Махалото на Фуко

107

За това, което се бе случило по време на моето отсъствие и по-точно през последните дни преди връщането ми, можех да съдя само по файловете на Белбо. Но от тях само един беше по-ясен, подреден в конкретни данни, и той беше последният, вероятно този, който Белбо е писал, преди да замине за Париж, с цел аз или някой друг, за бъдещата памет, да можем да го прочетем. Останалите текстове, които явно бе писал както обикновено за себе си, не можеха да се разтълкуват напълно. Единствено аз, който вече бях навлязъл в интимния свят на неговите признания върху Абулафия, можех да ги дешифрирам или поне да извадя заключения от тях.

Беше началото на юни. Белбо изглеждаше разтревожен. Лекарите бяха свикнали с мисълта, че единствените роднини на Диоталеви са той и Гудрун, и най-сетне бяха проговорили. На въпросите на печатарите и коректорите Гудрун вече отговаряше с беззвучно отваряне на уста в едносрична дума. Така се изрича срамната болест.

Гудрун посещаваше Диоталеви всеки ден и мисля, че го притесняваше със своите искрящи от съчувствие очи. Той знаеше, но му беше неприятно, че другите знаят. Говореше с мъка. Белбо беше написал: „Лицето му се състои само от скули.“ Косите му падаха, но това беше от терапията. Белбо беше написал: „Ръцете му се състоят само от пръсти.“

Мисля, че по време на един от мъчителните им разговори Диоталеви е намекнал на Белбо това, което е щял да му каже в последния ден. Белбо вече си е давал сметка, че отъждествяването с Плана е нещо лошо, може би дори самото Зло. Но може би за да възвърне реалността на Плана и неговата чисто въображаема същност, той го бе описал дума по дума, сякаш бяха спомени на полковника. Разказваше го като посветен, който доверява последната си тайна. Мисля, че за него е било нещо като лечение: отпращал е отново към литературата, макар и долнопробна, това, което не беше животът.

Но на 10 юни навярно се бе случило нещо, което го е разтърсило. Бележките му по този повод са объркани, мъча се да ги разгадая.

И така, Лоренца го помолила да я закара на Ривиерата, където трябвало да се види с някаква приятелка и да вземе нещо, документ или нотариален акт, някаква глупост, която е могла да бъде изпратена и по пощата. Белбо се съгласил, явно въодушевен от мисълта, че ще прекара една неделя на море с нея.

Пристигнали там, не успях да разбера къде точно, може би близо до Портофино. Описанието на Белбо беше свързано не толкова с пейзажа, колкото с настроения, избухвания, напрежения, разочарования. Лоренца отишла да си вземе документа, докато Белбо я чакал в един бар, и после казала, че можели да отидат да ядат риба в един ресторант над самото море.

От този момент нататък историята се разпадаше, възстановявам я по откъслеците от диалози, които Белбо бе редил без препинателни знаци, като че ли ги е записвал на момента и не е искал да изпусне нито едно от чудесата. Отишли с колата, докъдето можело да се стигне, след това продължили по труднопроходимите крайбрежни пътечки на Лигурия, обрасли с цветя, докато не открили ресторанта. Но едва седнали, забелязали на съседната маса картонче с надпис, че масата е запазена за доктор Алие.

Какво съвпадение, вероятно е възкликнал Белбо. Отвратително съвпадение, отвърнала Лоренца, не желаела Алие да научи, че тя е там, при това с него. Защо не желаела, какво лошо намирала в това, защо Алие да имал право да ревнува? Какво ти право, въпрос на добър вкус, бил я поканил да се разходят вън от града за същия ден, а тя казала, че е заета, да не би Белбо да искал тя да излезе лъжкиня. Не можеш да си лъжкиня, отвърнал Белбо, след като наистина си заета с мен, нима е нещо, от което трябва да се срамуваш? Да се срамувам — не, казала тя, но ще ми разрешиш да си имам свое разбиране за тактичността.

Напуснали ресторанта и поели по пътечката нагоре. Но изведнъж Лоренца спряла, насреща им идвали хора, които Белбо не познавал, приятели на Алие, обяснила, а не искала да я видят. Унизително положение, тя — облегната на едно мостче над склона, обрасъл с маслинени дървета, с лице, закрито от вестник, сякаш умирала от желание да научи какво става по света, а той, на десетина крачки от нея, пушейки, сякаш се бил оказал там съвсем случайно.

Гостите на Алие отминали, но сега пък, заявила Лоренца, ако продължели по пътеката, щели да срещнат самия него, който всеки момент можел да се появи. Белбо извикал: „По дяволите, по дяволите, и какво, като се появи?“ А Лоренца му отвърнала, че въобще нямал капчица от чувствителност. Изходът бил един — да стигнат до паркинга, без да минават по пътеката, като се спуснат напряко по склона. Задъхано бягство през напечените от слънцето сипеи и на Белбо му се откъртил токът. Лоренца му казала „не виждаш ли колко по-приятно е така, ще се задъхваш, разбира се, като не преставаш да пушиш“.

Най-сетне стигнали до колата и Белбо казал, че по-добре да се връщат в Милано. Не, отвърнала Лоренца, Алие може да е закъснял и да го срещнат по магистралата, той познавал автомобила на Белбо. „Погледни какъв чудесен ден, дай да тръгнем към вътрешността, сигурно е прекрасно, ще стигнем до другата магистрала и ще вечеряме някъде отвъд По.“

„Но защо отвъд По, какво значи това към вътрешността, изходът е един, погледни картата, трябва да се изкачим към Ушо и после да прехвърлим целите Апенини и да спрем в Бобио, оттам в Пиаченца, ти луда ли си, та това е по-страшно от Ханибал със слоновете413.“ „Нямаш никакъв усет за приключения, казала тя, и освен това си помисли колко много чудесни ресторантчета има по хълмовете. Преди всичко в Ушо е «Мануелина», дванадесет звезди в пътеводителя «Мишлен», риба колкото ти душа иска.“

В „Мануелина“ било претъпкано, цяла опашка желаещи да седнат дебнели масите, на които сервирали кафето. Лоренца казала, че няма значение, няколко километра по-нагоре щели да намерят сто други места като това. Едва в два и половина открили ресторантче в едно противно селце, което според Белбо дори военните карти щели да се срамуват да отбележат, и яли претоплени макарони с месо от консерва. Белбо запитал за какво всъщност става дума, защото не било случайно това, че тя искала да отидат точно там, където щял да бъде Алие, може би имала намерение да дразни някого, но той не разбирал кого от двамата, а тя го запитала дали не го гони параноята.

След Ушо навлезли в някакъв проход и както прекосявали едно селце, все едно, че се били озовали в Сицилия, и то по времето на Бурбоните, при това в неделя по пладне, пред колата им се изпречило голямо черно куче, което сякаш не било виждало автомобил. Белбо го блъснал с бронята, на пръв поглед не му станало нищо, но като слезли от колата, открили, че коремът на бедното животно бил целият в кръв, нещо розово (гениталии, черва?) се подавало от него и то скимтяло с пяна на муцуната. Надошли местни хора, получило се нещо като народно събрание, Белбо запитал кой му е стопанинът, искал да плати, но кучето нямало стопанин. Навярно този стопанин представлявал десет процента от жителите на това изоставено от Бога село, но никой не знаел кой е, макар всички да го били виждали. Един от свидетелите предложил да извикат началника на карабинерите, който да му тегли куршума, и край.

Започнали да търсят началника, но в това време се появила една жена, която се представила за защитничка на животните. Заявила, че притежава шест котки. Какво общо имат котките, запитал я Белбо, това е куче, то вече умира, пък аз бързам. Куче или котка, няма значение, хората трябва да имат малко сърце, казала жената. Началникът не бил открит, трябвало да потърсят някого от ветеринарната служба или от болницата в съседното село, животното можело пък да бъде спасено.

Слънцето напичало Белбо, Лоренца, автомобила, кучето, зяпачите и изобщо нямало намерение да залязва, Белбо имал чувството, че е излязъл по гащи, но не успява да се събуди, жената не го оставяла на мира, началникът бил неоткриваем, кучето продължавало да кърви и да хърка жаловито. Скимти, лицемерно казал Белбо, а жената отвърнала: ще скимти, разбира се, страда горкичкото, а вие защо не внимавахте повече? Постепенно в селото като че ли настъпил демографски разцвет, Белбо, Лоренца и кучето станали зрелището в тази тъжна неделя. Приближило се момиченце със сладолед в ръка и попитало дали не са онези от телевизията, дето организирали конкурс за мис Лигурски Апенини, Белбо троснато му наредил да се маха веднага, иначе щял да го смаже като кучето, момиченцето се разплакало. Пристигнал участъковият лекар, заявявайки, че момиченцето му е дъщеря, а Белбо отначало не разбрал кой е той. След като се представили един на друг и си разменили извинения, станало ясно, че докторът бил публикувал книга — „Дневникът на един затънтен здравен участък“, в прочутото миланско издателство „Мануцио“. Белбо се хванал на въдицата и казал, че е важна клечка в „Мануцио“, докторът тогава настоял той и Лоренца да останат у тях на вечеря, Лоренца нервничела, ръгнала го с лакът в ребрата: щели да попаднат във вестниците като сатанински любовници, толкова ли не можел да си затваря устата?

Слънцето продължавало да припича, църковната камбана биела за вечерня (стигнали сме до Последната Туле, изръмжал Белбо, шест месеца слънце, от полунощ до полунощ, и нямам вече цигари), кучето продължавало да страда, но никой вече не му обръщал внимание, Лоренца заявила, че има астматичен пристъп, а Белбо окончателно се убедил, че Космосът е грешка на Твореца. Накрая му дошла идеята, че могат да отидат с колата до съседния град, за да потърсят помощ. Покровителката на животните се съгласила, само да побързат. Можела да се довери на човек, който издава поезия, тя също много обичала Жак Превер.

Белбо тръгнал, подминал цинично близкия град, Лоренца проклинала всички животни, с които Господ бил омърсил земята от първия до петия ден включително, и Белбо се съгласил с нея, но отишъл още по-нататък, като критикувал делата Му и от шестия ден, а може би дори и почивката през седмия, защото бил на мнение, че неделята е най-отвратителният ден от седмицата.

Вече прехвърляли Апенините, но макар че на картата преходът изглеждал лесен, отнел им доста часове, отминали Бобио и вече по здрач пристигнали в Пиаченца. Белбо бил капнал, искал да останат с Лоренца поне една вечер и наел стая за двама в единствения свободен хотел до гарата. Като се качили в стаята, Лоренца заявила, че в такова място нямало да спи. Белбо казал, че ще потърси нещо друго, да му позволи само да слезе в бара да глътне едно мартини. Не намерил нищо друго освен второкачествен коняк, върнал се в стаята, но Лоренца била изчезнала. Слязъл да разпита на рецепцията и намерил бележка: „Мили мой, открих чудесен влак за Милано. Тръгвам. Ще се видим през седмицата.“

Белбо изтичал до гарата, но влакът бил заминал. Като в уестърн.

Останал в Пиаченца. Потърсил криминално романче, но и будката на гарата била затворена. В хотела пък намерил само едно списание на Туринг-клуба. За нещастие в списанието имало статия точно за проходите, през които били минали. В спомена му, избледнял, сякаш всичко се било случило много отдавна, те представлявали някаква безплодна земя, напечена от слънцето и прашна, осеяна със слюдести камъчета. А върху гланцираните страници на списанието били обрисувани като оживели блянове, които заслужавали човек да се върне отново пешком по тях, за да ги вкуси повторно крачка по крачка. Изобщо, островите Самоа на Джим Царя на Конопа.

Нима е възможно човек да се втурне към своята гибел само защото е блъснал някакво куче? Но точно това се случило. През нощта в Пиаченца Белбо решил, че като се върне и заживее отново в Плана, вече нямало да претърпи нито едно поражение, защото в него той решавал кой, как и кога.

Навярно през същата тази нощ е решил да си отмъсти на Алие, макар и да не му било ясно защо и за какво. Намислил да вмъкне Алие в Плана без негово знание. От друга страна, беше типично за Белбо да търси разплати, при които единственият свидетел ще бъде той. Не поради свян, а поради недоверие към чуждото свидетелство. Вкаран в Плана, Алие щял да изчезне, да се превърне в дим като фитил на свещ. Да стане нереален като Тамплиерите от Провенс, Розенкройцерите и като него, Белбо.

Няма да е мъчно, мислел си е Белбо, сведохме до своето равнище Бейкън и Наполеон, защо да не сведем и Алие? Ще го пратим и него да търси Картата. От Арденти и спомена му се отървах, като го включих в една измислица, по-добра от неговата. Така ще стане и с Алие.

Мисля, че си е вярвал, какво ли не прави несбъднатото желание. Неговият файл завършваше — и не би могло да бъде иначе — с цитата на всички претърпели поражение от живота: „Аз Бог ли съм?“414

108

Може би е забравил за намеренията си. Може би му е стигало само да ги напише. Може би му е било достатъчно да види отново Лоренца. Навярно отново е бил обхванат от желанието и желанието го е принудило да направи компромис с живота. Но тъкмо в понеделник следобед в редакцията се появил Алие, усмихнат, напарфюмиран с екзотични миризми — носел няколко негодни за издаване ръкописа, заявявайки, че ги бил изчел по време на великолепен уикенд на морския бряг. Лошото настроение на Белбо се възвърнало и той решил да го подлъже, като му загатне за някаква невидима сила.

И затова уж на шега му намекнал, че от десетина години носи на плещите си товара на опасна тайна. Някой си полковник Арденти, който твърдял, че е разкрил Плана на Тамплиерите, му поверил ръкопис… Полковникът впоследствие бил отвлечен или убит от някой, който си присвоил неговите документи, но бил напуснал „Гарамонд“ с един текст-въдица, умишлено подправен, фалшив, направо наивен, който да послужел само за доказателство, че той, полковникът, се е добрал до посланието от Провенс и до крайните изводи на Инголф, написани черно на бяло, тези, които убийците още не били открили. А в същото време една съвсем тъничка папка, съдържаща не повече от десетина странички, в която обаче бил автентичният текст, намерен сред книжата на Инголф, останала в ръцете на Белбо.

„Много любопитно, възкликнал Алие, я разкажете по-подробно.“ И Белбо разказал, разказал целия План така, както го бяхме измислили, но го представил като тайна, разкрита от старинния ръкопис. Обяснил му дори, с още по-потаен и доверителен тон, че даже един полицай на име Де Анджелис се доближил до истината, но се бил натъкнал на непроницаемото му мълчание, трябвало да се подчертае, неговото, на Белбо, пазителя на най-великата тайна на човечеството. Тайна, която в крайна сметка се свеждала до тайната на Географската Карта.

Тук Белбо направил многозначителна пауза, каквито са всички продължителни паузи. Сдържаността му по отношение на крайната истина осигурявала истинността на предположенията. По негово мнение нищо не изглеждало толкова красноречиво за онзи, който вярва истински в тайната Традиция, колкото мълчанието.

„Много интересно, много интересно, повтарял Алие, изваждайки табакерата от джобчето си с вид на човек, който има наум нещо друго, ами… картата?“

А в това време Белбо си мислел: възбудих ли ти любопитството, дърт пиргиш такъв, мед ти капе на душата, нали, ти, дето се правиш на Сен-Жермен, но си само един мошеник на дребно и се опитваш да продаваш на краставичар краставици. Сега ще те пратя за зелен хайвер да търсиш географски карти и така ще се провалиш вдън земя, повлечен от разни подмолни токове, та дано си разбиеш главата в някой келтски менхир на Южния полюс.

А на глас казал с още по-потаен тон: „Естествено, в папката се намира и картата или по-точно нейното най-подробно описание, което се опира на оригинала. Не можете да си представите колко е просто решението на проблема. Картата е била достъпна за всички, всички са могли да я видят, хиляди хора са минавали всеки ден край нея в продължение на векове. От друга страна, системата за ориентиране е толкова елементарна, че е достатъчно човек да запамети схемата, и ще може да я възпроизведе ей така, навсякъде и по всяко време. Толкова е просто и заедно с това толкова неочаквано… Давате ли си сметка, то е все едно, казвам го само като пример, картата да е начертана върху Хеопсовата пирамида, пред очите на всички, които векове наред са изследвали и размервали пирамидата, търсейки други указания, други изчисления, а не са подушили невероятното, великата простота. Шедьовър на невинността. И на коварството. Тамплиерите от Провенс са били магьосници.“

„Събудихте любопитството ми. Не бихте ли ми я показали?“

„Ще ви призная нещо: всичко унищожих, десетте страници и картата. Уплаших се, нали разбирате?“

„Не ми казвайте, че сте унищожили такива важни документи…“

„Унищожих ги, но както ви обясних, решението беше безкрайно просто. Картата е тук. Белбо докоснал с пръст челото си, като едва се сдържал да не се разсмее, защото се сетил за вица с арабина, който казал «всичко тука, в гъза». Повече от десет години ми е в главата тази тайна и повече от десет години картата е тук — и пак докоснал челото си, като идея-фикс, и ужас ме обзема, като си помисля за властта, с която бих могъл да се сдобия само ако ми хрумне да поема наследството на Тридесет и шестимата Невидими. Сега разбирате защо убедих Гарамонд да публикува «Разбулената Изида» и «Историята на Магията». Очаквам да се получи контактът.“ После, все по-увлечен в ролята си и за да изпита окончателно Алие, му издекламирал почти буквално пламенните думи, които Арсен Люпен изрича пред Ботрьоле в края на „Кухата Игла“: „Има мигове, в които се опиянявам от могъществото си. Главата ми се замайва от силата и властта, които притежавам.“

„Почакайте, скъпи приятелю, казал Алие, ами ако сте се доверили прекомерно на фантазиите на един умопобъркан? Сигурно ли е, че текстът е автентичен? Защо не повярвате на моя опит в тази област? Ако знаехте само за колко открития от подобен род съм чувал в живота си и ако не друго, то поне имам заслугата, че съм доказал тяхната несъстоятелност. Необходим ми е само един поглед върху картата и ще преценя доколко е меродавна. Мога да се похваля с известна компетентност, може би ограничена, но точна, в областта на традиционната картография.“

„Доктор Алие, отвърнал Белбо, вие пръв ми припомнихте, че разкритата тайна на посветените вече не служи за нищо. Години наред мълчах, мога да мълча още толкова.“

И нищо не издал. Алие също, забаламосан или не, на сериозно играл своята роля. Цял живот се бил забавлявал с неразгадаеми тайни и вече бил твърдо убеден, че устата на Белбо е запечатана завинаги.

В този момент влязла Гудрун и съобщила, че срещата в Болоня била насрочена за петък на обяд. „Можете да вземете сутринта Трансевропейския експрес“, казала.

„Прекрасен е този експрес, намесил се Алие, но винаги трябва да имаш запазено място, особено в този сезон.“ Белбо отвърнал, че и в последния момент да се качи, места се намирали, макар и във вагон-ресторанта, където сервирали закуската. „Дано сте прав, казал Алие. А Болоня е красив град. Но през юни там е много горещо…“

„Ще остана само два-три часа. Трябва да обсъдим един епиграф, имаме трудности с репродукциите.“ После изведнъж изтърсил: „Още не съм в отпуск. Ще си взема почивка някъде около лятното равноденствие, може би ще реша да… Вие ме разбирате. И разчитам на вашата дискретност. Говорих ви като на приятел.“

„Умея да мълча повече и от вас. Във всеки случай искрено ви благодаря за доверието.“ И си тръгнал.

Белбо се чувствувал доволен от тази среща. Пълна победа на неговата астрална способност да пресъздаде позора и падението на подлунния свят.

На другия ден Алие му се обадил по телефона: „Моля да ме извините, скъпи приятелю, но се сблъсквам с малък проблем. Вие знаете, че се занимавам със скромна търговия на старинни книги. Днес привечер от Париж ми пристигат десетина тома от XVIII век, които са твърде ценни, а трябва на всяка цена да ги предам до утре на моя съдружник от Флоренция. Би трябвало да ги занеса лично, но тук ме задържа друг ангажимент. Помислих си, че има едно решение. Нали заминавате в Болоня? Утре ви чакам на гарата десет минути преди тръгването, давам ви едно малко куфарче, вие го слагате върху мрежата за багаж в купето и го оставяте там. Като стигнете в Болоня, може би ще трябва да слезете последен, за да не би някой да го открадне. Във Флоренция моят съдружник се качва във влака и го прибира. Знам, че ще ви затрудни, но ако ми направите тази услуга, вечно ще съм ви благодарен.“

„С удоволствие ще ви услужа, отвърнал Белбо, но как ще разбере вашият приятел във Флоренция къде съм оставил куфарчето?“

„Аз съм по-предвидлив от вас и ви запазих място, номер 45, вагон 8. Запазено е до Рим, така че никой не може да го заеме нито в Болоня, нито във Флоренция. Ето, в замяна на затруднението, което ще изтърпите заради мен, аз ви предлагам удобството да пътувате седнал, без да трябва да висите във вагон-ресторанта. Не се осмелих да ви купя и билет, не исках да си помислите, че имам намерение да ви се отплащам по такъв нетактичен начин.“

Точно като изтънчен благородник, помислил си Белбо. Ще ми изпрати каса скъпо вино. Да пия за негово здраве. Вчера исках да го унищожа, а сега дори му правя услуга. Така се получи, не можех да му откажа.

В сряда сутринта Белбо отишъл на гарата по-рано, купил си билет за Болоня и намерил Алие до вагон номер 8 с куфарчето в ръка. То било доста тежко, но не обемисто.

Белбо го качил над място 45 и се настанил със своята купчина вестници. Новината на деня било погребението на Берлингуер. Малко по-късно един брадат господин седнал на съседното място. На Белбо му се сторило, че го е виждал някъде (със закъснение се досетил, че може да е било на празника в Пиемонт, но не бил сигурен). До тръгването купето се запълнило.

Белбо се зачел във вестника, но брадатият пътник се опитвал да завърже разговор с всички. Започнал с реплики за горещината, за несъвършенствата на климатичната инсталация, за факта, че през юни човек никога не знае дали да облече летни дрехи или нещо по-сериозно. Изказал убеждението, че най-подходящата дреха е тънкият блейзер, точно като сакото на Белбо, и го запитал дали не е англичанин. Белбо отвърнал, че е англичанин и че се казва Бърбери, и отново се задълбочил в четенето. „Те са най-добрите, продължил господинът, но вашето сако е особено красиво, защото няма златни копчета, които да бият на очи. И ако ми позволите да кажа, много добре стои на тази тъмночервена връзка.“ Белбо му благодарил и отново разтворил вестника. Господинът продължил да говори с другите за това колко е трудно да се съчетаят връзките и саката, а Белбо четял. Зная, мислел си, всички ме упрекват, че съм невъзпитан, но аз се качвам на влак, за да нямам отношения с хората, стигат ми на земята.

Тогава господинът отново се обърнал към него: „Колко вестници четете, при това от всички бои! Сигурно сте съдия или политик.“ Белбо отговорил, че не е, че работи в издателство, което публикувало книги за арабска метафизика, казал го с надежда, че ще стресне противника. Онзи, естествено, се стреснал.

После дошъл кондукторът. Запитал Белбо защо билетът му е до Болоня, а запазеното място — до Рим. Белбо обяснил, че в последния момент е променил решението си. „Завиждам ви, казал брадатият, явно можете да взимате решения както ви скимне, без да се съобразявате с портфейла си.“ Белбо се усмихнал и се обърнал на другата страна. Сега пък, казал си, всички ме гледат като че ли съм разсипник или съм обрал някоя банка.

В Болоня Белбо станал и се приготвил да слиза. „Ще си забравите куфарчето“, спрял го неговият съсед. „Не, във Флоренция ще се качи да го вземе един човек, отвърнал Белбо, даже ще ви помоля да го наглеждате.“

„Бъдете спокоен, ще го пазя“, уверил го брадатият.

Белбо се върнал в Милано вечерта, прибрал се вкъщи с две консерви месо и пакет бисквити, пуснал телевизора. Отново Берлингуер, естествено. Затова и новината минала почти незабелязано, съвсем в края.

Същия ден по обяд в Трансевропейския експрес, по отсечката Болоня-Флоренция, вагон номер 8, пътник с брада изказал подозрение по отношение на друг пътник, който слязъл в Болоня, оставяйки куфарче на мрежата за багаж. Обяснил наистина, че някой щял да го прибере във Флоренция, но нали точно така действували терористите? И после, защо бил запазил мястото до Рим, след като слизал в Болоня?

Потискащо безпокойство обхванало спътниците от купето. В един момент брадатият заявил, че повече не издържа на напрежението. По-добре да сгреши, казал, отколкото да загине, и предупредил началника на вагона. Началникът на вагона спрял влака и повикал железопътната полиция. Представям си как е изглеждал този влак насред планината, с разтревожените пътници, които плъзнали край линията, и специалистите по обезвреждането, които пристигнали… Експертите отворили куфарчето и намерили в него часовников механизъм, нагласен за часа на пристигането във Флоренция. Бил достатъчен, за да убие десетина души.

Полицията на успяла да открие брадатия пътник. Вероятно се бил качил в друг вагон и слязъл във Флоренция, за да не попадне във вестниците. Приканвали го да се обади.

Другите пътници си спомняли извънредно ясно мъжа, оставил куфарчето. Бил човек, който от пръв поглед будел съмнение. Носел тъмносиньо английско сако без златни копчета, тъмночервена вратовръзка, бил мрачен тип и сякаш искал на всяка цена да мине незабелязан. Но се изпуснал, че работи във вестник ли, в издателство ли, изобщо някъде, където бил свързан (и тук мненията на свидетелите се различавали) с физиката, с метана или с метампсихозата. Но във всички случаи били намесени арабите.

Полицейските постове и управленията били вдигнати на крак. Вече пристигали сведения на вниманието на следствието. Двама либийски граждани били задържани в Болоня. Полицейският специалист изготвил опознавателен портрет, който показали на екрана. Рисунката не приличала на Белбо, но Белбо приличал на рисунката.

Белбо не се съмнявал. Мъжът с куфарчето бил той. Но куфарчето трябвало да съдържа книгите на Алие. Потърсил Алие, но никой не вдигал телефона.

Било вече късно вечерта, не посмял да излезе, взел сънотворно и легнал да спи. На сутринта пак опитал да се свърже с Алие. Никой. Слязъл да купи вестници. За щастие на първите страници отново публикували материали за погребението и съобщението за влака и опознавателният портрет се намирали на вътрешните страници. Прибрал се вкъщи, вървейки с вдигната яка, после забелязал, че пак е облякъл блейзера. Добре, че бил без тъмночервената вратовръзка.

Докато премислял за сетен път подробностите, иззвънял телефонът. Непознат глас, глас на чужденец с нещо като балкански акцент. Сладникаво обаждане като на човек, който няма нищо общо и говори само доброжелателно. Горкият господин Белбо, казал, набъркали сте се в неприятна история. Кой приема да върши куриерски услуги, без да проверява съдържанието на багажа? Здравата ще загазите, ако някой съобщи на полицията, че непознатият от място 45 е господин Белбо.

Разбира се, тази крайна мярка можела да се избегне, но само ако Белбо се съгласял да сътрудничи. Например, ако съобщял къде се намира картата на Тамплиерите. И понеже Милано бил вече опасен град, защото всички знаели, че атентаторът от влака е тръгнал от Милано, по-благоразумно щяло да бъде историята да се пренесе на неутрална територия, да речем, в Париж. Защо срещата да не бъдела определена в книжарница „Слоан“, на улица Мантикор, номер 3, след една седмица? Но още по-добре било Белбо да замине веднага, преди някой да го е разпознал. Книжарница „Слоан“, улица Мантикор 3. В 12 часа по обяд на 20 юни, сряда, щял да види познато лице — брадатия господин, с когото толкова мило били разговаряли във влака. Той щял да му каже къде да намери другите приятели и после, полека-лека, в приятна компания, точно навреме за лятното равноденствие, най-сетне щял да разкаже това, което знае, и всичко щяло да приключи без усложнения. Улица Мантикор номер 3 — лесно се помнело.

109

Белбо се почувствувал загубен. Всичко било ясно. Алие бил повярвал в историята му, искал картата, подготвил му клопка и вече го държал в ръцете си. Белбо или трябвало да отиде в Париж, за да разкрие това, което не знаел (но само той знаел, че не го знае; аз бях заминал, без да оставя адрес, а Диоталеви умираше), или цялата италианска полиция щяла да се нахвърли отгоре му.

Но възможно ли било Алие да е прибягнал до толкова подла игра? Какво щял да спечели от всичко това? Белбо съзнавал, че трябва само да хване за яката този умопобъркан старец и да го закара в полицията, това бил единственият начин да се измъкне от историята.

Взел такси и отишъл в къщата недалеч от площад Пиола. Всички прозорци били затворени, а на входната врата висяла табела на агенция за недвижими имоти: „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“. Абе, ние луди ли сме, помислил си Белбо, Алие допреди седмица живееше тук, той сам ми се обади по телефона. Позвънил на вратата на съседната къща. „Господинът ли? Точно вчера се изнесе. Не мога да ви кажа къде е отишъл, познавах го само по лице, беше затворен човек и май че непрекъснато пътуваше.“

Оставало да провери в агенцията, но там изобщо не били чували за Алие. По това време къщата била давана под наем на френска фирма. Плащанията се извършвали редовно по банков път. Договорът бил развален в рамките на двадесет и четири часа, наемателят се отказал от първоначалния депозит. Всички взаимоотношения се осъществявали, при това само писмено, с някой си господин Рагоцки. Друго не знаели.

Белбо недоумявал. Ракоски или Рагоцки, тайнственият посетител на полковника, преследван от хитрия Де Анджелис и от Интерпол, сега пък се занимавал с наемане на жилища. В нашата история Ракоски на Арденти беше превъплъщение на Рачковски от Охранката, а пък последният — превъплъщение на граф Сен-Жермен. Но какво общо имал с тях Алие?

Белбо отишъл в редакцията, вмъкнал се като крадец и се заключил в своята стаята. Опитал се да си събере мислите.

Човек можел да полудее. И Белбо явно вече полудявал. Нямало на кого да се довери. Докато си бършел потта от челото, почти механично разгръщал ръкописите на бюрото, пристигнали предния ден, без да съзнава какво прави, и изведнъж, на една страница, забелязал написано името на Алие.

Погледнал заглавието на ръкописа. Било творение на някакъв диаболист, „Истината за граф Сен-Жермен“. Обърнал пак на страницата и там прочел цитат от биографията на Сен-Жермен от Шакорнак, в който се казвало, че Клод-Луи дьо Сен-Жермен се представял последователно за господин Дьо Сюрмон, граф Салтиков, мистър Уелдън, маркиз Дьо Белмар, принц Ракоци или Рагоцки и така нататък, но истинските му фамилни имена били граф Сен-Мартен и маркиз Алие, по името на някакво пиемонтско имение, наследство от прадедите му.

Чудесно, казал си Белбо. Вече можел да бъде спокоен. Не само той щял да бъде обвинен в тероризъм, не само планът бил истински, не само Алие се бил изпарил от два дни, но на всичко отгоре не бил митоман, а истинският безсмъртен граф Сен-Жермен. Дори не бил направил опит да го скрие. Единственото истинско нещо в този хаос от фалшификати, които вече се изяснявали, било името му. Или пък не, името му също било фалшиво, Алие не бил Алие, но всъщност нямало значение кой е, защото фактически действувал, и то вече от години, като герой на една история, която ние щяхме да измислим, при това много по-късно.

Така или иначе, Белбо нямал избор. След като Алие бил изчезнал, не можел да посочи на полицията човека, който му е дал куфарчето. И дори полицията да му повярвала, щяло да се разбере, че го е получил от човек, издирван за убийство, когото при това най-малко от две години бил използувал като консултант. Чудесно алиби!

Но за да замисли тази история, която вече сама по себе си му изглеждала доста невероятна, и за да накара полицията да му повярва, било необходимо преди това полицаите да приемат за истинска една друга история, която била още по-невероятна. Че Планът, измислен от нас, съответствува точка по точка, включително трескавото търсене на картата в края, на един истински план, в който Алие, Ракоски, Рачковски, Рагоцки, брадатият пътник, организацията Трес, всички, чак до Тамплиерите от Провенс, вече са съществували реално. И че полковникът е открил истината. Но я е открил, грешейки, защото в крайна сметка нашият План беше различен от неговия и ако неговият е бил верен, то нашият не би могъл да бъде верен, както и обратното, и следователно, ако сме били прави ние, защо преди десет години Ракоски е трябвало да открадне от полковника един фалшив ръкопис?

Още докато четях онази сутрин това, което Белбо бе доверил на Абулафия, ми идеше да си ударя главата в стената. За да се убедя, че стената, поне стената наистина съществува. Представях си как се е чувствувал той, Белбо, въпросния ден, а и по-късно. Но това още не беше краят.

Чудейки се кого да попита за Алие, потърсил Лоренца по телефона. Нямало я. Бил готов да се обзаложи, че никога повече няма да я види. Лоренца била някакси създание, измислено от Алие, Алие пък, създание, измислено от Белбо, а Белбо вече не знаел самият той от кого е измислен. Разгърнал отново вестника. Единственото сигурно нещо било, че той е човекът от опознавателния портрет. Като доказателство за това точно в този момент телефонът в редакцията иззвънял. Същият балкански акцент, същите препоръки. Среща в Париж.

— Но кои сте вие? — извикал Белбо.

— Ние сме Трес — отвърнал гласът. А вие знаете за Трес повече от нас.

Тогава се решил. Вдигнал слушалката и потърсил Де Анджелис. В полицията му отговорили уклончиво, изглежда, комисарят вече не работел там. После отстъпили пред настояването му и го свързали с някаква служба.

— Я, каква изненада, доктор Белбо! — възкликнал Де Анджелис с тон, който се сторил на Белбо саркастичен. Голяма случайност е, че ме намирате. Точно си стягах куфарите.

— Куфарите ли? — Белбо заподозрял някакъв намек.

— Преместен съм в Сардиния. Изглежда, работата там ще бъде спокойна.

— Доктор Де Анджелис, спешно трябва да говоря с вас. За онази история…

— История ли? Каква история?

— Онази с полковника. А и за другата… Веднъж вие сте запитали Казобон дали е чувал нещо за организацията Трес. Аз чух нещо за тях. Имам разни неща да ви казвам, много е важно.

— Няма защо да ми ги казвате. Вече не е моя работа. И после не мислите ли, че сте позакъснял?

— Признавам, преди години премълчах някои неща. Но сега искам да ви ги кажа.

— Не, доктор Белбо, не ми казвайте нищо. Впрочем знайте, че сто на сто някой подслушва разговора ни, и аз искам да стане ясно, че не желая да чувам нищо и не зная нищо. Имам две деца. Малки. А ме предупредиха, че може да им се случи нещо. И за да ми докажат, че не се шегуват, вчера, когато жена ми потеглила с колата, багажникът избухнал. Нищожно количество експлозив, малко повече от жабешка бомбичка, но достатъчно, за да ми дадат да разбера, че ако поискат, могат. Отидох при началника и му казах, че винаги съм си изпълнявал дълга, дори повече от нужното, но че не съм герой. Че в краен случай бих жертвувал живота си, но не и живота на жена ми и децата. Помолих да ме преместят. И след това заявих на всички, че съм страхливец, че съм напълнил гащите. И сега ви го повтарям на вас и на онези, които ни слушат. Сам си провалих кариерата, презирам се, казано направо, установявам, че съм човек без достойнство, но спасявам тези, които са ми скъпи. Сардиния, както ме уверяват, била прекрасно място, дори няма да има нужда да пестя, за да пращам децата през лятото на море. Довиждане.

— Чакайте. Много е важно, имам големи неприятности…

— Имате неприятности? Много се радвам. Когато аз ви молех да ми помогнете, не го направихте. Нито вашият приятел Казобон. А сега, като имате неприятности, искате аз да ви помогна. Аз също имам неприятности. Закъснели сте. Полицията е в услуга на гражданите, както казват във филмите, нали така си мислите? Е, добре, обърнете се към полицията, към този, който е на моето място.

Белбо затворил телефона. Всичко било изпипано до съвършенство: не можел дори да се свърже с единствения полицай, който можел да му повярва.

След това си помислил, че Гарамонд, с всички негови връзки — префекти, кметове, съдии, висши чиновници, можел да му помогне. Изтичал при него.

Гарамонд изслушал благосклонно цялата история, прекъсвайки го с вежливи възклицания като „не може да бъде“, „това не съм очаквал да чуя“, „прилича съвсем на роман, нещо повече, на измислица“. След това сплел ръце, погледнал Белбо с безкрайна симпатия и казал:

— Мило момче, позволете ми да ви наричам така, защото бих могъл да ви бъда баща, о, Боже, баща не, защото съм още млад човек, бих казал дори младеж, но по-голям брат — да, ако нямате нищо против. Говоря ви от сърце, а се познаваме от толкова години. Имам чувството, че сте превъзбуден, изтощен, с опънати нерви, нещо повече, уморен. Не мислете, че не оценявам усилията ви, зная, че се отдавате телом и духом на издателството, и някой ден ще трябва да бъдете възнаграден, как да кажа, и материално, защото и това не вреди. Но ако бях на ваше място, щях да си взема отпуск. Твърдите, че се намирате в затруднено положение. Искрено казано, не бих драматизирал нещата, макар че, нали разбирате, няма да е приятно за издателство „Гарамонд“, ако един негов служител, най-добрият, бъде замесен в не твърде ясна история. Казвате, че някой иска от вас да заминете за Париж. Не желая да навлизам в подробности, просто ви вярвам. И какво от това? Заминете, не е ли по-добре да изясните веднага нещата? Твърдите, че сте изпаднали, как да кажа, в конфликтни отношения с един благороден човек като доктор Алие. Не искам да зная какво точно се е случило между вас двамата и не бих се впечатлявал много от това съвпадение на имена, за което ми говорите. Колко души на този свят се казват Жермен, как мислите? Ако Алие чрез други хора е поискал да отидете в Париж, за да изясните най-почтено всичко, защо тогава да не отидете в Париж? Няма да настъпи краят на света, нали? В човешките отношения винаги е необходима прямота. Идете в Париж и ако нещо ви тежи, не го таете в себе си. Нека това, което ви е на сърцето, ви бъде и на устата. Какви са тези страшни тайни! Доктор Алие, доколкото разбрах, се оплаква, че вие не желаете да му кажете къде се намира някаква карта, някакво послание или там каквото е, което вие притежавате и което не ви служи за нищо, докато на милия Алие то е необходимо в научната му дейност. Нали служим на културата или греша? Дайте му я тази скица, този план или там каквото е, не желая дори да знам какво е. Щом той толкова държи на него, сигурно има причина, при това уважителна, благородникът си е благородник. Идете в Париж, стиснете си ръцете, и край. Разбрахме ли се? И не се измъчвайте повече, отколкото е нужно. Знаете, че винаги съм тук. След това натиснал копчето на вътрешния телефон. Госпожа Грация… Ето, пак я няма. Никога не е на мястото си, когато ми трябва. Вие си имате неприятности, скъпи Белбо, но да знаете аз какви имам… Довиждане. Ако срещнете в коридора госпожа Грация, изпратете ми я. И послушайте моя съвет, починете си.

Белбо излязъл от кабинета. Госпожа Грация не била в секретарската стая и той забелязал, че червената лампичка на директната линия на Гарамонд светнала, явно Гарамонд търсел някого. Не устоял (мисля, че за пръв път в живота си е извършил подобно нещо). Вдигнал слушалката и подслушал разговора. Гарамонд говорел на някого:

— Не се безпокойте. Смятам, че успях да го убедя. Ще дойде в Париж… Мой дълг беше. Не случайно принадлежим към една и съща духовна общност.

Значи и Гарамонд е замесен в тайната, казал си Белбо. Но в коя тайна? В тази, която вече само той, Белбо, можел да разкрие. И която не съществувала.

Било се стъмнило. Отишъл в „Пилад“, разменил няколко думи с разни хора, попрекалил с алкохола. А на сутринта потърсил единствения приятел, който му бил останал. Отишъл при Диоталеви. Отишъл да търси помощ от човек на смъртно легло.

От този техен последен разговор Белбо е оставил в Абулафия един трескав преразказ, в който не успях да определя кои са думите на Диоталеви и кои — на Белбо, защото и двамата явно са шепнели като хора, които изричат истината, знаейки, че вече е минало времето да се залъгват с илюзии.

110

Никога не му бил приличал толкова на албинос, макар че вече нямал никакви косми — нито коса, нито вежди, нито мигли. Същинска билярдна топка.

— Извинявай, казал му, мога ли да поговоря с теб по един личен въпрос?

— Разбира се, аз самият вече си нямам такива. Имам си само Отговори.

— Чух, че били открили ново лечение. Тия неща довършват двадесетгодишните, при петдесетгодишните се развиват по-бавно. И междувременно ще успеят да намерят разрешение за теб.

— Говори за себе си. Аз още не съм на петдесет. Организмът ми е още млад. Имам предимството да умра по-бързо от теб. Не виждаш ли, че говоря трудно. Разкажи ми историята си, тъкмо ще си почина.

От уважение Белбо послушно му разказал цялата си история.

И тогава Диоталеви заговорил, дишайки като Нещото от научнофантастичните филми. И наистина приличал на това Нещо по всичко. По прозрачността си, по размитите граници между външност и вътрешност, между кожа и плът, между лекия рус мъх по корема, незакрит от разкопчаната пижама, и лабиринта на вътрешностите, които само рентгеновият лъч или болестта в напреднал стадий успяват да очертаят.

— Якопо, тук съм на легло, не мога да виждам какво се случва навън. Доколкото разбирам, това, което ми разказваш, се развива или в теб, или вън от теб. И в двата случая е все едно кой е подлудял — ти или светът. Така или иначе, някой е изтълкувал, размесил и разбъркал думите на Книгата повече от нужното.

— Какво искаш да кажеш?

— Съгрешили сме против Словото, което е създало и крепи света. Ти сега си наказан също като мен. Няма разлика между двама ни. В този момент се появила някаква сестра, дала му нещо, за да си накваси устните, и казала на Белбо да не го уморява, но Диоталеви се възпротивил:

— Оставете ни, трябва да му разкрия Истината. Вие знаете ли Истината?

— Ами аз… Не разбирам за каква истина ме питате…

— Тогава си вървете. Трябва да кажа на приятеля си нещо важно. Слушай, Якопо, както в човешкото тяло има части, връзки и органи, така ги има и в Тората, разбираш ли? И както в Тората има части, връзки и органи, така ги има и в човешкото тяло, разбираш ли?

— Разбирам.

— А Раби Меир, когато се учел при Раби Акиба, наливал витриол в мастилото и учителят не казвал нищо. Но когато Раби Меир запитал Раби Исмаел дали постъпва правилно, той му рекъл: „Синко, внимавай какво вършиш, защото трудът ти е труд за Бога, и ако пропуснеш или прибавиш една буква, ще разрушиш целия свят…“ Ние се опитахме да пренапишем Тората, но може да сме прибавили или изпуснали някоя буква.

— Ами шегувахме се.

— С Тората шега не бива.

— Но ние се шегувахме с историята, с написаното от другите.

— Има ли нещо написано, върху което да се основава светът и което да не е Книгата? Дай ми малко вода. Не, не от чашата. Намокри кърпата. Благодаря. Сега слушай. Който размесва буквите на Книгата, размесва света. Неизбежно е. На всяка книга, дори на буквара. Нали тези типове от рода на твоя доктор Вагнер казват, че който си играе с думите, комбинира анаграми и обръща наопаки речника, има лоши неща в душата и мрази баща си.

— Не е точно така. Онези са психоаналитици и говорят тези неща, за да печелят пари. Това не са ти равините.

— Всички са равини. Всички говорят за едно и също. Мислиш ли, че равините, които са говорели за Тората, са имали предвид един свитък? Говорели са за нас, които се мъчим да променим тялото си чрез езика. За да се управляват буквите на Книгата, се изисква много смирение, а на нас смирението ни липсваше. Във всяка книга е втъкано Божието име, а ние преиначихме всички исторически книги, без да се молим. Мълчи и слушай. Който се занимава с Тората, поддържа движението на света и също така поддържа движението на тялото си, когато чете или преписва, защото всяка част на тялото си има съответствие в света… Намокри ми кърпата. Благодаря. Ако промениш Книгата, променяш света, ако промениш света, променяш тялото си. Това ние не го разбрахме. Тората пропуска една дума от скрина си, която се мярва за миг и веднага пак се прибира. И то появява се само на този, който я обича. Тя е като прекрасна жена, която се скрива в една стаичка на двореца си. Има един-единствен любовник, за чието съществуване никой не знае. И ако някой друг поиска да я насили и да я сграбчи с мръсните си ръце, тя го отблъсква. Познава любовника си, открехва една вратичка и му се показва за миг. После веднага се скрива. Словото на Тората се явява само на този, който я обича. А ние се опитахме да говорим за книги без любов и с подигравка…

Белбо му намокрил отново устните с кърпата.

— И какво от това?

— Това, че се опитахме да правим нещо, което ни беше забранено и за което не бяхме готови. Боравейки с думите на Книгата, поискахме да сътворим Голема.

— Не разбирам.

— Не можеш да разбереш. Ти си пленник на своето създание. Но твоята история се развива още във външния свят. Не зная как, но засега можеш да излезеш от нея. Моят случай е друг. Аз изпробвам в моето тяло това, което направихме на шега в Плана.

— Не говори глупости, това е въпрос на клетки…

— А какво са клетките? В продължение на месеци като най-ревностни равини изричахме с устни най-различни комбинации от буквите на Книгата. ГЦЦ, ЦГЦ, ГЦГ, ЦГГ.415 Това, което нашите устни са изричали, клетките ни са го научавали. Какво са направили моите клетки? Измислили са си един различен План и сега действуват самостоятелно. Моите клетки измислят една история, която е различна от другите. Моите клетки вече са научили, че може да се ругае, като се разместват буквите на Книгата и на всички книги в света. По същия начин са се научили да действуват и с тялото ми. Преобръщат, пренасят, редуват, разместват, създават клетки, невероятни и без смисъл или пък със смисъл, обратен на правилния. Сигурно има правилен смисъл и грешен смисъл, иначе човек умира, но те си играят без определена цел, на сляпо. Якопо, докато можех още да чета, през тези месеци изчетох множество речници, изучавах историята на думите, за да разбера какво става в моето тяло. Ние, равините, постъпваме така. Нали не си се замислял, че реторичният термин „метатеза“ много прилича на онкологичния „метастаза“? Какво е метатезата? „Леворвел“ вместо „револвер“. И вместо „риба“ — „бира“. Това е Темурата. В речника пише, че „метатеза“ означавало „изместване, промяна“, а „метастаза“ означавало „промяна и изместване“. Глупави са тези речници. Коренът е един и същ — или е глаголът „метатитеми“, или е глаголът „метистеми“. Но „метатитеми“ означава „слагам вътре, пренасям, прехвърлям, замествам, отменям закона, променям смисъла“. А „метистеми“? Абсолютно същото — „премествам, преправям, прехвърлям, променям общественото мнение, губя разсъдък“. Ние, както всеки, който търси някакъв таен смисъл отвъд буквата, си изгубихме разсъдъка. Така са постъпили и моите послушни клетки. Затова умирам, Якопо, и ти го знаеш.

— В момента обясняваш защо се чувствуваш зле…

— В момента казвам това, защото най-сетне разбрах какво става в моето тяло. Изследвам го ден по ден, зная какво се случва в него, само че не мога да се намеся, клетките вече не ми се подчиняват. Умирам, защото убедих своите клетки, че правила не съществуват и че всеки текст може да се превърне в нещо друго. Пропилях целия си живот, за да убеждавам себе си и мозъка си в това. И мозъкът ми вероятно е предал посланието на тях. Защо да смятам, че те са по-благоразумни от мозъка ми? Умирам, защото надхвърлихме всякакви граници с нашите измислици.

— Виж какво, това, което става с теб, няма нищо общо с нашия План…

— Няма ли? А защо на теб ти се случва това, което ти се случва? Със света става същото, каквото става с моите клетки.

Отпуснал се на леглото изтощен, влязъл лекарят и шепнешком смъмрил Белбо, че е подложил на стрес човек, който умира.

Белбо излязъл. Това била последната му среща с Диоталеви.

Добре, пишеше той, мен ме търси полицията по същата причина, поради която Диоталеви е болен от рак. Нещастният ми приятел, той умира, но аз, който нямам рак, аз какво да правя? Да отида в Париж да търся правилата на неоплазията416 ли?

Не се е предал веднага. Затворил се в апартамента си и в продължение на четири дни е подреждал файловете си изречение по изречение, за да открие някакво обяснение. След това е написал своя разказ — като завещание, разказвайки го на себе си, на Абулафия, на мен или на всеки, който е можел да го прочете. И накрая, във вторник, е заминал.

Според мен Белбо е заминал за Париж с намерението да им каже истината, че не съществува никаква тайна, че истинската тайна е човек да остави клетките да действуват сами, според тяхната инстинктивна мъдрост, че който търси тайни под повърхността, ще превърне света в един ужасяващ тумор. И че няма по-отвратителен и по-глупав човек от него, защото той не е знаел нищо, а всичко си е измислил. И това трябва да му е струвало много, но вече от доста време явно е живеел с мисълта, че е страхливец. Де Анджелис му бе доказал, че герои могат да бъдат твърде малко хора.

В Париж вероятно е влязъл във връзка с Тях и е установил, че Те не му вярват. Обясненията му са изглеждали твърде прости, а Те вече са очаквали разкритието, в противен случай са щели да го убият. Белбо е нямал какво да разкрие и, последната му подлост, се е уплашил от смъртта. Тогава именно се е опитал да им се измъкне и ми се беше обадил. Но го бяха заловили.

111

А сега какво да правя? — питах се аз в апартамента на Белбо, след като бях приключил с четенето на неговите изповеди. Няма смисъл да ходя при Гарамонд, Де Анджелис е заминал, Диоталеви е казал каквото е имал да казва. Лия е далече и няма телефон. Часът е шест сутринта, денят — 23 юни, и ако нещо трябва да се случи, то ще се случи тази нощ в Музея на Уменията и Занаятите в Париж.

Бързо трябваше да взема решение. Онази нощ в Перископа се запитах: „Защо не се престори, че няма нищо? Пред очите ти бяха писанията на един луд, който разказваше за сношенията си с други луди и за последния си разговор с един свръхвъзбуден или свръхдепресиран умирающ. Нямаше никакви доказателства, че Белбо ти се е обадил от Париж, може да е звънял от околностите на Милано, а може би дори от автомата на ъгъла. Защо ти трябваше да се набъркваш в една въображаема история, която не те засяга?“

Но тези въпроси си ги задавах в Перископа, докато краката ми бяха изтръпнали, светлината гаснеше и изпитвах неестествен и в същото време най-естествен страх, какъвто всяко човешко същество навярно изпитва нощем, когато е само в един пуст музей. Онази сутрин обаче не изпитвах страх. Само любопитство. И може би чувство за дълг, за приятелство.

И тогава си казах, че и аз трябва да отида в Париж, не знаех точно какво ще направя, но не можех да оставя Белбо сам. Може би той очакваше тъкмо това от мен, само това — да проникна вечерта в пещерата на тугите, и докато Суйодана се готви да забие жертвения нож в сърцето му, аз да се втурна под сводовете на храма със своите сипаи и със заредена пушка да го изведа оттам жив и здрав.

За щастие имах в себе си малко пари. В Париж взех такси и казах на шофьора да ме закара на улица Мантикор. Шофьорът дълго руга, защото не намери такава улица дори в справочника на такситата, и наистина тя се оказа не по-широка от влаков коридор, в квартала около река Биевр, зад „Сен Жюлиен-льо-Повр“. Таксито дори не можеше да влезе и ме остави на ъгъла.

Тръгнах разколебан по уличката, по която не се виждаше нито една врата, но в един момент тя се разширяваше малко и там именно се намираше книжарницата. Не зная защо на сградата пишеше номер 3, след като наоколо нямаше нито номер 1, нито номер 2, нито какъвто и да било друг номер. Книжарницата представляваше нещо като дюкянче с една-единствена лампа, а за витрина й служеше половината на самата врата. По рафтовете бяха наредени няколко десетки книги, но достатъчно, за да се разбере от какъв род са. Под тях се виждаше поредица инструменти за екстрасензорни сеанси, пресовани пръчици от тамян, древни ориенталски или южноамерикански амулети, както и множество тестета карти за тарок, различни по стил и направа.

Вътрешността не беше по-уютна. Купища книги по стените и по земята, малка маса в дъното и един книжар, който сякаш беше поставен там нарочно, за да предизвика някой писател да напише, че е по-стар от своите книги. Ровеше се в огромна тетрадка, изписана на ръка, и изобщо не се интересуваше от клиентите. От друга страна, в този момент имаше само двама посетители, които вдигаха облаци прах, изваждайки от разклатени етажерки стари томове, почти всички без корици, и се зачитаха явно без да имат намерение да купуват.

В единственото пространство, незаето от шкафове, висеше плакат. Крещящи цветове, поредица от портрети в двойни овални рамки като в афишите на фокусника Худини. „Малкият Цирк на Невероятното. Мадам Олкот и нейните Връзки с Невидимото.“ Мургаво грубо лице, коса, разделена на прав път и събрана в кок на тила — сякаш бях виждал вече тази жена. „Ревящите Дервиши и техният Свещен Танц. Малките Чудаци или Внуците на Фортунио Личети.“ Букет от патетично отблъскващи уродчета. „Алекс и Денис, Великаните от Авалон. Тео, Лео и Гео Фокс — Владетелите на Ектоплазмата…“ Книжарница „Слоан“ наистина предлагаше всичко, от люлката до гроба, всякакви невинни вечерни развлечения, на които да водите дори децата, преди да ги счукате в хавана. Чух телефонен звън и видях как книжарят отмества купчина книжа, за да стигне до слушалката. „Да, господине, говореше той, точно за това става дума.“ Мълча няколко минути заслушан, после каза „да“, след това лицето му доби смаян вид, но, почти съм сигурен, предназначен за присъствуващите, сякаш всички можеха да чуят това, което чуваше, а той не желаеше да поема някаква отговорност. После зае позата на възмутен парижки търговец, от когото искат нещо, което той няма в магазина си, или пък на хотелски портиер, който е принуден да ви съобщи, че няма свободни стаи. „Е, не, господине, съжалявам… Не, с такива неща не се занимаваме, господине. При нас се продават книги, можем, разбира се, да ви направим справка, но само толкова… Това са твърде лични проблеми, а ние… Е, знам ли, може би някой свещеник или… ако щете… екзорцист. Да, разбирам, има колеги, които… Но ние не. Не, разберете, описанието не е достатъчно, пък и… Съжалявам, господине. Моля? Да, щом желаете… Е, да, това е известно място, но не искайте мнението ми… Точно така, нали разбирате, в тези случаи най-важно е доверието. Всичко хубаво, господине.“

Другите клиенти си бяха тръгнали и аз се чувствувах неловко. После се реших, привлякох вниманието на стареца, като се покашлях, и му казах, че търся един познат, един приятел, който често минава оттам — господин Алие. Погледна ме, сякаш бях събеседникът му по телефона. Може би, продължих аз, да не го познава като Алие, а като Ракоски или Солтиков, или пък… Пак ме изгледа, присвивайки очи, без лицето му да изразява нещо определено, и отбеляза, че приятелите ми били твърде странни, щом имали толкова много имена. Отвърнах му, че не е важно, че съм попитал само ей така. „Почакайте, спря ме той, съдружникът ми ще дойде всеки момент, може би той познава лицето, което търсите. Заповядайте, там, в дъното има стол. Ще се обадя и ще проверя.“ Вдигна слушалката, набра някакъв номер и заговори почти шепнешком.

Казобон, казах си, ти си по-глупав и от Белбо. Какво очакваш да стане сега? Да пристигнат Те и да ти кажат: о, как прекрасно се нарежда всичко, приятелят на Якопо Белбо също е дошъл, заповядайте, заповядайте и вие…

Скочих, казах „довиждане“ и излязох. Бързо стигнах до края на улица Мантикор, свих по други улички и се озовах при Сена. Глупако, повтарях си, какво си въобразяваш? Че ще пристигнеш, ще намериш Алие, ще го хванеш за гушата, а той ще ти се заизвинява, ще казва, че е недоразумение, ето ви вашия приятел, косъм не е паднал от главата му. А сега знаят, че и ти си тук.

Минаваше дванадесет на обяд, а вечерта нещо щеше да се случи в Музея. Как трябваше да постъпя? Бях поел по улица Сен-Жак и през цялото време се озъртах. В един момент ми се стори, че ме следи някакъв арабин. Защо пък да е арабин? — помислих си. Типично за арабите е, че не приличат на араби, поне в Париж, в Стокхолм не е така.

Минавах край някакъв хотел, влязох и попитах за стая. Докато се качвах с ключа в ръка на първия етаж по дървеното стълбище, през перилото, откъдето се виждаше рецепцията, забелязах, че влиза така нареченият арабин. После, в коридора, зърнах и други, които можеха да бъдат араби. Много естествено, в този квартал има само хотели за араби. Какво се чудя толкова?

Влязох в стаята. Прилична беше, дори имаше телефон, жалко само, че не знаех на кого да се обадя.

И се унесох в дрямка, разтревожен, до към три. След това си наплисках лицето и се запътих към Музея. Вече не ми оставаше нищо друго, освен да вляза там, да остана след затварянето и да чакам до полунощ.

Така и направих. И няколко часа преди полунощ аз се намирах в Перископа, очаквайки да се случи нещо.

Нецах е според някои тълкуватели сефирата на Съпротивата, на Устояването, на непоклатимото Търпение. И наистина, очакваше ни едно изпитание. Но според други тълкуватели тя е Победата. Чия победа? В тази история на поражения: с диаболистите, на които Белбо се подиграваше, с Белбо, на когото диаболистите се подиграваха, с Диоталеви, на когото собствените му клетки се подиграваха, за момента навярно аз бях единственият победител. Дебнех от засада в Перископа, знаех за другите, а те не знаеха за мен. Първата част от замисъла ми вървеше по план.

Но втората? Щеше ли и тя да се изпълни според моите планове, или щеше да следва Плана, който вече не беше в мои ръце?