Великото бяло братство, за Пазителите на Храма, за всяка общност в Цион и Галиите!

— Анатема!

— Който поради наивност, покорство, вярност към обета, пресметливост или корист е бил посветен в ложа, общност, братство, орден или секта, които неправомерно се обявяват за покорни на Непознатите Управници и на Властелините на Света, нека тази нощ се отрече от тях и измоли пълно приобщаване към духа и буквата на единственото истинно Съблюдение на Трес, сиреч на Templi Resurgentes Equites Synarchici, тройния и трикратен мистичен и свръхтаен Орден на синархичните рицари на тамплиерското възраждане!

— Sub umbra alarum tuarum!

— Да влязат сега почетните носители на тридесет и шестте висши и най-тайни степени!

И докато Браманти извикваше един по един избраниците, те влизаха в обредни одежди със знака на Златното руно на гърдите.

— Рицарят на Бафомет, Рицарят на Трите Непокътнати Печата, Рицарят на Седмия Печат, Рицарят на Тетраграмата, Рицарят Отмъстител на Флориан и Деи, Рицарят на Атанор… Почитаемият Наометър на Вавилонската Кула, почитаемият Наометър на Великата Пирамида, почитаемият Наометър на Катедралите, почитаемият Наометър на Соломоновия Храм, почитаемият Наометър на Палатинските градини, почитаемият Наометър на Храма в Хелиополис…

Браманти произнасяше титлите и назованите влизаха на групи, тъй че не успявах да различа коя титла кому принадлежи. Но със сигурност забелязах сред първите дванадесет Де Губернатис, стареца от книжарница „Слоан“, професор Каместрес и неколцина други, които бях срещнал онази вечер в Пиемонт. И, струва ми се, че под званието Рицар на Тетраграмата видях господин Гарамонд, тържествен и достолепен, вживян в новата си роля, който с треперещи пръсти докосваше знака на гърдите си. А в това време Браманти продължаваше:

— Мистичният Посланик на Карнак, Мистичният Посланик на Бавария, Мистичният Посланик на Барбелогностиците, Мистичният Посланик на Камелот, Мистичният Посланик на Монсегюр, Мистичният Посланик на Скрития Имам… Върховният Патриарх на Томар, Върховният Патриарх на Килуайнинг, Върховният Патриарх на Сен Мартен-де-Шан, Върховният Патриарх на Мариенбад, Върховният Патриарх на Невидимата Охрана, Върховният Областен Патриарх на Крепостта Аламут…

Безспорно Патриархът на Невидимата Охрана беше Салон, все със същото сиво лице, но облечен не в халат, а в блестяща жълта роба, поръбена с червено. Следваше го Пиер, психопомпът на Луциферианската църква, който обаче носеше на гърдите си вместо Златното руно кинжал в позлатена ножница. А Браманти продължаваше:

— Върховният Йерогам на Химическата Венчавка, Върховният Психопомп на Родоския Бик, Върховният Референт на Свръхтайнствените Тайни, Върховният Стеганограф на Тайнописната монада, Върховният Звезден Координатор на Двата Космоса, Върховният Пазител на Розенкройцеровата гробница, Неоценимият Архонт на Токовете, Неоценимият Архонт на Кухата Земя, Неоценимият Архонт на Мистичния Полюс, Неоценимият Архонт на Лабиринтите, Неоценимият Архонт на Върховното Махало… — Браманти направи пауза и ми се стори, че произнася неохотно последната формула:

— И Най-Неоценимият измежду Неоценимите Архонти, Слугата на Слугите, Пресмиреният Секретар на Египетския Едип, Най-Нищожният Пратеник на Властелините на Света и Вратар на Агарта, Последният Пазител на Махалото: Клод-Луи граф Дьо Сен-Жермен, принц Ракоски, граф Дьо Сен-Мартен и маркиз Алие, владетел на Сюрмон, маркиз Уелдън, маркиз Монферато, Еймар и Белмар, граф Солтиков, кавалер Шьонинг, граф Чароди!

Докато изброените се подреждаха в притвора с лице към Махалото и към множеството вярващи в кораба, влезе Алие. Облечен в син двуреден костюм на райета, с бледно и напрегнато лице, той водеше за ръка, сякаш придружаваше някаква душа по пътеката към Отвъдния свят, Лоренца Пелегрини, също бледна и като че замаяна от наркотик, облечена само в бяла полупрозрачна туника, с коси, разпилени по раменете. Видях я в профил, когато минаваше край мен, чиста и морна като грешница от рисунките на прерафаелитите. Беше толкова безплътна, че този път не възбуди моето желание.

Алие отведе Лоренца при мангала близо до статуята на Паскал, погали я по безизразното лице и направи знак на Великаните от Авалон, които застанаха от двете й страни, подкрепяйки я. След това отиде до масата и седна с лице към присъствуващите, и го видях идеално как изважда табакерата от джобчето на жилетката си и я потърква мълчаливо, преди да заговори.

— Братя рицари, тук сте, защото през тези дни мистичните посланици са ви известили и следователно всички вече знаете повода за нашето събиране. Трябваше да се съберем през нощта на 23 юни 1945 година и може би тогава някои от вас не са били още родени, искам да кажа, поне в сегашния си образ. Тук сме, защото след шестстотин години многострадално блуждаене намерихме един който знае. Как е узнал, и то повече от нас, е вълнуваща тайна. Но се надявам, че сред нас присъствува, и ти не би могъл да липсваш сега, нали, приятелю мой, прекалено любопитен някога? — повтарям, надявам се, че сред нас присъствува този, който ще ни се разкрие. Арденти!

Полковник Арденти, той беше, разбира се, с гарвановия си профил, макар позастарял, си проправи път сред присъствуващите и застана пред групата, превърнала се в негов съдник, но помежду им се препречваше Махалото, което бележеше непреодолима граница между тях.

— Дълго не сме се виждали, братко, каза с усмивка Алие. Разбрах, че разпространявайки вестта, не си могъл да устоиш. Тогава? Ти знаеш какво е казал затворникът, а той твърди, че го е узнал от теб. Ти значи си го знаел и си мълчал.

— Графе, отвърна Арденти, затворникът лъже. Унизително ми е да го заявя, но честта преди всичко. Историята, която му разказах, не е тази, която ми предадоха Мистичните Посланици. Тълкуването на посланието — да, вярно е, попаднах на едно послание, скрих го от вас преди години в Милано, е различно… Самият аз не бих бил в състояние да го прочета така, както го е прочел затворникът, затова този път поисках помощ. И трябва да ви кажа, че не срещнах подкрепа, а само недоверие, предизвикателства и заплахи… — Може би искаше да продължи, но вперил поглед в Алие, той виждаше и Махалото, което му действуваше като магия. Хипнотизиран, падна на колене и изрече с мъка:

— Прошка, защото не зная.

— Простено ти е, защото знаеш, че не знаеш, каза Алие. Върви. И така, братя, затворникът знае твърде много неща, за които никой от нас не е подозирал. Знае дори кои сме и ние го научихме от него. Трябва да действуваме бързо, след малко ще се съмне. Докато вие стоите тук и размишлявате, аз ще се оттегля още веднъж насаме с него, за да изтръгна от устата му откровението.

— А, не, господин графе! — Пиер бе изскочил насред полукръга с широко разтворени зеници. Два дни подред разговаряхте с него, без да ни предупредите, и той не бил видял нищо, не бил казал нищо, не бил чул нищо, също като трите маймуни. Какво повече ще искате от него тази нощ? Не, тук, тук, пред всички ни!

— Успокойте се, скъпи Пиер. Тази вечер наредих да доведат онази, която смятам за най-изящното превъплъщение на София, мистичната връзка със сгрешения свят или Върховния Огдоад. Не ме питайте как и защо, но благодарение на тази посредничка затворникът ще проговори. Кажи на тези хора коя си, София!

И Лоренца, все така сънена, се подчини, с мъка изричайки думите:

— Аз съм… блудницата и светицата.

— Браво! Чудесно! — изсмя се Пиер. Тук е каймакът на посветените, а ние чакаме курвите да ни помагат. Не, изправете го тук, веднага, пред Махалото!

— Хайде да оставим детинщините, спря го Алие. Дайте ми един час време. Защо смятате, че ще проговори тук, пред Махалото?

— Ще проговори в момента на унищожаването си. Човешкото жертвоприношение! — извика Пиер по посока на публиката.

А от кораба в отговор проехтя:

— Човешкото жертвоприношение!

Напред пристъпи Салон.

— Графе, да оставим наистина детинщините, нашият брат е прав. Ние не сме полицаи…

— Вие ли го казвате? — прекъсна го подигравателно Алие.

— Ние не сме полицаи и не смятаме за достойно да се използуват средствата на рутинното следствие. Но също така не смятам, че жертвоприношенията могат да послужат за нещо пред подземните сили. Ако те бяха поискали да ни дадат знак, отдавна да са го направили. Освен затворника още някой е знаел, но се е скрил. Добре, тази вечер имаме възможността да изправим затворника лице в лице с тези, които знаят, и… поусмихна се, присви очи под рошавите си вежди и впери поглед в Алие, да го изправим също така пред нас или пред някои измежду нас…

— За какво намеквате, Салон? — запита Алие с явно несигурен глас.

— Ако господин графът ми разреши, аз бих могла да му обясня, обади се Мадам Олкот. Тя беше, познах я от снимката на афиша. Мъртвешки бледа, облечена в зеленикава дреха, с блестящи от помада коси, събрани на тила, и с глас на прегракнал мъж. Още в книжарница „Слоан“ ми се стори, че и по-рано съм виждал това лице, и се досетих: беше друидката, която онази нощ на поляната се бе затичала към нас. Алекс, Денис, доведете затворника!

Беше извикала властно, множеството в църковния кораб, изглежда, я подкрепяше, двамата великани се подчиниха, поверявайки Лоренца на две от дребните уродчета. Алие стискаше до посиняване дръжките на стола, но не посмя да се противопостави.

Мадам Олкот бе направила знак на своите чудовища и малко по-късно между статуята на Паскал и „Обеисана“ те поставиха три леки кресла, на които тя настани три същества. И трите бяха с мургава кожа, дребни, нервни, с големи бели очи.

— Познавате ги, нали, графе, близнаците Фокс. Тео, Лео, Гео, седнете и се подгответе.

В този момент Великаните от Авалон се появиха отново, водейки под ръка самия Якопо Белбо, който им стигаше едва до раменете. Бедният ми приятел беше бледен, небръснат, ръцете му бяха вързани на гърба, а ризата му, разкопчана на гърдите. Излизайки на тази задимена арена, премига. Не изглеждаше изненадан от приема на множеството, което виждаше пред себе си: през тези дни навярно бе разбрал, че може да очаква всичко.

Не бе очаквал обаче да види Махалото, не на това място поне. Но великаните го завлякоха пред стола на Алие. Така можеше да чува само приглушеното съскане, което Махалото произвеждаше, когато минаваше досами гърба му.

Един-единствен път се обърна за миг и забеляза Лоренца. Развълнува се, направи опит да я извика, помъчи се да се изтръгне от великаните, но Лоренца, която го наблюдаваше безмълвна, сякаш не го позна.

Белбо явно се готвеше да запита Алие какво са й направили, но вече беше късно. От дъното на църковния кораб, откъм касата и витрините с книги се чуха барабанен бой и няколко пискливи ноти на флейта. Вратите на четири от автомобилите рязко се отвориха и отвътре изкочиха четири същества, които също вече бях виждал на афиша на „Малкият Цирк“.

С филцови шапки без периферии, подобни на фесове, широки черни плащове, закопчани само на врата, Ревящите Дервиши изскочиха от автомобилите като възкръснали от гробница мъртъвци и приклекнаха край магическия кръг. В дъното флейтите вече свиреха нежна музика и те, също нежно, отмерваха ритъма с длани по пода и клатеха глави.

От кабината на аероплана на Брьоге като мюезин на минаре се появи пети, който започна да пее молитва на непознат език, стенейки, ридаейки, надавайки пискливи викове, докато барабаните отново се обадиха, ускорявайки все повече темпото.

Мадам Олкот се бе навела зад гърбовете на братята Фокс и им шепнеше окуражителни думи. Тримата се бяха облегнали в креслата, с ръце на дръжките и затворени очи, капки пот избиваха по челата им, а всички мускули на лицата им играеха непрекъснато.

Мадам Олкот се обърна към множеството на посветените:

— Сега моите мили близнаци ще доведат сред нас три лица, които са знаели.

— Направи пауза, после обяви: Едуард Кели, Хайнрих Кунрат и… След още една пауза добави: — Граф Сен-Жермен.

За първи път виждах Алие да губи самообладание. Стана от стола и направи грешен ход. Нахвърли се върху жената, избягвайки само по случайност кълбото на Махалото, и закрещя:

— Усойница, лъжкиня, знаеш много добре, че не е вярно… — После се обърна към публиката: — Клевета, клевета! Спрете я!

Но никой не помръдна, нещо повече, Пиер дори зае мястото му на стола и каза:

— Продължавайте, Мадам.

Алие се укроти. Възвърна си самообладанието и се дръпна настрани, смесвайки се с тълпата.

— Хайде, продължавайте, предизвикателно подхвърли той, да видим тогава.

Мадам Олкот махна с ръка, сякаш обявяваше старта на надбягване. Музиката ставаше все по-оглушителна и скоро се превърна в какофония от дисонанси, барабаните биеха без определен ритъм, танцьорите, които вече бяха започнали да движат горната част на тялото си напред и назад, наляво и надясно, станаха, отхвърляйки плащовете си и разпервайки ръце, сякаш се готвеха да полетят. За миг се задържаха неподвижни, после започнаха да се въртят на място, подпирайки се само на единия крак, с лица, обърнати нагоре, съсредоточени и отсъствуващи, докато плисираните им туники, подчинявайки се на техните пируети, се разперваха като камбани, тъй че телата им заприличваха на пясъчни стълбове, вдигнати във въздуха от ураган.

Междувременно медиумите се бяха някак свили, лицата им изглеждаха напрегнати и разкривени, сякаш се мъчеха безрезултатно да се изходят, дишаха с хъркане. Отблясъците от мангала бяха отслабнали, а привържениците на Мадам Олкот бяха угасили всички фенери, разположени на пода. Църквата беше осветена само от фенерите, запалени в кораба.

И бавно-бавно се извърши чудото. От устните на Тео Фокс започна да излиза някаква белезникава пяна, която постепенно се втвърдяваше; същата пяна, но малко по-късно, избликна и от устата на неговите братя.

— Давайте, близначета, шепнеше насърчително Мадам Олкот, давайте, още едно усилие, точно така…

Танцьорите пееха дрезгаво и истерично, клатеха глави, после ги залюляха по-силно, виковете, които надаваха, отначало бяха конвулсивни, но по-късно се превърнаха в хрипове.

Телата на медиумите сякаш излъчваха някакво вещество, отпърво газообразно, после по-гъсто, нещо като лава, някаква белтъкоподобна течност, която се разгъваше бавно, надигаше се и спадаше, пълзеше по раменете, по гърдите, по бедрата им с вълнообразните движения на влечуго. Вече не можех да установя откъде излиза — дали от порите на кожата им, от устата, от ушите или от очите им. Тълпата напираше и все повече се приближаваше до медиумите и танцьорите. Страхът ме бе напуснал: сигурен, че ще се смеся с останалите, излязох от наблюдателницата си, като с това се излагах още повече на въздействието на изпаренията, изпълващи пространството под сводовете.

Около медиумите витаеше някакво сияние с неясни млечни очертания. Веществото беше на път да се отдели от тях и добиваше все по-амебовидни форми. От масата, обвиваща един от братята, се откъсна нещо като острие, което се виеше и катереше по тялото му, сякаш беше хищна птица, която искаше да го клъвне. На върха на острието постепенно се образуваха два израстъка, готови да се приберат като рога на охлюв…

Танцьорите, затворили очи, с разпенени уста, без да престават да се въртят около себе си, бяха започнали, доколкото позволяваше пространството, едно кръгово движение около Махалото, като само по чудо избягваха траекторията му. В този усилващ се вихър бяха захвърлили шапките си, тъй че дългите им черни коси се развяваха, а главите им сякаш се отделяха от телата. Крещяха както онази вечер в Рио: „Хухухууу, хухухууу…“

Белите форми се открояваха вече по-рязко. Една от тях беше добила очертанията на човешка фигура. Другата напомняше фалус, колба, аламбик. Третата съвсем ясно заприлича на птица, на кукумявка, с големи очни кръгове, щръкнали уши и крив клюн на стара учителка по естествена история.

Мадам Олкот запита първата:

— Кели, ти ли си?

И от формата се чу глас. Но говореше не Тео Фокс, а някакъв далечен глас, който с труд произнасяше:

— Now… I do reveale, a… a mighty Secret if you marke it well…428

— Да, да, настояваше Мадам Олкот.

И гласът продължи:

— This very place is call’d by many names… Earth… Earth is the lowest element of All… When thrice yee have turned this Wheele about… thus my greate Secret I have revealed…429

Тео Фокс вдигна ръка, сякаш искаше милост.

— Почини си малко, задръж пяната, каза му Мадам Олкот. После се обърна към кукумявката:

— Познах те, Кунрат. Какво искаш да ни съобщиш?

Кукумявката отвърна:

— Алелу… ия, алелу… ия… Was…

— Was?

— Was helfen Fackeln Licht… oder Briln… So die Leut… nicht sehen… wollen…430

— Ние искаме, каза Мадам Олкот. Кажи ни това, което знаеш.

— Символон козму… та антра… ке тин енкозмион… динамеон еритендо… и теологи431.

Лео Фокс също беше напълно изтощен, гласът на кукумявката почти заглъхна накрая. Лео сведе глава и с мъка поддържаше говорящата форма. Безмилостна, Мадам Олкот му викаше да не се отпуска. После се обърна към последната форма, която беше добила човешки образ:

— Сен-Жермен, Сен-Жермен, ти ли си? Какво знаеш?

Формата започна да тананика. Мадам Олкот заповяда на музикантите да свирят по-тихо, а танцьорите вече не виеха, макар и да продължаваха да подскачат вяло. Формата пееше:

— Gentle love this hour befriends me…432

— Ти си, познах те, приканваше го Мадам Олкот. Говори, кажи ни къде, какво…

А формата отвърна:

— Il etait nuit… La tete couverte du voile de lin… j’arrive… je trouve un autel de fer, j’y place le rameau mysterieux… Oh, je crus descendre dans un abime… des galeries composees de quartiers de pierre noire… mon voyage souterrain…433

— Лъжец, лъжец! — извика Алие. Братя, всички знаете този текст. Той е от моята „Пресвета Тринософия“. Аз я написах. Всеки може да я прочете срещу шестдесет франка! Спусна се към Гео Фокс, сграбчи го за ръката и го разтърси.

— Спри, измамнико! — изкрещя Мадам Олкот. Ще го убиеш!

— И какво от това? — отвърна Алие и събори медиума от стола.

Гео Фокс опита да се задържи, като се хвана за собствената си еманация, която, изтеглена при падането, се източи, разливайки се по пода. Гео се строполи в лепкавата маса, която продължаваше да бълва, и остана така, неподвижен, бездиханен.

— Спри, безумецо! — крещеше Мадам Олкот, сграбчила Алие. После се обърна към другите двама близнаци: — Дръжте се, малки мои, те трябва още да говорят. Кунрат, Кунрат, кажи им, че сте истински!

За да оцелее, Лео Фокс се мъчеше да си всмуче обратно кукумявката. Мадам Олкот беше застанала зад него и притискаше слепоочията му, за да му наложи своята воля. Кукумявката забеляза, че е на път да изчезне, и се обърна към своя създател.

— Фу, Фу, Сатана, съскаше тя, мъчейки се да го клъвне по очите.

Лео Фокс изхърка, като че му бяха прерязали сънната артерия, и падна на колене. Кукумявката изчезна, превръщайки се в гнусна локва („фиу, фиу“ пискаше), а медиумът рухна в нея и застина вцепенен и неподвижен.

Обезумяла от яд, Мадам Олкот се обърна към Тео, който още се държеше:

— Говори, Кели, чуваш ли ме?

Кели повече не се обади. Опитваше се да се отдели от медиума, който се развика, сякаш му изтръгваха вътрешностите, и се помъчи да погълне обратно пяната, която бе произвел, размахвайки ръце.

— Кели, безухи, не ни измамвай отново, викаше Мадам Олкот.

Но Кели, като не бе успял да се откъсне от медиума, се опитваше сега да го удуши. Беше се превърнал в нещо като дъвка, от която последният близнак напразно се мъчеше да се отлепи. След това и Тео падна на колене, закашля се, започна да се слива с агресивното вещество, което го поглъщаше, и се търколи на пода, мятайки се, сякаш бе обвит в пламъци. Това, което по-рано представляваше Кели, отначало го обви като саван, после се превърна в течност и го остави проснат на пода, изсмукан, смален наполовина — мумия на дете, балсамирано от Салон. В същия миг четиримата танцьори замръзнаха едновременно на място, замахаха с ръце като удавници, останали без въздух, после се отпуснаха, квичейки като кученца, и закриха главите си с длани.

В това време Алие се бе върнал на мястото си в притвора и бършеше потта от челото си с кърпичката, която преди това украсяваше джобчето на сакото му. На два пъти пое дълбоко дъх и погълна някакво бяло хапче. После даде знак за тишина.

— Братя рицари. Вие видяхте сами на какво долно зрелище искаше да ни подложи тази жена. Нека сега се върнем към реда и към моя план. Дайте ми един час да отведа оттук затворника.

Мадам Олкот вече не участвуваше в играта — стоеше наведена над своите медиуми и мъката й беше почти човешка. Но Пиер, който бе проследил всичко все така седнал на стола, се опита да овладее положението.

— Не, каза, има само един изход. Човешкото жертвоприношение! Доведете затворника при мен!

Хипнотизирани от силата на внушението му, Великаните от Авалон хванаха Белбо, който бе проследил безмълвно сцената, и го изблъскаха към Пиер. А Пиер скочи и с пъргавината на жонгльор постави стола върху масичката, избута масичката към центъра на хора, улови в движение въжето на Махалото и спря люлеенето на кълбото, отстъпвайки крачка назад поради инерцията. Всичко стана за миг: като по предварително начертан план, а може би действително по време на суматохата са се споразумели, великаните се качиха на импровизирания подиум, издигнаха Белбо върху стола и единият от тях му уви около врата, на два пъти, въжето на Махалото, докато другият държеше нависоко кълбото, което после подпря на ръба на масата.

Браманти се бе спуснал към центъра, величествен в своята огненочервена роба, и занарежда:

— Еxorcizo igitur te per Pentagrammaton, et in nomine Tetragrammaton, per Alfa et Omega qui sunt in spiritu Azoth. Saddai, Adonai, Jotchavah, Eieazereie! Michael, Gabriel, Raphael, Anael. Fluat Udor per spiritum Eloim! Maneat Terra per Adam Iot-Cavah! Per Samael Zebaoth et in nomine Eloim Gibor, veni Adramelech! Vade retro Lilith!434

Белбо стоеше изправен върху стола с въжето на шията. Не беше необходимо Великаните да го държат. При най-малкото случайно движение щеше да загуби равновесие и клупът щеше да се затегне около врата му.

— Глупаци! — крещеше Алие. Как ще го върнем на мястото му? Мислеше за спасението на Махалото.

Браманти се усмихна.

— Не се безпокойте, графе. Тук не размесваме вашите оцветители. Това е Махалото, такова, каквото е било създадено от Тях. То само си знае накъде да се люлее. Във всеки случай, за да убедим една Сила да действува, няма нищо по-добро от човешкото жертвоприношение.

До този момент Белбо дори не бе потрепнал. Забелязах, че си отдъхва, не бих казал, че беше успокоен, но гледаше заинтригуван аудиторията. Мисля, че в този момент, присъствувайки на разпрата между двамата противници и виждайки отпред разчленените тела на медиумите, а до себе си — дервишите, които още стенеха и шепнеха, както и тържествените одежди на обърканите избраници, той си възвърна своята най-автентична дарба: чувството за хумор.

В този момент, сигурен съм, реши, че не трябва да се поддава на заплахите. Навярно обстоятелството, че се издигаше високо над останалите, му вдъхна чувство за превъзходство, докато наблюдаваше от сцената как това сборище на безумци се увлича в жестокия спектакъл, и в дъното, почти на изхода, как уродчетата, вече загубили интерес към зрелището, се ръгат с лакти и кикотят като Анибале Канталамеса и Пио Бо.

Тревожно погледна само към Лоренца, която отново великаните държаха за ръцете, тялото й се разтърсваше от спазми. Лоренца си бе възвърнала нормалния вид. Плачеше.

Не зная дали Белбо реши да не излага на показ страховете си, или пък решението му беше продиктувано от единствения начин да подчертае своето презрение и надмощието си над тази паплач. Но, така или иначе, стоеше изправен, с високо вдигната глава, с разкопчана риза и ръце, вързани на гърба, горд като човек, който никога не е изпитвал страх.

Успокоен от самообладанието на Белбо, примирен със спирането на Махалото и все така нетърпелив да узнае тайната, след като вече бе стигнал до равносметката от усилията на целия си живот, Алие се обърна отново към Якопо:

— Хайде, Белбо, бъдете по-решителен. Не виждате ли, че се намирате в една, меко казано, неприятна ситуация? Престанете да ни разигравате.

Белбо не отговаряше. Гледаше встрани, сякаш от деликатност не желаеше да покаже, че случайно е подслушал чужд разговор.

Алие настояваше с помирителния тон на човек, който убеждава дете:

— Разбирам вашето нежелание, дори бих казал, вашата сдържаност. Разбирам, че ви е неприятно да споделите една тъй съкровена и ревниво пазена тайна с тези плебеи, които току-що са ви предложили твърде долнопробно зрелище. Добре, вие можете да поверите тайната си само на мен, да ми я прошепнете. Сега ще наредя да ви свалят и зная, че ще ми кажете една дума, една-единствена дума.

— Моля? — невъзмутимо го погледна Белбо.

Тогава Алие смени тона. За пръв път през живота си го виждах властен, безкомпромисен, деспотичен. Говореше, сякаш бе наметнал египетските одежди на своите приятели. Усетих, че тонът му беше фалшив, сякаш пародираше онези, на които никога не бе отказвал своето снизходително съчувствие. Но в същото време твърде много се вживяваше в тази си нова роля. Не зная с каква цел, тъй като не можеше да бъде случайно, но той включваше Белбо в една мелодраматична сцена. Ако играеше театър, играеше го убедително, защото Белбо не долови измамата и изслуша събеседника си, сякаш не можеше да очаква нищо друго от него.

— Сега ще проговориш, заяви Алие, ще проговориш и няма да останеш встрани от тази велика игра. Мълчиш ли, загубен си. А ако проговориш, ще участвуваш в победата. Защото, истина ти казвам, тази нощ ти, аз, ние всички се намираме в Од, сефирата на блясъка, величието и славата, Од, която управлява ритуалната и тържествена магия, Од, мига, в който вечността се разтваря. От векове съм мечтал за този миг. Ще проговориш и ще се присъединиш към единствените, които след твоето разкритие ще могат да се обявят за Властелини на Света. Преклони се и ще бъдеш възвеличен. Ще проговориш, защото аз ти го нареждам, ще проговориш, защото аз ти казвам, а моите слова efficiunt quod figurant435!

Но Белбо отвърна, вече непобедим:

— Ma gavte la nata…

Макар да очакваше отказа, Алие пребледня от оскърблението.

— Какво значи това? — истерично изписка Пиер.

— Няма да проговори, преразказа Алие. Разпери ръце в израз на безпомощност и снизхождение и се обърна към Браманти: — Ваш е.

Тогава Пиер се развика разпалено:

— Да, точно така, човешко жертвоприношение, човешко жертвоприношение!

— Да, нека умре! Ще намерим отговора и сами! — също толкова разпалено викаше и Мадам Олкот, която се появи отново на сцената и се спусна към Белбо.

Почти едновременно с нея към него се спусна и Лоренца. Беше се изтръгнала от хватката на великаните и застана пред Белбо в подножието на ешафода с разперени ръце, сякаш искаше да спре някакво нападение, викайки през сълзи:

— Но вие всички сте луди, какво правите?

Алие, който тъкмо се готвеше да се оттегли, в миг застина смаян, после бързо я хвана и я дръпна назад.

След това всичко се разви за секунди. Кокът на Мадам Олкот се бе разплел, синкава и яростна като медуза, тя протегна пипалата си към Алие, дерейки лицето му, и после го блъсна настрани със силата, добита при скока. Алие отстъпи, нагазвайки с единия крак във въглените на мангала, завъртя се около себе си като дервишите, блъсна главата си в една от машините и се строполи на пода с окървавено лице. В същия миг Пиер се хвърли върху Лоренца, изваждайки кинжала от ножницата, която висеше на гърдите му; вече беше с гръб към мен и аз не разбрах веднага какво става, но видях как Лоренца залитна в краката на Белбо с восъчно лице, а Пиер замахна с кинжала и изрева:

— Най-сетне жертвоприношение! — После, обръщайки се към присъствуващите в кораба, силно извика:

— Ия Ктулху! Ия Сха-тн!

Цялата тълпа, която изпълваше кораба, се раздвижи, някои падаха изблъскани, други насмалко не събориха апарата на Кюньо. Чух, поне мисля, че чух, но не може да съм си въобразил толкова абсурдна подробност, гласа на Гарамонд, който викаше:

— Моля ви, господа, малко повече възпитание…

Браманти, изпаднал в транс, бе коленичил пред тялото на Лоренца и повтаряше:

— Азар, Азар! Кой ме сграбчва за гърлото? Кой ме приковава към пода? Кой пронизва сърцето ми? Аз съм недостоен да прекрача прага на Маат!

Може би никой не го направи съзнателно, може би жертвоприношението на Лоренца им бе достатъчно, но тълпата вече нахлуваше в очертанията на магическия кръг, станал достъпен поради спирането на Махалото, и някой, мога да се закълна, че беше Арденти, бе тласнат от другите към масата, която буквално излетя изпод краката на Белбо, докато благодарение на същия тласък Махалото се залюля отново, но по-бързо и мощно, повличайки своята жертва със себе си. Въжето се опъна под тежестта на кълбото и се затегна здраво като клуп около врата на нещастния ми приятел, който, рязко издигнат във въздуха, се завъртя около въжето на Махалото, полетя с него към източната част на църковния хор и после се върна обратно, вече безжизнен (надявам се), към мен.

Блъскащата се тълпа се отдръпна отново към краищата на залата, отстъпвайки пред чудото. Отговорникът по люлеенето, опиянен от възкръсването на Махалото, поднови тласъците, докосвайки вече направо тялото на обесения. От мястото, където стоях, плоскостта на люлеенето образуваше диагонал между очите ми и един от прозорците, безспорно точно този с процепа, през който след няколко часа трябваше да проникне първият слънчев лъч. Следователно не виждах Якопо да се люлее пред мен, но вероятно всичко се бе случило по този начин и аз си представях фигурата, която тялото му чертаеше в пространството…

Главата на Белбо приличаше на нещо като второ кълбо, затегнато за въжето, изопнато между пода и ключовия камък, така че, докато металното кълбо се насочваше надясно, главата на Белбо, второто кълбо, клюмваше наляво и после обратно. Дълго време двете кълба се движеха в противоположни посоки и всъщност това, което разсичаше пространството, вече представляваше не една линия, а триъгълна конструкция. Но докато главата на Белбо следваше опънатото въже, тялото му, отначало може би в последния гърч, а след това с конвулсивната подвижност на дървена кукла, очертаваше други посоки в пространството независимо от главата, от въжето и от кълбото под него: ръцете в една посока, краката — в друга, и аз изпитах чувството, че ако някой би заснел тази сцена с моторен фотоапарат, запечатвайки на лента всеки последователен миг от това движение в пространството и регистрирайки двете крайни точки, в които се озоваваше главата при всеки период на люлеенето, двете точки, в които металното кълбо спираше, за да се върне в обратна посока, точките, в които мислено се кръстосваха независимите една от друга части на въжето с двете „глави“, и междинните точки, белязани в краищата на плоскостта от тялото и от краката, сигурен съм, че обесеният на Махалото Белбо щеше да очертае в пространството дървото на сефирите, синтезирайки във върховния й момент историята на всички светове и фиксирайки в своето блуждаене десетте етапа на вялото излъхване и утаяване на божественото в света.

След това, докато отговорникът продължаваше да поддържа движението на зловещата люлка, поради някакво жестоко съчетание на сили и разместване на енергии тялото на Белбо застина неподвижно, а металното кълбо с въжето между него и тялото продължи да се люлее. Горната част от въжето, тази, която свързваше Белбо със свода, оставаше неподвижна като зидарски отвес и по този начин Белбо, освободил се от грешките на света и на неговите движения, се бе превърнал в точката на окачване, в Неподвижната Опора, в Мястото, на което се крепи сводът на света, и само под краката му от единия до другия полюс без отдих се люлееше кълбото, докато Земята бягаше под него. Тя му показваше все нови и нови континенти, но кълбото не можеше и никога нямаше да може да посочи къде се намира Пъпът на Света.

В това време глутницата на диаболистите, за миг замлъкнала, смаяна от чудото, отново се разлая и аз си казах, че историята най-сетне наистина е приключила. Ако Од е сефирата на Славата, Белбо я бе постигнал. Един-единствен подвиг го бе извисил до Абсолюта.

114

Нямаше какво повече да науча на това място. Възползувах се от раздвижването, за да се доближа до статуята на Грам.

Проходът в пиедестала още не беше затворен. Влязох, спуснах се надолу и в края на стълбичката фенерчето ми освети малка площадка, отвъд която тръгваше вита каменна стълба. Като се спуснах и по нея, стигнах до един коридор с доста високи сводове, слабо осветен. Отначало не можах да си дам сметка къде се намирам и откъде идва плисъкът, който чувах. После очите ми свикнаха с полумрака: намирах се в един от отходните канали, изправен пред желязна преграда, завършваща с перило, което ме предпазваше от падане във водата, но не и от отвратителната воня, смесица между химически и органични вещества. Поне едно нещо в цялата наша история беше вярно: каналите на Париж. Може би каналите на Колбер, на Фантомас или на Дьо Ко?

Тръгнах по главния канал, като отминавах по-тъмните отклонения с надеждата, че ще открия някакъв белег, благодарение на който да разбера къде да прекратя подземната си разходка. Във всеки случай се отдалечавах от Музея и в сравнение с онова царство на мрака каналите на Париж ми носеха облекчение, свобода, чист въздух, светлина.

Пред очите ми още стоеше един-единствен образ: конструкцията, очертана от мъртвото тяло на Белбо. Не бях съвсем сигурен още на какво съответствуваше. Сега зная, че е била резултат на физически закон, но начинът, по който го научих, прави още по-символично това явление. Тук, в селската къща на Якопо, сред множеството му бележки открих едно писмо, не зная от кого, в което се даваше отговор на негов въпрос и се обясняваше как действува махалото и как би променило движението си, ако на въжето му бъде окачена още една тежест. Следователно Белбо много отдавна си бе представял Махалото като някакъв Синай или Голгота. Не беше станал жертва на наскоро скроен План, а сам, във въображението си, бе подготвял смъртта си отдавна, без да знае, че тъй както е смятал себе си неспособен за творчество, със своите фантазии всъщност е моделирал действителността. А може би не, може би сам е пожелал да умре по този начин, за да докаже на себе си и на другите, че дори човек да не притежава творчески гений, въображението винаги има силата да твори.

Така в определен смисъл губейки, е победил. Но дали не губи всичко оня, който се обрича изцяло на такъв начин на печелене? Да, губи всичко оня, който не е разбрал, че победата е в друго. Но в събота през нощта аз още не бях осъзнал тази истина.

Вървях покрай канала обезумял, amens като Постел, може би заблуден сред този мрак, и изведнъж съзрях знака. Един по-силен фенер, окачен на стената, ми сочеше друга стълба, явно скована набързо, която водеше към дървен капак. Събрах кураж и се озовах в нещо като склад, претъпкан с празни бутилки, от който тръгваше коридор с два клозета, на вратите — фигурки на мъж и на жена. Намирах се в света на живите.

Спрях задъхан. Едва тогава се сетих за Лоренца. Сега вече аз плачех. Но тя ми се изплъзваше, сякаш никога не бе съществувала. Дори не успявах да си представя лицето й. Сред този свят на мъртви тя беше най-мъртва.

В дъното на коридора забелязах друго стълбище, после врата. Влязох в задимено и вонящо помещение, кръчма, бистро, ориенталски бар, цветнокожи келнери, потни клиенти, мазни шишове и бирени халби. Влязох като човек, който вече е бил там и е отскочил до тоалетната. Никой не ми обърна внимание, освен може би човекът на касата, който, като ме видя, че идвам отдолу, ми направи едва забележим знак, притваряйки очи, нещо като „окей“, сякаш ми казваше: „Ясно, всичко е наред, нищо не съм видял.“

115

Излязох от бара и се озовах под светлините на Порт Сен-Мартен. Ориенталска беше кръчмата, която току-що бях напуснал, ориенталски бяха и другите още осветени магазинчета наоколо. Миризма на кускус и на леблебия и много хора. Групи младежи, изгладнели, повечето със спални чували. Не можех да вляза в заведение да пия нещо. Попитах едно момче какво става. Идвали за митинга — на следващия ден щяло да има митинг срещу министъра Савари436 и пристигали с автобуси.

Един турчин, преоблечен друз или исмаилит ме покани на развален френски да влезем в някаква кръчма. Как не! Далеч от Аламут. Откъде да зная кой е и на кого служи. Не се доверявай!

Пресичам на кръстовището. Чувам вече само стъпките си. Това е предимството на големите градове, отдалечаваш се на няколко метра и отново се озоваваш сам.

Но изведнъж, само след няколко пресечки, вляво се появява Музеят, призрачно блед в нощта. Отвън — нищо подозрително. Архитектурен паметник, който спи със съня на невинните. Продължавам на юг, към Сена. В главата ми се оформя някаква цел, но още не съвсем ясна. Искам да попитам някого какво се е случило.

Мъртъв ли е Белбо? Небето е безоблачно. Срещам група студенти. Мълчаливи, обзети от тайнствения genius loci437. Вляво се издига силуетът на „Сен Никола-де-Шан“.

Продължавам по улица Сен-Мартен, пресичам улица Урс, широка, прилича на булевард, боя се, че не вървя в правилната посока, която всъщност не зная. Оглеждам се и вдясно, на ъгъла, забелязвам двете витрини на „Едисион Розакрюсиен“. Не са осветени, но на светлината на уличните лампи и с помощта на фенерчето успявам да ги разгледам. Книги и предмети. „История на евреите“, „Граф Сен-Жермен“, „Алхимия“, „Скритите светове“, „Тайните седалища на Розенкройцерите“, „Посланието, оставено от строителите на катедрали“, „Катарите“, „Новата Атлантида“, „Египетска медицина“, „Храмът в Карнак“, „Бхагавадгита“, „Прераждането“, розенкройцерски кръстове и свещници, статуетки на Изида и Озирис, ароматични прахове в кутийки и на плочки, карти за тарок. Един кинжал, един нож за разрязване с розенкройцерски печат на облата дръжка. Какво значи всичко това, подиграват ли ми се?

Стигам до фасадата на „Бобур“. Денем площадът напомня панаир, а в момента е почти пуст, само някаква мълчалива и дремеща групичка и тук-там светлинки в кръчмите отсреща. Истина е. Ето ги огромните тръби, които черпят енергия за земните недра. Може би тълпите, които гъмжат денем тук, са източник на вибрации — херметичната машина се захранва с прясно месо.

Църквата „Сен-Мери“. Срещу нея — книжарница „Ла Вуивр“, почти изцяло посветена на окултната литература. Не бива да се поддавам на истерията. Завивам по улица Ломбар може би за да избягна ятото млади скандинавки, които изскачат със смях от една още отворена кръчма. Мълчете, не знаете ли, че и Лоренца е мъртва?

Но мъртва ли е наистина? А може би аз съм мъртвият? Улица Ломбар: пресича я под прав ъгъл улица Фламел, а в дъното на улица Фламел се белее кулата „Сен Жак“. Точно на ъгъла е книжарница „Аркан 22“: карти за тарок и модели на Махалото. Никола Фламел, алхимикът, алхимическата книжарница и кулата „Сен Жак“ с нейните огромни бели лъвове в основата, тази абсурдна кула в стил късна готика, издигната край Сена, кулата, чието име носи едно езотерично списание, кулата, където Паскал е извършвал своите експерименти с теглото на въздуха и където и досега, на 52 метра височина, се намира станция за климатични изследвания. Може би Те са започнали първо тук, преди да издигнат Айфеловата кула. Съществуват специални зони. И никой не се досеща.

Връщам се към „Сен-Мери“. Пак смехове на момичета. Не искам да срещам хора, заобикалям църквата по улица Клоатр Сен-Мери, откривам врата към трансепта, стара, от проядено дърво. Вляво улицата се разширява и преминава в площад, крайна граница на квартал „Бобур“. Площадът е ярко осветен. По средата, механизмите на Тенгели438 и други разноцветни модерни пластики, които плават сред басейн или изкуствено езерце в иронично разнопосочно движение на разглобяващи се зъбчати колела, а отвъд тях отново съзирам металното скеле и зейналите гърла на „Бобур“ — като някакъв потънал в лунен кратер „Титаник“, изоставен до стена, превзета от бръшляна. Там, където катедралите не са успявали, огромните презокеански люкове сега си разменят шепнешком послания с Черните Деви. Открива ги само онзи, който съумява да избиколи „Сен-Мери“. Следователно трябва да продължа, имам вече следата, близо съм до разкритието на заговора, замислен от Тъмните Сили в самия център на Града-Светлина.

Свивам по улица Жюж Консюл и излизам отново пред фасадата на „Сен-Мери“. Не зная защо, но нещо ме кара да включа фенерчето и да го насоча към портала. Късна готика, арки с аколади.

И изведнъж, търсейки онова, което не очаквам да намеря, върху фриза над портала го виждам.

Бафомет. Точно на мястото, където се събират двете полудъги, докато в края на първата има гълъб, изобразяващ Светия Дух, обкръжен от каменни лъчи, в края на втората, обкръжен от молещи се ангели, е той, Бафомет, със своите страховити криле. Върху фасадата на църква! Без никакъв свян!

Защо там? Защото не сме далеч от Храма. Къде ли се намира Храмът? Или поне това, което е останало от него? Връщам се обратно, поемам на североизток и стигам отново до ъгъла на улица Монтморанси. На номер 51 се намира къщата на Никола Фламел. Между Бафомет и Храма. Хитрият алхимик е знаел с кого си има работа. Отвратително препълнени кофи за боклук пред една къща, построена кой знае кога, механа „Никола Фламел“. Къщата е стара, ремонтирана наскоро с туристическа цел. За диаболисти от най-долна класа. Илицисти. До нея има бар от американски тип с голяма реклама на „Ейпъл“: „Лек за вируса на недоверието“. Програма, Хермес, директория, Темура.

Междувременно стигам до улица Тампл, тръгвам по нея и на ъгъла с улица Бретан виждам градинка, мрачна като гробище: вечното жилище на пожертвуваните рицари.

По улица Бретан, след кръстовището с улица Вией дю Тампл. На улица Вией дю Тампл до кръстовището с улица Барбет минавам край странни магазини за осветителни тела с необичайни форми — като лебеди, като листа на бръшлян. Твърде демонстративно модерни. Няма да ме заблудят.

Улица Фран-Буржоа: намирам се в квартал Маре, познавам го, малко по-нататък ще се появят старите кланици кашер439. Какво общо имат евреите с Тамплиерите, след като установихме, че вместо тях в Плана участвуват Кръвниците от Аламут? Защо съм тук? Отговор ли търся? Не, може би искам само да се отдалеча от Музея. Или пък се насочвам объркан към някакво място, зная, че не може да бъде тук, но само проверявам дали ще си спомня къде е, като Белбо, който е търсел в съня си някакъв забравен адрес.

Насреща ни изскача група нахалници. Смеят се грозно, вървят пръснати по тротоара, като ме принуждават да сляза на платното. За миг се уплашвам, че са пратеници на Стареца от Планината и че са тук заради мен. Не е вярно, отминават в тъмнината, но говорят на чужд език, който прилича на шиитски, талмудски, коптски, свистящ като змия в пустиня.

Появяват се няколко безполови лица с дълги плащове. Розенкройцерски плащове. Отминават и завиват по улица Севиние. Вече е късна нощ. Избягах от Музея, за да се върна в града при хората, но забелязвам, че градът на хората е изграден като катакомба, в която се движат предимно посветени.

Един пияница. Може би се преструва. Съмнявай се, винаги се съмнявай. Минавам край бар, който още е отворен. Сервитьорите с престилки, дълги до глезените, вече събират столовете и масите. Влизам навреме и ми донасят бира. Изпивам я на един дъх и поръчвам втора.

— „Здравата сте ожаднели“, казва един. Но нелюбезно, с подозрение. Разбира се, че съм жаден, от пет следобед не съм пил нищо, но човек може да е жаден дори и да не е прекарал нощта под едно махало. Илицисти. Плащам и ставам, преди да са запомнили лицето ми.

Озовавам се на ъгъла на площад Вож. Минавам под колонадите. Кой беше онзи стар филм, в който на площад Вож през нощта отекваха самотните стъпки на Матиас, лудия убиец? Спирам рязко. Стъпки ли чувам отзад? Разбира се, не, и те са спрели. Ако имаше няколко стъклени шкафа, тези колонади щяха да се превърнат в зала от Музея.

Ниски тавани от XVI век, арки от всякакъв вид, галерии за гравюри и антикварни магазинчета, мебели. Площад Вож, тъй долнопробен със старите си проядени, разкривени, разнебитени портали — там живеят хора, които не са се променили от стотина години. Хора с жълти халати. Площад, обитаван единствено от таксидермисти. Излизат само нощем. Познават плочата, капака на канала, през който се прониква в Подземния Свят. Пред очите на всички!

„Организация за събиране на средства за социални помощи и настаняване на семейства“, номер 75, вх. 1. Вратата е нова, може би тук живеят богаташи, но непосредствено до нея има стара врата, проядена като вратите на улица Синчеро Ренато; след това, на номер 3 — наскоро реставриран вход. Редуване на илицисти и пневматици. Властелините и техните роби. Там, където са издигнати подпорни колони за това, което е трябвало да представлява арка. Очевидно тук е имало книжарница за окултна литература, която вече не съществува. Цяло едно вътрешно крило е било опразнен. Изнесен за една нощ. Като Алие. Вече знаят, че и друг знае, минават в нелегалност.

Намирам се на ъгъла с улица Бираг. Виждам на практика теорията за колонадите, безкрайни, без жива душа, бих предпочел да е тъмно, но не е, поради жълтата светлина на уличните лампи. Дори да извикам, никой няма да ме чуе. Смълчани зад тези прозорци, таксидермистите ще се хилят в своите жълти халати.

Не, все пак между колонадите и градинката в центъра на площада са паркирани коли и, макар и рядко, минават сенки. Но от това атмосферата не става по-приятна. Голяма немска овчарка ми пресича пътя. Черно куче посред нощ. Къде е Фауст? Може би е изпратил предания Вагнер да изведе кучето?

Вагнер. Ето я идеята, която ми се въртеше в главата, без да се избистри напълно. Доктор Вагнер, него трябва да търся. Той ще ми обясни дали бълнувам и кои плодове на въображението си съм сметнал за действителност. Може да ми каже, че всичко е било измама, че Белбо е жив, че Трес не съществува. Колко щях да съм доволен, ако се окажех болен.

Напускам площада почти тичешком. Преследва ме някакъв автомобил. Не, може би търси място да паркира. Спъвам се в пластмасови чували за боклук. Автомобилът прави маневра. Не е било за мен. Намирам се на улица Сент-Антоан. Оглеждам се за такси. Като по поръчка минава едно.

— Авеню Елизе-Реклю номер седем, казвам.

116

Не знаех къде се намира този адрес, но и не смеех да попитам шофьора, защото, когато човек взима такси в този час на денонощието, или си отива у дома, или в най-добрия случай е убиец, а от друга страна, той през цялото време мърмореше, че в центъра пак са нахлули тези проклети студенти с техните автобуси, паркирани където им скимне, отвратителна работа; ако зависело от него, всички до стената, и че си струвало труда да се съгласи на по-дълъг курс. Всъщност обиколи цял Париж и накрая ме остави пред номер седем на една пуста улица.

Не открих никакъв доктор Вагнер. Да не би да беше седемнадесет? Опитах на две-три места, после се отдадох на мисли. Дори да бях намерил дома му, какво щях да направя? Нима щях да измъкна от леглото доктор Вагнер посред нощ, за да му разкажа моята история? Бях стигнал дотук по същите причини, поради които бях блуждал между Порт Сен-Мартен и площад Вож. Бягах. А сега бях избягал от мястото, където се бях укрил, бягайки от Музея. Имах нужда не от психоаналитик, а от усмирителна риза. Или от сънна терапия. Или от Лия. Да хване главата ми и да я притисне силно между ръката и гръдта си, шепнейки ми да бъда добро момче.

Какво търсех — доктор Вагнер или улица Елизе-Реклю? Защото вече си спомням, бях срещал това име по времето, когато четях разни текстове във връзка с Плана, Елизе-Реклю беше някакъв учен от миналия век, който написал книга не си спомням точно за земята ли, за подпочвените пластове ли, за вулканите ли, във всеки случай човек, който под предлог, че се занимава с научна география, си е пъхал носа в Mundus Subterraneus. Един от Тях. Опитвах се да избягам, а все се натъквах на тях. Полека-лека, в течение на няколко века бяха завладели целия Париж. А и останалата част от света.

Трябваше да се прибера в хотела. Дали щях да открия друго такси? Доколкото схващах, намирах се в едно от най-отдалечените предградия на Париж. Реших да тръгна натам, където виждах по-силна и разсеяна светлина и където прозираше частица открито небе. Сена?

И когато стигнах до ъгъла, я видях.

Вляво. Трябваше да се досетя, че е там, дебнеща от засада наблизо; в този град имената на улиците говореха за едно недвусмислено послание, непрекъснато ме предупреждаваха, толкоз по-зле за мен, че не го бях доловил.

Тя беше там — отвратителен изкуствен паяк, символ, инструмент на тяхната власт: би трябвало да бягам надалеч от нея, а вместо това се чувствувах привлечен от мрежата й и плъзгах поглед от долу на горе и обратно, защото вече не можех да я обхвана наведнъж, практически се намирах вътре в нея, тя ме заплашваше с хилядите си ръбове, чувствувах се обстрелван от падащи отвсякъде ролетки; ако можеше да се раздвижи, тя щеше да ме смаже с една от своите метални лапи.

Кулата. Намирах се в единствената точка на града, откъдето тя не се виждаше далечна, в профил, приведена майчински над океана от покриви, закачлива като картина на Дюфи. Издигаше се над мен, рееше с над главата ми, не виждах върха й, защото се движех първо около и после вътре в основата й, притиснат между краката й, съглеждах бедрата й, корема й, срамните й части, представях си главозамайващите й чресла, слети в едно чрез хранопровода с тази нейна шия на политехнически жираф. Цялата на дупки, тя имаше способността да затъмнява светлината, нахлуваща отвън, и докато се движех, ми предлагаше от различни гледни точки различните хралупести отвори, които рамкираха късове от мрака.

Вдясно, все още ниско на хоризонта, в североизточна посока се показа лунният сърп. През кулата го виждах като оптическа измама, сякаш един от нейните изкривени екрани флуоресцираше, но достатъчно беше да се преместя, и екраните променяха очертанията си, луната изчезваше, сгушваше се между някои от металните ребра, звярът я сдъвкваше, смилаше, отпращаше я в друго измерение.

Тесеракт. Четириизмерен куб. За миг съзрях през една от аркадите подвижна светлинка, дори две, червена и бяла, които мигаха, явно някакъв самолет търсеше Роаси или Орли. Но изведнъж, аз ли се бях изместил, самолетът ли или Кулата? — светлинките изчезнаха зад една колона, очаквах да ги съзра в съседното празно пространство, а ги нямаше. Кулата притежаваше стотици прозорци, до един подвижни, и всеки от тях гледаше към различен сегмент от пространството и времето. Ребрата й не бележеха евклидови гънки, накъсваха тъканта на космоса, пораждаха катаклизми, прелистваха страници на паралелни светове.

Кой беше писал, че върхът на „Нотр Дам дьо ла Брокант“ служел, за да се „окачи Париж на тавана на вселената“? Не е вярно, той служи, за да се окачи вселената на него — много ясно, нима той не е Рожбата на Махалото?

Как я бяха наричали? Самотна свещичка, кух обелиск, възхвала на желязото, апотеоз на опората, въздушен олтар на тайнствен култ, пчела в сърцето на розата на ветровете, тъжна като руина, гнусен колос с цвят на нощ, разкривен символ на ненужна сила, абсурдно чудо на архитектурата, безсмислена пирамида, китара, мастилница, телескоп, многословна като реч на министър, древен бог и модерно чудовище… Най-различни имена, но ако аз притежавах шестото чувство на Властелините на Света, сега, когато бях впримчен в нейната плетеница от гласни струни, щях да я чуя да тананика дрезгаво музиката на кълбата: Кулата в този момент смучеше вълни от сърцевината на кухата земя и ги препредаваше на всички менхири на света. Коренище с възлести пипала, мозъчна артроза, протеза на една протеза — какъв ужас! Оттам, където се намирах, за да се хвърля в бездната, трябваше да се издигна към върха. Нямаше съмнение, бях стигнал до края на едно пътуване през центъра на земята, понесен от антигравитационния вихър на антиподите.

Не си бяхме въобразявали, тя сега се издигаше пред мен като неоспоримо доказателство за истинността на Плана, но не след дълго щеше да се досети, че съм шпионинът, врагът, зрънцето прах между зъбците на механизма, чийто образ и двигател бе тя, щеше да разшири едва-едва един от ромбовете на своята оловна дантела и щеше да ме погълне, тъй че да изчезна в някоя гънка на нейното нищо и да бъда изхвърлен Другаде.

Ако бях останал още малко под надупченото й тяло, нейните огромни разчленения щяха да се свият, да се изкривят като кучешки зъби, да се забият в мен и да изсмучат кръвта ми, след което звярът, тази престъпна и зловеща острилка за моливи, щеше да застане отново в своята лицемерна добродушна поза.

Още един самолет: той не идва отникъде, родила го е тя между двата си гръбначни стълба на мастодонт без плът. Наблюдавах я, беше безкрайна. Като намерението, с което е била създадена. Ако можех да остана там, без да бъда погълнат от нея, щях да проследя движенията й, бавните й премествания, нейното неуловимо сглобяване и разглобяване под хладния полъх на теченията. Навярно Властелините на Света умееха да четат по нея като по геометричен чертеж и в неуловимите й метаморфози да долавят важни сигнали, най-интимни послания. Кулата се въртеше над главата ми като отвертка за Мистичния Полюс. Или пък не, може би стоеше неподвижна като магнитен стълб, а придаваше въртеливо движение на небесния свод? Все едно, световъртежът бе един и същ.

Как умело се защищава тази Кула, казвах си, отдалеч нежна приятелка, но доближиш ли се, помъчиш ли се да проникнеш в тайната й, те убива, смразява костите ти, като ти внушава безумния ужас, от който е създадена. Сега зная, че Белбо е мъртъв и че Планът е истински, защото Кулата е истинска. Ако не успея да избягам, да избягам още веднъж, няма да мога да кажа това никому. А трябва да се бие тревога.

Бръмчене. Стоп, връщаме се към действителността. Едно такси се приближаваше към мен с висока скорост. С един скок успях да се отскубна от магическата клопка, размахах ръце почти с риск да бъда премазан, защото шофьорът закова в последния миг, сякаш спря против волята си, по пътя ми каза, че и на него, когато минава нощем оттам, Кулата му всявала страх и той винаги карал по-бързо.

— Защо? — попитах.

— Защото… Защото всява страх, и това си е.

Малко след това си бях в хотела. Наложи се дълго да звъня, за да събудя задрямалия портиер. Казах си: „Сега трябва да спиш. Остави всичко за утре.“ Взех няколко хапчета, достатъчно, за да се отровя. След това не си спомням нищо.

117

Събудих се в два часа следобед, зашеметен, вцепенен. Спомнях си абсолютно всичко, но нямаше никаква гаранция, че това, което си спомням, е истина. В началото реших да сляза до долу да купя вестници, после си казах, че във всички случаи, дори отряд спахии да е проникнал в Музея след събитието, новината нямаше да може да се появи в сутрешните вестници.

И освен това Париж този ден си имаше други грижи. Съобщи ми го портиерът веднага щом слязох с намерение да пия кафе в някой съседен бар. Из целия град имало безредици, много от станциите на метрото били затворени, на места полицията атакувала, но студентите били много и вече прекалявали.

Бях намерил в телефонния указател номера на доктор Вагнер. Дори се бях опитал да му се обадя, но беше очевидно, че в неделя не е в кабинета си. На всяка цена трябваше да отида да видя какво е положението в Музея. Знаех, че е отворен и в неделя следобед.

Латинският квартал беше неспокоен. По улиците крачеха шумни групи със знамена. На остров Сите бях забелязал струпване на полиция. В далечината се чуваха изстрели. Навярно така е било през шестдесет и осма. В съседство с „Сент Шапел“ явно бе имало сблъсък, усещах миризмата на сълзлив газ. Чух шумотевица, не се разбираше дали са студентите или полицаите, хората около мен тичаха, скрихме се зад един портал, а пред нас, докато по улицата се приближаваше тълпата, полицаите застанаха в кордон. Какъв позор! Скрил съм се заедно с достопочтените буржоа и чакам революцията да отмине.

След това открих по-спокоен път, заобикаляйки старите Хали по странични улички, и се озовах на улица Сен-Мартен. Музеят беше отворен със своето бяло дворче и плочата на фасадата: „Музей на Уменията и Занаятите, основан с декрет на Конвента от 19 вандемиер, година III… в сградата на бившия манастир «Сен Мартен-де-Шан», построен през единадесети век“. Нищо подозрително, малка неделна тълпа, безразлична към студентските вълнения.

Влязох, безплатно в неделя — и всичко беше както предния следобед в пет часа. Пазачите, посетителите, Махалото на мястото си… Потърсих следи от това, което се бе случило, но ако се беше случило нещо, някой бе почистил най-съвестно. Ако се беше случило…

Не си спомням как прекарах остатъка от следобеда. Не си спомням дори какво видях, докато скитах по улиците, често принуден да криввам встрани, за да избягна сблъсъците. Обадих се в Милано, просто така, да опитам. От суеверие избрах номера на Белбо. После звъннах на Лоренца. След това на Гарамонд, чийто телефон, разбира се, беше изключен. И все пак, ако тази нощ е още днес, всичко е станало вчера. Но от онзи ден до тази нощ бе изминала цяла вечност.

Чак привечер усетих глад. Не исках нищо друго освен спокойствие и малко удобство. Близо до Форума на Халите влязох в един ресторант, който ми обещаваше риба. Дори прекалено много. Маса точно срещу аквариум. Достатъчно нереален свят, за да потъна отново в атмосферата на крайна подозрителност. Нищо не е случайно. Онази риба прилича на исихаст астматик, който е на път да изгуби вярата си и обвинява Бог, че е лишил от смисъл света. Саваот, Саваот, как можа така хитро да ме накараш да повярвам, че не съществуваш? Подобно на гангрена, плътта се стеле над света… А онази там прилича на Мини, мига с дълги клепки и си свива устенцата като сърчице. Мини е годеницата на Мики Маус. Ям някаква странна салата с порция треска, мека като детска плът. С мед и чер пипер. Павликяните са тук. А тази риба в ъгъла виси между коралите като аероплана на Брьоге — бавни махове с перки на лепидоптер. Басирам се, че е съзряла своя зародиш на хомункулус, изоставен на дъното на вече пробития кивот, изхвърлен в боклука срещу къщата на Фламел. А ето и една риба Тамплиер, облечена в черна броня, тя търси Нофо Деи. Плъзва се покрай исихаста астматик, който плава замислен и намръщен към Неизразимото. Отмествам поглед. Отсреща съзирам името на друг ресторант, „При Р…“. Розенкройцерите? Ройхлин? Розиспергиус? Рачковскиракошицароги? Белези, белези…

Да видим сега: единственият начин да смутиш дявола е да го накараш да повярва, че не вярваш в него. Няма какво толкова да разсъждавам за нощните обиколки из Париж и за виденията в Кулата. Напълно естествено е да възприемам града като кошмар, след като съм излязъл от Музея и след като съм видял или сметнал, че виждам това, което видях. Но какво съм видял в Музея?

На всяка цена трябваше да говоря с доктор Вагнер. Не зная защо си бях втълпил, че това е единственото спасение, но така беше. Словесна терапия.

Какво правих до тази сутрин? Мисля, че влязох в едно кино, където даваха „Дамата от Шанхай“ на Орсън Уелс. Когато стигнах до сцената с огледалата, не издържах и излязох. Но може би не е истина, може би съм си го въобразил.

Тази сутрин в девет се обадих на доктор Вагнер, името на Гарамонд ми помогна да преодолея секретарката, докторът се престори, че си спомня за мен, и след като му съобщих, че случаят е спешен, ми каза да отида веднага, в девет и половина, преди да са дошли другите пациенти. Стори ми се любезен и отзивчив.

Може би съм сънувал и посещението си при доктор Вагнер? Секретарката записа данните ми, прибра ги в папка и ми поиска таксата. За щастие вече си бях купил билета за връщане.

Доста малък кабинет, без диван. Прозорци към Сена, вляво сянката на Кулата. Доктор Вагнер ме прие с професионална любезност, всъщност правилно, вече не бях един от неговите издатели, а само пациент. Със спокоен жест ме покани да седна срещу него, от другата страна на масата, като чиновник в министерство.

— Кажете сега. Изрече това и тласна въртящия се стол, обръщайки ми гръб. Седеше с наведена глава и ми се стори, че молитвено е сплел пръсти. Не ми оставаше нищо друго, освен да говоря.

И говорих — като водопад, излях всичко, което беше в мен, от началото до края: какво съм си мислил преди две години, какво съм си мислил миналата година, какво съм си мислил, че Белбо е мислел, и Диоталеви. И най-вече това, което се случи през нощта срещу Свети Йоан.

Вагнер не ме прекъсна нито веднъж, не кимна, не показа неодобрение.

Изглеждаше, сякаш спи дълбок сън. Но навярно такъв беше методът му. И аз говорех. Словесна терапия.

После зачаках словото, неговото, което да ме спаси.

Вагнер се надигна от стола си извънредно бавно. Без да се обръща към мен, заобиколи писалището и се насочи към прозореца. Гледаше през стъклото с ръце на гърба, замислен.

Мълча може би десет-петнадесет минути. След това, все така с гръб към мен, с безцветен, равнодушен, успокояващ тон изрече:

— Господине, вие сте луд.

Остана неподвижен, аз също. След още пет минути разбрах, че няма да каже нищо повече. Край на сеанса.

Излязох, без да се сбогувам. Секретарката ме изпрати с широка усмивка и аз се озовах на улица Елизе-Реклю.

Беше единадесет часът. Събрах набързо вещите си в хотела и тръгнах за летището, разчитайки на късмета си. Трябваше да изчакам два часа и в това време позвъних в Милано на Гарамонд, за негова сметка, защото вече нямах пукната пара. Обади се Гудрун, изглеждаше затъпяла повече от всякога, трябваше да й изкрещя три пъти да каже „да“, „йес“, „уи“, че приема разговора.

Плачеше: Диоталеви умрял в събота в полунощ.

— И никой, никой нямаше от приятелите му на погребението тази сутрин, как може такова нещо! Дори господин Гарамонд, казват, че бил в чужбина. Аз, госпожа Грация, Лучано и един господин, целият в черно, с брада, бакенбарди на масури и голяма шапка, приличаше на гробар. Един Бог знае откъде се появи. Но къде сте вие, Казобон? Белбо къде е? Какво става?

Измърморих някакво неясно обяснение и затворих телефона. Вече ни викаха и тръгнах към самолета.