Махалото на Фуко

7

Да влезеш в университета две години след шестдесет и осма е все едно да си приет в Академията „Сен-Сир“ през деветдесет и трета62. Човек има чувството, че е сгрешил годината на раждането си. От друга страна, Якопо Белбо, който беше поне с петнадесет години по-възрастен от мен, ме убеди по-късно, че това усещане изпитват всички поколения. Човек се ражда винаги под грешна звезда и ако иска да съществува по достоен начин на света, трябва всеки ден да поправя хороскопа си.

Мисля, че ставаме това, което нашият баща ни е учил в далечните времена, когато не се е грижел за възпитанието ни. Формираме се от отпадъците на мъдростта. Бях на десет години и исках родителите ми да ме абонират за един седмичник, който публикуваше шедьоврите на литературата в комикси. Не от стиснатост, а по-скоро от недоверие към комиксите баща ми се опита да се измъкне. „Целта на това списание, заявих аз, цитирайки мотото на поредицата, защото бях хитро и съобразително дете, е всъщност да възпитава по приятен начин.“ Баща ми, без да вдига поглед от своя вестник, каза: „Целта на твоето списание е като целта на всички вестници — да се продава колкото може повече.“

От този ден станах недоверчив.

Тоест съжалих, че съм бил доверчив. Че съм се оставял да бъда впримчен от страст към разума. Такава е доверчивостта.

Не че недоверчивият не трябва да вярва в нищо. Той вярва, но не на всичко. Когато веднъж е повярвал в нещо, следващия път вярва само ако по някакъв начин второто произлиза от първото. Действува късогледо, методично, не се впуска към далечни хоризонти. Да вярваш в две неща, които не са заедно, при това с мисълта, че някъде съществува и трето, тайно, което обединява първите две, ето това е доверчивостта.

Недоверчивостта не изключва любопитството, напротив, то помага. Не вярвах на веригите от идеи, но ми допадаше тяхната полифоничност. Достатъчно е да не вярваш в две идеи, и те, и двете фалшиви, могат да се сблъскат, създавайки един приятен интервал или един diabolus in musica63. Не уважавах идеите, за които другите залагаха живота си, но две-три идеи, които не уважавах, можеха да образуват мелодия. Или ритъм, а още по-добре джаз.

По-късно Лия щеше да ми каже:

— Ти винаги се движиш по повърхностите. Ако понякога изглеждаш дълбок, то е защото си напластил много от тях и създаваш впечатлението за нещо солидно, но ако беше наистина солидно тяло, не би могъл да стоиш на краката си.

— Значи мислиш, че съм повърхностен?

— Не, отговори ми тя, — това, което другите наричат „задълбоченост“, е само тесеракт, четириизмерен куб. Влизаш от едната страна, излизаш от другата и се озоваваш в един свят, който е несъвместим с твоя.

(Лия, не зная дали ще те видя отново, сега, когато Те са влезли от погрешната страна и са нахлули в твоя свят, и то по моя вина: излъгах ги, че там има пропасти, понеже Те, от слабост, искаха така.)

Какво наистина съм мислел преди петнадесет години? Съзнавайки, че не вярвам, се усещах виновен пред останалите, които вярваха. Тъй като разбрах, че са прави, реших да вярвам, както се взима аспирин. Вреда няма, а ставаш по-добър.

Озовах се насред Революцията, или поне сред най-прекрасната имитация на революция, която някога е съществувала, търсейки почтена вяра. Реших, че почтеното е да участвувам в митингите и демонстрациите, виках наред с другите „еснафи, фашисти, светът ще ви очисти“, не съм мятал нито чакъл, нито сачми, защото винаги съм се страхувал, че направя ли нещо на другите, и те ще ми отвърнат със същото, но изпитвах някаква духовна възбуда да тичам по централните улици, когато полицията ни нападаше. Прибирах се вкъщи с неясното чувство за изпълнен дълг. По време на митингите не успявах да се пристрастя към споровете, които противопоставяха различните групировки: подозирах, че ще е достатъчно да намеря точния цитат, за да премина от едната към другата. Приятно ми беше да откривам нужните цитати. Играех си с тях.

Понеже ми се беше случвало понякога, по време на демонстрациите, да заставам зад един или друг плакат, за да последвам някое момиче, което ме вълнуваше в момента, заключих, че за мнозина от другарите ми политическата борба е всъщност сексуално изживяване, а сексът беше страст. Аз исках да изпитвам само любопитство. Истина е, че докато четях за Тамплиерите и за различните жестокости, които им приписваха, бях попаднал на твърдението на Карпократ64, че за да се освободиш от тиранията на ангелите, господари на всемира, трябва да извършиш най-различни низости, скъсвайки с всички задължения към света и със собственото си тяло, и че само извършвайки всички тези действия, душата може да се отърси от своите страсти и да се върне към първоначалната си чистота.

Докато измисляхме Плана, открих, че мнозина завладени от Тайната, за да стигнат до Просветлението, поемат по този път. Но Алистър Кроули, когото са обявили за най-покварения човек на всички времена и който следователно е правел всичко възможно с поклонниците от двата пола, притежавал според неговите биографи само отвратително грозни жени (предполагам, че същото е важало и за мъжете) и оставам с подозрението, че никога не е правил любов пълноценно.

Навярно зависи от отношението между жаждата за власт и половата импотентност. Маркс ми беше симпатичен, защото бях сигурен, че много се е забавлявал, когато е спял със своята Жени. Това се чувствува от свободния му начин на писане и от хумора му. Веднъж обаче, когато в коридора на университета казах, че резултатът от това да спиш непрекъснато с Крупская може да бъде само тухла като „Материализъм и емпириокритицизъм“, щях да бъда разкъсан и обявен за фашист. Озъби ми се едно високо момче с татарски мустаци. Много добре го помня, сега е избръснал и лицето, и главата си и членува в една комуна, където плетат кошници.

Описвам тогавашните настроения само за да възкреся душевното състояние, в което започнах да сътруднича на „Гарамонд“ и се сприятелих с Якопо Белбо. Пристигнах там като човек, който се занимава с текстове за истината, за да се подготвя да чета техните коректури. Смятах, че при цитата „Аз съм вечно Съществуващият“ основният проблем е в това къде да се поставят кавичките — дали през „аз“ или пред „вечно“.

Затова моят политически избор беше филологията. Миланският университет по това време беше между най-добрите. Докато в останалата част на страната студентите нахлуваха в аудиториите и обсаждаха професорите с искането да говорят само за пролетарската наука, при нас, с малки изключения, действуваше един конституционен пакт, иначе казано, един териториален компромис. Революцията владееше външната зона — централната аула и големите коридори, докато Официалната култура се беше оттеглила, защитена и осигурена, във вътрешните коридори и по горните етажи и продължаваше да говори, сякаш нищо не се бе случило.

Това ми позволяваше да прекарвам сутрините долу и да участвувам в споровете за пролетарската наука, а следобедите, горе, да практикувам традиционното знание. Живеех си спокойно в тези два успоредни свята и изобщо не чувствувах вътрешни противоречия. И аз като другите вярвах, че сме на прага на едно справедливо общество, но си казвах, че в това общество би трябвало да функционират (много по-добре от преди) например влаковете, а дългокосите, които ме заобикаляха, изобщо не се учеха да хвърлят въглища в пещта, да сменят коловози, да разработват разписания. Все някой трябваше да бъде готов да управлява влаковете.

Не без известни угризения на съвестта аз се чувствувах като някакъв Сталин, който се подсмихва под мустак и си мисли: „Давайте, давайте, нещастни болшевичета, а пък аз ще уча в Тбилиската семинария и после ще ви определям петилетките.“

И може би тъкмо защото сутрин живеех сред ентусиазъм, следобед отъждествявах знанието с недоверието. Затова реших да уча нещо, което би ми позволило да казвам само неща, основаващи се на документи, а не неща от областта на вярата.

Почти случайни обстоятелства станаха причина да завърша един семинар по средновековна история и да избера за тема на дипломната си работа процеса срещу Тамплиерите. Бях се запалил по историята на Рицарите от Храма още в момента, в който попаднах на първите документи. В тези дни, когато се разгаряше борба срещу властта, дълбоко ме възмущаваше историята на този процес, основаващ се на, меко казано, бездоказателствени твърдения, по време на който Тамплиерите са били изпратени на кладата. Но много бързо открих, че цяла тълпа ловци на тайни се бе впуснала да ги търси навсякъде, и то без да разполага с никакви доказателства. Този потоп от измислици предизвикваше моята недоверчивост и реших да не си губя времето с ловците на тайни и да се придържам само към източниците от епохата. Тамплиерите бяха монашеско-рицарски орден, който е съществувал, докато го е признавала Църквата. Щом Църквата бе отлъчила ордена, и то преди седем века, Тамплиерите не можеха да съществуват или пък ако съществуваха, вече не бяха Тамплиери. Така направих списък на повече от сто книги, но в края на краищата прочетох само тридесетина.

Запознах се с Якопо Белбо именно по повод на Тамплиерите, в бар „Пилад“, към края на седемдесет и втора, когато вече пишех дипломната си работа.

8

Бар „Пилад“ беше по това време свободна територия, галактическа кръчма, където извънземните от Офиулко, които обсаждаха планетата ни, се срещаха без конфликти с хората на Империята, които патрулираха в околоземните пояси. Беше един стар бар край Каналите, с цинков тезгях, билярд и клиентела от ватмани и местни занаятчии, които рано сутринта идваха да гаврътнат по едно бяло. Някъде към шестдесет и осма и през следващите години „Пилад“ стана „Рикс Бар“, където на една маса играеха карти студентът бунтар и журналистът от буржоазния вестник, който след приключването на броя отиваше да удари едно малко, докато първите камиони вече тръгваха да разпространяват лъжите на системата. Но в „Пилад“ и журналистът се чувствуваше обезправен пролетарий, производител на принадена стойност, заставен да сглобява идеология на господарския конвейр, така че студентите го оправдаваха.

Между единадесет вечерта и два през нощта там се отбиваха издателски работници, архитекти, журналисти по произшествията, мечтаещи за „големия удар“, художници от Академията, някои писатели от средна ръка и студенти като мен.

В кръчмата беше задължителен един минимален процент алкохолна възбуда и старият Пилад, запазвайки бутилките с бяло за ватманите и по-аристократичните клиенти, беше заменил лимонадата и мартинито с шампанско за интелектуалците демократи и с „Джони Уокър“ за революционерите. Бих могъл да напиша политическата история на тези години, като регистрирам етапите и начините, по които постепенно се премина от червения етикет към дванадесетгодишния „Балантайн“ и после към малцовото уиски.

Въпреки нахлуването на новата публика Пилад беше запазил стария билярд, на който художници и ватмани разиграваха бутилки, но беше поставил и един флипер.

Изкарвах съвсем малко точки на флипера и в началото си мислех, че съм разсеян или че не съм достатъчно сръчен. Години по-късно разбрах каква е работата, когато гледах как играе Лоренца Пелегрини. Не я бях забелязал дотогава, но една вечер проследих погледа на Белбо и я взех на прицел.

Белбо сядаше по особен начин в бара, сякаш бе минал случайно оттам (а го посещаваше най-малко от десет години). Често се намесваше в разговорите, на тезгяха или на някоя маса, но почти винаги за да вметне някоя реплика, която охладяваше ентусиазма за каквото и да ставаше дума. Той охладяваше ентусиазма и с друг похват, с въпрос. Някой разказва някаква случка, завладявайки напълно компанията, а Белбо го гледа със своите мътни, винаги някак разсеяни очи, държейки чашата на височината на коляното си, сякаш отдавна е забравил, че пие, и изведнъж запитва: „Ама наистина ли?“ или „Вие сериозно ли говорите?“. Не зная какво ставаше, но в този миг всички, включително разказвачът, започваха да се съмняват в разказа. Навярно неговият пиемонтски акцент превръщаше твърденията му във въпроси, а въпросите му, в насмешки. Пиемонтски беше и начинът на Белбо да говори, без да гледа твърде често в очите събеседника си, но не като човек, който избягва погледа. Погледът на Белбо не се оттегляше от диалога. Само леко се изместваше и се спираше върху една неопределена точка в пространството, където се събираха две успоредни прави, на които ти до този момент не си обърнал внимание, и от това се чувствуваш, сякаш дотогава си гледал глупаво в единствената несъществена посока.

Но работата не беше само в погледа. С един жест, само с едно възклицание Белбо беше способен да те изпрати другаде. Примерно ти разпалено доказваш, че Кант наистина е извършил коперниковска революция в съвременната философия и залагаш едва ли не съдбата си на това твърдение. Белбо, седнал срещу теб, можеше, както оглежда ръцете или коляното си или пък притваря очи с усмивка на етруска статуя, да зяпне и с поглед към тавана, да изфъфли неочаквано: „Е, разбира се, този Кант…“ Или пък, ако си се хвърлил в тотална атака срещу цялата система на трансценденталния идеализъм, да вметне: „И защо? Толкова шум за нищо!“ После те поглеждаше със съчувствие, сякаш не той, а ти си разрушил магията, и те подканяше: „Е, продължавайте. Защото все пак има нещо в него… Нещо, което… Не е бил глупав човекът.“

Понякога, когато беше на върха на възмущението, реагираше грубо, тъй като единственото, което го възмущаваше, беше грубостта на другите, а при него грубият отговор добиваше особена, оригинална форма. Свиваше устни, първо вдигаше очи нагоре, после ги свеждаше, накланяше глава наляво и полугласно измърморваше: „Ma gavte la nata.“ За тези, които не знаеха пиемонтския израз, понякога обясняваше: „Ma gavte la nata“ значи „дръпни си тапата“. Изразът се употребява, когато някой се е надул много. Предполага се, че запазва този ненормален обем благодарение на запушалката в задника. Ако си я махне, пссссссст, ще се върне към обикновените човешки размери.

Тези негови намеси ме караха да усещам, че всичко е напразно, и аз му се възхищавах. Но извличах погрешен урок, защото ги въздигах до образец на върховно презрение към баналността на чуждите истини.

Едва сега, след като проникнах не само в тайните на Абулафия, но и в душата на Белбо, узнах, че това, което ми се бе струвало разрушаване на магията и което бях обявявал за принцип в живота, за него е било форма на меланхолията. Това негово потиснато интелектуално свободомислие е криело отчаяна жажда за Абсолюта. Трудно беше да се разбере веднага, защото Белбо компенсираше моментите на бягство, колебание или отказ с дълги пристъпи на разговорчивост, в които се развличаше, като с весел скептицизъм изричаше абсолютно противоречиви твърдения. В такива моменти, заедно с Диоталеви, двамата създаваха наръчници по невъзможното, преобърнати светове, злокачествени словесни тумори. И когато човек го наблюдаваше как вдъхновено изгражда своята раблезианска Сорбона, не можеше да се досети колко страда от това, че е далеч от факултета по теология, от истинския.

По-късно разбрах, че аз бях задраскал адреса му, докато той го беше изгубил, и това не му даваше мира.

Сред файловете на Абулафия открих множество страници от един псевдодневник, който Белбо бе заключил в дискетите, сигурен, че няма да изневери на своя обет, потвърждаван толкова пъти, да бъде обикновен зрител на света. Някои носеха много стара дата — явно беше преписвал отдавнашни бележки, от сантименталност или защото е имал намерение да ги използува по някакъв начин. Някои бяха от последните години, откакто разполагаше с Абу. Беше писал само за забава, за да разсъждава насаме върху собствените си грешки, заблуждавал се е, че не „твори“, защото творчеството, макар да произвежда грешки, се прави винаги от любов към някой друг, който не си ти. Но Белбо, без да го съзнава, бе преминал от другата страна на сферата. Творил е за съжаление (да не го беше правил никога!): увлечението му по Плана се е родило от тази необходимост да пише една Книга, пък била тя съставена само от жестоки, умишлени грешки. Докато се свиваш в своето празно пространство, можеш още да смяташ, че си в досег с Единствения, но почнеш ли да мачкаш глината, макар и електронна, значи си станал демиург, а този, който се е заел да създава един свят, вече е замесен в греха и в злото.

9

В този файл се споменава един тромпет. Онзи ден в Перископа не знаех още колко е важно. Имаше само някакъв намек, смътен и косвен.

През дългите следобеди в „Гарамонд“, когато на Белбо му дотягаше някой ръкопис, той понякога вдигаше поглед от листовете и се опитваше да разсее и мен, докато аз на отсрещното писалище подбирах например някакви стари гравюри от Световното изложение, и се отдаваше на спомени, но винаги готов да спусне завесата, ако заподозреше, че се заслушвам по-внимателно. Спомняше си своето минало, но само във вид на примери, за да заклейми някой от човешките грехове.

— Чудя се как ще свърши всичко това, каза той един ден.

— Говорите за залеза на Запада ли?

— Залез ли? В крайна сметка на Запада това му е работата, не е ли така? Не, говорех за тези, които пишат. Трети ръкопис за една седмица, един върху византийското право, един за края на Австрия и трети за сонетите на Бафо66. Не ви ли се струва, че са твърде различни неща?

— Струва ми се.

— Добре, а бихте ли предположили, че в определен момент и в трите се появяват Желанието и Обектът на любовта? Това е мода. Разбирам при Бафо, но при византийското право…

— А вие — в кошчето.

— Не може. Това са трудове, вече платени от Националния център за изследвания. И освен това не са лоши. Най-много да извикам тримата и да поискам от тях да съкратят тези пасажи. И те се излагат.

— А какъв е обектът на любовта във византийското право?

— О, той може да се вмъкне навсякъде. Естествено, ако във византийското право има обект на любовта, той съвсем не е този, за който авторът си мисли. Никога не е този.

— Този кой?

— Този, за който човек си мисли. Веднъж, трябва да съм бил на пет-шест години, сънувах, че притежавам тромпет. Позлатен. Нали знаете, от онези сънища, в които по тялото ти сякаш се разлива мед, нещо като нощна полюция, каквато може да има момче в пубертета. Мисля, че никога не съм бил толкова щастлив, колкото в този сън. Никога. Естествено, когато се събудих, установих, че нямам никакъв тромпет, и се разплаках с глас. Плаках целия ден. Светът преди войната, трябва да е било някъде към тридесет и осма, наистина беше беден. Днес, ако имах син и го видех толкова отчаян, щях да му кажа: хайде, отиваме, ще ти купя тромпет — мечтаех си за играчка, не вярвам да е струвала кой знае колко. Но на родителите ми изобщо не им минаваше през ума да ми я купят. Да харчиш пари тогава, беше нещо сериозно. Както беше сериозно нещо да възпитаваш децата да не получават всичко, което желаят. Не обичам супа от брюкселско зеле, казвах, и беше истина, честна дума, от зелето в супата ми се повдигаше. Поне да казваха: добре, прескочи супата, мини на яденето (не бяхме бедни, винаги имаше супа, ястие и плодове). Ами! Яде се това, което е сложено на масата. По-скоро, като компромисно решение, баба ми започваше да вади зелето от чинията ми, зелчица по зелчица, листче по листче, и трябваше да ям супата пречистена, по-гадна и отпреди, при това беше отстъпка, която баща ми не одобряваше.

— А тромпетът?

Погледна ме разколебан.

— Защо се интересувате толкова от тромпета?

— Не се интересувам. Вие заговорихте за някакъв тромпет по повод обекта на любовта, който не бил този…

— Тромпетът… Същата вечер трябваше да пристигнат чичо ми и леля ми от Х., те нямаха деца и аз бях любимият им племенник. Видяха ме, че плача за този мечтан тромпет, и казаха, че те ще уредят нещата, че на другия ден ще отидем в „Упим“67, където имало цял щанд с играчки, истинско чудо, и сме щели да намерим тромпета, който съм искал. Не мигнах цяла нощ, а и на другата сутрин не можах да си намеря място. Следобеда отидохме в универсалния магазин и там имаше най-малко три вида тромпети, сигурно са били тенекиени евтинии, но на мен ми се струваха месингови инструменти от оперната оркестрина. Имаше един военен рог, един тромбон с винтили и тромпет, с мундщук от злато, но с клапи като саксофон. Просто не знаех кой да избера и може би съм се бавел много. Исках ги всичките, а създавах впечатление, че не ми харесва нито един. В това време чичо ми и леля ми явно бяха разгледали цените. Не бяха стиснати, но ми се стори, че избраха най-евтината играчка: един малък кларинет от бакелит, целия черен, със сребърни ключове. „А този не ти ли харесва?“, попитаха. Изпробвах го. Доста добре блееше и аз се опитах да убедя себе си, че е прекрасен, но всъщност си мислех, че чичо и леля искат да го взема, защото е по-евтин; тромпетът навярно струваше цяло състояние и не можех да им наложа такава жертва. Бяха ми повтаряли, че когато ти подаряват нещо, което ти харесва, веднага трябва да кажеш „не, благодаря“, и то не веднъж, и не бива да казваш „не, благодаря“ и веднага да протягаш ръка, а да изчакаш дарителя да настоява, да каже „моля те“. Едва тогава възпитаното дете трябва да отстъпи. Затова казах, че не искам тромпета, че може би ще съм доволен и от кларинета, щом те го предпочитат. Не настояха, Бог да ги благослови. Бяха много щастливи, че са ми купили кларинета, тъй като, казаха, аз съм го предпочел. Беше късно за отстъпление. Получих кларинета. — Погледна ме с подозрение. — Искате да знаете дали пак сънувах тромпета?

— Не, отвърнах. — Искам да знам кой беше обектът на любовта.

— А-ха, каза той, като отново запрелиства ръкописа.

— Виждате ли, и вас ви преследва мисълта за обекта на любовта. С тези неща се манипулира по всякакви начини… Е… А ако бях получил тромпета? Наистина ли щях да бъда щастлив? Как мислите, Казобон?

— Може би щяхте да сънувате кларинета.

— Не, сухо приключи разговора той. — Само го притежавах. Никога не съм го сънувал.

10

Но говорех за първата си среща с Белбо. Познавахме се по физиономия, бяхме разменяли няколко думи в „Пилад“, но знаех за него само, че работи в „Гарамонд“, а в университета ми бяха попадали отделни книги на това малко, но сериозно издателство. Един младеж, който завършва дипломната си работа, винаги ще се възхищава от редактора в подобно издателство.

— А вие с какво се занимавате? — попита ме той една вечер, когато и двамата се бяхме облегнали на цинковия плот на бара, притиснати от шумната тълпа. Беше времето, когато всички си приказваха на „ти“, студентите на професорите и професорите на студентите. А да не говорим за посетителите на „Пилад“.

— Ще почерпиш ли едно? — казваше студентът с канадката на главния редактор на големия всекидневник. Сякаш бяхме в Петербург по времето на младия Шкловски. Всички бяха Маяковски и нямаше нито един Живаго. Белбо не се дърпаше от общото „ти“, но беше ясно, че го употребява с презрение. Казваше „ти“, за да покаже, че отговаря на вулгарността с вулгарност и че между наложена и спечелена фамилиарност според него съществува голяма пропаст. Чувал съм го да говори на „ти“ с топло чувство или със страст само в редки случаи и с малко хора — с Диоталеви, с някоя жена. С тези, които уважаваше, говореше на „ви“. Така говореше с мен през цялото време, докато работехме заедно, и аз оцених това отношение.

— А вие с какво се занимавате? — поинтересува се той онази вечер и сега зная, че е било със симпатия.

— В живота или в театъра? — попитах, намеквайки за сцената на „Пилад“.

— В живота.

— Уча.

— Следвате в университета или учите?

— Няма да повярвате, но двете неща не си противоречат. Завършвам дипломната си работа върху Тамплиерите.

— О, какво ужасно нещо. Мислех, че е работа само за луди.

— Занимавам се с истинските. С документите от процеса. Но вие какво знаете за Тамплиерите?

— Работя в едно издателство, а в издателствата идва куцо и сакато. Занаятът на редактора е да прецени веднага кой е умен и кой — откачен. Почти винаги, като заговарят за Тамплиерите, се оказват луди.

— Съгласен съм. Името им е легион.69 Но не всички луди заговарят за Тамплиерите. Другите как ги разпознавате?

— Опит. Сега ще ви обясня, много сте млад. Всъщност как се казвате?

— Казобон.

— Не беше ли герой от „Мидълмарч“70?

— Не зная. Във всеки случай имало е един филолог от Ренесанса71, мисля. Но не ми е роднина.

— Друг път ще говорим. Ще пиете ли още нещо? Още две, Пилад, благодаря. И така. На света има кретени, дебили, глупаци и луди.

— Намеквате ли за нещо?

— Да, за нас двамата например. Или поне, за да не се обиждате, за себе си. Но, общо взето, всеки, като се вгледаме, се числи към една от тези категории. Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, глупак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове.

— Idealtypen.

— Браво. И немски ли знаете?

— Сричам колкото за библиографиите.

— По мое време, когато човек знаеше немски, нямаше нужда дори да се дипломира. Прекарваше живота си, знаейки немски. Мисля, че днес е същото с китайския.

— Не го зная достатъчно, затова ще се дипломирам. Но говорехте за вашата типология. Какво е геният, Айнщайн например?

— Гений е онзи, който издига до връхната точка един от компонентите, като го подхранва с другите. Отпи и подхвърли: — Добър вечер, красавице, опита ли пак да се самоубиеш?

— Не, отвърна минаващата, сега съм в едно Общество.

— Браво, похвали я Белбо. После се обърна към мен: — Може да има и обществени самоубийства, не мислите ли?

— Да, но ставаше дума за лудите.

— Надявам се, че не взимате моята теория за чисто злато. Нямам намерение да оправям света. Обяснявах какво значи лудият за едно издателство. Теорията е ad hoc72, разбрахме ли се?

— Разбрахме се. Сега черпя аз.

— Добре. Пилад, ако обичаш по-малко лед. Иначе действува много бързо. И така. Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртящата се врата срещу движението.

— А как успява?

— Той успява. Затова е кретен. Не ни интересува, веднага се разпознава и никога не ходи по издателствата. Толкова за него.

— Ясно.

— Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебил е този, който винаги говори извън чашата.

— В какъв смисъл?

— Така. — И бодна показалеца си към цинка, встрани от чашата си. — Иска да говори за това, което е вътре в чашата, но каквото и да прави, говори извън нея. Ако искате с по-прости думи, дебил е този, който прави гафове, пита ви как е милата ви съпруга, когато тя току-що ви е напуснала. Става ли ясно?

— Става. Познавам доста такива.

— Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата. Но той не ни интересува, никога не е творческа личност, работата му е вторична и следователно той не предлага ръкописи на издателствата. Дебилът не казва, че котката лае, а говори за котки, когато другите говорят за кучета. Греши правилата на разговора и когато греши сполучливо, е неотразим. Мисля, че е от видовете, които са на път да изчезнат, главен носител на буржоазните добродетели. Необходим му е един салон Вердюрен или направо домът на Германт73. Четете ли ги още тия неща, вие, студентите?

— Аз да.

— Дебил е например Жоашен Мюра, който строил своите офицери за преглед и вижда един с много отличия, от Мартиника. „Вие негър ли сте?“, пита го. „Тъй вярно, господин генерал!“, отговаря му оня. А Мюра: „Браво, браво, дерзайте!“ И така нататък. Разбирате ли? Извинете, но тази вечер празнувам едно историческо решение в моя живот. Престанах да пия. Още едно? Не ми отговаряйте, карате ме да се чувствувам виновен. Пилад!

— А глупакът?

— О, глупакът не греши никога в поведението си. Греши в разсъжденията. Той казва, че всички кучета са домашни животни и всички кучета лаят. Но че и котките са домашни животни и следователно лаят. Или пък че всички атиняни са смъртни, всички жители на Пирея са смъртни, следователно всички жители на Пирея са атиняни.

— Което е истина.

— Да, но случайно. Глупакът може да каже и нещо вярно, но вследствие на погрешни разсъждения.

— Могат да се казват и грешни неща, стига разсъжденията да са правилни.

— И слава Богу! Иначе защо ще се мъчим да сме разумни животни?

— Всички големи антропоморфни маймуни произлизат от по-низши форми на живот, но хората също произлизат от по-низши форми на живот, следователно всички хора са големи антропоморфни маймуни.

— Не е лошо. Вече сме на прага, на който подозирате, че нещо не е в ред, но ви е необходим още труд, за да докажете какво и защо. Глупакът е изключително опасен. Дебилът веднага си личи (а да не говорим за кретена), докато глупакът разсъждава почти като нас, само с незабележимо отклонение. Той е майстор на паралогизмите. Няма спасение за редактора, ще му трябва цяла вечност, за да го открие. Публикуват се много книги на глупаци, защото при първия контакт изглеждат убедителни. Пък и редакторът не е длъжен да разпознае глупака. Академията на науките не успява, че той ли?

— Не успява и философията. Онтологичното доказателство на свети Анселм74 е глупаво. Бърка съществуването в мисълта със съществуването в действителността.

— Да, но е глупава и противната теза на Гонилон75: „Аз мога да мисля за един остров в морето, дори ако този остров не съществува.“ Бърка мисълта за възможното с мисълта за необходимото.

— Битка между глупаци.

— Разбира се. И Бог се забавлява като луд. Пожелал се е немислим само за да докаже, че Анселм и Гонилон са глупаци. Каква върховна цел за Сътворението, нещо повече, за самия акт, по силата на който Бог желае собственото си съществуване. Всичко с цел да се изобличи космическата глупост.

— Обкръжени сме от глупаци.

— Няма отърваване. Всички са глупаци, с изключение на вас и мен. Дори, за да не ви обидя, само на вас.

— Това има нещо общо с доказателството на Гьодел76.

— Не знам, аз съм кретен. Пилад!

— Но сега е мой ред.

— После ще делим. Епименид Критски77 казва, че всички критяни са лъжци. Щом той, който е критянин, го казва, а познава критяните добре, значи е истина.

— Това е глупаво.

— Свети Павел. Посланието до Тит.78 И после: всички, които мислят, че Епименид е лъжец, не могат да не вярват на критяните, но критяните не вярват на критяните, затова никой критянин не смята, че Епименид е лъжец.

— Това глупаво ли е, или не?

— Сам решавайте. Казах ви, че е трудно да се открие глупакът. Един глупак може да получи и Нобелова награда.

— Чакайте да помисля… Някои от онези, които не вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, не са фундаменталисти, но някои фундаменталисти вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, и затова никой от тези, които не вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, не може да бъде фундаменталист. Глупаво ли е, или не?

— Боже мой! Тук е мястото да се спомене името Му. Не зная. А вие как мислите?

— Във всички случаи е глупаво, дори и да е вярно. Нарушава един от законите на силогизма. Не могат да се правят обобщения от два частни случая.

— А ако вие сте глупакът?

— Щях да бъда в добра компания на съмишленици.

— Е, да, глупостта ни заобикаля. А може би поради някаква логична система, различна от нашата, нашата глупост е тяхната мъдрост? Цялата история на логиката се състои в това да дефинира едно приемливо понятие за глупост. Прекалено сложна задача. Всички велики мислители са глупаци един за друг.

— Мисълта като систематизирана форма на глупостта.

— Не. Глупостта на една мисъл е несистематизираната форма на друга мисъл.

— Мъдро. Вече е два, след малко Пилад затваря, а ние още не сме стигнали до лудите.

— Стигаме. Лудият веднага се разпознава. Той е глупак, който не знае триковете. Глупакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действува с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за Тамплиерите.

— Винаги ли?

— Има и луди без Тамплиери, но тези с Тамплиерите са най-опасните. В началото не ги разпознаваш, струва ти се, че говорят нормално, но след това изведнъж… — Понечи да поръча още едно уиски, но се разколеба и поиска сметката. — Та да се върнем на Тамплиерите. Онзи ден един ми остави ръкопис на тази тема. Напълно съм убеден, че е луд, но в човешки вид. Ръкописът започва с доста спокоен тон. Искате ли да му хвърлите едно око?

— С удоволствие. Бих могъл да намеря нещо, което да ми послужи.

— Не съм убеден. Но ако намерите половин час, отскочете при нас. Улица Синчеро Ренато номер едно. Аз ще имам по-голяма полза от вас. Веднага ще ми кажете дали ви се струва перспективна работа.

— Значи ми имате доверие?

— Кой е казал, че ви имам доверие? Но ако дойдете, ще ви повярвам. Доверявам се на любопитството.

В това време влезе един студент с разтревожен вид.

— Другари, край Канала има фашисти! С вериги!

— Ще ги вържем, извика оня с татарските мустаци, който преди време ме беше заплашил по повод на Ленин. — Да вървим, другари!

— А ние? Ще отидем ли? — попитах аз с чувство за вина.

— Не, отвърна Белбо. — Тези слухове ги пуска Пилад, за да опразни заведението. Понеже е първата вечер, в която спрях да пия, се чувствувам променен. Трябва да е кризата от въздържанието. Всичко, което ви казах, дори това, което ви казвам в момента, е лъжа. Лека нощ, Казобон.

11

От разговора ни в „Пилад“ бях добил представа само за външното лице на Белбо. Проницателният наблюдател може би щеше да заподозре меланхоличната природа на неговия сарказъм. Не бих могъл да кажа, че беше маска. По-скоро признанията, които си бе позволявал тайно, бяха маска. Неговият показен сарказъм, този за публиката, всъщност издаваше истинската му меланхолия, която насаме той се мъчеше да скрие от себе си, маскирайки я с маниерна меланхоличност.

Виждам сега онзи файл, където се е опитвал да романизира това от своя занаят, което щеше да ми разкаже на следния ден в „Гарамонд“. Откривам горчивината, страстта, разочарованието му на редактор, който пише чрез посредник, носталгията му по една неосъществена творческа дейност, строгия морал, който го е задължавал да се самонаказва, защото желае неща, над които не е имал права, като е оцветявал желанието си в патетични и мелодраматични багри. Не съм срещал човек, който да умее да се самосъжалява с толкова презрение.

12

На следния ден отидох в „Гарамонд“. Входът на улица Синчеро Ренато номер едно въвеждаше в прашен безистен, през който се виждаше вътрешен двор с въжарско магазинче. През вратата вдясно се стигаше до асансьор, който можеше да фигурира като експонат в музей за промишлена археология и който, като се опитах да се кача в него, потръпна по твърде подозрителен начин, без обаче да се реши да тръгне. Сметнах, че е по-благоразумно да вървя пеш, и се качих два етажа по една дървена, почти спираловидна стълба, доста мръсна. Както узнах по-късно, господин Гарамонд обичал това седалище, защото му напомняло някакво парижко издателство. Табелката на площадката гласеше: „Издателство «Гарамонд», акционерно дружество“, а отворената врата водеше към антре, в което нямаше нито телефонистка, нито пазач. Но човек не можеше да влезе, без да бъде видян от малката странична канцелария, и при мен веднага дойде едно лице, вероятно от женски пол, на неопределена възраст и с ръст, който, меко казано, би могъл да мине за по-нисък от средния.

Лицето ме заговори на език, който ми се стори, че съм чувал някъде, докато най-сетне не разбрах, че беше италиански, но почти изцяло лишен от гласни. Попитах за Белбо. След като ме остави да почакам няколко секунди, то ме заведе по един коридор до стаята в дъното на издателството.

Белбо ме посрещна топло:

— Виждам, че сте сериозен човек. Влизайте.

Покани ме да седна срещу бюрото, и то старо като всичко останало, отрупано с ръкописи, както и шкафовете по стените.

— Не сте се уплашили от Гудрун, надявам се.

— Гудрун ли? Тази… госпожа?

— Госпожица е. И не се казва Гудрун. Наричаме я така, защото видът й е нибелунгски и защото говори на някакъв германоподобен език. Иска всичко да каже наведнъж и пести гласните. Но притежава чувство за справедливост — компенсира: когато пък пише на машина, пести съгласните.

— А какво работи?

— Всичко. Нали знаете, в едно издателство винаги има някой, без който не може, защото е единственият човек в състояние да намира нещата в хаоса, който сам създава. Но поне когато се губят ръкописи, виновникът е налице.

— Значи губи ръкописи?

— Не повече от другите. В едно издателство всички губят ръкописи. Мисля, че това е основната му дейност. Но все пак е необходима изкупителна жертва, нали? Упреквам я само в това, че не губи ръкописите, които бих искал. Неприятни моменти, които старецът Бейкън нарича „напредък на науката“.

— Но къде се губят?

Разпери ръце.

— Извинявайте, но не си ли давате сметка колко е глупав въпросът ви? Ако се знаеше къде, нямаше да са изгубени.

— Логично, признах. — Но чуйте, когато виждам книги на „Гарамонд“, струват ми се много добре изработени, а и каталогът ви е доста богат. Тук ли правите всичко? И колко души сте?

— Отсреща е голямата стая на техническите, тук, до мен е колегата Диоталеви. Но той се занимава с наръчниците, с книгите, които остават дълго, дълго се правят и дълго се продават. С университетските издания се занимавам аз. Не се заблуждавайте, не е кой знае каква работа. Е, да, към някои се пристрастявам, ръкописите трябва да се четат, но, общо взето, всички са сигурни и в икономическо, и в научно отношение. Публикации на Едикойси институт или сборници от симпозиуми, подготвени и финансирани от някоя университетска организация. Ако авторът е дебютант, ръководителят му пише предговора и отговорността е негова. Авторът чете най-малко две коректури, проверява цитатите и бележките и не получава авторски права. След това книгата се приема, за няколко години се продава в тираж хиляда-две хиляди и разноските се покриват… Няма изненади, всяка книга е печалба.

— Тогава вие какво правите?

— Много неща. Преди всичко трябва да се избира. И после, някои книги издаваме на наши разноски, почти винаги преводи на големи автори, за престиж. И накрая, ръкописите, които пристигат така, донесени от самодейци. Рядко заслужават внимание, но трябва да се преглеждат, отде да знаеш…

— А забавлявате ли се?

— Дали се забавлявам? Това е единственото, което умея да правя добре.

Прекъсна ни някакъв мъж на около четиридесет години, облечен със сако, най-малко три номера по-голямо. Косите му бяха светлоруси, редки и му падаха над гъстите, също руси вежди. Говореше с ласкав тон, сякаш поучаваше дете.

— Взе ми здравето този „Наръчник на данъкоплатеца“. Би трябвало да го напиша отново, но не ми се ще. Преча ли ви?

— Това е Диоталеви, каза Белбо и ни представи един на друг.

— А, дошъл е да види Тамплиерите? Горкичкият. Чакай, измислих още едно: „Циганска урбанистика“.

— Чудесно, възкликна очарован Белбо. — А аз се сетих за „Ацтекско коневъдство“.

— Отлично. Но по-добре да го включим към Марефорологията или в Абсурдистиката.

— Сега ще видим, каза Белбо, порови в чекмеджето и измъкна няколко листа.

— Марефорологията… — Погледна ме, забелязвайки недоумението ми.

— Досещате се, че Марефорологията е наука за правене на дупки в морето. Но тя, обърна се към Диоталеви, не е отдел, а предмет. Като Солонумерофугистиката или Контрадигитооралистиката, всички от отдела Тетраокулоскопистика.

— Какво е това тетраоколо?… — направих опит да се намеся аз.

— Не „около“, а „окуло“, тоест изкуството да си отваряш очите на четири. Този отдел включва обучението по ненужни техники. Например Солонумерофугистиката се занимава с избягването за една бройка. Още се колебаем дали да оставим в този отдел Контрадигитооралистиката, защото не е съвсем ненужно да знаеш как да не оставаш с пръст в устата, как мислите?

— Съгласен съм. И все пак, кажете ми какво говорите изобщо? — помолих.

— Диоталеви и аз искаме да предложим реформа в науката. Един факултет по Сравнително тъпознание, в който ще се изучават ненужни или невъзможни предмети. Факултетът ще има за цел да подготвя учени, които да са в състояние да увеличават безкрайния брой безсмислени клонове на знанието.

— А колко отдела ще имате?

— Засега само четири, но те могат да обхванат цялото човешко знание. Отделът Тетраокулоскопистика има подготвителни функции, целта му е да развива у бъдещия учен способността да се справя с университетските си противници. Важен отдел е Абсурдистиката. Тук се включват споменатите Циганска урбанистика и Ацтекско коневъдство… Основата на тази дисциплина е разбирането на дълбоките причини за тяхното безсмислие, а в отдела Контрапунктистика, и на тяхната несъстоятелност. Ето ви няколко примера: Морфематика на морзовата азбука, История на антарктическото земеделие, История на живописта на Великденските острови, Съвременна шумерска литература, Асировавилонска филателия, Технология на колелото в предколумбова Америка, Образност и колорит на Брайловата азбука, Фонетика на немия филм…

— Какво ще кажете за Психология на масите в Южна Сахара?

— Става, одобри Белбо.

— Става, съгласи се и Диоталеви. — Трябва да ни сътрудничите. Бива си го момчето, как мислиш, Белбо?

— Да, веднага го усетих. Снощи измисли няколко много остроумни тъпизми. Но да продължим, щом проектът ви интересува. Какво включихме в отдела Контрапунктистика, че не си намирам бележките?

Диоталеви измъкна от джоба си листче и ме погледна с поучителна симпатия.

— В Контрапунктистиката, както личи от самото име, най-важното е вътрешната противоречивост на предмета. Ето защо на Циганската урбанистика според мен мястото й е тук…

— Само ако, прекъсна го Белбо, я наречем Чергарска урбанистика. Докато предметите, включени в Абсурдистиката, съдържат практическа невъзможност, при Контрапунктистиката противоречието е априорно…

— Ще видим. Но какво сложихме в Контрапунктистиката? Да, ето, Стабилност на революцията, Парменидова динамика, Хераклитова статика, Спартанска гастрономия, Основи на народната олигархия, История на обновителните традиции, Тавтологична диалектика…

В този момент почувствувах, че трябва да покажа на какво съм способен.

— Мога ли да ви предложа Римознание на белия стих?

— Чудесно! Чудесно! — възкликнаха и двамата и веднага си го записаха.

— Но има един проблем, продължих.

— Какъв?

— Ако публикувате вашия проект, ще изскочат един милион автори на подобни предложения.

— Нали ти казах, че му сече умът, Якопо! — каза Диоталеви.

— Тъкмо това ни тревожи. Без да искаме, очертахме идеалния образ на реалното знание. Доказахме необходимостта от възможното. Затова ще трябва да си мълчим. Но аз тръгвам.

— Къде отиваш?

— Забравяш, че е петък следобед.

— О, господи, рече Белбо и се обърна към мен: — В къщите отсреща живеят правоверни евреи, от онези с черните шапки, брадите и пейсите. Не са много в Милано. Днес е петък, а след залез слънце започва шабатът81. Затова в апартамента отсреща чистят, лъскат седмосвещника, готвят, нареждат всичко така, че утре да не палят никакъв огън. Дори телевизорът остава да работи цяла нощ, само дето трябва отсега да изберат канала. Нашият Диоталеви си има един малък далекоглед и най-безсрамно ги следи от прозореца, като си представя, че е от другата страна на улицата.

— А защо?

— Защото нашият Диоталеви упорито твърди, че е евреин.

— Как така „твърди“? — запита обиден Диоталеви. — Аз съм евреин. Имате ли нещо против, Казобон?

— Абсолютно нищо.

— Виж какво, Диоталеви, каза твърдо Белбо. — Ти не си евреин.

— Така ли? А името ми?82 Име от еврейската традиция, от гетото, като Шалом Алейхем83.

— Диоталеви е име-пожелание, често давано от градските власти на подхвърлените деца. А дядо ти е бил подхвърлено дете.

— Подхвърлено, но еврейско.

— Диоталеви, кожата ти е светла, гласът ти — гърлен, и всъщност си почти албинос.

— Има зайци албиноси, защо да няма и евреи?

— Диоталеви, човек не може да реши да стане евреин, както решава да стане марколюбител или член на секта. Човек се ражда евреин. Примири се, и ти си гой като другите.

— Но съм обрязан.

— Хайде, хайде, всеки може да отиде да се обреже по хигиенни причини. Достатъчно е да намери лекар с електроскалпел. На каква възраст се обряза?

— Трябва ли да уточняваме?

— Трябва, един евреин трябва да уточнява.

— Никой не може да докаже, че дядо ми не е бил евреин.

— Разбира се, бил е подхвърлено дете. Но е могъл да бъде наследник на Византийския трон или незаконен син на Хабсбургите.

— Никой не може да докаже, че дядо ми не е бил евреин, при това е намерен близо до Арката на Октавия84…

— Но баба ти не е била еврейка, а при евреите наследствеността върви по майчина линия…

— … Но освен писмените доказателства, защото и общинските регистри могат да се четат между редовете, има и кръвни доказателства, а кръвта ми говори, че моите мисли са напълно талмудистки, и ако ти продължаваш да твърдиш, че един гой може да мисли по такъв строго талмудистки начин, по какъвто мисля аз, то ти си расист.

Диоталеви излезе, а Белбо се обърна към мен:

— Да не ви прави впечатление. Този спор се води почти всекидневно, с единствената разлика, че всеки ден се опитвам да изнамеря нови доказателства. Всичко иде от това, че Диоталеви е горещ последовател на Кабалата. Но са съществували и християни кабалисти. Освен това, виждате ли, Казобон, щом Диоталеви иска да бъде евреин, нима имам право да му преча?

— Мисля, че не. Нали сме демократи?

— Демократи сме.

Запали цигара. Аз си спомних защо съм дошъл и казах:

— Говорехте за някакъв ръкопис върху Тамплиерите.

— Да, наистина… Чакайте. Беше в пластмасова папка… — Порови в купчината ръкописи и се опита да измъкне един, някъде от средата, без да събори другите. Рискована операция. И действително част от купчината рухна на пода. Но Белбо вече държеше в ръка пластмасовата папка.

Погледнах съдържанието и увода и казах:

— Отнася се до заповедта за задържане на Тамплиерите във Франция. През 1307 година Филип Хубави решава да арестува всички Тамплиери. Съществува една легенда за това, че два дни преди Филип да разпрати заповедите, една волска каруца със сено напуснала двора на Храма в Париж и се отправила в неизвестна посока. Казват, че били група рицари, водени от някой си Омон, и че намерили убежище в Шотландия, където се присъединили към някаква ложа на свободни зидари в Килуайнинг. Пак според легендата рицарите се слели с обществата на зидарите, които си предавали един на друг тайните на Соломоновия храм. Да, както предполагах. И този автор твърди, че началото на масонството трябва да се търси в това бягство на Тамплиерите в Шотландия… Два века предъвкват тази история, която се гради на въображаеми твърдения. Няма никакви доказателства, мога да ви извадя най-малко петдесет книжки, които разказват все същата история, преписвайки я едни от други. Погледнете тук, отворих наслуки: „Доказателството за преселението в Шотландия се състои във факта, че и до днес, шестстотин и петдесет години по-късно, по света още съществуват тайни ордени, които се позовават на Рицарите на Храма. Как иначе да се обясни тази традиция?“ Разбирате ли? Как е възможно да не съществува Маркиз дьо Карабас, щом като и Котаракът в чизми казва, че е на негова служба?

— Разбирам, съгласи се Белбо. — Явно не става. Но вашата история на Тамплиерите ме интересува. Като съм попаднал на специалист, не искам да го изпускам. Защо всички говорят за Тамплиерите, а не за Малтийските рицари например? Не, не ми отговаряйте. Вече стана късно. Диоталеви и аз след малко трябва да отиваме на вечеря с господин Гарамонд. Но ще приключим някъде към десет и половина. Ако мога, ще убедя и Диоталеви да отскочим до „Пилад“ — той обикновено си ляга рано, пък е и въздържател. Ще бъдете ли там?

— Иска ли питане? Принадлежа към едно погубено поколение и намирам себе си само когато имам за компания самотата на себеподобните си.

13

Et in Arcadia ego.85

Тази вечер в „Пилад“ беше настъпил истински Златен век. Беше една от онези вечери, в които имаш чувството, че Революцията не само ще се състои, но и ще бъде подкрепена от Съюза на индустриалците. Единствено в „Пилад“ можеше да се види как собственикът на текстилно предприятие, с канадка и брада, играе „скат“ с бъдещия терорист, облечен в двуредно сако и с вратовръзка. Бяхме в зората на велико преобръщане на стойностите. В началото на шестдесетте години брадата беше още фашистки символ (но трябваше да се спазва профилът, като се бръснат страните а ла Итало Балбо86), докато в шестдесет и осма вече стана белег на протест, а по времето, за което говоря, беше неутрална и универсална — израз на свободния избор. Брадата винаги е била маска (нали, за да не ни познаят, си слагаме изкуствена брада?), но в началото на седемдесетте години човек можеше да се маскира и с истинска брада. Нещо повече, можеше да лъже, казвайки истината, като придаваше на истината загадъчност и гъвкавост, защото вече не се съдеше за идеологията на брадатия само по брадата му. Но онази вечер брадите цъфтяха дори по бръснатите лица, които, понеже нямаха бради, даваха да се разбере, че са могли да си я пуснат и са се отказали само от желание за предизвикателство.

Отклонявам се. И така, в един момент Белбо и Диоталеви пристигнаха, шепнейки си с разтревожени лица язвителни коментари за току-що преживяната вечеря. Едва по-късно щях да науча какво представляват вечерите на господин Гарамонд.

Белбо премина веднага към любимите си концентрати, а Диоталеви след дълги размишления реши да си поръча тоник. Намерихме една масичка в дъното, току-що освободена от двама ватмани, които трябваше да стават рано на другата сутрин.

— Е, хайде, казвайте, подхвана Диоталеви — какви са тези Тамплиери…

— Не, моля ви, недейте сега… Това са неща, които могат да се прочетат навсякъде.

— Ние сме за устната традиция, отсече Белбо.

— Тя е по-мистична, допълни Диоталеви. — Бог е сътворил света, говорейки, а не е пратил телеграма.

— Да бъде светлина. Точка. Следва писмо — каза Белбо.

— До солуняните, предполагам, продължих аз.

— Говорим сега за Тамплиерите, подкани ме Белбо.

— И така… — започнах.

— Никога не се започва с „и така“, прекъсна ме Диоталеви.

Изправих се. Чаках да ме помолят. Не го направиха. Седнах отново и продължих:

— Е, повтарям, историята я знаят всички. Първият кръстоносен поход, нали така? Жофроа се прекланя на Божи гроб и изпълнява обета. Балдуин става първи цар на Йерусалим. Християнско царство на Светата земя. Но едно е да държиш Йерусалим, друго, останалата част от Палестина. Сарацините са разбити, но не и унищожени. Не им е бил лесен животът там, нито на новите заселници, нито на поклонниците. И ето че през 1118 година, при царуването на Балдуин II, пристигат деветима, начело с някой си Юг де Паинс, и образуват нов орден — Нищите рицари на Христос: монаси, но с мечове и брони. Трите класически обета — бедност, непорочност и послушание, плюс обет да закрилят поклонниците. Кралят, епископът, всички в Йерусалим дават парични помощи, осигуряват им жилище, настаняват ги в двора на древния Соломонов храм. Така стават Рицари на Храма, Тамплиери.

— Какви са били?

— Вероятно Юг и първите деветима са били идеалисти, запленени от мистиката на кръстоносния поход. Но по-късно се явяват млади синове на благородници, жадни за приключения. Новото кралство в Йерусалим било нещо като Калифорния, където лесно се забогатявало. У дома си не са имали кой знае какви перспективи, а някои, предполагам, са били направили една или друга беля. Цялата история малко ми прилича на Чуждестранния легион. Как постъпва човек, когато е загазил? Става Тамплиер, вижда свят, забавлява се, бие се, хранят го, обличат го и накрая дори си спасява душата. Разбира се, трябва да е достатъчно отчаян, защото е ставало дума и да се върви из пустинята, и да се спи в палатка, и да се прекарват дълги дни без жива душа наоколо освен другите Тамплиери и няколко черни мутри, и да се язди под силното слънце, и да се гине от жажда, и да се изкормват други нещастници…

— Спрях за миг. — Може би го представям като уестърн? Но вероятно е имало и трета фаза: орденът става могъщ, хората започват да се включват в него дори когато се радват на добро положение у дома си. Да си Тамплиер, вече не означава непременно да служиш в Палестина, можеш да си бъдеш Тамплиер и вкъщи. Сложна история. Понякога изглеждат груби войници, друг път сякаш проявяват известна чувствителност. Например не може да се каже, че са били расисти: биели се срещу мюсюлманите, затова се намирали там, но в рицарски дух и с взаимно уважение. Когато пратеникът на емира от Дамаск посетил Йерусалим, Тамплиерите му отстъпили една малка джамия, вече превърната в християнска църква, за да може да извършва своите обреди. Един ден там влязъл някакъв франк, който се възмутил, виждайки мюсюлманина в светия храм, и го нагрубил. Тамплиерите изгонили лишения от веротърпимост и се извинили на мюсюлманина. Това бойно братство с врага по-късно ги погубило, защото на процеса били обвинени между другото, че имали връзки с мистични мюсюлмански секти. И може би е било вярно, също като авантюристите от миналия век, луди по Африка, и те не са имали истинско религиозно образование, не са били толкова изтънчени, че да откриват теологическите разлики, представете си ги — хора от типа на Лорънс Арабски87, които започват да се обличат като шейхове… Но така или иначе, трудно е да се преценяват действията им, защото християнските историографи, като Гийом от Тир например, не изпускат случай да ги оклеветят.

— Защо?

— Защото стават прекалено могъщи за прекалено кратко време. Всичко тръгва от свети Бернар88. Ясен ви е свети Бернар, нали? Голям организатор, реформира бенедиктинския орден, премахва украсите от църквите, когато някой колега му пъпли по нервите, като Абелар89 например, го напада по маккартистки — ако е могъл, щял е да го прати на кладата, но понеже не успял, накарал да изгорят книгите му. След това говори от амвона за кръстоносен поход: да се въоръжим и тръгвайте…

— Не ви е много симпатичен… — забеляза Белбо.

— Не мога да го понасям. Ако зависеше от мен, щях да го пратя в най-страшния кръг на ада, а не да го правя светец. Но е бил добър специалист по саморекламата, вижте каква услуга му прави Данте — назначава го за началник на кабинета на Богородицата. Веднага става светец, защото се е сдушил с когото трябва. Но говорех за Тамплиерите. Бернар бързо усеща, че идеята заслужава да се доразвие, и подкрепя деветимата авантюристи, превръщайки ги в Христово войнство, може да се каже направо, че Тамплиерите, в героичната им версия, са измислени от него. През 1128 година свиква Събора в град Троа именно за да определи какво представляват тези деветима монаси воини, а няколко години по-късно пише една възхвала на Воините на Христос и изготвя правилник от седемдесет и две точки, много забавен за четене, защото в тях има от всичко по малко. Литургия всеки ден, забрана да се свързват с рицари, отлъчени от Църквата, но ако някой от тях пожелае да бъде приет в Храма, трябва да бъде посрещнат по християнски. Както виждате, бях прав, когато споменах за Чуждестранния легион. Трябвало да носят бели плащове, скромни, без кожени украси, освен агнешки, забранени били леките извити отпред модни обувки, задължително се спяло по риза и гащи, на дюшек, с чаршаф и одеяло…

— На онази жега, как ли са миришели?… — вметна Белбо.

— За миризмата ще стане дума нататък. Правилникът предвижда други неудобства: една паница за двама, хранене в мълчание, месо само три пъти седмично, покаяние в петък, ставане в зори, а ако работата е тежка, един час повече сън, но в замяна на това тринадесет молитви преди лягане. Над всички стоял магистър, а под него — цяла йерархична стълбица до оръженосец, помощник и слуги. Всеки рицар разполагал с три коня и един оръженосец; никакви разкоши по юздите, седлото и шпорите, скромно, но здраво оръжие, никакъв лов освен на лъвове, с други думи — аскетичен войнишки живот. И разбира се, обет за непорочност, на който особено се набляга, защото тези хора не стояли в манастир, а се биели на открито, сред света, ако наричаме свят това гъмжило от всякаква паплач, което по онова време представлявала Светата земя. Общо взето, правилникът казва, че женската компания е извънредно опасна и че рицарят от ордена не може да целува друга жена освен майка си, сестра си и леля си.

Белбо поклати глава:

— Е, по въпроса за лелята аз бих бил по-внимателен… Но Тамплиерите не бяха ли обвинени в содомия? Онази книга на Клосовски, „Бафомет“? Не беше ли този Бафомет някакво сатанинско божество?

— Ще стигна и до него. Но помислете за миг: водели моряшки живот, цели месеци в пустинята. Намираш се в дяволското царство, нощ е, сгушил си се в палатката заедно с оня, дето ти е ял от паницата, спи ти се, студено ти е, жаден си, страх те е и искаш да си при мама. Какво ще направиш?

— Мъжка любов… — предположи Белбо.

— Ами да, помислете си какъв адски живот сред други войници, дето не са дали никакви обети и като завземат някой град, погват първата арабка с кехлибарени бедра и кадифени очички, какво да прави нашият Тамплиер сред уханието на ливански кедри? Остава му арабчето. Сега разбирате откъде иде изразът „пие и псува като Тамплиер“. И с него става като с днешния капелан от окопа, дето се налива с ракия и ругае наред с неграмотните войници. И да беше само това! Гербът им ги представя винаги по двама, яхнали един кон, един зад друг. Защо, след като правилникът им разрешавал по три коня? Предполагам, че е идея на Бернар — да символизира бедността или двойната им роля на монаси и рицари. Но досещате ли се какво е виждало народното въображение и какво са говорели за тези монаси, които препускали като луди по двама, залепени един за друг? Не може да не са ги одумвали…

— Но и те са си го търсели, отбеляза Белбо. — Глупак ли е бил този свети Бернар?

— Не, не е бил глупак, но и той бил монах, а по онова време монахът имал особено схващане за тялото… Преди малко се боях, че историята ми заприличва много на уестърн, но като си помисли човек… Чуйте какво казва Бернар за любимите си рицари, записах си цитата, защото си струва: „Отбягват и ненавиждат смешниците, фокусниците и играчите, неприличните песни и представленията, подстригват косите си късо, тъй като са научили от светите отци, че е позорно за мъжа да се грижи за прическата си. Никога не ходят сресани, рядко се мият, брадата им стърчи, набита с прах, мръсни са поради доспехите и поради жегата…“

— Не бих живял в техните казарми — изкоментира Белбо.

А Диоталеви обобщи:

— За отшелника винаги е било присъщо да поддържа една здрава нечистоплътност, за да бичува тялото си. Не беше ли свети Макарий този, дето живеел върху стълб и когато червеите падали от гърба му, ги събирал и отново си ги слагал по тялото, защото и те като божи създания трябвало да имат своя трапеза?

— Светецът стълпник бил Симон, поправи го Белбо. — И според мен е живял върху стълб, за да плюе по главите на тези, които минавали отдолу.

— Ненавиждам просветителския дух, отвърна Диоталеви. — Във всички случаи, Макарий или Симон, имало е някакъв стълпник с червеи, както казах, но не съм специалист в тази област, защото не се занимавам с лудостта на неверниците.

— Защо, толкова чисти ли са били твоите равини от Херона90? — запита го Белбо.

— Живели са в гадни коптори, защото вие, гоите, сте ги натиквали в гета. Докато на Тамплиерите им е харесвало да са вмирисани.

— Да не драматизираме, казах. — Виждали ли сте полк новобранци след поход? Разказвам ви тези неща, за да ви изтъкна противоречието на Тамплиера. Той трябва да бъде мистик, аскет, да не се храни, да не пие, да не чука, а в същото време да върви из пустинята, да сече главите на вразите господни — колкото повече глави, толкова повече точки за рая. Вони, ходи винаги чорлав и на всичко отгоре Бернар искал от тях, като завладеят някой град, да не се нахвърлят върху нищо женско, нито девойка, нито баба, и в безлунните нощи, когато, както е известно, над пустинята духа самумът, да не накарат своя събрат по оръжие да им направи някоя дребна услуга. Как да бъдеш монах и главорез, да изкормваш и да шепнеш молитви, да не поглеждаш братовчедка си в лицето и после да влезеш в някой град след дълга обсада и да виждаш как другите кръстоносци пред очите ти си правят кефа с халифката и как прелестни зулейки разтварят елечета и викат: „Вземи ме, вземи ме, но само ме пощади!“… А Тамплиерът — не! Той е твърд, вонящ, рошав, какъвто го иска свети Бернар, и мърмори молитви… Достатъчно е да прочетете Ограниченията…

— А какви са те?

— Правилник на Ордена, изготвен доста по-късно, вероятно по времето, когато Орденът вече се чувствува по пантофи. Няма нищо по-лошо от войска, която скучае, защото войната е свършила. Например изведнъж забраняват свадите, нараняването на християни за отмъщение, връзките с жени, клеветата. Нямаш право да загубиш роб, да кипнеш и да кажеш: „Ще ида при сарацините!“, да оставиш коня си да избяга, да подаряваш животно, с изключение на куче и котка, да заминеш без позволение, да счупиш печата на магистъра, да напуснеш лагера нощем, да даваш без разрешение на заем парите от касата на Ордена, да си хвърляш дрехите от яд…

— От една система на забрани човек може да разбере какво са правили хората обикновено, каза Белбо. — И могат да се съставят картинки от всекидневния живот.

— Например, каза Диоталеви — един Тамплиер, ядосан на нещо, което братята му казали или направили същата вечер, се измъква през нощта без разрешение, на кон, с един малък сарацин за придружител и три кокошки, вързани за седлото, отива при едно девойче със съмнително поведение и одарявайки го с кокошките, получава срещу тях възможност за непозволено съвкупление… По време на веселието арапчето побягва с коня и нашият Тамплиер, по-мръсен, потен и чорлав от всякога, се връща в лагера с подвита опашка и за да се промъкне незабелязан, пробутва пари (от хазната на Храма) на неизбежния евреин лихвар, който го чака на вратата като ястреб.

— Ти го рече, Каиафа91 — вметна Белбо.

— Така е, вървим по шаблона. Тамплиерът иска да си върне ако не арапчето, то поне коня, но един сътамплиер се досеща за комбината и вечерта (знае се, че в тези общества завистта е винаги налице), сред общото задоволство от появата на месото, пуска някой недвусмислен намек. Магистърът на Ордена се усъмнява, заподозреният се заплита, изчервява се, измъква ножа и скача върху събрата си.

— Върху клеветника, уточни Белбо.

— Точно така, върху клеветника. Скача върху нещастника и му посича лицето. Оня също се хваща за ножа, двамата се сбиват много неприлично, а магистърът се мъчи да ги усмири с плоското на меча си. Братята се кикотят…

— Пиейки и псувайки като Тамплиери, допълни Белбо.

— Без съмнение, нашият се разгневява, става… Какъв става един Тамплиер, като се разгневи?

— Става червен като домат, подсказа Белбо.

— Точно. Зачервява се като домат, смъква си дрехата и я хвърля на земята.

— „Дръжте си пикливото расо, вие и вашият лайнян Храм“, предложих. — И даже прасва с меча си печата, прави го на парчета и заявява, че отива при сарацините.

— Нарушавайки поне осем забрани с един удар, обобщи Белбо.

А аз заключих, за да докажа по-добре своята теза:

— Представяте ли си какво ще прави един такъв тип, който заявява „отивам при сарацините“ в деня, когато кралският обвинител го арестува и му показва нажежените клещи? Оня ще му вика: „Говори, безбожнико, признай, че сте го правили отзад!“ А нашият ще му отговори: „Кой? Ние ли? Пука ми от вашите клещи, не знаете на какво е способен един истински Тамплиер. Мога да го направя на вас, на папата и ако ми падне, и на крал Филип!“

— Признал си е, признал си е! — възкликна Белбо. — И са го вкарали в дупката и всеки ден по една порция зехтин, та после по-добре да гори, като рициновото масло за децата.

Прекъсна ни едно момиче с червена бенка на носа и някакви листове в ръката. Запита ни дали вече сме подписали петицията за освобождаването на аржентинските другари. Белбо подписа веднага, без дори да погледне листовете.

— Във всички случаи са по-зле от мен, каза на Диоталеви, който го наблюдаваше смаян. После се обърна към момичето: — Той не може да подписва, принадлежи към едно индийско общество, което забранява на членовете си да си пишат имената. Много от тях са в затвора, защото властта ги преследва.

Момичето впери съчувствен поглед към Диоталеви и поднесе листовете на мен. Диоталеви си отдъхна.

— Какви са?

— Как какви? Аржентински другари.

— Да, но от коя групировка?

— Таквара, каква!

— Но Таквара са фашисти! — възразих, без да съм напълно сигурен.

— Фашист си ти! — изсъска момичето и си отиде.

— И какво излиза, тези Тамплиери значи са били големи нещастници? — каза Диоталеви.

— А, не — отвърнах. — Аз съм виновен, опитах се да представя нещата по-живо. Това, което казах, се отнася до войската, но Орденът от самото начало получавал огромни дарения и постепенно създал манастири-лагери из цяла Европа. Помислете си само, Алфонсо, крал на Кастиля и Арагона, им подарява цяла страна, прави завещание, с което им оставя кралството си в случай, че умре без наследници. Тамплиерите обаче не се доверяват и правят пазарлък, по-добре малко, но сигурно, отколкото всичко, но кой знае, при което „малкото, но сигурно“ са всъщност половин дузина крепости в Испания. Португалският крал им подарява една гора и тъй като тя била завзета от сарацините, Тамплиерите ги нападат, прогонват ги и фактически поставят основите на град Коимбра. И това са само някои от епизодите. Общо взето, само част от Тамплиерите воювали в Палестина, повечето от тях действували в Европа. И какво става? Ако някой трябва да отиде в Палестина и има нужда от пари, пък не се осмелява да тръгне на път със скъпоценности и злато, внася парите си при Тамплиерите във Франция, Испания или Италия, получава разписка и я осребрява на Изток.

— Тоест чек, каза Белбо.

— Разбира се. Те са измислили чека, и то преди флорентинските банкери. И така, по пътя на даренията, на въоръжените грабежи и на лихвите върху финансовите операции Тамплиерите се превръщат в една многонационална корпорация. А за да се ръководи такова предприятие, били необходими умни глави. Хора, способни да убедят Инокентий II да им даде извънредни привилегии. Орденът имал право да задържа за себе си цялата военна плячка и за всичките си имоти и богатства не отговарял нито пред краля, нито пред епископите, нито пред Йерусалимския патриарх. Отговарял само пред папата. Освободени навсякъде от данъци, те имали право сами да облагат с такива земите, които контролирали… С една дума, винаги печеливша организация, в чиито работи никой не можел да си пъха носа. Ясно е, че не са били обичани от епископите и от кралете, но те пък не могли да минат без тяхната помощ. Кръстоносците били луди глави, хора, които тръгвали, без да знаят къде отиват и какво ще намерят, докато Тамплиерите там си били у дома, умеели да се разправят с враговете, познавали терена и бойното изкуство. Орденът на Тамплиерите бил сериозна работа, нищо, че се крепял на показни бойни подвизи.

— Нима винаги са били показни?

— Често. За сетен път се учудвам на противоречието между техните политико-административни способности и стила им на зелени барети — много кураж, малко мозък. Да вземем например историята с Ашкалон…

— Да я вземем, обади се Белбо, който се бе обърнал, за да поздрави с демонстративно сладострастие някоя си Долорес.

Тя седна при нас, казвайки:

— И аз искам да чуя историята за Ашкалон, искам да я чуя!

— И така, един ден кралят на Франция, Германският император, Балдуин III Йерусалимски и двамата върховни магистри на Тамплиерите и на Гостоприемниците, решават да обсадят Ашкалон. Всички заминават за обсадата — кралят, дворът, патриархът, свещениците с кръстовете и хоругвите, архиепископите от Тир, Назарет, Кесария, с други думи, голям празник: шатри, знамена, барабани… Ашкалон бил защитен от сто и петдесет кули и населението му отдавна се готвело за обсадата, къщите били целите надупчени с бойници, безброй крепости в крепостта. Според мен Тамплиерите, които били толкова печени, е трябвало да ги знаят тия неща… Но не, всички били възбудени, строели дървени укрития и кули, нали ги знаете, онези конструкции на колела, които изтикват до стените на града и оттам хвърлят огън, камъни, стрели, докато отдалеч катапултите бомбардират с гюллета… Ашкалонците се опитват да подпалят кулите, вятърът обаче е неблагоприятен, пламъците обхващат стените, които на едно място се срутват. Път свободен! В този момент всички обсаждащи се хвърлят като един, но се случва нещо странно. Магистърът на Тамплиерите заповядва да препречат пътя така, че в града да влязат само неговите хора. Злите езици говорят, че го направил, за да може от плячката да се възползуват само Тамплиерите, а добрите езици твърдят, че се страхувал от клопка и затова изпратил напред своите смелчаци. Във всички случаи, не бих поверил военна школа на този, защото четиридесетимата Тамплиери прекосяват целия град със сто и осемдесет километра в час, блъсват се в стената отсреща, удрят спирачките сред облак прах, споглеждат се, запитват се за какъв дявол са там, обръщат конете и пак препусват сред маврите, които от прозорците си ги обсипват с камъни и железа и ги изпотрепват всичките, заедно с върховния им магистър, после затулват пробива, окачват за назидание труповете на стената и показват среден пръст на християните сред нецензурен кикот.

— Жесток е мавърът! — изкоментира Белбо.

— Като децата, допълни Диоталеви.

— А на мен ми приличат на Том и Джери, каза Белбо.

Започнах да се разкайвам. От две години живеех с Тамплиерите и вече ги обичах. Притиснат от снобизма на слушателите си, бях ги представил като герои от анимационен филм. Виновен беше може би Гийом от Тир, историк, незаслужаващ доверие. Не са били такива рицарите на Храма, напротив, били брадати и разпалени, с красивия ален кръст върху снежнобялото наметало, наперено яхнали конете в сянката на чернобелия си стяг, готови от сърце и душа да изгорят във великия празник на смъртта и куража, а потта, за която говори свети Бернар, навярно е била бронзовият блясък, придаващ саркастично благородство на върховната им усмивка, докато се готвели да празнуват по толкова жесток начин сбогуването си с живота… Лъвове във войната, както казва Жак дьо Витри92, кротки агънца в мирно време, груби в битките, благочестиви в молитвите, жестоки с врага, милосърдни с братята си, белязани и с бялото, и с черното на своето знаме, защото били изпълнени с обич към приятелите Христови, но с гняв и мъст към неприятеля…

Романтични рицари на вярата, последен пример за едно залязващо благородство, защо се отнесох към тях като някакъв си там Ариосто, когато можех да ги възхваля като един Жоанвил93? Спомних си страниците, които им посвещава авторът на „История на свети Луи“, заминал с краля за Палестина едновременно като писар и боец. Тамплиерите съществували вече от сто и петдесет години, от кръстоносните походи им било дошло толкова до гуша, че не се трогвали от никакви идеали. Като призраци били изчезнали героичните фигури на кралица Мелизанда94 и на Балдуин, прокажения крал, останали били в миналото междуособиците в този още тогава потънал в кръв Ливан, Йерусалим вече бил падал веднъж, Барбароса се бил удавил в Киликия, Ричард Лъвското сърце, победен и унизен, се бил върнал в родината си, преоблечен именно като Тамплиер, християнският свят бил загубил битката, маврите показали схващане, различно от неговото, за съюза между самостоятелни държави, сплотени за защитата на една цивилизация, чели били Авицена и не били неуки като европейците, нима е могло да останат цели два века под влияние на една веротърпима, мистична и свободомислеща култура, без да се поддадат на съблазните, сравнявайки я с културата на Запада — недодялана, дебелашка, варварска и тевтонска? Така че в момента, в който Йерусалим пада за последен път и вече окончателно през 1244 година, войната, започнала сто и петдесет години по-рано, е загубена, християните трябва да престанат да носят оръжие в една земя, предопределена за мира и за уханието на ливанските кедри, нещастни Тамплиери, каква е била ползата от цялата ви епопея?

Сред толкова нежност, меланхолия, старееща слава защо да не се вслушаме в тайните учения на мюсюлманските мистици, в духовните съкровища, натрупани от древни жреци? Може би оттук се ражда легендата за рицарите на Храма, която още преследва разочарованите и копнеещи умове, разказ за една безгранична мощ, която вече не знае върху какво да се излее…

И все пак, вече в залеза на мита, пристига Луи, светият крал, кралят, който има за сътрапезник Аквинския мъдрец Тома, той още вярва в походите въпреки двете столетия мечти и опити, пропаднали поради глупостта на победителите. Може би си струва да рискува още веднъж? „Струва си“, казва свети Луи. Тамплиерите са съгласни, следват го в поражението, защото такъв им е занаятът, как инак ще се оправдае Храмът, ако няма походи към него?

Луи напада укрепената Дамиета95 откъм езерото. Вражеският бряг целият блести от пики, алебарди, знамена, щитове и ятагани, бойци красавци, признава им великодушно Жоанвил, които носят златни оръжия, отразяващи слънчевите лъчи. Луи би могъл да почака, но решава да дебаркира на всяка цена. „Верни мои, ще бъдем непобедими, ако сме дружни в нашето милосърдие. Ако бъдем победени, ще станем мъченици. Ако надвием, ще увеличим славата божия!“ Тамплиерите не му вярват, но нали са възпитани да бъдат рицари на идеала — това е образът, който трябва да защищават, — тръгват след краля и неговото мистично безумие.

Десантът успява по чудо, сарацините напускат Дамиета, също по чудо, дотам, че кралят се колебае дали да влезе в града, защото не дава вяра на бягството им. Но няма клопка, градът е негов и негови са съкровищата и стоте джамии, които Луи без бавене превръща в божи храмове. Сега трябва да вземе решение, накъде да се отправи, към Александрия или към Кайро. Мъдрото решение би било Александрия, за да се отнеме на Египет едно жизненоважно пристанище. Но се намесва злият гений на похода, братът на краля, Робер д’Артоа, амбициозен мегаломан, жаден за бърза слава като всеки по-малък брат. Той съветва да се тръгне към Кайро, сърцето на Египет. Орденът, дотогава безропотен, сега се опъва. Кралят е забранил отделните схватки, но магистърът на Тамплиерите нарушава заповедта. Съглежда един отряд султански мамелюци и извиква: „По тях, в името божие, защото не мога да понеса този срам и позор!“

В Мансура сарацините се укрепяват отвъд реката, французите се мъчат да заприщят водите, за да я прекосят, и защищават бента с подвижните си кули, но сарацините познават от византийците изкуството на гръцкия огън. Гръцкият огън представлява бъчва с дълга опашка, която лети като мълния, прилича на змей и хвърля такава ослепителна светлина на бойното поле, че превръща нощта в ден.

Докато лагерът на християните е цял в пламъци, един продажен бедуин срещу триста византи посочва на краля удобен брод. Кралят решава да атакува, преминаването на реката не е лесно, мнозина се издавят и течението ги отнася, а на отсрещния бряг чакат триста сарацини на коне. Най-сетне войската стъпва на твърда земя и изпълнявайки заповедта, Тамплиерите спират, за да изчакат останалата част от войската. Но граф Д’Артоа се впуска да преследва врага.

Тогава Тамплиерите, за да опазят честта си, се втурват и те, но успяват само да застигнат графа, който вече е нахлул в противниковия лагер и го е опустошил. Мюсюлманите се отдръпват към Мансура. За радост на Д’Артоа, който продължава да ги преследва. Тамплиерите се опитват да го възпрат, брат Жил, върховен магистър на Храма, се мъчи да го укроти, като му казва, че вече е извършил подвиг, по-голям от който не познават отвъдморските земи. Но Д’Артоа, този салонен красавец, жаден за слава, обвинява Тамплиерите в предателство и дори прибавя, че те и Гостоприемниците, при малко по-голямо желание, отдавна да са завладели тези земи и че той им е показал какво може да направи човек с кръв, по-гореща от тяхната. Това било твърде много за Тамплиерите. Техният орден не търпи други над себе си. Всички се юрват към града, нахълтват в него, преследват врага до отсрещните стени и чак тогава Тамплиерите се досещат, че са повторили грешката от Ашкалон. Християнските войски, включително рицарите на Храма, се забавят, за да плячкосат султанския палат, неверниците възстановяват редиците си, нахвърлят се върху това вече разпръснало се ято лешояди. Дали този път Тамплиерите са били заслепени от алчността? Някои разказват, че преди да последва графа в града, брат Жил му казал с трезв стоицизъм: „Господине, аз и моите братя не се страхуваме и ще тръгнем след вас. Но се съмняваме, и то силно, че изобщо ще се върнем.“ Така или иначе, Д’Артоа, слава Богу, бива убит и заедно с него оставят костите си мнозина други смелчаци, както и двеста и осемдесет рицари на Храма.

Нещо повече от поражение — позор. И все пак, дори Жоанвил не говори за събитието в този смисъл. Случва се, в тези неща се крие цялата прелест на войната. Под перото на господин Дьо Жоанвил много от сраженията се превръщат в изящни балети с някоя глава, която се търкулва, много молитви към Господа Бога и някоя кралска сълза, пролята за верния поданик, но всичко това сякаш снето на цветен филм, с множество алени конски покривала, позлатени юзди, блясък на шлемове и мечове под жълтото слънце на пустинята и пред яркосиньото море. А може би Тамплиерите са виждали именно така своята всекидневна касапница?

Погледът на Жоанвил се плъзга нагоре или надолу според това дали той самият пада от коня си, или отново го възсяда, и фокусира само отделни сцени. Общият план на битката му убягва, всичко се свежда до поединични схватки, често със случаен изход.

Жоанвил се втурва да помага на граф Дьо Ванон, един неверник набучва коня му с копието си, конят пада на колене, Жоанвил литва над главата му, скача на нозе с меч в ръка и месер Ерар дьо Сивре („Мир на праха му!“) му вика да се скрие в близката порутена къща, един сарацински разезд буквално ги изпотъпква, но те се вдигат невредими, стигат до къщата, залостват се там, онези ги обсипват отгоре с дъжд от копия. Рицарят Фредерик дьо Лупе е улучен в гърба „и раната му е такава, че кръвта бликва като от отпушена бъчва“, а Дьо Сивре получава един удар с меч през лицето, „от който носът му увисва над устата“. После пристига подкреплението, излизат от къщата, изместваме се в друга част на полето, други сцени, нови убити и спасени в последния миг, нови молитви на висок глас към светците. И ето че благородният граф Дьо Соасон вика, сочейки наляво и надясно: „Господин Дьо Жоанвил, за Бога, да оставим тая паплач да крещи, нали ще трябва да разправяме за днешния ден, когато се върнем сред дамите!“ А кралят иска новини за своя брат, проклетия граф Д’Артоа, и отец Анри дьо Роне, магистър на Гостоприемниците, му отговаря, че „новините са добри, понеже е сигурно, че граф Д’Артоа е в рая“. Кралят казва „да славим Бога за всичко, което ни праща“ и едри сълзи му капят от очите.

Така че колкото и богоугодни да са кръвожадните цели, всичко това не е винаги балет. Загива върховният магистър Гийом дьо Сонак, изгорял жив в гръцкия огън; поради смрадта на труповете и недостига на храна армията на свети Луи е покосена от скорбута и отстъпва без ред. Кралят е изтощен от дизентерията дотам, че трябва да си разцепи гащите, за да не губи време в битката. Дамиета е изтървана, кралицата трябва да преговаря със сарацините и им плаща петстотин хиляди френски лири, за да си спаси живота.

Но при кръстоносните походи влизат в действие богословските мошеничества. В Сен Жан д’Акр Луи е посрещнат триумфално и целият град му устройва грамадна процесия с участието на целия клир, на всички дами и деца. Тамплиерите обаче знаят как стоят нещата и търсят начин да влязат в преговори с Дамаск. Луи узнава за това и понеже не търпи да го прескачат, посрамва новия върховен магистър пред мюсюлманските посланици; върховният магистър си взима назад думата, която е дал на враговете, коленичи пред краля си и го моли за прошка. Не може да се каже, че рицарите са се сражавали зле или користно, но френският крал ги унижава, за да утвърди властта си, по същия начин, по който, пак за да утвърди властта си, половин век по-късно неговият син Филип ще ги прати на кладата.

В 1291 година Сен Жан д’Акр е превзет от маврите и всички жители на града са изклани. Това е краят на Йерусалимското християнско царство. Орденът на Тамплиерите е по-богат, по-многоброен и по-могъщ от всякога, но вече ги няма земите на Божи гроб, заради чиято защита Орденът е бил създаден.

Живеят разкошно в своите манастири, пръснати из цяла Европа, и в Парижкия Храм. И още мечтаят за славното време на Йерусалимския, за прелестната църква Света Мария Латеранска с нейните съзвездия от параклиси, набори от трофеи и наоколо, ковачници, сарачници, тъкачници, хамбари, конюшня с две хиляди коня, цяла армия от слуги, оръженосци, коняри с червени кръстове на белите плащове, султански пратеници с големи тюрбани и златни шлемове, поклонници, стражи и бойци, и радостта от съкровищата, пристанището, от което препращали заповеди, нареждания и стоки от островите, от бреговете на Мала Азия към замъците в родината…

Край на всичко това, мили мои Тамплиери!

Онази вечер в „Пилад“, вече на петото уиски, забелязах, че Белбо ме е подвел и че съм сънувал въодушевено (какъв срам!), и то на висок глас — навярно съм разказал вълнуваща история, изпълнена със страст и съчувствие, защото очите на Долорес блестяха, а Диоталеви, изпаднал в безразсъдство от поредния тоник, бе обърнал поглед към далеч не сефиротския таван на бара и мърмореше:

— А може би са били всичко едновременно, и погубени души, и светци, и коняри, и рицари, и банкери, и герои…

— Разбира се, че са били странни, добави Белбо. — Но вие, Казобон, май че ги обичате?

— Аз пиша дипломна работа за тях, а този, който пише дипломна работа за сифилиса, в края на краищата започва да обича и бледата спирохета.

— Прекрасно като на филм, въздъхна Долорес. — Но за съжаление трябва да тръгвам, имам да ксерографирам позивите за утре сутринта. Ще ходим към заводите „Марели“.

— Блазе на теб, че можеш да си го позволиш, каза Белбо, протегна уморено ръка към косите й и я погали. После поръча, както заяви, последното уиски.

— Почти полунощ е. Но не го казвам заради хората, а заради Диоталеви. Все пак да завършим тази история, искам да науча за процеса. Защо, как, кога…

— Cur, quomodo, quando, съгласи се Диоталеви. — Продължавайте.

14

Процес, пълен с недомлъвки, противоречия, загадки и нелепости. Най-силно впечатление правят нелепостите и тъй като са необясними, съвпадат със загадките. В онези щастливи дни смятах, че глупостта създава загадката. И преди няколко дни в Перископа си мислех, че най-ужасяващи са загадките и понеже изобщо не се изясняват, се превръщат в лудост. Но сега си мисля, че светът е една благотворна загадка, която нашата лудост прави ужасяваща, защото се стреми да тълкува света според своята истина.

Тамплиерите оставали без цел. Или по-точно, превърнали средствата в цел — управлявали безмерните си богатства. Естествено е един всевластен монарх като Филип Хубави да ги гледа с лошо око. Как може да се държи под контрол един толкова могъщ орден? Магистърът бил с ранг на наследствен принц, командувал войска, управлявал огромни имоти, бил избран като император и разполагал с абсолютна власт. Френското съкровище не било в ръцете на краля, а се пазело в Парижкия храм. Тамплиерите били собственици, управители и настойници на една текуща сметка, която само формално се водела на краля. Приемали влогове, плащали, оперирали с лихви, действували като голяма частна банка, но с всички привилегии и свободи на държавно предприятие. Самият кралски ковчежник бил Тамплиер. Как да се царува при тези условия? Когато не можеш да ги победиш, направи ги свои съюзници. Филип пожелал да бъде обявен за почетен Тамплиер. Отговорът бил отказ. Обида, която кралят не могъл да преглътне. Обърнал се към папата с искане да слее Тамплиери и Гостоприемници и да постави новия орден под контрола на един от неговите синове. Магистърът на Храма, Жак дьо Моле, пристигнал тържествено от Кипър, където вече живеел като монарх в изгнание, и представил на папата меморандум, в който се преструвал, че анализира предимствата, но всъщност подчертавал недостатъците на сливането. Без капка срам Моле отбелязвал между другото, че Тамплиерите били по-богати от Гостоприемниците и че сливането би помогнало на едните да станат по-богати за сметка на другите, което би нанесло тежка обида на неговите рицари. Моле спечелил първия рунд от играта, която започнал, и делото било изпратено в архив.

Оставала само клеветата и в това отношение кралят имал силни козове. Слухове за Тамплиерите отдавна вече циркулирали. Как са изглеждали тези „колониалисти“ в очите на достопочтените французи, които ги виждали наоколо си да събират десятъка и да не дават нищо в замяна, нито дори, от определен момент нататък, собствената си кръв като пазачи на Божи гроб? И те били французи, но не напълно, по-скоро нещо като „имигранти“. Дори не криели екзотичните си навици и не се знаело дали не говорят помежду си на езика на маврите, който им бил по-близък. Били монаси, но проявявали публично извратените си нрави и не случайно няколко години по-рано папа Инокентий III бил принуден да напише една вула — „За безсрамието на Тамплиерите“. Били дали обет за бедност, а демонстрирали блясъка на аристократична каста, алчността на новоизлюпено търговско съсловие, наглостта на мускетари.

Много малко било необходимо да се стигне до бързо разпространение на мълвата: хомосексуалисти, еретици, поклонници на един брадат идол, който не се знаело откъде идва, във всеки случай не от пантеона на правоверните, споделящи навярно тайните на исмаилитите, имащи връзки с Кръвниците от сектата на Стареца от планината96. Филип и неговите съветници в известен смисъл се възползували от тези слухове.

Зад гърба на Филип се притаявали неговите прокълнати души — Марини и Ногаре. Марини бил този, който в крайна сметка щял да сложи ръка върху богатството на Тамплиерите и да го управлява за сметка на краля, преди то да премине към Гостоприемниците, и не става ясно кой точно е имал полза от това. Ногаре пък, пазачът на кралския печат, бил през 1303 година стратегът на случая Анани, когато Шара Колона се нахвърлил с плесници върху Бонифаций III и папата умрял от унижение няма и месец след това.

В определен момент на сцената се появява някой си Ескийо дьо Флоаран. Изглежда, в затвора, където бил вкаран за незнайни престъпления, но със смъртна присъда, той срещнал един Тамплиер, когото също очаквало бесилото, и от него чул ужасяващи признания. Срещу оправдателна присъда и кръгла сума Флоаран продал това, което научил. Това, което научил и което вече всички шушукали. Но от този момент нататък от шушукане се минало към свидетелствуване пред съда. Кралят препредал сензационните разкрития на Флоаран на папата, който вече бил Климент V, този, който преместил папското седалище в Авиньон. Папата и вярвал, и не вярвал, а освен това знаел, че не е толкова безопасно да си пъхаш носа в работите на Тамплиерите. Но през 1307 година се съгласил да даде ход на официалното следствие. Моле узнал за това, но заявил, че е спокоен. Продължил да участвува на равна нога с краля в официалните церемонии, като принц сред принцовете. Климент V протакал. Кралят подозирал папата, че иска да даде възможност на Тамплиерите да се спасят. Напълно неоснователно. Тамплиерите пиели и псували в своите лагери, тайно от всички. И това е първата загадка.

На 14 септември 1307 година кралят изпратил запечатани послания до всички свои губернатори и съдебни представители в кралството, с които заповядвал да се пристъпи към масово арестуване на Тамплиерите и конфискуване на тяхното богатство. От изпращането на заповедта до арестите, които се извършили на 13 октомври, изминал цял месец. Тамплиерите не подозирали нищо. Сутринта на уречения ден всички попаднали в мрежата и, нова загадка, се предали без каквато и да била съпротива. А знае се, че кралските офицери, за да са сигурни, че нищо няма да убегне от конфискацията, няколко дни по-рано направили нещо като опис на имуществото на Тамплиерите по цялата национална територия, като изтъквали глупашки мотиви. А Тамплиерите — нищо! Заповядайте, господа, проверявайте всичко, моля. Чувствувайте се като у дома си.

Като научил за арестите, папата направил опит да протестира, но било твърде късно. Кралските пратеници вече били започнали да действуват с железата и въжето и множество рицари по време на мъченията признали греховете си. При това положение не можело да не ги предадат на инквизиторите, които още не прилагали огненото наказание, но и другото стигало. Признанията го потвърждават.

И това е третата загадка: истина е, че при тия твърде жестоки мъчения тридесет и шестима рицари издъхнали, но от тези железни мъже, свикнали да се опълчват срещу жестокия турчин, никой не издържал пред кралските офицери. В Париж само четирима рицари от сто тридесет и осемте отказали да признаят. Всички останали признали, включително Жак дьо Моле.

— Но какво признали? — запита Белбо.

— Точно това, което било вписано в заповедта за арестуване. Много малко са различията в показанията, поне във Франция и Италия. Но в Англия, където никой всъщност не е искал да ги изправя пред съд, в показанията се появяват канонични обвинения, които обаче идели от свидетели, непринадлежащи към Ордена и предаващи само слухове. Казано накратко, Тамплиерите признавали само когато някой искал те да признават, и само това, което се искало от тях да признаят.

— Най-обикновен инквизиторски процес. Чували сме за такива, отбеляза Белбо.

— И все пак поведението на подсъдимите е странно. Главните обвинения са, че по време на ритуалите за посвещаване рицарите три пъти се отричали от Христос, плюели върху разпятието, били събличани и целувани in posteriori parte spine dorsi97, тоест по задника, по пъпа и после по устата, in humane dignitatis opprobrium98, а накрая се отдавали на взаимно съешаване, както се казва в текста. Оргия. След това им показвали глава на брадат идол, пред който трябвало да се прекланят. И какво отговаряли подсъдимите, когато им отправяли подобни обвинения? Жофроа дьо Шарне, този, който щял да умре на кладата заедно с Моле, казал, че да, било му се случвало да се отрича от Христос, но с думи, не със сърце, и не си спомнял да е плюл върху разпятието, защото онази вечер всичко било станало набързо. Колкото до целувката по задника, и то му се било случвало, но бил чул прецептора на Оверн да казва, че е по-добре да се съешаваш с братята си, отколкото да се излагаш с някоя жена, той самият обаче не бил сторвал никога плътски грехове с други рицари. Всъщност да, но било на шега, никой не го вършел сериозно, другите го правели, но той не, той бил за духовното възпитание. Жак дьо Моле, великият магистър, съвсем не последен от бандата, казал, че когато му поднесли разпятието да го заплюе, той се престорил и плюл на земята. Признал, че церемонията за посвещаване била наистина такава, но да се имало предвид, че той не можел да каже с точност, защото през цялата си кариера бил посветил много малко братя. Друг един казал, че е целувал магистъра, но не по задника, а само по устата, затова пък магистърът го бил целунал по задника. Някои признавали повече от необходимото, че не само се били отричали от Христос, но и твърдели, че е престъпник, не вярвали в девствеността на Мария, дори били уринирали върху разпятието, и то не само в деня на посвещаването си, но и по време на Светата неделя, че не вярвали в причастието и не се ограничавали с това да почитат Бафомет, но се молели дори на Дявола в образа на котка.

Също толкова смайваща, макар и не така невероятна е играта, която в този момент се започва между краля и папата. Папата се стремял да вземе нещата в свои ръце, докато кралят предпочитал сам да доведе процеса докрай, папата искал да разтури само временно Ордена, като осъди виновните, и след това да го възстанови в първоначалната му чистота, кралят желаел скандалът да се разрасне, процесът да обхване целия орден и да го доведе до окончателното му разпадане, политическо и религиозно, разбира се, но най-вече финансово.

В определен момент изниква един документ, който може да се нарече шедьовър. За да попречат на обвиняемите да се отрекат от думите си, учени теолози постановяват, че не трябва да им се разрешава да имат защитник: тъй като те били направили самопризнания, дори нямало нужда от процес — в такива случаи кралят давал служебна присъда, процес се правел само при съмнителни казуси, а тук съмнение нямало. „Защо тогава да им се разрешава да имат защитник? Може би за да защитава техните признати грехове? Неоспоримостта на фактите прави престъплението очевидно!“

Но тъй като съществувала опасност процесът да се изплъзне от ръцете на краля и да премине във властта на папата, кралят и Ногаре устроили пищно следствие, в което бил включен и епископът на Троа, обвинен в магьосничество според свидетелството на един тайнствен доносник, някой си Нофо Деи. По-късно се разкрило, че Деи е излъгал (и затова бил осъден на смърт), но междувременно върху нещастния епископ се изсипали публични обвинения в содомия, светотатство и лихварство. Същите средства, каквито използували и срещу Тамплиерите. Може би кралят е искал да покаже на чедата на Франция, че Църквата няма право да съди Тамплиерите, след като не е имунизирана срещу техните грехове, или просто е хвърлил предизвикателство на папата. Тъмна история, подмолна игра на шпиони и тайни служби, на „внедряване“ и доноси… Папата е поставен натясно и се съгласява да разпита седемдесет и двама Тамплиери, които потвърждават признанията, направени при мъченията. Папата обаче изтъква тяхното покаяние и залога на тържествения отказ, за да може да опрости греховете им.

И тук се случва нещо друго, което си оставаше един от главните все още неразрешени проблеми в моята дипломна работа, тъй като разполагах с противоречащи си източници: защо папата, който тъкмо е успял с големи мъки най-сетне да прибере при себе си рицарите, веднага ги връща на краля? Така и не разбрах какво се е случило. Моле отрича направените самопризнания, Климент му дава възможност да се защити и му изпраща трима кардинали да го разпитат. На 26 ноември 1309 година Моле излиза с пламенна защита на Ордена и на неговата правоверност, стигайки дори до заплахи към обвинителите, но после при него отива един кралски пратеник, Гийом дьо Плезанс, когото той смята за приятел, получава от него някакъв тайнствен съвет и на 28 същия месец дава неясни и извънредно плахи показания. Казва, че бил беден и непросветен рицар и се ограничава с изброяването на заслугите (останали вече в миналото) на Ордена, благотворителните дела, кръвния данък, платен от тях за Божи гроб, и така нататък. На всичко отгоре пристига и Ногаре, който напомня как Тамплиерите имали повече от приятелски отношения със Саладин99: сблъскваме се с намек за провинение в държавна измяна. Оправданията на Моле са неубедителни. При тези показания той, който е прекарал вече две години в затвора, явно е приличал на отрепка. Но пък се проявил като отрепка и веднага след арестуването си. При третите показания, през март на следващата година, Моле възприема нова стратегия — не иска да говори и заявява, че ще проговори само пред папата.

Сценичен обрат. Но този път се стига до епичната драма. През април 1310 година петстотин и петдесет Тамплиери настояват да бъдат изслушани в защита на Ордена, разобличавайки мъченията, които са съпътствували самопризнанията им, отричат се от думите си и доказват несъстоятелността на всички обвинения. Но кралят и Ногаре си знаят работата. Някои Тамплиери се били отказали? Толкоз по-добре! Значи трябва да бъдат смятани за лъжци и клетвопрестъпници или по-точно за „релапси“100 — ужасно обвинение по онова време, щом като отричат най-арогантно това, което вече са признали. Този, който признае и се покае, все пак може да получи опрощение, но не и онзи, който се отказва от признанията и твърди, нарушавайки клетвата, че изобщо няма за какво да се кае. Петдесет и четиримата отказали се от показанията си клетвопрестъпници били осъдени на смърт.

Лесно е да се досетим за психологическата реакция на останалите арестувани. Който признае, остава жив, макар и в каторгата, а докато е жив, човек не губи надежда. Който не признае или, още по-лошо, се откаже от признанията си, отива директно на кладата. Петстотинте отказали се, още живи, се отказват от отказването.

Сметките на „осъзналите се“ се оказали правилни, защото през 1312 година тези, които не признали, били осъдени на доживотен затвор, докато на призналите било дадено опрощение. Филип нямал изгода от масово унищожение, искал само да разтури Ордена. Освободените рицари, вече съсипани телом и духом след четири-пет години затвор, се влели тихомълком в други ордени с единственото желание да бъдат забравени и това изчезване, това зачеркване дълго ще тегне над легендата за нелегалното възраждане на Ордена.

Моле продължавал да иска аудиенция при папата. Климент свикал Събора във Виена през 1311 година, но не поканил Моле. Осветил разтурянето на Ордена и предал имотите му на Гостоприемниците, макар че в момента били управлявани от краля.

Минали още три години и най-сетне се стигнало до споразумение с папата. На 19 март 1314 година пред портала на „Нотр Дам“ Моле бил осъден на доживотен затвор. Чувайки тази присъда, Моле достойно изсъскал нещо. Очаквал, че папата ще му разреши да се оневини, и се чувствувал излъган. Знаел много добре, че ако още веднъж се откаже от показанията си, и той ще бъде обвинен като клетвопрестъпник и „релапс“. Какво ли е ставало в душата му след близо седем години очакване на присъдата? Дали си възвръщал куража от миналото? Или пред перспективата да загине зазидан жив и обезчестен е решил, че е по-добре да се обрече на една красива смърт? Протестирал, твърдейки, че той и неговите братя са невинни и че Тамплиерите са извършили само едно престъпление: от малодушие са изневерили на Храма. Смъртта му била неизбежна.

Ногаре потрива ръце: за публично престъпление — публична присъда, и то окончателна, по най-бързата процедура. Като Моле се държал и прецепторът на Нормандия Годфроа дьо Шарне. Още същия ден кралят взел решение: кладата да се издигне в самия край на остров Сите. При залез слънце Моле и Шарне издъхват сред пламъците.

По традиция магистърът, преди да умре, предрича кончината на своите преследвачи. И наистина, папата, кралят и Ногаре умират в течение на една година. Колкото до Марини, след смъртта на краля той е заподозрян в злоупотреба. Враговете му го обвиняват в магьосничество и искат смъртна присъда. Мнозина започват да смятат Моле за мъченик. И Данте ще подхване възмутен темата за преследването на Тамплиерите.

Тук свършва историята и започва легендата. В един от вариантите й се казва, че в деня, когато Луи XVI бил гилотиниран, някакъв непознат се качил на ешафода и извикал: „Жак дьо Моле, ти си отмъстен!“

Това е в общи линии историята, която разказах, често прекъсван от слушателите си, онази вечер в „Пилад“.

Белбо ме питаше: „Сигурно ли е, че не сте заимствували от Оруел или от Кьостлер“. Или: „Също като процеса на оня… Как се казваше? От културната революция!“ На което Диоталеви възразяваше всеки път: „Historia magistra vitae101.“ Белбо пък се обръщаше към него: „Ти мълчи, кабалистът не трябва да вярва в историята.“ А Диоталеви отвръщаше: „Именно, всичко се повтаря в кръг, историята е учителка, защото ни учи, че не съществува. Затова пък са важни пермутациите.“

— Изобщо, каза накрая Белбо — какви са били Тамплиерите? Отначало ни ги представихте като каубои от филм на Джон Форд, после като мърльовци, след това като рицари от старинна миниатюра, като божи банкери, нагазили в тъмни сделки, като войници на поход, като привърженици на демонична секта и най-сетне като мъченици на свободната мисъл… Какви са били всъщност?

— Трябва да е имало някаква причина, за да се превърнат в мит. Вероятно са били всички тези неща едновременно. Какво е била католическата църква, би могъл да запита някой марсиански историк от трихилядната година. Тези, които са се оставяли да бъдат разкъсвани от лъвовете, или тези, които са убивали еретиците? И двете, нали?

— Но правили ли са наистина тези неща, или не?

— Най-забавното е, че техните последователи, говоря за неотамплиерите от различните епохи, твърдят, че да. Обяснения има колкото искате. Първа теза: ставало е дума за мъжкарски ритуали — искаш да станеш Тамплиер? Покажи, че си потентен, плюй върху разпятието и да видим дали Бог ще те порази с гръм, и понеже ще влизаш в този орден, трябва да си готов да дадеш всичките си крайници на братята и да разрешиш дори да те целуват по задника. Втора теза: приканвани били да се отрекат от Христос, за да знаят как да се справят, когато бъдат заловени от сарацините. Обяснението е идиотско, защото човек не се учи как да устоява на мъченията, като прави, макар и символично, това, което мъчителят ще поиска от него. Трета теза: докато били на изток, Тамплиерите влезли в контакт с еретици манихейци, които презирали кръста като инструмент за мъченията на Христос и проповядвали отказ от света, от брака и от продължаването на рода. Стара идея, характерна за много ереси от първите векове, възприета и от катарите. А съществува цяла една тенденция, според която Тамплиерите са пропити от идеите на катарството. Тогава е разбираема причината за содомията, макар и само символична. Да предположим, че рицарите са влезли в контакт с тези еретици: явно не са били интелектуалци, но дали от простодушие, дали от снобизъм и най-вече поради отношението си към тялото са си създали свой личен фолклор, който ги отличавал от останалите кръстоносци. Извършвали са ритуали за благодарност, без да се запитват какво точно означават те.

— А Бафомет?

— Вижте какво, в много от показанията се говори за една „figura Baffometi102“, но може би е било грешка на първия писар и ако буквите са били объркани, грешката може да е била преписана във всички останали документи. В други случаи се говори за Мохамед — „istud caput vester deus est et vester Mahumet103“, а това означава, че Тамплиерите са си създали своя синкретична религиозна служба. В някои от показанията се твърди, че трябвало да се кланят на „яли“, което навярно означава „аллах“. Но мюсюлманите пък не почитат образа на Мохамед и просто не се знае от кого са се повлияли Тамплиерите. От показанията излиза, че мнозина са виждали тези глави, понякога обаче не е само глава, а цяло тяло, от дърво, с къдрави коси, покрито със злато, и винаги с брада. Изглежда, че съдиите са намерили тези глави и са ги показвали на обвиняемите, но общо взето, няма и следа от тях, всички са ги виждали, но никой не ги е видял. Като историята с котката: някой казва, че е сива, друг — червена, трети — черна. Но я си представете при един разпит с нажежено желязо: „Виждал ли си котка по време на посвещаването?“ Как да не е виждал, един склад към храма с всички храни, които трябва да се запазят от мишките, сигурно е бил пълен с котки. По онова време в Европа котката не е била много разпространена като домашно животно, докато в Египет — да. Кой знае дали Тамплиерите не са държали котки у дома си, противно на схващанията на достопочтените люде, които смятали тези животни за съмнителни. Същото е станало и с главите на Бафомет, може да са били свещени съдове във форма на глава — по онова време често се срещали. Естествено, някои твърдят, че Бафомет бил алхимичен символ.

— Алхимията е навсякъде, отбеляза категорично Диоталеви. — Може би Тамплиерите са познавали тайната на добиването на златото?

— Разбира се, че са я познавали, каза Белбо. — Напада се някой сарацински град, изколват се жени и деца, заграбва се всичко, което попада подръка… Истината е, че цялата тази история е голяма бъркотия.

— А може би в главите им е била бъркотия, разбирате ли? Те изобщо не са се интересували от теологични диспути. Историята е пълна с такива общности, които си създават собствен стил, отчасти фуклив, отчасти мистичен, но и самите те не са знаели точно какво правят. Естествено, освен това съществува и езотеричното тълкуване — те са знаели чудесно всичко, били са привърженици на източните тайни и дори целувката по задника е имала значение в посвещаването.

— Бихте ли ми обяснили какво е точно значението на целувката по задника в посвещаването, кротко се обади Диоталеви.

— Някои съвременни езотерици смятат, че Тамплиерите са възприели индийски доктрини. Целувката по задника според тях служела за събуждане на змията Кундалини, космическа сила, която се крие в основата на гръбначния стълб, в половите жлези и след като се събудела, се вливала във фалусната жлеза…

— Жлезата на Декарт?104

— Мисля, че да, и тя отваря едно трето око, окото, което вижда директно във времето и пространството. Затова и още се търси тайната на Тамплиерите.

— Филип Хубави е трябвало да изгори съвременните езотерици, а не онези нещастници.

— Да, но съвременните езотерици нямат и пукната пара.

— Я виж ти, какво може да чуе човек! — възкликна Белбо. — Сега разбирам защо тези Тамплиери са завъртели главите на моите луди.

— Мисля, че доста прилича на вашата история от онази вечер. Всичко това е един изкривен силогизъм. Дръж се като глупак и ще станеш неразгадаем за векове. Абракадабра, Мане Текел Фарес, Папе Сатан Папе, Сатан Алепе, девственото живо и красиво днес. Всеки път, когато някой поет, някой пророк, някой водач, някой магьосник изрекат безсмислени звукосъчетания, човечеството пилее векове, за да разчете тяхното послание. Тамплиерите остават неразгадаеми, защото са били умопобъркани. Затова и толкова много хора ги боготворят.

— Позитивистично обяснение, изкоментира Диоталеви.

— Да, отговорих, — може би съм позитивист. С една сполучлива хирургическа операция на фалусната жлеза Тамплиерите са могли да станат Гостоприемници, с други думи, нормални хора. Войната нарушава умствените връзки, навярно е от тътена на топовните изстрели или от гръцкия огън… Вижте генералите!

Вече беше един часът. Диоталеви, опиянен от тоника, се олюляваше. Сбогувахме се. Аз се бях забавлявал. Те също. Не знаехме още, че започваме една игра с гръцки огън, който пари и изгаря.

15

След деня, посветен на Тамплиерите, ние с Белбо имахме само случайни разговори в бара, където се отбивах все по-рядко, защото се бях отдал изцяло на дипломната си работа.

Един ден организираха шествие срещу заговора на черните105, което трябваше да започне от университета и на което бяха поканени, както ставаше тогава, всички интелектуалци-антифашисти. Огромно струпване на полиция, но явно намерението беше тя да не се намесва. Типично за онези времена: неразрешена акция, но ако не се случеше нищо сериозно, силите на реда щяха да останат безучастни и само да контролират (тогава териториалните компромиси бяха многобройни) да не би левицата да наруши някои неписани граници, прокарани в центъра на Милано.

Тръгнали от университета, контестаторите напредваха към Ларго Аугусто, а отвъд него и по целия район около площад Сан Бабила бяха заели позиции фашистите. Ако някой нарушеше границата, ставаха инциденти, но иначе не се случваше нищо, както между лъва и укротителя. Свикнали сме да смятаме, че укротителят всеки миг може да бъде нападнат от разярения лъв, и го укротява, вдигайки високо камшика или стреляйки с пистолет. Грешка: когато влиза в клетката, лъвът е вече сит и упоен и не желае да напада никого. Както всички животни, той разполага с едно сигурно пространство, извън което може да се случва всичко, и си стои най-спокойно. Когато укротителят стъпи на територията на лъва, лъвът изръмжава, след това укротителят вдига камшика, но същевременно прави крачка назад (уж за да се засили за скок напред) и лъвът се успокоява. Симулираната революция трябва да има собствени правила.

И аз бях тръгнал с шествието, но не се присъединих към нито една група. Застанах открая, на площад Санто Стефано, където се бяха събрали журналисти, редактори от издателства, художници, дошли да изразят солидарността си. Целият бар „Пилад“.

Озовах се до Белбо. Беше с някаква жена, с която често го бях виждал в бара, и смятах, че е приятелката му (по-късно тя изчезна и сега зная дори защо: беше прочела историята за доктор Вагнер във Файла).

— И вие ли? — попитах.

— Какво да се прави? — усмихна се притеснен Белбо. — Нали човек трябва да си спасява душата… Не ви ли напомня нещо тази сцена?

Огледах се. Беше слънчев следобед, един от онези дни, в които Милано изглежда красив с жълтите фасади на къщите и нежно металния цвят на небето. Отсреща полицията беше бронирана с пластмасови шлемове и щитове, от които сякаш рекушираха стоманени отблясъци, а един цивилен офицер, но опасан с претенциозна трикольорна лента, се разхождаше пред първата редица. Погледнах назад, към началото на шествието: тълпата напредваше, но макар да се движеха в ритъм, гъстите редици бяха неравни, увиваха се в серпантини; множеството беше като настръхнало от копия — знамена, плакати, пръчки. Нетърпеливи групи от време на време скандираха лозунги, покрай шествието подтичваха „катангите“106 с червени кърпи през лицата, разноцветни ризи и колани с капси на джинсите, познали дъжд и пек; дори странните оръжия, които носеха, прикрити под навитите на руло знамена, приличаха на елементи от палитра, напомняха ми Дюфи107 и неговата жизнерадостност. По аналогия от Дюфи се досетих за Гийом Дюфай108. Имах чувството, че съм включен в някаква миниатюра, съзирах в неголямата група встрани от тълпата няколко дами, по-скоро хермафродити, които очакваха обещания им празник. Но всичко това премина през ума ми като светкавица, усетих нещо познато, но не успях да разбера какво е.

— Не е ли като завладяването на Ашкалон? — запита Белбо.

— Боже господи! — възкликнах. — Наистина прилича на кръстоносна битка! Абсолютно съм убеден, че тази вечер някои от тях ще бъдат в рая!

— Да, съгласи се Белбо, но проблемът е да се разбере от коя страна са сарацините.

— Полицията е по-скоро тевтонска, отбелязах. — До такава степен, че ние бихме могли да бъдем и полковете на Александър Невски, но може би бъркам. Погледнете там, онази група, трябва да са войниците на граф Д’Артоа, решени да влязат в сражение, защото не могат да понесат обидата, и вече се насочват към вражите редици и ги предизвикват със заканителни викове!

Точно тогава стана инцидентът. Не си спомням много добре, но шествието бе потеглило отново, една група от най-разпалените, с вериги и плетени шапки, започна да притиска полицейските отреди, за да се отправи към площад Сан Бабила, скандирайки агресивни лозунги. Лъвът се раздвижи, и то доста заплашително. Първата редица се разтвори, появиха се маркучите. От шествието полетяха първите сачми, първите камъни, полицаите решително пристъпиха напред, удряйки ожесточено, и шествието се олюля. В този момент отдалеч, откъм края на улица Лагето, се чу изстрел. Може би бе гръмнала автомобилна гума или саморъчно направена бомбичка, а може би беше истински предупредителен изстрел, даден от онези групи, които няколко години по-късно щяха редовно да използуват пистолети Р 38.

Настана паника. Полицията приготви оръжието, чуха се свирките за команда „зареди“, шествието се раздели на две — войнствуващите, които приемаха предизвикателството, и останалите, които смятаха, че акцията е приключила. Аз побягнах и се озовах на улица Ларга, обзет от див страх да не би да ме застигне някой нараняващ предмет. Изведнъж се намерих отново до Белбо и неговата приятелка. Те бягаха доста бързо, но без паника.

На ъгъла на улица Росели Белбо ме сграбчи за ръката.

— Насам, младежо.

Опитах се да разбера защо — улица Ларга ми се струваше по-удобна, по-населена, а в лабиринта в квартала между улиците Пекорари и Аркивесково ме обземаше клаустрофобия. Бях убеден, че там, където ме води Белбо, ще е по-трудно да се скрия, ако полицията изскочи отнякъде. Но той ми даде знак да мълча, зави два-три пъти, постепенно забави крачка и изведнъж, без да тичаме, се озовахме точно зад катедралата, където движението беше нормално и докъдето изобщо не стигаха отзвуците от сражението, а то се водеше на по-малко от двеста метра. Все така мълчаливо заобиколихме катедралата и се спряхме пред фасадата й откъм Галерията. Белбо купи пликче семена и започна да храни гълъбите с неизмерима наслада. Бяхме се слели напълно със съботната тълпа, аз и Белбо с костюми и връзки, а нашата дама, в униформата на почтена миланчанка: сиво поло и гердан от перли, макар и изкуствени. Белбо ми я представи.

— Това е Сандра. Познавате ли се?

— Само по лице. Приятно ми е.

— Вижте какво, Казобон, каза ми тогава Белбо, никога не се бяга по права линия. Като е взел пример от Савойците в Торино, Наполеон Трети е изтърбушил Париж и го е превърнал в мрежа от булеварди, която всички с възхищение наричат шедьовър на урбанистиката. Но правите улици служат за по-лесно контролиране на разбунените тълпи. Когато е могло, вижте Шан-з-Елизе, дори страничните улици са широки и прави. Но ако не е могло, както е при уличките на Латинския квартал, там се развихря май шестдесет и осма, бягате, вмъквате се в лабиринта. Никакви сили на реда не могат да контролират всички улички, дори полицаите не смеят да навлязат там на малки групи. Ако срещнете двама, знайте, че те се страхуват повече от вас, и по негласно споразумение се разбягвате в противоположни посоки. Когато човек участвува в масова акция, ако не познава добре квартала, предния ден трябва да отиде да разузнае местата и после застава на ъгъла, от който тръгват малките улички.

— Да не сте карали курсове в Боливия?

— Умението да оцелееш се придобива в детските години или в краен случай по-късно, ако се запишеш в Зелените барети. Прекарал съм ужасни години по време на партизанската война, в Х. — И назова една област между Монферато и Ланге. — Евакуирани от града през четиридесет и трета, прекрасно решение: най-доброто място и най-доброто време да се наслаждаваш на какво ли не — разстрели, есесовци, улични престрелки… Спомням си една вечер, изкачвах се по хълма, за да отида до мандрата за мляко, и чувам някакъв шум над главата си, между върховете на дърветата: „фрррр, фрррр“. Давам си сметка, че от близкия хълм, точно пред мен, обстрелват жп линията, която е в ниското, зад гърба ми. Нормалната реакция е или да побегнеш, или да се долепиш до земята. Но аз правя грешка — обръщам се и се затичвам с все сили надолу. В един момент обаче усещам сред полето около мен едно „чак, чак, чак“. Къси изстрели, които не достигат до линията. И разбирам, че щом стрелят от върха, трябва да бягам нагоре: колкото повече се изкачваш, толкова по-високо над главата ти профучават изстрелите. На баба ми пък, по време на една престрелка между фашисти и партизани, които се срещнали от двата края на една слънчогледова нива, й дошла прекрасна идея, тъй като накъдето и да се опитала да избяга, имало опасност да получи някой заблуден куршум: проснала се на земята посред нивата, точно между двата фланга. Лежала десет минути така, с лице към земята, с надеждата, че нито едните, нито другите ще напреднат. Отървала се. И затова, когато човек ги научи тези неща от малък, те му се запечатват в нервните клетки завинаги.

— Значи може да се каже, че по този начин сте участвували в Съпротивата.

— Като зрител, отвърна Белбо и усетих леко притеснение в гласа му.

— През четиридесет и трета бях на единадесет години, в края на войната, едва на тринадесет. Много рано, за да участвувам, но достатъчно, за да проследя всичко, бих казал с фотографска точност. Какво можех да направя? Просто гледах. И бягах както днес.

— Сега трябваше да разказвате, вместо да редактирате чуждите книги.

— Всичко вече е разказано, Казобон. Ако тогава бях на двадесет, през петдесетте години щях да се занимавам с мемоарна поезия. За щастие роден съм твърде късно. Когато поисках да пиша, не ми оставаше нищо друго, освен да чета вече написаните книги. От друга страна, можех да свърша с един куршум в главата там, на хълма.

— От коя „друга страна“? — запитах, но веднага спрях сконфузен. — Извинявайте, казах го ей така.

— Не, не го казахте „ей така“. Разбира се, днес зная, но го зная днес. А тогава? Вижте, човек може през целия си живот да се измъчва от угризения, но не защото е избрал грешния път, за което може поне да се покае, а защото се намира в невъзможност да докаже пред себе си, че е нямало да избере грешния път… Аз съм бил потенциален предател. Какво право бих имал сега да пиша някаква истина и да уча другите на нея?

— Извинявайте, казах, възможно е да сте били и потенциален удушвач, но не сте станали. Това е невроза. А може би угризенията ви почиват върху конкретни улики?

— Какво значи „улики“ в тези неща? А колкото до неврозата, тази вечер има прием в чест на доктор Вагнер. Ще отида до площада пред Скалата да взема такси. Тръгваме ли, Сандра?

— Доктор Вагнер ли? — запитах на раздяла. — Лично той?

— Да, той е в Милано за няколко дни и може би ще успея да го убедя да ни даде едно от непубликуваните си есета. Ще направим страхотен удар.

Значи по онова време Белбо вече е бил във връзка с доктор Вагнер. Питам се дали точно онази вечер Вагнер е подложил Белбо на психоанализа, безплатно и без нито един от двамата да го е съзнавал. Или е станало по-късно?

Във всеки случай този ден Белбо за първи път заговори за своето детство в Х. Интересното е, че ставаше дума за бягства — едва ли не славни в ореола на спомена, но изникнали в паметта след като с мен и пред моите очи, съвсем безславно, макар и мъдро, той отново бе избягал.

16

В паметта на Абулафия имаше разказ и за други бягства. Сетих се за това онзи ден в Перископа, докато долавях в тъмното една поредица от скърцане, пращене, пукане, и си повтарях, че трябва да бъда спокоен, защото по този начин музеите, библиотеките, старите дворци нощем си говорят, че това са само старите шкафове, които се слягат, гредите, които откликват на нощната влага, мазилката, която се рони. Не можеш да избягаш, казвах си, защото си тук именно за да узнаеш какво се е случило с този, който се е мъчил да сложи край на една серия от бягства с една безумна (или отчаяна) постъпка може би за да ускори онази среща с истината, която толкова пъти е отлагал.

След деня на шествието не се видях с Белбо повече от година. Бях се влюбил в Ампаро и вече не ходех в „Пилад“. Или пък Белбо го нямаше, когато се случеше да се отбием там с Ампаро.

А Ампаро не обичаше това заведение. Нейната морална и политическа принципност, равна само на прелестта й и на великолепната й гордост, я караше да възприема „Пилад“ като клуб на демократично настроени позьори, а демократичният дендизъм беше за нея една от клопките, и то най-коварната, на капиталистическия заговор. За мен тази година беше изпълнена с усърден труд и особена сладост. Пишех дипломната си работа с удоволствие, но и спокойно.

Един ден срещнах Белбо на две крачки от издателството.

— Я гледай! — възкликна весело той. — Любимият ми Тамплиер! Знаете ли, току-що ми подариха една бутилка с извънредно старо съдържание. Защо не отскочите към мен. Имам две картонени чаши и един свободен следобед.

— Добре казано!

— Уискито е още по-добро. Бутилирано, струва ми се, преди падането на Аламо111.

Последвах го. Но едва бяхме започнали дегустацията, и ето че Гудрун влезе и съобщи, че отвън чака някакъв господин. Белбо се плясна по челото. Бил забравил за тази среща, но каза, че случайността добивала вкус на заговор. Доколкото знаел, посетителят носел някаква книга, засягаща и Тамплиерите.

— Ще приключа бързо, каза. — Но ме подкрепете с компетентни възражения.

Наистина беше случайност. Но така попаднах в мрежата.

17

Лицето му беше лице от четиридесетте години. Ако се съди по старите списания, които бях намерил в мазето на нашата къща, през четиридесетте години всички са имали такива лица. Вероятно се е дължало на глада по време на войната: хлътнали страни под скулите и блуждаещ поглед. Лице, което бях виждал в сцените на разстрел. И от двете страни. По онова време хора с такива лица са се разстрелвали едни други.

Нашият посетител беше със син костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка и аз инстинктивно се запитах защо се е нагласил така официално. Косите му, неестествено черни, бяха пригладени назад край слепоочието в две напомадени ленти, все пак не прекалено лъскави, които оставяха на върха на черепа една плешивина, набраздена от кичурчета, тънки и равномерни като телеграфни жици. Кожата му беше загоряла, нарязана, и то не само от бръчки: откровено колониално лице. Синкав белег разсичаше на две лявата му буза от устната до ухото и понеже имаше черни и дълги бакенбарди а ла Адолф Манжу112, левият бакенбард бе едва забележимо прекъснат там, където кожата се бе разтворила и после отново затворила. „Менсур“113 или неточен изстрел?

Представи се: полковник Арденти. Подаде ръка на Белбо и само кимна към мен, когато Белбо ме повиши в свой сътрудник. Седна, кръстоса крака, придърпа панталона си на коленете, откривайки два прекалено къси виненочервени чорапа.

— Полковник… Действуващ ли? — запита Белбо.

Арденти показа ред скъпи златни зъби.

— Бих казал в пенсия. Или, ако предпочитате, от запаса. Може би няма да повярвате, но аз съм възрастен човек.

— Не ви личи, поласка го Белбо.

— При това съм участвувал в четири войни.

— Би трябвало за сте започнали при Гарибалди.

— Не. Бях доброволец в Етиопия, лейтенант. После в Испания, капитан, пак доброволец. След това като майор отново в Африка, докато не изоставихме колониите. Орден за храброст втора степен. А в четиридесет и трета… така да се каже, избрах страната на победените: и загубих всичко освен честта си. Имах смелостта да започна отначало. В Чуждестранния легион, в отряда на храбрите. През четиридесет и четвърта — сержант, през петдесет и осма — полковник, заедно с Масю114. Явно винаги на губещата страна. Когато зловещият Де Гол взе властта, се оттеглих и се заселих във Франция. В Алжир бях завързал добри познанства и основах предприятие за внос-износ, в Марсилия. Този път избрах страната на победителите, поне така мисля, още повече, че сега живея от ренти и мога да се занимавам с моето хоби, нали така се казва днес? И през последните години изложих резултатите от изследванията си. Ето… — Извади от кожената си чанта обемиста папка, която тогава ми се стори червена.

— Това е книга за Тамплиерите, нали? — запита Белбо.

— Да, за Тамплиерите, потвърди полковникът. — Занимавам се още от младежки години. И те са били бойци авантюристи, търсещи слава отвъд Средиземното море.

— Господин Казобон е специалист по Тамплиерите, каза Белбо. — Запознат е с темата повече от мен. Разкажете ни.

— Винаги съм се интересувал от Тамплиерите. Шепа смелчаци, които носели просвещение от Европа сред диваците…

— Противниците на Тамплиерите не могат да се нарекат диваци, прекъснах го аз.

— Никога не сте били залавяни от магребски бунтовници, нали? — запита ме саркастично той.

— Още не, отвърнах.

Погледна ме така, че се почувствувах щастлив, задето никога не съм бил под негово командуване. После се обърна към Белбо:

— Извинявайте, аз съм от друго поколение. — Хвърли предизвикателен поглед към мен. — Тук на разпит ли сме, или…

— Тук сме, за да говорим за вашата книга, полковник, успокои го Белбо.

— Продължавайте, моля.

— Веднага искам да изясня главното, каза полковникът, полагайки длани върху папката. — Готов съм да подпомогна финансирането на книгата, не ви предлагам нещо, от което ще загубите. Ако търсите научни гаранции, ще ви ги представя. Само преди два часа се срещнах с един специалист от бранша, дошъл нарочно от Париж. Би могъл да напише авторитетен предговор…

— Отгатна въпроса на Белбо и направи знак с ръка, с който искаше да каже, че поради деликатността на въпроса е по-добре да не уточнява.

— Уважаеми доктор Белбо, продължи, в тези страници се съдържа една истинска история. И съвсем не банална. По-увлекателно и от американски криминален роман. Открих нещо, при това с огромно значение, но съм едва в началото. Искам да кажа на всички това, което зная, тъй че ако някой е в състояние да допълни с нещо този ребус, да го прочете и да се обади. Имам намерение да организирам една анкета. При това много спешно. Ако някой преди мен е знаел това, което зная аз, вероятно е бил убит именно за да не го разпространява. Ако на две хиляди читатели кажа фактите, които са ми известни, никой вече няма да има интерес да ме елиминира. — Замлъкна. После продължи: — Знаете ли подробности около арестите на Тамплиерите?…

— Неотдавна говорихме по този въпрос с господин Казобон и ми направи силно впечатление, че арестите са станали без всякаква съпротива, рицарите са били заловени изненадващо…

Полковникът се усмихна снизходително.

— Именно. Наивно е да се смята, че толкова могъщи личности, способни да уплашат дори краля на Франция, не са били в състояние да узнаят предварително, че четирима мръсници подработват краля и че кралят подработва папата. Хайде де! По-скоро трябва да се предполага, че е съществувал някакъв план. Върховен план. Да допуснем, че Тамплиерите са имали намерение да завладеят света и са знаели тайната на някакъв източник на огромна власт, тайна, за чието опазване са били готови да пожертвуват цялата армия от Парижкия храм, както и центровете, пръснати из цялото кралство, а и в Испания, Португалия, Англия, Италия, замъците в Палестина, хранилищата на богатствата, всичко… Филип Хубави ги подозира, иначе не може да се обясни защо ще се впуска да ги преследва с цената на пълното дискредитиране на цвета на френското рицарство. Тамплиерите разбират, че кралят ги е разкрил и ще се опита да ги унищожи, че пряката съпротива няма да успее, че за изпълнението на плана е необходимо още време, че мястото, съкровището или там каквото е било все още не е точно установено или пък е трябвало да се използува постепенно… И тайната управа на Тамплиерите, чието съществуване вече всички признават…

— Всички ли?

— Разбира се. Немислимо е един толкова силен орден да е оцелял тъй дълго, без да е имал някакви тайни закони.

— Логиката е желязна, подхвърли Белбо, поглеждайки ме крадешком.

— По-нататък, продължи полковникът, заключенията се налагат от само себе си. Магистърът, естествено, е участвувал в тайното ръководството, но по всяка вероятност е играл ролята на външно прикритие. Готие Валтер пише в „Рицарството и тайните аспекти на историята“, че планът на Тамплиерите за завладяване на властта е имал като краен срок за изпълнение две хилядната година! Тамплиерите решават да преминат в нелегалност. Но за да го направят, в очите на другите орденът трябва да изчезне. Жертвуват се, това правят, включително магистърът. Някои се оставят да бъдат убити, може би са били определени с жребий. Други се подчиняват, преобразяват се. Как свършват нисшите степени в йерархията, редовите братя, дърварите, стъкларите?… Това е раждането на корпорациите на свободните простосмъртни, които се пръсват по света, а това е всеизвестно. Но какво става в Англия? Кралят се противопоставя на натиска на папата и поема всички на своя издръжка, за да завършат необезпокоявани живота си в лагерите на Ордена. А те кротко и спокойно се примиряват. Вие приемате ли това? Аз не. В Испания пък орденът решава да промени името си, превръща се в Орден на Монтеса. Драги господа, това са били хора, които са могли да победят един крал, държали са толкова негови акции в ръцете си, че са могли да го принудят да банкрутира само за една седмица. И португалският крал влиза в преговори с тях: да направим така, скъпи приятели, вече се наричайте не Рицари на Храма, а Рицари на Христос, и на мен ми стига. А в Германия? Няколко процеса, чисто формално закриване на Ордена. Но там си имат братски орден, Тевтонците, които по онова време правят нещо повече от това да създават държава в държавата: те са държавата, властвуват над територия, по-голяма от всички страни, които са сега под ботуша на руснаците, и напредват по този начин чак до края на XV век, защото тогава пристигат монголите, но това е друга история, тъй като монголите са още под носа ни… Но нека не се отвличаме.

— Недейте, моля ви, каза Белбо. — Продължавайте нататък.

— Да, както се знае, два дни преди Филип да изпрати заповедта за арестуване и един месец преди тя да бъде изпълнена, една волска каруца, пълна със сено, напуска стените на Храма и изчезва в неизвестна посока. За нея говори даже Нострадамус в една от центуриите си… — Полковникът разтвори ръкописа.

— Волската каруца е легенда, възразих, и не бих цитирал Нострадамус като авторитет в историографската област…

— Много хора, по-възрастни от вас, господин Казобон, са се доверявали на предсказанията на Нострадамус. От друга страна, не съм толкова наивен да вярвам в историята с каруцата. Тя е символ, символ на безспорния и очевиден факт, че очаквайки арестуването си, Жак дьо Моле предава командуването и тайните инструкции на своя племенник граф Дьо Божьо, който става тайният магистър на вече нелегалния орден на Тамплиерите.

— Разполагате ли с документи?

— Официалната история, горчиво се усмихна полковникът, е история, която се пише от победителите. Според официалната история хора като мен например не съществуват. Но под легендата за каруцата се крие друго. Тайното ядро се пренася в някакъв спокоен център и оттам започва да изгражда своята нелегална мрежа. Именно това ми послужи за отправна точка. Години наред, още преди войната, непрекъснато се питах докъде са стигнали в героизма си тези братя. Когато се оттеглих от активния живот, реших най-сетне да потърся някаква следа и тъй като бягството на каруцата е станало във Франция, във Франция трябваше да търся мястото на нелегалното ядро. Но къде?

Имаше дарба за театрални ефекти. Белбо и аз вече искахме да знаем къде. Не можехме да изречем нищо друго освен:

— Къде?

— Ще ви кажа. Къде се раждат Тамплиерите? Откъде идва Юг дьо Паинс? От Шампан, близо до Троа. А в Шампан властвува Юг дьо Шампан, който няколко години по-късно, през 1125-а, отива при Тамплиерите в Йерусалим. После се прибира и, изглежда, се свързва с цистерцианците, по-точно с абата на Сито и му помага да започне в своя манастир разчитането и превода на някои еврейски текстове. Помислете си, равини от северна Бургундия са поканени в Сито от белите Бенедиктинци. И от кого? От свети Бернар, за да изучават кой знае какви текстове, които Юг е намерил в Палестина. И Юг подарява на монасите на свети Бернар една гора в Бар-сюр-Об, където ще се издигне Клерво. А какво прави свети Бернар?

— Обявява се за поддръжник на Тамплиерите, казах.

— А защо? Знаете ли, че той е причината Тамплиерите да станат по-могъщи от Бенедиктинците? Той забранява на Бенедиктинците да получават като дарение земи и къщи, а земите и къщите дава на Тамплиерите. Ходили ли сте някога в Източната гора, близо до Троа? Нещо огромно, лагер до лагер! А в това време рицарите в Палестина не се бият, това знаете ли го? Настаняват се в Храма и вместо да изтрепват мюсюлманите, се сприятеляват с тях. Влизат в контакт с техните поклонници. Накратко казано, свети Бернар създава, с финансовата подкрепа на графовете от Шампан, един орден, който в Палестина се съюзява с тайни арабски и еврейски секти. Някакво подмолно ръководство планира кръстоносните походи, за да подкрепя Ордена, а не обратно, и създава цяла мрежа на властта, която се изплъзва от кралското правосъдие… Не съм човек на науката, аз съм човек на действието. Вместо да правя прекалено много предположения, постъпих така, както множество словоохотливи учени никога не са постъпвали. Отидох там, откъдето са тръгнали Тамплиерите и където в продължение на два века са имали своето седалище и са плували като риби във вода…

— Председателят Мао казва, че революционерът трябва да се чувствува сред народа като риба във вода, вметнах.

— Браво на вашия председател. Тамплиерите, които подготвяли революция, далеч по-голяма от тази на вашите комунисти с мандарински плитки…

— Вече нямат плитки.

— Така ли? Толкоз по-зле. Та казвах, че Тамплиерите не са могли да не потърсят убежище в Шампан. В Паинс? В Троа? В Източната гора? Не. Паинс е бил и е малко градче от четири къщи и половина, а тогава трябва да е представлявал най-много един замък. Троа е бил голям град, с прекалено много хора на краля наоколо. Гората, тамплиерска по начало, е била първото място, което кралските войски са щели да претърсят, както и направили. Не. Провенс, казах си. Ако изобщо е имало някакво място, то е Провенс!

18

— Защо Провенс?

— Никога ли не сте ходили там? Магическо място, и днес още се чувствува, посетете го. Магическо място, и досега е пропито от тайнственост. Между другото през XI век Провенс е бил седалище на граф Дьо Шампан и си остава свободна територия, където централната власт не може да си вре носа. Тамплиерите са си у дома, и до днес има улица на тяхно име. Църкви, замъци, една скала, която се извисява над цялата долина, и освен това пари, движение на търговци, панаири, тълпа, в която човек може лесно да потъне. Но преди всичко, и то от праисторическо време, подземни галерии. Цяла мрежа от галерии, която се разпростира под хълма, истински катакомби, в някои може да се влезе и сега. Места, където ако заговорници поискат да се съберат скришом, дори врагът да проникне там, могат да се пръснат за няколко секунди и само един господ знае къде, а ако добре познават тунелите, вече са навън, вмъкват се обратно от противоположната страна крадешком като котки, пристигат откъм гърба на нападателите и ги унищожават в тъмното. Вярвайте ми, господа, тези галерии сякаш са тренировъчни центрове на корпуси за бързо реагиране, промъквате се през нощта с нож между зъбите, невидими, с бомби в ръце, горко на другите, кучешка смърт! — Очите му блестяха. — Много добре са знаели какво прекрасно скривалище е Провенс. Тайна общност, която се събира в подземията, а местните хора дори да ги видят, не говорят. Кралските войници, разбира се, отишли и в Провенс, арестували Тамплиерите, които заловили на повърхността, и ги отвели в Париж. Рейно дьо Провенс изтърпял мъченията и не проговорил. Според тайния план явно е трябвало да се остави да го арестуват, за да им се внуши, че Провенс е прочистен. Но в същото време е дал сигнал: Провенс не се предава. Провенс, седалището на новите подземни Тамплиери… Галерии, които водят от сграда в сграда, преструваш се, че влизаш в хамбар или склад, а изникваш в църква. Тунели, укрепени със стълбове, някои измазани. Всички къщи в северната част на града и до днес имат зимници със сводове, сигурно са над сто, и всеки зимник, какво говоря, всяко помещение в под земята е било изход на галерия.

— Предположения, обадих се.

— Не, господин Казобон, доказателства. Вие не сте влизали в галериите на Провенс. Поредици от зали в самото сърце на земята, целите изписани със знаци и рисунки. Най-много ги има в галериите, които спелеолозите наричат латерални проходи. Мистични изображения от типа на друидските. Рисунки отпреди пристигането на римляните. Цезар е минал отгоре им, а в това време долу се подготвяла съпротивата, магията, засадата. Там са открили символите на катарите, да, господа, катарите не са живели само в областта Прованс, катарите от Прованс били унищожени, докато катарите от Шампан оцелели и се събирали скришом там, в онези катакомби на ереста. Сто седемдесет и трима били изгорени на повърхността, но другите останали живи долу. Хрониките ги наричат бугри или манихейци, според случая. Бугрите били богомилите, катари от български произход. А какво означава „bougre“ на френски? В началото значело содомит, защото се говорело, че българските катари се отдавали на този невинен порок… — Той се засмя с известно притеснение. — А кого обвинявали в същия грях? Тях, Тамплиерите… Не е ли странно, как мислите?

— Само донякъде, отвърнах. — По онова време, ако са искали да премахнат един еретик, обвинявали го в содомия…

— Така е, но чакайте, аз не смятам, че Тамплиерите… Разбира се, били са войници, а ние, войниците, обичаме красивите жени и нищо, че са изричали клетвата „мъжът е мъж!“ Но разказвам всичко това, защото не мисля, че еретиците катари случайно са намерили убежище в едно скривалище на Тамплиери. Във всеки случай няма съмнение, че Тамплиерите са научили от тях как да се ориентират в галериите.

— Но все пак, намеси се Белбо, това е само хипотеза…

— Хипотеза в началото. Обяснявам ви причините, които ме накараха да изследвам Провенс. Сега стигаме до същността на историята. В центъра на Провенс се издига голяма готическа сграда, „Хамбарът за десятъка“, а вие знаете, че едно от най-големите предимства на Тамплиерите било това, че събирали десятъка, без да дават нищо на държавата. Отдолу, както навсякъде, цяла мрежа от тунели, днес в много лошо състояние. И така, докато се ровех из архивите на Провенс, попаднах на местен вестник от 1894 година. В него прочетох, че двама драгуни, кавалерите Камий Лафорж от Тур и Едуард Инголф от Петербург (точно така, от Петербург) няколко дни по-рано били посетили Хамбара, придружени от пазача, и слезли в една от подземните зали на втория етаж под равнището на земята, а пазачът, за да им покаже, че съществуват още етажи надолу, тропнал с крак по пода и се чуло как отеква и кънти. Хроникьорът се възхищаваше на безстрашните драгуни, които се въоръжили с лампи и въжета и се спуснали в галериите като деца в изоставена мина, ожулвайки колене и лакти и промъквайки се по кой знае какви тайни проходи. Стигнали, както пише вестникът, до внушителна зала с голямо огнище и кладенец в средата. Спуснали един камък, вързан с въже, и установили, че кладенецът е дълбок единадесет метра… Върнали се седмица по-късно с по-здрави въжета и докато другарите му държали единия край, Инголф се спуснал в кладенеца и открил голямо помещение с каменни стени, десет на десет метра, високо пет. Един по един слезли и другите двама и си дали сметка, че се намират на третия етаж под повърхността на земята, на тридесет метра дълбочина. Какво видели и какво направили тримата в тази зала, никой не знае. Хроникьорът признава, че когато отишъл да провери на място, не събрал кураж да се спусне в кладенеца. Тази история ме заинтригува и ми се прииска и аз да отида да видя. От края на миналия век до днес много от подземните галерии са се срутили и този кладенец, дори и да е съществувал, кой знае къде се намира сега. Мина ми през ум, че драгуните вероятно са намерили долу нещо. Точно тия дни бях прочел една книга за тайната на замъка Рен, още една история, в която малко или много са замесени Тамплиерите. Беден енорийски свещеник се заел да реставрира старата църква в някакво селце от двеста души. Повдигнал един камък от плочника пред олтара и открил, както разправя, свитък извънредно стари ръкописи. А дали само ръкописи? Никой не знае какво се случило след това, но през следващите години този човек станал невероятно богат, пръскал пари наляво и надясно, водел разгулен живот и накрая се озовал в съда… Ами ако на един от драгуните или и на двамата се е случило нещо подобно? Инголф слиза пръв, намира скъпоценен предмет с неголеми размери, скрива го в пазвата си, качва се горе, не продумва нищо на другите… Иначе казано, аз съм упорит и ако не съм бил винаги такъв, щях да имам съвсем друг живот. — Посетителят ни докосна белега си с пръсти. После вдигна ръце към слепоочието, поглади косите си, сякаш за да се увери, че прилепват добре към черепа му. — В Париж отидох веднага в телефонната централа и проверих в справочниците на цяла Франция дали съществува фамилия Инголф. Намерих само една, в Оксер. Веднага написах писмо, като се представих за учен археолог. Две седмици по-късно получавам отговор от една стара акушерка: била дъщеря на онзи Инголф и била любопитна да научи защо се интересувам от него и дори дали случайно не съм открил нещо… Знаех си. Имало е някакво тайна. Веднага заминах за Оксер. Госпожица Инголф живееше в малка къща, обвита в бръшлян, с дървена вратичка към двора, която се затваряше с връвчица и пирон. Възрастна госпожица, чистичка, мила, не особено умна. Първата й работа беше да попита какво зная за баща й и аз й разказах как съм научил, че веднъж той слязъл в подземието на Провенс. Обясних й, че пиша историческо изследване за този район. Тя беше смаяна от моя разказ — никога не била чувала баща й да е ходил в Провенс. Да, бил драгун, но напуснал службата през 1895-а, още преди тя да се роди. Купил тази къщичка в Оксер и през 1898 година се оженил за местно момиче с неголяма зестра. Майката умряла през хиляда деветстотин и петнадесета, когато госпожица Инголф била петгодишна. Колкото до бащата, той изчезнал през тридесет и пета. Изчезнал в буквалния смисъл. Заминал за Париж, както правел най-малко два пъти годишно, и повече ни се чул, ни се видял. Местната жандармерия телеграфирала в Париж: никакъв резултат. Обявили го за мъртъв. И така, нашата госпожица останала сама и се хванала на работа, защото бащиното наследство не било кой знае колко голямо. Естествено, не си намерила съпруг и от въздишките, които съпровождаха думите й, личеше, че е имало някаква история, единствена в живота й, която явно бе завършила зле. „И все с тази тревога, с тези непрестанни угризения, господин Арденти, че не зная нищо за бедния ми татко, нито дори къде е гробът му, все някъде е бил погребан…“ Имаше нужда да говори за него: колко бил нежен, кротък, подреден, начетен. По цял ден седял в малкия си кабинет горе, в мансардния етаж, и все четял и пишел. В останалото време се разхождал из двора или разговарял с аптекаря, и той вече покойник. От време на време, както бе споменала, отивал до Париж по работа, така поне твърдял. Но винаги се връщал с пакет книги. Стаичката му била претъпкана, покани ме да я видя. Качихме се. Малка, спретната стая, която госпожица Инголф почиствала от прах всяка седмица. На гроба на майка си носела цветя, а за баща си правела само това. Всичко било така, както го оставил той, щяла да бъде щастлива, ако се била изучила, че да ги чете, но книгите били на старофренски, латински, немски, дори на руски, защото таткото бил роден и прекарал детството си в Русия — бил син на чиновник във френското посолство. Библиотеката съдържаше стотици томове, повечето (и аз тържествувах) за процеса срещу Тамплиерите, например „Исторически паметници, свързани с присъдата над Рицарите на Храма“ от Рейнуар, 1813-а, истинска антикварна ценност. Множество книги върху тайнописа, направо колекция на криптолог, няколко изследвания по палеография и дипломация. Имаше един регистър със стари сметки и разгръщайки го, попаднах на бележка, която ме накара да подскоча: отнасяше се до продажбата на ковчеже без други уточнения и без име на купувача. Нямаше дори цифри, но датата беше от 1895 година и непосредствено отдолу бяха изброени точни суми — сметководна книга на предвидлив господин, който внимателно управлява своето имущество. Открих и няколко сметки за закупуване на книги от парижки антиквари. Схемата на историята постепенно ми се изясняваше: Инголф намира в криптата златно ковчеже, инкрустирано със скъпоценни камъни, не се замисля нито за миг, а го пъхва под куртката си, качва се горе и не казва нищо на своите другари. Като се прибира вкъщи, открива в ковчежето пергамент, убеден съм. Отива в Париж, влиза във връзка с някакъв антиквар, лихвар или колекционер и след като продава ковчежето, може би на загуба, си осигурява горе-долу нормално съществуване. Но прави и още нещо: напуска драгуните, оттегля се на село и започва да купува книги и да изучава пергамента. Може би по природа е бил иманяр: иначе би ли се спуснал в подземието на Провенс? И вероятно е бил достатъчно начетен, за да реши, че може сам да разгадае находката. Работи спокойно, несмущаван от никого, като истински самотник, в продължение на тридесет години. Дали е разказал някому за своето откритие? Не се знае. Факт е обаче, че през 1935 година навярно е почувствувал, че е стигнал или до нещо ново, или, обратно, до мъртва точка, защото решава да се обърне към някого. И тук също има два варианта — този някой е трябвало или да чуе какво знае Инголф, или да каже това, което Инголф не знае. Но това, което е знаел, вероятно е било толкова тайно и толкова ужасяващо, че другият, към когото се е обърнал, прави така, че Инголф да изчезне. Но да се върнем към мансардата. Междувременно трябваше да се разбере дали Инголф не е оставил някаква следа. Казах на милата госпожица, че ако прегледам книгите на баща й, може би ще намеря следи от откритието му в Провенс и че в моята книга ще мога да опиша подробно неговата история. Тя се въодушеви — бедният татко! — и ме покани да остана целия следобед и ако е нужно и на другия ден, донесе ми кафе, запали лампите и си отиде в градината, като ме остави господар на положението. Стените на стаята бяха гладки и бели, не се виждаха ракли, скринове, долапи, където да ровя, но не пропуснах нищо, погледнах под, във и над малкото мебели и в почти празния гардероб, в който висяха няколко костюма, натъпкани с нафталин, надникнах зад трите картини, гравюри на пейзажи. Ще ви спестя подробностите, но ще ви кажа само, че работих старателно, не просто опипах тапицерията на диваните, но и забих игли в тях, за да разбера дали няма някое чуждо тяло…

Дадох си сметка, че полковникът не се е подвизавал само по бойните полета.

— Оставаха ми книгите, за всеки случай първо трябваше да си запиша заглавията и да проверя дали няма бележки по полетата, подчертавания, някакъв знак… И накрая, подхващайки един стар том с тежка подвързия, аз го изпуснах и той падна на земята. От него изпадна лист, написан на ръка. Ако се съди по хартията, явно откъсната от тетрадка, и по мастилото, не изглеждаше много стар, можеше да бъде писан през последните няколко години от живота на Инголф. Още при първия поглед разчетох бележката в полето: „Провенс, 1894“. Можете да си представите моето вълнение, чувствата, които ме обзеха. Разбрах, че Инголф е отишъл в Париж с оригиналния пергамент, но листът пред мен представляваше неговото копие. Не се поколебах. Госпожица Инголф беше бърсала прах по книгите, но така и не бе открила този лист, иначе щеше да ми каже. Добре, тя нямаше и да узнае за него. Светът се дели на победители и победени. Подобаваща част от неуспеха се бе паднала дотогава на мен, сега трябваше да сграбча победата за косите. Взех листа и го прибрах в джоба си. Слязох при госпожицата и й казах, че не съм намерил нищо интересно, но че бих споменал името на баща й, ако беше написал нещо, и тя ме благослови. Господа, един човек на действието, при това изгарян от страст като тази, която изгаряше мен, не трябва да се ръководи от прекалено много скрупули пред сивотата на едно съществуване, което съдбата вече е осъдила.

— Не се оправдавайте, прекъсна го Белбо. — Направили сте го вече. Сега разказвайте нататък.

— Да, господа, сега ще ви покажа този текст. Донесъл съм фотокопие. Но не от недоверие към вас. Просто не бива оригиналът да се похабява.

— Но това, което сте намерили при Инголф, също не е оригинал, обадих се аз.

— Било е копие на един предполагаем оригинал.

— Господин Казобон, когато оригинал не съществува, и първото копие е оригинал.

— Но е възможно Инголф да го е преписал неточно.

— Вие не знаете дали е така. А аз зная, че Инголф казва истината, защото не виждам каква друга може да бъде истината. Следователно копието на Инголф е оригиналът. Съгласни ли сме по този въпрос, или ще си играем на интелектуалци?

— Ненавиждам ги, каза Белбо. — Хайде, покажете вашето оригинално копие.

19

Това беше първият най-далечен контакт с Плана. В този ден можех да бъда другаде. Ако не се намирах в стаята на Белбо, сега щях да бъда, да речем, в Самарканд и да продавам сусам или да издавам книги на Брайловата азбука, или пък да съм директор на Първата национална банка на Огнена земя, знае ли човек? Обусловената случайност винаги е закономерна, защото предпоставките са я подготвили. Онзи ден бях там и затова сега съм тук, където съм.

С театрален жест полковникът ни показа листа. Пазя го и сега при мен, в пластмасова папка, още по-пожълтял и нечетлив, отколкото тогава, термична хартия, каквато се използуваше навремето. В действителност това са два текста, първият изпълва плътно горната половина на листа, а вторият е рехав, с недовършени редове…

Първият представлява нещо като дяволска молитва, пародия на семитски език:

— Не може да се каже, че е много ясно, отбеляза Белбо.

— Нали? — отвърна с усмивка полковникът. — И щях целия си живот да пропилея заради тази работа, ако един ден, почти случайно, не бях открил на една сергия книгата на Тритемий и ако погледът ми не се бе спрял върху едно от неговите шифровани послания: „Памерсиел Осхурми Делмузон Тафлоин…“ Намерих тази следа и тръгнах по нея. Не знаех кой е Тритемий, но в Париж намерих едно издание на неговата „Steganographia, hoc est ars per occultam scripturam animi sui voluntatem absentibus aperiendi certa“, Франкфурт, 1606. „Стеганография или Изкуството да откриеш чрез магическо писмо собствената си душа пред далечни лица“. Невероятна личност е бил този Тритемий. Бенедиктински монах от Шпанхайм, живял през XV–XVI век, учен, който знаел и еврейски, и халдейски, както и някои източни езици като татарски, имал връзки с теолози, кабалисти, алхимици, вероятно и с великия Корнелий Агрипа фон Нетесхайм115, а може би и с Парацелз116… Тритемий маскира своите открития в областта на тайнописа с евтини некромантски номера, твърди, че трябва да се изпращат шифровани послания от рода на това пред вас, след което получателят трябвало да назове ангели като Памерсиел, Падиел, Доротиел и т.н., които щели да му помогнат да разчете историческото послание. Но примерите, които дава, са често военни сведения, а книгата е посветена на палатинския граф и херцог на Бавария Филип и представлява един от първите образци на сериозен криптографски труд, въобще работа за секретните служби.

— Извинете, намесих се аз, — но ако съм разбрал добре, Тритемий е живял най-малко сто години след написването на това писмо, с което сега се занимаваме. Как си го обяснявате?

— Тритемий участвувал в някакво келтско дружество, което се занимавало с философия, астрология, питагорейска математика. Схващате ли връзката? Тамплиерите са орден, който се опира и на мъдростта на древните келти, това е доказано най-категорично. По някакви пътища Тритемий е стигнал до същите криптографски системи, които са използували и Тамплиерите.

— Невероятно! — възкликна Белбо. — А какво всъщност означава тайното послание?

— Спокойно, господа. Тритемий предлага четиридесет главни и десет второстепенни криптосистеми. Аз имах късмет или по-точно Тамплиерите от Провенс не са се пресилвали много, тъй като са смятали, че никой няма да разгадае техния ключ. Изпробвах веднага първата от четиридесетте главни криптосистеми, тръгвайки от хипотезата, че в този текст са важни само инициалите.

Белбо поиска листа и го разгледа.

— Но и така се получава безсмислица: кудрууут…

— Естествено, отвърна снизходително полковникът. — Тамплиерите не са се пресилвали, но не са били и лениви. Това, което се получава, на свой ред е също шифровано послание и аз веднага се досетих за втората серия от десет криптосистеми. И така, за тази втора серия Тритемий използува кръгове и кръгът на първата е такъв:

Извади от чантата си друго фотокопие, приближи стола си до масата и ни накара да проследим буквите, които ни сочеше със затворената си химикалка.

— Това е най-простата система. Взема се предвид само най-външният кръг. Всяка буква от главното послание се замества с буквата, която я предхожда: A със Z, B с A и т.н. Направо детска игра за един таен агент днес. Но по онова време се смятало за магьосничество. Разбира се, за дешифрирането се върви по обратния ред и всяка буква от шифрования текст се замества със следващата. Опитах и отново имах късмет, че улучих от първия път. И ето го решението. — Написа: „XXXVI inuisibles separez en six bandes“. — Тридесет и шестте невидими раздели на шест групи.

— И какво означава това?

— На пръв поглед нищо. Става дума за един вид парола, написана от ритуални съображения на таен език. А после за останалото нашите Тамплиери, убедени, че предават своето послание само на посветените, се ограничили с френския език от четиринадесети век. Но нека видим втория текст.

— Това сега е нешифрованият текст, така ли? — запита Белбо едновременно разочарован и развеселен.

— Няма съмнение, че в преписа на Инголф многоточията изобразяват нечетливите думи, местата, където пергаментът е бил прокъсан… Но ето сега моя вариант, в който, смея да твърдя, понятията са ясни и безспорни, и възстановявам текста в целия му старинен блясък… — Обърна с жест на фокусник фотокопието и ни показа собствените си бележки, написани с печатни букви.

— Като на китайски, изкоментира Белбо.

— Разбира се, всичко трябва да бъде разтълкувано. Но Инголф явно е успял, както успях и аз. Не е толкова неясно, колкото изглежда, но трябва да се знае историята на Ордена. — Замълча. После помоли за чаша вода и продължи да проследява текста дума по дума: — И така, „през нощта на Свети Йоан, тридесет и шест години след каруцата със сено“. Тамплиерите, определени да продължат съществуването на ордена, се измъкват от арестите през септември 1307 година с една волска каруца. По това време броели една година от Великден до Великден. Следователно 1307 година завършва, когато според нашето летоброене е бил Великден на 1308-а. След съдбовните тридесет и шест години се намираме в нашата 1344-та. Посланието е било оставено в криптата в скъпоценно ковчеже като залог, тържествен акт за някакво събитие, което се е случило на това място след възстановяването на тайния орден през нощта срещу Свети Йоан, тоест на 23 юни 1344 година.

— Защо пък 1344-та?

— Смятам, че от 1307-а до 1344-та тайният орден се реорганизира и подготвя за проекта, обозначен в пергамента. Трябвало е да се изчака бурята да премине и да се възстановят връзките между Тамплиерите от пет-шест места. От друга страна, Тамплиерите са чакали именно тридесет и шест години, а не тридесет и пет или тридесет и седем, защото е очевидно, че числото тридесет и шест е притежавало за тях мистичен смисъл, което се потвърждава и от шифрованото послание. Вътрешният сбор на 36 е девет, а не е необходимо да ви припомням дълбоките значения на това число.

— Може ли?

Беше гласът на Диоталеви, който се бе промъкнал зад гърбовете ни, незабележим и тих като Тамплиер от Провенс.

— Точно хляб за теб, посрещна го Белбо. Представи го набързо. Полковникът не изглеждаше смутен от прекъсването, дори сякаш се радваше, че ще има по-многобройна и заинтригувана публика. Продължи да тълкува текста, а в това време Диоталеви щеше да се пръсне от удоволствие при тези нумерологични лакомства. Чиста Гематрия117.

— Стигаме до печатите: шест цели неща с един печат. Инголф изнамира някаква хитрина, разбира се, и тя е запечатана. За кого е била запечатана? За Белите плащове, значи за Тамплиерите. Сега виждаме в посланието една буква R, няколко заличени и една буква S. Аз разчитам „релапси“. Защо? Защото всички знаем, че отметналите се са били релапси, тези, които са се отрекли, при това съвсем не са имали маловажна роля в процеса срещу Тамплиерите. Тамплиерите от Провенс изиграват гордо своята роля на отрекли се. Те са тези, които се разграничават от недостойната комедия на процеса. Следователно става дума за рицарите от Провенс, отреклите се, готови за какво? Малкото букви, които имаме на разположение, ни подсказват: за отмъщение.

— Добре, Тамплиерите се готвят за отмъщение. И какво от това?

— Колко време е необходимо за организирането на това отмъщение? Шифрованото послание ни помага да разберем езиковото послание. Необходими са шестима рицари, шест пъти на шест места, тридесет и шестима, разпределени в шест групи. После се казва: всеки път по двадесет. И тук има нещо, което не е ясно, но в преписа на Инголф прилича на „а“. Всеки път двадесет години. Следователно умножено по шест — сто и двадесет години. Ако проследим останалата част от посланието, ще намерим списъка на шестте места или пък на шестте задачи, които трябва да се изпълнят. Говори се за „план“, „заръка“, „проект“, „предписание“, нещо, което трябва да се следва. И се казва, че първите трябва да отидат в някакъв замък, вторите, на друго място, и така нататък, следователно документът ни обяснява, че трябва да има шест други документа, също запечатани, пръснати на различни места. Струва ми се очевидно, че печатите трябва да бъдат разчупвани един след друг след изтичане на сто и двадесет години…

— Защо точно сто и двадесет години? — запита Диоталеви.

— Тези рицари на отмъщението трябвало да изпълнят една мисия в точно определено място на всеки сто и двадесет години. Става дума за нещо като щафета. Ясно е, че след нощта на 1344 година шестима рицари заминават и всеки от тях отива на едно от шестте места, предвидени в плана. Но пазителят на първия печат естествено не може да живее сто и двадесет години. Подразбира се, че всеки пазител на печат трябва да остане на служба двадесет години и после да предаде тайната на свой наследник. Двадесет години е разумен срок, шестима пазители на един печат, всеки за по двадесет години, гарантират възможността на сто и двадесетата година пазителят на печата да може да прочете указанието и да го предаде на първия от пазителите на втория печат. Ето защо посланието е написано като обръщение в множествено число, първите да отидат там и там, вторите да отидат там и там. Всяко място е, така да се каже, контролирано в продължение на сто и двадесет години от шестима рицари. Ако направим сметката, от първото до шестото място има пет прехода, които обхващат шестстотин години. Добавете шестстотин към 1344 и ще получите 1944. Което се потвърждава и от последния ред. Всичко е ясно като две и две — четири.

— Тоест?

— Последният ред казва „три пъти 6 преди празника (на) Великата блудница“. Тук също има нумерологична игра, защото вътрешният сбор на 1944 е точно 18. Осемнадесет е три пъти по шест и това ново невероятно нумерологично съвпадение подсказва на Тамплиерите друга извънредно хитроумна загадка. 1944-та е годината, в която изпълнението на плана е трябвало да приключи. С оглед на какво? Разбира се, с оглед на 2000-та година! Тамплиерите смятат, че второто хилядолетие ще отбележи победата на техния Йерусалим, един земен Йерусалим, Анти-Йерусалим. Нали са преследвани като еретици? В омразата си към Църквата се идентифицират с Антихриста. Знаете, че в цялата окултна традиция 666 е числото на Звяра. Шестстотин шестдесет и шеста, годината на Звяра, е двехилядната, когато ще възтържествуват отмъщението на Тамплиерите, Анти-Йерусалимът и Новият Вавилон, и ето защо 1944-та е годината, в която тържествува Великата блудница на Вавилон, за която се говори в Откровение. Връзката с 666 е предизвикателство, дързост на хората, боравещи с оръжие. Приемане на неприемливото, както бихме казали днес. Прекрасна история, нали?

Гледаше ни с навлажнени очи. Навлажнени бяха и устните и мустаците му, а с ръката си поглаждаше папката.

— Добре, каза Белбо, — тук се разглеждат етапите на един план, но какъв е той?

— Много питате. Ако знаех, щях ли да си разкривам картите. Но едно зная. Че в последния период се е случило нещо и планът не е изпълнен, иначе, уверявам ви, щяхме да узнаем. И мога дори да предположа защо. 1944-а не е лека година, Тамплиерите не са могли да знаят, че ще има световна война, която ще попречи на контактите.

— Извинете, че се намесвам, обади се Диоталеви, но ако съм разбрал правилно, веднъж като се разчупи първият печат, династията на неговите пазители не се увеличава. Тя расте само до разчупването на последния печат, за което е необходимо присъствието на всички представители на ордена. И следователно всеки век, или по-точно всеки сто и двадесет години, винаги имаме шестима пазители за едно място, тоест тридесет и шестима.

— Точно така, потвърди Арденти.

— Тридесет и шестима рицари за всяко от шестте места прави 216, чийто вътрешен сбор е 9. И понеже вековете са 6, да умножим 216 по 6 и получаваме 1296, чийто вътрешен сбор пък е 18, тоест три пъти шест, 666… Диоталеви може би щеше да продължи с аритметичното изобразяване на световната история, ако Белбо не го бе спрял с поглед, както прави една майка, когато детето й върши пакост. Но полковникът вече бе разпознал у Диоталеви посветения.

— Чудесно е това, което доказахте, господине. А и знаете, че 9 е броят на първите рицари, съставили ядрото на Храма в Йерусалим!

— Великото име на Бог, както се казва, Тетраграмата118, добави Диоталеви, се състои от седемдесет и две букви, а седем и две прави девет. Но ще ви кажа още нещо, ако позволите. Според питагорейската традиция, чиято продължителка е Кабалата, сумата на нечетните числа от едно до седем е 16, а сумата на четните числа от две до осем — 20. И оттук: 20 + 16 = 36.

— Боже мой, боже мой, разтреперан повтаряше полковникът. — Знаех си, знаех си. Вие ме успокоявате. Вече съм близо до истината!

Не разбирах до каква степен Диоталеви правеше от аритметиката религия или от религията аритметика, а може би и двете, но пред себе си виждах един атеист, който се радваше на отвличането си в някое по-горно небе. Можеше да стане фанатик на рулетката (и щеше да е по-добре), а пък се стремеше да остане невярващ равин.

Сега вече не си спомням точно какво се случи след това, но Белбо се намеси със своя здрав разум и разруши магията. Оставаха още няколко реда, които полковникът да разтълкува, и всички искахме да го чуем. А вече беше шест часът. Шест часът, помислих си, което е и осемнадесет.

— Добре, каза Белбо. — Тридесет и шестима на век, крачка по крачка рицарите се приближават до откриването на Камъка. Но какъв е този камък?

— Как какъв? Става дума, разбира се, за Свещения Граал.

20

— Смятате, че става дума за свещения Граал? — информира се Белбо.

— Естествено. И не го казвам само аз. По въпроса за това каква е легендата за свещения Граал не смятам за необходимо да се разпростирам, разговарям с интелигентни хора. Рицарите на Кръглата маса, мистичното търсене на този вълшебен предмет, който според някои е съсъдът, съдържал Христовата кръв, отнесен във Франция от Йосиф Ариматейски, докато според други е камък с невидими свойства. Често свещеният Граал е описван като ослепителна светлина… Става дума за символ, отнасящ се до някаква сила, до източник на огромна енергия. Дава храна, лекува рани, ослепява, поразява като гръм… Лазерен лъч? Някои го отъждествяват с философския камък на алхимиците, но дори и да е така, какво представлява философският камък, ако не именно символ на някаква космическа енергия? Литературата по този въпрос е необятна, но лесно могат да се очертаят няколко неопровержими направления. Ако прочетете „Парсифал“ на Волфрам фон Ешенбах, ще се убедите, че свещеният Граал се пази в един замък на Тамплиерите. Дали Ешенбах е бил от посветените? Дали е бил човек непредпазлив, който е разкрил една тайна, а е било по-добре да я премълчи? Но това не е всичко. Свещеният Граал, пазен от Тамплиерите, е определян като камък, паднал от небето (ex coelis) или като изпратен в изгнание, във всеки случай отдалече, и някой беше намекнал дори, че може да е метеорит. Що се отнася до нас, ние сме убедени, че това е Камък. Но каквото и да представлява свещеният Граал, за Тамплиерите той символизира Целта или края на света.

— Извинете, намесих се, ако съдим по документите, там се казва, че на шестата среща рицарите трябвало да се намират близо или върху някакъв камък, а не да намерят камък.

— И това е още една тънка хитрост, още една блестяща мистична аналогия! Разбира се, шестата среща е върху камък и ще видим къде, но върху този камък, след като препредаването на плана и разчупването на печатите са извършени, рицарите ще знаят къде да намерят Камъка! А такъв е и цитатът от Евангелието: „Ти си камък и на тоя камък ще съградя Църквата Си.119“

— Няма съмнение, че това е истината, намеси се Белбо. — Моля, продължавайте. Казобон, не прекъсвайте така господина. Нетърпеливи сме да чуем останалото.

— И така, продължи полковникът, дълго мислих върху очебийната връзка със свещения Граал и реших, че съкровището представлява голям радиоактивен къс материя, дори да е паднал от друга планета. Да разгледаме например историята с тайнствената рана на крал Амфориас… Прилича съвсем на рентгенолог, който твърде дълго се е подлагал на облъчване… И наистина, не бивало да бъде докосван. Защо? Помислете си за вълнението, което са изпитали Тамплиерите, когато пристигнали на брега на Мъртво море, вие го знаете: гъсти тежки води, на повърхността на които човек плава като сал, и с лечебни свойства… Може би са открили в Палестина някакъв склад на радиоактивно вещество, на уран, за който са разбрали, че не може да бъде използуван веднага. Отношенията между свещения Граал, Тамплиерите и катарите били изследвани научно от Ото Ран, оберщурмбанфюрер от СС, който посветил целия си живот на това да разсъждава усърдно върху европейската и по-конкретно арийска природа на свещения Граал, не искам да говоря за това как и защо е загубил живота си през 1939 година, но има хора, които твърдят… Е, мога ли да забравя какво се е случило на Инголф?… Ран доказва връзката между Златното руно на Аргонавтите и свещения Граал… С други думи, ясно е, че има нещо общо между мистичния свещен Граал от легендата, философския камък и онзи източник на огромна енергия, към който са се стремили привържениците на Хитлер в навечерието на войната и до последния си дъх. Забележете, че в един вариант на легендата за Аргонавтите те забелязали някакъв съд, повтарям, съд, който се реел във въздуха над Голямата планина с Дървото на светлината. Аргонавтите откриват Златното руно и техният кораб по чудо се озовава в средата на Млечния път, в северното полукълбо, където побеждава с помощта на Кръста, Триъгълника и Олтара и утвърждава сияйната природа на Вечния бог. Триъгълникът символизира Светата троица, Кръстът — божествената саможертва на любовта, а Олтарът е масата на Тайната вечеря, на която е бил сложен съсъдът на Възкресението. Келтският и арийският произход на всички тези символи е повече от очевиден.

Полковникът сякаш бе обхванат от същата героична екзалтация, която беше тласнала към върховна саможертва неговия оберщурмундфюрер или там какъвто беше. Трябваше да бъде върнат на земята.

— И какво е заключението? — запитах.

— Господин Казобон, не го ли разбирате сам? За свещения Граал се говори като за Луциферов камък, свързан с образа на Бафомет. Свещеният Граал е източник на енергия, Тамплиерите са пазители на тайна, свързана с енергията, и изграждат своя план. Къде са тайните седалища? Тук, драги господа. — И полковникът ни погледна съзаклятнически, сякаш самите ние изграждахме тайна организация. — Тръгнах по една следа, погрешна, но полезна. Един автор, който е подочул нещо, казва се Шарл-Луи Каде-Гасикур (забележете, неговото изследване фигурира в библиотеката на Инголф), написва през 1797 година една книга, „Гробницата на Жак Моле, или Тайната на конспираторите, за тези, които искат да знаят всичко“, където твърди, че преди да умре, Моле създал четири тайни ложи — в Париж, в Шотландия, в Стокхолм и в Неапол. Тези четири ложи имали за цел да победят монарсите и да подкопаят властта на папата. Съгласен съм, Гасикур е бил фантазьор, но аз тръгнах от неговата идея, за да установя къде точно Тамплиерите са могли да организират своите тайни седалища. Нямаше да мога да разбера смисъла на посланието, ако нямах идея, и това е логично. Но аз вече имах такава и това беше увереността, основана на безброй доказателства, че вярванията на Тамплиерите са били свързани с келтските и друидските, със северното арийство, което Традицията отнася до остров Авалон, седалище на истинската нордическа цивилизация. Знае се, че различни автори отъждествяват Авалон с градината на Хесперидите120, с Последната Туле121 и с Колхида на Златното руно. Ясно е, че под думата „замък“ се крие северният замък, където Тамплиерите пазели свещения Граал, вероятно легендарният замък Монсалвато.

Направи пауза. Искаше да го зяпаме в устата. И ние го зяпахме.

— Да разгледаме второто указание: пазителите на печата трябва да отидат там, където е този или са тези, имащи нещо общо с хляба. Само по себе си указанието е напълно ясно, свещеният Граал е съсъдът с кръвта на Христос, хлябът е плътта на Христос, масата, върху която хлябът е изяден, е тази на Тайната Вечеря, Йерусалим. Невероятно е Тамплиерите, дори след победата над сарацините, да не са си запазили една тайна база там. За да бъда искрен докрай, ще ви призная, че в началото ме смущаваше този юдейски елемент в един план, изцяло под знака на арийската митология. После се замислих — ние само продължаваме да смятаме Иисус за израз на юдейската религия, защото това ни е втълпила Римокатолическата църква. Тамплиерите прекрасно са знаели, че Иисус е келтски мит. Целият евангелски разказ е херметическа алегория, говореща за възкресяване след разтварянето на земните недра и т.н. Христос всъщност е само Еликсирът на алхимиците. От друга страна, всички знаем, че Троицата е арийско понятие, и ето защо цялото тамплиерско правило, продиктувано от един друид, какъвто е свети Бернар, е подчинено на указание номер три. — Полковникът отпи още една глътка вода. Беше прегракнал. — И сега да видим третия етап, Убежището. То е Тибет.

— Защо пък Тибет?

— Защото преди всичко Фон Ешенбах разказва, че Тамплиерите напускат Европа и пренасят свещения Граал в Индия. Люлката на арийския корен. Убежището е Агарта. Чували сте навярно за Агарта, седалището на Царя на света, подземния град, от който Властелините на Света направляват събитията в човешката история. Тамплиерите установяват един от своите тайни центрове там, при самия източник на своята духовност. Знаете връзката между царството на Агарта и Синархията…

— Знаем, но…

— Добре, има тайни, които убиват. Но да не се отвличаме. Във всеки случай всички знаят, че Агарта е основан преди шест хиляди години, в началото на епохата Кали-Юга, в която живеем и днес. Задачата на рицарските ордени била да поддържат винаги контакта с този таен център, активната връзка между мъдростта на Изтока и мъдростта на Запада. И тук вече става ясно къде трябва да се състои четвъртата среща — в друго друидско светилище, Града на Девата, тоест в катедралата на Шартр. По отношение на Провенс Шартр се намира от другата страна на Сена, най-голямата река на Ил дьо Франс…

Вече не можехме да следим мисълта на нашия посетител.

— Но какво общо има Шартр с вашия разказ за келти и друиди?

— А откъде смятате, че иде идеята за Девата? Първите деви, които се появяват в Европа, са черните деви на келтите. Свети Бернар като млад коленичил в църквата „Сен Воарл“ пред една черна дева и от нейната гръд върху устните на бъдещия основател на ордена капнали три капки мляко. Оттук тръгват и легендите за свещения Граал, които трябвало да послужат като повод за кръстоносните походи, а и самите кръстоносни походи наистина се заели да търсят свещения Граал. Бенедиктинците са наследници на друидите, това го знаят всички.

— Но къде са черните деви?

— Унищожени са от тези, които искали да отровят нордическата традиция и да преобразят келтските вярвания в средиземноморски, създавайки мита за Мария от Назарет. Или пък са били преоблечени, преобразени като толкова много черни деви, които и сега се показват по празниците пред фанатизираните маси. Но ако човек се вгледа в изображенията на катедралите, както е направил великият Фулканели, вижда се, че тази история е разказана с ясни букви и с ясни букви е представена връзката между келтските деви и алхимическата традиция от тамплиерски произход, която ще превърне черната дева в символ на първичната материя, изследвана от търсачите на философския камък, който, както видяхме, не е нищо друго освен свещеният Граал. А сега помислете си откъде иде вдъхновението на Мохамед, другия велик последовател на друидите, за черния камък на Мека. В Шартр някой е зазидал криптата, която води до подземието, където и сега е скрита оригиналната езическа статуя, но ако се потърси по-добре, още може да се открие една черна дева, Мадоната Стълпница, изваяна от един монах, член на Ордена на Вотан. Статуята държи в ръката си магическия цилиндър на великите жрици на Вотан, а вляво от нея в камъка е издялан вълшебният календар, върху който са личали, казвам „са личали“, защото тези скулптури не са убягнали от вандализма на правоверните служители, свещените животни от култа към Вотан: кучето, орелът, лъвът, бялата мечка и приказният вълк людоед. От друга страна всички изследователи на готическата езотерика са забелязали, пак в Шартр, една статуя, държаща чашата на свещения Граал, и ако човек умее да гледа, подчертавам, да гледа с очите на Традицията, а не да върви по туристическите пътеводители, римокатолически или апостолически, ще вникне в истинската история, разказана в тази крепост на Ерек…

— Стигаме до попеликантите. Кои са те?

— Те са катарите. Едно от названията, давани на еретиците, е попеликанти. Катарите от областта Прованс са били унищожени, не съм толкова наивен да мисля, че е имало някаква среща сред развалините на Монсегюр, но сектата не е престанала да съществува, има цяла география на тайното катарство, от което се раждат такива като Данте, авторите на „сладкия нов стил“, сектата на Верните в любовта. Петата среща е някъде в Северна Италия или Южна Франция.

— А последната среща?

— Кой според вас е най-древният, най-светият, най-важният от келтските камъни, светилището на слънчевото божество, главната наблюдателница, от която наследниците на Тамплиерите от Провенс, стигнали до крайното осъществяване на плана, могат да съпоставят, вече заедно, тайните, заключени от шестте печата, и да открият най-сетне начина, по който да използуват огромната мощ, съдържаща се в свещения Граал? Този камък е в Англия, става дума за магическия обръч на Стоунхендж. Кой друг би могъл да бъде?

— А стига бе! — каза Белбо.

Само пиемонтец може да разбере чувството, което се влага в този израз на учтиво удивление. Нито един от неговите еквиваленти на други езици или диалекти не би могъл да възпроизведе върховното безразличие, фатализма, с които той утвърждава непоклатимото убеждение, че другите са създания на едно твърде непохватно божество.

Но полковникът не беше от Пиемонт и прие като ласкателство реакцията на Белбо.

— Ами да. Това е планът, това е указанието в неговата удивителна простота, в неговата стройност. И забележете, ако вземете една карта на Европа и на Азия и очертаете линията на Плана: от север, където е Замъкът, до Йерусалим, от Йерусалим до Агарта, от Агарта до Шартр, от Шартр до бреговете на Средиземно море и оттам до Стоунхендж, ще получите един чертеж, един рунически знак с приблизително следната форма:

— И какво от това? — запита Белбо.

— Това, че същата фигура се получава, като се свържат мислено някои от основните центрове в мистиката на Тамплиерите — Амиен, Троа, царството на свети Бернар край Източната гора, Реймс, Шартр, Рен льо Шато и Мон Сен Мишел, едно от най-древните култови места на друидите. Освен това подобна форма има и съзвездието Дева.

— Моето хоби е астрономията, намеси се скромно Диоталеви. — И доколкото си спомням, съзвездието Дева има друга конфигурация. Съставено е, струва ми се, от единадесет звезди.

— Господа, господа, вие знаете по-добре от мен, че всичко зависи от това как се чертаят линиите, че по желание човек може да получи мечка или кола, и е мъчно да се реши дали една звезда е вътре в едно съзвездие или вън от него. Погледнете Девата, вземете Спика като най-долна точка, съответствуваща на провансалския бряг, съединете само пет звезди и ще видите, че приликата между двата чертежа е смайваща.

— Стига да знаем кои звезди да не включваме, каза Белбо.

— Именно, съгласи се полковникът.

— Все пак, как може да сте толкова сигурен, че срещите не са се осъществявали редовно и че рицарите не действуват вече, без ние да го знаем?

— Не виждам признаци за това и бих добавил, за съжаление. Изпълнението на плана е било прекъснато и може би тези, които е трябвало да го доведат до завършек, вече не съществуват. Групите на тридесет и шестимата са се разпаднали навярно при някаква световна катастрофа. Но друга група смелчаци, която е имала нужната информация, би могла да подхване нишката на кълбото. Краят на нишката е някъде тук. И аз търся тези хора. Искам да публикувам книгата си именно за да предизвикам реакции. И в същото време се мъча да вляза в контакт с някои лица, които да ми помогнат при търсенето на отговора в лабиринтите на традиционната мистика. Днес се срещнах с най-големия експерт в тази област. Но, уви, дори това светило не можа да ми каже нищо, макар че живо се заинтересува от моята история и обеща да ми напише предговора.

— Извинявайте, намеси се Белбо, но не е ли непредпазливо да поверите тайната си на този господин? Вие сам ни разказахте за грешката на Инголф…

— Има разлика, отвърна полковникът. — Инголф е бил наивник. Аз се свързах с един учен, който е извън всякакво подозрение. Човек, който не се впуска в лекомислени хипотези. Ето например днес ме посъветва да почакам, преди да дам книгата си за публикуване, за да уточни всички спорни моменти… Не исках да се лиша от подкрепата му и затова не му казах, че ще дойда при вас, но вие ще ме разберете, че след като съм стигнал до този етап на работата си, моето нетърпение е оправдано. Този господин… По дяволите потайностите, не бих искал да мислите, че увъртам. Става дума за Ракоски… — Направи пауза, очаквайки нашата реакция.

— За кого? — разочарова го Белбо.

— Как за кого? За Ракоски. Най-големият авторитет в областта на традиционната мистика, директор на „Кайе дю Мистер“!

— А-ха, каза Белбо. — Да, като че ли се сещам… Ракоски, да, разбира се…

— И така, още няма да представя окончателно текста, докато не чуя съветите на този господин, но ми се иска да спестя време и ако може да се направи един договор с вашето издателство… Повтарям, бързам да предизвикам реакции, да събера нови факти… Около нас има хора, които знаят, но не говорят… Господа, въпреки че осъзнава загубата си във войната през 1944 година, Хитлер заговаря за някакво тайно оръжие, което ще му позволи да преобърне положението. Говори се, че бил луд. А ако не е бил луд? Разбирате ли? — Челото му беше оросено от капчици пот, а мустаците му стърчаха като на котка. — С една дума, продължи, аз пускам въдица. Да видим дали някой ще захапе.

Тъй като тогава не познавах добре Белбо, сметнах, че той ще се освободи от госта с няколко учтиви фрази. Но той му каза:

— Вижте какво, полковник, тази история е извънредно интересна, независимо от това дали договора ще сключите с нас или с други. Можете ли да останете още десетина минути? — После се обърна към мен: — Доста ви задържах, Казобон. Ние с вас ще се видим утре, нали?

Трябваше да го приема като покана да си тръгна. Диоталеви ме взе под ръка и каза, че и той излиза. Сбогувахме се. Полковникът стисна топло ръката на Диоталеви, а на мен само кимна с глава и ми отправи хладна усмивка.

Докато слизахме по стълбището, Диоталеви каза:

— Вероятно се питате защо Белбо ви отпрати. Не го приемайте като обида. Белбо трябва да бъде много предпазлив с полковника. Предпазливост, това е заповед на господин Гарамонд. И аз си отивам, за да не преча.

Както по-късно разбрах, Белбо се бе помъчил да хвърли полковника в пастта на „Мануцио“.

Завлякох Диоталеви в „Пилад“, където аз изпих едно кампари, а той си поръча вишновка. Както обясни, струвало му се по-монашеско, архаично и почти тамплиерско.

Запитах го какво мисли за полковника.

— В издателствата, отговори, се стича цялата нелепост на света. Но тъй като от световната нелепост се ражда знанието за Всевишния, мъдрецът разглежда нелепостта със снизхождение. — После се извини, трябвало да си тръгва. — Тази вечер имам сбирка.

— Някакъв празник ли?

Погледна ме, разочарован от моята суета.

— „Зоар“122 — уточни. — „Лех Леха“123. Страници, в които още никой не е проникнал истински.

21

Полковникът не ми хареса, но събуди интереса ми. Човек може да съзерцава дълго, очарован, и един зелен гущер. Поглъщах първите капки отрова, която щеше да доведе всички ни до гибел.

Отидох отново при Белбо на другия ден следобед и разменихме няколко думи за нашия посетител. Белбо каза, че му се е сторил митоман.

— Видяхте ли как цитираше онзи Ракоски ли беше, Ростропович ли, като че ли е Кант?

— Освен това тази история е позната, отвърнах. — Инголф е бил луд, който е вярвал в нея. А полковникът е луд, който вярва на Инголф.

— Може би е вярвал в него вчера, но днес вярва в нещо друго. Ще ви кажа: вчера, преди да се разделим с него, му определих среща за днес с… с един друг издател, една добра фирма, готова да публикува книги, които авторът сам финансира. Изглежда, се запали. Но преди малко разбрах, че не е отишъл на срещата. При това погледнете, оставил ми е тук фотокопието на посланието. Зарязва, където му падне, тайната на Тамплиерите. Какво да се прави, хора…

В този миг иззвъня телефонът. Белбо вдигна слушалката.

— Моля? Да, Белбо, издателство „Гарамонд“. Добър ден, кой е?… Да, вчера следобед беше тук, предлагаше ми една книга… Извинете, това е издателска тайна, но ако ми обясните… — Заслуша се няколко секунди, след това ме погледна пребледнял и ми съобщи: — Убили са полковника. — После заговори отново на слушалката: — Извинете, обясних на Казобон, един мой сътрудник, който също присъствуваше на срещата вчера… Да, полковник Арденти вчера дойде да ни предложи своя проект, една история, която ми се стори твърде несъстоятелна, за някакво съкровище на Тамплиерите, рицари от Средновековието…

Инстинктивно покри с длан микрофона, сякаш за да изолира слушателя, после видя, че го наблюдавам, дръпна ръката си и заговори с известна неохота:

— Не, господин Де Анджелис, това лице говореше за книга, която иска да напише, но в най-общи линии… Моля?… И двамата ли? Сега? Повторете адреса, ако обичате.

Затвори телефона. Остана мълчалив няколко секунди, потропвайки с пръсти по писалището.

— Извинявайте, Казобон, съжалявам, че без да искам, забърках и вас. Беше толкова изненадващо. Обади се един комисар, някой си Де Анджелис. Изглежда, че полковникът бил отседнал в някакъв пансион и се говорело, че са го намерили мъртъв вчера през нощта…

— Говорело се? Този комисар не знае ли дали е истина?

— Странно, но не е знаел. Изглежда, че името ми и часът на срещата са били записани в някакъв бележник. Мисля, че ние сме единствената им следа. Какво да правим, трябва да вървим.

Повикахме такси. По пътя Белбо ме хвана за лакътя.

— Вероятно става дума за съвпадение. Във всички случаи, може и да имам изкривено мислене, но в нашия край се казва: „По-добре да не се споменават имена.“ Има една коледна сценка на диалект, която отивах да гледам като малък, едно религиозно представление с пастири, за които не се разбираше дали идват от Витлеем или от долината на По… Пристигат влъхвите и питат слугата на пастира как се нарича господарят му и момчето отговаря: „Джелиндо.“ Когато Джелиндо научава, взима една пръчка и набива момчето, защото, казал му, имената не се дават на първия срещнат… С една дума, ако сте съгласен, полковникът не ни е споменавал нищо за Инголф, нито пък за посланието от Провенс.

— Не искаме да ни сполети съдбата на Инголф, отвърнах, опитвайки се да се пошегувам.

— Повтарям ви, че това е една глупост. Но в някои случаи е по-добре човек да стои настрани.

Казах, че съм съгласен, но вътрешно бях смутен. В края на краищата бях студент, който участвуваше в шествия, и срещите с полицията съвсем не ми бяха приятни. Пристигнахме в пансиона. Не беше кой знае колко представителен и се намираше в един от крайните квартали. Веднага се запътихме към апартамента, така го наричаха, на полковник Арденти. По стълбището — полицаи. Вкараха ни в номер 27 (седем и две — девет, помислих си): спалня, холче с масичка, малка кухня, баня с душ, без завеси, през полуотворената врата не се виждаше дали има биде, но в такъв пансион това беше може би първото и единствено удобство, което изискваха наемателите. Бедна мебелировка, малко лични вещи, но всичко много разхвърляно, някой беше ровил припряно. Може би полицаите. Преброих десетина, половината цивилни, половината в униформа.

Посрещна ни млад мъж, с доста дълги коси.

— Аз съм Де Анджелис. Доктор Белбо? Доктор Казобон?

— Още не съм завършил124 — отбелязах.

— Учете, учете. Ако не завършите, няма да можете да се явите на конкурса за полицията, а не знаете какво губите. — Изглеждаше недоволен. — Ще ме извините, но веднага започваме с формалностите. Ето паспорта, който е принадлежал на обитателя на тази стая, регистриран като полковник Арденти. Познавате ли го?

— Да, той е, отвърна Белбо. — Но ми помогнете да се ориентирам. По телефона не разбрах дали е умрял, или е…

— Ще бъда доволен, ако вие ми го кажете, прекъсна го Де Анджелис с гримаса.

— Но все пак смятам, че имате право да узнаете повече. И така, господин Арденти, или полковник Арденти, е отседнал тук за четири дни. Забелязали сте вероятно, че не е най-луксозното място. Тук са портиерът, който си ляга в единадесет, защото наемателите си имат ключ от входната врата, една-две чистачки, които идват сутрин, и един старец алкохолик, който изпълнява функциите на куриер и носи пиене в стаите на клиентите, които позвънят. Подчертавам, алкохолик, при това склеротик. Цяло мъчение беше да го разпитваме. Портиерът твърди, че му се привиждат призраци и вече бил подплашил някои наематели. Снощи към десет портиерът видял Арденти да се прибира заедно с още двама, които поканил в стаята си. Тук биха пуснали и цяла банда травестити, а камо ли двама нормални, макар че според портиера говорели с чуждестранен акцент. В десет и половина Арденти повиква стареца и си поръчва бутилка уиски, една минерална вода и три чаши. Към един-един и половина старецът чува, че се звъни от стая 27, на пресекулки, твърди той. Но по състоянието, в което го заварихме днес сутринта, в този час на нощта сигурно вече е бил обърнал доста чашки, и то от най-силното. Старецът се качва, чука, никой не му отговаря, отваря вратата с шперца, намира всичко обърнато наопаки, както е и сега, а на леглото — полковника, с превързани очи и парче тел, стегнато около врата. Тогава слиза тичешком, събужда портиера, но и двамата нямат желание да се качат отново, вдигат телефона, но линията сякаш е прекъсната. Тази сутрин беше наред, но нека им вярваме. Тогава портиерът изтичва до площадчето отсреща, където има автомат, за да се свърже с полицията, а в това време старецът се довлича до противоположния ъгъл, където живее един лекар. С други думи, бавят се двадесетина минути, връщат се, изчакват долу, изплашени, в това време лекарят се е облякъл и пристига почти заедно с „пантерата“ на полицията. Качват се в двадесет и седма, но не намират никого на леглото.

— Как така никого?

— Нямало никакъв труп. От този момент лекарят се прибира у дома си, а моите колеги заварват това, което виждате. Разпитват стареца и портиера, казах ви с какъв резултат. Къде са отишли двамата мъже, които са се качили с Арденти в десет часа? Не се знае, може да са излезли между единадесет и един, без някой да ги е забелязал. Били ли са още в стаята, когато е влязъл старецът? Не се знае, той е останал за минута и не е надникнал нито в кухнята, нито в тоалетната. Може да са излезли, докато двамата старци обикаляли да търсят помощ, и да са изнесли трупа. Не е изключено, защото съществува една външна стълба, която води към задния двор, а оттам се излиза на страничната уличка. Но преди всичко имало ли е изобщо труп, или полковникът е излязъл заедно с двамата мъже, а старецът е сънувал тази история? Портиерът настоява, че той не за пръв път разправя врели-некипели, преди години бил казал например, че видял една наемателка, която била обесена гола, но половин час по-късно наемателката се прибрала здрава-здравеничка, а под дюшека на стареца намерили порнографско списание. А може да му е хрумнало да надзърне в стаята на жената и да е видял завесата, която се олюлявала в сумрака. Малкото сигурни факти са, че стаята не е в нормално състояние и че Арденти е изчезнал. Но аз твърде много говоря. Сега е ваш ред, доктор Белбо. Единствената следа, която намерихме, е листът до масичката. „14 ч, хотел «Принчипе е Савоя», господин Ракоски; 17 ч, «Гарамонд», доктор Белбо“. Вие потвърдихте, че е идвал при вас. Сега разкажете какво се случи.

22

Белбо говори кратко: повтори онова, което вече му беше казал по телефона, като добави само някои несъществени подробности: полковникът бил разказал несъстоятелна история, че открил следите на съкровище в някакви документи, намерени във Франция, но не казал нищо по-конкретно. Явно мислел, че е притежател на опасна тайна, и искал рано или късно да я направи достояние на всички, за да не бъде единственият посветен в нея. Намекнал, че други преди него, след като разкривали тайната, изчезвали по загадъчен начин. Щял да покаже документите само ако потвърдим, че ще сключим договор с него, но Белбо не можел да предложи договор, преди да види за какво става дума, и се били разделили без конкретно уговорка. Полковникът споменал за срещата си с Ракоски, като казал, че е директор на „Кайе дю Мистер“. Искал той да му напише предговора. Изглежда, Ракоски го посъветвал да изчака с публикуването. Полковникът не му бил казал, че ще ходи в „Гарамонд“. Това било всичко.

— Добре, каза Де Анджелис. — А какво впечатление ви направи?

— Стори ми се екзалтиран и намекна за миналото си, как да кажа, с носталгия, особено за участието си в Чуждестранния легион.

— Казал ви е истината, макар и не цялата. В известен смисъл вече го държахме под око, но не твърде отблизо. Случаи като този колкото щете. Толкова работа имаме… И така, Арденти дори не е истинското му име, но има редовен френски паспорт. От няколко години се появил в Италия и е бил идентифициран като някой си капитан Акроведжи, осъден задочно на смърт през 1945 година. Сътрудник на СС при изпращането на хора в Дахау. И във Франция са следили отблизо движенията му — срещу него било заведено дело за измама и се е отървал на косъм. Предполага се, подчертавам, предполага се, че миналата година същото лице, но под името Фасоти, е дадено под съд от един дребен индустриалец от Пескиера на име Баромео. Фасоти го бил убедил, че в езерото Комо още се намира съкровището на Донго125, че бил узнал точното място и че били нужни само десетина милиона за двама леководолази и една моторна лодка. След като прибрал парите, изчезнал. Сега вие затвърждавате убеждението ми, че е имал мания за съкровища.

— А онзи Ракоски? — запита Белбо.

— Вече проверихме. В „Принчипе е Савоя“ бил отседнал един Ракоски, Владимир, регистриран с френски паспорт. Неясно описание, почтен на вид господин. Същото описание, което е дал и тукашният портиер. В „Алиталия“ е регистриран тази сутрин за първия полет до Париж. Осведомих Интерпол. Анунциата, има ли отговор от Париж?

— Още не, докторе.

— Това е. И така, полковник Арденти, или там както се казва, пристига в Милано преди четири дни, не знаем какво прави през първите три, но вчера в два часа вероятно се среща с Ракоски в хотела, не му казва, че ще идва при вас, и това ми се струва любопитно. Вечерта се прибира тук, предполагам със същия този Ракоски и още един мъж… И след това всичко се обвива в неяснота. Ако не са го убили, то поне са претършували апартамента му. Какво са търсели? В сакото му, ах да, ако е излязъл, излязъл е по риза, сакото му с паспорта е останало тук, но не мислете, че това опростява нещата, защото старецът твърди, че в леглото е бил със сако, а може да е бил с кабинетна пижама. Боже мой, започва да ми се струва, че се намирам в клетка за луди, та казвам, в сакото освен това имаше много пари, дори прекалено много… Значи са търсили друго. Единствената добра идея ми давате вие. Полковникът е носел някакви документи. Как изглеждаха?

— Бяха в кафява папка, отвърна Белбо.

— Аз мисля, че беше червена, възразих.

— Кафява беше, настоя Белбо, но може би греша.

— Няма значение червена ли е или кафява, прекъсна ни Де Анджелис, но тук я няма. Вчерашните господа са я отмъкнали. Следователно трябва да се насочим към тази папка. Според мен Арденти съвсем не е искал да публикува книга. Съчетал е няколко данни, за да шантажира Ракоски, и се е опитал да демонстрира контакти с издателства и да ги използува като натиск. Би било в неговия стил. И тук могат да се направят други хипотези. Двамата си тръгват, като го заплашват, Арденти е обзет от паника и избягва през нощта, оставяйки всичко освен папката. При това, кой знае по каква причина, внушава на стареца, че е бил убит. Но заприличва прекалено на криминален роман и не може да обясни хаоса в стаята. От друга страна, ако двамата са го убили и са откраднали папката, защо е трябвало да откраднат и трупа? Ще видим. Извинявайте, но съм принуден да ви поискам отново документите.

На два пъти прелисти студентската ми книжка.

— Студент по философия, а?

— Като мен има много, отвърнах.

— Дори прекалено много. И се занимавате с тези Тамплиери… Ако трябва да науча нещо повече за тия хора, какво трябва да прочета?

Споменах му две книги, популярни, но достатъчно сериозни. Казах му, че ще получи достоверни данни за времето до процеса и че след това има само предположения.

— Разбирам, разбирам, каза. — Сега и Тамплиерите. Само тая групировка не познавах.

В това време се появи полицаят с телефонното съобщение.

— Ето отговора от Париж, докторе.

Де Анджелис мълчаливо го прочете.

— Чудесно. Този Ракоски не го знаят в Париж, но номерът на паспорта му съответствува на един паспорт, откраднат преди две години. Така всичко е ясно. Господин Ракоски не съществува. Казахте, че е директор на някакво списание… Как се наричаше? — Отбеляза си. — Ще проверим, но предполагам, ще се окаже, че списанието не съществува или че е отстъпило правата си другиму. Добре, господа. Благодаря за сътрудничеството, може би ще се наложи да ви обезпокоя и друг път. О, последен въпрос. Намекна ли този Арденти, че е във връзка с някаква политическа групировка?

— Не, отвърна Белбо. — Изглеждаше, сякаш е напуснал политиката заради съкровищата.

— На мен не ми харесват хора като него, добавих. — Но няма да ми дойде наум да ги душа с тел. Освен теоретически.

— Естествено. Твърде опасно е. Не се страхувайте, господин Казобон, не съм от хората, които смятат, че всички студенти са престъпници. Бъдете спокоен. Успех в дипломната ви работа.

— Извинете, а мога ли аз да попитам нещо? Вие от криминалната ли сте или от политическата?

— Основателен въпрос. Моят колега от криминалната беше извикан през нощта. След като в архивите откриха нещо повече за движенията на Арденти, прехвърлиха задачата на мен. Аз съм от политическата. Но просто не знам дали съм подходящият човек. Животът не е толкова прост, колкото изглежда в криминалните романи.

— Така и предполагах, каза Белбо, подавайки му ръка.

Тръгнахме си, но не се чувствувах спокоен. Не заради комисаря, който ми изглеждаше симпатичен, а защото се бях забъркал за първи път в живота си в една твърде заплетена история и освен това бях излъгал. И Белбо заедно с мен.

Разделихме се пред вратата на „Гарамонд“, и двамата притеснени.

— Нищо лошо не сме направили, каза виновно Белбо. — Има ли някакво значение дали комисарят ще знае за Инголф и за катарите, или не? Всичко това бяха измислици. Арденти може да е бил принуден да се скрие по други причини, а не са му липсвали такива. Може Ракоски да е бил от тайните служби на Израел и да е разчиствал стари сметки. А може да го е изпратила някоя голяма риба, която полковникът е разигравал. Или да е бил от Чуждестранния легион и да е отмъщавал за стара вражда. Нищо чудно, ако е бил алжирски наемен убиец. Защо историята с тамплиерското съкровище да не е била само второстепенен епизод от живота на нашия полковник? Добре, разбирам, липсва папката, червена или кафява, няма значение. Хубаво, че не се съгласихте с мен. По този начин стана ясно, че не сме й обърнали голямо внимание…

Аз мълчах, а Белбо не знаеше как да приключи разговора.

— Ще ми кажете, че отново съм избягал. Като на улица Ларга.

— Глупости. Всичко мина добре. Довиждане.

Изпитвах жалост към него, защото се чувствуваше подлец. Аз не, в училище ме бяха научили, че пред полицаите човек лъже. По принцип. Но така е, нечистата съвест отравя приятелството.

От този ден повече не го видях. Аз бях неговото угризение, а той беше моето.

Но тогава се убедих, че да си студент е винаги по-подозрително от това да си висшист. Работих още около година и събрах двеста и петдесет папки върху процеса срещу Тамплиерите. Това бяха години, когато да представиш дипломна работа означаваше, че зачиташ държавните закони, и към такива като мен се отнасяха със снизхождение.

През следващите месеци някои студенти започнаха да стрелят. Периодът на големите шествия на открито вече приключваше.

Липсваха ми идеали. Имах си алиби, защото, обичайки Ампаро, правех любов с Третия свят. Ампаро беше красива, с марксистки убеждения, бразилка, ентусиастка, скептична, имаше стипендия и невероятно смесена кръв. Всичко заедно.

Бях я срещнал на един купон и й бях казал в упор:

— Извинявай, но искам да спя с теб.

— Ти си мръсен патерналист.

— Все едно, че не съм го чул.

— Чул си го. Аз пък съм мръсна феминистка.

Готвеше се да се върне в родината си, а не исках да я загубя. Тъкмо тя ме свърза с един университет в Рио, където търсеха лектор по италиански. Спечелих мястото за две години с възможност за подновяване на договора. И тъй като Италия не ми стигаше, приех.

И освен това смятах, че в Новия свят няма да срещна Тамплиери.

Заблуда, мислех си онази съботна вечер в Перископа. Изкачвайки стъпалата на „Гарамонд“, неусетно бях влязъл в Двореца. Диоталеви казваше: „Бина е дворецът, който Хохма изгражда, разпростирайки се все по-встрани от първоначалната точка. Ако Хохма е изворът, то Бина е реката, която тръгва от него, за да се разклони по-късно в различни ръкави, вливащи се във великото море на последната сефира, а при Бина всички форми са вече предопределени.“