Махалото на Фуко

64

Ако Гевура е сефирата на злото и страха, то Тиферет е сефирата на красотата и хармонията. Тъй казваше Диоталеви: Тиферет е светлото съграждане, дървото на живота, удоволствието, пурпурният лик. Той е съюзът между Правилото и Свободата.

Тази година бе за нас годината на удоволствието, на тържествата над Великия вселенски текст, в който се възхвалява венчавката между Традицията и Електронната Машина. Създавахме и извличахме наслада от създаването. Тази година измислихме Плана.

Поне за мен, мога да кажа със сигурност, това беше щастлива година. Бременността на Лия се развиваше спокойно, печелех от „Гарамонд“ и от моята агенция достатъчно, че да не се притеснявам, запазих офиса си в старата фабрична сграда в крайния квартал, но преустроихме апартамента на Лия.

Чудесното приключение на металите вече беше в ръцете на печатарите и коректорите. Точно тогава господин Гарамонд бе споходен от гениална идея:

— Една илюстрирана история на магическите и херметическите науки. С материала, който ви носят диаболистите, със знанията, които натрупахте междувременно, със съветите на този невероятен човек Алие за една годинка ще успеете да подготвите такъв богато илюстриран том, голям формат, четиристотин страници, с такива цветни приложения, че да им се замаят главите. Ще подберете и от илюстрациите, които останаха от историята на металите.

— Не е възможно, възразих. Материалът е съвсем различен. Как ще използувам снимката на един циклотрон?

— Как ще го използувате ли? Въображение, Казобон, въображение! Какво става в тези атомни машини, в тези мегатронни позитрони, или там както се наричат? Материята се разкашква, слагаш малко сирене и започват да изкачат кварки, черни дупки, центрофугиран уран и тям подобни! Практическо приложение на магията, Хермес и Алхермес — въобще вие трябва да намерите отговора. Вляво — гравюра на Парацелз, на Абракадабра с техните аламбици-каламбици на златен фон, вдясно — квазари, бъркачки за тежка вода, гравитационногалактическа антиматерия, въобще аз ли да ви го измислям? Да не смятате, че окултните тайни на материята са разкрити от магьосника, дето нищо не е разбирал и само се е опитвал да налучква? Разкривали са ги учените, които насила са ги изтръгвали със знанията си. Магичното е около нас, действувайте, накарайте читателя да заподозре ония, дето са на връх Паломар257, че се занимават с окултна дейност…

За да ме стимулира, ми увеличи хонорара, и то доста чувствително. И аз се спуснах да търся миниатюри от „Liber solis“258 на Трисмозин259, от „Liber mutus“260 на Лъже-Лулий. Тъпчех се с пентакули, сефиротски стволове, декани, талисмани. Отключвах вратите на най-задънени зали в библиотеките, изнамерих десетки томове от онези антиквари, които навремето продаваха културната революция.

Движех се сред диаболистите с такава лекота, с каквато психиатърът посещава любимите си пациенти, убеден, че ветрецът в многовековния парк на частната му клиника е благотворен и за него. Малко по-късно сяда да пише книги за делириума, после книги в състояние на делириум. Не си дава сметка, че неговите болни са го заразили: вече живее със съзнанието, че е творец. Така се роди идеята за Плана.

Диоталеви се включи в играта, защото за него беше като молитва. Колкото до Якопо Белбо, аз бях убеден, че се забавлява не по-малко от мен. Едва сега разбирам, че не е изпитвал истинско удоволствие. Участвувал е, както някои хора си гризят ноктите.

Или по-скоро е играл, за да открие поне един от фалшивите адреси или онази сцена без рампа, за която говори във файла, озаглавен „Сън“. Теология заместителка на един Ангел, който никога нямаше да се яви.

65

Убеден съм, че докато е разсъждавал върху съня си, Белбо още веднъж се е върнал към мисълта за пропуснатия случай и за тържествения си отказ, смятайки, че не е успял да улови, ако въобще такъв случай му се е представил — Момента. Планът влезе в сила тъкмо защото той се бе примирил с това да си създава сам лъжливи моменти.

Бях му поискал вече не си спомням какъв текст и той започна да рови по масата си между купчините ръкописи, заплашително натрупани един върху друг без всякакъв ред, без оглед дори на обеми и формати. Откри текста, който търсехме, и се опита да го измъкне изотдолу, но всичко се стовари на пода. Папките се разтвориха и листовете се разхвърчаха.

— Можехте да преместите горната половина — казах. Напразно, той винаги правеше така. И неизменно отговаряше:

— Довечера Гудрун ще ги събере. И тя трябва да има цел в живота, иначе ще загуби самоличността си.

Но този път аз бях заинтересован от съхранението на ръкописите: нали вече работех за издателството.

— Гудрун не е способна да ги подреди, ще сложи листовете в погрешни папки.

— Ако ви чуе Диоталеви, ще изцвили от радост. По този начин ще се получат произволни книги, размесени, случайни. Това е точно логиката на диаболистите.

— Но ще се озовем в ситуацията на кабалисти. Ще минат хилядолетия, преди да се открие правилната комбинация. Вие просто замествате с Гудрун маймуната, която вечно трака на пишещата машина. Разликата е само в продължителността. В еволюционно отношение няма да спечелим нищо. Няма ли програма, с която Абулафия да извърши тази работа?

Междувременно беше влязъл Диоталеви.

— Разбира се, че има — отвърна Белбо. И теоретически могат да се вкарат две хиляди данни. Само да искаш да ги напишеш. Да предположим, че са редове от възможни стихотворения. Програмата те пита от колко стиха трябва да се състои стихотворението, ти решаваш от десет, двадесет, сто. После програмата изважда от вътрешния часовник на компютъра броя на секундите и го разпределя по принципа на произволното, от прости думи съставя формула на непрекъснато подновяваща се комбинация. С десет стиха можеш да получиш десетки хиляди случайни стихотворения. Вчера вкарах стихове от рода на „свежо липите шумят“, „давам ти своя живот“, „тежки са моите клепки“, „броя часовете“ и така нататък. Ето ви един от вариантите:

— Има повторения. Нямаше как да ги избягна, изглежда, че много усложняват програмата. А ако вкарам цялата Тора и дам команда на компютъра да направи произволно подреждане на думите, той ще осъществи всъщност Темурата и ще достигне до истинните стихове на Книгата, нали?

— Разбира се, това е въпрос на време. Ще се справиш само за няколко века.

Обадих се:

— Ами ако вземем десетина изречения от книгите на диаболистите, например, че Тамплиерите са избягали в Шотландия или че Корпусът на Херметиците е пристигнал във Флоренция през 1460 година, плюс няколко израза за връзка като „очевидно е, че“, „това доказва, че“, бихме могли да получим истински откровения. После запълваме празнотите, а повторенията приемаме като заклинания, внушения или пророчества. В най-лошия случай ще сме измислили една непозната глава от историята на магията.

— Гениално, запали се Белбо. Започваме още сега.

— Не, вече е седем. Утре.

— Аз ще го направя довечера. Само малко ми помогнете, съберете от пода двадесетина страници, както ви падне, прочетете първите изречения, на които се е спрял погледът ви, и ги вкарваме в компютъра.

Клекнах и прочетох:

— „Йосиф Ариматейски отнася свещения Граал във Франция.“

— Екстра. Записано е.

— „Според тамплиерската традиция Годфроа дьо Буйон основава в Йерусалим Великото Братство на Цион.“ „Дебюси бил Розенкройцер.“

— Прощавайте, намеси се Диоталеви, но ще трябва да включите и някои неутрални данни, например, че коалата живее в Австралия или че Папен е изобретил тенджерата под налягане.

— Мини е годеницата на Мики Маус, подсказах.

— Не бива да прекаляваме.

— Напротив, трябва да прекаляваме. Ако си позволим да допуснем, че във вселената има макар и само едно понятие, което не разкрива и нещо друго, вече излизаме от херметическото мислене.

— Така е. Добре, приемам Мики Маус. И с ваше разрешение добавям и нещо, което ми се струва основно: „Тамплиерите са намесени във всичко.“

— То се разбира от само себе си, съгласи се Диоталеви.

Още десетина минути продължихме в същия дух. После наистина стана късно. Но Белбо ни увери, че не трябва да се безпокоим. Щял да продължи сам. Гудрун се появи и ни съобщи, че вече ще заключва, Белбо й каза, че ще остане да поработи още, и я помоли да събере листовете от пода. Гудрун издаде няколко звука, наподобяващи смесица между латински без флексия262 и черемески263, които изразяваха и на двата езика неодобрение и несъгласие — знак за всеобщото родство между всички езици, потомци на стария адамов корен. Но се подчини, извършвайки произволния подбор по-добре и от компютъра.

На другата сутрин Белбо сияеше.

— Става, съобщи ни той. Става идеално и дава невероятни резултати.

Показа ни листа от принтера.

— Струва ми се малко объркано, — каза Диоталеви.

— Не умееш да откриваш връзките. И не придаваш нужното значение на въпроса, който се появява на два пъти: кой се е женил в Кана Галилейска. Повторенията са магически ключове. Естествено, аз го отбелязах, а магическия ключ има право да притежава само посветеният. Ето сега моето тълкувание: Иисус не е бил разпнат и затова Тамплиерите отричали разпятието. Легендата за Йосиф Ариматейски прикрива една по-дълбока истина: Иисус, а не свещеният Граал, отива във Франция при кабалистите от Провенс. Иисус е метафора на Царя на Света, истинския основател на Розенкройцерите. И с кого пристига Иисус? Със съпругата си. Защо в Евангелията никъде не се споменава за това кой се е женил в Кана Галилейска? Ами защото това е била венчавката на Иисус, венчавка, за която не е трябвало да се говори, защото младоженката била грешница, Мария Магдалина. Ето защо всички големи учени, от Симон Мага264 до Гийом Постел, са търсили принципа на вечната женска същност в публичния дом. Следователно Иисус е родоначалникът на фамилията френски крале.

66

— Само че никой не би те взел насериозно, каза Диоталеви.

— Напротив, като нищо би продал няколкостотин хиляди екземпляра, обадих се аз мрачно. Историята съществува и е била написана с много малки варианти. Става дума за една книга около тайните на свещения Граал и на Рен-льо-Шато. Вместо да четете само ръкописи, би трябвало да четете и това, което публикуват другите издателства.

— Ангели небесни, възкликна Диоталеви, нали ви казвах! Тази машина казва само това, което всички знаят. И си тръгна безутешен.

— И все пак има полза от нея, измърмори засегнат Белбо. Какво от това, че ми е хрумнала идея, която е дошла и на други? Бих го нарекъл „литературен полигенезис“. Господин Гарамонд би казал, че щом има име, значи съм прав. Тези господа сигурно са мъдрували над нея с години, докато аз реших задачата за една вечер.

— Аз съм на ваша страна, играта си заслужава. Но смятам, че правилото изисква да се вмъкнат много данни, които не произлизат от диаболистите. Проблемът не е да се намерят окултните връзки между Дебюси и Тамплиерите. Това всички го правят. Проблемът е да се намерят окултните връзки например между Кабалата и автомобилните свещи.

Дадох примера наслуки, но Белбо се възползува от него. Няколко дни по-късно отново ни заговори на тази тема.

— Вие бяхте прав. Всеки факт добива значение, ако е свързан с друг. Връзката променя перспективата. Навежда те на мисълта, че всичко видимо на света, всяка фраза, всяка написана или произнесена дума не е това, което изглежда на пръв поглед, а говори за някаква тайна. Критерият е прост: да подозираш, винаги да подозираш. Можеш да откриеш таен смисъл дори в пътния знак за еднопосочно движение.

— Разбира се. Тълкувания в стила на катарите. Страх от възпроизвеждането. Посоката е забранена, защото е все едно да измамиш Демиурга. Не в тази посока ще се намери Храмът.

— Снощи ми попадна учебникът за любители шофьори. Дали защото беше тъмно в стаята, или заради това, което вие ми казахте, но ме обхвана подозрението, че тези страници всъщност казват Нещо Друго. Ами ако автомобилът съществува само като метафора на Сътворението? Но човек не трябва да се ограничава с външната обвивка или със заблудата на таблото, трябва да вижда това, което вижда само Създателят, това, което е отдолу. Това, което е отдолу, е като онова, което е отгоре. Карданният вал е стволът на сефирите.

— Не може да бъде!

— Може и е! Не го казвам аз, то само се доказва. Да преброим елементите: двигател, две предни колела, съединител, скоростна кутия, две съчленения на кардана, диференциал и две задни колела. Всичко десет. Като сефирите.

— Но разположението не е същото.

— Защо да не е? Диоталеви ни обясни, че в някои варианти Тиферет е била не шестата, а осмата сефира, и е стояла под Нецах и Ход. Моят вариант е вариантът на Белбот, друга схема.

— Ясно, фиат.

— Но да продължим диалектиката на Ствола. Най-горе е двигателят или моторът. Omnia Movens, Този, Който Движи Всичко и за който ще кажем, че е Творческият Източник. Двигателят предава своята творческа енергия на двете върховни колела. Колелото на Разума и Колелото на Мъдростта.

— Това, ако колата е с предно предаване…

— Хубавото на ствола на Белбот е, че търпи редуващи се метафизики. Той е образ на една духовна вселена с предно предаване, при който Двигателят, поставен отпред, предава непосредствено своята воля на върховните колела. Докато в материалистичната си версия е образ на една деградирала вселена, в която Движението бива предавано от един мотор, поставен най-отдир, на двете нисши колела: издън космическото излъчване се освобождават низките сили на материята.

— А при задното предаване?

— Тука сме направо в царството на Сатаната. Съвпадение на Висшето и Нисшето. Бог се отъждествява с грубата задна материя. Бог като непрестанно осуетяван стремеж към божественото. Сигурно зависи от Пръсването на Съдовете.

— Да не става дума за гърнето?

— Това е в случаите на несъвършените вселени, при които отровният дъх на архонтите залива космичния етер. Но да не се отклоняваме. След Двигателя и двете Колела иде Съединителят. Сефирата на Милостта, която провежда или прекъсва тока на Любовта, свързващ останалата част на ствола с Върховната Енергия. Един диск, тоест една мандала, която се отърква о друга мандала, следва Ковчежето на Промените или скоростната кутия, както го наричат позитивистите, в което се крие Принципът на Злото, защото позволява на човешката воля да забавя или ускорява непрестанния процес на излъчването. Затова автоматичните скорости са по-скъпи. Защото при тях самият Ствол взима решенията по волята на Върховното Равновесие. След това иде една Сглобка, която, странно съвпадение! — носи името на един магьосник от Възраждането, Кардан, а още по-долу са Двойката Сателити с конична форма — да отбележим противоречието с четирите Цилиндри на Двигателя, които се движат по една Корона (Малката Кетер), предаваща движението на Земните Колела. И тук става очевидна функцията на сефирата на Разпределението или на Диференциала, който с величествено чувство за Красота разпределя космичните сили между двете Колела, на Славата и на Победата, така, че те при една съвършена вселена (тоест с предно предаване) следват движението, диктувано им от Върховните Колела.

— Дотук върви. А Сърцето на всичко, Седалището на Единичното, самият Двигател?

— Достатъчно е да се четат нещата с око на посветен. Върховният Двигател живее от непрекъснатото движение на вдишването и издишването. Едно сложно божествено дихание, при което поначало елементите, наречени Цилиндри (очевиден е геометричният първообраз), са били два, после са породили един трети и накрая се съзерцават взаимно и се движат, обичайки се един друг и славейки четвъртия. При това дихание в Първия Цилиндър (никой от тях не първенствува йерархично, но и четирите се редуват в зависимост от моментното местоположение) Буталото слиза от Горната Мъртва Точка до Долната Мъртва Точка, при което Цилиндърът се изпълва с енергия в чисто състояние. Опростявам нещата, защото тук би трябвало да включим йерархиите на ангелите или Посредниците на Горивното Разпределение, които, както казва моят учебник, „позволяват отварянето и затварянето на клапаните, регулиращи постъпването на горивната смес в цилиндрите“. Сърцевината на Двигателя е свързана с останалата вселена единствено чрез тези Посредници. И това може би разкрива, макар че не бих искал да изпадна в ерес, първородната ограниченост на Единичното, което, за да твори, зависи в известна степен от Великите Гърбави Ексцентрици. Ще трябва да прочетем по-внимателно Текста. Във всеки случай, когато Цилиндърът се изпълва с Енергия, Буталото се издига до Горната Мъртва Точка и осъществява Максималната Компресия. Това е цимцумът. В този момент се получава Славата на Разширението, сиреч на Експлозията. Прескача Искрата, сместа лумва и това е, по думите на учебника, единствената активна фаза на цикъла. И тежко на въпросния цикъл, ако в сместа са се промъкнали раковините, подлите келипот, тоест капките нечиста материя като вода или кока-кола. В този случай разширението не се осъществява или се осъществява на тласъци.

— Но „Шел“ не означаваше ли раковина? Значи трябва да ги избягваме.

— Ще проверим. Може да е някаква машинация на конкурентните Сестри, нисшите начала, които искат да контролират световния пазар на енергията… Така или иначе, след Разширението следва това, което в най-древните текстове е наречено Изход. Буталото се издига до Горната Мъртва Точка и изгонва вече изгорялата и нежива материя. Само ако тази очистителна операция успее, може да започне Новият Цикъл. Ако вникнем в процеса, пред нас е неоплатоническият механизъм на екзодуса и пародуса, прекрасната диалектика на Пътя Нагоре и Пътя Надолу.

— Колко човешки страдания крият дълбините на непрогледната нощ! А синовете на материята дори не се досещат! За утре ще приготвя едно мистическо тълкувание на телефонния указател.

— Амбициозният ни Казобон! Все той да е отгоре. Но внимавайте, че ще се сблъскате с неразрешимия проблем на Единичното и Множественото. По-добре не бързайте. Изтълкувайте първо пералната машина.

— Тя е ясна. Алхимично превръщане на черната магия в белоснежна истина.

67

Когато човек веднъж е завладян от подозрението, той не пропуска вече нито една следа. След фантасмагориите около ствола на мотора бях склонен да откривам тайни знаци във всеки предмет, който ми попадаше пред очите.

Не бях прекъснал връзките си с моите бразилски приятели, а в Коимбра скоро щеше да се състои семинар върху лузитанската култура. Повече от желание да ме видят отново, отколкото от уважение към моите знания, те успяха да ми уредят покана. Лия не дойде, беше в седмия месец, бременността бе деформирала твърде малко крехката й фигура, превръщайки я в изящна фламандска мадона, но тя предпочете да не рискува.

Прекарах три бурни вечери със старите приятели и когато се връщахме с автобуса към Лисабон, възникна спор дали да се спрем във Фатима265 или в Томар. Томар беше един замък, където португалските Тамплиери се бяха притаили, след като добронамереността на краля и на папата ги бе спасила от процеса и от унищожението, преобразявайки ги в Орден на Рицарите на Христос. Не можех да си позволя да пропусна замък на Тамплиери и за щастие по-голямата част от групата не бе толкова ентусиазирана да посещава Фатима.

Ако си представях замък на Тамплиери, то той беше като Томар. Човек се изкачва по един укрепен път, опасващ крепостните стени отвън и минаващ край бойници във форма на кръст. Още от първия миг вдъхваш въздуха на кръстоносните походи. Рицарите на Христос процъфтявали в продължение на векове на това място: легендите говорят, че сред тях били Хенрих Мореплавателя и Христофор Колумб, и наистина преобразените Тамплиери се заели със завладяването на моря и океани, разнасяйки славата на Португалия. Благодарение на дългото и щастливо съществувание, на което се радвали там, замъкът бил преустройван и разширяван многократно през вековете, тъй че към средновековната му част са добавени ренесансови и барокови крила. С вълнение влязох в църквата на Тамплиерите с нейната осмоъгълна ротонда, възпроизвеждаща формата на Божи гроб. Заинтригува ме обстоятелството, че в различните части на църквата тамплиерските кръстове бяха различни по стил: това беше въпрос, който отдавна си бях поставял, гледайки твърде разнородните илюстрации на тази тема. Докато кръстът на Малтийските рицари беше останал приблизително същия, тамплиерският сякаш беше претърпял влиянието на вековете и на местната традиция. Ето защо ловците на Тамплиери, щом намерят някъде някакъв кръст, веднага разтръбяват, че са открили следа.

След това гидът ни заведе да видим прочутия „мануелов прозорец“266, един процеп, инкрустиран с морски и дънни находки, водорасли, раковини, котви, вериги и въжета, изработен в прослава на похожденията на Рицарите из океаните. Но от двете страни на прозореца, притискайки го като в клещи, се издигаха две кули и по тях бяха скулптирани гербовете на Жартиерата. Какво търсеше символът на един английски орден в този португалски укрепен манастир? Гидът не успя да ни обясни, но малко по-късно, на друго място, мисля, че беше в северозападното крило, ни показа знаците на Златното руно. Не можех да не си помисля за тънката нишка, която свързваше Ордена на Жартиерата със Златното руно, Златното руно с Аргонавтите, Аргонавтите със свещения Граал и свещения Граал с Тамплиерите. Спомних си за приказките на Арденти и за някои страници, които бях открил в ръкописите на диаболистите… Но направо подскочих, когато гидът ни заведе в една второстепенна зала, с таван, поддържан от няколко свода. В ключовия камък на някои от тях забелязах брадато, малко козе лице. Бафомет…

Слязохме в криптата. След седем стъпала един гол камък водеше към апсидата, където очаквахме да видим олтар или трон на Велик майстор. Минахме под още седем свода, всеки във форма на роза, една от друга по-големи, а последната, най-разцъфнала, обграждаше един комин. Кръст и роза… Все пак намирахме се в тамплиерски манастир, и то в зала, явно построена преди розенкройцерските манифести… Зададох няколко въпроса на гида, който се усмихна:

— Само да знаехте колко изследователи на окултните науки идват тук на поклонение… Говори се, че това е залата на Посвещаването…

Надниквайки в едно странично помещение, което още не беше реставрирано и съдържаше само няколко прашни мебели, видях струпани на пода множество кашони. Порових в един от тях и извадих части от книги на иврит, вероятно от ХII век. Какво са правели евреите в Томар? Гидът ми обясни, че Рицарите поддържали връзки с местното еврейско общество. Накара ме да надникна през прозореца и ми показа един парк, оформен по френски маниер, като малък елегантен лабиринт. Бил дело, каза, на един архитект-евреин от XVIII век, Самуел Шварц.

Втората среща в Йерусалим… А първата в Замъка. Не се ли казваше точно това в посланието от Провенс? Боже мой, може би Замъкът от указанията, намерени от Инголф, не е бил неустановеният Монсалвато от рицарските романи, северният Авалон? Ако е трябвало да определят първото място за среща, какво са могли да изберат Тамплиерите от Провенс, по-склонни да управляват кораби, отколкото да четат романи за рицарите на Кръглата маса? Избрали са Томар, замъка на Рицарите на Христос, мястото, където оцелелите от ордена са се радвали на най-големи свободи, на пълни гаранции и където са могли да поддържат контакта с агентите от втората група!

Напуснах Томар и Португалия с подпалена глава. Най-сетне бях приел насериозно посланието, което Арденти ни беше показал. Тамплиерите, създали таен орден, са изработили план, който е трябвало да се подготвя в продължение на шестстотин години и да приключи през нашия век. Тамплиерите са били сериозни хора. Следователно, щом са говорели за замък, говорели са за действително съществуващо място. Планът е тръгвал от Томар. Но тогава какъв е трябвало да бъде идеалният маршрут? Къде са били останалите пет срещи? На места, където Тамплиерите можели да разчитат на приятелска подкрепа, на защита, на съучастничество. Полковникът говореше за Стоунхендж, Авалон, Агарта… Глупости. Посланието тепърва трябваше да се разгадае.

Естествено, казах си, когато се прибрах вкъщи, става дума не да открия тайната на Тамплиерите, а да я възпроизведа.

Белбо не изглеждаше очарован от идеята да се връщаме към документа, който ни бе оставил полковникът, и с неохота го потърси в едно от по-долните чекмеджета. Отбелязах обаче, че го е запазил. Двамата заедно прочетохме отново посланието от Провенс. След толкова години.

Започваше с шифрованата фраза, разгадана по Тритемий: „Тридесет и шестте невидими раздели на шест групи“. И след това:

— Тридесет и шест години след каруцата със сено, през нощта на Свети Йоан в 1344 година, шест запечатани послания от рицарите с бели плащове, релапси от Провенс, за отмъщение. Шест пъти на шест места, всеки път по 20 години, общо сто и двадесет, това е Планът. Първите в замъка, после отново при тези, които са изяли хляба, отново в укритието при нашата Майка отвъд реката, отново в замъка на попеликантите и отново на Камъка. Виждате ли, през 1344 година посланието казва, че първите трябва да отидат в Замъка. И наистина, Рицарите се настаняват в Томар през 1357. Сега да си зададем въпроса къде трябва да отидат пратениците от второто ядро. Хайде, да си представим, че сме Тамплиери, които бягат, къде ще отидем да установим второто ядро?

— Е… Ако е вярно, че онези с каруцата са избягали в Шотландия… Защо обаче тъкмо в Шотландия трябва да са яли хляба?

Бях станал шампион по асоциативните вериги. Достатъчна ми беше някаква начална точка. Шотландия, Хайландз267, друидски ритуали, нощта на празника на Свети Йоан, най-дългият ден, огньове на Свети Йоан, „Златната клонка“… Ето я следата, макар твърде крехка. Бях чел за огньовете на Свети Йоан в „Златната клонка“ на Фрейзър.

Обадих се на Лия:

— Направи ми една услуга, моля ти се. Вземи „Златната клонка“ и виж какво пише за огньовете на Свети Йоан.

В тия неща Лия беше ненадмината. Веднага намери главата.

— Какво точно искаш? Това е много древен ритуал, практикуван в почти всички страни на Европа. Възхвалява се моментът, в който слънцето е най-високо по пътя си, свети Йоан е бил добавен заради християнството.

— Ядат ли хляб в Шотландия?

— Чакай да погледна… Май че не… Да, ето, хляб се яде не на Свети Йоан, а през нощта срещу първи май, нощта на огньовете на Белтей, празник от друидски произход, предимно в шотландската област Хайландз…

— Чудесно! А защо ядат хляб?

— Замесват питка от жито и овес и я опичат на жарта… След това идва ритуалът, който напомня древните жертвоприношения на хора… Това са погачи, които се наричат bannock…

— Как? Кажи ми го по букви!

Прочете ми го, аз й благодарих, казах й, че е моята Беатриче, моята добра фея и други нежни неща. Помъчих се да си спомня дипломната си работа. Тайното ядро според легендата тръгва от Шотландия по времето на крал Робърт Брюс268 и Тамплиерите помагат на краля да победи в битката за Банокбърн. За да им се отблагодари, кралят им създава нов орден — Рицари на Свети Ендрю Шотландски.

Извадих от един шкаф големия английски речник и потърсих: bannock на средновековен английски (bannuc на древносаксонски, bannach на галски) — тестено произведение, подобно на питка, от ечемик, овес или друго брашно, което се пече на камък или на скара. Burn е порой. Оставаше само да се преведе, както биха го превели френските Тамплиери, изпращайки послания от Шотландия на своите съотечественици от Провенс, и се получаваше нещо като пороя на питката, на погачата или на хляба. Този, който е изял хляба, беше победителят на хлебния порой и следователно представляваше шотландското ядро, което по онова време вероятно вече се е било разпростряло по всички британски острови. Логично: от Португалия в Англия, това е най-краткият път, а не пътешествие от Полюса до Палестина.

68

— Логично е, съгласи се Белбо. Но в такъв случай къде ще бъде Убежището?

— Шестте групи се настаняват на шест места, но само едно от тях е наречено Убежището. Странно. Това означава, че на другите места, както в Португалия и в Англия, Тамплиерите могат да си живеят необезпокоявани, макар и под друго име, докато на това място се крият. Бих казал, че Убежището е мястото, където са се скрили Тамплиерите от Париж, след като са изоставили Храма. Но тъй като ми се струва оправдано дори от финансова гледна точка пътят им да е бил от Англия към Франция, защо да не приемем, че Тамплиерите са си установили едно убежище в самия Париж, на някое тайно и безопасно място? Били са добри политици и са си давали сметка, че за двеста години нещата ще се променят и че те ще могат да действуват открито или почти.

— Може и да е Париж. А какво ще правим с четвъртото място?

— Полковникът смяташе, че е Шартр, но след като избрахме Париж за трето място, не можем да сложим Шартр за четвърто, защото Планът трябва да се отнася до всички центрове в Европа. И освен това ще рече да изоставим мистичната линия, за да тръгнем по политическата. Преместването, изглежда, става по синусоида, затова трябва да се изкачим към Северна Германия. Сега, отвъд реката или водата, тоест отвъд Рейн, на немска земя има един град, а не църква, на Светата Дева. Близо до Данциг е имало град на Девата, тоест Мариенбург.

— А защо срещата е в Мариенбург?

— Защото това е столицата на Рицарите-Тевтонци! Отношенията между Тамплиерите и Тевтонците не са покварени както тези между Тамплиерите и Гостоприемниците, които само са чакали унищожаването на Храма, за да си присвоят богатствата му. Тевтонците са били създадени в Палестина от германските императори като съперници на Тамплиерите, но бързо са били извикани на север, за да спрат нахлуването на пруските варвари. И се справили толкова добре, че за няколко века се превърнали в държава, която се разпростирала по всички балтийски територии. Обхващала Полша, Литва, Латвия. Основали Кьонигсберг и само веднъж били победени — от Александър Невски в Естония, а когато Тамплиерите били арестувани в Париж, те определили Мариенбург за столица на своето кралство. Ако съществува наистина план на духовното братство за завладяване на света, Тамплиери и Тевтонци са си разделили зоните на влияние.

— Знаете ли какво ще ви кажа? — заяви тържествено Белбо. Аз съм за. Сега петата група. Къде са тези попеликани?

— Не знам, отвърнах.

— Разочаровате ме, Казобон. Да попитаме ли Абулафия?

— А, не! — възкликнах възмутен. Абулафия трябва да ни подсказва нови логически връзки. Попеликаните са факт, а не връзка, а фактите са работа на Сам Спейд. Дайте ми няколко дни.

— Давам ви две седмици, съгласи се Белбо. Ако в рамките на две седмици не ми доставите попеликаните, ще ми купите една бутилка дванадесетгодишен „Балантайн“.

Беше прекалено много за кесията ми. В края на първата седмица доставих попеликаните на моите кръвожадни приятели.

— Всичко е ясно. Следете ме, защото трябва да се пренесем чак в четвърти век, на византийска територия, по времето, когато в Средиземноморието вече се разпространявали различни движения с манихейска насоченост. Да започнем със сектата на архонтийците, основана в Армения от Петър Кафарбаруха, който, трябва да му признаем, има великолепно име. Антиюдаисти, дяволът се идентифицира със Саваот, юдейския бог, който живее на седмото небе. За да се издигнеш до Великата Майка на Светлината на осмото небе, трябва да се отречеш и от Саваот, и от кръщенето. Ясно ли е?

— Ще се отречем, каза Белбо.

— Но архонтийците са невинни душици в сравнение с другите. През пети век се появяват месалианите, които между другото оцеляват в Тракия чак до единадесетия век. Месалианите не са дуалисти, а монотеисти. Но си мешат шапките с адските сили, още повече, че в някои текстове са наречени борборити, от borboros, тиня, заради неописуемите неща, които вършели.

— А какво вършели?

— Обичайните ритуали. Мъже и жени издигали с пълни шепи към небето собствения си позор, тоест сперма или менструална течност, и после го изяждали, твърдейки, че е Христовото тяло. А ако случайно забременявали жена си, в определения момент бръквали с ръце в корема й, изтръгвали зародиша, счуквали го в хаван заедно с мед и пипер и го излапвали като едното нищо.

— Каква гадост, обади се Диоталеви, мед и пипер!

— И така, това са месалианите, които някои наричат стратиотици или фибионити, други пък барбелити, съставени от наасеани и фемионити. Но за други църковни отци барбелитите били закъснели гностици и следователно дуалисти, кланяли се на Великата Майка Барбела, а техните посветени наричали борборианите илицисти, тоест синове на материята, различаващи се от психистите, които били малко по-високопоставени, и от пневматиците, които пък били направо аристократите, „Ротари клъб“ на цялата тази пасмина. Но може би стратиотиците са били само илицисти на митраистите.

— Не е ли малко объркано? — запита Белбо.

— Може би. Никой от тия хора не е оставил документи. Единствените неща, които знаем за тях, произлизат от клюките на техните врагове. Но това не е важно. Общо взето, така става ясно каква бърканица по онова време са представлявали вярванията на Средния изток. И също така става ясно откъде идват павликяните. Те пък са последователи на някой си Павел от Самосата270, към когото се присъединяват иконоборците, прогонени от Албания. От осми век нататък тези павликяни бързо се разрастват, от секта стават общество, от общество — войнство, от войнство — политическа власт и императорите на Византия започват да се тревожат и да изпращат срещу тях имперските войски. Разпростират се чак до границите на арабския свят, плъзват към Ефрат, нахлуват във византийска територия чак до Черно море. Настаняват колониите си едва ли не навсякъде и ги намираме вече през XVII век, когато са покръстени от йезуитите, а и днес съществуват под някаква форма на Балканите и по-надолу. Но в какво вярват павликяните? В Бог, единен и троичен, само че демиургът се е заинатил да създаде света и всички ние виждаме резултата. Отхвърлят Стария Завет, отричат тайнствата, презират кръста и не почитат Светата Дева, защото Христос се бил въплътил направо в небето и минал през Мария като през тръба. Богомилите, които отчасти се вдъхновявали от тях, ще кажат, че Христос е минал през Мария, влизайки в едното й ухо и излизайки от другото, без тя дори да забележи това. Обвиняват ги дори, че се покланяли на слънцето и на дявола и че смесвали евхаристичния хляб и виното с младенческа кръв.

— Както и другите.

— Били са времена, когато за един еретик било велико мъчение да отиде на църква. Все едно да станеш мюсюлманин. Но такива са били. И ви го казвам, защото еретиците дуалисти се разпространили и в Италия, и в Прованс, и за да се знае, че са били като павликяните, наричали ги попеликанти, попеликани, публикани, популикани, които gallice etiam dicuntur ab aliquis popelicants271!

— Дойдохме си на думата.

— Да. През девети век павликяните продължават да влудяват византийските императори, докато най-сетне император Василий се заклева, че ще залови техния началник, Хризохир, който бил нахлул в църквата „Свети Йоан Богослов“ в Ефес272 и напоил конете си от светите съдове…

— Безбожникът му с безбожник, изкоментира Белбо.

— Чудесни момчета! — допълни Диоталеви.

— Не са го правели от лошотия, каза Белбо. Било е въпрос на вяра. Карайте нататък, Казобон, че нашият Диоталеви не разбира теологичните тънкости, той е един мръсен богоубиец273.

— И накрая: кръстоносците се срещат с павликяните. Срещат се близо до Антиохия по време на първия поход, когато се сражават с арабите, и това става по време на обсадата на Константинопол, където павликянската общност на Филипополис се мъчи да спечели града за българския цар Йоаница274, за да направи напук на французите, и това го казва Вилардуен275. Ето го възела, в който участвуват Тамплиерите, и нашата загадка е решена. Легендата представя нещата така, сякаш Тамплиерите се вдъхновявали от катарите, но всъщност Тамплиерите вдъхновявали катарите. Срещнали се с павликяните по време на кръстоносните походи и установили с тях тайнствени отношения, каквито били установили с мистиците и с мюсюлманските еретици. От друга страна, трябва да проследим пътя на Указанията. Не може да не минава през Балканите.

— Защо?

— Защото ми се струва безспорно, че шестата среща е била определена за Йерусалим. Посланието казва, че трябва да се отиде при камъка. А къде има камък, който днес мюсюлманите почитат и който, ако трябва да го видим, сме длъжни да си свалим обувките? Именно в центъра на Омаровата джамия в Йерусалим, където навремето се е намирал Храмът на Тамплиерите. Не зная кой е трябвало да чака в Йерусалим, може би едно ядро оцелели и преоблечени Тамплиери или пък кабалисти, свързани с португалците, но е сигурно, че за да се стигне до Йерусалим, когато се тръгва от Германия, най-логичният път е този през Балканите, и там е чакало петото ядро, ядрото на павликяните. Виждате как планът вече става стегнат и ясен.

— Признавам, че не изглежда убедително, каза Белбо. Но къде точно на Балканите са ги чакали тези попеликани?

— Според мен естествените наследници на павликяните са българските богомили, но Тамплиерите от Провенс не са могли да знаят, че няколко години по-късно България ще е завладяна от турците и ще остане под тяхно владичество в продължение на пет века.

— Значи може да се смята, че Планът се прекратява при преминаването от германците към българите. Кога е станало?

— През 1824 година, обади се Диоталеви.

— Извинявай, но защо?

Диоталеви бързо начерта една диаграма.

ПОРТУГАЛИЯ АНГЛИЯ ФРАНЦИЯ ГЕРМАНИЯ БЪЛГАРИЯ ЙЕРУСАЛИМ

   1344     1464    1584    1704     1824     1944

— През 1344 година първите Велики Майстори от всяка група се установяват в шестте указани места. В продължение на сто и двадесет години във всяка група се изреждат шестима Велики Майстори и през 1464 шестият Майстор от Томар се среща с шестия Майстор от английската група. През 1584 дванадесетият английски Майстор се среща с дванадесетия френски Майстор. Веригата продължава със същия ритъм и ако срещата с павликяните пропада, то тя пропада през 1824 година.

— Да предположим, че пропада, казах. Но не разбирам защо тези мъдри хора, след като са разполагали с четири шести от крайното послание, не са успели да го възстановят. Или защо, след като се е провалила срещата с българите, не са влезли в контакт със следващото ядро.

— Казобон, спря ме Белбо, нима смятате, че законодателите от Провенс са били глупаци? Ако са искали тайната да си остане скрита за шестстотин години, нима е нямало да вземат всички предпазни мерки? Всеки Майстор от едно ядро е знаел къде да намери Майстора от следващото ядро, но не и къде да намери другите, и никой от другите не е знаел къде да намери Майсторите от предхождащите ядра. Достатъчно е било германците да са изпуснали българите и вече не са знаели къде да намерят йерусалимците, докато йерусалимците не са знаели къде се намират нито едни от останалите. А когато се възстановява едно послание по непълни фрагменти, всичко зависи от това как тези фрагменти са били разпределени. Явно не по логичен начин. Достатъчно е да липсва само една част и посланието е неразбираемо, а пък този, който притежава липсващата част, не знае изобщо какво да прави с нея.

— Представете си, каза Диоталеви, ако срещата не се е състояла, значи Европа днес е сцена за един тайнствен балет между групи, които се търсят и не се намират, и всяка знае, че е необходимо нещо съвсем малко, за да стане господар на света. Как се казваше вашият препаратор, Казобон? Може би заговорът съществува наистина и историята е резултат само на тази битка за възстановяване на изгубеното послание. Ние не ги виждаме, но те, невидими, действуват около нас.

И на мен, и на Белбо, естествено, ни дойде една и съща мисъл и ние заговорихме едновременно, но малко не ни достигаше, за да намерим правилната връзка. Все пак бяхме разбрали, че поне две от указанията в посланието, споменаването на тридесет и шестимата невидими, разделени на шест групи, и периодът от сто и двадесет години, се явяваха и при Розенкройцерите.

— В края на краищата са били германци, заключих. Ще прочета розенкройцерските манифести.

— Но нали ги обявихте за фалшиви? — запита Белбо.

— Какво от това? Ние също правим фалшификат.

— Вярно, каза. Бях забравил.

69

Наистина беше забравил, сега го зная. И без съмнение от това време е този файл, кратък и смайващ.

70

Веднага започнах да чета двата манифеста на Розенкройцерите, „Fama“ и „Confessio“. Хвърлих поглед и на „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“ от Йохан Валентин Андрее, защото Андрее беше предполагаемият автор на манифестите.

Двата манифеста се бяха появили в Германия между 1614-та и 1616-та. Около тридесет години след срещата между французи и англичани през 1584 година, но почти век преди французите да се свържат с германците.

Прочетох манифестите с мисълта, че трябва не да вярвам в това, което казваха, а да разбера какво е намерението им, какво се криеше зад тях. Знаех, че за да ги накарам да ми кажат това „друго“, трябва да прескачам части и да разглеждам някои изречения като по-важни от други. Но беше тъкмо това, на което диаболистите и техните водачи ни учеха. Ако човек иска да проникне в тайнственото време на Откровението, не трябва да следва нито буквалните и неясни вериги на логиката, нито тяхната монотонна последователност. От друга страна, ако човек ги взима буквално, двата манифеста бяха струпване на абсурди, загадки, противоречия.

Следователно явно не казваха това, което казваха на пръв поглед, и оттук не представляваха нито покана към цялостна духовна реформа, нито историята на нещастния Кристиан Розенкройц. Бяха шифровано послание, което трябваше да се разчете чрез налагане на модел, а моделът скрива определени пространства и оставя други незакрити. Както в шифрованото послание от Провенс, където бяха важни само началните букви. Аз не разполагах с модел, но можех да предположа какъв е, а за да предположа какъв е, беше необходимо да чета с недоверие.

Нямаше никакво съмнение, че манифестите говореха за Плана от Провенс. В гробницата на К. Р. (алегория за Хамбара за Десятъка, нощта на 23 юни 1344 година) е било скрито съкровище, за да могат следовниците да го открият, едно съкровище „скрито… за сто и двадесет години“. Това, че съкровището не е било от паричен вид, също беше ясно. Не само че хитро се отричаше скъперничеството на алхимиците, но и открито се казваше, че това, което се обещава, е велика историческа промяна. И ако някой не разбираше, следващият манифест повтаряше, че не трябва да се пренебрегва едно предложение, отнасящо се до „miranda sextae aetatis“ (чудесата на шестата и последна среща!), и се подчертаваше: „Дано само Бог пожелае да доведе до нас светлината на своя шести candelabrum276… ако всичко можеше да се прочете в една-единствена книга и от нея да се разбере и запомни това, което е станало… Колко ще е добре, ако чрез песента (посланието, прочетено на глас) камъните (lapis exillis!277) можеха да се превърнат в перли и рубини…“ И освен това се говореше за тайни аркани и за една власт, която трябвало да бъде установена в Европа, за едно „велико дело“, което трябвало да бъде извършено… Разправяше се, че К. Р. отишъл в Испания (или Португалия?) и показал на учените мъже там „къде да постигнат истинските indicia278 на бъдните векове“, но напразно. Защо напразно? Защото германската тамплиерска група в началото на XVII век обнародвала една ревниво пазена тайна, сякаш е било нужно да се излезе на открито, за да се противодействува на някаква пречка, издигната пред процеса на препредаването?

Никой не можеше да отрече, че манифестите са се мъчели да възстановят фазите на Плана така, както ги беше определил Диоталеви. Първият брат, за когото се казва, че умрял или че стигнал „до границата“, беше брат И. О., загинал в Англия. Следователно някой е пристигнал като победител на първата среща. Споменаваше се също втората третата поредна линия. Дотук всичко е трябвало да бъде наред: втората линия, английската, се среща с третата, френската, през 1584 година и тези хора, които пишат в началото на XVII век, могат да говорят за това какво се е случило с първите три групи. В „Химическата венчавка“, написана от Андрее в младежките му години и следователно преди манифестите (макар те да се появяват през 1616-а), се споменават три внушителни храма, трите места, които вероятно вече са били познати.

Давах си сметка обаче, че макар двата манифеста да разказваха с едни и същи думи, те внушаваха мисли за нещо тревожно, което предстоеше да се случи.

Например защо така се настояваше върху обстоятелството, че времето е настъпило, че моментът е дошъл, макар врагът да е приложил всички свои хитрости само и само да попречи на осъществяването на замисъла? И какъв замисъл? Казваше се, че крайната цел на К. Р. е Йерусалим, но че той не успял да стигне дотам. Защо? Възхваляваха се арабите, защото си разменяли послания, докато в Германия учените не умеели да си помагат един на друг. И се споменаваше за една „по-голяма група, която искала паството изцяло за себе си“. Тук се говореше не само за определен човек, който се мъчел да попречи на Плана, за да постигне своя цел, но и за действително осуетяване на Плана.

Във „Fama“ се говореше, че отначало някой бил създал магическо писмо (ясно кое — посланието от Провенс!), но че часовникът на Бог отмервал всяка минута, „докато нашият не успява да показва дори часовете“. Кой е пропуснал ударите на божествения часовник, кой не е успял да пристигне навреме на определеното място? Споменаваше се едно първоначално ядро на братя, които можели да разгласят някаква тайна философия, но решили да се разпръснат по света.

Манифестите разкриваха някаква трудност, някаква несигурност, известно объркване. Братята от първата линия направили така, че всеки от тях да бъде заместен „от един достоен наследник“, но решили „да държат в тайна… мястото, където ще бъдат погребани, тъй че и до днес не се знае къде са гробовете им“.

За какво ставаше дума? Кое не се знаело? Мястото на чие точно „погребение“ не е било известно? Беше очевидно, че манифестите са били написани, защото някаква брънка от информацията се бе изгубила и се призоваваха всички, които случайно знаят нещо, да се обадят.

Финалът на „Fama“ беше за мен недвусмислен: „Обръщаме се отново към всички учени в Европа… да погледнат с добронамереност на нашето предложение… да споделят с нас своите разсъждения… и всеки, който ни каже името си, ще може да разговаря с нас лично или пък, ако съществува някаква спънка, писмено.“

Съвсем същото, което имаше намерение да направи полковникът, като публикува своята история. Да принуди някой да излезе от мълчанието.

Някъде се е получило прекъсване, пауза, липса. В гробницата на К. Р. беше написано не само „post 120 annos patebo“, за да припомня периодичността на срещите, но и „Nequaquam vacuum“. Не просто „празното не съществува“, а „празното не би трябвало да съществува“. А вече е зейнала празнота, която трябвало да бъде запълнена!

Но още веднъж се питах: защо този текст е бил създаден в Германия, където четвъртата линия просто е трябвало да изчаква със свято търпение да дойде нейният ред? Германците не е трябвало да се оплакват, през 1614 година, от пропусната среща в Мариенбург, защото срещата в Мариенбург е била предвидена за 1704-та!

Имаше едно-единствено обяснение: германците са протестирали срещу това, че не се е осъществила предидущата среща!

Ето го ключа! Германците от четвъртата линия са се оплаквали от това, че англичаните от втората линия са осуетили срещата с французите от третата линия! Разбира се. В текста и дете можеше да открие такива алегории: отваря се гробницата на К. Р. и в нея се намират подписите на братята от първия и от втория кръг, но не и от третия! Португалците и англичаните са там, но къде са французите?

Общо взето, двата манифеста на Розенкройцерите, ако човек умееше да ги чете, намекваха за това, че англичаните са изпуснали французите. А според това, което установихме, англичаните са били единствените, които знаели къде могат да намерят французите, французите са били единствените, които знаели къде могат да намерят германците. Но дори ако през 1704 година французите са успели да възстановят връзката с германците, една трета от това, което е трябвало да предадат, така или иначе, е липсвала.

Розенкройцерите излизат наяве, рискувайки всичко, защото това е бил единственият начин да се спаси Планът.

71

Заявих го категорично на Белбо и Диоталеви: съгласиха се, че тайният смисъл на манифестите е съвършено очевиден дори за един окултист.

— Сега всичко се изяснява, каза Диоталеви. Бяхме се заинатили да мислим, че Планът е прекъснат при прехода между германците и павликяните, а всъщност се е провалил през 1584-та при прехода между Англия и Франция.

— Но защо? — запита Белбо. — Открили ли сме причината, поради която през 1584-та англичаните не са успели да осъществят срещата с французите? Те са знаели къде е Убежището, нещо повече, били са единствените, които са го знаели.

Искаше истината. И включи Абулафия. Опита само с две данни. Резултат:

— Как да го тълкуваме? — запита Белбо. — Мини има среща с Мики, но погрешно му я определя на 31 септември и Мики…

— Чакайте! — възкликнах. Мини би могла да направи такава грешка само ако е определила срещата за 5 октомври 1582 година.

— А защо?

— Заради Григорианската реформа на календара! Разбира се! През 1582-ра влиза в сила Григорианската реформа, която поправя Юлианския календар, и за да възстанови равновесието, премахва десет дни от месец октомври, от пети до четиринадесети.

— Но срещата във Франция е за 1584 година. И по-точно за нощта срещу празника на Свети Йоан, 23 юни, каза Белбо.

— Точно така. Но доколкото си спомням, реформата не е влязла в сила навсякъде по едно и също време. Измъкнах от шкафа вечния календар.

— Ето, реформата е била провъзгласена в 1582 година и се премахват дните от 5-и до 14-и октомври, но това важи само за папата. Франция възприема реформата през 1583-та и премахва дните от 10-и до 19-и декември. В Германия става разцепление и католическите области приемат реформата в 1584-та както в Бохемия. Докато протестантските я приемат в 1775-а, разбирате ли, почти двеста години по-късно. Да не говорим за България, това не бива да се забравя, която я приема едва в 1917 година279. Сега да видим Англия… Приема реформата в 1752-ра! Естествено, от омраза към папистите англиканите също упорствуват два века. Сега разбирате ли какво е станало? Франция зачерква десет дена в края на осемдесет и трета и през юни 1584-та всички са свикнали с новото. Но когато във Франция е 23 юни 1584-та, в Англия са още на 13 юни и можем да си представим, че един англичанин, макар и Тамплиер, особено в онези времена на бавна информация, не е могъл да държи сметка за разликата. То и движението им до днес е наопаки и не щат и да знаят за метрическата система… И така, англичаните се явяват в Убежището на техния 23 юни, който за французите е вече 3 юли. Сега представете си, че срещата е трябвало да се осъществи не с тръбни звуци, а скришом, в определено кътче и в точен час. Французите се явяват на мястото на 23 юни, чакат ден, чакат два, три, седмица и си отиват, решавайки, че нещо се е случило. Може би се отказват, загубили надежда, точно в навечерието на 2 юли. Англичаните довтасват на 3 юли и не намират никого. И те чакат осем дни, но напразно. В този момент връзката между двамата Велики Магистри се е скъсала.

— Гениално! — възкликна Белбо. Точно така е било. Но защо започват да действуват германците, а не англичаните?

Поисках още един ден отсрочка, порових се в моята картотека и се върнах в редакцията, сияещ от гордост. Бях открил една следа, привидно незначителна, но така работи Сам Спейд. Нищо не пренебрегва неговият ястребов поглед. Към 1584-та Джон Дий, магьосник и кабалист, астролог на английската кралица, е натоварен да изучи реформата на Юлианския календар!

— Англичаните срещнали португалците през 1464-та. Изглежда, че след тази дата Британските острови са залети от кабалистична треска. Работят над наученото, готвейки се за следващата среща. Джон Дий е главатарят на това магическо и херметическо възраждане. Притежава лична библиотека от 4000 тома, която, изглежда, му набавят Тамплиерите от Провенс. Неговата „Монада на Тайнописа“ вероятно е създадена под прякото влияние на библията на алхимиците „Смарагдовата плоча“. И какво прави този Джон Дий след 1584-та? Чете „Стеганографията“ на Тритемий! И то в ръкопис. Защото тя ще излезе от печат за първи път едва в началото на XVII век. Велик Магистър на английското ядро, претърпял неуспеха на несъстоялата се среща, Дий иска да открие какво се е случило, къде е грешката. И тъй като е и добър астроном, плясва се по челото и казва: ама че съм идиот! И заляга да учи Григорианската реформа, за да види как да оправи грешката, като за това получава нарочна стипендия от Елизабет. Скоро разбира, че е закъснял. Не знае с кого да установи връзка във Франция, но има контакти в Средна Европа. Прага на Рудолф II е истинска алхимическа лаборатория и наистина точно през тези години Дий отива в този град и се среща с Кунрат, автора на „Амфитеатър на вечното знание“, чиито алегорични рисунки ще вдъхновят както Андрее, така и розенкройцерските манифести. С кого се свързва Дий? Не зная. Съсипан от угризения на съвестта, задето е извършил непоправима грешка, той умира в 1608 година. Нищо страшно, защото в Лондон се мярка един друг приятел, за когото вече почти със сигурност се знае, че е бил Розенкройцер, и който говори за Розенкройцерите в своята „Нова Атлантида“. Става дума, разбира се, за Бейкън.

— Наистина ли говори за тях? — запита Белбо.

— Той, не. Но някой си Джон Хейдън преписва „Новата Атлантида“ под заглавието „Свещената земя“ и ги споменава в нея. Но за нас и това е достатъчно. Бейкън не говори открито за тях, ясно защо. Но все едно, че го прави.

— Който не разбира, то си е за негова сметка.

— Точно така. И тъкмо под влияние на Бейкън започват да подсилват връзките между английската и германската линия. В 1613 година се извършва венчавката на Елизабет, дъщеря на Джеймс I, който в момента седи на трона, с Фридрих V, Рейнски палатински електор. След смъртта на Рудолф II Прага вече не е подходяща за венчалните празненства и за целта е избран Хайделберг. Сватбата на двете короновани личности се превръща в тържество на тамплиерските алегории. Лондонските церемонии са режисирани от самия Бейкън, който представя една алегория на мистичното рицарство с появата на рицари върху някаква планина. Ясно е, че Бейкън е станал, на мястото на Дий, Велик Магистър на английското тамплиерско ядро…

— … И тъй като безспорно е автор на Шекспировите драми, трябва да прочетем отново целия Шекспир, който явно е говорел само за Плана, обади се Белбо. Нощта на Свети Йоан, тоест „Сън в лятна нощ“.

— 23 юни е малко ранно лято.

— Поетическа волност. Питам се как досега никой не е обърнал внимание на тези очевидни намеци. Всичко ми се вижда ясно като бял ден.

— Отклонява ни от рационалистичното мислене, обясни Диоталеви. Винаги съм го казвал.

— Не пречи на Казобон. Свършил е много добра работа.

— Това е почти всичко. След лондонските празненства започват празненствата в Хайделберг, където Соломон дьо Ко е построил за електора висящите градини, чието бледо копие видяхме онази вечер в Пиемонт, ако си спомняте. И в хода на тези празненства се появява разкошна алегорична колесница, която прославя жениха като Язон. На двете мачти на кораба, построен върху колесницата, са окачени символите на Златното руно и на Жартиерата; надявам се, помните, че Руното и Жартиерата са представени и върху колоните на Томар… Всичко съвпада. Още същата година се появяват Розенкройцерските манифести, сигналът, който английските Тамплиери с помощта на някои германски приятели разпращат по цяла Европа, за да възстановят мрежата на прекъснатия План.

— Но какво искат да постигнат?

72

— Може би опитват двойна операция. От една страна, целят да изпратят сигнал до французите, а от друга, да възстановят мрежата на германското ядро, вероятно разкъсана от лутеранската реформа. Но точно в Германия се забърква най-голямата каша. От разпространяването на манифестите до 1621-ва приблизително авторите на манифестите получават прекалено много отговори… Споменах няколко от безбройните брошури, които се бяха появили на тази тема и с които се бяхме забавлявали с Ампаро онази нощ в Салвадор. Навярно между тези господа е имало някой, който е знаел нещо, но той се загубва сред множеството екзалтирани и ентусиазирани, приели буквално манифестите, и разни провокатори, които може би са се мъчели да осуетят операцията… Англичаните се опитват да се намесят в спора, да го канализират, не случайно Робърт Флъд, друг английски Тамплиер, за една година написва три книги, подсказващи как правилно да се тълкуват манифестите. Но реакцията е вече неуправляема, започнала е Тридесетгодишната война, Палатинският електор е разгромен от испанците, Палатинатът и Хайделберг са плячкосани, Бохемия е в пламъци… Англичаните решават да се обърнат отново към Франция и да опитат там. Ето защо в 1623 година Розенкройцерите се появяват с манифестите си в Париж и отправят към французите приблизително същите предложения, каквито са отправили към германците. И какво четем в една от тези книжки, написани срещу Розенкройцерите в Париж от един, който не им се е доверявал или е искал да мъти водите? Че били поклонници на Дявола, разбира се. Но тъй като истината се промъква и в клеветата, става ясно, че те се събират в квартал Маре.

— И какво от това?

— Нима не познавате Париж? Маре е кварталът на Храма и, каква случайност, на еврейското гето. Като не говорим за това, че тези книжки подчертават връзките между Розенкройцерите и една секта на испански кабалисти, наречени Алумбрадос! Може би памфлетите срещу Розенкройцерите се стремят под претекст, че нападат тридесет и шестте невидими, да улеснят тяхното разпознаване… Габриел Ноде280, библиотекар на Ришельо, пише своите „Разяснения за Франция относно истинната история на Братята Розенкройцери“. Какво представляват тези разяснения? Дали авторът им е говорител на Тамплиерите от третото ядро, или е чисто и просто авантюрист, който се вмъква в чужда игра? От една страна, изглежда, и той иска да представи Розенкройцерите като съмнителни мистификатори, от друга, прави намеци, че съществуват три розенкройцерски общности, нещо, което е вярно, защото след третото ядро съществуват още три. Уточненията му са почти фантастични (една от общностите била в Индия на някакви плаващи острови), но между другото казва, че друга от тях се намирала в подземията на Париж.

— Мислите ли, че всичко това обяснява Тридесетгодишната война?

— Без никакво съмнение, казах. Ришельо получава специални сведения от Ноде, иска да се намеси в тази история, но обърква всичко, използува военна сила и още повече размътва водите. Но не бих пренебрегнал и два други факта. През 1619-а, след четиридесет и шест годишно мълчание, се събира конгресът на Христовите рицари от Томар. Последното му събиране е било през 1573-та, няколко години преди 1584-та, навярно във връзка с подготовката на съвместното им пътуване с англичаните към Париж, и след историята с Розенкройцерските манифести те се събират отново, за да решат какво да правят, дали да се присъединят към операцията на англичаните, или да опитат други пътища.

— Така е било, обади се Белбо. Били са като заблудени в лабиринт. Един тръгва в една посока, друг — в друга, трети вика, но не може да се разбере дали отговорите, които се чуват, са гласове на други или ехо… Всички се движат пипнешком. А какво ли правят в това време павликяните и йерусалимците?

— Кой ги знае? — каза Диоталеви. Но не бива да забравяме, че по това време се разчува за Кабалата на Исаак Лурия и се заговаря за пръсването на съдовете… И по същото време все повече се разпространява идеята за Тората като незавършено послание. Има един полски хасидически текст, който гласи: „Ако, напротив, се случи друго събитие, биха се породили други комбинации от букви.“ Но трябва да ни е ясно, на кабалистите не се харесва това, че германците са се опитали да изпреварят събитията. Вярната последователност и редът на Тората са останали скрити и са известни само на Светеца, да бъде благословен. Но не ме карайте да говоря глупости. Ако и Свещената Кабала се окаже включена в Плана…

— Ако Планът съществува, трябва да включва всичко. Или е глобален, или нищо не обяснява, каза Белбо. Но Казобон спомена и за втори факт.

— Да. Дори поредица от факти. Още преди да се провали срещата от 1584-та Джон Дий бил започнал да се занимава с картографски науки и да организира морски експедиции. И в съюз с кого? С Педро Нунес281, кралски космограф на Португалия… Дий съдействува за пътуванията, целящи откриването на северозападния път към „Катай“. Влага пари в експедицията на някой си Фробишер, който се отправя към Полюса и се завръща с един ескимос, когото всички взимат за монголец, амбицира Франсис Дрейк да извърши своето околосветско пътешествие, настоява да се пътува винаги на изток, защото изтокът бил в дъното на всяко окултно познание, и призовава ангелите при отплаването на не знам каква експедиция.

— И какво следва от всичко това?

— Струва ми се, че Дий не се е интересувал толкова от откриването на нови земи, колкото от тяхното картографско представяне, и затова е работил в съдружие с великите картографи Меркатор282 и Ортелий283. Сякаш от късчетата на посланието, което му попаднало в ръцете, разбрал, че пълното възстановяване на посланието ще го доведе до откриването на една карта на света, и е искал да изпълни сам задачата. Дори нещо повече, както би казал господин Гарамонд. Възможно ли е на един учен от неговата класа да е убягнало несъответствието между календарите? Ами ако го е направил нарочно? Изглежда, че е искал да възстанови сам посланието и да изпревари другите ядра. Подозирам, че от Дий тръгва идеята да се възстанови посланието по магичен или научен път, без да се изчаква осъществяването на Плана. Синдром на нетърпението. Ражда се буржоата завоевател. Опорочава се принципът на солидарността, върху който се е крепяло духовното рицарство. Щом Дий е стигнал до тази идея, да не говорим за Бейкън. От този момент англичаните се насочват към откриването на тайната, като използуват всички средства на новата наука.

— А германците?

— За тях най-вероятен е бил пътят на традицията. Така ще можем да обясним поне два века от историята на философията — англосаксонския емпиризъм срещу романтичния идеализъм на германците…

— Полека-лека възстановяваме историята на света, ентусиазира се Диоталеви.

— Пишем отново Книгата. Харесва ми, харесва ми.

73

Струваше ми се очевидно, че през следващите дни Якопо Белбо настървено се е хвърлил да чете исторически трудове за периода на Розенкройцерите. Когато обаче сподели с нас своите изводи, той оголи фантазиите си до чиста схема, от която извадихме ценни заключения. Сега вече зная, че по същото време е писал на Абулафия една много по-сложна история, в която трескавата игра на цитати се е смесвала с неговите лични митове. Изправен пред възможността да комбинира фрагменти от чуждия живот, той е почувствувал неудържимо желание да напише, под формата на измислен разказ, собствената си история. Пред нас никога не се издаде. И аз и до днес не съм сигурен дали е опитвал, давайки воля на въображението си, своята способност да построи една измислица, или, изопачавайки Великата История, е включвал себе си в нея като мнозина от нашите диаболисти.

74

Белбо ни разказа с неутрален тон това, което беше измислил, без да ни чете текста и да спомене за личния елемент в него. Дори ни внуши, че Абулафия е направил сам комбинациите. За това, че Бейкън бил автор на Розенкройцерските манифести, вече бях чел някъде. Но ми направи впечатление друго: че Бейкън е бил и виконт Сейнт-Олбанс.

Нещо ме човъркаше, нещо, което беше свързано със старата ми дипломна работа. Цялата нощ прекарах в ровене из картотеката.

— Господа, тържествено заявих аз пред своите съмишленици на другата сутрин, ние не можем да измисляме нови аналогии. Те съществуват. Когато през 1164 година свети Бернар лансира идеята за свикване на Събора в Троа, за да узакони Тамплиерите, между натоварените с организацията на мероприятието бил и абат Сейнт-Олбанс, който между другото носи името на първия английски мъченик, роден именно във Верулам и изповядвал известно време Бейкън. Сейнт-Олбанс, келт и без съмнение друид, посветен като свети Бернар.

— Не е достатъчно, отбеляза Белбо.

— Почакайте. Този виконт Сейнт-Олбанс бил абат на „Сен Мартен-де-Шан“, манастира, където е щял да бъде устроен Музеят на уменията и занаятите!

Този път Белбо реагира:

— Не може да бъде!

— Не само, добавих. Освен това имали са намерение да създадат Музея в памет на Бейкън. На 23 брюмер от година III-та Конвентът натоварва своя Комитет за Обществено Образование да отпечата пълните съчинения на Бейкън. И на 18 вандемиер на същата година Конвентът гласува закон за построяването на една сграда за уменията и занаятите, която да възпроизвежда идеята за Соломоновия дом, описан от Бейкън в „Новата Атлантида“ като място, където да се съхраняват всички технически изобретения на човечеството.

— И какво от това? — запита Диоталеви.

— Това, че там се намира Махалото, каза Белбо. И по реакцията на Диоталеви разбрах, че Белбо го е посветил само отчасти в своите размишления върху Махалото на Фуко.

— Чакайте, по-спокойно, казах. Махалото е било измислено и осъществено през миналия век. Нека го оставим засега настрани.

— Настрани ли? — запита Белбо. Никога ли не сте разлиствали „Монада на тайнописа“ от Джон Дий, талисмана, който трябва да концентрира в себе си цялото знание на вселената? Не ви ли прилича на Махалото?

— Добре, съгласих се, да приемем, че може да се установи връзка между двата факта. Но как ще минем от Сейнт-Олбанс към Махалото?

Разбрах как само след няколко дни.

— И така, Сейнт-Олбанс е абат на „Сен Мартен-де-Шан“, който се превръща в един вид протамплиерски център. Бейкън чрез своя изповедник установява таен контакт с друидите, последователи на Сейнт-Олбанс. Сега слушайте: докато Бейкън започва кариерата си в Англия, във Франция приключва своята Гийом Постел.

(Долових едва забележима промяна в изражението на Белбо, спомних си за разговора по време на изложбата на Рикардо. Постел му напомняше за този, който по всяка вероятност му бе отнел Лоренца. Но беше само за миг.)

— Постел учи иврит, опитва се да докаже, че е основата на всички езици, превежда „Зоар“ и „Бахир“321, контактува с кабалисти, лансира един проект за световен мир, близък до този на германските розенкройцерски групи, прави усилие да убеди краля на Франция да сключи съюз със султана, посещава Гърция, Сирия, Мала Азия, учи арабски, с една дума, възпроизвежда маршрута на Кристиан Розенкройц. И не случайно се подписва под някои документи с името Розиспергиус, този, който пръска роса. И Гасенди322 в своята „Examen Philosophiae Fluddanae“323 пише, че „Розенкройц“ идва не от „роза“, а от „ros“, „роса“. В един от ръкописите си говори за някаква тайна, която трябва да се съхранява дотогава, докато настъпи моментът, и казва: „Не хвърляйте бисера си пред свините.“324 И знаете ли къде се явява този цитат от Евангелието? На титулната страница на „Химическата венчавка…“. Отец Марино Марсен, когато изобличава Розенкройцера Флъд, казва, че е от същото тесто като онзи atheus magnus325 Постел. От друга страна, изглежда, Дий и Постел са се срещнали през 1550, макар да не са знаели, а и не са могли да знаят още тридесет години, че те двамата са великите магистри на Плана, определени да се срещнат през 1584 година. Ето, Постел заявява, чуйте, чуйте, че бидейки пряк потомък на най-големия син на Ной и тъй като Ной е бащата на келтския род и следователно на друидската цивилизация, кралят на Франция бил единственият законен претендент за титлата Цар на Света. Точно така, Цар на Света в Агарта, но го казва три века по-рано. Да оставим настрана това, че се бил влюбил в някаква старица, Йоана, и я обявил за божествената София, по всичко личи, че на този човек нещо му е хлопало в главата. Трябва да знаем, че е имал могъщи врагове. Наричали го куче, презряно чудовище, отходна дупка за всички ереси, казвали, че бил обладан от цял легион демони. И все пак, въпреки скандала с Йоана, Инквизицията не го смятала за еретик, по-скоро за „amens“326, или казано по-просто, за откачен. Тоест не е препоръчително да се унищожи един човек, когато се знае, че той е говорител на някаква твърде могъща група хора. Обръщам внимание на Диоталеви, че Постел е пътувал и на Изток и че е съвременник на Исаак Лурия, правете си каквито искате изводи. Добре, през 1564-та (годината, в която Дий пише „Монада на тайнописа“) Постел се отказва от своята ерес и се оттегля… Познайте къде. В манастира „Сен Мартен-де-Шан“! Какво чака? Естествено, чака 1584-та година.

— Естествено, съгласи се Диоталеви.

Продължих:

— Даваме ли си сметка? Постел е велик магистър на френското ядро, който очаква контакта с английската група. Но умира през 1581-а, три години преди срещата. Изводи: първо, инцидентът от 1584-а се случва, защото в този момент липсва големият ум на Постел, който би бил в състояние да разбере объркването с календарите; второ, „Сен Мартен“ е бил мястото, където Тамплиерите винаги са си били у дома и където се притаявали в очакване на човека, натоварен с установяването на третия контакт. „Сен Мартен“ е бил Убежището!

— Всичко си идва на мястото.

— Сега внимавайте. По времето на пропуснатата среща Бейкън е едва на двадесет години. Но през 1621-ва става виконт Дьо Сейнт-Олбанс. Какво открива в наследствените документи? Загадка. Едно се знае: че точно тази година някой го обвинява в корупция, тъй че го арестуват и известно време го държат в затвора. Бейкън е открил нещо, което е всявало страх. У кого? Но е сигурно, че по това време именно Бейкън е разбрал, че „Сен Мартен“ се държи под контрол, и е замислил идеята да осъществи там своя Соломонов дом, лабораторията, в която по експериментален път би могло да се стигне до тайната.

— Но какво е това, което би ни помогнало да свържем наследниците на Бейкън с революционните групи от края на осемнадесети век? — запита Диоталеви.

— Не може ли да е масонството? — предложи Белбо.

— Прекрасна идея. Всъщност Алие вече я подсказа онази вечер в замъка.

— Трябва да подредим събитията. Какво точно е станало в тези среди?

75

Доста самонадеяно заявих, че ще направя бърза и точна справка. Озовах се сред купища книги, които съдържаха исторически изследвания, но и херметически фантасмагории, и доста се изпотих, докато отделя достоверните сведения от въображаемите. Работих като машина цяла седмица и накрая реших да съставя един списък, почти неразбираем, на секти, ложи, общества. Докато работих над него обаче, трябва да си призная, от време на време потръпвах, когато срещах известни имена, които не очаквах да открия в подобна компания, както и когато установявах хронологични съвпадения, които ми се струваше любопитно да отбележа. Показах получения резултат на моите съучастници.

— Какво означава всичко това? — запита Диоталеви.

— Не питайте мен. Нали искахте данни? Ето ви ги. Друго не знам.

— Ще трябва да се обърнем към Алие. Предполагам, че и той не познава всички тези организации.

— Ами! Това му е хлябът! Но можем да го изпитаме. Да добавим някоя несъществуваща секта. Създадена наскоро.

Изведнъж си спомних странния въпрос, който ми зададе Де Анджелис — дали съм чувал за Трес. И казах:

— Трес.

— Това пък какво е? — запита Белбо.

— Ако са инициали, трябва да има и обяснение, каза Диоталеви, инак моите равини нямаше да могат да се занимават с Нотарикона. Чакайте… Templi Resurgentes Equites Synarchici330. Одобрявате ли го?

Името ни допадна и го включихме в края на списъка.

— При толкова много ложи и ордени не е лесно да се измислят нови, философствуваше доволен от себе си Диоталеви.

76

На следващата вечер поканихме Алие да дойде с нас в „Пилад“. Тъй като новите постоянни посетители на бара се бяха върнали към сакото и връзката, присъствието на нашия гостенин с неговия тъмносин раиран костюм, снежнобяла риза и златна игла на връзката направиха впечатление. За щастие, в шест часа вечерта „Пилад“ беше доста празен.

Алие смути Пилад, като си поръча коняк от прочута марка. Имаше, разбира се, но украсяваше рафтовете над тезгяха, неначенат може би от години.

Алие говореше, наблюдавайки течността срещу светлината, а след това затопляйки я с длани, при което изваждаше на показ златни копчета за ръкавели в египетски стил.

Показахме му списъка, като му обяснихме, че сме взели данните от ръкописите на диаболистите.

— Няма съмнение, че Тамплиерите са свързани с древните ложи на майсторите зидари, формирани по време на строежа на Соломоновия храм. Както няма съмнение, че оттогава тези общества величаят подвига на архитекта на Храма, Хирам, станал жертва на загадъчно убийство, и призовават той да бъде отмъстен. След като започва преследването, мнозина рицари от Храма вероятно наистина са се влели в тези братства на занаятчии, сливайки мита за отмъщението на Хирам с мита за отмъщението на Жак дьо Моле. През осемнадесети век в Лондон още действуват ложи на истински зидари, така наречените „оперативни ложи“, но постепенно някои скучаещи аристократи, при това многоуважавани, привлечени от техните традиционни ритуали, масово пожелават да се включат в тях. По този начин действуващото зидарство, история на истински зидари, се превръща в спекулативно зидарство, история на символични зидари. В тази атмосфера някой си Дезагюлие, защитник на Нютон, подтиква един протестантски пастор, Ендерсън, да основе ложа на Братята Зидари с деистична насоченост и се заговаря за масонските организации като за масонски общества, за корпорации, които датират от четири хиляди години, от времето на основателите на Соломоновия храм. Ето ви и причината за маскарада на масоните — престилката, мистрията и чука. Но може би тъкмо затова масонството се превръща в мода, привлича аристократите — заради родословните дървета, за които намеква, но допада още повече на буржоата, които не само могат да се събират с аристократите като равни с равни, но дори добиват правото да носят сабя. Цялото унижение на съвременния свят, който се ражда, е тук — благородниците имат нужда от среда, където да влизат в контакт с новите производители на капитали, а производителите на капитали пък вероятно търсят своето узаконяване.

— Струва ми се, че Тамплиерите се появяват по-късно.

— Първи установява пряка връзка с Тамплиерите Рамзей, за когото обаче предпочитам да не говоря. Подозирам, че зад гърба му са стояли йезуитите. От неговото пророкуване се ражда шотландското крило на масонството.

— Шотландско в какъв смисъл?

— Шотландският ритуал е френско-германско изобретение. Лондонското масонство е установило три степени — чирак, другар и майстор. Шотландското масонство умножава степените, защото умножаването на степените означава повече равнища на посвещаване и по-голяма тайна… Французите, които са повърхностни по природа, полудяват от яд…

— Но каква е тайната?

— Никаква, то е ясно. Ако имаше тайна, или по-точно ако са знаели тайната, нейната сложност би оправдала сложността на степените на посвещаване. Рамзей обаче увеличава степените, за да създаде впечатлението, че е притежател на тайната. Можете да си представите трепета на горките търговци, които най-сетне могат да станат Принцове на отмъщението…

Алие ни разказа цял куп масонски клюки. И докато говореше, както обикновено постепенно премина в първо лице.

— По това време във Франция се пишеха „куплети“ за новата мода на „фримасоните“, ложите се множаха и в тях се подвизаваха графове, свещеници, маркизи и търговци, членовете на кралския двор ставаха Велики Майстори. В Строгата Охрана на Храма на онзи мошеник Фон Хунд постъпиха Гьоте, Лесинг, Моцарт, Волтер, създаваха се ложи и сред военните, във войската се заговорничеше за отмъщаването на Хирам и се обсъждаше неизбежната революция. А за други масонството беше „societe de plaisir331“, клуб, символ на определено обществено положение. Включваха се хора от всякакъв род: Калиостро, Месмер, Казанова, барон Холбах, Д’Аламбер… Енциклопедисти и алхимици, либертини и херметици. И то се видя при избухването на революцията — не можете да си представите как членовете на една и съща ложа се оказаха разделени и човек имаше чувството, че Великото Братство е навлязло завинаги в криза…

— Нямаше ли противопоставяне между Великия Изток и Шотландската Ложа?

— Само на думи. Ето ви един пример: в ложата на Деветте Сестри беше влязъл Франклин, който, естествено, се стремеше да я подчини на светските схващания (интересуваше го само поддръжката за неговата американска революция)… Но в същото време един от Великите Майстори беше граф Дьо Мили, който търсеше еликсира за дълголетие. Понеже беше глупак, както правел експериментите си, се отровил и умря. Вземете Калиостро: от една страна, изобретяваше египетски ритуали, а от друга, беше замесен в аферата с колието на кралицата, скандал, подбуден от новите властници, за дискредитиране на Стария Режим. Между тях беше и Калиостро, разбирате ли? Опитайте се да си представите с какъв тип хора човек трябваше да съжителствува…

— Сигурно е било мъчително, съгласи се Белбо.

— Но кои са тези барон Фон Хундовци, които търсели Непознатите Управници? — запитах.

— Наред с фарса, разиграван от буржоазията, се появяват други групи с твърде различни стремления, които, за да привлекат привърженици, се отъждествяват с масонските ложи, но преследват по-далечни цели. Точно тук се включва темата за Непознатите Управници. Но все пак Фон Хунд не е сериозен човек. В началото убеждава привържениците, че Великите Управници са Стюартите. После постановява, че целта на Ордена е да възвърне първоначалните богатства на Тамплиерите, и започва да събира средства откъдето може. Но тъй като не му достигат, попада в лапите на някой си Старк, който твърди, че е научил тайната за получаването на злато от истинските Непознати Управници, чието седалище се намирало в Петербург. Тогава около Фон Хунд и Старк започват за се навъртат куп дребни теософчета и алхимичета, новоизлюпени розенкройцери и всички заедно избират за Велик магистър един честен аристократ, херцог Фон Брауншвиг. На него веднага му става ясно, че се е озовал в не твърде приятна компания.

Един от членовете на Охраната, ландграфът на Хесе, извиква при себе си граф Сен-Жермен, смятайки, че този благородник ще може да му произведе злато, а както знаете, по това време всеки каприз на господарите трябваше да бъде задоволяван. Но на всичко отгоре всички вярваха в свети Петър. Уверявам ви, веднъж Лаватер332, който беше гост на ландграфа, се принуди да вдигне скандал на херцогиня Девъншир, която си бе въобразила, че е Мария Магдалина.

— А разните Вилермоз и Мартинес де Паскуали, които основават секта подир секта?…

— Паскуали беше авантюрист. Извършваше теургични операции в една тайна стая, ангелските духове му се явявали под формата на светлинни надписи и йероглифи. Вилермоз пък го вземаше насериозно, защото беше много запален, почтен, но наивен. Беше побъркан по алхимията и мечтаеше за Великото Дело, към което избраниците трябвало да се стремят, за да открият точката на сливане между шестте благородни метала, като изучават съотношенията помежду им, скрити в шестте букви на първото име на Бог, в което Соломон бил посветил своите ученици.

— И какво?

— Вилермоз основава множество организации и влиза в най-различни ложи едновременно, както беше нормално по онова време, именно за да постигне онова окончателно Откритие, страхувайки се, че то се спотайва винаги другаде, което действително ставаше, и това е може би единствената истина… Затова се присъедини към Избраниците Коен на Паскуали. Но през седемдесет и втора Паскуали изчезва, заминава за Сан Доминго и изоставя всичко на произвола на съдбата. Защо забягва? Подозирам, че се е добрал до някаква тайна и не е искал да я споделя. Във всеки случай мир на душата му, той изчезна някъде в този мрачен континент както заслужаваше…

— А Вилермоз?

— В тези години всички бяха разтърсени от смъртта на Сведенборг333, човек, който можеше да научи на много неща нашия болен Запад, ако Западът бе пожелал да се вслуша в думите му, но векът вече се бе спуснал към революционната лудост, за да следва амбициите на Третото съсловие… Тъкмо в тези години Вилермоз чува да се говори за Строгото Съблюдение на Храма, създадена от Фон Хунд, и веднага се запалва. Казали са му, че един Тамплиер, който се обявява за такъв, тоест основава открито тамплиерска организация, не е Тамплиер, но осемнадесети век беше време на голяма доверчивост. Вилермоз се опитва заедно с Фон Хунд да създаде различните секти, споменати във вашия списък, до момента, в който Фон Хунд не е разобличен, искам да кажа, докато не се разбира, че е от хората, които бягат, открадвайки касата, и херцог Фон Брауншвиг го прогонва от организацията.

Хвърли още един поглед на списъка.

— Е, да, Вайсхаупт, щях да го забравя. Озарените от Бавария с това свое име в началото привличат много щедри умове. Но този Вайсхаупт беше анархист, днес бихме казали комунист, и какво ли не се е мътело при него — държавни преврати, детронации на крале, кървави бани… Забележете, че се възхищавах от Вайсхаупт, но не заради идеите му, а заради неговото изключително проникновено схващане за организацията на едно тайно общество. Но човек може да има прекрасни разбирания за организацията и твърде смътни цели. Казано накратко, херцог Фон Брауншвиг е принуден да ръководи хаоса, оставен му от Фон Хунд, и разбира, че вече в германския масонски свят се сблъскват най-малко три течения: научната и окултната линия, включително някои Розенкройцери, рационалистичната линия и анархистичната революционна линия на Озарените от Бавария. И тогава предлага на различни ордени и ритуали да свикат във Вилхелмсбад един „конвент“, както го наричаха тогава, на, така да се каже, генералните щабове. Трябваше да се отговори на следните въпроси: Орденът наистина ли произхожда от древно общество и от кое? Съществуват ли наистина Непознатите Управници, пазители на древната традиция, и кои са те? Кои са действителните цели на Ордена? Целта не е ли възстановяването на Ордена на Тамплиерите? И така нататък, включително проблемът дали Орденът трябва да се занимава с окултни науки. Вилермоз е ентусиазиран, най-сетне ще намери отговора на въпросите, които сам си е поставял почтено през целия живот… И така се ражда случаят Местр.

— Кой Местр? Жозеф или Ксавие?334

— Жозеф.

— Реакционерът?

— Ако е бил реакционер, то не е било в достатъчна степен. Беше любознателен човек. Забележете, че този поддръжник на католическата църква, точно когато първите папи започват да издават вули срещу масонството, става член на една ложа под името Жозефус а Флорибус. Нещо повече, приобщава се към масонството, когато през 1773 година една заповед на папата осъжда йезуитите. Естествено, Местр е привърженик на ложите от шотландски тип, това е очевидно, той не е буржоа-просветител, той е озарен, но трябва да се внимава с тези отлики, защото италианците например наричат просветители якобинците, докато в други страни със същото име се наричат последователите на Традицията — странно объркване…

Отпиваше от коняка си, изваждаше от време на време от джоба си табакера от почти бял метал и палеше необичайни на вид пури („Прави ми ги моят снабдител от Лондон, обясняваше, както и пурите, които опитахте у дома, заповядайте, много са добри.“), говореше с поглед, зареян в спомените.

— Дьо Местр… Човек с невероятен размах, да го слушаш беше истинско духовно удоволствие. И имаше голям авторитет сред кръговете на посветените. Въпреки това във Вилхелмсбад опровергава очакванията на всички. Изпраща писмо на херцога, в което решително отрича тамплиерската мрежа, Непознатите Управници и ползата от езотеричните науки. Отхвърля всичко поради вярност към католическата църква, но го прави с доводите на буржоа енциклопедист. Когато херцогът прочита писмото пред тесен кръг привърженици, никой не вярва на ушите си. Дьо Местр вече твърди, че целта на Ордена е единствено възстановяването на духовните връзки и че ритуалите и церемониите, свързани с Традицията, служат само да поддържат възбуден мистичния дух. Възхвалява всички нови масонски символи, но заявява, че образът, който изразява повече неща, вече не изразява нищо. Което, ще ме извините, противоречи на цялата херметическа традиция, защото символът е толкова по-пълен, красноречив и могъщ, колкото е по-неясен, по-неподатлив на тълкувания, иначе къде отива духът на Хермес, бога с хилядите лица? А по повод на Тамплиерите Дьо Местр твърди, че Орденът на Храма бил създаден от скъперничество и скъперничеството го е унищожило, такава била истината. Този мъж от Савоя не е могъл да забрави, че Орденът е унищожен със съгласието на папата. Никога не бива да се доверяваме на католическите защитници, колкото и пламенно да изглежда херметическото им вдъхновение. Дори отговорът му на въпроса за Непознатите Управници е смехотворен: не съществуват, и доказателството за това е, че не ги познаваме. Възразяват му, че без съмнение не ги познаваме, иначе не биха били непознати, смятал ли той, че това е най-подходящият начин да се разсъждава? Странно е вярващ от такава класа да е дотолкова непроницаем за мистичното чувство. След което Дьо Местр отправя последния апел — да се върнем към Евангелието, да изоставим тези мемфиски лудости. Всъщност предлага връщане към хилядолетната линия на църквата. Разбирате в какви времена става съборът във Вилхелмсбад. При отказа на такъв авторитет като Дьо Местр, Вилермоз е поставен в малцинство и в най-добрия случай може да стигне до компромис. Тамплиерският ритуал остава, отхвърлят се всякакви заключения по въпроса за произхода, с други думи — провал. Точно тогава шотландската линия губи златния си шанс: ако нещата се бяха развили по друг начин, цялата история на следващия век може би щеше да бъде различна.

— А после? — запитах. Не са ли успели да закърпят нещо?

— Какво да закърпват, за да използувам вашия термин? Три години по-късно един евангелистки пророк, който се присъединил към Озарените от Бавария, някой си Ланце, умира поразен от мълния в гората. У него се намират инструкции на Ордена, намесва се баварското правителство, става ясно, че Вайсхаупт замисля заговор срещу правителството, и на следващата година Орденът е разтурен. Не само това, но са публикуват писания на Вайсхаупт с предполагаемите намерения на Озарените, които писания дискредитират за цял век цялото германско и френско неотамплиерство… Забележете, че вероятно Озарените на Вайсхаупт са били на страната на якобинското масонство и са проникнали в неотамплиерската линия, за да я разрушат отвътре. Няма да е чудно, ако тази именно злонамереност е привлякла към тях Мирабо, трибуна на революцията. Искате ли да ви призная нещо?

— Казвайте.

— Хора като мен, които имат интерес да се продължи прекъснатата нишка на една изгубена Традиция, остават смаяни пред събитие като това във Вилхелмсбад. Някой е отгатнал, но е замълчал. Друг е знаел и е излъгал. А след това е било много късно, първо революционният вихър, после хайката спрямо окултизма на деветнадесети век… Погледнете техния списък, една смесица от недоверие и доверчивост, размяна на ритници, взаимни клевети, тайни, които вървят от уста на уста. Театърът на окултизма.

— На окултистите не може много да се вярва, вие как мислите? — запита Белбо.

— Трябва да умеем да различаваме окултизъм от езотеризъм. Езотеризмът е търсене на знанието, което се предава само чрез символи, запечатани за непосветените. Докато окултизмът, който се разпространява през деветнадесети век, е върхът на айсберга, онази малка част от езотеричната тайна, до която обикновеният човек може да се докосне. Тамплиерите са били посветени и доказателството за това е, че подложени на мъчения, загиват, за да запазят своята тайна. Силата, с която са я съхранили, ни кара да сме сигурни в това, че са били посветени, и да съжаляваме, че не знаем това, което са знаели. Окултистът е човек показен. Както казваше Пеладан, няма никаква полза от една разкрита мистична тайна. За нещастие Пеладан беше не езотерик, а само окултист. Деветнадесетият век беше век на издайничеството. Всички се надпреварваха да публикуват тайните на магията, на теургията, на Кабалата, на тарото. И отгоре на всичко вярват в тях.

Алие продължи да преглежда нашия списък със съчувствена усмивчица.

— Елена Петровна. Всъщност смела жена, но не е казала нито една дума, която да не е била вече написана по всички стени… Де Гуайта, побъркан библиоман. Папус, този беше умен. Спря изведнъж.

— Трес… Откъде го взехте това? От кой ръкопис?

Бива го, помислих си, веднага разбра измамата. Ние не уточнихме:

— Знаете ли, направихме списъка, докато преглеждахме различни текстове, а повечето вече сме ги върнали, нищо не струваха. Вие спомняте ли си откъде изскочи този Трес, Белбо?

— Не мога да си спомня. Диоталеви?

— Беше преди няколко дни… Защо, важно ли е?

— Не, не, увери ни Алие. Просто аз никога не съм го чувал. Наистина ли не можете да кажете кой го споменава?

За голямо съжаление не помнехме.

Алие извади джобния си часовник.

— Боже мой, имах още една среща. Ще ме извините.

Тръгна си, а ние останахме да коментираме.

— Вече всичко е ясно. Англичаните се отказват от масонския вариант, за да обединят всички посветени в Европа около проекта на Бейкън.

— Но проектът успява само наполовина: идеята, която защитават последователите на Бейкън, е толкова привлекателна, че донася резултати, обратни на очакваните. Така наречената шотландска линия възприема новата организация като начин за възстановяване на връзката и влиза в контакт с германските Тамплиери.

— Алие смята, че историята е неразбираема. Няма съмнение. Само ние сега можем да кажем какво се е случило, какво искаме да се е случило. Оттук нататък различните национални ядра започват да се боричкат едни срещу други и не бих изключил вероятността онзи Мартинес де Паскуали да е бил агент на групата от Томар, англичаните изобличават шотландците, които всъщност са французи, французите, естествено, са разделени на две групи, проанглийска и прогерманска. Масонството е само външно прикритие, претекстът, благодарение на който всички тези агенти на различните групи, един бог знае къде се вписват павликяните и йерусалимците, се срещат и сблъскват, като се мъчат взаимно да си изтръгнат някое късче от тайната.

— Масонството като „Рикс Бар“ в Казабланка, каза Белбо. И това преобръща общественото мнение. Масонството не е тайно общество.

— Разбира се, то си е като международно пристанище, Макао. Само една маска. Тайната е другаде.

— Нещастните масони.

— Прогресът иска своите жертви. Ще признаете обаче, че тук опираме до дълбоката вътрешна рационалност на историята.

— Рационалността на историята е резултат от правилното тълкуване на Тората, каза Диоталеви. И ние правим точно това, да бъде благословено името Му.

— Добре, каза Белбо. Последователите на Бейкън се сдобиват със „Сен Мартен-де-Шан“, френско-германското крило на неотамплиерите се разпада на хиляди малки секти… Но още не сме решили за каква тайна става дума.

— Да ви видя сега, каза Диоталеви.

— Защо „ви“? Всички сме вътре, ако не се справим както трябва, ще се изложим.

— Пред кого?

— Пред историята, пред съда на Истината.

— Quid est veritas? — запита Белбо.

— Ние сме истината, отвърнах.

77

През следващите дни поизоставих Плана. Лия беше към края на бременността си и щом можех, прекарвах времето си с нея. Тя ме успокояваше, като казваше, че моментът още не е настъпил. Посещаваше някакъв курс за безболезнено раждане и аз присъствувах на нейните упражнения. Беше отхвърлила възможностите, които й предлагаше науката, за да узнае предварително пола на нероденото. Искаше да бъдем изненадани и аз приех този неин каприз. Опипвах корема й, но не се питах какво ще изскочи от него. Бяхме решили да го наричаме „нещото“.

Питах се само как бих могъл да взема участие в раждането.

— „Нещото“ е и мое, казвах. Не искам да играя ролята на бащата от филмите, който се разхожда нагоре-надолу по коридора, палейки цигара от цигара.

— Пум, нищо друго не можеш да направиш. Ще дойде един момент, когато аз ще трябва да се справям сама. И после ти не пушиш и надявам се, няма да използуваш повода, за да се научиш на този порок.

— Тогава какво ще правя?

— Ще участвуваш преди и след това. След раждането, ако е момче, ще го възпитаваш, ще го извайваш, ще му създадеш един хубав Едипов комплекс, както си му е редът, ще се подложиш с усмивка и без да се съпротивляваш на ритуалното отцеубийство, когато му дойде времето, и после един ден ще му покажеш своето мизерно бюро, фишовете, коректурите на чудесната история на металите и ще му заявиш: сине мой, всичко това един ден ще стане твое.

— А ако е момиче?

— Ще му кажеш, дъще моя, всичко това един ден ще бъде на мързеливеца, за когото ще се омъжиш.

— А преди раждането?

— По време на контракциите между напъните минава време и трябва да се брои, защото колкото са по-начесто, толкова повече се приближава моментът. Ще броим заедно и ти ще ми отмерваш ритъма като на гребците от галерите. Ще бъде, сякаш ще караш и ти „нещото“ да се измъкне полека-лека от тъмната си пещера. Горкичкият или горкичката… Представяш ли си, сега си стои така добре на тъмното, смуче си сокове като октоподче, гратис, и после изведнъж, пуф, ще изскочи на бял свят, ще почне да мига и ще си каже: къде, по дяволите, съм попаднал или попаднала.

— Горкичкият или горкичката… И няма още да познава господин Гарамонд. Ела, дай да опитаме как ще броим.

Брояхме в тъмното, като се държахме за ръце. Отдадох се на фантазията си. „Нещото“ беше нещо истинско, което с появата си щеше да даде смисъл на всички приказки на диаболистите. Нещастници, които си пропиляваха нощите в мними химически бракосъчетания, питайки се дали от тях ще се роди осемнадесеткаратовото злато и дали философският камък е този Lapis exillis, нещастен свещен Граал от печена глина. А пък моят свещен Граал беше тук, в корема на Лия.

— Точно така, казваше Лия, като галеше с длан кръглия си и опнат съсъд.

— Тука втасва ценната ти суровина. Онези хора в замъка какво мислеха, че се извършва в колбата.

— Ами смятаха, че в нея клокочат черножлъчието, сярната земя, сивото олово, сатурновото масло, че вътре ври цяла адска река от размеквания, втечнявания, примесвания, овлажнявания, омесвания и примесвания, потапяния и затапяния, усмърдявания и овонявания…

— Че да не са били импотентни? Не са ли знаели, че в колбата зрее нашето „нещо“, едно такова нещичко, беличко и розово.

— Разбира се, че го знаеха. Но за тях и твоето тумбаче е една метафора, пълна с тайни…

— Няма никакви тайни, Пум. Ние отлично знаем как се образува „нещото“ със своите нервчета, мускулчета, оченца, със своите далачета и с малките си панкреасчета.

— О, господи, колко далачета? Да не е бебето на Розмари335?

— Казах го ей така. Но трябва да сме готови да го приемем и с две глави.

— Разбира се. Ще го науча да изпълнява дуети за тромпет и кларинет… Но не. Защото тогава би трябвало да има и четири ръце, а това би било малко прекалено, макар че представи си какъв пианист би могъл да се получи. А те ще ми измислят концерти за лява ръка. Бррр… Но освен това и моите диаболисти знаят, че на този ден в клиниката ще се роди и Беловата, Ребисът336, Хермафродитът…

— Само това ни липсваше. Я чувай, ще го наречем Джулио или Джулия, като дядо ми. Искаш ли?

— Не е лошо. Добре звучи.

Трябваше да спра търсенето на истината дотук. Да напиша една бяла книга, един добър мистичен наръчник за всички привърженици на „Разбулената Изида“, за да им обясня, че няма защо да търсят друга тайна на тайните, че прочитът на живота не крие никакъв втори смисъл, че всичко е там, в лоното на хилядите бременни Лии по света, в белите стаи на родилните домове, върху сламениците, в речните корита, и че камъните, които се връщат от изгнание, и свещеният Граал не са нищо друго освен тези малки маймунчета, които крещят, докато пъпната им връв се мотае наоколо, а докторът ги пляска по дупенцата. И че за „нещото“ Неизвестните Управници бяхме ние двамата с Лия и че то щеше да ни познае веднага, без да пита оня глупак Дьо Местр.

Но не. Ние, умниците, сардонично усмихнати, искахме да играем на жмичка с диаболистите и да им покажем, че ако трябва да има някакъв световен заговор, ние можехме да им измислим един такъв световен, че свят да им се завие.

Пада ти се, казвах си онзи ден. Сега си тук и чакаш какво ще се случи под Махалото на Фуко.

78

Този ден исках да си остана вкъщи, нещо предусещах, но Лия ми каза да не се правя на много важен и да отида да работя.

— Има време, Пум, още няма да раждаме. И аз трябва да излизам. Върви.

Тъкмо пристигах пред вратата на офиса си, когато господин Салон отвори своята. Старецът се появи с жълтата си работна престилка. Не можех да не го поздравя и той ме покани вътре. Никога не бях влизал в лабораторията му и ми беше любопитно да я видя.

Ако зад тази врата някога е имало апартамент, то Салон беше съборил всички стени, защото това, което видях, беше пространство с огромни и трудноопределими размери. Поради някакъв отдавнашен архитектурен замисъл това крило на сградата имаше мансарден покрив и светлината проникваше вътре през закръглени прозорци.

Не зная дали стъклата бяха мръсни или матови, или пък Салон ги беше матирал, за да избегне преките слънчеви лъчи, а може би купищата предмети, които направо крещяха ужаса си от празното, но в помещението се разливаше лепкав полумрак, още повече, че пространството бе насечено от големи шкафове тип стара аптека с вътрешни арки, подсказващи наличие на проходи, тунели, тайни изходи. Преобладаващият цвят беше кафявият — кафяви предмети, кафяви етажерки, маси, кафява беше самата амалгама между светлината, идеща от прозорците, и тази на старите лампи, които тук-там спускаха своето по-ярко петно. Първото ми впечатление беше, че влизам в работилница на майстор на цигулки, чийто стопанин е умрял още по времето на Страдиварий и оттогава многогодишният прах се е трупал постепенно върху закръглените и раирани коремчета на лютните.

После, след като очите ми посвикнаха с полумрака, разбрах, че се намирам, както трябваше да предположа, в една вкаменена зоологическа градина. Там, в дъното, мече с блестящи стъклени очи се бе покатерило на изкуствен клон, току до мен беше кацнал бухал, мълчалив и тържествен, пред масата се виждаше невестулка, а може би бялка или пор, не зная. В средата на масата бе поставено праисторическо животно, което не можах да позная, приличаше на лисица, гледана през рентген.

Можеше да бъде пума, гепард, голямо куче, но се виждаше само скелетът, отчасти покрит с някаква плънка от жилава материя, закрепена с телена арматура.

— Догът на една богата дама с медено сърце, изхили се Солон, която иска да си го спомня както по времето на съпружеския им живот. Виждате ли? Козината на животното се сваля, кожата му се маха изцяло с арсенов сапун, след това костите се отделят и избелват… Погледнете в този шкаф каква чудесна колекция имам от гръбначни стълбове и гръдни кошове. Хубава костница, нали? След това костите се закрепват с тел и когато скелетът е възстановен, се слага плънката, обикновено използувам слама или пресован картон, понякога и гипс. Най-накрая се монтира кожата. Поправям вредите от смъртта и тлението. Погледнете този бухал, не е ли като жив?

Оттогава всеки жив бухал щеше да ми прилича на мъртъв, преобразен от Салон в застинала вечност. Погледнах лицето на този балсаматор на животински фараони, гъстите му вежди, сивкавите му страни и се помъчих да разбера дали наистина е живо същество, или е по-скоро шедьовър на собственото си изкуство. За да го разгледам по-добре, отстъпих крачка назад и усетих, че нещо се опря в тила ми. Обърнах се изтръпнал и видях, че съм задвижил едно махало.

Голяма разполовена птица се люлееше, следвайки движенията на копието, с което беше пронизана. То пробождаше главата й, а през разтворения гръден кош се виждаше, че минава точно там, където са били гушата и сърцето, после се извиваше, за да се разклони в преобърнат тризъбец. Едната част, по-дебелата, промушваше мястото, където са били червата, и бе насочена към земята като меч, докато другите две разклонения бяха забучени в краката и стърчаха симетрично от двете страни. Птицата се люлееше леко и трите острия сочеха на пода следата, която те биха оставили, ако се допираха до него.

— Чудесен екземпляр на царски орел, каза Салон. Но още имам да работя по него. Тъкмо избирах очите. И ми показа една кутия, пълна със стъклени зеници и очни ябълки, сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите на цялата си кариера337. Не винаги е лесно, както при насекомите, където са достатъчни кутийка и карфица. Безгръбначните например се обработват с формалин.

Усещах миризма на морга.

— Навярно работата е много интересна, казах. А в същото време мислех за живото „нещо“, което пулсираше в корема на Лия. През главата ми мина ужасяваща мисъл. Ако „нещото“ умре, казах си, ще искам да го погреба със собствените си ръце, да храни всички червеи под почвата и да обогатява земята. Само така ще го чувствувам още живо…

Стреснах се, защото Салон бе заговорил отново и изваждаше странно същество от един шкаф. Беше дълго около тридесет сантиметра и със сигурност приличаше на дракон, земноводно с големи черни полупрозрачни криле, жълт гребен и разтворени челюсти, от които се показваха зъби, ситни и остри като зъбци на трион.

— Красиво е, нали? Това е моя композиция. Използувах един саламандър, един прилеп и змийски зъби… Дракон от подземното царство. Идеята ми дойде от това… — Показа ми голям том със старинна подвързия и кожени кантове, който лежеше на друга маса. Дадох цяло състояние, не съм библиофил, но на всяка цена исках да го купя. Това е „Подземният свят“ на Атаназиус Кирхер, първо издание, от 1665 година. Ето го дракона. Същият е, нали? Живее в кратерите на вулкани, казва този мъдър йезуит, който е знаел всичко, от познатото до непознатото и несъществуващото…

— Вие мислите все за подземното, казах аз, спомняйки си разговора ни в Мюнхен и думите, които бях чул през Дионисиевото ухо.

Разтвори книгата на друга страница: там имаше изображение на земното кълбо, представено като подпухнал и черен анатомичен орган, обвит с цяла паяжина от ярки, искрящи и виещи се вени.

— Ако Кирхер е прав, в сърцето на земята има повече пътеки, отколкото на повърхността й. Ако нещо в природата се случва, то иде от горещината, която извира отдолу…

Мислех си за черната магия, за корема на Лия, за „нещото“, което се мъчеше да изригне от своя нежен вулкан.

— … и ако нещо се случва в света на хората, то е било замислено там, долу.

— И това ли го е казал отец Кирхер?

— Не, той се занимава само с природата… Но е странно, че втората част на тази книга е посветена на алхимията и на алхимиците и че точно там, погледнете, той напада Розенкройцерите. Защо напада Розенкройцерите в една книга за подземния свят? Знаел е той, нашият йезуит, знаел е, че Тамплиерите са се скрили в подземното царство на Агарта…

— И май още са там, изпробвах го аз.

— Още са там, потвърди Салон. Не в Агарта, в други подземия. Може би и под нас. Сега и Милано има метро. Кой го е поискал? Кой е ръководил изкопните работи?

— По всяка вероятност инженери специалисти.

— Добре, щом искате, затваряйте си очите. А в това време във вашето издателство публикувате книги на първия срещнат. Колко евреи имате между авторите си?

— Не изискваме документи за произход, сухо отвърнах аз.

— Не ме смятайте за антисемит. Някои от най-добрите ми приятели са евреи. Мисля само за определен тип евреи…

— За кои?

— Аз си знам…

79

— Разбирате ли, аз съм роден в Москва. Точно в Русия, когато бях малък, се появиха тайни еврейски документи, в които се говореше напълно открито за това, че ако някой иска да подчини едно правителство, трябва да действува подривно. Слушайте. — Взе малка тетрадка, където на ръка беше преписал различни цитати — „По това време в много градове ще има метрополитени и подземни ходове. Оттам ще вдигнем във въздуха всички градове на света.“ Това са протоколите на Древните Мъдреци на Цион, документ номер девет!

През ума ми мина, че колекцията от гръбначни стълбове, кутията с очите, кожите, които опъваше по телената арматура всъщност, може би произлизаха от някой концентрационен лагер. Но не, пред себе си имах един носталгичен старец, който влачеше със себе си древните спомени за руския антисемитизъм.

— Ако правилно ви разбирам, някаква организация на евреи, естествено, не всички, тайно подготвя нещо. Но защо да е в подземията?

— Убеден съм, че това е така! Този, който подготвя, ако подготвя, го прави подмолно, а не открито. Всички знаят това още от време оно. Властта над света означава власт над това, което е отдолу. Над подмолните течения.

Спомних си за една реплика на Алие в неговия кабинет и за друидките в Пиемонт, които призоваваха телуричните сили.

— Защо келтите са изкопавали своите светилища в сърцето на земята, с тунели, които се събирали в един свещен кладенец? — продължаваше Салон.

— Кладенците се спускали към радиоактивни пластове, това е всеизвестно. Как е построен Гланстънбъри338? И не става ли всъщност дума за остров Авалон, откъдето произлиза митът за свещения Граал? И не е ли евреин този, който е измислил свещения Граал?

Боже мой, отново този свещен Граал! Но кой Граал, Граал е само един и той е моето малко „нещо“, контактуващо с радиоактивните пластове на Лииния корем, и може би сега плува бавно към гърлото на кладенеца, може би е нетърпеливо да изплува, а аз стоя тук сред тези препарирани бухали, сред стотиците мъртви и този, който се преструва на жив.

— Всички катедрали са построени на места, където са били менхирите на келтите. Защо са побивали камъни в земята, когато това е коствало толкова усилия?

— А защо египтяните са си давали толкова зор да строят пирамиди?

— Именно. Антени, термометри, сонди, игли като тези на китайските лечители, които се забиват там, където тялото реагира, в чувствителните точки. В центъра на земята съществува едно разтопено ядро, нещо подобно на слънцето, дори истинско слънце, около което нещо обикаля по различни траектории. Орбити на телуричните токове. Келтите са знаели къде се намират те, а също и как да ги обуздават. А Данте, а Данте? Какво е искал да ни каже със своето спускане в дълбините? Разбирате ме, нали, скъпи приятелю?

Не ми допадаше да бъда негов скъп приятел, но продължавах да го слушам. Джулио/Джулия, моят Ребис, загнезден като Луцифер в центъра на Лииния корем, но то, „нещото“, щеше да се преобърне, по някакъв начин щеше да се издигне нагоре и щеше да излезе. „Нещото“ е направено така, че да се измъкне от вътрешността, да се разкрие в недвусмислената си тайна, и то не за да потъне отново в нея и с наведена глава да търси кой знае каква лепкава мистерия.

Салон продължаваше да говори, но вече се оплиташе в един монолог, който сякаш изричаше по памет:

— А какво са английските leys339, знаете ли? Прелетете със самолет над Англия и ще видите, че всички свещени места са свързани с прави линии, една мрежа от прави линии, които се пресичат по цялата територия, и още си личат, защото са били използувани като трасета на по-късните пътища…

— Ако е имало свещени места, то те са били свързани с пътища, а всички се стремят да строят възможно най-прави пътища…

— Така ли мислите? А защо точно по тези пътища мигрират птиците? Защо съвпадат с траекториите на летящите чинии? Това е тайна, която е била погребана след римското нашествие, но има хора, които още я съхраняват…

— Евреите, подсказах.

— И те я знаят. Първият алхимичен принцип е VITRIOL: Visita Interiora Terrae, Rectificando Invenies Occultum Lapidem340.

Lapis exillis. Моят Камък, който бавно излиза от изгнанието, от сладката хипнотична безпаметност на плодоносния Лиин съсъд, без да търси други дълбини, моят Камък, бял и красив, който жажда повърхността… Искаше ми се да се затичам към къщи, при Лия, да чакам с нея появата на „нещото“, час след час, тържеството на преоткритата повърхност. В бърлогата на Салон властвуваше плесента на подземните обитатели, а подземните обитатели са произходът, който трябва да изоставим, а не целта, която да преследваме. Въпреки това аз слушах Салон и в главата ми се раждаха нови хитроумни идеи за Плана. Докато очаквах единствената Истина на този свят да се появи, аз се оплитах в кроене на нови лъжи. Сляп като животно, което живее под земята.

Сепнах се. Трябваше да изляза от тунела.

— Време е да тръгвам, казах. — Може би ще ме посъветвате да прочета някои книги на тази тема?

— О, всичко, което е написано по тези въпроси, е измамно, измамно като душата на Юда. Това, което аз зная, го зная от баща си…

— Геолог ли е бил?

— О, не — засмя се Салон, Боже упази. Баща ми, няма защо да се срамувам, работеше в Охранката. На пряко подчинение на Шефа, легендарния Рачковски.

Охранката, Охранката, нещо като КГБ, не беше ли царската жандармерия? А кой беше Рачковски? Кой имаше подобно име?… Да, разбира се, тайнственият посетител на полковника, граф Ракоски… Стига глупости, отново ме обзема мисълта за изненадващите съвпадения. Аз не препарирам мъртви животни, аз създавам живи.

80

Измърморих някакво набързо скалъпено извинение. Мисля, че казах: „Моето момиче утре трябва да ражда“, Салон изрази благопожеланията си, но с вид, сякаш не бе разбрал кой е бащата. Затичах се към къщи, за да вдъхна по-здравословен въздух.

Лия не си беше у дома. На масата в кухнята намерих бележка: „Скъпи, водите ми изтекоха. Не успях да те открия в офиса. Взимам такси и отивам в болницата. Ела и ти, чувствувам се самотна.“

В първия момент ме обзе паника, трябваше да бъда там, с Лия, за да броим заедно, трябваше да си стоя в офиса, трябваше да бъда на разположение. Аз щях да съм виновен, ако „нещото“ се родеше мъртво, Лия щеше да умре заедно с него, Салон щеше да ги препарира и двамата.

Влязох в болницата и като че ли се озовах в лабиринт, помолих да ме ориентира точно този, който не знаеше нищо, на два пъти сбърках отделенията. На всички казвах, че би трябвало да им е известно къде ражда Лия, а те ме съветваха да се успокоя, защото на това място всички раждали.

Най-накрая, не разбрах точно как, се намерих в една стая. Лия беше бледа, но лицето й светеше със седефен блясък, и се усмихваше. Някой й беше вдигнал косите с бяла лента. За първи път виждах челото на Лия в цялата му прелест. До нея лежеше „нещото“.

— Джулио — представи ми го тя.

Моят Ребис. И аз бях участвувал в създаването му, и то не с късове от мъртви тела и не с арсенов сапун. Беше цяло, всичките му пръстчета си бяха на мястото.

Поисках да го видя голичко.

— Ох, какво пишленце, какви топченца! После целунах Лия по откритото чело.

— Но е твоя заслугата, скъпа. Зависи от съсъда.

— Разбира се, че е моя заслугата, безсрамник такъв. Самичка трябваше да броя.

81

Останах при Лия и след като излезе от болницата, защото веднага щом се прибра, още докато сменяше за първи път пелените на малкия, се разплака и каза, че не е трябвало да го ражда. Някой после ми обясни, че било нормално: след възбудата от победата при раждането надделява чувството за безпомощност пред огромното значение на акта. През тези дни, както се мотаех из къщи, чувствувайки се ненужен и във всеки случай по природа лишен от възможността да кърмя, прекарвах дълги часове в четене на всичко, което можех да намеря върху телуричните токове.

Когато се върнах в издателството, разпитах Алие. Отговорът му бе съпроводен от пресилен жест на досада:

— Постни метафори, с които някои изразяват тайната на змията Кундалини. Дори китайската геомантия341 е търсела по земята следите на дракона, но телуричната змия служи само за означаване на първичната змия. Богинята си почива във форма на увито влечуго и спи своя летаргичен сън. Кундалини нежно трепти, тръпне, издавайки тънко свистене, и свързва тежките тела с леките тела. Като вихър или като водовъртеж, като половината от сричката ОМ.

— Но за каква тайна загатва змията?

— За телуричните токове. Но за истинските.

— А какво представляват истинските телурични токове?

— Те са велика космологична метафора. И загатват за змията.

Дявол да го вземе този Алие! — изругах го наум. Не той на мен, а аз трябва да му ги обясня тия работи.

Прочетох бележките си на Белбо и Диоталеви и всички съмнения се стопиха. Вече бяхме в състояние да снабдим Тамплиерите с една напълно достойна тайна. Това беше най-стройното, най-елегантното решение, при което всички частици от нашата хилядолетна мозайка си отиваха по местата.

И така, келтите знаели за телуричните токове: научили за тях от атлантидите, когато оцелелите жители на потъналия континент се спасили една част в Египет, друга — в Британия.

Атлантидите на свой ред научили всичко за нашите праотци, които тръгнали от Авалон, минали през континента Му и стигнали чак до централната Австралийска пустиня — това станало, когато всички континенти представлявали едно-единствено проходимо ядро, вълшебната Пан-Гея. Достатъчно е да умеем още да прочетем (както умеят аборигените, които обаче мълчат) тайнствената азбука, издълбана в големия масив на Ейърс Рок, за да стигнем до Обяснението. Ейърс Рок е антиподът на великата (непозната) планина, която е Полюсът, но истинският, мистичният Полюс, а не този, до който стига всеки буржоазен изследовател. Както обикновено и както е очевидно за човека, чиито очи не са заслепени от мнимото знание на западната наука, Полюсът, който се вижда, е онзи, който не съществува, а Полюсът, който съществува, не се вижда от никого освен от неколцина посветени, чиито уста са запечатани.

Келтите обаче вярвали, че е достатъчно да се открие общата карта на токовете. Ето затова им служели мегалитите: менхирите били радиоразпръсквателни апарати, нещо като предаватели, като електрически щепсели, включени на мястото, където токовете се разклонявали в различни посоки. Английските leys, построени между свещените места, бележели вече установената посока на един ток. Долмените били камери за съхраняване на енергията, откъдето друидите, със средствата на геомантията, се мъчели да извлекат глобалната карта, а побитите камъни кромлек342 и Стоунхендж били микро-макрокосмични обсерватории, откъдето чрез изследване на подреждането на съзвездията да се установява разпределението на токовете, защото, както го иска Смарагдовата Плоча, това, което е отгоре, е изоморфно на това, което е отдолу.

Но въпросът не беше в това, или по-точно, не беше само в това. Знаели са го онези от другото крило на оцелелите атлантиди. Окултните познания на египтяните преминали от Хермес Трисмегист към Мойсей, който обаче предпочел да не ги издава пред своите дрипльовци, още предъвкващи манната (все пак им съобщил десетте заповеди, това поне можели да разберат). Истината, която е за избраници, Мойсей вложил зашифрована в Петокнижието. Това именно открили кабалистите.

— Помислете си, убеждавах ги аз, всичко вече е било записано черно на бяло в размерите на Соломоновия храм, пазителите на тайната били Розенкройцерите, които образували Великото Бяло Братство, или по-точно есеите343, които, както знаем, не посвещават Иисус в своите тайни, и ето го търсеното обяснение за това защо Иисус е бил разпнат…

— Разбира се, страстите господни са само алегория, предвещаваща процеса срещу Тамплиерите.

— Точно така. Йосиф Ариматейски донася или отнася тайната на Иисус в страната на келтите. Но, естествено, тайната е още непълна, християнските друиди знаят от нея само една частица, и ето го езотеричното значение на свещения Граал: има нещо, но не знаем какво е то. Само едно ядро равини, останали в Палестина, подозира какво би трябвало да бъде това нещо, какво Храмът е трябвало да говори сам по себе си. Те предават това, което знаят, на мюсюлманските мистични секти, на суфиите, исмаилитите, мутакалимуните. А Тамплиерите го научават от тях.

— Най-сетне Тамплиерите. Вече започвах да се тревожа.

Сякаш с палци оформяхме още меката глина на Плана, която се подчиняваше на нашите фантазьорски прищевки. Тамплиерите откриват тайната по време на онези безсънни нощи, когато седят прегърнати със своите събратя по палатка сред пустинята, в която духа безспир самумът. Изтръгват я частица по частица от онези, които познават могъществото на сгъстената космична енергия на Черния Камък в Мека, наследство от вавилонските жреци, защото вече беше ясно, че Вавилонската кула не е била нищо друго освен един опит, уви, твърде прибързан, да се съгради най-могъщият менхир от всички, но вавилонските архитекти не направили точни изчисления, защото, както го доказва отец Кирхер, ако кулата бъдела завършена, поради огромното си тегло щяла да измести земната ос с деветдесет градуса, а може и с повече, и нашето нещастно кълбо е щяло да се окаже на всичкото отгоре и с една фалусоподобна корона, щръкнала нагоре, с един стерилен апендикс, с една отпусната брадичка, с една маймунска опашка, която клюма надолу, с една Шехина, изгубена сред главозамайващите бездни на антарктичната, спихнала и неразгадаема Малхут за пингвини.

— Но в крайна сметка каква е тайната, открита от Тамплиерите?

— Спокойно, ще стигнем и до нея. Седем дни са били необходими за сътворението на света. Ще опитаме и ние.

82

Опитахме и успяхме. Земята е гигантски магнит, а големината и посоката на силите му се определят и от влиянието на небесните тела, от различните сезони, от изместването на равноденствието, от космическите цикли. Затова и системата на силите е променлива. Но може би се движат като човешката коса, която, макар че расте по цялата повърхност на черепа, всъщност се разгъва спираловидно в една точка на тила, където най-трудно се поддава на сресване. Ако се определи тази точка и на това място се изгради най-мощната станция, ще могат да се овладеят, управляват и командуват всички телурични приливи и отливи на планетата. Тамплиерите са разбрали, че тайната се състои не само в притежанието на глобалната карта на силите, а и в познанието на критичната точка, Омфалос344, Пъпа на Земята, Центъра на Света, Главното Командно Управление.

Цялата алхимична литература, подземните набези на черната магия, електрическото разтоварване на бялата магия бяха само символи, прозрачни за посветените, на това хилядолетно прислушване, чийто окончателен резултат трябваше да бъде червената магия, пълното познание, ослепителната власт над планетарната система на токовете и силите. Тайната, истинската алхимична и тамплиерска тайна се състоеше в определянето на Източника на този вътрешен ритъм, нежен и в същото време страховит и отмерен като трептенето на змията Кундалини, в много отношения още неопознат, но явно точен като часовник, ритъма на единствения истински Камък, който някога е паднал от небето, Великата Майка Земя.

Същата тайна е искал да научи и Филип Хубави. Оттук и лукавата настойчивост на инквизиторите по повод на тайнствената целувка in posteriori parte spine dorsi. Мъчели се да открият тайната на Кундалини. Ни помен от содомия.

— Всичко върви много добре, каза Диоталеви. Но като успеят да овладеят телуричните токове, какво ще направят? В морето дупка.

— Е, как, отвърнах, не схващате ли смисъла на откритието? Поставете на Телуричния Пъп най-мощния колектор. Това, че притежавате такава станция, ще ви позволи да управлявате дъжда и сушата, да отприщвате урагани, земетресения и морски бури, да разцепвате континенти, да потапяте острови (сто на сто Атлантида е потънала при някой неуспешен експеримент), да издигате гори и планини… Давате ли си сметка? Атомната бомба ряпа да яде, на всичко отгоре тя поразява и тези, които я изстрелват. А ти от своята командна кула се обаждаш по телефона, да речем, на президента на Съединените щати и му заявяваш: до утре искам един фантастилион долари или пък независимостта на Латинска Америка, или на Хаваите, а може и унищожението на всички атомни запаси, иначе пукнатината на Калифорния ще зине окончателно и Лас Вегас става плаващо казино…

— Но Лас Вегас е в Невада.

— Няма значение. Ако управляваш телуричните токове, можеш да откъснеш и Невада, и Колорадо. А после се обаждаш в Кремъл и им казваш: мили приятели, до понеделник искам целия хайвер от Волга, а Сибир ми го давате за хладилен склад, иначе ви всмуквам целия Урал, разливам Каспийското, помитам Литва и Естония и ви ги натиквам вдън Филипинската яма.

— Вярно, каза Диоталеви. Огромна власт. Да можеш да преобразиш Земята, както се пренаписва Тората. Да преместиш Япония в Панамския залив.

— Паника на Уол Стрийт.

— Кой ще ми говори за космически щит, за превръщане на метали в злато… Определяш необходимия заряд, разбълникваш вътрешностите на земята, караш я да направи за десет секунди това, което е направила за милиарди години, и целият Рур се превръща в находище на диаманти. Елифас Леви пише, че тайната на човешкото всемогъщество е в познаването на флуидните приливи и отливи и на вселенската енергия.

— Няма начин, така е било — потвърди Белбо, все едно да превърнеш цялата земя в оргонен акумулатор. Ясно, Райх345 е бил Тамплиер.

— Всички са били освен нас. Добре, че го открихме навреме, и сега ще ги изпреварим.

Наистина, какво ли е спряло Тамплиерите, след като са разкрили тайната? Могли са да я използуват. Но между знание и умение има голяма разлика. А дотогава, ръководени от сатанинския свети Бернар, Тамплиерите са заместили менхирите, нищожни келтски стърчишки, с внушителните готически катедрали, много по-чувствителни и мощни със своите подземни крипти, населени от черни деви, контактуващи пряко с радиоактивните слоеве, и са покрили цяла Европа с мрежа от ретранслатори, които улавяли и определяли мощността и посоката на флуидите, вида и напрежението на токовете.

— Предполагам, че са открили сребърните мини в Новия свят, предизвикали са изригвания и после, като са насочили токовете от залива, са преместили рудата към португалския бряг. Томар е бил разпределителният център, а Източната гора — главният хамбар. Ето ви произхода на техните богатства. Но е било дребна работа. Разбрали са, че за да използуват пълноценно своята тайна, е трябвало да изчакат технологичното развитие, което е изисквало най-малко шестстотин години.

Следователно Тамплиерите са организирали Плана така, че само техните наследници в момента, когато бъдат в състояние да използуват добре това, което знаят, да могат да открият къде се намира Пъпът на Земята. Но как са разпределили частите на откритието между тридесет и шестте, пръснати по целия свят? И дали тези части са части от едно и също послание? Нужно ли е такова сложно послание, за да се каже, че Пъпът на Земята се намира например в Баден-Баден или в Сан Ремо, или в Чатануга?

Да не е било географска карта? Но на картата щеше да има само един знак там, където е Пъпът. И който притежава този къс, знае предостатъчно и няма нужда от другите части. Не, сигурно е по-сложно. А този, който притежава къса със знака, знае предостатъчно и няма нужда от другите части. Не, сигурно е по-сложно. Блъскахме си главите няколко дни и най-сетне Белбо реши да се обърне към Абулафия. Получихме следния отговор:

Явно беше настъпил моментът да се установи каква е функцията на Махалото.

Успях след няколко дни да предложа доста изискано решение. Един диаболист ни беше оставил своя текст за херметичната тайна на катедралите. Според нашия автор строителите на Шартр един ден пуснали оловен отвес от ключовия камък на един от сводовете и лесно установили въртенето на Земята.

— Ето го повода за процеса срещу Галилей, отбеляза Диоталеви. Църквата е подушила в негово лице Тамплиера.

— Не, възрази Белбо, по-скоро кардиналите, осъдили Галилей, са били агенти на Тамплиерите, внедрени в Рим, и са бързали да запушат устата на проклетия тосканец, Тамплиер предател, който от чиста фукня раздрънкал всичко четиристотин години преди срока на Плана.

Във всеки случай с това откритие се обясняваше защо под Махалото тези изкусни зидари бяха очертали един лабиринт, стилизирано изображение на системата на подземните токове. Започнахме да търсим какво може да изразява лабиринтът в Шартр: слънчев часовник, Роза на ветровете, схема на кръвообращението, слузестата кривуличеща следа на Змията? Не, Глобална карта на токовете.

— Добре, да предположим, че Тамплиерите са използували Махалото, за да посочат Пъпа. Вместо лабиринта, който е все пак само абстрактна схема, на пода поставяме картата на света и решаваме примерно, че точката, белязана от шипа на Махалото в определен час, е тази, в която се намира Пъпът. Но къде?

— За мястото няма съмнение: то е „Сен Мартен-де-Шан“, Убежището.

— Да, но, заяде се Белбо, да предположим, че в полунощ Махалото се люлее по оста, да речем, Копенхаген-Кейптаун. Къде ще бъде Пъпът, в Дания или в Южна Африка?

— Забележката е правилна, казах. Но нашият диаболист твърди освен това, че на един витраж в Шартр съществува процеп, през който в определен час на деня един слънчев лъч прониква и осветява винаги едно и също място, винаги определена плоча на пода. Не си спомням точно какъв беше изводът му, но във всеки случай ставало дума за голяма тайна. Ето го механизма. В хора на „Сен Мартен“ също има прозорец с процеп в точката, където две цветни или матови стъкла са споени с металната рамка. Било е изчислено до милиметър и вероятно от шестстотин години винаги има някой, който си прави труда да следи дали всичко е в ред. При изгрев слънце в определен ден на годината…

— … който може да бъде само сутринта на 24 юни, деня на Свети Йоан, празник на най-дългия летен ден…

— … точно така, и в този ден и този час първият слънчев лъч, който прониква през прозореца, осветява Махалото и мястото, където Махалото се намира в момента, именно в тази точно определена точка на картата е Пъпът!

— Идеално, каза Белбо. Но ако е облачно?

— Изчаква се следващата година.

— Извинявайте, каза Белбо. Нали последната среща е в Йерусалим? Не трябва ли Махалото да е окачено на купола на Омаровата джамия?

— Не, убедено отвърнах аз. В някои точки на земното кълбо Махалото извършва своя цикъл за 36 часа, на Северния полюс ще му трябват 24 часа, на екватора плоскостта на люлеенето му никога няма да се промени. Следователно мястото е от голямо значение. Ако Тамплиерите са направили своето откритие в „Сен Мартен“, техните изчисления са валидни само за Париж, защото в Палестина Махалото ще описва съвсем друга дъга.

— А какво доказва, че са направили откритието си в „Сен Мартен“?

— Обстоятелството, че са избрали „Сен Мартен“ за свое Убежище, че от абат Сейнт-Олбанс до Постел и до Конвента са го контролирали непрекъснато, че след първите експерименти на Фуко са поставили Махалото там. Основания — колкото искате.

— Но последната среща е в Йерусалим.

— Какво от това? В Йерусалим се сглобяват частите на посланието, а това не е работа за пет минути. После подготовката продължава една година и на следващия 23 юни шестте групи се срещат в Париж, научават най-сетне къде се намира Пъпът и запретват ръкави, за да завладеят света.

— Но има и друго, настояваше Белбо. Нещо ми куца. Всеки от тридесет и шестимата е знаел, че крайното разкритие се отнася до Пъпа. Махалото вече е било използувано в катедралите и не е представлявало тайна. Колко му е било на Бейкън, на Постел или на самия Фуко, защото без съмнение, щом е разклатил Махалото, значи и той е участвувал в кликата, та казвам, колко му е било, по дяволите, да сложи една карта на света на пода, като спазва посоките? Не сме на прав път.

— На прав път сме, отвърнах. Никъде в посланието не се казва главното, което никой не може да знае: каква карта да се използува!

83

— Трябва да имате предвид състоянието на картографската наука по времето на Тамплиерите, казах. През този век се разпространяват арабски карти, които между другото поставят Африка горе, а Европа долу. Това са мореплавателски пособия, общо взето, доста точни. Наред с тях се използуват и други карти, рисувани три-четири века по-рано, които все още са се смятали добри в училищата. Забележете, че за да се открие къде е Пъпът, не е нужна много точна карта, в смисъла, който днес даваме на тази дума. Достатъчно е да имаме карта със следната характеристика: веднъж ориентирана, да сочи Пъпа в точката, в която Махалото се осветява от първия слънчев лъч на 24 юни. Сега внимание: да предположим, като чиста хипотеза, че Пъпът е в Йерусалим. На нашите съвременни карти Йерусалим се намира на определено място, но и сега зависи от това как са проектирани. А кой знае с каква карта са разполагали нашите Тамплиери. Добре, но какво значение е имало това за тях? Нали не Махалото зависи от картата, а картата — от Махалото? Следите ли мисълта ми? Могла е да бъде най-щурата карта на света, стига само поставена под Махалото, съдбовният лъч да сочел сутринта на 24 юни точката, в която върху същата тази карта, а не върху някоя друга, да се намира Йерусалим.

— Но това не решава нашия проблем, каза Диоталеви.

— То се знае, нито нашия, нито този на тридесет и шестимата. Защото, ако не откриеш за коя карта става дума, за никъде не си. Да помислим първо за една карта, ориентирана канонически с изтока към апсидата и запада към кораба, защото църквите са ориентирани така. Сега да си измислим една хипотеза, каквато и да е: например, че в това съдбовно утро Махалото се намира в една зона някъде на изток, почти на границата с югоизточния квадрант. Ако беше циферблат, бихме казали, че Махалото показва пет и двадесет и пет. Приемаме ли я? Добре, да видим какво ще излезе. Запътих се към рафтовете, където бяха картографските книги.

— Ето ви тук за начало една карта от XII век. Тя копира разположението на картите под буква Т: горе е Азия със земния рай, вляво е Европа, а вдясно — Африка; тук освен Африка са сложили и Антиподите. Номер две: карта, вдъхновена от „Сънят на Сципион“ на Макробий346, но която се повтаря в различни варианти до XVI век. Африка е малко тесничка, но здраве да е. Сега внимавайте. Ориентирайте двете карти по същия начин и ще забележите, че върху първата пет и двадесет и пет съответствува на Арабия, а върху втората — на Нова Зеландия, тъй като там са поставени Антиподите. Можеш да знаеш всичко за Махалото, но ако не знаеш коя карта да използуваш — загубен си. Посланието е съдържало свръхкодирани указания къде да се намери нужната карта, макар и нарисувана специално за случая. То е казвало къде да се търси тя, в кой ръкопис, в коя библиотека, абатство или замък. И може би Дий или Бейкън, или някой друг са успели да разгадаят посланието, кой ги знае? И то е казвало: картата е там и там, но междувременно при всичките събития тогава в Европа или абатството е изгоряло, или картата е била открадната и завряна кой знае къде. Може сега някой да я притежава, но да не знае за какво служи, или пък знае, че за нещо служи, но не знае точно за какво, и обикаля света да търси купувач. Представете си каква плетеница от предложения, лъжливи следи, послания, които говорят за друго, пък биват разчетени, сякаш се отнасяли до картата, и други послания, които отнасяли до картата, а биват разчетени, сякаш намеквали, знам ли, за произвеждането на злато. А може и някои да се мъчат да възстановят тази карта върху чисти предположения.

— Какви предположения?

— Ами например за някои съответствия между микро– и макрокосмоса. Ето ви тук още една карта. Познайте откъде е. Взета е от втория трактат на „Историята на Двата Космоса“ от Робърт Флъд. Флъд е човекът на Розенкройцерите в Лондон, да не забравяме. И сега какво прави нашият Робърт Флуктибус, както обичал да се нарича? Той не ни дава карта, а една странна проекция на цялото кълбо от гледна точка на Полюса, става дума за мистичния Полюс, разбира се, и значи от гледна точка на едно идеално Махало, окачено на върховата точка на идеалния свод. Това е карта, създадена, за да бъде поставена под Махалото. Очевидно и неопровержимо. Как е възможно никой да не се е досетил!…

— Ами диаболистите са толкова бавни и туткави.

— А пък ние сме единствените достойни наследници на Тамплиерите. Но нека продължа: вие сте познали схемата, това пред вас е един въртящ се диск, подобен на тези, които Тритемий е използувал за своите шифровани послания. Това не е карта, а чертеж на машина за изпробване на различни варианти на карти, с цел да бъде намерена истинската. Флъд сам го казва в обяснението отдолу: „Това е първа скица на инструмент, върху нея трябва още да се работи.“

— Но нали точно Флъд упорито отричал въртенето на Земята? Как е могъл да мисли за Махалото?

— Ние имаме работа с посветени. Посветеният отрича това, което знае, отрича, че го знае, лъже, за да скрие тайната.

— Това би обяснило защо Дий се е занимавал толкова с кралските картографи. Не за да узнае „истинската“ форма на света, а за да възстанови измежду всички грешни карти единствената, която би могла да му послужи, тоест единствената „истинска“ за него.

— Не е зле, не е зле, поклати глава Диоталеви. Да откриеш истината, възстановявайки точно един лъжлив текст.

84

Перипетиите на шестте групи не се ограничавали само с търсенето на картата. В първите две части на посланието, тези, които се намирали в ръцете на португалците и на англичаните, Тамплиерите вероятно са намеквали за едно Махало, но схващането за махалото по онова време е било още твърде неясно. Едно е да увесиш къс олово на връв, друго — да изобретиш толкова прецизен механизъм, че да се осветява от слънцето точно във втория сектор. Затова Тамплиерите предвидили шест века. Бейкъновото крило се заема с тази работа и се опитва да привлече на своя страна всички посветени, с които отчаяно търси контакт.

Не е случайно обстоятелството, че именно човекът на Розенкройцерите Соломон дьо Ко пише за Ришельо трактат върху слънчевите часовници. След това, от Галилей нататък, се наблюдава трескаво изследване на механизма на Махалото. Привидно целта е то да се използува при определянето на географската ширина, но когато през 1681 година Хюигенс открива, че едно махало, което функционира точно в Париж, а в Кайен описва дъгата си със закъснение, веднага разбира, че всичко зависи от промяната в центробежните сили, дължаща се на земното въртене. И когато публикува своя „Horologium“347, в който разсъждава върху теориите на Галилей за махалото, кой го извиква в Париж? Колбер, същият, който извиква в Париж и Соломон дьо Ко, за да изследва подземията!

Когато през 1661 година Академията на Науката изпреварва заключенията на Фуко, само в разстояние на пет години Леополд Тоскански348 успява да я разпусне и веднага след това получава от Рим като висша награда кардиналския жезъл.

Но това не е всичко. Дори през следващите векове преследването на махалото продължава. През 1742-ра (година преди първата документирана поява на граф Сен-Жермен!) някой си Дьо Меран представя в Кралската Академия на Науките своя труд върху функцията на махалото; през 1756-а (когато в Германия се ражда Строгото Съблюдение на Храма!) друг един на име Бугер пише „за посоките, по които се движат всички свободно висящи оловни късове“. Откривах фантастични заглавия, като например това на Жан Батист Био от 1821 година: „Описание на всички геодезки, астрономически и физически наблюдения, извършени по нареждане на Френското бюро за географското местоположение в Испания, Франция, Англия и Шотландия, с цел определяне на разликите в земното притегляне и отклоненията по продължение на Парижкия меридиан“.

В Испания, Франция, Англия и Шотландия! И то във връзка с меридиана на „Сен Мартен“! А сър Едуард Сейбин, който през 1823 година публикува своето „Изложение върху експериментите за определяне формата на земята посредством отклоненията на Махалото при различни географски ширини“? А онзи тайнствен граф Фьодор Петрович Литке, който през 1836-а публикува резултатите от своите изследвания върху поведението на махалото по време на околосветско пътешествие по море? Което при това е финансирано от Имперската Академия на Науките в Петербург. Защо сега пък и руснаците?

А не е ли възможно друга група, естествено, последователи на Бейкън, да е решила да разкрие тайната на токовете без карта и без махало, разпитвайки отново, от самото начало, свистящия дъх на Змията? Ето че предположенията на Салон можеха да се окажат верни: горе-долу по времето на Фуко индустриалният свят, рожба на бейкъновото крило, започва прокопаването на тунели за метро в сърцето на много европейски метрополии.

— Така е, потвърди Белбо, деветнадесетият век е обладан от мисълта за подземията, Жан Валжан, Фантомас и Жавер, Рокамбол, голямо шетане по тунели и канали. О, Боже, сега като си помисля, цялото творчество на Жюл Верн може да е посвещаване в тайнствата на подземния свят! Пътешествие до центъра на земята, двадесет хиляди левги под водата, пещерите на Тайнствения остров, огромното подземно царство на Тъмната Индия! Дали не може да се начертае план на неговите фантастични пътешествия? Сигурно ще се окаже рисунка на извивките на Змията или пък карта на древните пътища в Англия, възстановена за всеки континент. Жюл Верн е изучавал отгоре и отдолу мрежата на телуричните токове.

Включих се и аз:

— Как се казваше главният герой на романа за Тъмната Индия? Джон Гарал, нали? Анаграма на Граал!

— Ние не сме фантазьори, ние гледаме реалистично на нещата. Жюл Верн е изпращал много по-недвусмислени сигнали. Робур Конкистадора, Р. К., Роза и Кръст. А Робур, прочетен наопаки, е Рубор, червеният цвят на розата…

85

Възстановяването ни взе много дни, прекъсвахме работата си, за да си споделим поредната новооткрита връзка, четяхме по диагонал всичко, което ни попадаше под ръка, енциклопедии, вестници, комикси, издателски каталози, търсейки възможни къси съединения, ровехме се по книжарските сергии, душехме по вестникарските будки, крадяхме каквото ни падне от ръкописите на нашите диаболисти, втурвахме се тържествуващи в редакцията и хвърляхме върху масата последното си откритие. Когато си спомням тези седмици, цялата история ми се струва светкавична, трескава като във филм на Лари Сиймън, на тласъци и подскоци, с бясно отварящи се и затварящи се врати, летящи торти, гонитби по стълбища нагоре и надолу, блъскащи се стари автомобили, рухващи рафтове в супермаркети сред дъжд от кутии, бутилки, пити сирене, струи газирана вода, облаци от спукани брашнени чували. И обратно, мислейки за интервалите, за мъртвите периоди — другия живот, който течеше около нас, мога да прочета всичко като разказ в забавен каданс, с Плана, който се оформяше с плавното темпо на художествената гимнастика, на бавното завъртане на дискохвъргача, предпазливите олюлявания на тласкача на гюлле, дългите дъги при голфа, безсмислените очаквания на бейзбола. Така или иначе, какъвто и да биваше ритъмът, съдбата ни възнаграждаваше, защото, когато човек иска да намери аналогии, такива се намират винаги. Навсякъде и между всички неща. Светът избухва в някаква мрежа, някакъв водовъртеж от родства и всяко нещо те отпраща към всички други, всичко обяснява всичко. Не го казвах на Лия, за да не я дразня, но дори пренебрегвах Джулио. Събуждах се посред нощ, досетил се, че Рьоне Декарт се е наричал Картезий и значи е бил Р. К. и прекалено енергично е търсил Розенкройцерите, а после е отричал, че ги е намерил. И защо тази идея-фикс за метода? Методът е служел да се открие тайната, която е омайвала всички посветени в Европа… А кой беше онзи съвременник на Бейкън, автор на „Път към Храма“? Ричард Крашоу352. Ами Раниери деи Калцабиджи353 и Рик де Казабланка354? Ръдиард Киплинг и Рудолф Карнап355 също, макар че идват много по-късно…

86

Пред нас вече се очертаваше цялата картина на модерните времена, кръстосвани от тунелите на трудолюбиви къртици, които, дълбаейки подземия в планетата ни, наблюдавали движенията й отдолу. Но трябваше да има още нещо, някакъв друг план, някаква друга тайна работа, която бейкънистите бяха започнали и чиито резултати и етапи бяха пред очите на всички нас, без ние да си даваме сметка за тях… Защото, дупчейки почвата, те са сондирали дълбоките й пластове. Но келтите и Тамплиерите не бяха само копали кладенци, а бяха издигали своите колектори право към небето, за да предават сведения от мегалит на мегалит и ловят звездните влияния…

Идеята хрумна на Белбо в една безсънна нощ. Изправен до прозореца, той бе видял отдалече, над покривите на Милано, светлините на стоманената кула на Италианското радио, високата антена на града. Една все пак скромна и предпазлива Вавилонска кула. И в този миг бе разбрал.

— Айфеловата кула! — каза ни той сутринта. Как не се сетихме за нея? Металният мегалит, менхирът на последните келти, най-високата от всички стрели на готиката. Каква нужда е имал Париж от този безполезен паметник? Айфеловата кула е сондата към небето, антената, която събира информация от всички херметични колектори, забучени по земната кора: от статуите на Великденските острови, от Мачу Пикчу, от Статуята на Свободата, пожелана от посветения в Плана Лафайет356, от Луксорския обелиск, от най-високата кула на Томар, от Родоския колос (Р. К.!), който продължава да предава от дъното на пристанището, където никой не може да го открие, от браминските храмове, скрити в джунглата, от четвъртитите кулички на Великата китайска стена, от върха на Ейърс Рок, от Страсбургската катедрала, по която е лазел другият посветен, Йохан Волфганг Гьоте, от гигантските изображения на Маунт Ръшмор357… А антената на Импайър Стейт Билдинг? Кой знае колко неща е научил от нея посветеният Хичкок! За какво може да е намеквало това създание на американски съзаклятници, ако не за империята на пражкия крал Рудолф? Айфеловата кула улавя информацията от подземния свят и я сравнява с другата, която иде от небето. И кой ни дава първия й ужасяващ кинематографски образ? Рьоне Клер в „Спящият Париж“. Рьоне Клер, тоест Р. К.

Трябваше да се прочете отново цялата история на науките: самото космическо надпреварване ставаше разбираемо с тези негови луди спътници, които непрекъснато снимат земната кора, за да открият в нея невидими напрежения, подводни токове, топли въздушни течения. И за да говорят помежду си, да говорят на Кулата, да говорят на Стоунхендж…

87

Когато обменяхме резултатите от нашите фантасмагории, ни се струваше, и то основателно, че действуваме с произволни асоциации, че постигаме изключителни къси съединения, и си вярвахме, може би щяхме да се срамуваме, ако ни бяха обвинили в детинщини. То беше, защото между нас царуваше съгласие, мълчаливо, както налагаше етикетът на иронията, по въпроса, че всъщност се подиграваме с логиката на другите. Но през дългите паузи, когато всеки от нас събираше своите доказателства за предстоящата обща среща, и с чистата съвест, че трупа частици за една пародична мозайка, мозъците ни свикваха да свързват, да свързват, да свързват всяко нещо с всичко друго, а за да го прави автоматично човек, трябваше да добие навик. Убеден съм, че от определен момент нататък вече няма разлика между навика да се преструваш, че вярваш, и навика да вярваш.

Също както при шпионите: проникват в тайните служби на противника, свикват да мислят като него, ако оцелеят, то е защото го постигат, и е логично, че след известно време преминават на другата страна, която вече е станала тяхната. Или пък както онези, които живеят сами с кучето си, разговарят по цял ден с него, в началото се опитват да разберат неговата логика, после започват да смятат, че то разбира тяхната, първо го твърдят предпазливо, после ревниво, след това докачливо и накрая запълват времето си с упреци и сцени на ревност, а когато вече са сигурни, че кучето е станало като тях, всъщност те са станали като него, и когато гордо заявяват, че са го очовечили, в действителност те са се превърнали в кучета.

Може би защото бях в ежедневен контакт с Лия и с детето, от тримата аз бях най-малко заразен от играта. Имах чувството, че я владея, смятах, че не й се поддавам, както когато удрях по агогона по време на ритуала: стоиш на страната на тези, които пораждат емоцията, а не на тези, които я изживяват. Не знаех за Диоталеви, но сега знам — той привикваше тялото си да мисли като диаболист. Що се отнася до Белбо, той се идентифицираше дори на нивото на съзнанието. Аз привиквах, Диоталеви се покваряваше, Белбо се покръстваше. Но и тримата бавно-бавно затъмнявахме онзи интелектуален лъч, който помага на човек да отличава привидното от истинското, метафората от реалните неща, губехме прекрасната, тайнствена и блестяща способност, която ни позволява да обявим, че еди-кой си е станал животно, без при това да смятаме, че са му пораснали лапи и опашка, докато болният казва „животно“ и веднага си го представя как лае, рие, драска или лети.

Можехме да забележим какво става с Диоталеви, ако не бяхме толкова разпалени. Мисля, че всичко започна в края на лятото. Дойде след почивката си поотслабнал, но не като човек, прекарал няколко седмици в походи из планината. Прозрачната му кожа на албинос вече бе добила жълтеникави оттенъци. Забелязахме това, но решихме, че е прекарал отпуската си над своите кабалистични рула. А и изобщо умът ни беше другаде.

Действително през следващите дни се заехме постепенно да систематизираме и крилата, които не влизаха в Бейкъновата линия.

Например редовите изследователи на масонството разглеждат Озарените от Бавария, които се стремят към разрушаване на нациите и дестабилизация на държавата, като вдъхновители не само на Бакуниновия анархизъм, но и на самия марксизъм. Елементарно. Озарените са били провокатори, които бейкънистите внедрили при тевтониците, а Маркс и Енгелс замисляли съвсем друго, когато са започнали своя Манифест през четиридесет и осма с красноречивите думи „призрак броди из Европа“. За какво им е била тази готическа метафора? Комунистическият манифест саркастично е намеквал за призрачното преследване на Плана, което вече от векове е разяждало историята на континента. И по този начин е предлагал една алтернатива както на бейкинистите, така и на неотамплиерите. Маркс е бил евреин, може би поначало е служел като говорител на равините от Херона или от Сафед, и задачата му е била да включи в търсенето целия богоизбран народ. Но в един момент решава да поеме инициативата в свои ръце, идентифицира Шехина, народа изгнаник в Царството, с пролетариата, не оправдава очакванията на своите вдъхновители, преобръща тенденциите на юдейския месианизъм. Тамплиери от всички страни, обединявайте се. Прекрасно. Каква по-добра историческа обосновка за комунизма?

— Добре, съгласи се Белбо. Но не мислите ли, че и бейкънистите са имали доста трудности по пътя? Някои от тях тръгват по линията на сциентистката мечта и се натъкват на задънена улица. С други думи, в края на династията такива като Айнщайн или Ферми, които търсят тайната в сърцето на микрокосмоса, всъщност правят погрешни открития. Вместо да разбулят тайната на чистата, естествена, мъдра телурична сила, те откриват технологичната, мръсна, екологически вредна атомна енергия…

— Пространство/време, голямата грешка на Запада, допълни Диоталеви.

— Загуба на правилната посока. Ваксината и пеницилинът като карикатура на Еликсира за дълголетие, обадих се и аз.

— А и онзи другият Тамплиер, Фройд, продължи Белбо, който, вместо да изследва истинските физически подземия, се впуснал да рови в психическите, като че ли вече не е било открито и казано всичко по този въпрос от алхимиците.

— Ама точно ти, закачи го Диоталеви, настояваше да публикуваме книгите на доктор Вагнер. За мен психоанализата е храна за невротици.

— Да, и членът е само един фалически символ, нищо друго, заключих аз. Хайде, господа, въртим се на празен ход. Да не губим време. Още не сме определили мястото на павликяните и йерусалимците.

Но преди да успеем да отговорим на поредния въпрос, ние се натъкнахме на една група, която не участвуваше в тридесет и шестимата невидими, но доста бързо и активно се включи в играта и провали отчасти намеренията ни, действувайки като объркващ елемент. Йезуитите.

88

Бяхме ги срещали множество пъти, още по времето на първите Розенкройцерски манифести. Още през 1620 година в Германия се появява една „Йезуитска Роза“, в която се припомня, че символиката на розата е католическа и библейска и че Розенкройцерите са само един от вариантите на йезуитската мистика, предназначен за населението на реформирана Германия.

Спомних си думите на Салон за ненавистта, с която отец Кирхер изправял Розенкройцерите на позорния стълб, и то точно там, където говорел за дълбините на земното кълбо.

— Отец Кирхер, казах, е главно действуващо лице в тази история. Защо този човек, който толкова пъти е доказвал, че има остра наблюдателност и вкус към експеримента, е отричал по този начин малкото добри идеи сред хилядите страници, гъмжащи от неправдоподобни хипотези? Кореспондирал с най-големите английски учени, а във всяка една от книгите си отново подхващал типичните розенкройцерски теми, на пръв поглед за да ги опровергае, но всъщност за да предложи своя контрареформистка версия. В първото издание на „Fama“, този господин Хазелмайер, осъден на каторга от йезуитите заради реформаторските си идеи, с пяна на уста твърди, че истинските и праведни йезуити били те, Розенкройцерите. Добре, но Кирхер пише своите тридесет и толкова тома само за да докаже, че истинските и праведни Розенкройцери са именно те, йезуитите. Йезуитите полагат всички усилия да се докопат до Плана. Отец Кирхер иска той да изследва Махалото и го прави, по свой си начин, разбира се, изобретявайки планетарен часовник, който показва точния час във всички седалища на Ордена, пръснати по света.

— Но как са узнали йезуитите, че Планът съществува, след като Тамплиерите са били унищожени именно защото не са признавали? — запита Диоталеви.

Можех да му отговоря, че йезуитите са хитри като дяволи и винаги знаят всичко. Но ни трябваше по-сериозно обяснение.

Бързо стигнахме до него. Пак благодарение на Гийом Постел. Разлиствайки историята на йезуитите от Кретини-Жоли (и колко се кикотихме на това идиотско име!), открихме, че Постел, изпаднал в един от своите пристъпи на мистичен бяс и жаден за духовно прераждане, отишъл през 1544 година при свети Игнаций Лойола в Рим. Игнаций го приел с радост, но Постел не успял да се откаже от своите идеи-фикс, от кабалистичните си приумици, от екуменизма358 си, а тези неща не се харесвали на йезуитите, да не говорим за най-голямата му идея-фикс — че кралят на Франция трябва да стане Цар на Света.

Така в определен момент се е стигнало да скъсване на отношенията. Постел напуснал йезуитите (а може и йезуитите да са го изгонили). Но ако Постел е бил йезуит, макар и за кратко, той навярно е доверил на свети Игнаций, на когото дал клетва за подчинение perinde ac cadaver359, своята мисия. Драги Игнаций, казал му, знай, че като приемаш мен, приемаш и тайната на тамплиерския План, чийто недостоен френски представител съм аз, и нещо повече, всички ние очакваме третата среща на века през 1584 година, и още по-добре ще е да я чакаме ad majorem Dei gloriam360.

И така йезуитите, чрез Постел в момент на слабост от негова страна, узнават за тайната на Тамплиерите. Тайна от такава величина трябва да бъде използувана. Свети Игнаций предава богу дух, но неговите наследници бдят и не изпускат от очи Постел. Искат да узнаят с кого ще се срещне през съдбовната 1584 година. Уви, Постел умира преждевременно и се оказва, както свидетелствуват нашите източници, че някакъв непознат йезуит присъствувал на смъртта му. Йезуитите не узнават кой е неговият приемник.

— Извинявайте, Казобон, каза тогава Белбо, нещо не ми пасва. Ако нещата са стояли така, йезуитите не са могли да знаят също и че през 1584 година срещата не се е състояла.

— Не бива да забравяме, обади се Диоталеви, че ако се вярва на езичниците, тези йезуити били железни люде, които не се оставяли толкова лесно да бъдат измамени.

— О, колкото до това, каза Белбо, един йезуит изпапва двама Тамплиери на обяд и двама на вечеря. Техният орден също бил разпускан, и то не веднъж, с тях са се борили правителствата на цяла Европа, и въпреки това ей ги и сега.

Трябваше да влезем в кожата на един йезуит. Какво ще направи йезуитът, ако види, че Постел му се изплъзва? Веднага ми дойде една идея, но беше толкова сатанинска, че дори нашите диаболисти, предполагам, нямаше да я смелят: Розенкройцерите са били измислени от йезуитите!

— След като Постел умира, предложих, йезуитите, каквито са лукави, предвидили по математически път объркването в календарите и решили да вземат инициативата в свои ръце. Изобретили розенкройцерската измама, като изчислили с голяма точност това, което ще се случи. Измежду всички екзалтирани, които се стекли, някой от автентичните ядра се хванал на въдицата и се издал. Представете си гнева на Бейкън! Флъд, тъпако, не можа ли да си държиш езика зад зъбите? Но виконте, My Lord, те приличаха на наши… Мълчи, безумецо, не са ли те научили да се пазиш от папистите? Теб трябваше да изгорят, а не онзи нещастник ноланеца!

— Обяснете ми обаче, каза Белбо, защо, когато Розенкройцерите се преместват във Франция, йезуитите, или католическите полемисти, които работят за тях, ги нападат като еретици и служители на Сатаната?

— Можете ли да твърдите, че йезуитите действуват праволинейно? Ако беше така, нямаше да са йезуити.

Дълго спорихме върху моето предложение и най-сетне решихме единодушно, че първоначалната хипотеза е по-добра: Розенкройцерите са били примамка, подхвърлена на французите от бейкънистите и германците. Но още с първата поява на манифестите йезуитите открили измамата и веднага се включили в играта, за да объркат картите. Целта на йезуитите очевидно била да попречат на англичаните и германците да се срещнат с френската група и за да изпълнят намеренията си, изобщо не подбирали ударите.

А в това време се ослушвали за новини, трупали информация и я съхранявали… къде?

— В Абулафия, пошегува се Белбо.

Но Диоталеви, който се беше ровил по своя линия, заяви, че не ставало дума за шега. По всичко личало, че йезуитите били създали огромен и свръхмощен компютър, който трябвало да извлече Заключението от цялата търпеливо трупана столетия наред мешаница от събирани тук-там частици истина и лъжа.

— Йезуитите, заяви Диоталеви, са разбрали това, което нито нещастните стари Тамплиери от Провенс, нито бейкъновото крило дори не са допускали, тоест че възстановяването на картата може да се постигне по комбинаторен път, със средствата, предхождащи съвременните електронни мозъци! Йезуитите са първите изобретатели на Абулафия! Отец Кирхер препрочита всички трактати по комбинаторно изкуство от Лулий нататък. И вижте какво е отпечатал в своята „Ars Magna Sciendi“361…

— Прилича ми на модел за плетена покривчица, каза Белбо.

— Не, господа. Това са всички възможни комбинации между n елементи. Факториално изчисление, същото като в „Сефер Йецира“. Изчислението на комбинациите и на пермутациите, самата същност на Темурата!

Нямаше съмнение, че е така. Едно беше да измислиш смътния проект на Флъд, за да определиш вида на картата чрез проекция откъм полюса, и съвсем друго — да узнаеш колко опита са необходими и да успееш да ги изпробваш всичките, за да стигнеш до оптималното решение. И най-вече едно беше да създадеш абстрактния модел на възможните комбинации, и съвсем друго — да измислиш машина, която да може да ги провери. И ето че или Кирхер, или неговият ученик Скот, няма значение, но някой е проектирал механични устройства, машини с перфокарти, прадедите на компютъра. Основани на бинарното изчисление. Кабалата, приложена в съвременната механика.

IBM: Iesus Babbage Mundi, Iesum Binarium Magnificamur. AMDG: Ad Maiorem Dei Gloriam? Как не! По-скоро Ars Magna, Digitale Gaudium! IHS: Iesus Hardware & Software!362

89

Йезуитите разбрали, че ако искат да внесат смут всред врага, начинът е да създадат тайни секти, да изчакат най-опасните ентусиасти да се включат в тях и после да арестуват всички. С други думи, ако се боиш от заговор, организирай го, така всички, които биха участвували в него, попадат под твой контрол.

Спомних си, че за Рамзей, първия, който установява пряка връзка между масонството и Тамплиерите, Алие веднъж се изказа твърде резервирано, намеквайки, че не бил чужд на католическите среди. И наистина, още Волтер е изобличил Рамзей като човек на йезуитите. Йезуитите създали във Франция шотландското неотамплиерство в отговор на зараждащото се английско масонство.

По този начин се обясняваше защо през 1789 година, по повод на тази история, някакъв маркиз Дьо Люше публикува анонимно прословутото „Есе върху сектата на Озарените“, в което напада всички видове Озарени, баварски или не, анархисти богоубийци или неотамплиери мистици, и слага в същия кюп и павликяните, да не говорим за Постел и Сен-Жермен (странно как постепенно и сякаш по чудо всички частици на нашата мозайка си отиваха по местата!). Главното му роптание е, че тези форми на тамплиерски мистицизъм нарушавали здравия авторитет на масонството, което, обратно, било общество на добри и честни хора.

Бейкънистите измислили масонството като „Рикс Бар“ в Казабланка, а неотамплиерството обезсмисляло тяхното изобретение. Люше бил изпратен като наемен убиец, за да очисти всички групи, които не били бейкънистки.

Но точно тук трябваше да държим сметка за едно обстоятелство, с което бедният Алие не можеше да се примири. Защо Дьо Местр, който бил човек на йезуитите, и то повече от седем години преди появата на маркиз Дьо Люше, е отишъл във Вилхелмсбад да всее смут сред неотамплиерите?

— Неотамплиерството се развивало прекрасно през първата половина на осемнадесети век, разсъждаваше Белбо, но в края на века съвсем закъсало, първо, защото са го завладели революционерите, за които наред с Бог Разум и Свещен Съюз всичко било пълна каша, но важното било целта — да се отреже главата на краля (виж Калиостро), и после, защото в Германия немските принцове си пъхали гагата в тази работа, особено Фридрих Пруски, чиито цели изобщо не съвпадали с намеренията на йезуитите. Когато мистичното неотамплиерство, независимо от това кой го е създал, родило „Вълшебната флейта“, логично е хората на Лойола да са решили да се освободят от него. Точно като в икономиката, купуваш фирма, препродаваш я, ликвидираш я, обявяваш фалит и, естествено, не се интересуваш какво ще стане с портиера. Или като старата кола: когато вече не върви, пращаш я на пресата в гробището.

90

Стратегията на йезуитите ни се изясни, когато открихме отец Барюел. Между деветдесет и седма и деветдесет и осма този абат написва своите „Спомени, които да послужат за историята на якобинството“ като реакция на френската революция, един истински роман с продължение, който започва тъкмо с Тамплиерите. След изгарянето на Моле те се превърнали в тайна организация, целяща унищожаване на властта на монарха и папата и създаване на световна република. През осемнадесети век проникнали във франкмасонството, завладели го и го превърнали в свой инструмент. През 1763 година основали една Литературна академия, обединяваща Волтер, Тюрго, Кондорсе, Дидро и Д’Аламбер, която се събирала в дома на барон Холбах и заговорничела с пълна сила, а през 1776 година създали якобинците. Които впрочем били марионетки в ръцете на истинските шефове, Озарените от Бавария, кралеубийци по призвание.

Но не ги обвинявайте в рушителство. След като с помощта на Рамзей разцепили масонството на две, йезуитите го обединили отново, за да го нападнат фронтално.

Книгата на Барюел вдигнала известен шум, тъй че в Националния Архив на Франция трябвало да съставят най-малко два жандармерийски доклада, които били изискани от Наполеон и се отнасяли до нелегалните секти. За тези доклади отговарял някой си Шарл дьо Беркайм и той, както всички тайни служби, които всъщност черпят секретните си сведения от вече публикуваните факти, решил, че е най-добре да препише първо книгата на маркиз Дьо Люше и после спомените на Барюел.

Изправен пред смразяващите описания на Озарените и пред недвусмисленото разкритие за могъществото на Непознатите Управници, способни да овладеят света, Наполеон не се поколебал: решил веднага да се присъедини към тях. Уредил брат си Жозеф да стане магистър на Великия Изток, като самият той, според множество свидетелства, влязъл в контакт с масонството, а според други направо се сдобил с най-висока титла. Не е ясно обаче на кой точно ритуал. Много е вероятно, от предпазливост, на всички.

Какво е знаел Наполеон не ни беше ясно, но не забравяхме, че е прекарал доста време в Египет и там кой знае с какви мъдреци е разговарял под сянката на пирамидите (в такъв случай и едно бебе ще се досети, че прословутите четиридесет века, които го гледали363, са недвусмислен намек за Херметичната Традиция).

Но няма съмнение, че е знаел много неща, защото през 1806 година свиква събор на френските евреи. Официалното обяснение е банално: опит да ограничи лихварството, да си осигури подкрепата на израелитското малцинство, да намери нови финансови източници… Но това не обяснява защо е решил да нарече този събор Велик Синедрион, намеквайки за една власт на Висшестоящи, повече или по-малко Непознати. В действителност хитрият корсиканец разбрал кои са представителите на йерусалимското крило и се мъчел да свърже разпръснатите групи.

— Не случайно през 1808 година войските на маршал Ней се намират в Томар. Правите ли връзката?

— Събрали сме се само за да правим връзки.

— Оттук нататък Наполеон, който има намерение да победи Англия, държи в ръцете си почти всички европейски центрове, а чрез френските евреи и йерусалимците. Кой още му липсва?

— Павликяните.

— Точно така. А ние още не сме решили къде са се дянали те. Но Наполеон ни го подсказва — той отива да ги търси там, където са, в Русия.

Блокирани от векове в славянското крило, павликяните, естествено, се реорганизирали под различните етикети на руските мистични секти. Един от най-влиятелните съветници на Александър I бил принц Галицин, свързан с някои групи, изповядващи мартинистките схващания. И кого намираме в Русия, изпреварил с повече от двадесет години Наполеон и пристигнал там като пълномощник на Савоите с цел да завърже връзки с мистиците от Санкт-Петербург? Дьо Местр.

По това време той вече се бои от всяка организация на Озарени, които за него изобщо не се различават от илюминатите, отговорни за кървавата баня на революцията. И действително в този период, повтаряйки почти дословно думите на Барюел, той говори за някаква сатанинска секта, която искала да завладее света, и вероятно има наум Наполеон. Ако наистина нашият велик реакционер е имал за цел да прелъсти мартинистките групи, то е, защото вярно е предусетил, че те, макар да се вдъхновяват от същите източници като френските и германските неотамплиери, представлявали единствената група, която още не била покварена от западноевропейската мисъл: павликяните.

Както изглежда обаче, планът на Дьо Местр не успява. През 1816 година йезуитите са прогонени от Петербург и Дьо Местр се прибира в Торино.

— Добре, каза Диоталеви, открихме къде са павликяните. Сега да свалим от сцената Наполеон, който очевидно не е успял да изпълни намеренията си, иначе от своята Света Елена щеше да размаха пръст на враговете си. Какво става сега с всички тези хора? Главата ме заболя.

— А много от техните са се търкулнали, утеши го Белбо.

91

Постъпката на Наполеон спрямо евреите предизвикала бърза реакция сред йезуитите. „Спомените“ на Барюел не съдържали дори намек за евреите. Но през 1806 Барюел получава писмо от някой си капитан Симонини, който му напомня, че и Мани, и Планинският Мъдрец са евреи, че масонските организации са основани от евреите и че евреите са проникнали във всички съществуващи тайни общества.

Писмото на Симонини, умело разпространено из цял Париж, затруднило Наполеон, който току-що бил влязъл в контакт с Великия Синедрион. Този контакт очевидно е вълнувал и павликяните, защото по същото време Светият Синод на Московската Православна Църква заявил: „Наполеон днес има намерение да събере всички евреи, които божият гняв е разпръснал по цялото лице на земята, за да ги убеди да разрушат Христовата Църква и да въздигнат него като истински Месия.“

Добрият Барюел приема идеята, че заговорът е не само масонски, а юдейско-масонски. Между другото, идеята за този сатанински заговор била удобна, за да се атакува новият враг, а именно Висшата Карбонарска Вендита и следователно антиклерикалните водачи на италианското освобождение, от Мацини364 до Гарибалди.

— Но всичко това става в началото на деветнадесети век, каза Диоталеви.

— А голямата антисемитска атака започва в края на века, когато се публикуват „Протоколите на Мъдреците на Цион“. Освен това, „Протоколите“ се появяват в руското крило. Следователно са инициатива на павликяните.

— Естествено, отвърна Белбо. Няма съмнение, че в този момент йерусалимската група се е разделила на три. Първото разклонение, чрез испанските и провансалските кабалисти, се е насочило към неотамплиерското крило, второто се е претопило в бейкънистката група, и от него са излезли много учени и банкери. Именно срещу тях са се настървили йезуитите. Но има още едно разклонение, и то се е установило в Русия. Руските евреи са в голямата си част дребни търговци и лихвари и следователно не са гледани с добро око от бедните селяни; а много от тях, понеже еврейската култура е култура на Книгата и всички евреи умеят да четат и пишат, увеличават редовете на настроената либерално и революционно интелигенция. Павликяните са мистици, реакционери, свързани здраво с феодалите и дори са проникнали в двореца. Очевидно е, че между тях и йерусалимците сливането е невъзможно. Затова в техен интерес било да изобличат евреите и чрез евреите, този похват са го научили от йезуитите, да затруднят противниците си отвън, както неотамплиерите, така и бейкънистите.

92

Идеята беше приемлива. Трябваше само да обмислим кой е отнесъл „Протоколите“ в Русия.

Един от най-влиятелните мартинисти от края на миналия век, Папус, влиза под кожата на Николай II по време на посещението му в Париж, след това отива в Москва и завежда там някой си Филип, или по-точно Филип Низие Анселм Вашо. Обладан от дявола на шестгодишна възраст, лечител на тринадесет, магнетик в Лион, той омагьосва както Николай, така и истеричната му съпруга. Филип е поканен в двореца, назначен като лекар във Военната академия на Петербург, а по-късно повишен в генерал и държавен съветник.

Неговите врагове решават тогава да му противопоставят някоя също толкова бляскава личност, която да го засенчи. И откриват Нилус.

Нилус бил скитащ монах, който с овехтяло расо и дълга пророческа брада се скитал (и какво друго да прави?) из горите, бил завъдил две жени, една дъщеричка и един помощник или любовник, все едно, и всичко това му тежало на главата. Наполовина гуру, от тези, дето изчезват с общата каса, наполовина отшелник, от тези, които високо обявяват, че иде краят на света. Но всъщност неговата идея-фикс били черните замисли на Антихриста.

Планът на поддръжниците на Нилус бил да го направят поп, така че като се ожени (е, една съпруга повече не пречи) за Елена Александровна Озерова, придворна дама на царицата, да стане изповедник на царя.

— Аз съм благ човек, каза Белбо, но започвам да подозирам, че клането в Царское село всъщност е било акция за обезпаразитяване.

Накратко казано, в определен момент привържениците на Филип обвинили Нилус в разгулен живот и само един господ знае дали не са били прави. Нилус бил принуден да напусне двореца, но точно тогава някой му идва на помощ, като му подхвърля текста на „Протоколите“. И понеже всичко било така объркано между мартинисти (последователи на свети Мартин) и мартинезисти (поклонници на Мартинес де Паскуали, онзи, към когото Алие се отнасяше с не особено голяма любов), и тъй като Паскуали според слуховете бил евреин, като се дискредитирали евреите, се дискредитирали и мартинистите, а като се дискредитирали мартинистите, се унищожавал Филип.

И наистина, един първи непълен вариант на „Протоколите“ бил публикуван в „Знамя“, петербургски вестник, ръководен от войнствуващия антисемит Хрушчевин. През 1905 година, с благословията на правителствената цензура, този първи вариант, но допълнен, бил препечатан в книга, „¤зточИзточИИИИзточници на нашите злини“, не случайно публикувана от някой си Бутми, който заедно с Хрушчевин участвувал в създаването на Съюза на Руския народ, по-късно известен като Черните Центуриони, организация, която привличала най-обикновени криминални престъпници, за да извършват крайно десни погроми и атентати. Бутми продължил да публикува, вече от свое име, и други издания на това произведение, под заглавието „Враговете на човешката раса — Протоколи, изнесени от тайните служби на централната ционистка организация“.

Но все пак ставало дума за евтини брошури. Пространната версия на „Протоколите“, тази, която е преведена в целия свят, излиза през 1905 година в третото издание на книгата на Нилус „Великото в Нищожното: Антихристът като неизбежна политическа даденост“, Царское село, спомоществовател — местната секция на Червения кръст. И тъй като тази книга се вписвала в рамките на най-задълбочената мистична мисъл, тя попаднала в ръцете на царя. Московският митрополит препоръчвал прочита й във всички големи църкви.

— Но каква е връзката на „Протоколите“ с нашия План? — запитах. Непрекъснато говорим за тези „Протоколи“. Хайде да ги прочетем.

— Това е най-лесното, заяви Диоталеви, винаги се намира някой, който да ги преиздава. Навремето дори го правеха, за да демонстрират възмущението си и лоялността към документа, но после лека-полека започнаха да ги публикуват с огромно удоволствие.

— Чудесни хора.

93

„Протоколите“ са поредица от двадесет и четири програмни декларации, приписвани на Мъдреците на Цион. Съдържанието на тези „Протоколи“ ни се видя твърде противоречиво — Мъдреците искат ту да ограничат свободата на словото, ту да насърчават либертинизма. Критикуват либерализма, но сякаш изграждат програмата, която радикалните леви приписват на капиталистическата мултинационална индустрия, включително използуването на спорта и нагледната агитация като средства за потискане на мисленето. Като анализират различните методи за постигане на властта над целия свят, те възхваляват могъществото на златото. Решават да подпомогнат революциите във всички страни, като използуват недоволството и заблуждават народа, изповядвайки либерални идеи, но същевременно искат да насърчават неравенството. Изчисляват как да установят навсякъде президентска власт, контролирана от техни верни хора. Решават да подклаждат войни, да увеличават производството на оръжие и (това го каза и Салон) да построят подземни железници (подземни!), за да имат възможност да минират големите градове.

Заявяват, че целта оправдавала средствата, и стигат дори до решението да подклаждат антисемитизма, както за да държат в ръцете си бедните евреи, така и за да стимулират милосърдието на гоите, разчувствувани от техните неволи („Скъпо удоволствие, каза Диоталеви, но ефикасно.“). Разпалено твърдят: „Ние сме с безгранични амбиции, неутолима кръвожадност, безмилостно желание за мъст и безумна омраза“ (проявявайки истински мазохизъм, защото по този начин възпроизвеждат с най-голямо удоволствие баналния образ на злия евреин, който вече бил разпространен в антисемитския печат и украсявал кориците на всички издания на собствената им книга) и решават да премахнат изучаването на класиците и на древната история.

— С една дума, забеляза Белбо, Мъдреците на Цион са шепа идиоти.

— Не бива да се шегуваме, спря го Диоталеви. Тази книга е била възприемана съвсем насериозно. По-скоро нещо друго ме смайва: че този еврейски план уж трябва да изглежда древен, а опорните му точки всъщност са дребните френски полемики от края на миналия век. Споменаването на нагледната агитация, която била използувана като средство за потискане на мисленето, сякаш намеква за образователната програма на Леон Буржоа365, който включва деветима масони в своето правителство. В друга част се съдържа съветът да се избират лица, компрометирани в скандала за Панама, а такъв е бил Емил Лубе366, който през 1899 година е избран за президент на републиката. Споменаването на метрото се дължи на обстоятелството, че по онова време десните вестници протестирали срещу Компанията на Метрополитена, защото между акционерите й имало прекалено много евреи. Затова може да се предположи, че този текст е бил сътворен във Франция през последното десетилетия на миналия век, по времето на аферата „Драйфус“, с цел да се отслаби либералният фронт.

— На мен друго ми прави впечатление, каза Белбо. Това, което се нарича „deja vu“, нещо много познато. В общи линии историята е, че тези Мъдреци излагат един план за завладяване на света, а ние тези работи вече сме ги чували. Опитайте да премахнете конкретните данни и факти, характерни за миналия век, заместете подземията на метрото с подземията на Провенс, освен това навсякъде, където пише евреи, напишете Тамплиери и където пише Мъдреци на Цион, напишете Тридесет и шестима невидими, разделени на шест групи… Драги приятели, това е Посланието от Провенс!

94

Вече от доста време всичко беше пред очите ни, но не си давахме напълно сметка за това. В продължение на шест века шест групи се борят помежду си, за да осъществят Плана от Провенс, и всяка група взима идеалния текст на този План, просто променя основата му и го приписва на противника си.

След като Розенкройцерите се появяват отново във Франция, йезуитите придават на плана отрицателен смисъл: дискредитират Розенкройцерите, дискредитират бейкънистите и създаващото се английско масонство.

Когато йезуитите изобретяват неотамплиерството, маркиз Дьо Люше приписва плана на неотамплиерите. Но йезуитите, които вече изоставят и неотамплиерите, използуват Барюел, за да подражават на Люше, като обаче приписват плана изобщо на всички франк-масони.

Бейкънистите контраатакуват. Изпощихме всички текстове от полемиката между либерали и лаици и в края на краищата открихме, че като се започне от Мишле367 и Кине368 и се стигне чак до Гарибалди и до Джоберти369, Посланието е било смятано за дело на йезуитите (идеята може би е идвала от Тамплиера Паскал и от неговите приятели). Темата става популярна със „Скитникът евреин“ на Йожен Сю и с неговия герой, злокобния господин Роден, квинтесенция на световния йезуитски заговор. Но когато се разровихме в романите на Сю, намерихме много повече: един текст, който сякаш дума по дума беше преписан, но повече от половин век по-рано, от „Протоколите“. Ставаше въпрос за последната глава на „Потайностите на Народа“. Тук сатанинският план беше обяснен до най-малките си престъпни подробности в документа, който генералът на Обществото, отец Руутаан (историческа личност), изпраща на Роден (вече персонаж от „Скитника евреин“). Рудолф де Геролщайн (персонаж от „Парижките потайности“) се сдобива с този документ и го предава на демократите. „Виждате ли, драги Льобрен, как добре е построен този адски замисъл, колко ужасяващи мъки, каква страховита власт, какъв жесток деспотизъм подготвя той за Европа, ако, не дай боже, успее…“

Приличаше на Предговора на Нилус към „Протоколите“. И Сю приписва на йезуитите мотото (което щяхме да открием в „Протоколите“, но приписано на евреите): „Целта оправдава средствата“.

95

Когато се появяват „Потайностите на народа“, йезуитите разбират, че Указанията се приписват на тях, и възприемат единствената нападателна тактика, която още не е прилагана от никого — използувайки писмото на Симонини, приписват Указанията на евреите.

През 1869 година Гугно дьо Мусо, прочут с двете си книги за магията през деветнадесети век, публикува „Евреите, юдаизмът и юдаизирането на християнските народи“, където се казва, че юдеите използували Кабалата и боготворели Сатаната, тъй като някаква тайна, но пряка връзка съществувала между Каин, от една страна, и гностиците, Тамплиерите и масоните, от друга. Дьо Мусо получил специална благословия от Пий IX.

Но Планът, романизиран от Сю, е използуван отново от други, съвсем не йезуитски сили. Съществува една забавна, почти криминална история, която се случила доста по-късно. След появата на „Протоколите“, която се възприема насериозно, през 1921 година вестник „Таймс“ открива, че един руски помешчик монархист, избягал в Турция, купил от някакъв бивш офицер от руската тайна полиция, избягал в Константинопол, пакет старинни книги, между които една без корици, върху чийто гръб се четяло „Жоли“. Тази книга имала предговор, датиран от 1864 година, и изглежда, представлявала литературната основа на „Протоколите“. „Таймс“ направил проучвания в „Бритиш Мюзиъм“ и открил оригиналната книга на Морис Жоли, „Диалог в ада между Монтескьо и Макиавели“, Брюксел (макар че издателството било женевско, от 1864-а). Този Морис Жоли нямал нищо общо с Кретино-Жоли, но аналогията се налагала от само себе си, явно нещо трябвало да означава.

Книгата на Жоли представлявала памфлет на един либерал против Наполеон III, в който Макиавели, изразител на диктаторския цинизъм, спорел с Монтескьо. Жоли бил арестуван заради своя революционен кураж, прекарал петнадесет месеца в затвора, а през 1878 година бил убит. Програмата на евреите от „Протоколите“ била взета почти буквално от тази, която Жоли приписвал на Макиавели (целта оправдава средствата), а чрез Макиавели — на Наполеон. „Таймс“ обаче не забелязал (но ние — да), че Жоли е преписвал, без да му мигне окото, от романа на Сю, предхождащ го най-малко със седем години.

Някоя си Неста Уебстър, антисемитка, запалена по теорията за комплота и Непознатите Управници, разглеждайки този факт, който свежда „Протоколите“ до обикновен случай на плагиатство, ни предостави възможност да проявим такава прозорливост, с каквато само истинският посветен (или търсачът на посветени) може да бъде осенен. Жоли бил посветен, знаел е за плана на Непознатите Управници и ненавиждайки Наполеон III, го приписал на него, но това не означавало, че планът не е съществувал независимо от Наполеон. Тъй като планът, разказан в „Протоколите“, много точно съответствувал на всичко, което правели евреите, следователно бил план на евреите. Оставаше ни само да доуточним предположението на госпожа Уебстър според същата тази логика: тъй като планът съответствува точно на това, което вероятно са замисляли Тамплиерите, следователно е план на Тамплиерите.

Освен това нашата логика се основаваше на факти. Много ни бе харесала историята в гробището на Прага. Някой си Херман Гьодше, дребен пруски пощенски чиновник, публикувал фалшифицирани документи, за да дискредитира демократа Валдек, обвинявайки го в заговор, целящ убийство на Пруския крал. След като бил разобличен, станал редактор в печатния орган на едрите собственици консерватори, „Ди Пройсише Кройцецайтунг“370. После, под името сър Джон Ретклиф, започнал да пише сензационни романи, между които „Биариц“, 1868-а. В този роман се описва една окултистка сцена, която се разиграва в гробището на Прага и силно напомня сбирката на Озарените, описана от Дюма в началото на „Жозеф Балсамо“, където Калиостро, водачът на Непознатите Управници, между които Сведенборг, изгражда плана на заговора за колието на кралицата. В гробището на Прага се събират представители на дванадесетте израелски племена, които излагат своите планове за завладяване на света.

През 1876 година един руски памфлет възпроизвежда сцената от „Биариц“, но тъй, сякаш действително се е случила. Същото прави през 1881 година във Франция и „Льо Контампорен“, като уверява читателите си, че новината идва от сигурен източник, английския дипломат сър Джон Ретклиф. През 1896-а някой си Бурнан публикува книга, „Евреите, наши съвременници“, в която също описва сцената от гробището в Прага и твърди, че заговорническите слова били изречени от великия равин Джон Рийдклиф. От по-късни свидетелства обаче става известно, че истинският Ретклиф бил заведен в съдбоносното гробище от прочутия и много опасен революционер Фердинанд Ласал371.

И тези планове са повече или по-малко същите, описани през 1880-а, тоест няколко години по-рано, от антисемитския месечник „Рьовю дез-Етюд Жюив“, който публикувал две писма, приписвани на евреи от XV век. Евреите от Арл искали помощ от константинополските евреи, защото били преследвани, и получили следния отговор: „Многообичани Мойсееви братя, ако кралят на Франция ви принуждава да се покръстите в християнството, сторете го, защото не можете да постъпите другояче, но запазете в сърцата си Закона на Мойсей. Ако ви лишат от имотите ви, направете тъй, щото вашите синове да станат търговци, за да лишават постепенно християните от техните богатства. Ако заплашват живота ви, направете тъй, щото вашите синове да станат лекари и аптекари, за да лишават християните от техния живот. Ако рушат вашите синагоги, направете тъй, щото вашите синове да станат каноници и свещеници, за да разрушават техните църкви. Ако ви нанасят други обиди, направете тъй, щото вашите синове да станат адвокати и нотариуси и да объркват държавните дела, за да поставят християните във ваша власт. Така ще завземете властта над света и ще можете да им отмъстите.“

Всъщност това беше все същият план на йезуитите и оттам — на тамплиерското Указание. Само дребни различия, несъществени промени: „Протоколите“ са се създавали сами. Един абстрактен проект за заговор се осъществявал от един конкретен заговор в друг.

Но когато вече се бяхме изхитрили да намерим липсващата брънка, която да свърже цялата тази забавна история с Нилус, се натъкнахме на Рачковский, шефа на ужасната Охранка, тайната царска полиция.

96

Точно по това време, както четяхме ръкописите на нашите диаболисти, открихме, че в едно от своите превъплъщения граф Сен-Жермен се представял за Ракоши, или поне така го идентифицирал посланикът на Фридрих II в Дрезден. А ландграфът на Хесе, при когото Сен-Жермен, както по всичко личи, умрял, казал, че той е от трансилвански произход и се наричал Рагоцки. Бихме могли да добавим също, че Комений е посветил своята „Пансофия“ (произведение, сто процента розенкройцерско) на някакъв ландграф (колко ландграфове се явиха в нашата история!), който се казвал Раговски. Последно оформяне на мозайката: в антикварната книжарница на площад Кастело бях намерил една немска книжка за масонството, анонимна, в която незнайна ръка бе добавила на авантитулната страница бележка, според която текстът бил написан от Карл Ауг. Раготски. И тъй като тайнствената личност, която вероятно бе убила полковник Арденти, се наричаше Ракоски, ето че отново имахме повод да включим в Плана нашия граф Сен-Жермен.

— Дали не би да даваме прекалено много власт на този авантюрист? — разтревожен запита Диоталеви.

— Няма страшно, отвърна Белбо. Той ни трябва. Както соевият сос в китайската кухня — ако го няма, не е китайско. Виж Алие, той ги разбира тези работи: да не би да взима за пример Калиостро или Вилермоз? Сен-Жермен е квинтесенцията на Homo Hermeticus.

Пиер Иванович Рачковски. Жизнерадостен, лукав интригант, умен и хитър, гениален фалшификатор. Дребен чиновник, който се свързва с революционните групи, арестуван през 1879 година от тайната полиция с обвинение, че дал убежище на атентатори, подготвящи удар срещу генерал Дрентел. Преминава на страната на полицията и се записва (сега внимавайте!) в Черните Центуриони. През 1890 година разкрива в Париж някаква организация, която произвеждала бомби за атентатите в Русия, и успява да организира арестуването на шестдесет и трима руски атентатори. Десет години по-късно ще се разбере, че бомбите са били произвеждани от негови хора.

През 1887-а разпространява писмото на някой си Иванов, осъзнал се революционер, който твърди, че мнозинството от заговорниците са евреи; през 1892-ра се появява една „изповед на остарял бивш революционер“, в която революционерите, прогонени в Лондон, са обвинени, че са британски агенти. През 1892-ра дава гласност на един подправен текст на Плеханов, в който ръководството на партията Народная воля се обвинява в това, че е публикувало въпросната изповед.

През 1902 година се опитва да създаде френско-руска антисемитска легия. За целта използува похват, близък до розенкройцерската практика. Твърди, че легията съществува, за да може някой да я създаде впоследствие. Но използува и друга техника: много умело смесва лъжата с истината, като привидно отхвърля истината, тъй че никой да не се усъмни в лъжата. Пуска в Париж мълвата за тайнствен призив на французите за поддръжка на Руската Патриотична Легия със седалище в Харков. Изрича нападки срещу самия себе си, обявявайки се за човек, който иска да провали тази легия, но предрича, че той, Рачковски, ще промени позициите си. Самообвинява се, че служи на непочтени личности като Нилус, което е чистата истина.

Защо авторът на „Протоколите“ да е Рачковски?

Покровител на Рачковски бил министърът Сергей Витте372, човек с напредничави разбирания, който искал да преобрази Русия в модерна страна. Защо прогресивният Витте си е послужил с реакционера Рачковски, един Бог знае, но нищо вече не можеше да ни изненада. Витте имал политически противник, някой си Ели де Цион, който го бил нападнал публично с политически мотивировки, които напомнят отделни извадки от „Протоколите“. Но в писанията на Цион нямало намеци за евреите, защото сам той по произход бил евреин. През 1887 година, по нареждане на Витте, Рачковски прави обиск във вилата на Цион в Терита и намира там един памфлет на Цион, изкопиран от книгата на Жоли (или от романа на Сю), в който на Витте се приписвали идеите на Макиавели-Наполеон III. Рачковски, чийто фалшификаторски гений не му изневерявал никога, подменил Витте с евреите и пуснал текста в обращение. Името на Цион било сякаш нарочно измислено, за да напомня еврейския Цион и да докаже, че един авторитетен представител на евреите изобличава еврейския заговор. И ето че се създават „Протоколите“. В този момент текстът попада в ръцете на Юлиана или Жюстин Глинка, която посещава в Париж салона на госпожа Блаватска, а в свободното си време шпионира и доносничи срещу руски революционери в изгнание. Въпросната госпожа Глинка е очевидно агентка на павликяните, които са свързани с аграрниците и следователно желаят да убедят царя, че програмата на Витте напълно съвпада със световния заговор на евреите. Госпожа Глинка изпраща документа на генерал Оргеевски, а той, чрез коменданта на имперската гвардия, го предава в ръцете на царя. Черни облаци се спускат над главата на Витте.

Така Рачковски, увлечен в своя антисемитски плам, допринася за немилостта на своя покровител. А оттам вероятно и за самоунищожението си. И наистина, точно тогава ние изгубихме следите му. Може би Сен-Жермен се бе впуснал в нови преобразявания и нови превъплъщения. Но нашата история бе придобила правдоподобен, рационален и логичен вид, защото беше подкрепена от множество факти, истинни, казваше Белбо, както е истинен Бог.

Всичко това силно ми напомняше приказките на Де Анджелис за синархията. Най-хубавото на тази история, разбира се, на нашата история, но може би и на Историята, както намекваше Белбо с трескав поглед, докато ми показваше бележките си, беше, че различни групи се унищожаваха едни други в смъртна схватка, като всяка използуваше оръжията на противника.

— Първото задължение на добрия шпионин, коментирах, е да изобличи като шпиони онези, при които е внедрен.

Белбо се отдаде на спомени:

— Навремето в Х. имаше един период, в който всеки ден привечер срещах някой си Ремо, май че така се казваше, караше черен фиат. Черни мустачки, буйни черни коси, черна риза, черни зъби, отвратително разядени. И се целуваше с едно момиче. Повдигаше ми се от тези черни зъби, които целуваха това красиво и русо създание, дори не си спомням лицето му, но за мен беше девица и проститутка, беше вечната женственост. Целият тръпнех.

— Инстинктивно бе избрал изискания тон, за да подчертае ироничното си отношение, тъй като съзнаваше, че се поддава на невинната съблазън на паметта. Питах се и питах другите защо този Ремо, който участвуваше в Черните Бригади, се показва така в периодите, когато Х. не беше окупиран от фашистите. Отговориха ми, че според слуховете бил шпионин на партизаните. Истина или не, но една вечер го виждам как в същия черен фиат, със същите черни зъби целува същото русо момиче, но на врата си бе вързал червена кърпа и бе облякъл зеленикава риза. Беше минал в Гарибалдийските бригади. Всички му честитяха, а той бе приел бойното име Х9, като героя на Алекс Реймънд, за който беше чел в криминалните списания. Браво, Х9, викаха му… А аз го ненавиждах още по-силно, защото обладаваше момичето с общото съгласие на народа. Но някои казваха, че бил фашистки шпионин при партизаните, мисля, че говореха така, защото и те са желаели момичето, но както и да е, Х9 беше съмнителен…

— И после?

— Извинявайте, Казобон, защо толкова се интересувате от моите истории?

— Защото разказвате, а разказите са плод на колективното въображение.

— Точка за вас. И така, една сутрин Х9 излязъл от зоната, може би е имал среща с момичето в полето, за да отиде отвъд тези жалки ласки и да покаже, че инструментът му не е толкова разяден, колкото зъбите му — извинявайте, но така и не успях да го заобичам, накратко, оказва се, че фашистите са му направили клопка, отвеждат го в града и на другия ден в пет сутринта го разстрелват.

Пауза. Белбо наведе поглед към сплетените си като за молитва ръце. После ги вдигна нагоре и заключи:

— С това доказа, че не е бил шпионин.

— И каква е поуката от притчата?

— Кой ви е казал, че притчата трябва да има поука? Но като се замисля, може би означава, че често, за да докаже нещо, човек трябва да умре.

97

Видяхме се с Белбо на другата сутрин.

— Вчера написахме една чудесна страница от типа на романите подлистници, казах му. Но ако искаме да изградим достоверен План, би трябвало да се придържаме по-близо до действителността.

— Коя действителност? — запита ме в отговор той. Може би тъкмо романът подлистник ни дава истинското измерение на действителността. Измамиха ни.

— Кой?

— Накараха ни да повярваме, че от една страна съществува Голямото изкуство, това, което представя типични герои в типични обстоятелства, а от друга, романът подлистник, който разказва за нетипични герои в нетипични обстоятелства. Бях убеден, че един истински „денди“ никога не би се любил нито със Скарлет О’Хара, нито с Констанс Бонасьо, нито дори с Лабуанската Перла на Салгари. За мен романът подлистник беше игра, с помощта на която се разхождах вън от живота. Даваше ми сигурност, защото предлагаше недостижимото. Но не е така.

— Не е ли?

— Не. Пруст е бил прав: животът прилича повече на лоша музика, отколко на една Тържествената меса. Изкуството се шегува с нас и ни вдъхва увереност, кара ни да виждаме света такъв, какъвто творците биха искали той да бъде. Романът подлистник се преструва, че предлага една шега, но представя света такъв, какъвто е или поне какъвто ще бъде. Жените приличат повече на Миледи, отколкото на Мадам Бовари, Фу Манчу374 е по-истински от Натан Мъдреца375 и Историята е по-правдоподобна, когато е разказана от Сю, отколкото когато е предвидена от Хегел. Шекспир, Мелвил, Балзак и Достоевски всъщност са писали романи подлистници. Това, което действително се е случило, е било разказано предварително в този вид популярна литература.

— Защото е по-лесно да се подражава на романа подлистник, отколкото на изкуството. За да станеш Джокондата, ти е нужно огромно усилие, докато за да станеш Миледи, ти стига да следваш линията на най-малкото съпротивление.

Диоталеви, който до този момент не се беше обадил, забеляза:

— Погледнете нашия Алие. По-лесно му е да подражава на Сен-Жермен, отколкото на Волтер.

— Така е, съгласи се Белбо. Всъщност и за жените той е по-интересен от Волтер.

По-късно открих файла, в който Белбо преразказваше с литературни похвати нашите заключения. Казвам „литературни похвати“, защото си давам сметка, че се е забавлявал да пресъздава случката, като влага от себе си само необходимите свързващи изречения. Не успях да идентифицирам всички цитати, парафрази и заемки, но все пак разпознах много текстове от този яростен колаж. И този път Белбо се бе помъчил да избяга от тревожещото въздействие на Историята, описвайки живота чрез заимствувани оттук-оттам цитати.

98

Мисля, че по това време Алие убягна на контрола ни. Този израз употреби Белбо, и то с подчертано безразличен тон. И този път го отдадох на ревността му. Мълчаливо страдащ от натрапчивата мисъл за властта на Алие над Лоренца, той на висок глас се подиграваше с растящото влияние на Алие върху Гарамонд. Може би и ние имахме вина за това. Алие бе започнал да въздействува на Гарамонд почти година по-рано, още от времето на алхимическия празник в Пиемонт. Гарамонд му бе поверил картотеката на сефетата, за да подбере нови жертви, които да обогатят каталога на „Разбулената Изида“, съветваше се с него вече за всяко решение и без съмнение всеки месец му подписваше чек. Гудрун, която периодично извършваше експедиции към дъното на коридора, отвъд стъклената врата, отвеждаща към приглушеното царство на „Мануцио“, ни докладваше загрижена, че на практика Алие бил окупирал канцеларията на госпожа Грация, диктувал й писма, водел нови посетители в кабинета на Гарамонд, с една дума, и тук омразата изтръгваше от устата й още повече гласни, се разполагал като господар. Наистина можехме да си зададем въпроса защо Алие прекарва цели часове над картотеките на „Мануцио“. Беше имал достатъчно време да научи всички налични сефета, които можеха да бъдат примамени за нови автори на „Разбулената Изида“. И все пак продължаваше да пише, да влиза в контакти, да изпраща покани. А ние в края на краищата окуражавахме неговата самостоятелност.

Тази ситуация не беше неприятна за Белбо. Колкото повече Алие се задържаше на улица Маркиз Гуалди, толкова по-малко време прекарваше на улица Синчеро Ренато и следователно по-малка беше вероятността „Симон“ да смути с неочакваното си нахлуване честите и непредвидими появи на Лоренца Пелегрини, при които лицето на Белбо се озаряваше от вече нескривано вълнение. И аз нямах нищо против тази ситуация, тъй като все повече разлюбвах „Разбулената Изида“ и все повече се увличах по моята история на магията. Смятах, че съм научил от диаболистите всичко, което можеше да се научи, и оставях Алие да поддържа контакти и да сключва договори с новите автори.

Диоталеви също не възразяваше, в смисъл че светът за него сякаш имаше все по-малко значение. Сега, като си мисля, продължаваше застрашително да слабее, понякога го заварвах в неговата стая наведен над някой ръкопис, но с поглед, зареян в празното пространство, и писалка, която се изплъзваше от ръката му. Не дремеше, по-скоро изглеждаше напълно изтощен.

Но съществуваше и друга причина, поради която се съгласявахме Алие да се появява все по-рядко при нас, да ни връща ръкописите, които беше отхвърлил, и да изчезва по коридора. Всъщност не искахме да слуша нашите разговори. Ако се бяхме запитали защо, щяхме да си отговорим, че се срамуваме или че не искаме да сме нетактични, тъй като се подигравахме с метафизични неща, в които той по някакъв начин вярваше. Но истината беше, че изпитвахме недоверие към него и постепенно се поддавахме на чувството, че трябва да сме сдържани като хора, посветени в някаква тайна, и неусетно отпращахме Алие сред непосветените, ние, които постепенно и все по-насериозно откривахме това, което сами бяхме измислили. От друга страна, както каза Диоталеви в момент на повишено настроение, като си имахме истински Сен-Жермен, не ни беше нужен предполагаемият.

Алие не изглеждаше засегнат от нашата сдържаност. Поздравяваше ни много любезно и изчезваше. С любезност, която приличаше повече на надменност.

Една сутрин в понеделник бях отишъл късно в редакцията и Белбо, нетърпелив, ме покани при себе си, като извика и Диоталеви.

— Страхотни новини, предупреди ни той. Но тъкмо щеше да заговори, влезе Лоренца. Белбо бе раздвоен между радостта от това посещение и нетърпението да сподели с нас разкритията си. Миг по-късно на вратата се почука и Алие надникна в стаята.

— Не бих искал да ви безпокоя, моля ви, не се тревожете. Нямам право да смущавам такъв ареопаг. Съобщавам само на прекрасната Лоренца, че съм при господин Гарамонд, и се надявам, че ще ми бъде разрешено поне да я поканя по обяд на едно шери в моя офис.

В неговия офис. Този път Белбо изпусна нервите си. Дотолкова, доколкото той можеше да ги изпусне. Изчака Алие да излезе и процеди през зъби:

— Ma gavte la nata!

Лоренца, която в момента правеше весели съзаклятнически жестове, го запита какво означават думите му.

— Торински диалект. Значи „измъкни си тапата“ или, ако предпочиташ, „бъдете тъй добър да си измъкнете тапата“. В присъствието на личност надменна и наперена предполага се, че е изпълнена със своята собствена нескромност, а също тъй се приема, че въпросното прекомерно самочувствие поддържа тялото издуто само благодарение на една тапа, сиреч запушалка, която, втикната в ануса, възпрепятствува смаляването на цялото това балоновидно достолепие, тъй че подканването, отправено към субекта, да изтръгне гореказаната тапа (запушалка) фактически осъжда субекта да осъществи своето необратимо омекване или спихване, нерядко придружено от остро свистене и свеждане на външната обвивката до нещо незначително, блед образ, безкръвен спомен за нявгашното величие.

— Не знаех, че си толкова вулгарен.

— Сега вече знаеш.

Лоренца излезе, преструвайки се на възмутена. Беше ми ясно, че от това Белбо страдаше повече. Истинският й гняв дори би го успокоил, но престореното възмущение го караше да мисли, че при Лоренца и в други моменти проявите на чувства можеха да бъдат театър.

И смятам, че тъкмо затова веднага каза с решителен тон:

— Да продължаваме. Което значеше да продължаваме с Плана, да работим сериозно.

— Не ми се работи, заяви Диоталеви. Не се чувствувам добре. Боли ме тук. И пипаше стомаха си. Ще излезе някой гастрит…

— Глупости, прекъсна го Белбо. На мен ще ми говориш за гастрит… И от какво ще си го получил? От минералната вода ли?

— Защо не? — усмихна се кисело Диоталеви. Снощи попрекалих. Свикнал съм на „Фюджи“, а пих „Сан Пелегрино“.

— Тогава трябва да внимаваш. Тази твоя невъздържаност може да те убие. Но да продължим, защото от два дни умирам от желание да ви разкрия нещо. Най-после узнах защо от векове тридесетте и шест невидими не могат да определят формата на картата. Джон Дий е сбъркал. Цялата география трябва да се прекрои. Ние обитаваме едно кухо кълбо откъм вътрешната му страна, обвити от земната кора. И Хитлер го е разбрал.

99

Белбо успя да включи и Хитлер в Плана.

— Има го черно на бяло. Доказано е, че основоположниците на нацизма са били свързани с тевтонското неотамплиерство.

— Трудно ще ме убедите.

— Не измислям, Казобон, от време на време ми се случва да не измислям!

— Спокойно, кога пък сме измисляли? Винаги сме тръгвали от обективните факти или поне от общоизвестни обстоятелства.

— Този път също. През 1912-та се ражда един Германски орден, проповядващ нещо, което бих нарекъл ариософия, тоест философия на арийското превъзходство. През 1918-а някой си барон Фон Зеботендорф основава един клон от него, тайното дружество Туле, енти вариант на Строгото Съблюдение на Храма, но със силни расистки, пангермански и неоарийски оттенъци. А през 1933 година този Зеботендорф ще напише, че е посял семето, което по-късно е покълнало при Хитлер. При това именно в средите на Туле се появява пречупеният кръст. И кой веднага се включва в това дружество? Рудолф Хес391, прокълната душа на Хитлер! И след него Розенберг392! И самият Хитлер! Безспорно сте чели във вестниците, че Хес в затвора на Шпандау и до днес се занимава с езотерични науки. През 1924-та Фон Зеботендорф публикува една брошура върху алхимията и отбелязва, че първите опити за разбиване на атома доказват истините на Великото Дело. И пише роман за Розенкройцерите! Освен това издава и едно астрологическо списание, „Астрологише рундшау“, а Тревър-Роупър твърди, че нацистките главатари, начело с Хитлер, не си мръдвали пръста, преди да им направят хороскоп. През 1943-та изглежда, са се допитали до група ясновидци, за да открият къде съюзниците държат затворен Мусолини. Изобщо цялото нацистко ръководство е било свързано с тевтонския неоокултизъм.

Белбо, изглежда, бе забравил случката с Лоренца. И аз му помагах да изгражда теорията си:

— В края на краищата можем да си обясним в тази светлина и дарбата на Хитлер да увлича тълпите. Като физика е бил един дребосък с пискливо гласче, как ли е карал хората да подлудяват? Трябва да е притежавал способности на медиум. Вероятно подготвен от някакъв тамошен друид, е умеел да контактува с подземните токове. И той е бил един биологичен менхир или колектор. Предавал е подземната енергия на своите последователи, събрани в Нюрнбергския стадион. За известно време е успявал, после са му се изтощили батериите.

100

— Поздравявам ви, Казобон, в своята наивност сте имали един верен проблясък на интуицията. Истинската и единствена идея-фикс на Хитлер са били подземните токове. Той е подкрепял така наречената Hohlweltlehre, учението за кухата земя.

— Деца, аз си тръгвам. Гастритът ме мъчи — заяви Диоталеви.

— Почакай малко, сега иде най-интересното. Земята е куха: ние живеем не отвън, върху нейната изпъкнала кора, а вътре в нея, върху вдлъбнатата й вътрешна повърхност. Това, което наричаме небе, е маса от газове с отделни по-светли участъци, която изпълва вътрешността на кълбото. Всички астрономически измерения трябва да се преразгледат. Небето не е безкрайно, а ограничено. Слънцето, ако съществува, е толкова голямо, колкото го виждаме, едно топче с диаметър от тридесетина сантиметра в центъра на земята. Гърците са подозирали всичко това.

— Всичко това си го измислил ти, каза отегчен Диоталеви.

— Измислил съм го, ама не! До тази идея е стигнал в началото на XIX век някакъв американец, Симс. По-късно, в края на века, я подхваща друг американец, някой си Тийд, който се опира на алхимични опити и на евангелието от Исая. След Първата световна война теорията е усъвършенствувана от един германец, не му помня името, който основава Движение на учението за кухата земя. Тогава Хитлер и неговите хора откриват, че тази теория пасва точно на техните принципи, и после, изглежда, сбъркали няколко изстрела на техните Фау–1 тъкмо защото пресмятали траекториите им, тръгвайки от хипотезата, че земната повърхност е вдлъбната, а не изпъкнала. Хитлер вече се е убедил, че е Царят на Света и че неговите първи помощници от нацисткия Генерален щаб са Непознатите Управници. И къде живее този Цар на Света? Вътре, под, а не отвън. И тъкмо защото тръгва от тази хипотеза, Хитлер решава да преобърне целия ред на търсенията, концепцията за крайната географска карта, начина за тълкуване на Махалото! Трябва да се съберат в едно шестте групи и да се направят отново всички изчисления. Спомнете си логиката на Хитлеровите завоевания… Първо искане, Данциг, за да има под своя власт класическата люлка на тевтонската група. След това завладява Париж, за да контролира Махалото и Айфеловата кула, влиза във връзка със синархическите групи и ги внедрява в правителството на Виши. После си гарантира неутралитета, а всъщност съучастничеството на португалската група. Четвърта цел, то се знае, е Англия, но тя е твърде трудна за постигане. Междувременно, прехвърляйки войната в Африка, се стреми да достигне Палестина, но и това не му се удава. Тогава се насочва към завладяването на павликянските територии, като нахлува на Балканите и в Русия. Когато решава, че държи в ръцете си четирите шести от Плана, изпраща тайно Хес в Англия с мисията да предложи съюз. Тъй като бейкънистите не се хващат на въдицата, идва му нова идея: тези, които съхраняват най-важната част от тайната, могат да бъдат само вечните врагове, евреите. И не е необходимо да ги търси в Йерусалим, където са останали много малко от тях. Липсващият къс от посланието на йерусалимската група не се намира в Палестина, а в някоя група от диаспората. И ето ви обяснението за Великото изтребление.

— В какъв смисъл?

— Но помислете малко. Представете си, че искате да извършите един геноцид…

— Моля ти се, прекъсна го Диоталеви, вече прекаляваме. Стомахът ме боли. Тръгвам си.

— Не бързай толкова. Когато Тамплиерите изкормваха сарацините, ти се забавляваше, защото е станало отдавна, а сега се възмущаваш като дребен интелектуалец. Ние се мъчим да прекроим историята и нищо не трябва да ни плаши.

Оставихме го да продължи, победени от неговия ентусиазъм.

— Това, което прави впечатление при геноцида на евреите, е протакането на процедурата. Първо ги държат да гладуват в лагерите, после ги събличат голи, след това душовете, после педантичното съхраняване на камарите от трупове и складирането на дрехите, описването на личните вещи… Всичко това не е рационално, ако въпросът е бил само да бъдат унищожени. Става рационално обаче, ако са търсели послание, което едно от тези милиони същества, йерусалимският представител на тридесетте и шест невидими, е носел скрито в подгъва на дрехата си, в устата си или татуирано на кожата… Единствен Планът обяснява необяснимата бюрократичност на геноцида! Хитлер претърсва евреите, за да открие следата, идеята, която ще му позволи да определи с помощта на Махалото точното място, където под вдлъбнатия свод, с който кухата земя обгръща сама себе си, се пресичат подземните токове. А те, внимавайте в съвършенството на концепцията, именно в тази точка се отъждествяват с небесните токове, с което теорията за кухата земя материализира, така да се каже, хилядолетната херметическа интуиция: което е отдолу е равно на онова, което е отгоре! Мистичният полюс съвпада със сърцето на земята, тайният чертеж на светилата е всъщност тайният рисунък на подземията на Агарта, няма разлика между рай и ад и свещеният Граал, този Lapis exillis, е в действителност Lapis ex coelis393 в смисъл, че е Философският Камък, който се ражда като обвивка, край, граница, хтоническо лоно на небесата! И когато Хитлер определи местонахождението на тази точка в центъра на земната кухина, който е съвършеният център на небето, той ще стане господар на света, на който е Цар по силата на расата си. Ето защо до последния момент отдън своя бункер той се надява, че ще успее да открие Мистичния Полюс.

— Стига, спря го Диоталеви. Вече съм съвсем зле. Боли ме.

— Наистина му е зле. Не е от идейния спор, обадих се аз.

Едва тогава Белбо сякаш разбра. Бързо стана, за да подкрепи приятеля си, който се облягаше на масата, полуприпаднал.

— Извинявай, увлякох се. Нали не ти прилоша от нещата, които наговорих? От двадесет години си знаем шегите, нали? Ама ти наистина не си добре, може би си прав и ще излезе някакъв гастрит. Да знаеш, че едно хапче „Меранкол“ ще те оправи. И една грейка. Хайде, ще те изпратя до вкъщи. Но после ти трябва лекар. Не е зле да се изследваш.

Диоталеви каза, че може да се прибере и сам с такси, че не е седнал да умира. Трябвало само да си легне. Щял да извика лекар. Честна дума. И че не му било станало лошо от историите на Белбо. Бил се усетил зле още предната вечер. Белбо, изглежда, се успокои и го изпрати до таксито.

Върна се угрижен.

— Като си помисля, от няколко седмици това момче не ми харесва. Има тъмни кръгове около очите… Но дявол да го вземе, аз вече от десет години трябваше да съм в гроба от цироза, а ето ме жив и здрав, пък той, който живее като аскет, е получил гастрит, а може би и нещо по-лошо, според мен ще излезе язва. По дяволите Планът. Тоя живот, дето го живеем, е живот на луди.

— Аз мисля, че от едно хапче „Меранкол“ ще му мине.

— И аз се надявам. Но ако си сложи и термофор, по-добре. Дано се оправи.

101

Диоталеви получи кризата към края на ноември. Очаквахме го един ден в редакцията, но той се обади по телефона и ни съобщи, че постъпва в болница. Докторът казал, че симптомите не били тревожни, но било по-добре да си направи изследвания.

Белбо и аз свързвахме болестта му с Плана, в който навярно бяхме задълбали прекалено много. С половин уста се убеждавахме, че не е логично, но се чувствувахме виновни. За втори път ставахме съучастници с Белбо: веднъж, когато бяхме премълчали (пред Де Анджелис), и този път, когато и двамата бяхме говорили твърде много. Нямахме основание да се чувствуваме виновни, бяхме убедени в това, но не можехме да се освободим от угризенията. По тази причина за повече от месец престанахме изобщо да споменаваме Плана.

Две седмици по-късно Диоталеви се появи и уж безгрижно ни заяви, че поискал от Гарамонд отпуск по болест. Предписали му лечение, не обясни точно какво, за което трябвало да ходи в болницата веднъж на два-три дни и от което се чувствувал поотслабнал. Не смятах, че може да отслабне повече: лицето му вече не се отличаваше по цвят от косите му.

— И престанете с тези истории, каза. Разрушават здравето, както виждате. Розенкройцерите си отмъщават.

— Не се безпокой, отвърна му Белбо с усмивка, ние на Розенкройцерите ще им покажем един такъв и ще те оставят на мира. И направи жест с ръка.

Лечението продължи чак до началото на следващата година. Аз бях потънал в историята на магията, истинската, сериозната, казвах си, а не нашата. Гарамонд се отбиваше в стаята ни най-малко веднъж на ден, за да пита какви са новините от Диоталеви.

— И ви моля, уведомявайте ме за всичко, от което има нужда, искам да кажа за всеки проблем, който се появи. Бих искал аз, фирмата, да направим каквото можем за нашия ценен приятел. За мен той е като син, нещо повече, като брат. Във всеки случай, слава Богу, живеем в цивилизована страна и каквото и да разправят, се радваме на превъзходно обществено здравеопазване.

Алие искаше да покаже колко е услужлив, попита ни за името на болницата и се обади по телефона на директора й, негов скъп приятел (на всичкото отгоре, както ни обясни, брат на едно „сефе“, с което бил в най-сърдечни отношения). Диоталеви щял да бъде обкръжен с особени грижи.

Лоренца беше разтревожена. Почти всеки ден се отбиваше в „Гарамонд“, за да разбере какво става. Белбо трябваше да бъде щастлив, но изнамери нов повод за мнителност. При тези посещения Лоренца всъщност му бягала, защото не идвала заради него.

Малко преди Коледа случайно дочух част от разговор между тях. Лоренца му казваше:

— Уверявам те, снегът е прекрасен и стаите са много удобни. Ще можеш да покажеш скиорско майсторство. Съгласен ли си?

Извадих заключението, че ще прекарат новогодишните празници заедно. Но след коледната ваканция, когато Лоренца отново се появи в коридора на издателството, Белбо й каза:

— Приятно прекарване. И отклони опита й да го прегърне.

102

Един ден към края на януари минавах по улица Маркиз Гуалди, където бях паркирал колата си, и срещнах Салон, който излизаше от „Мануцио“.

— Отбих се при моя приятел Алие… — каза.

Приятел? Доколкото си спомнях, на празника в Пиемонт Алие беше заявил, че не го обича. Дали Салон си пъхаше носа в „Мануцио“, или пък Алие го използуваше за кой знае какви контакти?

Нямах много време за размишления, защото той ми предложи да изпием по един аперитив и се озовахме в „Пилад“. Никога не го бях виждал по тези места, но Салон поздрави стария Пилад, сякаш се познаваха от години. Настанихме се на една маса и той ме запита как върви моята история на магията. Знаеше и за нея. Аз пък го подкачих на темата за кухата земя и за онзи Зеботендорф, за когото бе споменал Белбо.

Той се засмя:

— О, естествено, какви ли не луди идват при вас! По въпроса за кухата земя нищо не зная. Що се отнася до Фон Зеботендорф, да, странен тип… Успял е да напъха в главата на Химлер и компания самоубийствени за германския народ идеи.

— Какви идеи?

— Източни измислици. Този човек не е искал да има нищо общо с евреите и е боготворил арабите и турците. А знаете ли, че на писалището си Химлер освен „Майн Кампф“ държал винаги и Корана? На млади години Зеботендорф се увлякъл по някаква тайна турска секта и започнал да изучава ислямския гностицизъм. Казвал е „Фюрерът“, но е мислел за Стареца от Планината. И когато всички заедно основали СС, всъщност са мислели за организация, подобна на организацията на Кръвниците… Защо според вас по време на Първата световна война Германия и Турция са били съюзници…

— А вие откъде знаете тези неща?

— Мисля, че ви казах: бедният ми баща работеше за руската Охранка. Е, добре, аз помня, че по онова време царската полиция се занимаваше с Кръвниците, струва ми се, Рачковски пръв се беше досетил за тях… След това изоставиха тази следа, защото, ако в историята бяха замесен Кръвниците, не можеха да участвуват евреите, а опасността тогава идваше от евреите. Както винаги. Евреите се върнаха в Палестина и принудиха другите да се измъкнат от пещерите. Но тази история е доста объркана, нека спрем дотук.

Изглежда, вече се разкайваше, че се е разбъбрил, и бързо-бързо се сбогува с мен. Но имаше и още нещо. След всичко, което се случи, сега съм убеден, че не съм сънувал, но онзи ден помислих, че халюцинирам, защото, проследявайки с поглед Салон, който излизаше от бара, ми се стори, че на ъгъла се спира при някакъв мъж с арабски черти на лицето.

Във всеки случай ми беше разказал достатъчно, за да възбуди до краен предел въображението ми. Стареца от Планината и Кръвниците не ми бяха непознати: споменавах ги в дипломната си работа, защото Тамплиерите бяха обвинени, че са сключвали тъмни сделки и с тях. Как можех да го забравя?

Така отново умът ми заработи, а още повече пръстите: прехвърлих старите си фишове и в главата ми блесна такава смайваща мисъл, че нямах търпение да не я споделя с Белбо.

На сутринта нахълтах в стаята му.

— Объркали са всичко. Объркали сме всичко.

— Кой е объркал? Успокойте се, Казобон. О, господи, пак ли Планът? За миг се поколеба. Има лоши новини от Диоталеви. Той не говори и аз се обадих в болницата, но там не пожелаха да ми съобщят нищо конкретно, защото не съм му бил роднина. А като няма роднини, кой ще се грижи за него? Не ми харесаха недомлъвките им. Доброкачествено е, казаха, но лечението не било достатъчно, трябвало да постъпи за около месец, а можело и да се опита хирургическа намеса… С други думи, нещо крият и тази история все по-малко ми харесва.

Не знаех какво да отговоря, започнах да разлиствам някакъв ръкопис, за да залича спомена от триумфалното си нахълтване. Но пък Белбо не издържа. Беше като комарджия, на когото изведнъж са показали ново тесте.

— По дяволите, извика. Все пак животът продължава. Казвайте.

— Объркали са всичко. И ние сме объркали всичко или почти всичко. И така: Хитлер прави знаем какво с евреите, но тайната си остава тайна. Окултистите от цял свят в продължение на векове учат иврит, изцеждат Кабалата отвсякъде и какво постигат? Само умението да съставят хороскопи. Защо?

— Ами… Защото липсващата част на йерусалимците все още се крие някъде. А и другата част, на павликяните. Доколкото знаем, и тя не е открита…

— Така би отговорил Алие. Моят отговор е по-добър. Евреите нямат пръст в тая работа.

— В какъв смисъл?

— Евреите нямат нищо общо с Плана. И не могат да имат. Нека си представим положението на Тамплиерите първо в Йерусалим, а после в европейските лагери. Френските рицари се срещат с германските, португалските, испанските, италианските, английските, а всички заедно се свързват с византийското крило и главно мерят сили с противника турчин. Противник, с когото се бият, но и с когото преговарят, както видяхме. Така изглеждали противоборствуващите сили и отношенията им били като между благородници от еднакъв ранг. Какви са били евреите в Палестина по това време? Верско и расово малцинство, толерирано, дори уважавано от арабите, които се отнасяли към него с доброжелателно снизхождение, и малтретирано от християните, защото, нека не забравяме, че в хода на разните кръстоносни походи падало голямо плячкосване на гетата и не по-малко колене. А ние си представяме, че Тамплиерите сред цялата тази гадория и воня си разменяли с евреите мистични сведения. Как не! И в европейските лагери евреите се появявали като лихвари, паплач, гледана накриво, която може да се използува, но без да й се доверява човек. Говорим за отношения между рицари, изграждаме плана на една духовна общност, а си въобразихме, че Тамплиерите от Провенс могат да допуснат в играта граждани от втора категория. Как не!

— Но всички магьосници от Ренесанса, които се втурват да учат Кабалата…

— Няма как. Вече били близо до третата среща, нетърпеливи, търсели преки пътечки. Ивритът им изглеждал език свещен и тайнствен. Кабалистите се трудили за себе си и за други цели, а тридесет и шестимата, пръснати по света, си били втълпили, че този неразбираем език крие кой знае какви тайни. Не друг, а Пико дела Мирандола казва, че „никакви имена, доколкото са такива и за да имат значение, в магическото дело не могат да имат сила, nisi sint Hebraica“, тоест ако не са еврейски. Какво значи това? Явно Пико дела Мирандола е бил глупак.

— Да речем.

— А освен това като италианец бил изключен от Плана. Какво е знаел той за него? Толкова по-зле за разните Агрипа, Ройхлин и тям подобни, които се втурват по лъжливата следа. Възстановявам историята на тази лъжлива следа, разбирате ли? Повлияхме се от Диоталеви, който се е заплеснал по своята Кабала. Той ни замая и ние вмъкнахме евреите в Плана. Ако Диоталеви се занимаваше с китайска култура, може би щяхме да бутнем в него и китайците.

— Може би.

— А може би не. Но няма защо да си скубем косите, подлъгахме се по останалите. Тази грешка са я правили всички досега, може би още от Постел насам. Двеста години след Провенс били убедени, че шестата група е йерусалимската. А това не е вярно.

— Но извинявайте, Казобон, самите ние поправихме тълкуването на Арденти и решихме, че камъкът на великата среща не е Стоунхендж, а камъкът на Омаровата джамия.

— И сбъркахме. Има и други камъни. Трябваше да потърсим някое място, свързано с камък, върху планина, върху канара, върху скала… Шестимата чакат в крепостта Аламут.

103

Бях изпълнил коронния си номер и сега дължах обяснения. Подготвих ги предварително и ги сервирах на Белбо — подробни и подкрепени с документи, когато на масичката в бара го затрупвах с доказателства, а той ги следеше с все по-замъглени очи, палейки цигара от цигара и протягайки всеки пет минути празна чаша с някакъв остатък от лед на дъното към Пилад, който се спускаше да я напълни, без да чака специална поръчка.

Първите източници бяха именно тези, в които се появяваха най-ранните упоменавания на Тамплиерите, от Герхард Страсбургски до Жоанвил. Тамплиерите бяха влизали във връзка, ту в конфликт, ту в таен съюз, с Кръвниците на Стареца от Планината.

Разбира се, историята беше по-сложна. Започваше след смъртта на Мохамед с разцеплението между последователите на официалния закон, суннитите, и поддръжниците на Али, зетя на Пророка, мъжа на Фатима, който бил лишен от наследствената титла. Пламенните привърженици на Али, свързани от „Шиата“, сиреч групата на посветените, основали еретичното крило на исляма, това на шиитите. Затворено учение, което вижда постоянната практика на откровението не в традиционно преповтаряните думи на Пророка, а в самата личност на Имама, господар, водач, въплъщение на аллах, осезаемост на бог, Цар на Света.

И какво се случило с това еретично крило на исляма, което постепенно се прониквало от всички магически доктрини на средиземноморския басейн, от манихейците до гностиците, от неоплатониците до иранската мистика, с всички влияния, които бяхме следили от години в хода на тяхното западно развитие? Тази история беше трудна за разплитане не само защото беше дълга, но и защото разните арабски автори и участници в нея имаха безкрайни имена и ние до късни нощи не успявахме да различим Абу Абдулла Мухаммад от Али ибн Разам ад-Таи ал-Куфи, Абу Мухаммад Убайд Аллах от Абу Муин ад-Дин Насир ибн Хосроф Марвази Кобадиани (макар че навярно и един арабин би се затруднил не по-малко да направи разлика между нашите Аристотел, Аристосен, Аристарх, Аристид, Анаксимандър, Анаксимен, Анаксагор, Анакреонт и Анахарс).

Но едно беше безспорно: движението на шиитите се разделя на два клона. Единият, наречен „на дванадесятниците“, очаква своя Имам, изчезнал и обещан, а другият, „на исмаилитите“, се ражда по време на царуването на Каирските Фатимиди и после, през множество различни перипетии, се утвърждава като реформиран исмаилизъм в Персия благодарение на една очарователна, мистична и жестока личност, Хасан Саббах. Тук Саббах създава своя център, издига своя непревзимаем престол на югозапад от Каспийско море в крепостта Аламут, Гнездото на Грабливата птица.

Тук Саббах се обкръжава със своите предани до смърт привърженици, фидаюни или федаини, които праща да извършват необходимите му политически убийства като оръдия на тайната свещена война, „джихад хафи“. Федаините, или там както се наричат, по-нататък придобили печална слава под името Ал-Хашшашиин395, Кръвници — име, което не е много привлекателно за нас, но навремето за тях било прекрасно, символ на една общност от войнствени братя по вяра, които приличали много на Тамплиерите, също готови да загинат за своя бог. Изобщо, духовно рицарство.

Крепостта или замъкът Аламут — това е Камъкът. Изграден върху един планински гребен, дълъг четиристотин метра и широк на места само няколко стъпки, най-много тридесет, замъкът се появявал пред този, който идвал по пътя за Азербайджан, като естествен хребет, ослепителен с белотата си под слънцето, синкав на фона на пурпурния залез, млечноблед на разсъмване и кървавочервен под лъчите на изгряващото слънце, а някои дни забулен в облаци или призрачно осветен от мълнии. По протежение на горния му ръб с мъка се различавала някаква изкуствена прибавка от четириъгълни кули. Гледан откъм подножието, Аламут приличал на поредица от скални плочи, които се издигали на стотици метри, заплашително надвиснали над пътника. Най-достъпният склон бил един хлъзгав чакълест сипей, който и до ден-днешен археолозите не успяват да преодолеят. По онова време до замъка се стигало по тайно спираловидно стълбище, издълбано в скалата така, както се бели ябълка, което един-единствен стрелец можел да защитава със своя лък. Непревзимаем, извисяващ се на главозамайваща височина в Отвъдното, Аламут, крепостта на Кръвниците. Човек е могъл да стигне до нея само яхнал орел. Тук властвувал Саббах, а след него тези, които щели да носят един по един титлата Старецът от планината. И първи от тях, наследникът на Саббах — Синан.

Саббах измислил един особен начин да властвува над своите и над противниците си. На враговете съобщавал, че ако не се покорят на волята му, ще бъдат убити. А никой не можел да убегне на Кръвниците. По времето, когато кръстоносците още се мъчели да превземат Йерусалим, низам ал-мулк396, първият министър на султана, бил прободен смъртоносно от един преоблечен като дервиш наемен убиец в носилката, която го отвеждала към харема му. Химският атабек също бил заклан от хората на Стареца, когато, обкръжен от въоръжени до зъби телопазители, излязъл от замъка си за петъчната молитва.

Синан решил да убие християнина кръстоносец маркиз Корадо ди Монтефелтро и за тази цел изпратил двамина от своите, които след дълга подготовка се промъкнали сред неверниците, подражавайки на техните навици и говорейки езика им. По време на една гощавка, дадена от Тирския епископ, те, преоблечени като монаси, скочили върху изненадания маркиз и го ранили. Единият от нападателите веднага бил убит от стражите, а другият се скрил в една църква. Изчакал там да донесат ранения, нападнал го, довършил го и щастлив, се оставил да бъде убит.

Всичко това защото, както разказват арабските историци суннити, а после и християнските хроникьори от Одорико да Порденоне до Марко Поло, Стареца бил открил един жесток способ да превръща своите рицари в непобедими военни машини, верни нему до върховна саможертва. Още съвсем млади ги отвличал, докато спели, в крепостта, обсипвал ги със сладости, вино, жени, цветя, омайващи гощавки, замъглявал умовете им с хашиш. И когато вече не можели да се откажат от извратените удоволствия на измамния рай, събуждал ги и ги поставял пред избора: върви и убивай, ако успееш, този рай ще бъде отново твой завинаги; ако се провалиш, ще затънеш във всекидневния ад.

И младежите, замаяни от опиата, покорни на волята му, се жертвували, за да взимат жертви — убийци, осъдени на смърт, нещастници, изпращани да носят нещастие.

Как се бояли от тях, как разправяли легенди за тях кръстоносците в безлунните нощи, когато свирел пустинният самум! Как се възхищавали от тях Тамплиерите, зверове, покорени от кристално чистата им готовност за саможертва! Как се съгласявали да им плащат, за да минат по техните земи, искайки в замяна само формални данъци в една игра на взаимни отстъпки, съзаклятничества, военни побратимявания, изкормвайки се едни други на полесражението и после сред тайни милувки, нашепвайки си мистични обреди, магически формули, алхимични рецепти…

Тамплиерите възприели тайните ритуали на Кръвниците. Само тъпото невежество попречило на стражите и инквизиторите на крал Филип да се досетят, че заплюването на кръста, целувката по задника, черната котка и почитането на Бафомет са повторение на други обреди, които Тамплиерите извършвали под въздействието на първата тайна, открита им от Изтока: употребата на хашиш.

Тогава беше очевидно, че Планът се е родил, трябваше да се е родил там: от хората на Аламут Тамплиерите са узнали за подземните токове, с хората от Аламут са се срещнали в Провенс и са създали тайната мрежа на тридесет и шестимата невидими. И затова Кристиан Розенкройц отишъл във Фес и в други източни градове, затова към Изтока се насочил Постел, затова от Изтока и от Египет, седалище на исмаилитската династия на Фатимидите, ренесансовите магьосници внесли главното божество на Плана — Хермес, Хермес-Теут или Тот, и затова с египетски образи изпъстрял своите ритуали мистификаторът Калиостро. И затова йезуитите, не толкова глупави, колкото сме си ги представяли, заедно с нашия приятел Кирхер се нахвърлили върху йероглифите, върху коптското писмо и върху другите източни говори, използувайки иврита само като прикритие, като отстъпка пред модата на времето.

104

А от друга страна, къде да намерим този, който би могъл да чака и е чакал върху Камъка цели шест века? Разбира се, накрая Аламут паднал под монголския натиск, но сектата на исмаилитите останала и се разпространила по целия Изток: една част от нея се сляла с нешиитския суфизъм, друга част породила страшната секта на друзите и най-сетне трета се запазила сред индийските ходжи, последователи на Ага хан, недалеч от мястото, където се намира Агарта.

Но бях открил и друго: по времето на Фатимидите херметическите знания на древните египтяни били преоткрити чрез Хелиополската академия в Кайро, където бил създаден един Дом на науките. Дом на науките! Ето откъде се е вдъхновил Бейкън за своя Соломонов дом, ето кой бил образецът за Парижкия музей!

— Точно така е, вече няма никакво съмнение, каза опиянен Белбо и прибави:

— Но какво се получава с кабалистите?

— Те са само една успоредна история. Йерусалимските равини се досетили, че има някаква връзка между Тамплиери и Кръвници. А испанските равини, които обикаляли уж да дават заеми срещу лихва из европейските лагери, също надушили нещо. Чувствували се изключени от тайната и тласкани от национална гордост, решили да я разкрият сами. Как ние, Избраният народ, ще бъдем държани далеч от тайната на тайните! И, хоп, ражда се кабалистичната традиция, героичният опит на диаспората, на племето извън закона да надхитри господарите, владетелите, които претендират, че знаят всичко.

— Но по този начин създават впечатление у християните, че те самите знаят всичко.

— И в един момент някой прави огромния гаф. Смесва Исмаил с Израил.

— Значи Баруел, Ционските протоколи и Геноцидът са плод на две сгрешени съгласни.

— Шест милиона евреи, убити по едно недоглеждане на Пико дела Мирандола.

— Или може би причината е друга. Избраният народ се е нагърбил със задачата да изтълкува Свещената книга. Изплашил всичко живо наоколо, а другите, като не открили нищо в Книгата, си отмъстили. Хората се боят от този, който ги поставя лице в лице със Закона. А Кръвниците защо не се появяват по-рано?

— Много просто, драги Белбо, помислете си какъв упадък настъпва в техните земи след битката при Лепанто398. Вашият Зеботендорф разбира, че нещо трябва да се търси между турските дервиши, но Аламут вече не съществува, хората му са се изпокрили, чакат. И сега е дошъл техният час, окрилени от ислямското самоопределение, надигат глави от леговищата си. Като включихме Хитлер в Плана, намерихме добър повод за Втората световна война. Като включим Аламутските Кръвници, обясняваме всичко, което се случва от години между Средиземно море и Персийския залив. И тук отлично се вписва нашият Трес — Templi Resurgentes Equites Synarchici, едно общество, което има за цел да възстанови най-накрая връзките между духовните ордени от различните вероизповедания.

— Или което подклажда конфликтите между тях, за да блокира всичко и да лови риба в мътна вода. Ясно. Стигнахме до края на нашия труд по прекрояването на Историята. Дали пък във върховния момент Махалото няма да ни открие, че Пъпът на света е Аламут?

— Все пак да не прекаляваме. Бих оставил този въпрос висящ.

— Като Махалото.

— Може би, но не бива да намесваме всичко, което ни хрумва.

— Разбира се, научният подход над всичко.

Онази вечер аз бях само горд, че съм съчинил една изящна теория. Бях един естет, който употребява плътта и кръвта на света, за да създаде от тях Красота. Белбо вече беше неин привърженик. Като всички — не в резултат на озарение, а по липса на по-добро.

105

Навярно през тези дни Белбо се е помъчил да си даде сметка за това, което му се случва. Макар че строгостта, с която бе успял да се самоанализира, не е могла да го отклони от порока, превръщащ се за него в привичка.

Трябва да се е случило през тези дни. Белбо бе решил да вземе на сериозно света на диаболистите не от излишък, а от недостиг на вяра.

Презирайки се поради негодността си да създава (през целия си живот е използувал незадоволените желания и ненаписаните страници като метафори едни на други, и всичко това под знака на някаква самовнушена и недоказуема низост), си е давал сметка, че изграждайки Плана, в действителност е създавал. Влюбил се е в своя Голем и в него е откривал утешение за себе си. Животът — неговият собствен живот и този на човечеството, като изкуство и по липса на изкуство, изкуството като лъжа. „Светът е създаден, за да се стигне до една книга (лъжлива).“ Но вече се е мъчел да повярва в тази лъжлива книга, защото все пак я беше написал. И ако заговорът наистина съществуваше, Белбо вече нямаше да бъде страхлив, победен, безволев.

Оттук дойде всичко, което се случи по-късно. Това, че той използуваше Плана, макар да знаеше, че е нереален, за да надвие един съперник, когото смяташе за реален. И после, когато забеляза, че Планът го оплита, сякаш наистина съществуваше или сякаш той, Белбо, беше направен от същата материя, от която бе направен и Планът му, отиде в Париж с цел да срещне откровението, реванша.

В плен на всекидневното угризение, задето години наред беше общувал със собствените си призраци, намираше облекчение в това, че съзира призраци, които се обективизират и са познати и на някой друг, пък бил той и негов враг. Нима бе тръгнал, за да се хвърли в устата на вълка? Разбира се, защото този вълк добиваше форма, беше по-истински от Царя на Конопа, може би и от Чечилия, може би и от самата Лоренца Пелегрини.

Болен от толкова неосъществени срещи, Белбо е чувствувал, че сега му е определена реална среща. И то по такъв начин, че той не можеше да я избегне от страхливост, защото беше притиснат към стената. Страхът го задължаваше да бъде смел. Измисляйки, той е създал принципа на реалността406.

106

Точно тези дни, преди не повече от месец, Лия реши, че се нуждая от почивка. Изглеждаш изморен, казваше ми. Може би Планът ме бе изтощил. От друга страна детето, както навремето се е казвало, имаше нужда от здравословен въздух. Едно приятелско семейство ни предложи малката си вила в планината.

Не заминахме веднага. Имаше някои неща, които трябваше да довършим в Милано, и освен това Лия каза, че няма нищо по-отморително от отпуск в града, когато човек знае, че след това заминава.

Тогава за пръв път заговорих на Лия за Плана. Преди това тя беше много заета с детето: знаеше в общи линии, че с Белбо и Диоталеви се занимаваме с нещо като ребус, който ни отнемаше понякога цели дни и нощи, но не й бях открил нищо повече, откакто ми беше прочела назидателната си лекция за моята мания да търся аналогии. Може би се срамувах.

По това време й разказах всичко за Плана, завършен до най-големи подробности. Тя знаеше за болестта на Диоталеви и аз се чувствувах гузен, сякаш бях направил нещо нередно, тъй че се стараех да й представя Плана като някаква интелектуална забава, каквато всъщност и беше.

Лия ми каза:

— Пум, тази твоя история не ми харесва.

— Защо, не е ли красива?

— И сирените са красиви. Я ми кажи, какво знаеш за подсъзнанието?

— Нищо. Не зная дори дали го имам.

— Виждаш ли? Представи си сега, че един виенски шегаджия, за да развесели приятелите си, е измислил цялата история за едно То и за Едиповия комплекс и е съчинил всичките сънища, които уж е сънувал, както и разните малки Хансовци, които никога не е виждал… И какво е станало след това? Милиони хора се оказали готови да се невротизират не на шега и хиляди други били готови да се възползуват от това.

— Лия, ти откачаш.

— Аз ли? Не аз, а ти.

— Добре, дори да сме откачени и двамата, то поне трябва да ми признаеш едно: ние тръгнахме от текста на Инголф. Извинявай, човек попада на едно послание от Тамплиерите и, естествено, му се приисква да го разчете докрай. Може би се поувличаш, за да се подиграеш на търсачите на тайни, но все пак посланието е налице.

— Всъщност знаеш само това, което ти е казал онзи Арденти, а той, по собствените ти думи, бил стопроцентов фантазьор. И освен това много бих искала да го видя с очите си това послание.

Нямаше нищо по-лесно, то беше в папките ми.

Лия пое листа, огледа го първо от едната, после от другата страна, сбърчи носле, отметна косите си от челото, за да види по-добре първата част, шифрованата. После запита:

— Това ли е?

— Не ти ли стига?

— Стига ми, даже ми е много. Дай ми два дни да си помисля.

Когато Лия ми иска два дни да си помисли, то е, за да ми докаже, че съм глупак. Винаги я обвинявам в това, на което тя отговаря:

— Ако разбирам, че си глупак, тогава съм сигурна, че наистина те обичам. Ясно ми е, че си глупав, и пак те обичам. Това не те ли успокоява?

Два дни изобщо не говорихме на тази тема, пък и Лия почти не си седеше вкъщи. Вечерно време я наблюдавах как се свива в едно ъгълче и си записва нещо, късайки лист подир лист.

Когато се качихме в планината, детето цял ден се търкаляше на поляната, Лия приготвяше вечерята и ми каза, че трябва да ям, защото съм станал слаб като клечка. След вечеря ме помоли да й приготвя двойно уиски с много лед и малко сода, запали цигара, както прави само в особени моменти, накара ме да седна и започна да ми обяснява:

— Сега внимавай, Пум, защото ще ти докажа, че най-простите обяснения винаги са най-верните. Този ваш полковник ви е заявил, че Инголф е намерил някакво послание в Провенс, и аз напълно му вярвам. Сигурно е слязъл в подземието и наистина е открил този текст — и почука с пръст по редовете на френски, в някакво сандъче. Никой не твърди, че е намерил ковчеже, обсипано с диаманти. Единственото, което полковникът ви е разказал, е, че според бележките на Инголф една кутия е била продадена. И защо не, била е старинна вещ, получил е за нея някоя и друга пара, но никой не казва, че с тези средства е живял. Може да е имал малко наследство от баща си.

— А защо кутията непременно да е била евтина?

— Защото това послание всъщност представлява най-обикновен списък, паметна бележка на търговец. Хайде да го прочетем заедно.

— Е, добре, сега какво?

— Боже мой, никога ли не ви е идвало наум да надникнете в туристически справочник или в исторически наръчник за този Провенс? Веднага щяхте да откриете, че Хамбарът за Десятъка, където е намерено посланието, е бил сборно място на търговците, защото Провенс се славел като главен търговски център на цялата област Шампан. И че Хамбарът за Десятъка се намирал на улица Сен Жан. В Провенс се търгувало с всякакъв вид стоки, но особено вървели топовете платно, draps или dras, както някога се е пишело, и всяко парче било белязано с марката на тъкачницата, с нещо като печат. Втората гордост на Провенс било производството на рози, червените рози, които кръстоносците донесли от Сирия. Толкова били известни, че когато Едмънд Ланкастърски407 се женел за Бланш д’Артоа и приел титлата граф Дьо Шампан, включил червената роза на Провенс в своя герб и затова войната между Ланкастър и Йорк била наречена „на двете рози“, тъй като в герба на фамилията Йорк пък имало бяла роза.

— Кой ти го каза?

— Една книжка от двеста страници, издадена от Туристическата служба на Провенс, която намерих във Френския център. Но това не е всичко. В Провенс има една крепост, която се нарича Донжонът, тоест Кулата, има една Крепостна врата Порт-о-Пен, дето мислите, че става дума за „хляб“, една Църква на Приюта, а не Убежището, както сте тълкували френското „refuge“, има, естествено, и множество църкви, посветени на една или друга Богородица, имало е или още има улица на Кръглия Камък, върху който поданиците на графа оставяли своя десятък, съществували са улица на Белите Плащове и улица на Голямата Курва, да не ти обяснявам защо, сигурно е била улицата на бардаците.

— А попеликаните?

— В Провенс навремето живели катари, които по-късно, както му е редът, били изгорени, а главният инквизитор бил покаял се катар, известен с прякора Робер льо Бугр. Затова няма нищо чудно да е съществувал площад или квартал, обозначен като място на катарите, макар катарите вече да ги нямало.

— Но през 1344-та…

— А кой ти е казал, че документът е от 1344-та? Твоят полковник е прочел „36 години след каруцата със сено“, но да знаеш, че по онова време, когато французите пишели „p“ с един вид апостроф, означавало post, „след“, а без апостроф означавало „pro“, „за“. Авторът на този текст е бил кротък търговец, който си е водил бележки за сделките, сключени в Хамбара, тоест на улица Сен Жан, а не в нощта срещу празника Свети Йоан, и си е записал, че цената за една или за всяка каруца сено е тридесет и шест су, дение или друга парична единица.

— А сто и двадесетте години?

— А кой е казал, че са години? Инголф е намерил нещо, което преписал като „120 а…“, а от къде знаем, че е било „а“? Проверих по една таблица на съкращенията от онова време и открих, че за „дение“ или „dinarium“ били употребявани особени знаци, един, който напомня гръцката делта, и друг, напомнящ гръцката тета, нещо като кръгче, срязано отляво. Напиши го небрежно и набързо като беден търговец, и първият запалянко от рода на твоя полковник ще го вземе за „а“, защото е чел някъде историята за стоте и двадесет години — от теб го зная, че тя се среща във всяка книга за Розенкройцерите. Той е искал да намери нещо, което да прилича на „post 120 annos patebo“! И какво прави? Намира няколко it и ги чете като iterum408, но iterum се съкращава itm, докато it означава item, „също“, и се употребява в списъците с повтарящи се думи. Нашият търговец си е пресмятал колко ще му донесат поръчките, които е получил, и си е направил списък на доставките. Трябвало е да доставя рози от Провенс, ето какъв е смисълът на r…s… chevaliers de pruins. И където полковникът е прочел vainjance (защото в главата му се въртели рицарите Кадош), трябва да се чете jonchee, „цветен килим“. За празниците по онова време от розите се правели цветни шапки или цветни килими. И ето така трябва да се чете твоето послание от Провенс:

защото и на тях, горките, им се е щяло да посрещнат празника с шапчици от рози.

— Господи, възкликнах, май ще излезеш права.

— Разбира се, че съм права. Повтарям ти, това е най-обикновен списък на поръчки.

— Момент. Това тук може да е списък на поръчки, но другият, първият текст, е шифрован и говори за тридесет и шест невидими.

— Точно така. С френския се справих за един час, но другият ми отне цели два дни. Трябваше да изчета Тритемий в библиотеките, а нали ги знаеш библиотекарите — преди да те допуснат до някоя стара книга, гледат те, като че ли искаш да я изядеш. Но историята е съвсем проста. Преди всичко, това трябваше и сам да го откриеш, сигурен ли си, че „les 36 inuisibles separez en six bandes“ е на същия френски, на който е писал нашият търговец? И вие сте се досетили, че това е изразът, употребен в един памфлет от XVII век, когато Розенкройцерите се появили в Париж. Но сте разсъждавали като вашите диаболисти: ако посланието е шифровано по метода на Тритемий, значи Тритемий е възприел този метод от Тамплиерите и понеже цитира фраза, която е била разпространена в розенкройцерските среди, според вас следва, че Планът, приписван на Розенкройцерите, е бил вече План на Тамплиерите. Но опитай се да разсъждаваш по обратния път, както би направил всеки здравомислещ човек: тъй като посланието е написано по начина на Тритемий, то е било е написано след Тритемий, а тъй като цитира изрази, употребявани през розенкройцерския XVII век, значи е било написано след този век. Коя е сега най-вероятната хипотеза? Инголф намира посланието от Провенс и понеже и той като полковника е смахнат на тема херметически тайни, прочита тридесет и шест и сто и двадесет и веднага си помисля за Розенкройцерите, и тъй като е смахнат и на тема тайнописи, се залавя да шифрова посланието от Провенс. Написва за упражнение, използувайки тайнописа на Тритемий, прословутото розенкройцерско изречение.

— Остроумно обяснение, но струва колкото предположението на полковника.

— Дотук да, но представи си, че направиш не едно предположение, а много, и всички те се подкрепят взаимно. Тогава ставаш по-уверен, че си отгатнал, нали? Аз тръгнах от едно подозрение. Че думите, употребени от Инголф, не са подсказаните от Тритемий. И едните, и другите са в асировавилонския кабалистичен стил, но не са същите. А пък ако Инголф е търсел думи, започващи с буквите, които са му били нужни, е можел да намери в Тритемий колкото си ще. Защо не е постъпил така?

— Защо?

— Може би са му били необходими точно определени букви на втора, трета и четвърта позиция. Може би нашият остроумен Инголф е искал да шифрова многократно посланието си, искал е да бъде по-хитър от Тритемий. Тритемий подсказва четиридесет основни системи за тайнопис: при една се използуват само инициалите, при друга — първата и третата буква, при трета — пак инициалите, но един се чете, друг не и така нататък. Тъй че при добро желание може да се измислят още безброй такива. Колкото до десетте второстепенни криптосистеми, полковникът е взел под внимание само първия кръг, който е най-прост, но следващите действуват по принципа на втория, който виждаш начертан тук. Представи си, че вътрешният кръг е подвижен и че можеш да го завъртиш, докато началното „а“ съвпадне с която искаш буква от външния кръг. Ще получиш една система, при която „а“ означава „х“, една друга система, където „а“ означава „u“ и така нататък. От двадесетте и две букви върху всеки кръг ще получиш не десет, а двадесет и една криптосистеми, а нулева ще ти бъде само двадесет и втората, при която „а“ ще съвпадне с „а“.

— Само не ми казвай, че за всяка буква от всички думи си опитала тези двадесет и една системи.

— С малко мозък и малко късмет… Тъй като най-късите думи са от шест букви, очевидно е, че само първите шест са използувани, а всичко друго стои за красота. Защо шест букви? Представих си, че Инголф е шифровал първата, прескочил е една, шифровал е третата, после е прескочил две и шифровал шестата. След като реших, че за инициалите е използувал външния кръг, за третата буква опитах с междинния и се получи. Тогава за шестата буква опитах вътрешния кръг и пак като че ли се получи. Не изключвам, че Инголф е употребил и други букви, но трите комбинации ми стигат. Ако искаш, продължавай нататък.

— Хайде, не ме мъчи. Какво си разчела?

— Ето, виж си посланието. Подчертала съм буквите, които са използувани.

— И така, вече знаем какво е първото послание, то е за тридесет и шестимата невидими. Сега чуй какво се получава, като заместим третите букви според междинния кръг: „Спалнята на Госпожиците, Кухата Игла“.

— Ами това е…

— „Нагоре към Етрета, Спалнята на Госпожиците, Под Форт Фрефосе, Кухата Игла“. Това е посланието, което разчита Арсен Люпен, когато открива тайната на Кухата Игла! Спомняш ли си го: край плажа в Етрета се издига Кухата Игла, естествена скална крепост, във вътрешността на която може да се живее, тайното оръжие на Юлий Цезар, когато завладявал Галиите, а по-късно и на френския крал. Източникът на огромното могъщество на Арсен Люпен. А знаеш ли, че люпенолозите са луди по тази история, ходят на поклонение в Етрета, търсят тайни входове, тълкуват всяка дума на Льоблан… Инголф е бил не само розенкройцеролог, но и люпенолог и се е побърквал от шифриране и дешифриране.

— Но моите диаболисти винаги могат да кажат, че Тамплиерите са знаели тайната на Кухата игла и следователно посланието е написано в Провенс през четиринадесетия век…

— Разбира се, че е така. Но сега иде ред на третото послание. Третият кръг, приложен към шестте букви. Чуй го: merde i’en ai marre de cette steganographie.410 И това си е съвременен френски, Тамплиерите не са говорили така. Така е говорил Инголф, който след като си е блъскал главата, за да закодира своите измишльотини, още веднъж си е направил удоволствието да прати по дяволите в шифрован вид това, с което се е занимавал. Но тъй като не е бил лишен от хитрост, забележи, и трите послания се състоят от тридесет и шест букви. Бедничкият ми Пум, и Инголф си е играл като вас, а този глупак полковникът го е взел на сериозно.

— А защо тогава Инголф е изчезнал?

— Кой ти е казал, че е бил убит? Може би на Инголф му е омръзнало да стои в Оксер и да вижда само аптекаря и тази стара мома, която хленчи по цял ден. Затова заминава за Париж, спечелва нещо, като продава една от своите старинни книги, намира си една вдовичка, която го чака там, и заживява нов живот. Като онези, дето излизат за цигари и жена им повече не ги вижда.

— А полковникът?

— Нали ти сам каза, че дори полицаят не бил сигурен дали е убит, или не? Направил е някаква комбина, жертвите му са се усетили и той си е обрал крушите. В този момент сигурно вече продава краставици на американските туристи и се казва Дюпон.

Не можех да отстъпвам по всички фронтове.

— Добре де, тръгнали сме от някакви обикновени записки, но това още повече доказва, че сме били изобретателни. Самите ние съзнавахме, че фантазираме. Създавахме един поетичен свят.

— Вашият план не е поетичен. Той е абсурден. На никого няма да дойде наум да иде да подпали Троя само защото е чел Омир. Благодарение на Омир опожаряването на Троя се е превърнало в нещо, което никога не се е случило, никога няма да се случи и все пак си остава завинаги истина. Той съдържа различен смисъл, защото всичко е просто и ясно. Твоите розенкройцерски манифести не са нито прости, нито ясни, представлявали са едно празно дърдорене, което обещавало разкритие на не знам какви тайни. Затова толкова хора са се мъчели да ги превърнат в истински и всеки е намирал в тях това, което е търсел. При Омир няма тайни. Вашият план е пълен с тайни, защото е пълен с противоречия. И по тази причина бихте могли да намерите хиляди несигурни в себе си хора, които да са готови да се открият в него. Няма да е зле да захвърлите всичко. Омир не се е преструвал. А вие се преструвате. Който се преструва, да внимава, всички му вярват. Хората не са повярвали на Земелвайс411, който ги убеждавал, че лекарите трябва да си мият ръцете, преди да докосват родилките. Казвал е прекалено прости неща. Хората вярват на този, който им продава лосион за растеж на косата. Усещат инстинктивно, че съчетава истини, които са несъвместими, че не е логично и не е за вярване. Но са ги учили, че Бог е многолик, непознаваем и следователно нелогичността е онова нещо, което те смятат за най-близко до природата на Бог. Неправдоподобността е това, което най-силно наподобява чудото. А вие сте измислили лосион за растеж на косата. Това не ми харесва, играта ви е опасна.

Тази история не успя да провали нашата почивка в планината. Излизах на дълги разходки, четях сериозни книги, никога не бях се занимавал толкова с детето. Но между мен и Лия остана нещо недоизказано. От една страна, Лия ме бе притиснала до стената и не й беше приятно, че ме е унизила, от друга, не беше напълно убедена, че ме е убедила.

Всъщност изпитвах носталгия по плана, не исках да го изоставя, твърде дълго бяхме съжителствували с него.

Преди няколко сутрини станах рано, за да се кача на първия влак за Милано. А в Милано Белбо щеше да ми се обади от Париж и аз щях да сложа началото на тази история, която още не съм изживял докрай.

Лия беше права. Трябваше да разговарям с нея по-рано. Но и в такъв случай пак нямаше да й повярвам. Бях възприел създаването на Плана като момент от Тиферет, сърцето на сефиротското тяло, съюза между правилото и свободата. Диоталеви ми беше казал, че Моше Кордоверо предупреждавал: „Който се възгордее заради своята Тора пред невежата, с други думи, пред целия народ на Яхве, ще накара Тиферет да се възгордее пред Малхут.“ Но едва сега разбирам какво е Малхут — Царството на тази земя — в нейната сияйна простота. Можах да разбера, докато още разбирам, но навярно е твърде късно, за да надживея истината.

Лия, не знам дали ще те видя пак. Ако не успея, последният образ, който ще запазя от теб, е отпреди няколко сутрини — ти, сънена под завивките. Целунах те и се поколебах, преди да изляза.