Махалото на Фуко

3

Това се случи преди два дни. В четвъртък сутринта още се излежавах и все не се решавах да стана. Бях пристигнал преди седмица и веднага се обадих в издателството. Диоталеви още беше в болницата, а Гудрун не изглеждаше оптимистично настроена: чувствувал се все така, с други думи, по-зле. Не смеех да отида да го посетя.

Колкото до Белбо, той не беше на работа. Гудрун ми каза, че се обадил по телефона и съобщил, че трябвало да остане вкъщи по семейни причини. Какви пък бяха тези семейни причини? Най-странното беше, че взел със себе си текстообработващата машина Абулафия, както вече я наричаше, заедно с принтера. Гудрун ми каза още, че я отнесъл със себе си, за да завърши някаква работа. Защо така спешно? И не можеше ли да пише в редакцията?

Чувствувах се бездомен. Лия и детето щяха да се върнат едва след седмица. Първата вечер след пристигането си отскочих до „Пилад“, но не намерих никого.

Стресна ме телефонът. Беше Белбо, но гласът му се чуваше приглушено, отдалече.

— Какво става? Откъде звъните? Вече мислех, че сте хванали гората.

— Не се шегувайте, Казобон, работата е сериозна. Аз съм в Париж.

— В Париж ли? Нали аз трябваше да замина и да отида в Музея?

— Не се шегувайте, пак ви казвам. Обаждам се от една кабина… Не, от едно кафене. Но както и да е, не зная дали ще мога дълго да говоря…

— Ако нямате жетони, идете в централата. Вкъщи съм и ви чакам.

— Не става дума за жетони. Имам неприятности. — Заговори по-бързо, за да не ми позволи да го прекъсна. — Планът. Планът е действителен. Моля ви, не ми възразявайте. Търсят ме.

— Кой ви търси? — Мъчех се да разбера.

— Тамплиерите, разбира се. Казобон, зная, че не искате да ми повярвате, но всичко беше истина. Мислят, че притежавам картата, притиснаха ме, принудиха ме да дойда в Париж. В събота в полунощ искат да бъда в Музея, в събота, разбирате ли? Нощта срещу Свети Йоан… — Говореше на пресекулки и аз едва схващах какво ми казва. — Не искам да отивам, опитвам се да избягам. Казобон, те ще ме убият. Трябва да предупредите Де Анджелис, не, Де Анджелис не може да помогне, но в никакъв случай не полицията…

— А какво да направя?

— Не знам, прочетете дискетите. На Абулафия. Последните дни записах там всичко, най-вече това, което стана този месец. Вас ви нямаше и не знаех на кого да разкажа, писах три дни и три нощи… Слушайте, идете в издателството, в чекмеджето на бюрото ми има плик с два ключа. Големият не ви трябва, от вилата е. Но малкият е от апартамента в Милано. Идете и прочетете всичко. И решавайте тогава, за бога, не знам какво да правя…

— Добре, ще го прочета. Но после къде да ви търся?

— Не знам, тук всяка вечер сменям хотела. Да направим така, вие прочетете всичко днес, а утре сутрин ме чакайте у дома, ще се опитам да ви се обадя пак, ако мога. Чакайте, кодът е…

Чух шум, гласът на Белбо се приближаваше и отдалечаваше ту по-силен, ту по-слаб, сякаш някой се мъчеше да му изтръгне слушалката.

— Белбо! Какво става?

— Откриха ме! Кодът е…

Чу се пукот, като изстрел. Сякаш слушалката падна и се удари в стената или в поставката. Ново изпукване. После щракването на вилката. Някой бе поставил обратно слушалката. Но явно не беше Белбо.

Веднага пуснах душа. Трябваше да се събудя. Не разбирах нищо. Значи Планът беше действителен? Каква идиотщина, нали ние го бяхме измислили! Кой преследваше Белбо? Розенкройцерите, граф Сен-Жермен, Охранката, Тамплиерите, Кръвниците? В този момент всичко беше възможно, тъй като всичко беше неправдоподобно. А може би в главата на Белбо бе станало нещо, напоследък изглеждаше толкова напрегнат, не знаех дали заради Лоренца Пелегрини, или защото все повече се запалваше по своето творение, не, Планът беше общ, мой, негов, на Диоталеви, но той беше най-запален, някак извън рамките на играта. Хипотезите обаче бяха излишни. Отидох в издателството, където Гудрун ме посрещна кисело с упрека, че тя сама движела цялата работа, втурнах се към нашата стая, намерих плика с ключовете и се затичах към апартамента на Белбо.

Запарен въздух, вонещи угарки, всички пепелници препълнени, умивалникът в кухнята — затрупан с мръсни чинии, кофата, претъпкана с празни консервени кутии. На шкафа в кабинета, три пресушени бутилки уиски, но в четвъртата — два пръста алкохол. Жилище на човек, който не е излизал няколко дни, хранел се е с каквото намери и е работил трескаво, като наркоман.

Имаше само две стаи, които бяха задръстени с книги, струпани по всички ъгли, рафтовете се бяха огънали под тежестта им. Веднага видях на масата компютъра, принтера, кутиите с дискети. Картините не бяха много в ограничените празни пространства между рафтовете, но точно над масата беше окачена една старинна гравюра, грижливо обрамчена репродукция, някаква алегория, която не бях забелязал, когато се бях качил да изпия една бира, преди да замина на едномесечната си почивка.

На масата, снимка на Лоренца Пелегрини, надписана с дребен, твърде детински почерк. Виждаше се само лицето, но погледът, дори само погледът ме смущаваше. От тактичност (а може би от ревност?) обърнах снимката, без да прочета посвещението.

Съзрях няколко папки. Погледнах дали няма нещо по-интересно, но намерих само табулограми, издателски документи. Сред тях обаче открих един файл, който, ако се съдеше по датата, беше от времето на първите експерименти с компютъра. И наистина, името на файла беше „Абу“; спомнях си, че когато Абулафия се появи в издателството, Белбо беше почти инфантилно ентусиазиран, Гудрун мърмореше, а Диоталеви го гледаше с ирония.

Явно „Абу“ беше личният отговор на Белбо, отправен към неговите противници, едно дивашко развлечение на новопосветен, което обаче говореше недвусмислено за комбинаторната треска, с която Белбо бе пристъпил към компютъра. Той, който винаги твърдеше с невеселата си усмивка, че от момента, когато е разбрал, че не може да бъде главен герой, е решил да бъде интелигентен зрител — „не е необходимо да пишеш, ако нямаш определени причини за това, по-добре е да преписваш чужди книги, такъв трябва да бъде добрият издателски работник“ — той бе намерил в компютъра нещо като допинг, беше накарал пръстите си да бягат по клавиатурата, сякаш свирят вариации на „За Елиза“ на старото семейно пиано без страх, че някой ще го оценява. Нямал е намерение да твори: той, който се ужасяваше от писането, е знаел, че това не е творчество, а експеримент за установяване на комбинаторните възможности, гимнастическо упражнение. Но като е забравял собствените си всекидневни терзания, той е започнал да открива в тази игра формулата за връщане към момчешкото, присъщо на петдесетгодишните. Във всеки случай и независимо от това как, неговият вроден песимизъм, неспособността му да си дава сметка за миналото са се уталожили в диалога с една минерална памет, обективна, послушна, безотговорна, транзисторизирана, така човешки нечовешка, че е можел да позволи да не изпитва неговата обичайна житейска тревога.

4

Не виждах друго. Трябваше да го търся в дискетите на компютъра. Бяха подредени по номера и си казах, че мога спокойно да започна с първата. Но Белбо беше споменал за кодова дума. Винаги е проявявал ревност към тайните на Абулафия.

И наистина, още щом заредих дискетата, на екрана се появи текст, който ме питаше: „Знаете ли кода?“ Формулата нямаше заповеден характер. Белбо беше учтив човек.

Компютърът не ти сътрудничи, знае, че трябва да получи команда; ако не я получи, мълчи. Сякаш казваше: — Хайде, всичко, което искаш да научиш, е тук, в корема ми, но колкото и да ме чешеш, стара къртицо, никога няма да го намериш. — Сега да те видим, казах си. Нали обичаше да играеш на комбинации с Диоталеви, мислеше се за Сам Спейд на издателския свят, както би казал Якопо Белбо, хайде, намери го този Малтийски сокол.

При Абулафия кодовата дума можеше да бъде от седем знака. Колко комбинации от седем букви можеха да се получат с двадесет и седемте букви на азбуката, като се изчислят и повторенията, защото нищо не ми гарантираше, че думата не е например „кадабра“? Съществуваше някаква формула и резултатът трябваше да бъде шест милиарда и нещо. Дори да имах гигантски калкулатор, способен да открие шестте милиарда комбинации със скорост един милион в секунда, пак трябваше да ги задам една по една на Абулафия, за да ги проверя, а знаех, че са му нужни около десет секунди, за да пита и после да приеме кодовата дума. Следователно, шестдесет милиарда секунди. Като се знае, че в една година секундите са малко повече от тридесет и един милиона, да ги закръглим на тридесет, времето за работа щеше да бъде около две хиляди години. Не е зле!

Трябваше да действувам по линията на предположенията. За коя дума е могъл да си помисли Белбо? Преди всичко дали е била дума, която е намерил в началото, когато е започнал да използува компютъра, или дума, която е съчинил или променил в последните дни, когато си е дал сметка, че дискетите съдържат опасен материал и че поне за него играта вече не е игра? Двата случая бяха съвсем различни.

За предпочитане беше втората хипотеза. Белбо се чувствува преследван от Плана, взима Плана насериозно (разбрах го от телефонния ни разговор) и мисли за някой термин, свързан с нашата история.

Или не: за термин, свързан с Традицията, биха могли да се досетят и Те. За миг си помислих, че може би Те бяха влезли в апартамента, бяха направили копия от дискетите и точно сега опитват всички възможни комбинации някъде далеч оттук. Виждах гигантския компютър в някой замък сред Карпатите.

Каква глупост!, казах си. Тези хора не работят с компютри, по-скоро биха гледали на дискетите като на Тората44 и биха използували Нотарикона, Гематрията45, Темурата46, и то за толкова време, колкото бе изминало от създаването на „Сефер Йецира“47. Все пак предположението не трябваше да се пренебрегва. Те, ако съществуваха, щяха да разсъждават по линия на кабалистиката, и ако Белбо е бил убеден, че съществуват, навярно е тръгнал по същия път.

За всеки случай опитах с десетте сефири: Кетер, Хохма, Бина, Хесед, Гевура, Тиферет, Нецах, Од, Йесод, Малхут, и добавих дори Шехина48… Разбира се, нищо не се получи, това беше първата мисъл, която щеше да мине всекиму.

Все пак думата трябваше да е нещо очевидно, което идва наум едва ли не от само себе си, защото, когато работиш над един текст, при това така трескаво, както бе работил Белбо през последните дни, не можеш да се измъкнеш от контекста, в който живееш. Немислимо е да е полудял по Плана и да му е дошъл наум, да речем, Линкълн или Момбаса. Трябваше да е нещо, свързано с Плана. Но какво?

Опитах се да се потопя в умствените процеси на Белбо, който бе писал, пушейки нервно, пиейки и озъртайки се наоколо.

Отидох в кухнята да си налея малко уиски в единствената чиста чаша, която намерих, върнах се при компютъра, седнах на стола, облегнах се назад, вдигнах крака на масата, като отпивах от чашата на малки глътки (нали така правеше Сам Спейд, не, май че беше Марлоу?) и се оглеждах. Книгите бяха много далеч и заглавията по гърбовете им не можеха да се прочетат. Затворих очи, после ги отворих. Пред мен беше старата гравюра. Типична розенкройцеровска алегория от седемнадесети век, цялата изпълнена със закодирани послания, адресирани до членовете на Братството. Естествено, представяше Храма на Розенкройцерите — кула с купол, по всички правила на ренесансовата иконография, християнска и еврейска, според която Храмът в Йерусалим е изграден по модела на Омаровата джамия.

Пейзажът около кулата беше несъразмерен и населен с най-невероятни същества, също като онези ребуси, на които се виждат дворец, жаба на преден план, магаре със самар, крал, който получава дар от паж. Тук долу, вляво, един благородник се измъкваше от кладенец, заловен за скрипец, който чрез система от абсурдни макари и провирайки се през кръгъл прозорец, бе закачен за някаква точка вътре в кулата. В центъра, един конник и един пешеходец, вдясно, коленичил поклонник, който се подпира на огромна котва, държейки я като тояга. Вдясно, почти срещу кулата, висока скала, от чийто връх пада човек, изпуснал меча и шапката си, а точно от другата страна, в далечината, се виждаше Арарат с Ноевия ковчег, заседнал на върха. Горе, в двата ъгъла, имаше два облака, осветени в центъра от по една звезда, насочваща към кулата сноп лъчи, около които се рееха две фигури: гол мъж с увита около тялото змия и лебед. Горе, в средата, облак, над който се четеше думата „ориенс“49, написана с еврейски букви, и от който се подаваше ръката на Бог, хванала опънат конец, държащ изправена кулата.

Кулата беше на колела, първият етаж имаше квадратна основа, с прозорци, врата и подвижен мост на дясната страна; завършваше с нещо като околовръстна тераса с четири наблюдателници в ъглите, във всяка от които стоеше мъж, въоръжен с щит (с надпис на еврейски) и с палмова клонка в ръка. Всъщност се виждаха само трима, а четвъртият се отгатваше, защото бе скрит зад осмоъгълния купол, над който се издигаше друга, също осмоъгълна куличка, от стените на която се подаваха чифт големи криле. Отгоре се издигаше по-малък купол с квадратна куличка-камбанария, през чиито арки, поддържани от тънки колонки, се виждаше вътрешността с камбаната. И най-сетне идваше ред на последния купол, четиристенен, за който бе прикрепен божественият конец. От двете му страни се четеше думата FAMA50, а над последния купол се развяваше лента с надпис: Collegium Fraternitatis51.

Но странностите не свършваха дотук, защото от два други кръгли прозореца на кулата се подаваха вляво, огромна ръка, несъразмерна спрямо другите фигури, държаща меч, която сякаш принадлежеше на крилатото същество, затворено в кулата, и вдясно, един голям тромпет. Отново тромпет…

Направи ми впечатление броят на прозорците в кулата: прекалено много и прекалено симетрични в горната част, а долу, при основата, разположени съвсем случайно. От кулата се виждаха само две страни, но човек можеше да предположи, по силата на симетрията, че на другите две има още една врата и още толкова правоъгълни и кръгли прозорци. Следователно: четири арки на камбанарията, осем прозореца на по-долната част, четири наблюдателници, шест отвора на източната и западната фасада, четиринадесет, на южната и северната. Направих сметката — тридесет и шест отвора.

Тридесет и шест. Повече от десет години това число ме преследваше. Заедно със сто и двадесет. Розенкройцерите. Сто и двадесет, разделено на тридесет и шест, даваше, до седмата цифра — 3,333333. Щеше да е прекалено хубаво, но все пак трябваше да опитам. Опитах. Нищо не излезе.

Дойде ми наум, че ако умножа по две това число, се получава приблизително числото на Звяра — 66652. Но и това предположение се оказа твърде фантастично.

Изведнъж обаче погледът ми се спря на централния облак, този с божествената ръка. Прекалено ясно личаха еврейските букви, виждах ги дори от стола си. Но Белбо не е могъл да пише еврейски букви на Абулафия. Вгледах се: разбира се, че ги познавах, от дясно на ляво — йод, хе, вав, хе. IAHVEH, името на Бог.

5

Името на Бог… Ами да, разбира се. Спомних си първия разговор между Белбо и Диоталеви в деня, когато инсталираха Абулафия в редакцията.

Диоталеви беше застанал на вратата на своята стая и демонстрираше снизходителност. Снизходителността на Диоталеви винаги беше обидна, но Белбо сякаш я приемаше именно със снизходителност.

— Няма да ти служи. Да не би да искаш да пишеш на компютър ръкописите, които не четеш?

— Ще служи за класифициране, за подреждане на списъци, за опресняване на библиографии, бих могъл да пиша свои, а не чужди текстове.

— Нали се закле, че няма да пишеш нищо?

— Заклех се, че няма да наказвам света с друг ръкопис. Казах, че тъй като съм разбрал, че не мога да бъда герой…

— … ще бъдеш само интелигентен зрител. Е, какво?

— Такова, че и интелигентният зрител, когато се връща от концерт, си тананика втората част. Значи ли това, че има претенции да дирижира в Карнеги Хол…

— Следователно ще правиш експерименти с тананикано писмо, за да откриеш, че не трябва да пишеш.

— Напълно почтен избор.

— Сиреч?

И Диоталеви, и Белбо бяха по произход пиемонтци и често подчертаваха онази способност, която е присъща на изтъкнатите пиемонтци, да изслушват учтиво събеседника си, да го гледат в очите и да казват „сиреч?“ с тон, който изразява уж любезен интерес, но всъщност те кара да се чувствуваш обект на дълбоко пренебрежение. Аз според тях съм бил варварин и тези тънкости винаги ми били убягвали.

— Варварин ли?, протестирах. — Роден съм в Милано, но семейството ми е от Вал д’Аоста53…

— Глупости, отвръщаха те. — Пиемонтецът си личи веднага по скептицизма.

— Аз съм скептик.

— Не. Ти си само недоверчив, това е друго.

Знаех защо Диоталеви се съмняваше в Абулафия. Беше чувал, че с него може да се сменя редът на буквите, така че един текст да се преобрази в собствената си противоположност и да се получат заплашителни предсказания. Белбо се опитваше да ги обясни.

— Това са игри на комбинации, казваше. — Темурата какво е? Нали така действува и набожният равин, за да стигне до Сияйните двери?

— Приятелю мой, отвръщаше Диоталеви, — ти никога нищо не разбираш. Истина е, че Тората, и то видимата, е само една от възможните пермутации на буквите от Вечната Тора, която Бог е създал и поверил на Адам. И ако в продължение на векове се правят комбинации с буквите на Книгата, може да се стигне до откритието на първоначалната Тора. Но не е важен резултатът. Важен е процесът, усърдието, с което ще въртиш до безкрай молитвената мелничка54 и на писмото, постепенно откривайки истината. Ако тази машина ти каже веднага истината, ти не можеш да я познаеш, защото сърцето ти няма да е било пречистено от безбройните въпроси. При това в една канцелария! Тази Книга трябва да бъде нашепвана в тясна колибка в гетото, където ден след ден човек се научава да се привежда и да движи ръцете си само покрай тялото, където между ръката, която държи Книгата, и ръката, която я разлиства, почти няма празно пространство, където, за да си наплюнчиш пръста, трябва да го вдигнеш вертикално нагоре, както когато дъвчеш късче мац55 и внимаваш да не падне нито трохичка. Словото се поглъща бавно, можеш да го разтопиш и да го съединиш само ако го омекотиш с езика си, и трябва да внимаваш да не си олигавиш кафтана, защото, ако една буквичка се изпари, се скъсва нишката, която ще те свърже с горните сефири. На това именно посвети живота си Авраам Абулафия56, докато вашият свети Тома Аквински се е напъвал да намери Бог със своите пет пътеки. Неговият „Хохма а-Церуф“57 е бил едновременно наука за комбинациите на буквите и наука за пречистването на сърцата. Мистичната логика, светът на буквите и на тяхното вихрово движение в безкрайни пермутации е свят на блаженството, науката за комбинациите е музиката на мисълта, но внимавай, трябва да се движиш бавно и предпазливо, защото твоята машина може да те накара да изпаднеш в болезнено бълнуване, а не в екстаз. Много от учениците на Абулафия не са успели да се задържат на този крехък праг, който разделя съзерцанието на имената на Бог от магическата практика, целяща превръщането им в талисман, в оръжие за господство над природата. А не са знаели, както ти и твоята машина не знаете, че всяка буква е свързана с една от частите на тялото и че ако промениш мястото на една съгласна, без да познаваш нейната сила, някой от твоите органи може да се измести, преобрази и ти ще се видиш зверски осакатен, външно доживот, а вътрешно — навеки.

— Прощавай, му бе отвърнал Белбо точно този ден, но ти не ме разубеждаваш, а само ме окуражаваш. Значи всъщност държа в ръцете си и мога да командувам своя персонален Абулафия, както твоите приятели са имали Голем. Така и ще го нарека, Абулафия. За най-близките — Абу. И моят Абулафия ще бъде по-кротък и по-учтив от твоя. По-скромен. Нали въпросът е да се намерят всички комбинации на божието име? Добре, погледни в този наръчник, имам една програмка на „Бейсик“ за комбиниране на всички секвенции от четири букви. Сякаш нарочно е направена за IHVH. Ето я, искаш ли да ти я пусна? — И му бе показал програмата, която за Диоталеви изглеждаше така, както за друг, Кабалата.

10 REM anagrams

20 INPUT L$(l),L$(2),L$(3),L$(4)

30 PRINT

40 FOR I1=1 T0 4

50 FOR I2=1 TO 4

60 IF I2=I1 THEN 130

70 FOR I3=1 TO 4

80 IF I3=I1 THEN 120

90 IF I3=I2 THEN 120

100 LET I4= 10-(I1+I2+I3)

110 LPRINT L$(I1);L$(I2);L$(I3);L$(I4)

120 NEXT I3

130 NEXT I2

140 NEXT I1

150 END

— Опитай, напиши I, H, V, H, когато иска „въвеждане“, и пусни програмата. Може би няма да си доволен: възможните комбинации са само двадесет и четири.

— Боже мой! И какво ще правиш с двадесет и четири имена на Всевишния? Мислиш ли, че нашите мъдреци не са направили вече сметката? Моля ти се, прочети „Сефер Йецира“, шестнадесети параграф от четвърта глава. И не са имали калкулатори. — Два Камъка изграждат два Дома. Три Камъка изграждат шест Дома. Четири Камъка изграждат двадесет и четири Дома. Пет Камъка изграждат сто и двадесет Дома. Шест Камъка изграждат седемстотин и двадесет Дома. Седем Камъка изграждат пет хиляди и четиридесет Дома. И върви нататък и мисли за онова, което устата не може да изрече и ухото не може да чуе. Знаеш ли как се нарича днес това? Факториално изчисление. А знаеш ли защо Традицията те предупреждава, че е по-добре да спреш? Защото, ако буквите в името на Бог бяха осем, комбинациите щяха да бъдат четиридесет хиляди, а ако бяха десет, щяха да бъдат десет милиона и шестстотин хиляди. Комбинациите на твоето нещастно име са близо четиридесет милиона и се благодари, че нямаш много имена като американците, иначе щеше да стигнеш повече от четиристотин милиона. Ако буквите в имената на Бог бяха двадесет и седем, защото еврейската азбука няма гласни, а само двадесет и две съгласни плюс пет варианта, възможните му имена щяха да представляват двадесет и деветцифрено число. Но би трябвало да се изчисляват и повторенията, защото не бива да се изключва вероятността името на Бог да е Алеф, повторено двадесет и седем пъти, и тогава факториалът няма да ти стигне и ще трябва да изчисляваш двадесет и седем на двадесет и седма степен. Ще получиш според мен някъде към 444 милиарда милиарда милиарда милиарда възможности или още повече, във всеки случай едно число от тридесет и девет цифри.

— Залъгваш ме, за да ми направиш впечатление. И аз съм чел твоя „Сефер Йецира“. Основните букви са двадесет и две и с тях Бог е създал света.

— А пък ти не ме заблуждавай със софизми, защото влезеш ли веднъж в този порядък на величините, ако вместо да повдигаш двадесет и седем на двадесет и седма, повдигнеш двадесет и две на двадесет и втора, пак ще получиш нещо от порядъка на триста и четиридесет милиарда милиарда милиарда. Има ли разлика за твоите човешки измерения? А знаеш ли, че ако трябва да броиш едно, две, три и така нататък, число по число, за да стигнеш до един милиард, подчертавам, до едно нищо и никакво милиардче, ще ти трябват почти тридесет и две години? Но нещата са по-сложни, отколкото си ги представяш, и Кабалата съвсем не се свежда само до „Сефер Йецира“. И ти казвам защо една пермутация на Тората трябва да използува всичките двадесет и седем букви. Вярно е, че ако в течение на пермутациите петте крайни трябва да попаднат в средата на думата, те ще се превърнат в своя нормален еквивалент. Но не винаги е така. При Исайя девет, шест, седем, думата LMRBH, Лемарб, която в случая означава „умножавам“, е написана с крайната буква „мем“ в средата.

— Защо?

— Защото всяка буква съответствува на едно число и нормалната „мем“ е на стойност четиридесет, докато финалната „мем“ има стойност шестстотин. Не е шега работа Темурата, която те учи да комбинираш, нито пък Гематрията, която намира тайните връзки между думата и нейната числена стойност. С финалната „мем“ думата LMRBH се изчислява не на 277, а на 837 и е равна по този начин на ThThZL, „тат“, „тат“, „цал“, която означава — „онзи, който дарява в изобилие“. И така, виждаш, че трябва да държиш сметка за всичките двадесет и седем букви, защото са важни не само звуковете, но и числата. А сега да се върнем към моите сметки: комбинациите са повече от четиристотин милиарда милиарда милиарда милиарда. А знаеш ли колко време е необходимо да провериш всички със скорост една секунда, ако изобщо допуснем, че една машина — не твоята, разбира се, която е малка и безпомощна, може да го направи? При една комбинация в секунда са необходими седем милиарда милиарда милиарда часа, малко повече от пет милиона милиарда милиарда милиарда дни, четиринадесет хиляди милиарда милиарда милиарда години, сто и четиридесет милиарда милиарда милиарда века или четиринадесет милиарда милиарда милиарда хилядолетия. А ако разполагаш с калкулатор, който изпробва един милион комбинации в секунда, само си помисли колко време ще спестиш с такова електронно сметало, щом ще се справи за четиринадесет хиляди милиарда милиарда хилядолетия! Но в действителност истинското име на Бог, тайното, е дълго колкото цялата Тора и няма машина на света, която да е способна да изчерпи неговите пермутации, защото Тората е сама по себе си вече резултат от една пермутация с повторения на двадесет и седемте букви на азбуката, на всички знаци на Тората, където всеки знак има стойност на отделна буква, макар че се появява безброй пъти в други страници, както двете „хе“ в името IHVH имат стойност на две букви. Затова, ако искаш да изчислиш възможните пермутации на всички знаци в цялата Тора, няма да ти стигнат всички нули на света. Опитай, опитай с твоята нещастна счетоводна машинка. Истинската Машина съществува, разбира се, но не е произведена в твоята силиконска долина58, тя е светата Кабала или Традицията, и равините вече от векове правят това, което нито една машина не би могла никога да направи, и да се надяваме, че изобщо няма да направи. Защото, когато комбинациите бъдат изчерпани, резултатът трябва да остане в тайна и във всички случаи вселената ще преустанови своя цикъл, а ние ще изгорим безпаметни в славата на великия Мататрон59.

— Амин, заключи Белбо.

Но Диоталеви още оттогава го бе тласнал към тези висини и Белбо навярно си е давал сметка за това. Рядко се случваше да не остане след работно време, за да изпробва програми, които да проверяват изчисленията на Диоталеви. Явно искаше да му покаже ако не друго, то поне че неговият Абу може да му каже истината за няколко секунди, без да трябва да смята на ръка върху пожълтели пергаменти с прастари числови системи, които, примерно казано, не включват понятието нула. Напразно, Абу отговаряше, докъдето стигаха възможностите на експоненциалната му денотация, и Белбо не успяваше да запуши устата на Диоталеви с този екран, който се изпълваше до безкрай с нули, но беше бледа визуална имитация на множествеността на комбинаторните вселени и на експлозията на всички възможни светове…

Онзи ден обаче, след всичко, което се случи, и с розенкройцеровската гравюра на стената невъзможно беше Белбо, търсейки кодова дума, да не се е върнал към тези упражнения с името на Бога. Навярно бе играл с числа като тридесет и шест или сто и двадесет, ако наистина, както предполагах, е бил преследван от тези числа. И следователно не е комбинирал четирите еврейски букви, защото е знаел, че четири камъка изграждат само двадесет и четири дома.

Дали пък не е действувал с европейската транскрипция IAHVEH, която съдържа и две гласни? При шест букви е разполагал със седемстотин и двадесет пермутации. И тогава навярно да е избрал тридесет и шестата или сто и двадесетата.

Бях отишъл в апартамента към единадесет часа, а вече беше един. Трябваше да съставя програма за анаграми от шест букви и се готвех да приспособя програмата за четири, с която разполагах.

Имах нужда от глътка въздух. Излязох на улицата, купих си нещо за хапване и нова бутилка уиски.

Качих се горе, оставих сандвичите в един ъгъл, минах веднага на уискито, нагласих компютъра на система „Бейсик“ и вкарах програмата за шестте букви — направих доста грешки и загубих повече от половин час, но към два и половина програмата вече функционираше и на екрана се заредиха седемстотин и двадесетте имена на Бог.

Издърпах листа от печатащото устройство, но без да го откъсвам, сякаш четях рулото на истинската Тора. Опитах с тридесет и шестото име. Пълен мрак. Глътка уиски и после, с колебливи движения, опит със сто и двадесетото. Нищо…

Искаше ми се да умра. Но вече бях Якопо Белбо и Якопо Белбо навярно бе мислил както мислех аз. Някъде бях допуснал грешка, тъпа, незначителна грешка. Бях на косъм от решението. А да не би Белбо, по неясни за мен причини, да е броил от края?

Казобон, глупако!, казах си. Разбира се, че от края. Или по-точно, от дясно на ляво. Белбо беше вложил в компютъра името на Бог, транскрибирано на латиница, естествено, но думата беше еврейска и се пишеше от дясно на ляво — HEVHAI! И тогава, разбира се, редът на пермутациите се обръщаше.

Значи трябваше да броя отзад напред. Опитах отново и с двата варианта.

Не се получи.

Бях объркал всичко. Бях се вкопчил в една хипотеза, много примамлива, но фалшива. Случва се и на най-добрите учени.

Не, не на най-добрите учени. На всички.

Нима само месец по-рано не си бяхме говорили, че през последно време са излезли поне три романа, в които главният герой търси с компютър името на Бог? Белбо нямаше да постъпи така банално. И освен това, когато човек избира кодова дума, избира нещо, което се помни лесно, което му идва спонтанно, което набира едва ли не автоматично. В никакъв случай HIVEAH! При това ще му е било необходимо да съчетае Нотарикона и Темурата и да измисли някакъв акростих, за да си спомня думата, нещо като Хубавата Изолда Видя Един Алабастров Храм.

А защо Белбо непременно да е мислил с кабалистичните термини на Диоталеви? Неговата идея-фикс беше Планът, а в Плана бяхме включили толкова други елементи — Розенкройцери, Синархия60, Хумункулуси, Махалото, Кулата, друидите, Еноя61…

… Еноя. Сетих се за Лоренца Пелегрини. Протегнах ръка и отново обърнах фотографията, която бях скрил от погледа си. Помъчих се да се съсредоточа и да си спомня онази вечер в Пиемонт… Приближих фотографията до лицето си и прочетох посвещението: „Защото съм първата и последната, почитаната и мразената. Аз съм блудницата и светицата. София“.

Навярно е било след празненството у Рикардо. София — пет букви. А защо трябваше да ги размествам? По-скоро аз имах изкривена мисъл. Белбо обича Лоренца, обича я, защото е такава, каквато е, а тя е София, и като си помисля, че сега, в този момент, тя… В паметта ми изникнаха думите на Диоталеви:

„Във втората сефира тъмният Алеф се превръща в лъчист Алеф. От Черната точка се изсипват буквите на Тората, съгласните са тялото, гласните, дъха, и всички те съпровождат кантилената на вярващия. Когато се задвижва мелодията на знаците, заедно с нея се задвижват и гласните и съгласните. От тях изниква Хохма, Мъдростта, Знанието, Първичната идея, в която като в ковчеже се съдържа всичко, готово да се разпръсне в сътворението. В Хохма се съдържа есенцията на всичко, което ще последва…“

А какво представляваше Абулафия с целия си таен запас от файлове? Не беше ли той ковчежето, криещо всичко, което Белбо знаеше или смяташе, че знае, неговата София, неговата Мъдрост? Той избира кодово име, за да проникне в дълбините на Абулафия, обекта, с който прави любов (единствения), но същевременно мисли за Лоренца, търси една дума, с която да завладее Абулафия, но която да му служи за ключ към сърцето на Лоренца, и би искал да проникне в нейното сърце така, както може да проникне в сърцето на Абулафия, иска Абулафия да бъде непроницаем за всички останали така, както Лоренца е непроницаема за него, живее с илюзията, че ще може да охранява, познава и владее тайната на Лоренца така, както владее тайната на Абулафия…

Измислях си някакво обяснение и си внушавах, че е истинското. Както при Плана: приемах своите желания за действителност.

Но понеже вече бях пиян, застанах пред клавиатурата и написах: СОФИЯ. Компютърът любезно ми постави отново въпроса: „Знаете ли кода?“ Глупава машина, не се трогваше дори при мисълта за Лоренца.

6

И тогава, от омраза към Абулафия, на не знам кой поред тъп въпрос („Знаете ли кода?“) отговорих: „Не!“.

Екранът затрепка, започна да се изпълва с думи, редове, индекси, с цял водопад от текстове.

Бях разкрил тайната на Абулафия.

Толкова се смаях от победата, че дори не си зададох въпроса защо Белбо е избрал именно тази дума. Сега го зная, и зная, че той, в момент на просветление, бе разбрал това, което аз разбирам едва сега. Но в четвъртък си помислих само, че съм победил.

Започнах да танцувам, да пляскам с ръце, да пея една казармена песен. После се спрях и отидох до тоалетната да си измия лицето. Върнах се и включих печатащото устройство — най-напред към последния файл, този, който Белбо бе написал, преди да избяга в Париж. И докато принтерът безмилостно стържеше, започнах да ям с настървение и продължих да пия.

Когато печатащото устройство спря, прочетох текста и останах смаян, още не можех да осъзная дали се намирам пред невероятни разкрития, или пред доказателството за една лудост. Какво всъщност знаех за Якопо Белбо? Какво бях научил за него през двете години, които бях прекарал до него почти неотлъчно? Доколко можех да вярвам на дневника на един човек, който според собствените му признания пишеше при изключителни обстоятелства и под въздействието на алкохола, тютюна, ужаса, откъснат от света в продължение на три дни?

Вече беше нощ, нощта срещу двадесет и първи юни. Очите ми сълзяха. От сутринта се бях втренчил в този екран и в точкообразния мравуняк, отпечатан от принтера. Независимо от това дали прочетеното беше истина или лъжа, Белбо ми бе казал, че ще ми телефонира на следната утрин. Трябваше да го чакам. Виеше ми се свят.

Залитайки, отидох в спалнята и както си бях с дрехите, се отпуснах на неоправеното легло.

Събудих се към осем след дълбок лепкав сън и отначало не можах да осъзная къде се намирам. За щастие, беше останала шепа кафе и си направих няколко чаши. Телефонът не звънеше, не смеех да сляза да си купя нещо, боях се, че Белбо ще се обади точно в този момент.

Отидох отново при компютъра и пуснах на принтера другите дискети, по ред на номерата. Намерих игри, упражнения, разкази за събития, които знаех, но пречупени през погледа на Белбо, и тези събития ми се явяваха в друга светлина. Открих части от дневник, изповеди, бележки за новели, записани с горчивото перо на човек, който знае предварително, че са обречени на неуспех. Намерих анотации, портрети на хора, които при това си спомнях, но които придобиваха нови физиономии — бих казал по-ужасни, или по-ужасен беше само моят поглед, моят начин да съчетавам случайни белези в една страховита финална мозайка?

Но преди всичко намерих един цялостен файл, който съдържаше само цитати. Извадени от най-последните четива на Белбо, познах ги веднага. Колко подобни текстове бяхме прочели през последните месеци… Бяха номерирани: сто и двадесет. Или броят им не беше случаен, или съвпадението беше смущаващо. И защо точно тези цитати, а не други?

Днес не мога да препрочитам текстовете на Белбо, нито цялата история, която те ми връщат в паметта, освен в светлината на въпросния файл. Прехвърлям тези „извлеци“ като зърната на някаква еретична броеница и все повече се убеждавам, че някои от тях навярно са представлявали за Белбо сигнал за тревога, спасителна нишка.

Или пък аз не успявам вече да отлича полезния съвет от блуждаенето на разума? Опитвам се да си внуша, че моят прочит е правилният, но точно тази сутрин някой ми каза — на мен, а не на Белбо, — че съм луд.

Луната бавно се издига над хоризонта зад билото на Брико. Голямата къща е населена с едва доловими шумове — може би дървояди или мишки, или пък призрака на Аделино Канепа… Не се осмелявам да тръгна по коридора, затворил съм се в кабинета на чичо Карло и гледам през прозореца. От време на време излизам на терасата да проверя дали някой не се изкачва по склона на хълма. Имам чувството, че съм в някакъв филм. Ужас: „Те се приближават…“

При това хълмът е безлюден в тази вече лятна нощ.

Колко безразсъдно, неясно, безумно беше възстановяването, което се опитвах да направя, за да убия времето — и за да остана жив — онази вечер, от пет до десет, изправен в Перископа, докато, заради кръвообращението, бавно и внимателно движех краката си, сякаш в ритъма на афробразилски танц.

Спомнях си последните години, когато се оставях да ме води омайващото барабанене на атабаките… Може би именно за да ми внушат откритието, че нашите фантазии, изразили се някога в механичен танц, там, в този храм на механиката, ще се превърнат в ритуали за призоваване, обладаване и подчиняване от божеството Ешу.

Онази вечер в Перископа нямах никакво доказателство, че това, което компютърът ми беше открил, е истина. Оставаше ми защитата на съмнението. До полунощ може би щях да осъзная, че съм дошъл в Париж и съм се скрил като крадец в един безобиден музей на техниката само защото съм се включил глупашки в една макумба за туристи и се бях поддал на хипнозата на кадилниците и на ритъма на там-тамите.

Паметта ми се опитваше ту да се отърси от магията, ту да изпита страхопочитание или подозрение, когато възстановяваше мозайката, и бих искал сега да запазя това състояние на ума, това колебание между внушението на измислицата и предчувствието за клопка, днес, когато с далеч по-бистър ум разсъждавам върху тогавашните си мисли, съпоставяйки отново документите, трескаво прочетени един ден по-рано, после на аерогарата и по време на полета ми към Париж.

Опитвах се да си обясня безотговорния начин, по който аз, Белбо и Диоталеви бяхме стигнали до преосмислянето на света, или както би казал Диоталеви — до откриването на онези части от Книгата, които бяха жигосани с бял огън в разстоянията между следите, оставени от черноогнените насекоми, които населяваха и привидно представляваха смисъла на Тората.

Сега съм тук, след като успях — надявам се — да постигна спокойствието и примирението, и възстановявам историята, към която се връщах преди две вечери в Перископа, изпълнен едновременно със страх и с надежда, че ще се окаже невярна: бях я прочел два дни по-рано в апартамента на Белбо, но всъщност я бях преживял, отчасти без да го съзнавам, през последните дванадесет години, между уискито на „Пилад“ и прахоляка на издателство „Гарамонд“.