V. ГЕВУРА

34

Бейделус, Детеймес, Адулекс, Метукгайн, Атине, Ффекс, Укуисуз, Гадикс, Сол. Veni cito cum tuis spiritibus180.

(„Пикатрикс“, 1305, 152)

Пръсването на Съдовете. Диоталеви често ми беше говорил за късната кабалистика на Исаак Лурия181, в която се губи подреденото разчленяване на сефирите. Сътворението, казваше той, е резултат от божественото дихание, като учестеното дишане или действието на ковашкия мях.

— Великата астма на Бога — допълни Белбо.

— Опитай се да създадеш нещо от нищото. То може да стане само веднъж в живота. За да издуха света, както се духа стъклена колба, Бог трябва да направи усилие — да вдъхне и после да изпусне дългото светещо свистене на десетте сефири.

— Свистене или светлинен лъч?

— Бог духна и настана светлина.

— Масмедии.

— Но е било необходимо светлината на сефирите да се събере в съдове, които да издържат тяхната мощ. Съдовете, предназначени да поемат Кетер, Хохма и Бина, устояли на тяхната поразяваща сила, докато при по-ниските сефири, от Хесед до Йесод, светлина и дъх се слели в един удар, и то толкова силен, че съдовете се пръснали. Частиците светлина се разпилели по вселената и от тях се родила грубата материя.

— Пръсването на Съдовете е огромно бедствие, казваше с тревога Диоталеви.

— Няма по-невъзможно нещо за живеене от един несъвършен свят. Навярно още от създаването си космосът е носел някакъв недъг, който и най-мъдрите равини не са могли да обяснят. Може би в момента, когато Бог е издишал, в първоначалния съд са останали капки мазнина, някаква материална утайка, ресхиму, и Бог вече се е излял заедно с тази утайка. Или пък раковините, келипот, първоначалата на разорението, подло са подготвяли своята клопка.

— Гадна паплач са тези келипот, коментираше Белбо, агенти на сатанинския доктор Дракула… И после?

— После, обясняваше търпеливо Диоталеви, в светлината на строгия съдник, Гевура, наричана още Пахад, Ужаса, сефирата, където според Исаак се проявява Сляпото Зло, раковините приемат реално съществуване.

— И са сред нас? — запита Белбо.

— Огледайте се, отвърна Диоталеви.

— Но излиза ли се оттам?

— По-скоро се влиза отново, каза Диоталеви.

— Всичко е еманация на Бога вследствие свиването на цимцума. Нашият проблем е да постигнем тиккуна, връщането, възстановяването на Адам Кадмон182. Тогава ще съградим отново цялото в равновесната структура на парсуфим, или по-точно формите, които ще заместят сефирите. Въздигането на душата е като копринена връв, благодарение на която искрената вяра ще намери пипнешком в мрака пътя към светлината. Така във всеки миг светът, комбинирайки буквите на Тората, се стреми към преоткриването на естествената форма, което ще му позволи да излезе от ужасяващия хаос.

И това правя аз сега, посред нощ, в неестествената тишина на тези хълмове. Но онази вечер в Перископа още се чувствувах обвит в лигавата слюнка на раковините, които усещах наоколо си, невидими студенокръвни охлюви, инкрустирани в кристалните съдове на Музея, скрити между барометри и ръждясали часовникови колела, застинали в глуха неподвижност. Мислех си, че ако е имало пръсване на съдове, първата пукнатина навярно се е получила онази вечер в Рио, по време на ритуала, но експлозията е станала при връщането ми в родината. Бавно, безшумно, така, както всички се озоваваме в тинята на грубата материя, където червейоподобни същества се разгъват в едно неистово съвкупление.

Върнах се от Бразилия, без да зная кой съм. Наближавах тридесетте. На тази възраст баща ми е бил вече баща, знаел е кой е и къде живее.

Докато аз бях далече от страната си, а в това време в Италия се бяха случили важни събития, живеех в един надъхан с невероятни неща свят, където новините от Европа пристигаха с ореола на легендата. Малко преди да напусна другото полукълбо, си позволих една разходка със самолет над горите на Амазония и в самолета ми попадна местен вестник, вероятно купен от някой пътник при кацането ни във Форталеса. На първата страница се мъдреше снимката на човек, когото познавах от времето, когато се наливаше с бялото вино на Пилад. Текстът отдолу гласеше: „Това е мъжът, който уби Моро“.

Естествено, както разбрах по-късно, не той беше убил Моро. Ако имаше зареден пистолет, той по-скоро би стрелял в ухото си, за да провери как функционира. Просто се намирал в един апартамент, когато полицията нахлула, а там, под леглото, друг бил скрил три пистолета и два пакета експлозив. В нетрезво състояние седял на леглото, защото то било единствената мебел в тази стая, която група бивши участници в шестдесет и осма наели, за да задоволяват плътските си желания. Ако не е била украсена само с един афиш на „Инти Илимани“183, тази стая можела да мине за обикновена гарсониера. Един от групата бил свързан с някаква въоръжена организация, но останалите не знаели, че финансират такова гнездо. Така всички били задържани за една година.

Твърде неясна ми беше Италия от последните години. Бях я напуснал пред прага на големи сътресения, почти с чувство за вина, защото бягах в момент на разчистване на сметки. Заминах в момент, когато можех да позная политическите позиции на всеки само по тона на гласа му, по строежа на фразата му, по определени цитати. Върнах се, но вече не разбирах кой с кого е. Не се говореше за революция; тези, които обявяваха, че са наляво, цитираха Ницше и Селин184, а десните списания подкрепяха борбата за независимост на Третия свят.

Отидох в „Пилад“, но се почувствувах на чужда територия. Билярдът още стоеше, видях почти същите художници, но младежката фауна се бе променила. Научих, че някои от посетителите са открили школи за трансцендентална медитация и макробиотични ресторанти. Запитах дали някой не е открил заведение за умбанда. Не, явно бях изпреварил събитията, разполагах с още непознати знания.

За да поддържа „историческото“ ядро, Пилад беше закупил още един флипер стар модел, от тези, които вече приличаха на копия, направени от Лихтънстейн185, и се купуваха на едро от антикварите. Но до него, наобиколени от най-младите, бяха наредени други машини, със святкащи екрани, по които плаваха на ята механични ястреби, камикадзета на Космоса, или пък някоя жаба подскачаше напред-назад, издавайки пискливи звуци на японски. „Пилад“ се беше превърнал в едно безумно мигане на зловещи светлини и може би пред екрана на Галактиката бяха преминали и пратениците на Червените бригади, изпълнявайки мисията си да събират привърженици. Но е трябвало да изоставят флиперите, защото, естествено, не може да се играе на флипер, когато на пояса си имаш пистолет.

Това го знаех от по-рано, от момента, когато проследих погледа на Белбо, който не се отделяше от Лоренца Пелегрини. Прозрях донякъде това, което Белбо бе разбрал много по-добре и което открих в един от неговите файлове. Лоренца не се споменава в него, но е ясно за кого става дума: само тя играеше на флипер по този начин.

име на файла: флипер

На флипер се играе не само с ръцете, но и със слабините. При флипера въпросът не е да спреш топчето, преди да хлътне в крайната дупка, нито да го изстреляш обратно до центъра с остър шут на защитник, а да го накараш да се забави най-горе, където светлинните мишени са по-нагъсто, като се отблъсква от една в друга, въртейки се объркано и бясно, но сякаш по твоя воля. А това се получава не чрез ударите на топчетата, а като предаваш трептения на цялата каса, и то така нежно, че флиперът да не ги усеща и да не се раздрусва целият. Това може да се прави само със слабините и по-точно с една игра на бедрата, така че слабините да не блъскат, по-скоро да се отъркват — като удоволствието от приближаването на оргазма. И всъщност ако тазът се движи естествено, тласъкът се дава от седалищните мускули, но тъй нежно, че той достига до слабините вече притъпен както при билколечението, при което лечебният ефект е толкова по-силен, колкото по-дълго разклащаш течността в епруветката, прибавяйки все нови порции вода, докато веществото се разтвори окончателно в нея. И ето, слабините придават на касата съвсем слаб ток, флиперът реагира на този ток, без да нервничи, топчето тръгва привидно против инерцията, против гравитацията, против законите на динамиката, против хитрините на конструктора, който е искал то да се движи светкавично, и опиянен от своята собствена двигателна сила, остава да участвува в играта за вечни времена. Но за цялото това майсторство са необходими женски слабини, при които между пубиса и ръба на игралната машина няма ерактилно гъбесто тяло, а само кожа, нерви и кости, стегнати в джинси, и сублимиран еротичен бяс плюс престорена фригидност, плюс безкористна приспособимост към чувствителността на партньора. Удоволствието да разпалваш неговото желание, без да прекаляваш със своето: амазонката трябва да докара флипера до лудост, наслаждавайки се на предчувствието, че след малко ще го изостави.

Мисля, че Белбо се е влюбил в Лоренца Пелегрини в момента, когато е разбрал, че тя може да му обещае едно недостижимо щастие. И смятам, че чрез нея той започна да усеща еротичния характер на автомата, да разглежда машината като метафора на космическото тяло, а механичната игра — като талисман. Вече се опиваше от контакта с Абулафия и може би бе проникнат от духа на „Проекта Хермес“. Без съмнение вече беше видял Махалото. Лоренца Пелегрини, не зная по каква логика, му обещаваше Махалото.

В началото ми беше необходимо усилие да се адаптирам наново към „Пилад“. Малко по малко, и то не всяка вечер, в джунглата от чужди започнах да откривам близки лица, на оцелелите, макар и променени от усилието да покажат истинския си лик: един — служител в рекламна агенция, друг — данъчен консултант, трети — продавач в книжарница (но ако преди пласираше книги на Че Гевара, сега предлагаше будизъм, билколечение, астрология). Познах ги, малко фъфлеха, тук-там някой бял косъм, стиснали чашата уиски в ръка, и ми се стори, че беше същото „бейби“ отпреди десет години, което бяха близали бавно-бавно в продължение на месеци.

— Какво правиш? Вече не идваш при нас, заговори ме един.

— Кои сте вие сега? — Погледна ме, сякаш не ме беше виждал сто години.

— Служите на държавата, така ли?

По-добре да си бях държал езика зад зъбите.

Реших да си измисля някаква работа. Съзнавах, че разполагам с доста знания, наистина разпокъсани, но бях в състояние да ги свържа помежду им само за няколко часа в някоя библиотека. Тъй като всеки човек трябваше да има някаква теория, при заминаването си аз страдах, че нямам такава. Когато се върнах, беше необходимо само да боравя с понятията и всички ме гледаха със зяпнала уста, а още по-добре беше, че това, което говорех, не беше актуално. Дори в университета, където се отбих да разбера дали няма някоя работа за мен. Залите бяха спокойни, студентите се мяркаха по коридорите като призраци, разменяйки си зле съставени библиографии. А аз умеех да правя библиографии.

Един ден някакъв четвъртокурсник ме взе за преподавател (преподаватели и студенти по онова време вече бяха на една възраст) и ме запита какво е написал онзи лорд Сандос, цитиран в лекцията за цикличните кризи в икономиката. Обясних му, че е герой на Хофманстал186, а не икономист.

Същата вечер отидох на сбирка на стари приятели и се срещнах с едно момче, което работеше в издателство. Постъпил като редактор, след като издателството престанало да публикува романите на френските колаборационисти, за да се посвети на албански политически текстове. Открих, че още се издават политически книги, но вече в правителствената линия. И все пак от време на време публикували добри философски трудове. „Предимно класика“ — уточни той и продължи:

— Впрочем ти, който си философ…

— Благодаря ти, но за съжаление не съм.

— Е, хайде, ти знаеше всичко по онова време. Сега преглеждам превода на един текст за кризата на марксизма и там има един цитат от някой си Анселм Кентърбърийски. Кой е той? Не го намерих дори в големия речник на авторите.

Обясних му, че става дума за Анселмо от Аоста, но че англичаните го наричат така, защото винаги се правят на интересни.

И тогава дойде просветлението: аз имах професия. Реших да основа агенция за културна информация.

Нещо като детектив в областта на знанието. Вместо да кисна по нощни барове и кръчми, щях да посещавам библиотеки, книжарници, университети. И освен това да си стоя в кабинета, с крака на масата и картонена чаша уиски в ръка, купена от бакалницата на ъгъла. Звъни телефонът и ти казват:

— Превеждам книга и се зъпънах на някой си Мутакалмин. Не мога да го открия.

Ти също не го знаеш, но това не е важно. Искаш два дни срок. Отиваш в библиотеката, почваш да ровиш в каталозите, почерпваш с цигара чиновника от информационната служба, улавяш някаква следа. Вечерта каниш в бара един асистент по ислямистика, замайваш го с една бира и той ти дава търсената информация, ей така, за нищо. После се обаждаш на клиента:

— Мутакалимуните са радикални мюсюлмански теолози от времето на Авицена, твърдели, че светът е нещо като прашец от случайности и се споява във форми само при някакъв мигновен и случаен акт на божията воля. Достатъчно било Бог да се разсее за момент, и вселената щяла да се разпадне. Чиста анархия на атомите, без всякакъв смисъл. Стига ли ви? Търсих три дни, вие ще решите…

Имах късмет да намеря две стаички с кухня в една стара сграда, наистина доста далече от центъра, в която вероятно някога са се помещавали канцелариите на вече несъществуваща фабрика. Бяха я ремонтирали и превърнали стаите в множество малки апартаменти, които излизаха на дълъг коридор. Моят се намираше между една агенция за недвижими имоти и една лаборатория за препариране на животни („А. Салон — таксидермист“). Приличаше на американски небостъргач от тридесетте години, чувствувах се като Марлоу, само дето нямах остъклена врата. Намерих една кушетка за втората стая, първата до входа подредих като офис. В два шкафа започнах оттук-оттам да събирам енциклопедии, речници, справочници, каталози. По принцип бях решил да направя компромис със съвестта си и да приемам поръчки за дипломни работи на отчаяни студенти. Не беше трудно, трябваше само да отида и да препиша дипломните работи отпреди десет години. Освен това приятели от издателства ми пращаха ръкописи на чуждестранни книги за рецензии, естествено, най-неприятните и срещу минимално заплащане.

Но трупах опит, знания и нищо не изхвърлях. Събирах всичко. Не си мислех да вкарвам данните в компютър (точно тогава излизаха на мода и Белбо щеше да е сред пионерите), използувах най-занаятчийски методи, но си бях изработил нещо като памет, направена от тънки картончета с индекси. Кант… небулоза… Лаплас, Кант… Кьонигсберг… седемте моста на Кьонигсберг… теореми на топографията… Приличаше на онази игра на асоциации, при която само с пет междинни понятия трябва да преминеш от „салам“ до „Платон“. Например: салам — свиня — четина — четка — картина — идея — Платон. Фасулска работа. Дори най-идиотският ръкопис ми носеше двадесетина картончета за моята „верига на свети Антоний“187. Системата беше стройна; мисля, че беше същата, каквато използуват тайните служби: няма по-важни информации, силата е в общата подредба и чак след това в откриването на връзките. Връзки има винаги, само да искаш да ги откриеш.

След като работих така около две години, се почувствувах удовлетворен от себе си. Забавлявах се. А междувременно бях открил Лия.

35

Да знае всеки, пееше, това,

че аз съм Лия и цветя подреждам

в красив венец за своята глава.

(Данте, „Чистилище“, XXVII, 100–102)188


Лия. Сега с отчаяние се сещам за нея, но можех да не я срещна никога и щеше да е по-зле. Бих искал да е тук, да ме държи за ръка, докато възстановявам етапите на моя провал. Защото тя ме беше предупредила. Но трябва да останат извън тази история, тя и детето. Надявам се, че ще отложат връщането си, че ще пристигнат, когато всичко е свършило, стига всичко най-сетне да свърши.

Беше 16 юли 1981 година. Милано постепенно се обезлюдяваше, справочната зала в библиотеката беше почти празна.

— Да знаете, че том 109 го взимам аз.

— Защо тогава сте го оставили на шкафа?

— Отидох до масата да си видя бележките.

— Това не е извинение.

И нагло отнесе въпросния том на своята маса. Седнах срещу нея и се помъчих да съзра лицето й зад косите.

— Как успявате да четете, след като не е на азбуката на слепите?

Вдигна глава и аз не разбирах къде е лицето, къде — тилът й.

— Какво? — попита.

— А, виждам прекрасно. Но за да го каже, повдигна косите си — имаше зелени очи.

— Имате зелени очи, казах.

— Май че да. Защо? Лошо ли е?

— О, не. Но пак ги скрихте.

Така започна.

— Яж, че си слаб като клечка, каза ми тя вечерта. В полунощ бяхме още в гръцкия ресторант близо до „Пилад“ с почти разтопена свещ, забучена в гърлото на бутилка, и си бяхме разказали почти всичко един за друг. Упражнявахме сходни професии, тя проверяваше думи по енциклопедии.

Имах чувството, че трябва да й кажа нещо. В дванадесет и половина отметна косите си, за да ме погледне по-добре, а аз насочих към нея показалец, като държах палеца си вдигнат, и казах: „Пум“.

— Страшно, отвърна ми тя.

— И аз.

Така станахме плът от една плът и от онази вечер нататък за нея аз бях вече Пум.

Не можехме да си позволим нова къща, спях при нея, а тя често идваше при мен в офиса или ходеше „на лов“, защото беше по-добра от мен в откриването на следите и умееше да ми подсказва ценни логически връзки.

— Струва ми се, че архивите за Розенкройцерите са полупразни, казваше ми тя.

— Трябва да ги погледна тези дни, това са записки от Бразилия…

— Не забравяй да ги свържеш с Йейтс189.

— Че какво общо има Йейтс?

— Има общо, разбира се. Четох, че бил член на някакво розенкройцерско общество, наречено „Утринна звезда“.

— Какво щях да правя без теб!

Отново започнах да посещавам „Пилад“, защото представляваше нещо като борса на труда — там намирах клиенти.

Една вечер срещнах Белбо (през изминалите години, изглежда, беше ходил там рядко, но после отново бе зачестил, заради Лоренца Пелегрини). Не се беше променил, може би косите му бяха по-прошарени и бе отслабнал, но не много.

Срещата ни беше сърдечна, доколкото позволяваше неговата експанзивност. Разменихме няколко думи за старите времена, подминахме само с намек последното събитие, в което бяхме съучастници, и епистоларните му последствия. Комисарят Де Анджелис повече не се беше появил. Приключено дело може би.

Разказах му за новата си работа, която сякаш го заинтригува.

— Всъщност и на мен би ми било приятно да върша такова нещо. Сам Спейд на културата, двадесет долара на ден плюс разноските…

— Но не пристигат тайнствени очарователни дами и никой не ми говори за Малтийския сокол190 — отвърнах.

— Не се знае, никога не се знае. Забавлявате ли се?

— Дали се забавлявам? — възкликнах. И цитирайки неговите думи, продължих:

— Това е единственото, което ми се струва, че мога да правя добре.

— Точка за вас, отвърна.

Видяхме се и още веднъж, разказах му за бразилските си преживявания, но изглеждаше разсеян, повече от преди. Когато Лоренца Пелегрини я нямаше, погледът му беше забит във вратата, а когато Тя беше там и нервно се разхождаше из бара, той следеше движенията й. Една вечер, малко преди затварянето на заведението, ми каза, без да ме гледа:

— Знаете ли, може би ще имаме нужда от вас, но няма да е за дребна справка. Ще имате ли възможност да ни отделите няколко следобеда например?

— Защо не? За какво става дума?

— Едно металургично предприятие ни поръча книга за металите. Повече изображения, отколкото текст. Популярно издание, но сериозно. Нали разбирате от какъв род — металите в историята на човечеството, от желязната ера до сплавите на космическите ракети. Трябва ни човек, който да обиколи библиотеките и архивите и да намери красиви илюстрации, стари миниатюри, гравюри от миналия век, знам ли? За топенето, за гръмоотвода…

— Добре, ще дойда утре.

В това време към нас се приближи Лоренца Пелегрини.

— Ще ме изпратиш ли?

— Защо аз тази вечер? — запита Белбо.

— Защото ти си мъжът на моя живот.

Изчерви се, както можеше да се изчерви той, гледайки още по-встрани. Каза й:

— Има свидетел. — После се обърна към мен: — Аз съм мъжът на нейния живот. Лоренца.

— Здравейте.

Стана и й прошепна нещо.

— Какво общо има? — запита тя.

— Попитах те дали ще ме закараш с колата до къщи.

— А-ха — каза той.

— Извинявайте, Казобон, трябва да стана шофьор на такси за жената на не се знае чий живот.

— Луд човек — каза тя нежно и го целуна по бузата.

36

Позволете ми междувременно да дам един съвет на своя бъдещ или настоящ читател, който наистина е меланхоличен: не трябва да търси симптоми или прогнози в частта, която следва, за да не се смути и в крайна сметка да извлече повече вреда, отколкото полза, прилагайки това, което чете, към себе си, както правят повечето меланхолици.

(Р. Бъртън, „Апология на меланхолията“, Оксфорд, 1621, Въведение)

Беше ясно, че по някакъв начин Белбо е свързан с Лоренца Пелегрини. Не знаех доколко и от кога. Дори файловете на Абулафия не ми помогнаха да възстановя историята.

Например файлът за доктор Вагнер няма дата. Белбо познаваше доктор Вагнер още преди да замина и сигурно е поддържал връзка с него и след като започнах да сътруднича на „Гарамонд“. Следователно вечерята можеше да е била както преди, така и след деня, за който си спомням. Ако го е предхождала, разбирам смущението на Белбо, необяснимото му отчаяние.

Доктор Вагнер — австриец, който преподаваше в Париж (затова и тези, които го обожаваха, произнасяха името му по френски — „Вагнеер“), от около десет години редовно беше канен в Милано от две групи бивши революционери. Оспорваха си го и, разбира се, всяка група тълкуваше по свой начин неговата мисъл. Така и не разбрах как и защо този прочут учен се съгласява да бъде финансиран от екстрапарламентаристи. Теориите на Вагнер нямаха, така да се каже, „цвят“ и ако пожелаеше, той можеше да бъде поканен от университети, клиники, академии. Мисля, че щеше да приеме такава покана, защото беше по същина епикуреец и искаше царски хонорари. Частните домакини не можеха да предложат повече средства от институциите, а за доктор Вагнер това означаваше пътуване в първа класа, луксозен хотел плюс такси за лекции и семинари, съобразени с неговата тарифа на терапевт.

А защо двете групи бяха намерили източник на идеологическо вдъхновение в теориите на Вагнер, това беше друг въпрос. Но в тези години психоанализата на Вагнер изглеждаше достатъчно деконструктивна, диагонална, либидинална, некартезианска, че да подсказва теоретични тласъци на революционната дейност.

Трудно беше обаче да бъде разяснявана на работниците и може би затова двете групи в определен момент бяха принудени да избират между работниците и Вагнер и избраха Вагнер. Беше издигната идеята, че новият субект на революцията не бил пролетарият, а девиантът191.

— Вместо пролетарият да бъде превърнат в девиант, по-лесно е да се пролетариализират девиантите, особено като се имат предвид цените на доктор Вагнер, каза ми един ден Белбо.

Революцията на вагнерианците беше най-скъпата революция в световната история.

Издателство „Гарамонд“, финансирано от Института по психология, беше издало в превод един сборник по-ранни есета на Вагнер, твърде специализирани, но отдавна вече изчерпани от книжарниците и следователно много търсени от почитателите му. Вагнер беше дошъл в Милано за премиерата на книгата си и по този повод бе влязъл във връзка с Белбо.

име на файла: доктор Вагнер

Сатанинският доктор Вагнер

Двадесет и шести епизод

Кой в тази сива утрин на

По време на лекцията възразих. Сатанинският старец без съмнение се подразни, но не се издаде. Дори отговори така, сякаш искаше да ме спечели.

Приличахме на пчела и цвете. Един гений не може да търпи някой да не го обича и трябва да прелъсти веднага този, който не е съгласен с него, така че да бъде заобичан. Той успя, аз го заобичах.

Но явно не ми прости, защото същата вечер ми нанесе смъртоносен удар. Без да го съзнава, инстинктивно. Без всякакъв умисъл се постара да ме спечели и без всякакъв умисъл реши да ме накаже. С цената на деонтологията ме психоанализира безплатно. Подсъзнанието хапе дори своите господари.

Историята на маркиз Дьо Лантенак от „Деветдесет и трета година“192. Корабът на вандейците плава сред бурята недалеч от брега на Бретан, изведнъж едно от оръдията се откъсва от постамента си и докато корабът се клати и тресе, започва едно лудешко пързаляне и огромната машинария застрашава да продъни и горната, долната палуба. Един канонер (уви, точно този, по чиято вина оръдието не е било закрепено здраво), проявявайки невиждана храброст, се хвърля с железен лост в ръка направо под чудовището, което насмалко не го смазва, успява да го спре, застопорява го и го изтегля до гнездото, спасявайки по този начин и кораба, и екипажа, и мисията. Страшилището Лантенак строява хората си на мостика за тържествена литургия, възхвалява подвига на смелчагата, сваля от шията си високо отличие, слага го на неговата шия и го прегръща, докато екипажът реве към небето своето „ура“.

След това Лантенак, железен, си спомня, че онзи, награденият, е виновникът за нещастието, и заповядва да го разстрелят.

Блестящ е този Лантенак, добродетелен, справедлив и неподкупен! По същия начин постъпи с мен и доктор Вагнер, почете ме с приятелството си и ме уби, поднасяйки ми истината

и ме уби, откривайки ми какво всъщност искам

и ми откри от какво се боя, като се стремя към него.

Историята, която започва в малкия бар. Желание да се влюбиш.

В периодите, когато усещаш желание да се влюбиш, трябва да внимаваш къде стъпваш: все едно, че си изпил еликсир от тези, които те карат да хлътнеш по първото срещнато същество. Може да е и птицечовка.

Защото имах нужда точно тогава, когато бях престанал да пия. Връзка между черен дроб и сърце. Една нова любов е добър повод да се пропиеш отново. Някой, с когото да скиташ по барове. Да се чувствуваш добре. Срещите в бара са кратки и сякаш откраднати. Барът обещава дълго и сладостно очакване през целия ден, докато най-сетне се скриеш в здрача сред кожените кресла. В шест следобед няма никой. Мърлявата клиентела ще пристигне по-късно, заедно с пианиста. Да се избере съмнителен американски бар, празен по това време. Сервитьорът пристига едва след третото повикване и вече носи поредното мартини.

Мартинито е съществено. Не уиски, а мартини. Течността е бяла, вдигаш чашата и виждаш момичето зад маслинката. Разлика между любимата, видяна през коктейла мартини, за който конусовидната чаша е твърде малка, и любимата, видяна през широката чаша на джин-мартини с лед; лицето й се разчленява в прозрачния кубизъм на ледените късчета, а ефектът се удвоява, ако доближите двете чаши и всеки опре чело о студа на своята. С малката чаша не става.

Краткият час в бара. После чакаш трескаво следващата среща. В несигурност.

Който се влюбва по баровете, няма нужда от жена изцяло за себе си. Други двама са ви освободили време, за да бъдете заедно.

Неговият образ. Даваше й пълна свобода, пътуваше много. Неговата подозрителна либералност. Мога да се обадя и посред нощ. Той вдига слушалката, а тебе те няма. Казва ми, че си излязла, и тъй като съм се обаждал, дали не съм знаел къде си. Единствените мигове на ревност. Но по този начин отнемах и Чечилия от саксофониста. Да обичам или да смятам, че обичам, като вечен жрец на древна мъст.

Нещата се усложниха със Сандра. Тя си даде сметка, че хлътвам много в историята. Съвместният ни живот беше станал напрегнат. Трябва да скъсаме? Добре, да скъсаме. Не, чакай, да поговорим още малко. Няма смисъл, така не може да продължава. Изобщо всичко зависеше от Сандра.

При любовта по баровете проблемът е не с кого се сваляш, а с кого се разделяш.

Следва вечерята с доктор Вагнер. На лекцията беше дал на някакъв провокатор следната дефиниция за психоанализата: „Какво е психоанализата ли? Ами когато между мъжа и жената… драги приятели… работата не върви.“

Спорехме за двойките, за развода като илюзия на законността. Мислейки за своите проблеми, аз се включих с жар в спора. Увлякохме се в игри на диалектика, говорехме предимно ние, докато Вагнер мълчеше — забравяхме, че оракулът е сред нас. И тогава със замислен вид, с лека подигравка и с тъжовна апатичност сякаш се включваше в разговора с някакво соло вън от темата, каза (мъча се да си спомня точните му думи, но всъщност те са се врязали така в паметта ми, че не е възможно да греша):

— В цялата си практика не съм имал нито един пациент, който да е бил невротизиран от собствения си развод. Причина за дискомфорт е винаги разводът на Другия.

Дори когато говореше, доктор Вагнер произнасяше „Другия“ с главно „Д“. Факт е, че аз подскочих като ухапан от змия.

Виконтът подскочи като ухапан от змия.

Хладна пот ороси челото му.

Баронът го наблюдаваше иззад ленивите спирали на дима от тънката си руска цигара.

— Искате да кажете, че човек изпада в криза не поради развода със собствения си партньор, а поради възможния или невъзможен развод на третото лице, което е причинило кризата на първоначалната двойка? — запитах аз.

Вагнер ме изгледа със смаяния вид на лаик, който среща за първи път в живота си умствено изостанал човек. Запита ме какво съм искал да кажа.

В действителност каквото и да бях искал да кажа, не го бях формулирал добре. Опитах се да илюстрирам мисълта си. Взех от масата един нож и го сложих до вилицата.

— Ето тук сме аз, Меки Ножа, женен за нея, Вилицата. А тук има друга двойка — тя, Лъжичката, омъжена за Ножчето. Сега аз, Меки Ножа, смятам, че страдам, защото трябва да напусна моята Вилица, а не бих искал. Обичам Лъжичката, но нямам нищо против тя да си живее със своето Ножче. Всъщност обаче вие, доктор Вагнер, ми казвате, че страдам, защото Лъжичката не се разделя с Ножчето, така ли?

Обръщайки се към друг сътрапезник, Вагнер отвърна, че никога не бил казвал подобно нещо.

— Как да не сте го казвали? Казахте, че никога не сте виждали човек, невротизиран от собствения си развод, а само от развода на другия.

— Може и да е така, не си спомням — отегчено махна с ръка Вагнер.

— Щом сте го казали, не сте ли искали да се разбере това, което разбрах аз?

Вагнер замлъкна за няколко минути.

Докато сътрапезниците чакаха, без дори да преглъщат, той направи знак да му налеят чаша вино, огледа внимателно течността на светлината и най-сетне проговори:

— Щом вие сте го разбрали така, значи сте искали да го разберете така.

После се обърна на другата страна, заяви, че било много топло, затананика някаква оперна ария, размахвайки гризината, сякаш дирижираше далечен оркестър, прозя се, концентрира вниманието си върху сметановата торта и накрая, след нов пристъп на онемяване, поиска да бъде откаран в хотела.

Другите ме изгледаха, сякаш аз бях провалил симпозиума, от който трябваше да се роди Окончателното Слово.

А в действителност аз бях чул да говори Истината.

Обадих ти се. Беше вкъщи, с Другия. Прекарах безсънна нощ. Всичко беше ясно: не можех да понасям ти да бъдеш с него. Сандра не ме интересуваше.

Последваха драматични месеци, в които ти досаждах, преследвах те, за да попреча на твоето съжителство с Другия, убеждавах те, че го ненавиждаш. Ти започна да се караш с него, Другият започна да става взискателен, ревнив, не излизаше вечер, а когато пътуваше, се обаждаше по два пъти на ден, че и посред нощ. Една вечер те удари. Ти ми поиска пари, защото беше решила да избягаш. Изтеглих от банката малкото, което притежавах. Ти напусна брачното ложе, замина на планина с някакви приятели, без да оставиш адрес. Другият ми се обаждаше отчаян и ме питаше къде си, аз не знаех, но изглеждаше, че лъжа, защото му беше заявила, че го изоставяш заради мен.

Когато се върна, ти ми съобщи въодушевена, че си му писала писмо за раздяла. В този момент се запитах какво щеше да стане между мен и Сандра, но ти не ми остави време да се разтревожа. Призна ми, че си се запознала с някакъв тип, който имал белег на бузата и апартамент в цигански стил. Че си решила да отидеш при него.

— Не ме ли обичаш вече?

— Напротив, ти си единственият мъж в живота ми, но след това, което се случи, имам нужда да изживея нещо друго, не се дръж като дете, опитай се да ме разбереш, всъщност напуснах мъжа си заради теб, остави хората да живеят както им харесва.

— Както им харесва ли? Искаш да кажеш, че отиваш при друг?

— Ти си интелектуалец, при това с леви убеждения, не се дръж като мафиот. Хайде, скоро ще се видим.

Всичко това дължа на доктор Вагнер.

37

Онзи, който разсъждава за четирите неща, по-добре да не се е раждал: това, което е отгоре, това, което е отдолу, това, което е преди, и това, което е след.

(Талмуд, „За празниците“ 2, 1)

Появих се в „Гарамонд“ точно онази сутрин, когато инсталираха Абулафия и когато Белбо и Диоталеви се бяха задълбочили в своите умотворения около името на Бог, а Гудрун наблюдаваше скептично мъжете, които внасяха това ново и тревожно присъствие сред прашните купчини ръкописи.

— Седнете, Казобон, ето тук е папката за тази наша история на металите.

Останахме сами и Белбо започна да ми показва проекти за раздели, макетирани страници. Трябваше да прочета текстовете и да намеря илюстрации. Изброих няколко милански библиотеки, които според мен бяха доста богати.

— Няма да е достатъчно — възрази Белбо.

— Ще трябва да посетите и други места. Например в Музея на Науката в Мюнхен има превъзходна фототека. После в Париж е Музеят на Уменията и Занаятите. Ако имах време, бих отишъл аз.

— Толкова ли е добър?

— Изключителен. Тържеството на машината в една готическа църква… Поколеба се, започна да подрежда книжа на масата, сякаш за да не придава прекалено голяма тежест на своето откритие, после продължи:

— Там се намира Махалото.

— Какво махало?

— Махалото. Нарича се Махалото на Фуко.

Описа ми го точно така, както го видях в събота. А може би в събота го видях така, защото Белбо ме бе подготвил за тази представа. Тогава не проявих особен ентусиазъм и Белбо ме погледна, като че бях човек, който пред Сикстинската капела пита дали това е всичко.

— Атмосферата е като в църква, но ви уверявам, че човек изпитва много особено чувство. Мисълта, че всичко се движи и че само там, горе, съществува единствената неподвижна точка във вселената… За този, който не е вярващ, това е един начин да открие Бога, без обаче да изоставя своето неверие, защото става въпрос за Нулевия Полюс. Знаете ли, за моето поколение, което преглътна толкова разочарования, това може да е утешително.

— Моето преглътна повече, говоря за поколението.

— Въобразявате си. Не, за вас това е бил само кратък период. Пяхте бунтовни песни, озовахте се във вихъра на бурята. Скоро ще ви мине. За нас беше различно. Отначало фашизмът, макар че го изживяхме по детски, както се възприема приключенски роман, но безсмъртните съдби бяха опорна точка. После опорната точка на Съпротивата, особено за хора като мен, които я наблюдаваха отстрани и я превърнаха в ритуал на растителността, завръщането на пролетта, най-дългия ден… После за някои Бог, за други работническата класа, а за мнозина и двете. Беше утешително за един интелектуалец да мисли, че работникът съществува, красив, здрав, силен, готов да преобрази света. А пък и вие го видяхте — работникът още съществува, но класата — не. Вероятно са я унищожили в Унгария. И пристигнахте вие. За вас беше естествено може би и се превърна в празник. За моите връстници — не, това беше равносметката, угризенията, покаянието, преобразяването. Ние бяхме неуспелите, докато вие успяхте да донесете ентусиазма, смелостта, самокритиката. За нас, които тогава бяхме тридесет и пет-четиридесетгодишни, се превърна в надежда, унизителна, но все пак надежда. Трябваше да станем като вас с цената на това да започнем всичко отначало. Захвърлихме вратовръзките и костюмите, за да нахлузим вехти канадки, някои напуснаха работа, за да не служат на господарите…

Запали цигара и се престори, че играе на самоирония, за да оправдае това, че се бе увлякъл.

— И отстъпихте по всички линии. Ние, с нашите опити да получим опрощение, не се съгласявахме да измисляме реклами за кока-кола, защото бяхме антифашисти. Задоволявахме се с мизерните заплати в „Гарамонд“, защото книгата поне е демократична. А вие сега, за да си отмъстите на буржоата, които не успяхте да обесите, им продавате видеокасети и електронни игри, залъгвате ги със зен и изкуството да се поддържа мотоциклет193. Наложихте им абонамент за вашето издание на мислите на Мао и с парите от него отидохте да си купите фишеци за празниците на „новото изкуство“. Без да се срамувате. През целия си живот ние сме се срамували. Вие ни измамихте, оказа се, че не сте представлявали никаква чистота, били са само младежки пъпки. Накарахте ни да се чувствуваме като червеи, защото нямахме смелост да застанем лице в лице с боливийската жандармерия, а след това стреляхте в гърба на нещастниците, които минаваха по улицата. Преди десет години ни се случваше да излъжем, за да ви измъкнем от затвора, но вие лъжехте, за да изпращате в затвора своите приятели. Ето затова ми харесва тази машина: тя е глупава, не вярва в нищо, не ме кара да вярвам, подчинява ми се, аз като съм глупав, и тя е глупава, тя или той, няма значение. Това се казват почтени отношения.

— Аз…

— Вие сте невинен, Казобон. Избягали сте, вместо да мятате камъни, дипломирали сте се, вместо да стреляте. И въпреки това преди няколко години се чувствувах изнудван от вас. Да се разберем, нищо лично. Въпрос на поколения. Но когато миналата година видях Махалото, разбрах всичко.

— Всичко какво?

— Почти всичко. Вижте, Казобон, дори Махалото е фалшив пророк. Гледаш го, вярваш, че е единствената неподвижна точка в космоса, но ако го откачиш от тавана на Музея и го пренесеш в някоя кръчма, пак ще работи. Има и други като него — едно в Ню Йорк, в сградата на ООН, едно в Сан Франциско, в Научния музей, а сигурно и другаде. Махалото на Фуко е неподвижно и земята се върти наоколо му, където и да се намира то. Всяка точка на вселената е неподвижна, стига да закачиш на нея Махалото.

— Както Бог е навсякъде.

— В известен смисъл да. Затова ме вълнува Махалото. Обещава ми безкрая, но на мен оставя отговорността да реша къде искам да го сложа. По този начин не е достатъчно да боготвориш Махалото там, където е. Трябва освен това отново сам да вземеш решение и да потърсиш по-добра точка. Но въпреки това…

— Въпреки това?…

— Въпреки това… Не ме взимате на сериозно, нали, Казобон? Не мога да остана спокоен, ние сме хора, които не бива да бъдат взимани на сериозно… Та казвах, въпреки това човек има чувството, че може да закачи Махалото където си иска, но то никога няма да проработи, докато там, в Музея, върви идеално… А ако във вселената съществуват специални точки? Тук например, на тавана на тази стая? Не, никой няма да ни повярва. Необходима е атмосфера. Не зная, може би непрекъснато търсим правилната точка, тя трябва да е тук някъде, до нас, но ние не знаем, а за да я открием, трябва да си вярваме… Както и да е, да вървим при господин Гарамонд.

— За да окачим Махалото?

— О, глупости. Да вървим да вършим сериозни неща. За да ви платя, трябва шефът да ви види, да ви пипне, да ви подуши и да каже, че сте подходящ. Елате шефът да ви пипне, може да ви излекува от скрофула194.

38

Таен Майстор, Съвършен Майстор, Майстор по Призвание, Управител на Строежите, Избраник на Деветимата, Кавалер на Соломоновия свод или Майстор на Деветия свод, Велик Шотландец на Свещения Купол, Рицар на Изтока или на Меча, Принц на Йерусалим, Рицар на Изтока и на Запада, Принц Рицар на Розата и Кръста и Рицар на Орела и на Пеликана, Велик Първосвещеник или Върховен Шотландец на Небесния Йерусалим, Почетен Велик Майстор на Всички Ложи (пожизнено), Пруски Рицар и Патриарх от Ноевото Племе, Рицар на Кралската Алебарда или Принц на Ливан, Принц на Скинията, Рицар на Медната Змия, Принц на Милосърдието или на Милостта, Велик Командор на Храма, Кавалер на Слънцето или Принц Поклонник, Рицар на Свети Ендрю Шотландски или Велик Магистър на Светлината, Висш Избраник Кадош, Кавалер на Белия и Черния Орел.

(Висши титли на масонството при Древния и Всеприет Шотландски ритуал).

Минахме по коридора, изкачихме три стъпала и влязохме през остъклената врата. Изведнъж се озовахме в съвсем различен свят. Ако помещенията, в които бях влизал до този момент, бяха тъмни, прашни, претъпкани, това, което виждахме, приличаше на малка уютна приемна във ВИП-а на летище. Дискретна музика, изискани мебели, бледосини стени, по които висяха фотографии, представящи как господа с лица на депутати връчват крилата Нике на господа с лица на сенатори. Върху елегантна масичка артистично бяха разхвърляни, като в зъболекарски кабинет, няколко списания с потъмнели страници — „Литературен изказ“, „Поетичен атанор“, „Роза и Тръни“, „Свободен стих“. Изобщо не ги бях виждал и чак после разбрах защо: разпространяваха се само сред клиентите на „Мануцио“.

Ако в началото си бях помислил, че съм проникнал в директорското отделение на „Гарамонд“, то бързо трябваше да осъзная заблуждението си. Намирахме се в помещенията на друго издателство. При входа на „Гарамонд“ имаше малка тъмна витрина, окачена не на най-видно място, с последните публикувани книги. Но книгите на „Гарамонд“ бяха скромни, още неразрязани и с ненатрапчиви сивкави корици — трябваше да наподобяват френските университетски издания, отпечатани на хартия, която пожълтява за няколко години, подсказвайки, че авторът, особено ако е млад, ги е публикувал отдавна. Там имаше и друга витринка, осветена отвътре, в която бяха изложени книги на издателство „Мануцио“, някои разтворени — бели корици, елегантни, отпечатани на хартия тип оризова, с красив едър шрифт.

Поредиците на „Гарамонд“ носеха сериозни и тежки имена като „Хуманитарни изследвания“ или „Философия“, докато поредиците на „Мануцио“ бяха озаглавени с нежни и поетични изрази: „Цветето, което не откъснах“ (поезия), „Непознати земи“ (проза), „Часът на Олеандъра“ (в нея бяха включени заглавия от рода на „Дневник на едно болно момиченце“), „Великденски остров“ (струва ми се, есеистика), „Новата Атлантида“ (последната публикувана книга се казваше „Освободеният Кьонигсберг — Въведение във всички бъдещи метафизики, които биха могли да се представят като двойна трансцендентална система и наука за феноменалната воля“). На всички корици се виждаше емблемата на издателството: пеликан под палма, и мото: „Имам това, което давам“.

Белбо ми каза няколко най-общи думи: господин Гарамонд просто притежавал две издателства. През следващите дни си дадох сметка, че преходът между „Гарамонд“ и „Мануцио“ е предназначен само за вътрешно ползуване. Официалният вход на „Мануцио“ беше откъм улица Маркезе Гуалди, а вонящият свят на улица Синчеро Ренато отстъпваше пред чистите фасади на тази улица, пред широките й тротоари и входовете с асансьори от алуминий. Никой не би допуснал, че един апартамент в стара къща на улица Синчеро Ренато е свързан само чрез три стъпала със сграда на улица Гуалди. За да получи разрешение, господин Гарамонд явно се бе потрудил доста, навярно бе използувал връзките на един от своите автори, началник в кметството.

Бяхме приети веднага от госпожа Грация, ласкава достопочтена дама, шалче от модна къща, костюм в същия цвят като стените, която ни покани с дежурна усмивка в салона с глобуса. Салонът не беше много голям, но напомняше залата в Палацо Венеция195 с глобуса на входа и махагоновото писалище на господин Гарамонд в дъното, който сякаш го гледаше с обърнат наопаки бинокъл. Гарамонд ни направи знак да се приближим. Притеснявах се. По-късно, при влизането на Де Губернатис, Гарамонд щеше да стане и да тръгне насреща му и с този израз на сърдечност щеше да подчертае още повече висшето си благоволение, защото посетителят първо щеше да види как той прекосява салона и после, хванат под ръка от домакина, щеше да го прекоси още веднъж и сякаш по чудо пространството за него щеше да се удвои.

Гарамонд ни покани да седнем срещу писалището и се държа сърдечно и прямо.

— Доктор Белбо ми каза добри неща за вас, доктор Казобон. Имаме нужда от сериозни сътрудници. Както вече сте разбрали без съмнение, не става дума за назначаване, не можем да си го позволим. Ще получите добра компенсация за усърдието си, бих казал, за предаността си, защото нашата работа е мисионерска.

Съобщи ми една сума, изчислена по определен норматив, която тогава ми се стори разумна.

— Чудесно, драги Казобон. — Спести ми титлата, защото вече му бях подчинен.

— Тази история на металите трябва да стане прекрасна, бих казал дори много красива. Популярна, достъпна, но научно издържана. Трябва да смайва читателя, но в научно отношение. Ще ви дам пример. В проекта чета, че съществува една сфера, как се наричаше, а, да, Магдебургска — две плътно доближени полукълба и между тях вакуум. Закачат й два впряга нормандски коне, единия от едната, другия от другата страна, но двете полукълба не се отделят. Добре, но това е научно съобщение. А вие трябва да го изнамерите измежду другите, които не са толкова любопитни. И след като го намерите, трябва да откриете изображението — фреска, картина, каквото и да е. Съответствуващо на епохата. И го слагаме на цяла страница, цветно.

— Има една гравюра, казах. — Знам я.

— Виждате ли? Браво! На цяла страница, цветна.

— Щом е гравюра, значи е чернобяла — възразих.

— Така ли? Още по-добре, тогава ще е чернобяла. Точността си е точност. Но на златен фон. Трябва да смае читателя, да го накара да почувствува именно този ден, в който е направен експериментът. Ясно ли е? Научно, реалистично, увлекателно. Науката може да се използува, за да впримчи читателя. Има ли нещо по-зрелищно, по-драматично от Мари Кюри, която се прибира вкъщи и в тъмнината вижда флуоресцентната светлина. Боже господи, това пък какво е?… Бил е въглеводородът, флогистонът или там както го наричат. И ето, Мария Кюри открива радиоактивните лъчи. Ефектът да се подсили. Като се придържаме към истината.

— Но какво общо имат радиоактивните лъчи с металите? — запитах.

— Че нямат ли?

— Може и да имат.

— Е, тогава? От гледна точка на металите може да се преобърне с главата надолу целият свят на знанието. Как решихме да озаглавим книгата, Белбо?

— Мислехме за нещо сериозно, от рода на „Металите и материалната култура“.

— И трябва да бъде сериозно. Но още по-привлекателно, с една дреболия, която да казва всичко… Да речем… Например „Световна история на металите“. Нали участвуват и китайците?

— Да, разбира се.

— Значи е световна. Не е рекламна уловка, истина си е. А може и „Чудесното приключение на металите“.

Точно тогава госпожа Грация съобщи, че е пристигнал командор Де Губернатис. Господин Гарамонд се поколеба за миг, погледна ме с подозрение, но Белбо му направи знак, сякаш за да му каже, че вече може да ми има доверие, и Гарамонд нареди да поканят госта, като стана да го посрещне.

Де Губернатис беше с двуреден костюм, значка на ревера, писалка в джобчето, сгънат вестник в единия джоб на сакото и папка под мишница.

— Скъпи командоре, заповядайте, нашият приятел Де Амброзиис ми разказа за вас, за вашия живот, отдаден на Отечеството. И за тайния ви поетичен талант, така ли е? Хайде, покажете ми това съкровище, което държите тук… Ще го предам на моите главни редактори.

Покани го да седне на едно от креслата пред отрупаното с книжа писалище и погали с треперещи от нетърпение ръце папката, която му бе връчена.

— Не говорете, зная всичко. Идвате от Випитено, велик и благороден град. Животът ви е бил отдаден на служба в митниците. А тайно, ден след ден, нощ след нощ, сте запълвали тези страници, вдъхновени от демона на поезията. Ех, поезията… Изгаряла е младостта на Сафо и е подхранвала старините на Гьоте… Лекарство, казвали гърците, отрова и лек. Естествено, трябва да прочетем това ваше творение. Изисквам най-малко три рецензии, една вътрешна и две на консултанти (анонимни, съжалявам, но са много известни имена…). Издателство „Мануцио“ не публикува нито една книга, без да е абсолютно сигурно в качеството й, а качеството, вие го знаете по-добре и от мен, е нещо неуловимо, трябва да бъде открито с шесто чувство, понякога книгата има несъвършенства, грапавини — дори Итало Звево196 е писал лошо, ще възразите, но за бога, все пак се чувствуват мисълта, ритъмът, силата. Зная, не е нужно да ми го казват, още при първия поглед върху тези страници усещам нещо, но не желая да оценявам сам, макар че колко пъти, о, наистина, колко пъти! — рецензиите са били хладни, докато аз съм бил запленен, защото не може един автор да бъде отхвърлен, без човек да е влязъл, както се казва, в синхрон с него. Ето например, отварям наслуки този ръкопис и погледът ми попада на стих: „като наесен отслабнали ресници“. Хубаво е, не зная как е другото, но чувствувам духа, долавям образа, понякога текстовете действуват по този начин, един екстаз, едно опиянение… И така, драги приятелю, ако човек можеше да прави това, което иска! Но издателската дейност също е производство, най-благородното, разбира се, но все пак производство. А знаете ли колко струват днес печатът, хартията? Погледнете, погледнете днешния вестник, докъде се е покачила цената на Уол Стрийт. Ще кажете, това не ни засяга? Обаче ни засяга. Знаете ли, че плащаме данъци дори за склада? Аз не продавам, а те облагат дори непродаденото. Плащам дори за неуспеха, голготата на гения, който филистерите не признават. Тази хартия например, много е тънка, ще ми разрешите да отбележа, щом сте си позволили да пишете върху най-качествена хартия, чувствува се поетът, драскачът би използувал най-грубата, за да заблуди окото и обърка духа, но тази поезия извира от сърцето и о, словата са тежки като камъни и могат да преобърнат света, та казвам, тази ваша тънка хартия на мен ми се струва като хартия за банкноти.

Иззвъня телефонът. По-късно щях да разбера, че Гарамонд е натиснал копчето, скрито под писалището, и госпожа Грация го е свързала с несъществуващ събеседник.

— Скъпи маестро! Как?… О, чудесно! Прекрасна новина, истински празник. Всяка ваша нова книга е събитие… Разбира се, издателство „Мануцио“ ще е щастливо, трогнато, нещо повече, радостно да ви има сред своите автори. Видяхте какво писаха вестниците за вашата последна поема. Достойна за Нобеловата награда. Вие обаче изпреварвате времето. Големи усилия положихме да продадем три хиляди екземпляра…

Командор Де Губернатис пребледня — три хиляди екземпляра за него бяха цифра, за която не можеше и да мечтае.

— Успях да покрия разходите. Ако знаехте колко души имам тук, зад стъклената врата… Днес, за да възвърна разходите по една книга, ми е необходим тираж от поне десет хиляди, но за щастие повечето наши книги се продават в по-голям тираж, но това са писатели, как да кажа, с друго призвание, Балзак е продавал книгите си като топъл хляб. Пруст е също толкова велик, но ги е публикувал за своя сметка. Вие ще влезете в антологиите и ще ви преподават в училище, но няма да попаднете на будките по гарите, така е било и с Джойс, който също като Пруст е публикувал книгите си на свои разноски. Аз мога да си позволя да издавам книги като вашите само по една на две-три години. Ще ми дадете срок от три години…

— Последва дълга пауза. На лицето на Гарамонд се изписа мъчително притеснение.

— Как? На ваши разноски? Не, не е въпрос за цифрата, цифрата може да се задържи… Там е работата, че „Мануцио“ не използува… Разбира се, ще кажете, че Джойс, Пруст… Да, разбирам… Още една изстрадана пауза.

— Добре, ще поговорим. Аз бях откровен с вас, вие сте нетърпелив, да направим това, което се нарича „joint venture“197, както ни учат американците. Заповядайте утре и ще уточним нещата… Моите почитания и още веднъж благодаря…

Гарамонд като че се събуждаше от сън. Притисна с длани очите си, после изведнъж сякаш се досети за присъствието на госта:

— О, извинете. Беше един Писател. Истински писател, може би един от Великите. И тъкмо затова… Понякога се чувствувам унизително, когато упражнявам тази професия. Ако не беше призванието… Но да се върнем към вашия ръкопис. Казахме си всичко, ще ви пиша, да речем, след около месец. Ръкописът остава тук, в добри ръце.

Командор Де Губернатис си тръгна, без да каже нито дума повече. Имаше чувството, че е влязъл в ковачницата на славата.

39

Кавалер на Полукълбата, Принц на Зодиака, Върховен Философ-Херметик, Висш Командор на Небесните Тела, Върховен Жрец на Изида, Принц на Светия Хълм, Философ на Самотраки, Титан на Кавказ, Отрок на Златната Лира, Кавалер на Истинния Феникс, Кавалер на Сфинкса, Върховен Мъдрец на Лабиринта, Принц на Брама, Таен Пазител на Светилището, Архитект на Тайнствената Кула, Върховен Принц на Свещената Завеса, Тълкувател на Йероглифите, Доктор на Орфическите Науки, Пазител на Трите Огъня, Хранител на Неизказуемото Име, Върховен Едип на Великите Тайни, Любим Пастор на Оазиса на Тайнствата, Доктор на Свещения Огън, Кавалер на Сияйния Триъгълник.

(Титли на Древния и Първичен ритуал на Мемфис-Мизраим)

„Мануцио“ беше издателство за „сефета“.

Едно „сефе“ на жаргона на „Мануцио“ представляваше… Но защо използувам минало време? „Сефетата“ съществуват още, там всичко си продължава, сякаш нищо не е станало, само аз вече отпращам всичко в едно ужасно далечно минало, защото това, което се случи онзи ден в кораба на църквата „Сен Мартен-де-Шан“, изглеждаше като разкъсване на времето, като разместване на вековете, а може би го усещах така, защото изведнъж онзи ден остарях с десетилетия или пък защото ужасът, че Те ще ме заловят, ме кара да говоря, като че възстановявам историята на една разлагаща се империя, потопен във великия басейн с разрязани вени, очаквайки да се удавя в собствената си кръв…

„СФ“ е автор със Собствено Финансиране и „Мануцио“ беше от онези издателства, които в англосаксонските страни се наричат „vanity press“. Цени — най-високи, административни разходи — никакви. Гарамонд, госпожа Грация, счетоводителят, наричан административен директор и настанен в килерчето в дъното на коридора, и Лучано, инвалидът експедитор, в големия склад в приземния етаж.

— Така и не разбрах как Лучано успява да опакова книгите само с една ръка — каза ми веднъж Белбо — Може би си помага със зъби. От друга страна, не опакова кой знае колко, експедиторите в нормалните издателства изпращат книги на книжарниците, докато Лучано изпраща само на авторите. „Мануцио“ не се интересува от читателите. Важното е, както казва господин Гарамонд, авторите да не ни изневерят. Без читателите можем да оцелеем.

Белбо се възхищаваше от господин Гарамонд. Смяташе, че той притежава сила, каквато на него му липсваше.

Системата на „Мануцио“ беше много проста. Няколко реклами в местните всекидневници, специализираните списания и провинициалните издания, особено тези, които бързо фалираха. Рекламни пространства от средна големина, с портрет на автора и няколко силни думи: „Един извисен глас в нашата поезия“ или „Новата проза на автора, който създаде «Флориана и нейните сестри»“.

— В този момент мрежата е опъната, обясняваше ми Белбо и „сефетата“ се улавят на гроздове, ако в мрежата могат да се улавят гроздове, но неуместните метафори са характерни за авторите на „Мануцио“ и аз съм се заразил от тях, извинявайте.

— И после?

— Вземете случая Де Губернатис. След един месец, след като нашият клиент се е измъчил от напрежение, господин Гарамонд му се обажда по телефона и го кани на вечеря заедно с неколцина писатели. Срещата е в един арабски ресторант, много специален, без никаква фирма отвън, звъни се на входа и си казваш името на портиера. Обстановка луксозна, интимна светлина, екзотична музика. Гарамонд стиска ръката на управителя, говори на „ти“ със сервитьорите и връща бутилки, защото годината не го задоволявала, или казва: извинявай, драги, но това не е кускусът, който се яде в Маракеш. Де Губернатис е представен на комисаря Кай, началник на всички аерогари, но по-важното — изобретател, апостол на косморанто, езика на вселенския мир, чиято граматика сега се обсъжда в ЮНЕСКО. След това се запознава с професор Едикойси, талант на разказвач, лауреат на „Петруцелис дела Гатина“ за 1980 година, но също и светило в медицината. От колко години преподавате, професоре? Други времена, тогава наистина учението беше сериозна работа. И нашата изключителна поетеса, милата Олинда Медзофанти Сасабети, авторката на „Непорочни трепети“, навярно сте ги чели.

Белбо ми довери, че дълго време се е питал защо всички „сефета“ от женски пол се подписват с две фамилни имена — Лаурета Солимени-Кавалканти, Дора Арденти-Фиама, Каролина Пасторели-Чефал. Защо известните писателки имат само една фамилия, с изключение на Айви Комптън-Бърнет198, други дори само презиме — Колет, а една самофинансираща се авторка да се нарича Олинда Медзофанти-Сасабети? Защото истинският писател пише от любов към своето произведение и не се интересува дали ще бъде познат с някакъв псевдоним — вижте Нервал. Докато „сефето“ иска да бъде признат от близките си, от жителите на квартала, в който живее, както и на квартала, в който е живял преди. При мъжа е достатъчна фамилията, но при жената не, защото някои хора я познават като госпожица, други — като омъжена. Затова използува и двете имена…

— С една дума, вечер, изпълнена с интелектуални преживявания. Де Губернатис ще добие впечатление, че е изпил коктейл от ЛСД. Ще слуша клюките на сътрапезниците, ще научи забавната история за великия поет, за когото се знаело, че е импотентен и че и като поет не струвал кой знае колко, ще хвърли няколко изпълнени с вълнение погледа върху новото издание на „Енциклопедия на прочутите италианци“, която Гарамонд неочаквано ще извади, показвайки една страница на комисаря Кай („Виждате ли, скъпи, и вие влязохте в Пантеона, о, напълно справедливо!“).

Белбо ми показа тази енциклопедия.

— Преди час изядохме едно конско, но никой не е невинен. Енциклопедията я правим главно ние двамата с Диоталеви. Кълна ви се, не е заради повишаване на заплатите. Няма по-забавно нещо на света и всяка година трябва да се подготвя новото допълнено издание. Работата протича горе-долу по следната схема: в една буква се слагат един известен писател и едно „сефе“, проблемът е да се спазва стриктно азбучният ред и да не се хаби много място за прочутите писатели. Ето ви например буквата „Л“.

ЛАМПЕДУЗА, Джузепе Томази ди (1889–1959). Сицилиански писател, живял дълго непризнат и станал известен едва след смъртта си с романа „Гепардът“.

ЛАМПУСТРИ, Адеодато (1919). Писател, преподавател, воин (бронзов медал за храброст в Източна Африка), философ, разказвач, поет. Утвърждава се като една от най-значимите фигури в италианската литература на нашия век. Дебютира през 1959 г. с първата част от многообхватния триптих „Братя Кармаси“, белязан със суров реализъм и поетичен патос — историята на едно семейство рибари от Лука. Тази творба, отличена през 1960 г. с наградата „Петруцелис дела Гатина“, е последвана от „Удостоените“ и „Пантерата с очи без ресници“, които дори повече от гореспоменатото произведение съдържат епичната сила, поразяващото поетическо въображение, лиричния дъх, характерни за този неповторим автор. Усърден функционер във Военното министерство, Л. е уважаван като изградена личност, примерен баща и съпруг, изтънчен оратор.

— Този Де Губернатис, обясни Белбо, сигурно ще пожелае да бъде включен в енциклопедията. Винаги е твърдял, че славата на прочутите творци е фалшива. Че е конспирация на приятели критици. Но преди всичко ще разбере, че е влязъл в семейството на писатели, които са същевременно директори на обществени ведомства, банкови чиновници, аристократи, съдии. С един замах той ще увеличи кръга на познанствата си и ако трябва да иска някаква услуга, ще знае към кого да се обърне. Господин Гарамонд притежава властта да извади Де Губернатис от провинцията и да го изстреля към върховете. В края на вечерята Гарамонд ще му прошепне на ухото да мине на другата сутрин в редакцията.

— И той ще отиде ли?

— Мога да се закълна. Ще прекара безсънна нощ, мечтаейки за величието на Адеодато Лампустри.

— А после?

— После, на сутринта, Гарамонд ще му каже: „Снощи не посмях да говоря с вас, за да не засегна другите. Какво прекрасно нещо, не става дума за възторжените, бих казал дори положителни рецензии, но аз самият прекарах цяла нощ над тези страници. Книга за литературна награда. Велика, велика!“ Ще се върне към писалището, ще удари с длан ръкописа, вече омачкан, изтъркан от влюбените погледи поне на трима рецензенти и ще се втренчи в „сефето“ озадачен. „Какво ще правим?“ „Какво ще правим?“, ще попита и Де Губернатис. А Гарамонд ще отвърне, че по въпроса за стойността на ръкописа изобщо няма спор, но е ясно, че е нещо, което е изпреварило времето си, а що се отнася до тиража, не може да стигне повече от две хиляди, две хиляди и петстотин най-много. За Де Губернатис и две хиляди биха били напълно достатъчни, за да покрие всички, които познава. „Сефето“ не мисли в планетарни мащаби или по-точно неговата планета е съставена от познати лица, съученици, директори на банката, колеги учители, о.з. полковници. Все хора, които „сефето“ желае да влязат в неговия поетичен свят, дори такива, които не го искат, като кварталния касапин или кмета например… Пред опасността Гарамонд да се дръпне, след като всички вкъщи, в градчето, в работата знаят, че е представил ръкописа си на голям издател в Милано, Де Губернатис ще си направи сметките, може да си изтегли всички спестявания от банката, да вземе заем от работата, да поиска кредит, да продаде малкото държавни облигации, които притежава — целта оправдава средствата. Предлага плахо да участвува в разходите. Гарамонд ще се престори на смутен. Не било прието „Мануцио“ да… Но все пак… Е, добре, така да бъде, убедихте ме, всъщност и Пруст, и Джойс са били принудени да се подчинят на жестоката действителност. Засега ще отпечатаме две хиляди, а после ще стигнем до десет. Сметнете, двеста екземпляра за вас, безплатно, за да ги разпратите на приятели, двеста за редакциите, защото искаме да вдигнем такъв шум в пресата, като че ли става дума за „Вечната Амбър“, хиляда и шестстотин за книжарниците. Над тези, естествено, никакви права за вас, а ако книгата върви, допечатваме и тогава получавате вашите дванадесет процента.

След това видях типовия договор, който Де Губернатис, вече в пълен авторски шемет, щеше да подпише, без дори да го прочете, докато административният директор щеше да хленчи, че господин Гарамонд е определил много ниска сума. Десет гъсто изписани страници, пълни с клаузи — преводи в чужбина, радио-, телевизионни и кино-драматизации, издания на Брайл за слепи, резюмета в „Ридърс дайджест“, гаранции в случай на процеси за обида, редакторски поправки само със съгласие на автора, компетентност на Градския съд в случай на спор.

„Сефето“ трябваше да стигне изтощен, с вече зареян в мечтите за слава поглед, до най-смъртоносните клаузи, в които се казва, че десет хиляди е максималният тираж, но не се говори нито за минималния, нито за това, че сумата, която трябва да се заплати, не е обвързана с тиража (за това е имало само устна уговорка), нито пък за най-важното, че след една година издателят има право да изпрати непродадените екземпляри за претопяване, освен ако авторът не ги изкупи на половин цена. Подпис.

Лансирането щеше да бъде грубиянско. Съобщение за пресата от десетина страници, с биография и критическо есе. Никакви задръжки — така или иначе, в редакциите на вестниците всичко това щеше да отиде в кошчето. Реално отпечатване: хиляда екземпляра на коли, от които само триста и петдесет подвързани. Двеста за автора, петдесетина за второстепенни книжарници, петдесет за провинциалните списания и тридесетина, да чукаме на дърво, за вестниците, в случай че им остане един ред между другите новополучени книги. Неподвързаните щяха да се изпратят като дарение за болници и затвори, от което става ясно защо първите не изцеряват, а вторите не превъзпитават.

През лятото щеше да пристигне наградата „Петруцелис дела Гатина“, основана от Гарамонд. Всичко разноски: храна и хотел за журито, два дни, и статуетка на Самотракийската Победа от месинг. Поздравителни телеграми от авторите на „Мануцио“.

И накрая, година и половина по-късно, щеше да настъпи мигът на истината. Гарамонд щеше да му пише: „Драги приятелю, за съжаление аз се оказах прав — вие сте изпреварили времето си с половин век. Рецензиите сами сте видели, с лопата да ги ринеш, награди и високи оценки от критиката — то се знае. Но твърде малко продадени книги, уви, читателите още не са дорасли. Принудени сме да освободим склада, следвайки клаузите на договора (приложен). Или за претопяване, или ще се възползувате от правото си да ги купите на половин цена.“

Де Губернатис полудява от мъка, роднините го утешават, хората не те разбират, ех, ако беше от техните и бе намазал нечия лапа, щяха да пишат за теб и в „Кориере дела сера“, истинска мафия, трябва да се бориш. От твоите екземпляри са ти останали само пет, а има още толкова важни личности, които би могъл да ощастливиш. Не бива да позволяваш твоята книга да отиде за претопяване и да се превърне в тоалетна хартия, ще видим колко ще съберем, няма да са пари на вятъра, един път се живее, ще кажем, че можем да изкупим сто и петдесет, за другите — sic transit gloria mundi199. В издателството са останали 650, неподвързани, господин Гарамонд дава за подвързване 500 и ги изпраща с наложен платеж. Накратко, авторът е заплатил щедро разходите за 2000 екземпляра, „Мануцио“ е отпечатал 1000 и е подвързал 850, от които 500 платени двукратно. Петдесетина автори годишно и „Мануцио“ приключва винаги със солиден актив.

И без угризения: разпространява щастие.

40

Страхливецът мре приживе сто пъти…

(Шекспир, „Юлий Цезар“, II, 2)200


Винаги съм забелязвал контраста между благоговението, с което Белбо работеше за своите авторитетни книги в „Гарамонд“, стремейки се да подготвя издания, с които да се гордее, и пиратството, с което не само допринасяше за оплитането на нещастниците в мрежата на „Мануцио“, но и изпращаше на улица Гуалди онези, които смяташе, че са недостойни за „Гарамонд“. Както например се готвеше да направи с полковник Арденти.

Работейки с него, често се бях питал защо приема това положение. Мисля, че не беше заради парите. Достатъчно добре владееше професията си, за да може да си намери по-добре платена работа.

Дълго смятах, че го прави, за да усъвършенствува познанията си за човешката глупост, и то като идеален наблюдател. Това, което той наричаше глупост, неуловимия паралогизъм, натрапчивия делириум, облечен в непоклатима обосновка, го очароваше и той непрекъснато го повтаряше. Но и то беше маска. Забавляваше се не той, а Диоталеви, може би с надеждата, че в някоя книга на „Мануцио“ един ден ще открие непозната комбинация на Тората. Само заради играта, заради забавата, заради шегата и любопитството се включих и аз, особено след като Гарамонд лансира „Проекта Хермес“.

За Белбо нещата са стояли по друг начин. Разбрах го, след като се разрових в неговите файлове.

име на файла: отмъщение, жестоко отмъщение

Винаги става така. Дори да има хора в редакцията, ме хваща за реверите, приближава лицето си до моето и ме целува. Целува ме както играе на флипер.

Знае, че се притеснявам. Но ме излага.

Никога не лъже.

— Обичам те.

— Ще се видим ли в неделя?

— Не, имам уговорка с един приятел…

— Искаш да кажеш с приятелка?

— Не, с приятел. Ти го познаваш, онзи, дето беше с мен в бара миналата седмица. Обещах му, как искаш да го излъжа?

— Не го лъжи, но не ме прави на… Моля те, сега имам среща с един автор.

— Новооткритият гений ли?

— Не, един нещастник, който трябва да бъде унищожен.

Нещастник, който трябва да бъде унищожен.

Отидох в „Пилад“ да те взема. Чаках те дълго, после тръгнах сам, иначе щях да пристигна, когато вече затваряха галерията. Там ми казаха, че сте отишли в ресторанта. Престорих се, че разглеждам изложбата, дотолкова изкуството е отмряло от времето на Хьолдерлин201. Докато намеря ресторанта, изгубих още двадесет минути, защото собствениците на галерии винаги избират ресторанти, които ще се прочуят един месец по-късно.

Ти беше там, сред познатите лица, а до теб седеше мъжът с белега. Ти не се смути нито за миг. Погледна ме съучастнически и едновременно с това — как успяваш? — предизвикателно, сякаш казваше: „Е, и?“ Нахалникът с белега ме измери с очи, като че аз бях нахалникът. На другите им беше ясно, чакаха какво ще стане. Може би трябваше да намеря повод да се скарам. Щях да бъда победител, дори ако той се беше опитал да ме удари. Всички знаеха, че си с него, за да ме провокираш. Независимо от това дали щях да предизвикам разправия, или не, моята роля беше предопределена. При всяко положение аз играех театър.

Щом ще е театър, казах си, избирам изтънчената комедия.

Включих се весело в разговора, надявайки се, че ще се възхитят от моето самообладание.

Единственият, който се възхити, бях аз.

Човек е страхливец, когато се чувствува страхливец.

Отмъстителят с маска. Като Кларк Кент ще лекувам младите непризнати гении и като Суперман202 ще наказвам старите основателно непризнати гении. Ще правя всичко, за да използувам тези, които не са имали смелост като мен и не са съумели да се ограничат с ролята на зрители.

Възможно ли е? Да прекараш живота си, като наказваш тези, които никога няма да разберат, че са били наказани? Искал си да станеш Омир? Готово, нищожество, ела ми тук.

Ненавиждам тези, които се опитват да ми продават илюзии за любов.

41

Когато си спомним, че Даат се намира в точката, в която Бездната пресича Средния Стълб, че на връх Средния Стълб е Пътеката на Стрелата… и че там се намира и Кундалини, ще разберем, че в Даат се крие тайната на раждането и прераждането, ключът към появата на всяко нещо, осъществяваща се чрез разграничаването на двойките противоположности и тяхното сливане в нещо Трето.

(Даян Форчън, „Мистичната Кабала“, Лондон, „Братство на Съкровената Светлина“, 1957, 7, 19)

Но аз не трябваше да се занимавам с „Мануцио“, а само с чудесното приключение на металите. Впуснах се в търсене из миланските библиотеки. Най-напред се залавях с учебниците, картотекирах заглавията от библиографиите им и така стигах до старите томове, в които можех да намеря прилични илюстрации. Няма нищо по-тъпо от това да илюстрираш главата за космическите пътешествия със снимка на последната американска ракета. Господин Гарамонд ме бе научил, че в най-лошия случай трябва да предложа ангел от Гюстав Доре.

Събрах куп любопитни репродукции, но не бяха достатъчно. Когато се подготвя илюстрирана книга, за да се избере едно добро изображение, трябва да се отхвърлят най-малко десет. Получих разрешение да замина за четири дни в Париж. Нямаше да ми стигнат, за да обиколя всички архиви. Заминах заедно с Лия, пристигнахме в четвъртък, а влакът ни за връщане беше в понеделник вечерта. Направих грешка, че оставих Музея на занаятите за понеделник — оказа се, че точно понеделникът е почивният му ден. Много късно, пръснах се от яд.

Белбо се намръщи, но бях събрал толкова интересни неща, че решихме все пак да ги покажем на господин Гарамонд. Той разгърна репродукциите, много от които бяха цветни. После погледна фактурите и подсвирна:

— Скъпичко. Ние сме мисионери, работим за културата, разбира се, но не сме Червеният кръст, нещо повече, не сме УНИЦЕФ. Трябваше ли да купувате всичко това? Ето например този мустакат господин по гащета, дето прилича на Д’Артанян, заобиколен от разни магии и козирози, кой е, да не е Фантомас?

— Това са първите стъпки на медицината. Влиянието на зодиака върху различните части на тялото със съответните билки, включително минералите и металите. Учението за космическите точки. От времето, когато не са били ясни границите между магия и наука.

— Любопитно. А тази винетка какво значи? „Мойсеева философия“. Какво общо има Мойсей, не е ли прекалено древен?

— Това е диспутът за unguentum armarium или мазило срещу рани. Прочути медици цели петдесет години са спорили дали намазването на оръжието, с което е бил нанесен ударът, може да затвори раната.

— Луди хора. И на това са му викали наука?

— Не в смисъла, който разбираме ние. Спорили по този въпрос, защото отскоро били открити чудесата на магнетизма и били убедени, че съществува въздействие от разстояние. Както твърдяла и магията. И тогава, щом е въздействие от разстояние… Разбирате ли, грешили са, но Волт и Маркони — не. Какво са електричеството и радиовълните, ако не въздействие от разстояние?

— Я виж ти! Браво на нашия Казобон. Наука и магия, които вървят ръка за ръка, така ли? Велика мисъл. Можем да я използуваме, махнете малко от тези отвратителни машинарии и сложете повече Фантомасовци. Може разни демонични изображения, знам ли, и то на златен фон.

— Не бих искал да прекаляваме. Все пак това е чудесното приключение на металите. Странностите ще стоят добре само ако имат връзка с контекста.

— Чудесното приключение на металите трябва да бъде преди всичко история на неговите грешки. Слагаме една хубава щуротия и в текста отдолу пишем, че е невярно. Но все пак е съществувала и читателят се увлича, защото разбира, че и великите личности са откачали понякога като него.

Разказах им една странна история, която ми се случи в Париж, на един булевард край Сена, недалеч от кея Сен-Мишел. Бях влязъл в една книжарница, която още от симетричните си витрини изваждаше на показ своята шизофреничност. От едната страна се виждаха книги за компютри и за бъдещето на електрониката, а от другата — само окултни издания. Така беше и вътре: Ай Би Ем и Кабала.

— Невероятно, възкликна Белбо.

— Напротив, логично, възрази Диоталеви. — И най-малко ти, Якопо, би трябвало да се учудваш. Светът на машините се стреми да преоткрие тайната на сътворението: букви и цифри.

Гарамонд не се обади. Беше сплел пръсти, като че се молеше, а очите му бяха обърнати нагоре. После плясна с ръце.

— Всичко, което казахте днес, потвърждава една моя мисъл отпреди няколко дни… Но всяко нещо по реда си, трябва да помисля още малко. Вие обаче действувайте. Браво, Казобон, ще преразгледаме договора ви, вие сте много ценен сътрудник. И бутайте, бутайте там повечко Кабалистика и компютри. Компютрите се правят със силиций, нали?

— Да, но силицият не е метал, а металоид.

— Не се формализирайте. Няма голяма разлика… Компютри и Кабала.

— Която не е метал — настоях.

Изпрати ни до вратата. На раздяла ми заяви:

— Драги Казобон, издателската дейност е изкуство, а не наука. Да не ставаме революционери. Времето им е минало. Повечко Кабала. А, да, по въпроса за фактурата, позволих си да зачеркна спалния вагон. Не от скъперничество, надявам се, че ми вярвате, а защото изследователството е свързано, как да кажа, с известна доза спартански дух. Иначе човек губи стимул.

Извика ни отново няколко дни по-късно. Каза на Белбо, че имал посетител, с когото искал да ни запознае.

Явихме се. Гарамонд ни чакаше в компанията на дебел господин с лице на тапир, руси мустачки под големия животински нос и отсъствуваща брадичка. Стори ми се, че съм го виждал някъде, после си спомних: беше професор Браманти, чиято лекция бях слушал в Рио, майсторът или там каквото беше на Ордена на Розенкройцерите.

— Професор Браманти твърди, каза Гарамонд, че за един интелигентен и чувствителен към културните изисквания издател моментът е подходящ да създаде една поредица, посветена на окултните науки.

— За… „Мануцио“ ли? — запита Белбо.

— А за кой? — усмихна се хитро господин Гарамонд.

— Професор Браманти, който между другото ми е препоръчан от един прекрасен приятел, доктор Де Амичис, автора на великолепните „Хроники на зодиака“, публикувани от нас тази година, се оплаква, че малкото съществуващи поредици в тази област почти винаги са дело на несериозни, непросветени, повърхностни, нечестни, некоректни, нещо повече — безотговорни издатели, и не могат да отразят богатството, дълбочината на изследванията в тази област…

— Времената са назрели за такава преоценка на „неактуалната“ култура след провала на утопиите на съвременния свят, добави Браманти.

— Свята истина, професоре. Простете нашето, не бих казал, невежество, но да речем, нашата несигурност по този въпрос, но какво имате предвид, като казвате „окултни науки“? Спиритизъм, астрология, черна магия?

При последните думи Браманти вдигна ръце към небето.

— О, моля ви! Това са приказки за наивници. Аз ви говоря за наука, макар и окултна. Разбира се, и за астрология, ако трябва, но не за да предричате на машинописката, че в неделя ще срещне мъжа на мечтите си. Говоря за сериозна студия върху деканите например.

— Разбирам. Научно. Темата е в нашия обсег. Но бихте ли желали да бъдете по-изчерпателен?

Браманти се отпусна в креслото си, обиколи с поглед целия салон, сякаш търсеше астрално вдъхновение.

— Естествено, мога да ви дам някой пример. Бих казал, че идеалният читател на подобна поредица трябва да бъде привърженик на Розенкройцерите и следователно специалист in magiam, in astrologiam и т.н., изобщо по некромантия, пиромантия, хидромантия, хаомантия и по сродните лечебни науки, за да цитирам книгата на Азот, за която се говори във „Философският порив“. Но знанието на посветения обхваща други области — физиогнозията, която засяга окултните физика, статика, динамика и кинематика, астрологията или езотеричната биология, както и изследването на духовете в природата, херметичната зоология и биологичната астрология. Добавете и космогнозията, която изследва астрологията, но в астрономически, космологичен, физиологичен, онтологичен аспект, или антропогнозията, която изучава хомологичната анатомия, прорицателските науки, физиологията на флуидите, психургията, социалната астрология и историческия херметизъм. След това съществуват квалитативната математика или както вие казвате, аритмологията… Но тук са нужни сериозни елементарни познания по космография на невидимото, магнетизъм, видения, сънища, флуиди, психометрия и ясновидство, и изобщо, изучаването на останалите пет хиперфизични сетива, а да не говорим за хороскопичната астрология, която избива в израждане на знанието, когато не се провежда с необходимата прецизност. Тук, разбира се, не влизат физиогномиката, четенето на мисли, пророческите изкуства (тарок, мимика) чак до най-висшите степени като оракулството и екстаза. Изисква се достатъчно богата информираност по флуидистките похвати, алхимията, спагириката, телепатията, екзорцизма, церемониалната магия и магията за призоваване на духове, елементарната теургия… За истинския окултизъм бих посъветвал изучаване в областта на ранната Кабала, браминството, гимнософията, науката за йероглифите от Мемфис…

— Тамплиерската феноменология — вметна Белбо.

Браманти засия.

— Разбира се. Но пропуснах, преди това са нужни известни понятия по некромантия и магьосничество на небелите раси, ономанция, ясновидски бяс, тавматургия, внушение, йога, хипнотизъм, сомнамбулизъм, химия на живака… Вронски съветва по отношение на мистичната тенденция да се имат предвид методите на обладаните от Лаудун, на конвулсионистите от Сен Медар, мистичните напитки, Египетското вино, елексирът на живота и мишеморката. Колкото до Злото като принцип, но разбирам, че тук стигаме до най-специалната част от евентуалната поредица, бих казал, че трябва още да се опознаят тайните на Велзевул като разрушение в чист вид и на Сатаната като детрониран княз, на Евриномий и Молох и т.н. А за Доброто ще са ни нужни небесните мистерии на архангелите Михаил, Гавриил и Рафаил, както и на агатодемоните203. След това тайните на Изида, Митра, Морфей, самотракийските и елевзински мистерии, природните тайнства на мъжкия пол (фалус, Дърво на живота, Ключ на Науките, Бафомет, Великият чук), природните тайнства на женския пол (Церера, Хтеида, Патера, Кибела, Астарта)…

Господин Гарамонд се наведе напред със съучастническа усмивка.

— Няма да пропуснете гностиците, надявам се…

— Разбира се, че няма. Макар по този въпрос да се издават сума ти долнопробни книжки. Така или иначе, всеки здрав окултизъм всъщност е един вид Гносис.

— Точно това казвам и аз, вметна Гарамонд.

— И това е всичко, обади се Белбо с леко въпросителен тон.

Браманти изду бузи и в миг се превърна от тапир в жаба.

— Всичко за елементарната просвета, а не за посветените. Простете ми игрословицата, но с петдесетина тома вие бихте могли да хипнотизирате една многохилядна публика, която само чака да повярва в нещо. Ако се вложат няколкостотин милиона, идвам при вас, доктор Гарамонд, защото ви зная като човек, склонен към благородни приключения. При един скромен процент за мен като водещ поредицата…

Браманти беше казал каквото имаше да казва и Гарамонд вече не се интересуваше от него. Отпрати го набързо с големи обещания. Издателският съвет на консултантите щял да обсъди внимателно предложението.

42

Но знайте, че всички ние сме съгласни, каквото и да говорим.

(„Философски порив“)

Когато Браманти си излезе, Белбо отбеляза, че няма да е зле той да си измъкне тапата. Господин Гарамонд не знаеше израза и Белбо се опита да му го преведе с няколко благопристойни парафрази, но не се получи.

— Във всеки случай да не се правим на прекалено недостъпни, каза Гарамонд.

— Този господин не беше казал и три думи, когато разбрах, че не е клиент за нас. Но тези, за които говореше — да, авторите и читателите. Господин Браманти успя да формулира разсъждения, до които аз самият съм стигнал от няколко дни. Погледнете, господа. И извади с театрален жест три тома от чекмеджето си.

— Това са три книги, публикувани през последните няколко години, и то с голям успех. Първата е на английски и не съм я чел, но авторът й е прочут критик. И какво е написал? Погледнете подзаглавието, гностически роман. А сега вижте това: човек би казал нещо като криминален роман, бестселър. А за какво се разказва в него? За една гностическа църква в околностите на Торино. Ваша задача е да научите кои са тези гностици. Но… и Гарамонд ни спря с жест — няма значение, достатъчно ми е да знам, че е нещо сатанинско… Зная, зная, може би много бързам, но не искам да говоря като вас, искам да говоря като Браманти. В този момент аз съм издател, а не професор по сравнителна гносеология или там каквато е. А какво прозорливо, обещаващо, примамливо и нещо повече, какво любопитно видях в думите на Браманти? Неговата изключителна способност да свързва всичко в едно. Той не спомена гностиците, но видяхте, че можеше да ги спомене наред с хиромантията, геровитала, радамеса и т.н. А защо го подчертавам? Защото тук имам друга книга, от една прочута журналистка, която разказва какви невероятни неща се случват в Торино, повтарям, в Торино, града на автомобилите: магьосничество, черни литургии, призоваване на дявола, и всичко това за хора, които си плащат, а не за разни дриплювци… Драги Казобон, Белбо ми каза, че идвате от Бразилия и сте присъствували на сатанинските ритуали на онези диваци… Добре, после ще ми разкажете какво точно представляват, но всъщност е все едно. Бразилия е тук, господа. Онзи ден лично аз влязох в онази книжарница, как се казваше, няма значение, беше книжарница, в която преди шест-седем години се продаваха анархистични, революционни, тупамарски, терористични, нещо повече — марксистки текстове… И какво? Каква е нейната специалност сега? Такава, за каквато говореше нашият Браманти. Вярно, живеем в объркано време и ако отидете в някоя католическа книжарница, където преди се продаваше само катехизисът, сега ще намерите дори реабилитацията на Лутер, но поне няма да ви продадат книга, в която се казва, че религията е чистопробна лъжа. Докато в тези книжарници, за които говоря, се продават както авторите, които вярват, така и авторите, които отричат вярата, стига да засягат определена тема, как да я нарека…

— Херметическа — подсказа Диоталеви.

— Точно така, мисля, че това е думата. Видях най-малко десет книги за Хермес. И сега ще ви разкажа за един „Проект Хермес“. Включваме се в бизнеса.

— На златната клонка, допълни Белбо.

— Именно — отвърна Гарамонд, без да долови аналогията, това е златно находище. Дадох си сметка, че онези поглъщат всичко, стига да е херметическо, както казахте, стига да твърди обратното на това, което се учи в училище. И смятам, че е мой дълг, не съм благодетел по призвание, но в тези толкова смътни времена да предлагаш някому една вяра, път към свръхестественото… Издателство „Гарамонд“ винаги се е гордеело със своята научна мисия…

Белбо се изненада.

— Мислех, че говорите за „Мануцио“.

— Говоря и за двете. Слушайте сега. Порових се в тази книжарница. После отидох в друга, от най-сериозните, където обаче също имаше голям щанд за окултна литература. На тези теми има цели изследвания, и то на академично ниво, които лежат до книги, написани от хора като нашия Браманти. Сега да се замислим. Нашият Браманти може би никога не е срещал университетските автори, но ги е чел, и то ги е чел, като че са му равни. Тези хора са такива: каквото и да им разправяш, смятат, че се отнася до техния проблем, като онази история за котката, която, чувайки господарите си да се карат по повод на развода, смятала, че спорят за това какво да й дадат за ядене204. Вие го видяхте, Белбо, пуснахте му за Тамплиерите и той веднага, окей, хвана се, също и за Тамплиерите, и за Кабалата, и за тотото, и за запасите от кафе. Те са всеядни. Всеядни. Видяхте ли лицето на този Браманти? Гризач. Огромна публика, разделена на две категории, вече ги виждам да се нижат пред очите ми. Първо тези, които пишат, и „Мануцио“ ги чака с разтворени обятия. Само да ги привлека и ще създам една поредица, която ще бъде забелязана и ще се нарича например…

— „Смарагдова плоча“205 — предложи Диоталеви.

— Какво? Не, много е трудно, на мен например нищо не ми говори. Трябва да е нещо запомнящо се, нещо друго…

— „Разбулената Изида“206 — казах аз.

— „Разбулената Изида“ ли? Добре звучи. Браво, Казобон. Мирише на Тутанкамон, на скарабей, на пирамиди… „Разбулената Изида“. С леко зловеща корица, но пестеливо. Добре, да продължим. След това другата армия, тези, които ще купуват. Така, приятели, казвате ми, че „Мануцио“ не се интересува от тези, които купуват. Кой го е постановил? Този път ще продаваме и книгите на „Мануцио“, господа, ще направим качествен скок! И накрая ще останат изследванията на научно равнище и тук ще влезе в действие „Гарамонд“. Наред с историческите трудове и другите университетски поредици, ще си намерим един сериозен консултант и ще публикуваме три-четири книги годишно в една сериозна, строга поредица с ясно, но не пищно заглавие.

— „Херметика“ — предложи Диоталеви.

— Прекрасно. Класическо. Достойно. Питате ме защо ще пръскам пари за „Гарамонд“, след като мога да печеля с „Мануцио“. Но сериозната поредица предполага търсене, привлича разумни хора, които ще дадат нови предложения, ще ни посочат други пътища, а освен това привлича останалите, такива като Браманти, които ще бъдат отклонени към „Мануцио“. Струва ми се, че проектът е съвършен, „Проектът Хермес“, чиста, законна операция, която ще осигурява идеалния обмен между двете издателства… Господа, на работа. Обикаляйте книжарници, съставяйте библиографии, събирайте каталози, вижте какво се прави в чужбина… И после, кой знае колко хора са ви минали под носа и са носели съкровища от определен вид, а вие сте ги отхвърляли като неизползуваеми. И ви съветвам, Казобон, дори в чудесната история на металите трябва да сложим малко алхимия. Златото е метал, надявам се. Коментарите — после, знаете, че съм човек, който приема критики, идеи, възражения, като всички културни хора. Проектът влиза в сила от този момент. Госпожа Грация, поканете господина, който чака вече два часа. Не бива да се отнасяме така с един Автор! — каза той високо, отваряйки ни вратата, за да се чуе в приемната.

43

Хора, които се срещат по улицата… тайно си предават действията на Черната магия, свързват се или се мъчат да се свържат с Духовете на Мрака, за да удовлетворят желанията и амбициите си, омразата и любовта си, за да сторят, с една дума, Зло.

(Ж. К. Юисманс, предговор към „Сатанизъм и магия“ на Ж. Боа, 1895, с. VIII–IX)

Бях убеден, че „Проектът Хермес“ е само проект. Не познавах още господин Гарамонд. Но докато през следващите дни аз продължавах да се ровя по библиотеките, за да търся илюстрации за металите, в „Мануцио“ вече се работеше.

Два месеца по-късно намерих у Белбо един току-що излязъл брой на „Парнас Енотрио“ с голяма статия, озаглавена „Възраждането на окултните науки“, в която прочутият херметик доктор Мебиус — новият псевдоним на Белбо, който по този начин бе спечелил първата точка за „Проекта Хермес“, разказваше за чудотворното възраждане на окултните науки в съвременния свят и съобщаваше, че издателство „Мануцио“ възнамерява да поеме по този път, като основе нова поредица, „Разбулената Изида“.

Междувременно господин Гарамонд беше изпратил един куп писма до различни списания, занимаващи се с херметизъм, астрология, тарок, уфология и т.н., подписвайки се с различни имена, като искаше информация за новата поредица, обявена от „Мануцио“. Вследствие на което редакторите на списанията му се бяха обадили, за да разберат за какво става дума, а той пък се държал тайнствено, като казал, че още не може да им открие първите заглавия, от които впрочем десет били вече под печат. По този начин светът на окултистите, явно често разтърсван от ударите на там-тами, вече е бил осведомен за „Проекта Хермес“.

— Да се маскираме като цветя, каза ни господин Гарамонд, който ни бе събрал в голямата зала, и пчелите ще налетят.

Но това не беше всичко. Гарамонд искаше да ни покаже дипляната (произнасяше думата по френски — „деплиан“): съвсем проста, четири странички, но върху патинирана хартия. Първата страница възпроизвеждаше това, което щеше да бъде корица на поредицата, златна емблема („Нарича се Соломонов пентакул“, както обясни Гарамонд) на черен фон, а краищата на страницата щяха да бъдат обрамчени с плетеница от символи, напомнящи свастиката („Азиатската свастика, уточни Гарамонд, тази, която се приближава до смисъла «слънце», а не нацистката, която е по посока на часовниковата стрелка“). Горе, на мястото на заглавието, надпис: „Да, има на земята и небето неща…“207. Във вътрешните страници на дипляната се възпяваха постиженията на „Мануцио“ като носител на култура и накрая с няколко силновъздействуващи призива се намекваше за обстоятелството, че съвременният свят изисква по-дълбоки и по-проникновени основи от тези, които би могла да му даде науката: „От забравената мъдрост на Египет, Халдея и Тибет — към духовното възраждане на Запада“.

Когато Белбо го запита за кого са предназначени дипляните, Гарамонд се усмихна, както би казал Белбо, като стара лисица.

— Поисках да ми изпратят от Франция годишника на всички съществуващи тайни общества в света, но не ме питайте какво представлява годишникът на тайните общества, издаден в милиони екзепляри. Ето го: издателство „Анри Верие“, адрес, телефон, пощенски код. Знаете ли, Белбо, прегледайте го и задраскайте тези, които няма да ни свършат работа, защото забелязвам, че са включени дори йезуитите, „Опус деи“, карбонарите и „Ротъри Клъб“, но подчертайте всички, които ви се струват свързани с окултизма. Отбелязал съм вече някои. — Разлисти го. — Ето: Абсолутисти (които вярват в метаморфозата), Небесно Общество в Калифорния (телепатични връзки с Марс), Астара в Лозана (обет за абсолютна тайна), Атлантеанс във Великобритания (търсене на изгубеното щастие), „Строители на светилището в Калифорния“ (алхимия, Кабала, астрология), Кръжец Е. Б. в Перпинян (посветен на Хатор, богиня на любовта и пазителка на Планината на Мъртвите), Кръжец Елифас Леви в Мол (не знам кой е този Леви, сигурно е онзи, френският антрополог), Рицари на Тамплиерския съюз в Тулуза, Друидска Общност на Галиите, Спиритуалистки конвент на Йерихон, Космическа Общност на Истината във Флорида, Еконски Традиционалистичен Семинар в Швейцария, Мормони (тези съм ги срещал веднъж в един криминален роман, но може би вече не съществуват), Църква на Митра в Лондон и Брюксел, Църква на Сатаната в Лос Анжелос, Луциферова Обединена Църква във Франция, Розенкройцерска Апостолическа Църква в Брюксел, Отроци на Мрака или Зелен Орден на Златния Бряг (тези може би не, кой знае на какъв език пишат), Херметическа Общност от Монтевидео, Национален Кабалистичен Институт в Манхатън, Централен Храм на Херметическата наука — Охайо, Гносис в Чикаго, Древни Братя на Розенкройцерите в Сен Сир-сюр-Мер, Йоанитско Братство за Възраждането на Тамплиерите в Касел, Международно Братство на Изида в Гренобъл, Древни Посветени Баварци от Сан Франциско, Светилище на Гносиса в Шерман Оукс, Американска Фондация Граал, Общество на Граал в Бразилия, Херметическо Братство в Луксор, Розенкройцерски лекторат в Холандия, Движение на Свещения Граал в Страсбург, Орден на Анубис в Ню Йорк, Храм на Черния Пентакул в Манчестър, Приятели на Вотан във Флорида, Орден на Жартиерата (там трябва да е намесена дори английската кралица), Орден на Врил (неонацистка масонска организация, няма адрес), Пазители на Храма в Монпелие, Върховен Орден на Слънчевия Храм в Монтекарло, Розенкройцери от Харлем (моля ви се, сега пък и негри), Вика (луциферианска организация на келтско подчинение, призовават седемдесет и двата кабалистични духа)… Е, да продължавам ли?

— Дали всички съществуват? — запита Белбо.

— О, дори има още. Хайде, на работа, направете списъка и да изпращаме. Нищо, че са в чужбина. Между тези хора новините бързо се разпространяват. Сега ни остава само едно. Трябва да обиколим съответните книжарници и да говорим не само с книжарите, но и с клиентите. Между другото споменавайте, че съществува такава и такава поредица.

Диоталеви отбеляза, че не можем да се занимаваме самите ние с такава работа и че ще трябва да се намерят специални хора за пропагандата, а Гарамонд му отвърна, че било наша работа да ги намерим.

— Но никакви разходи, — допълни.

— Ама че задача! — възкликна Белбо, когато се върнахме в стаята.

Но подземните богове ни закриляха, защото точно в този миг влезе Лоренца Пелегрини, по-слънчева от всякога. Лицето на Белбо се озари. Тя видя дипляната и попита какво представлява.

След като научи за проекта на съседното издателство, и тя се запали:

— Чудесна идея! Имам един изключително симпатичен приятел, бивш уругвайски тупамаро, който работи в списание „Пикатрикс“, той непрекъснато ме води на спиритически сеанси. Сближих се с една невероятна ектоплазма208, която, щом се материализира, винаги пита за мен.

Белбо изгледа Лоренца така, сякаш искаше да я попита нещо, но се отказа. Мисля, че беше свикнал да очаква от нея най-странни познанства, но бе решил да внимава само с тези, които можеха да хвърлят сянка върху неговите любовни отношения (дали я обичаше?). И при това споменаване на „Пикатрикс“ той бе отбелязал не толкова аналогията с полковника, колкото присъствието на прекалено симпатичния уругваец. Но Лоренца вече говореше за друго и разказваше как посещавала много от тези малки книжарници, където се продавали книги, каквито „Разбулената Изида“ би публикувала.

— Не мога да ви опиша какво представляват — продължаваше тя.

— Има всичко: лечебни треви, упътване как да създадеш хомункулус, точно както Фауст с Троянската Елена, о, Якопо, дай да го направим, много ми се иска да си имам един хомункулус от теб, ще си го гледаме като дакелче. Много е просто, както се казва в книгата, трябва само една чашка човешко семе, надявам се, няма да ти е трудно, недей се изчервява така глупаво, после го смесваш с хипоменей, което било някаква течност, секретена… не… Как се казва?

— Секретирана, подсказа Диоталеви.

— Така ли? Както и да е, дето я секретират бременните кобили, знам, че това е най-трудното. Ако бях бременна кобила, никога нямаше да позволя да ми вземат хипоменея, особено ако са непознати, но пък навярно го има готово, като индийските ароматни пръчици… След това слагаш всичко в един съд, оставяш го да кисне четиридесет дни и после малко по малко виждаш как се образува телцето, зародишчето, което през следващите месеци става прелестен хомункулус, излиза и започва да ти служи. Мисля, че са безсмъртни и може дори да ти носи цветя на гроба, когато умреш!

— А кого срещаш в тези книжарници? — запита Белбо.

— Невероятни хора, хора, които говорят като ангели, които правят злато, освен това професионални магьосници с лица на професионални магьосници…

— Какви са лицата на професионалните магьосници?

— Винаги са с орлови носове, вежди като руснаци и очи на ястреби, косите им са дълги до раменете като на старите художници и имат бради, но не гъсти, и с празно място между брадичката и скулите, а мустаците им стърчат и закриват отчасти горната устна, защото зъбите им, горките, криви и сгъчкани едни върху други, са издадени напред. С тия зъби не би трябвало да се усмихват, но непрекъснато се хилят, макар че очите им (казах ли ви, че са като на ястреби?) те гледат много особено.

— Facies hermetica — уточни Диоталеви.

— Така ли? Добре, значи ме разбирате. Когато някой влезе да търси някоя книга, да речем, със заклинания срещу зли духове, те веднага съветват продавача да предложи на клиента определено заглавие, което, естествено, се оказва, че липсва в книжарницата. А ако се разприказваш с тях и ги питаш дали от въпросната книга ще има ефект, усмихват се отново снизходително, като че говорят с дете, и ти обясняват, че човек много трябва да внимава с този род неща. След това започват да ти изброяват случаи, при които дяволите са сторвали ужасяващи неща на техни познати, ти се изплашваш, а те те успокояват, като казват, че в повечето случаи е ставало дума само за истерия. Общо взето, никога не знаеш дали си вярват, или не. Понякога книжарите са ми подарявали ароматични пръчици, а веднъж един ми даде една ръчичка от слонова кост против уроки.

— Ако искаш, каза й тогава Белбо, като обикаляш по тези места, запитай дали знаят нещо за тази нова поредица на „Мануцио“ и дори им покажи дипляната.

Лоренца си тръгна, отнасяйки със себе си десетина дипляни. Смятах, че през следващите седмици и тя ще работи усърдно като нас, но не си представях, че нещата ще се развият толкова бързо. Само след няколко месеца госпожа Грация вече не можеше да удържа диаболистите, както бяхме нарекли онези „сефета“, които се занимаваха с окултизъм. И както прилягаше на тяхната природа, те бяха легион.

44

Призовава силите на Масата на Единението, според Върховния Ритуал на Пентаграмата, с Активния и Пасивния Дух, с Ехейех и Агла. После се връща при олтара и изрича следната покана към Духовете на Енох: Ол Сонуф Ваорсаг Гаха Иад Балт, Лонш Кал-нфо, Собра з-ол Рор И Та Насп, од Граа Та Малпрг, Ц Хол-к Каа Нотоа Зимз, Од Кома Нопблох Циен…

(Исраел Регарди, „Истинен разказ за ученията, ритуалите и церемониите на херметическия орден на Златната зора“, Ритуал за Невидимост, Сейнт Пол, 1986, с. 423)

Имахме късмет и още първият ни разговор беше на много високо равнище, поне за нашето посвещаване.

За случая тройката се беше събрала: Белбо, Диоталеви и аз, и при влизането на госта едва сдържахме вика на изненада: гостът имаше същата facies hermetica, описана от Лоренца Пелегрини, и на всичко отгоре беше облечен в черно.

Влезе, оглеждайки се с подозрение, и се представи (професор Каместрес). На въпроса „професор по какво?“ отвърна с жест, с който сякаш ни приканваше към дискретност.

— Ще ме извините — каза, не зная дали се занимавате с този въпрос от чисто техническа, търговска гледна точка, или сте свързани с някое общество на посветени…

Успокоихме го.

— Не смятайте, че съм прекалено предпазлив, продължи той. Но не бих искал да влизам във връзка с някой от ОТО. — И забелязвайки нашето недоумение, поясни: — Ordo Templi Orientis209, сборището на последните псевдопоклонници на Алистър Кроули… Виждам, че нямате нищо общо с… Още по-добре, няма да сте с предубеждения. — Прие поканата да седне.

— Защото вижте, изследването, което искам да ви покажа, най-смело се противопоставя на Кроули. Всички ние, включително и аз, продължаваме да почитаме откритията на Liber AM vel legis, книга, която, както може би знаете, е била продиктувана на Кроули през 1904 година в Кайро от един висш разум на име Айваз. Този текст почитат и до днес последователите на ОТО с неговите четири издания, от които първото предхожда с девет месеца избухването на Балканската война, второто предхожда с девет месеца Първата световна война, третото предхожда с девет месеца китайско-японската война и четвъртото предхожда с девет месеца Гражданската война в Испания…

Не можах да се сдържа да не чукна на дърво. Той забеляза и се усмихна:

— Разбирам безпокойството ви. Понеже това, което ви нося сега, би било петото издание на тази книга, смятате, че нещо може да се случи след девет месеца? Нищо няма да се случи, уверявам ви, защото това, което ви предлагам, е разширен вариант на „Liber legis“, тъй като имах щастието да бъда посетен не от обикновен висш разум, а от самия Върховен Княз, и по-точно от Хоор-паар-Краат, който освен това е мистичният двойник или близнак на Ра-Хоор-Куит. Единствената ми грижа, именно за да предотвратя злощастни последици, е моят труд да излезе преди равноденствието.

— Това не е толкова неизпълнимо, окуражи го Белбо.

— Много се радвам. Тази книга ще вдигне голям шум сред посветените, защото, както можете да предположите, моят мистичен извор е по-сериозен и по-достоверен от този на Кроули. Не зная как Кроули е могъл да приложи ритуалите на Звяра, след като не държи сметка за Литургията на Меча. Само размахвайки меча, човек може да разбере какво представлява Махапралая, тоест Третото око на Кундалини. И освен това в неговата аритмология, която изцяло се основава на Числото на Звяра, липсват 93, 118, 444, 868 и 1001, с други думи, Новите Числа.

— А какво означават те? — запита Диоталеви, силно заинтригуван.

— О, отвърна професор Каместрес, — както казва още първата „Liber legis“, всяко число е безкрайно и няма разлика.

— Ясно, каза Белбо. — Но не мислите ли, че всичко това е твърде непонятно за обикновения читател?

Каместрес почти подскочи на стола си.

— Но то е абсолютно необходимо. Който проникне в тези тайни без нужната подготовка, ще пропадне в Бездната! Правейки ги достояние на всички, вярвайте ми, аз вече рискувам твърде много. Намираме се в областта на боготворенето на Звяра, но аз съм много по-радикален от Кроули, ще видите моите страници върху congressus cum daemone210, предписанията за обстановката в храма и плътското сношаване на Пурпурната Дева със Звяра, който тя язди. Кроули е спрял на плътското сношаване, наречено противоестествено, докато аз се стремя да изведа ритуала отвъд Злото, както го разбираме ние, докосвам се до неприемливото, до абсолютната чистота на Магията, до крайния праг на Бас-Аомгн и на Са-Ба-Фт…

На Белбо не му оставаше нищо друго, освен да проучи финансовите възможности на Каместрес. Направи го чрез големи словесни спирали и накрая се разбра, че професорът, също като Браманти, нямаше никакво намерение да се самофинансира. Тогава настъпи фазата на натиска, с мекото настояване да остави ръкописа си за една седмица, тъй като трябвало да бъде рецензиран, а после всичко щяло да се реши. Но в този момент Каместрес притисна ръкописа до гърдите си и заяви, че никога не е бил приеман с такова недоверие, и излезе, давайки ни да разберем, че разполага с необикновени средства, за да ни накара да съжаляваме, че сме го обидили.

За кратко време обаче получихме десетина ръкописа от сигурни „сефета“. Необходимо беше да направим внимателен избор, тъй като сега щяхме да ги продаваме. Изключено бе да ги изчетем всички — преглеждахме съдържанието в края, хвърляхме един диагонален поглед и после си разменяхме впечатленията.

45

И оттук възникна един невероятен въпрос: дали египтяните са познавали електричеството?

(Петер Колозимо, „Земя без време“, Милано, „Сугар“, 1964, с. 111)

— Открих един текст за изчезналите цивилизации и тайнствените страни, предложи Белбо.

— Изглежда, че първоначално близо до Австралия е съществувал някакъв континент Му и че оттам са тръгнали големи миграционни разклонения. Едно тръгнало към остров Авалон, друго — към Кавказ и към изворите на Инд, после идват келтите, основателите на египетската цивилизация и накрая — Атлантида…

— Остаряла работа, възразих.

— Мога да ви намеря колкото си искате господа, които са писали книги за континента Му.

— Но тази може би си струва. Освен това в нея има една чудна глава за гръцките миграции в Юкатан и разказва за барелефа на един воин в Чичен Ица211, който приличал на римски легионер. Като две капки вода…

— Всички шлемове на света са били с пера или с конски гриви. Това не е доказателство, възрази Диоталеви.

— За теб може би, но не и за него. Той открива обожествяването на змията във всички цивилизации и прави извода, че имат общ произход…

— Че кой не е боготворил змията? — отбеляза Диоталеви. — Освен, разбира се, Богоизбраният народ.

— Да, те са боготворили телетата.

— Било е момент на слабост. Аз обаче бих я отхвърлил, дори да струва. Келтски и арийски предания, кали-юга, залез на Запада, есесовски дух. Може да ви приличам на параноик, но ми мирише на нацизъм.

— Това за Гарамонд не е непременно довод да се отхвърли.

— Да, но всичко си има граници. Аз пък открих един друг текст за гноми, ондини, саламандри, елфи и силфиди, феи… Но и тук се намесва произходът на арийската цивилизация. Сякаш есесовците са се родили от седемте джуджета.

— Не от седемте джуджета, а от нибелунгите.

— Но тези, за които се говори, са от Дребния ирландски народ. Лоши са феите, докато дребосъците са добри, само малко досадни.

— Отдели го. А вие, Казобон, какво открихте?

— Само един по-любопитен текст за Христофор Колумб: анализира неговата слава и намира връзка дори с пирамидите. Намерението му било да възстанови Йерусалимския храм, тъй като бил велик майстор от ордена на Тамплиерите в изгнание. И понеже всички знаели, че е португалски евреин и следователно специалист по Кабалата, той укротил с помощта на талисмани бурите и овладял скорбута. Не прегледах пасажите за Кабалата, защото предположих, че Диоталеви ги е видял.

— Всичките са със сгрешени еврейски букви, изкопирани от евтините съновници.

— Имайте предвид, че избираме текстове за „Разбулената Изида“. Да не се правим сега на филолози. Може би на диаболистите се харесват тъкмо еврейски букви, взети от евтините съновници. Колебая се по въпроса за текстовете върху масонството. Господин Гарамонд ми препоръча да действувам по-смело и да не навлизам в разните тънкости на различните ритуали. Не бих отхвърлил напълно обаче писанието за масонската символика в пещерата на Лурд. Нито пък един текст, много приятен, за появата на някакъв благородник, вероятно граф Сен-Жермен, близък на Франклин и на Лафайет, от времето, когато било създадено знамето на Съединените щати. Само че макар да обяснява много добре значението на звездичките, нищо определено не може да каже за лентите.

— Граф Сен-Жермен ли казахте? Я чакайте!

— Защо? Познавате ли го?

— Ако ви кажа, че го познавам, няма да ми повярвате. Но да не говорим за това. Тук имам една чудовищна папка, посветена на грешките в съвременната наука: атома, еврейската измама, заблудата на Айнщайн и мистичната тайна на енергията, илюзията на Галилей и нематериалната природа на Луната и Слънцето.

— Колкото до това, намеси се Диоталеви, на мен най-много ми хареса изследването за науките на Форт.

— Кой е пък този?

— Някой си Чарлс Хой Форт, който бил събрал огромна колекция от необясними съобщения. Дъжд от жаби в Бирмингам, отпечатъци от приказно животно в Девън, тайнствени стълби и следи от вендузи по билото на някои планини, нарушения в естествената смяна на деня с нощта, надписи върху метеорити, черен сняг, порои от кръв, крилати същества, забелязани на осем хиляди метра в небето над Палермо, светлинни колела сред морето, останки от великани, бури от мъртви листа във Франция, водопади от жива материя в Суматра и, естествено, всички отпечатъци на Мачу Пикчу и други върхове на Южна Америка, които свидетелствуват за приземяването на огромни междупланетни кораби в праисторическата епоха. Не сме сами във Вселената.

— И слава Богу, изкоментира Белбо. — Това, което на мен ми е най-любопитно обаче, са петстотинте страници за пирамидите. Знаете ли, че Хеопсовата пирамида се намира точно на тридесетия паралел, същия, който преминава през най-голяма земна повърхност? Че геометричните пропорции на Хеопсовата пирамида са същите като тези на Педра Пинтада212 в Амазония? Че Египет е притежавал две пернати змии, а това напомня за Кецалкоатл?

— Какво общо има Кецалкоатл с Амазония, след като е част от мексиканския пантеон? — запитах.

— Е, може би съм загубил връзката. От друга страна, как да се обясни това, че статуите от Великденските острови са мегалити също като келтските статуи? Един от полинезийските богове се нарича Иа и е ясно, че всъщност е еврейският Иод, както и древният унгарски Ио-в, великият добър бог. Един стар мексикански ръкопис показва земята като квадрат, заобиколен от море, а в центъра на земята се издига пирамида, на чиято основа е написано „Ацтлан“, което прилича на „Атлас“ или на „Атлантида“. Защо от двете страни на Атлантическия океан има пирамиди?

— Защото е по-лесно да се строят пирамиди, отколкото кълба. Защото вятърът образува дюни във формата на пирамиди, а не на Партенона.

— Ненавиждам просветителския дух, обади се Диоталеви.

— Продължавам. Култът към Ра се появява в египетската религия едва след Новата Империя и следователно произхожда от келтите. Спомнете си свети Никола и неговата шейна. В древния Египет слънчевата колесница е приличала на шейна. И понеже тази шейна не е могла да се плъзга по сняг в Египет, следователно произходът й е нордически…

Аз обаче не се предавах:

— Но преди изобретяването на колелото хората са употребявали шейни, за да се придвижват дори върху пясъка.

— Не ме прекъсвайте. В книгата се казва, че първо трябва да се открият аналогиите, а после да се търсят причините. И се подчертава, че в края на краищата причините са научни. Египтяните са познавали електричеството, иначе е нямало да могат да направят това, което са направили. Един немски инженер, натоварен с проектирането на канализационната система в Багдад, открил електрически батерии от времето на сасанидите, които още действували. При разкопките на Вавилон били извадени акумулатори, изработени преди четири хиляди години. И накрая ковчегът на завета (който е трябвало да съдържа скрижалите с Десетте божии заповеди, жезъла на Аарон и една стомна с манна от пустинята) е бил един вид електрическа метална каса, способна да произвежда токови удари от порядъка на петстотин волта.

— Виждал съм го в един филм.

— Какво от това? Откъде мислите, че сценаристите взимат идеите си? Ковчегът е направен от дърво, облечено в злато отвътре и отвън — същият принцип на електрическите кондензатори, два проводника, разделени с изолатор. Бил е опасан с гирлянда от злато и оставен на сухо място, където магнитното поле достигало 500–600 волта на метър по вертикала. Казват, че Порсена213 бил освободил чрез електричеството своето царство от присъствието на един ужасен звяр, наричан Волт.

— Затова ли Волт е избрал този екзотичен псевдоним? Преди това сигурно се е казвал просто Смршлин Краснаполский.

— Хайде по-сериозно. Още повече, че освен ръкописите тук има цял куп писма, в които ни предлагат разкрития за връзките между Жана д’Арк и Книгите на Сибилите, Лилит, талмудически демон, и великата майка хермафродит, генетичния код и марсианското писмо, между тайния разум на растенията, космическото възраждане и психоанализата, между Маркс и Ницше в перспективата на новата ангелология, между Златното сечение и бидонвилите, Кант и окултизма, елевзинските мистерии и джаза, Калиостро и атомната енергия, хомосексуализма и гносиса, Голем и класовата борба, и като капак — един труд в осем тома върху свещения Граал и Христовото сърце.

— Какво искат да докажат? Че свещеният Граал е алегория на Христовото сърце или обратното?

— Разбирам какво си мислите и ми е ясна разликата, но смятам, че на автора му е все едно. С други думи, не зная как да се оправя. Ще се наложи да се отнесем до господин Гарамонд.

Отнесохме се. Той каза, че по принцип нищо не трябва да се отхвърля и че трябва да изслушваме всички.

— Имайте предвид, че голямата част от тези неща могат да се намерят в книжките, които се продават по будките на гарите, казах.

— Авторите, дори тези, които публикуват, преписват едни от други, единият за доказателство цитира другия, а всички в хор цитират като най-неоспоримо доказателство например някой израз на Ямблик.

— Какво от това? — отвърна Гарамонд.

— Искате да продавате на читателите нещо, което те не знаят? Книгите от „Разбулената Изида“ трябва непременно да повтарят точно това, за което говорят другите. Щом се потвърждават помежду си, значи са верни. Пазете се от оригиналничене.

— Добре, но все пак трябва да знаем кое е очевидно и кое не. Имаме нужда от консултант.

— Консултант по какво?

— Не зная. Трябва да бъде по-трезв от един диаболист, но пък и да познава техния свят. И освен това трябва да ни каже какво можем да отделяме като херметическо. Някой сериозен учен, специалист по ренесансов херметизъм…

— Чудесно, каза Диоталеви.

— И после, първия път, когато му връчиш свещения Граал и Христовото сърце, ще си излезе и ще ни затръшне вратата.

— Не е речено.

— Май познавам такъв човек, обадих се. — Много е ерудиран и мисля, че доста сериозно се отнася към тези неща, но елегантно, бих казал, с ирония. Запознах се с него в Бразилия, но сега сигурно е в Милано. Трябва да му открия телефона.

— Свържете се с него, прие Гарамонд. — Но внимателно, зависи от цената. И освен това го използувайте за чудесната история на металите.

Алие се зарадва, че му се обаждам. Запита ме какви са новините от прекрасната Ампаро, аз плахо му дадох да разбере, че това е минала история, той се извини, добави няколко любезни думи за щастливата способност на младия човек непрекъснато да подхваща нови глави в живота си. Съобщих му, че имаме един издателски проект. Изглежда, го заинтригува, защото предложи да се видим, и се уговорихме да се срещнем у тях.

От раждането на „Проекта Хермес“ до днес се бях забавлявал лудо за сметка на половиния свят. Но днес Те ми отмъщават. През цялото време и аз съм бил пчела, която търси цветето, но много късно го осъзнавам.

46

През деня ще посещавам твоите прелести множество пъти и ще ти шепна думи на обожание. Ще искам от теб да извършваш чудесата, които желаеш… А в това време ще издялам кръст, на който да те принеса в жертва.

(Из един „Ритуал“ на Алистър Кроули)

Алие живееше на частна уличка близо до площад Суза, в кокетна къща от края на миналия век, потънала сред цветя. Отвори ни стар прислужник с раирана жилетка, който ни поведе към малък салон и ни помоли да изчакаме господин графа.

— Значи е граф? — прошепна Белбо.

— Не ви ли казах? Той е възкръсналият граф Сен-Жермен.

— Не може да е възкръснал, щом не е умирал, възрази Диоталеви.

— А да не би да е Ахасвер, скитникът евреин?

— Някои казват, че Сен-Жермен е бил и Ахасвер.

— Нали ви казвах.

Влезе Алие, както винаги безупречно облечен. Стисна ни ръцете и се извини: някакво досадно и съвсем неочаквано посещение щяло да го задържи още десетина минути в кабинета му. Поръча на прислужника да ни донесе кафе и ни покани да седнем. След това излезе, като отмести тежка кожена завеса. Зад нея нямаше врата и докато си пиехме кафето, чувахме приглушени гласове, които идваха от съседната стая. В началото започнахме да говорим високо, за да не излезе, че подслушваме, но после Белбо забеляза, че може би пречим. В един момент замлъкнахме и чухме глас и фраза, които възбудиха любопитството ни. Диоталеви стана и се престори, че съзерцава старинната гравюра, окачена на стената точно до завесата. Гравюрата представяше пещера в планината, към която по седем стъпала се отправяха поклонници. Малко по-късно и тримата се скупчихме пред картината и уж изследвахме техниката й.

Този, чийто глас бяхме чули, беше Браманти. Той казваше:

— И въобще аз не пращам дяволи в ничия къща!

Другият глас беше на някакъв непознат със силен френски акцент и много писклив, почти истеричен тембър. От време на време се намесваше в разговора и гласът на Алие, кадифен, успокояващ.

— Хайде, господа, казваше Алие, вие се отзовахте на моя призив, което ме ласкае, но при това положение ще трябва да ме изслушате. Позволявам си преди всичко да кажа на вас, драги Пиер, че сте били твърде непредпазлив, като сте изпратили това писмо…

— Нещата са много прости, господин графе, отговори френският глас.

— Този господин Браманти пише статия в едно уважавано от всички нас списание, в която доста грубичко иронизира някои луциферианци, които, без да се съобразяват с реалността, искат жертвоприношения, за да се сдобият със сребро ли, с друго ли… Добре, но всички знаят вече, че единствената призната Луциферианска Църква е тази, на която имам честта да бъда тавроболиаст и психопомп, и е всеизвестно, че моята Църква не се занимава с вулгарен сатанизъм, нито пък си играе на жертвоприношения от рода на тези, с които се занимава отец Докр от „Сен Сюлпис“. Аз в писмото си писах, че не сме овехтели сатанисти а ла поклонниците на Великия Злодържец и че нямаме нужда да се правим на маймуни пред Римската църква с всички нейни свещени съдилища и прочие… Ние сме по-скоро Паладани, но цял свят го знае, за нас Луцифер е носителят на Доброто, а Адонаи214 е носителят на Злото, защото този свят го е създал той, докато Луцифер се е опитал да му се противопостави…

— Добре, добре, обади се Браманти възбуден, аз го казах вече, може да имам грях, че съм повърхностен, но това не ви дава право да ме заплашвате с магии!

— Как така! Аз съм бил използувал метафора! По-скоро вие в отговор сте ми направили магия!

— Хайде, хайде, аз и моите братя нямаме време да се занимаваме с разпращане на дяволи по хората! Ние практикуваме Догмата и Ритуала на Висшата Магия, а не сме дребни занаятчии!

— Господин графе, апелирам към вас. Господин Браманти, както е всеизвестно, е в близки отношения с абат Бутру, а вие много добре знаете, че този свещенослужител е прочут с това, че е татуирал на стъпалата си разпятието, за да може да стъпва върху Иисус Христос… Добре, преди седмица срещам този лъжеабат в книжарницата „Сангреал“, нали я знаете, и той ми се усмихва, много мазен както винаги: добре, добре, ще се видим една от следващите вечери… Но какво значи една от следващите вечери? Значи, че две вечери по-късно започват посещенията, аз си лягам и чувствувам, че получавам флуидни удари по лицето, вие знаете, че тези еманации лесно се идентифицират.

— Навярно сте проверили пода под мокета.

— Да, разбира се. Но защо тогава украшенията се разхвърчаха, един от аламбиците ми ме удари по главата, падна и моят гипсов Бафомет, спомен от бедния ми баща, по стените се появиха надписи в червено, мръсотии, които просто не мога да повторя? Вие много добре знаете, че преди малко повече от година покойният господин Грос обвини този абат, че прави катаплазми от фекални материи, прощавайте, и абатът го осъди на смърт. Две седмици по-късно нещастният господин Грос умря при тайнствени обстоятелства. Това, че този Бутру борави с отровни вещества, бе установено и от почетното жури, свикано от Мартинистите в Лион…

— Въз основа на клевети… — намеси се Браманти.

— Моля ви! Един процес на такава тема е винаги основателен…

— Да, но на съда не беше казано, че господин Грос е алкохолик с твърде напреднала цироза.

— Не говорете глупости! Много добре знаете, че магьосничеството действува по естествените пътища: ако някой има цироза, ще бъде ударен в болния орган, това е азбучна истина на черната магия…

— Значи за всички, които умират от цироза, е виновен нещастният Бутру, не ме карайте да се смея!

— Тогава ми разкажете какво се е случило в Лион през тези две седмици… Прокълнат параклис, жертвоприношение с тетраграма, вашият Бутру с широка пурпурна мантия и обърнат кръст и мадам Олкот, неговата лична ясновидка, за да не кажа друго, която се появява с тризъбец на челото, и празните свети съдове, които се изпълват сами с кръв, и отецът, който плюе в устата на вярващите… Истина ли е, или не?

— Прекалено много сте чели Юисманс, драги мой! — разсмя се Браманти.

— Това беше културно мероприятие, историческа възстановка, също като празниците на школата във Вика и на друидските общности!

— Да, да! Като венецианския карнавал…

Чухме някакъв тропот, сякаш Браманти се опита да се нахвърли върху противника си, и Алие с мъка го удържа.

— Виждате ли го, виждате ли го, повтаряше французинът с фалцет.

— Внимавайте, Браманти, попитайте вашия приятел Бутру какво му се е случило! Още не знаете, но той е в болница, попитайте го кой му размаза мутрата! Макар че не практикувам тази ваша черна магия, и аз нещичко знам, и когато разбрах, че в къщата ми се е вселил Сатаната, начертах върху паркета защитния кръг и понеже аз не вярвам, но вашите дяволчета вярват, вдигнах лентите на Кармело и направих противознака, преобръщането на магията. Е, да! Вашият отец си го получи тъпкано!

— Видяхте ли? — прекъсна го Браманти.

— Видяхте ли кой прави магиите?

— Господа, престанете — намеси се любезно, но твърдо Алие.

— Сега ще ме изслушате. Знаете, че високо ценя в познавателен план възкресяването на старите ритуали и за мен Луциферианската църква и Орденът на Сатаната са еднакво достойни за уважение, независимо от демонологичните различия. Знаете също, че съм скептичен в това отношение, но в края на краищата ние принадлежим към една и съща духовна общност и ви приканвам да спазвате поне малко принципа за солидарност. Освен това, господа, може ли да намесвате Княза на Нощта в личните си пристрастия! Това е детинщина! Окултистки приказки! Хайде да не се държим като долни франкмасони. Бутру е отцепник, трябва да си го кажем, и вие, драги Браманти, би трябвало най-сетне да го накарате да продаде на някой вехтошар своя картонен реквизит за „Мефистофел“ на Бойто…

— Ха-ха-ха! Добре казано! — изсмя се французинът.

— Точно така, реквизит…

— Но да се върнем към фактите. Имаше спор върху това, което може да се нарече литургически формалности, духовете се възбудиха, но нека не правим от мухата слон. Вижте, драги Пиер, изобщо не изключвам вероятността за някакво чуждо присъствие във вашата къща, това е най-естественото нещо на света, но с малко здрав разум всичко би могло да се обясни с един полтъргайст…

— Да, твърде е възможно — каза Браманти, разположението на звездите в този период…

— Браво! Хайде сега, стиснете си ръцете, прегърнете се братски.

Доловихме взаимни извинения.

— И вие знаете, че за да се разбере кой наистина очаква посвещаването, казваше Браманти, трябва да се вземе предвид и фолклорът. Дори търговците от Ориента, които не вярват в нищо, си имат своя церемония…

— О, да, ритуалът…

— Но се разбрахме, нали? Вече не сме във времето на Кроули, каза Алие.

— Сега ви оставям, имам други гости.

Бързо седнахме на дивана и зачакахме най-кротко и невинно Алие.

47

Другата наша задача беше да намерим реда в тези седем мерки, подходящия, правилния, ясния и който винаги да държи будна мисълта и свежа паметта… Това висше и несравнимо разположение не само ни служи да запазим поверените ни неща, слова и умения… но и ни дава истинското Знание…

(Джулио Камило Делминио, „Схващането за Театъра“, Флоренция, „Торентино“, 1550, Въведение)

Алие влезе няколко минути по-късно.

— Извинявайте, драги господа. Току-що приключих с една, меко казано, неприятна история. Както моят приятел Казобон знае, аз съм смятан за специалист по история на религиите и поради това някои хора, и то нерядко, прибягват до моите услуги и може би не толкова до знанията ми, колкото до здравия ми разум. Любопитно е да видите как сред привържениците на научните изследвания се намират странни личности… Говоря не само за вечните търсачи на трансцендентална утеха и за меланхоличните души, но и за хората с богати знания и висока интелектуална изтънченост, които обаче се отдават на нощни фантазии и губят усет за границата между традиционната истина и архипелага на неочакваното. Господата, с които току-що разговарях например, спореха върху детински теми. Уви, както се казва, това се случва и в най-добрите семейства. Но моля ви, заповядайте в моя малък кабинет, там ще разговаряме в по-приятна обстановка.

Повдигна кожената завеса и ни покани в съседната стая. Не бих я нарекъл малък кабинет — беше мебелирана с красиви старинни шкафове, пълни с елегантно подвързани книги, очевидно всички на преклонна възраст. Но не толкова книгите ни смаяха, колкото малките витринки, пълни с неопределими предмети, нещо като камъни и животинки, не се разбираше дали бяха препарирани, мумифицирани или изключително точно възпроизведени. Цялата стая бе потънала в мека приглушена светлина. Сякаш идеше от големия двоен прозорец в дъното, разделен с метални пръчки на ромбове и остъклен с кафеникави матови стъкла, но светлината от прозореца се смесваше с тази на голямата лампа, поставена върху масата от тъмен махагон, цялата отрупана с книжа. Беше от ония лампи, каквито има понякога по масите в читалните на старите библиотеки, с двоен конусовиден абажур, който хвърля бял овал върху страниците и потапя останалата част от помещението в млечен полумрак. Но тази игра на различни светлини, и двете неестествени, не скриваше, а в известен смисъл подчертаваше многоцветния таван.

А таванът беше във форма на свод и декоративната му функция се изтъкваше чрез керемиденочервените колонки с изящни позлатени капители, издигнати в четирите ъгъла, но зрителната измама на изображенията, които го изпълваха, разделени на седем зони, го превръщаха в своего рода триъгълно корабно платно и цялата стая добиваше вида на погребален параклис, в който царяха едва доловима греховност и меланхолична чувственост.

— Моят малък театър, каза Алие.

— По подобие на онези ренесансови фантазии, където са подреждали нагледни енциклопедии, антологии на вселената. Не толкова жилище, колкото машина за запаметяване. Тук няма образ, който вие да виждате и който, като се съчетава по определен начин с другите, да не разкрива и изразява някоя мистерия на света. Ще забележите, че поредицата от фигури, които художникът е изобразил, се доближава до тази на двореца в Мантуа: това са тридесет и шестимата декани, Властелините на небето. И както съм свикнал, а и от вярност към Традицията, откакто намерих това великолепно копие, осъществено от неизвестен автор, реших, че трябва и дребните допълнения — във витрините, по рисунките на тавана — да изразяват основните елементи на вселената: въздух, вода, земя и огън. С това се обяснява присъствието на този елегантен саламандър например, шедьовъра на един мой близък приятел таксидермист, или пък това тук изящно копие на Хероновата парна въртележка, при която, ако запалим тази бензинова лампичка, голяма колкото орехова черупка, въздухът, съдържащ се в сферата, се затопля, започва да излиза от страничните човчици и предизвиква въртенето. Вълшебен инструмент, използуван още от египетските жреци в техните светилища, както обясняват множество прочути текстове. Използували са го, за да мамят тълпата, че става чудо, и тълпата вярвала. Но истинското чудо е в златния закон, който управлява простия и таен, въздушен и елементарен механизъм: въздух и огън. Това е знанието, което са притежавали нашите праотци и хората на алхимията и което са изгубили конструкторите на циклотрони. Така аз обръщам поглед към моя театър на паметта, рожба на толкова други, по-богати, които са възторгвали великите духове на миналото, и зная. Зная повече от така наречените знаещи. Зная, че така, както е долу, така е и горе. И няма какво друго да се знае.

Предложи ни кубински пури със странна форма, не прави, а усукани, къдрави, макар че бяха месести и тлъсти. Изразихме на висок глас възхищението си, после Диоталеви се приближи до шкафовете.

— О, библиотеката ми е скромна, както виждате, каза Алие. — Не повече от двеста тома, но във фамилната ми къща имам много повече. Не че се хваля, обаче всички са редки и с доста голяма стойност. Естествено, подредени са по определен принцип, и редът на словесната материя съответствува на реда на изображенията и предметите.

Диоталеви плахо посегна към книгите.

— Разбира се, разгледайте ги, покани го Алие. — Това например е „Oedipus Aegyptiacus“ от Атаназиус Кирхер215. Знаете, той е първият след Хораполон216, който се опита да разчете йероглифите. Прелюбопитна личност, бих искал всичко това да бъде като неговия музей на чудесата, който днес е разпръснат, защото, който не знае да търси, не намира… Беше изключителен събеседник. Колко се радваше, като откри, че този йероглиф означава „благодеянията на божествения Озирис са съчетани с ритуали и с веригата на гениите“. След това се появява онзи измамник Шамполион, отвратителен човек, вярвайте ми, безумно самолюбив, който упорито твърдеше, че знакът съответствувал само на името на някакъв фараон. Гениални са съвременните хора в обезценяването на свещените символи. Тази книга не е от най-редките, струва по-малко от един мерцедес. По-скоро погледнете тази, първото издание от 1595 на „Амфитеатър на вечните науки“ от Кунрат. Казват, че съществуват само два екземпляра в целия свят. Това е третият. А тази книга пък е първото издание на „Свещена теория за Земята“ от Барнеций217. Не мога да гледам звездните карти, без да изпитвам усещането за мистична клаустрофобия. Дълбочината на нашето земно кълбо… Невероятно, нали? Виждам, че вие, доктор Диоталеви, се възхищавате от еврейските надписи в „Трактат за Числата“ на Дьо Вижнер. Тогава погледнете този том: това е първото издание на „Разбулената Кабала“ от Кнор Кристиан фон Розенрот. Не може да не го знаете, още повече, че тази книга беше преведена, частично и твърде неумело, и разпространена на английски в началото на века от онзи проклетник Мак Грегор Мадърс… Вероятно сте чували за скандалното тайно сборище, което така омая британските естети — „Златната Долина“? От подобна банда фалшификатори на свещени документи можеха да се родят само извратени общества като „Утринна звезда“ или сатанинските църкви на Алистър Кроули, който призоваваше демоните, за да омилостиви някои благородници, отдаващи се на „английския порок“, тоест на садомазохизма. Можете ли да си представите, драги приятели, колко съмнителни, за да не кажа друго, лица среща човек, когато се е посветил на тези изследвания? Сами ще се убедите в това, ако решите да публикувате книги от тази област.

Белбо се възползува от случая, който Алие му предостави, за да подхване темата. Съобщи му, че издателство „Гарамонд“ би желало да публикува по няколко книги годишно, както каза, от езотеричен тип.

— Езотеричен ли? — усмихна се Алие и Белбо се изчерви.

— По-скоро… херметичен?

— Херметичен ли? — усмихна се Алие.

— Все едно, примири се Белбо. — Може би бъркам термините, но вие разбирате за какъв вид става дума.

— Вид ли? — усмихна се Алие. — Няма видове. Това е Знанието. Вие значи искате да публикувате преглед на неизроденото знание. За вас може би това ще бъде само издателски избор, но ако трябва аз да се нагърбя с него, то ще бъде търсене на истината, търсене на свещения Граал.

Белбо отбеляза, че също както рибарят, хвърляйки мрежата си, може да улови празни раковини и найлонови пликчета, така и в „Гарамонд“ ще пристигнат множество ръкописи със съмнителна стойност и че се търси един строг рецензент, който да отсява зърното от плявата, отделяйки и любопитните остатъци, тъй като една съседна издателска къща щяла да се радва да й бъдат препращани автори от средна ръка…

— Естествено, би трябвало да се определи съответствуваща форма на заплащане, допълни Белбо.

— Слава Богу, аз съм от тези, за които може да се каже, че са осигурени. Човек осигурен, любознателен и, мога да кажа, прозорлив. Достатъчно ми е по време на изследванията да открия още един екземпляр от Кунрат или друг такъв красив препариран саламандър, или пък някой рог от нарвал (какъвто бих се срамувал да държа в колекцията си, ако Виенската съкровищница не го излагаше като рог на еднорог), и ще зная, че съм спечелил в една бърза и приятна сделка повече, отколкото вие бихте ми дали за десет години консултации. Ще прегледам вашите ръкописи от чиста човещина. Убеден съм, че и в най-невзрачния текст може да се намери искрица, ако не на истината, то поне на странната измама, а често, както знаете, крайностите се докосват. Единствено се отегчавам от очевидното и заради това именно отегчение вие ще ми плащате. Въз основа на отегчението, което ще съм изпитал, на края на всеки месец ще ви изпращам нещо като отчет, който, разбира се, ще бъде почти символичен. Ако сметнете, че е прекомерен, ще ми изпратите една каса хубаво вино.

Белбо онемя от изненада. Беше свикнал да преговаря с хленчещи и алчни консултанти. Отвори чантата си и измъкна обемист ръкопис.

— Не бих искал да ви внушавам прекален оптимизъм. Ето например този, който ми се струва типичен за средното равнище.

Алие разлисти ръкописа.

— „Тайният език на Пирамидите“… Да видим съдържанието… Пирамидион… Смъртта на лорд Карнавън… Свидетелствата на Херодот… — Затвори го.

— Вие чели ли сте го?

— Да, набързо, преди няколко дни.

Алие му върна ръкописа.

— Добре, сега ще ми кажете дали ще ви го преразкажа точно.

Седна зад писалището, бръкна в малкото джобче на панталона си, извади кутийката за хапчета, която знаех още от Бразилия, започна да я върти между своите тънки вретеновидни пръсти, които допреди малко галеха любимите му книги, вдигна очи към рисунките на тавана и заговори така, сякаш рецитираше наизуст текст.

— Авторът на тази книга вероятно припомня, че през 1864 година Пиаци Смит е открил свещените и езотерични мерки на пирамидите. Позволете ми да цитирам само целите числа, тъй като на моята възраст паметта започва да ми изневерява… Странното е, че основата им е квадрат със страна 232 метра. Първоначално височината им е била 148 метра. Ако ги превърнем в свещените египетски единици — лактите, получаваме за основата 366 лакти, тоест броя на дните във високосната година. Според Пиаци Смит височината, умножена по 10 на девета степен, дава разстоянието от Земята до Слънцето: 148 милиона километра. Доста точен резултат за времето, като се има предвид, че изчисленото днес разстояние е 149 и половина милиона километра, а не е речено, че непременно днешните учени са прави. Основата, разделена на ширината на един от каменните блокове, дава 365. Обиколката на основата е 931 метра. Ако се раздели на удвоената височина, се получава 3.14, числото Пи. Смайващо, нали?

Белбо се усмихваше смутено.

— Невероятно! Но кажете ми как можете да…

— Не прекъсвай доктор Алие, Якопо, спря го нетърпеливо Диоталеви.

Алие му благодари с учтива усмивка. След това продължи, все така разхождайки очи по тавана, но ми се стори, че огледът, който правеше, не беше нито обичаен, нито пък случаен. Очите му следваха определена линия, сякаш четяха в изображенията това, което той се преструваше, че разказва по памет.

48

Сега, от върха до основата размерите на Великата Пирамида в египетски лакти са 161 000 000 000. Колко човеци са живели на земята от Адам до днес? Приблизителното изчисление показва, че са били между 153 000 000 000 и 171 000 000 000.

(Пиаци Смит, „Нашето наследство и Великата Пирамида“, Лондон, „Исбистър“, с. 583)

— Навярно вашият автор твърди, че височината на Хеопсовата пирамида е равна на квадратния корен от числото, получено при пресмятане на повърхността на всяка от стените. Естествено, размерите са дадени в стъпки, които са по-близки до египетските и еврейските лакти, отколкото до метрите, защото метърът е абстрактна мярка, измислена в новото време. Египетският лакът, обърнат в стъпки, прави 1,728. Ако нямаме обаче точната височина, можем да си послужим с така наречения пирамидион: малката пирамида, която поставяли на върха на голямата пирамида и която представлявала нейния връх. Била е от злато или друг метал, който да блести на слънцето. Сега вземете височината на малката пирамида, умножете я по височината на цялата пирамида, след това умножете полученото по десет на пета и получавате дължината на екватора. Но това не е всичко: ако вземете обиколката на основата и я умножите по двадесет и четири на трета, делено на две, получавате средния радиус на земята. Освен това площта, заета от основата на пирамидата, умножена по 96 по 10 на осма степен, дава сто деветдесет и шест милиона осемстотин и десет хиляди квадратни мили, което съответствува на повърхността на земното кълбо. Така ли е?

Белбо изразяваше обикновено смайването си с един израз, който бе научил във Филмотеката от оригиналната версия на „Янки Дудъл красавец“ с Джеймс Кени: „I am flabbergasted!“218. Употреби го и този път. Явно Алие знаеше добре и разговорния английски, защото не успя да скрие задоволството си, без да се срамува от тази си проява на самолюбие.

— Драги приятели — каза, когато въпросният господин, чието име не зная, предлага една компилация върху тайната на пирамидите, той не може да каже нищо по-различно от това, което вече знаят и децата. Щях да се изненадам, ако беше написал нещо ново.

— Значи този господин — намеси се Белбо, казва чисто и просто познати истини?

— Истини ли? — засмя се Алие, отваряйки отново кутията със своите странни и прекрасни пури. — Quid est veritas219, както казваше един мой познат отпреди много години. В известен смисъл става дума за куп глупости. Само като начало, ако се разделят точните размери на основата на точната височина, умножена по две, като се включат и десетичните знаци, получава се не числото Пи, а 3,1417254. Разликата е малка, но важна. Между другото един ученик на Пиаци Смит, Флайндърс Питри, който впрочем се е занимавал и с измерването на Стоунхендж, твърди, че веднъж изненадал маестрото да пили гранитните блокове в стаята на фараона, за да му излязат сметките… Навярно са клюки, но на Пиаци Смит не може да се вярва изцяло. Достатъчно е човек да го е виждал как си връзва вратовръзката. И все пак между множеството глупости има и някои неоспорими истини. Бихте ли дошли до прозореца, господа?

Разтвори с театрален жест прозореца, покани ни да погледнем навън и ни показа в далечината, на ъгъла на уличката и булеварда, една дървена будка от тези, в които обикновено се продават лотарийни билети.

— Ако желаете, господа — каза, — можете да отидете да измерите тази будка. Ще видите, че дължината на предната част е 149 сантиметра, иначе казано, една стомилиардна част от разстоянието между Земята и Слънцето. Височината в задната част, разделена на широчината на прозореца, дава 176:56=3,14. Височината на предната част е 19 дециметра, тоест се равнява на броя на годините от гръцкия лунен цикъл. Сборът на височините на двата предни и на двата задни ръба е 190х2+176х2=732, което е годината на победата при Поатие220. Ширината на дъската отпред е 3,10 сантиметра, ширината на рамката на прозореца е 8,8 сантиметра. Като заменим вътрешните цифри със съответствуващите им букви от азбуката, получаваме С10Н8, което е химическата формула на нафталина.

— Невероятно! — възкликнах. — Вие ли го открихте?

— Не, отвърна Алие. — Друга подобна будка е измерил някой си Жан-Пиер Адан. Предполагам, че всички лотарийни будки са с приблизително еднакви размери. С числата човек може да прави каквото си иска. Ако взема например свещеното число 9 и искам да получа 1314, годината на изгарянето на Жак дьо Моле — велика дата за хора като мен, които се обявяват за поклонници на Тамплиерската традиция, какво правя? Умножавам 9 по 146, съдбоносна година за разрушаването на Картаген. А как стигам до резултата? Разделям 1314 на две, после на три и т.н., докато не намеря подходяща дата. Бих могъл също така да разделя 1314 на 6,28, тоест на удвоеното число Пи, и ще получа 209. Може, защото това е и годината, когато Атал I, цар на Пергам, се възкачва на трона. Доволни ли сте?

— Значи не вярвате в нумерологията? — запита разочарован Диоталеви.

— Аз ли? Твърдо вярвам, смятам, че вселената е величествен концерт на нумерологични съответствия и че прочитът на числото, както и неговото символично тълкуване представляват пътя на познанието за привилегированите. Но ако светът, низш и висш, е система от съответствия, в която всяко нещо е на мястото си, естествено е както будката, така и пирамидата, и двете рожби на човешкия разум, подсъзнателно да са възпроизвели в своята структура хармониите на космоса. Тези така наречени пирамидолози откриват с невероятно усложнени средства една линейна истина, при това и древна, и всеизвестна. Самата логика на изследването и на откритието е противоестествена, защото е логика на науката. Логиката на знанието няма нужда от открития, защото вече знае. Защо трябва да се доказва това, което не би могло да бъде другояче? Ако има тайна, то тя е някъде много по-дълбоко. Тези ваши автори остават просто на повърхността. Предполагам, че този тук преразказва всички легенди за египтяните, които познавали електричеството…

— Няма да ви питам как познахте.

— Виждате ли? Задоволяват се с електричеството като всички инженери, подобни на Маркони. Много по-малко наивна е хипотезата за радиоактивността. Това е едно интересно предположение, което, за разлика от хипотезата за електричеството, би могло да обясни прословутото проклятие на Тутанкамон. Как са успявали египтяните да повдигнат каменните блокове на пирамидите? Дали са ги изкачвали с помощта на електрически кранове, или пък са ги повдигали чрез атомната енергия? Египтяните са открили начина да преодоляват земното притегляне и може би са притежавали тайната на левитацията. Друга форма на енергията… Знае се, че халдейските жреци са задвижвали свещените машини само посредством звука и че жреците на Карнак и на Тива са могли да отварят вратите на храма само с гласа си. А какво според вас, като се замислим, е легендата за „Сезам, отвори се“?

— Добре, и после? — запита Белбо.

— Това е най-важното, драги приятелю. Електричество, радиоактивност, атомна енергия, истинският посветен знае, че това са метафори, повърхностни прикрития, условни измами, в най-добрия случай жалки последствия от една далеч по-древна и забравена сила, която посветеният търси и някой ден ще познае. Би трябвало да я наричаме… — поколеба се за миг — „телурични токове“.

— Какво? — запита вече не си спомням кой от нас.

Алие изглеждаше разочарован.

— Виждате ли? Тъкмо се надявах, че между вашите кандидати ще намеря някой, който да ми каже нещо по-интересно. Забелязвам, че е много късно. Добре, приятели, договорът е сключен, останалото бяха отвлечени разсъждения на стар учен.

Тъкмо ни подаваше ръка, когато влезе прислужникът и му прошепна нещо на ухото.

— О, нашата скъпа приятелка! — възкликна Алие. — Бях забравил. Поканете я, нека почака една минута… не, не в хола, по-скоро в турския салон.

Скъпата приятелка навярно се чувствуваше вътрешна в тази къща, защото вече беше на прага на кабинета и без дори да ни погледне, в полумрака на вече отиващия си ден, с уверена стъпка се насочи към Алие, погали го по лицето палаво и му каза:

— Няма да ме караш да чакам пред вратата ти, нали, Симон?

Беше Лоренца Пелегрини.

Алие се отдръпна бързо, целуна й ръка и й каза, посочвайки ни:

— Скъпа моя, мила София, ти умееш да се чувствуваш у дома си във всеки дом, който озаряваш. Но тъкмо изпращах моите гости.

Лоренца ни забеляза и ни махна весело с ръка — не си спомням някога да съм я виждал изненадана или смутена.

— Ах, каква прелест — каза, и вие ли познавате моя приятел? Как си, Якопо. (Не го запита, просто каза.)

Забелязах, че Белбо пребледнява. Взехме си довиждане. Алие ни увери, че е бил щастлив да се запознае с нас.

— Убеден съм, че нашата обща приятелка е едно от най-невинните същества, които някога съм срещал. Във вродената й свежест, позволете ми това съждение на стар мъдрец, виждам богинята София, изгнаничка на земята. Скъпата ми София, не ми остана време да те предупредя, че обещаната вечер се отлага с няколко седмици. Много съжалявам.

— Няма значение — отвърна Лоренца, ще почакам. Вие в бара ли отивате? — запита ни или по-скоро заповяда ни тя. Добре, след половин час и аз съм там, искам Симон да ми даде някой от неговите еликсири, трябва да ги опитате и вие, но той казва, че са само за избраници. После ще дойда.

Алие се усмихна със снизходителния израз на любящ чичо, покани я да седне и ни изпрати до външната врата.

Озовахме се на улицата, седнахме в моята кола и потеглихме към „Пилад“. Белбо беше онемял. През целия път никой от нас не се обади. Но в бара вече се налагаше да прекъснем магията.

— Няма да ми е приятно да съм ви свързал с някой луд — казах.

— Не сте, отвърна Белбо. — Човекът е интелигентен, проницателен. Само че живее в свят, различен от нашия. После добави мрачно: — Или почти…

49

„Traditio Templi“221 постулира сам по себе си традицията на едно тамплиерско рицарство, духовна и затворена общност…

(Анри Корбен, „Храм и съзерцание“, Париж, „Фламарион“, 1980)

— Мисля, че разбрах какво представлява вашият Алие, Казобон, заяви Диоталеви, който си беше поръчал чаша шампанско на Пилад, макар че ние се опасявахме за неговото духовно здраве. — Това е човек, който се интересува от мистичните науки и презира слухарите и дилетантите. Но както недвусмислено го чухме днес да казва, презирайки ги, той ги изслушва и критикува, без да им показва, че се различава от тях.

— Днес господин, граф или маркграф, все едно, Алие произнесе една ключова дума, каза Белбо. — Духовна общност. Презира ги, но се усеща единен с тях, свързан с духовната общност. Мисля, че го разбирам.

— В какъв смисъл? — запитахме ние.

Белбо беше вече на третия джин-мартини (уиски — вечер, твърдеше той, защото успокоява и те кара да мечтаеш, а в късния следобед — джин-мартини, защото възбужда и подсилва). Впусна се да разказва за детството си в Х., както вече беше направил веднъж пред мен.

— Беше през периода 1943–1945 година, искам да кажа при прехода от фашизма към демокрацията, после отново към диктатурата на република Сало222, но с партизанската война в планините. В началото на тази история бях на петнадесет години и се бях преселил в къщата на чичо Карло. Живеехме в града, но през 1943-та започнаха бомбардировките и майка ми реши, че трябва да си вдигаме чуковете, както се казваше тогава. В Х. живееха чичо ми Карло и леля ми Катерина. Чичо Карло произхождаше от семейство на земеделци и беше наследил къщата в Х. заедно със земите, дадени под аренда на някой си Аделино Канепа. Арендаторът работеше, жънеше житото, правеше вино и даваше половината от реколтата на собственика. Естествено, напрегнати отношения: арендаторът се смяташе за експлоатиран, а собственикът — за измамен, защото получаваше само половината от това, което даваше неговата земя. Собствениците ненавиждаха арендаторите, арендаторите ненавиждаха собствениците. Но съжителствуваха, както беше в случая с чичо Карло. През 1914 година чичо Карло се беше записал доброволец в алпийските войски. Пиемонтски темперамент, целият изтъкан от дълг към родината, той беше станал първо лейтенант, после капитан. Накратко казано, в битката край Карсо се оказал близо до един ненормален войник, който гръмнал бомбата, както я държал в ръце — иначе защо ще се нарича „ръчна бомба“? Както и да е, бил хвърлен в общия гроб, когато някакъв санитар забелязал, че е още жив. Отнесли го в полевата болница, махнали му едното око, което вече висяло извън орбитата, отрязали му ръката и по думите на леля Катерина му поставили метална плочка под окосмената част на главата, защото бил загубил парче от черепа си. С други думи, хирургически шедьовър, от една страна, и герой — от друга. Сребърен медал, Кавалерски кръст на италианската корона и след войната — топло местенце в държавната администрация. Чичо Карло в края на краищата стана директор на данъчното в Х., където беше получил наследство, и отиде да живее във фамилната къща заедно с Аделино Канепа и неговото семейство.

Като директор на данъчното чичо Карло беше един от местните големци. А като инвалид от войната и Кавалер на италианската корона, той не можеше да не симпатизира на временното правителство, което в случая представляваше фашистката диктатура. Фашист ли беше чичо ми Карло?

Дотолкова, доколкото, както се казваше през шестдесет и осма, фашизмът бе върнал отново на почит бившите воини и ги възнаграждаваше с ордени и постове, чичо Карло, може да се каже, беше умерен фашист. Но достатъчно, за да бъде ненавиждан от Аделино Канепа, който пък беше антифашист по съвсем основателни причини. Всяка година трябваше да отива при него, за да подновява своята данъчна декларация. Пристигаше в данъчното със съучастническо и примирено изражение, след като се беше опитал да подкупи леля Катерина с една торба яйца. И се озоваваше пред чичо Карло, който не само беше неподкупен като герой, но и знаеше по-добре от когото и да било колко му е откраднал Аделино Канепа през годината и не му прощаваше нито грош. Аделино Канепа се обяви за жертва на диктатурата и започна да разпространява клевети по адрес на чичо Карло. Двамата живееха в една къща, единият на господарския първи етаж, другият — на партера, срещаха се сутрин и вечер, но вече не се поздравяваха. Контакта поддържаше леля Катерина, а след нашето пристигане — майка ми, която Аделино Канепа даряваше с цялата си симпатия само поради факта, че беше снаха на чудовище. Всяка вечер в шест чичо ми се прибираше с вечния си сив двуреден костюм, бастуна и един брой на още непрочетения вестник „Стампа“. Вървеше изправен като войник от алпийските войски, с едното си сиво око, вперено в атакуваната кота. Минаваше пред Аделино Канепа, който в този момент обикновено взимаше глътка въздух на пейката в градината, и сякаш не го забелязваше. След това се срещаше с госпожа Канепа на вратата и тържествено сваляше шапка. Така всяка вечер, година подир година.

Беше вече осем часът. Лоренца не идваше, както беше обещала. Белбо пиеше петия джин-мартини.

— Дойде четиридесет и трета. Една сутрин чичо Карло влезе при нас, събуди ме с целувка и каза: момчето ми, искаш ли да научиш най-голямата новина на годината? Прогонили са Мусолини. Не разбрах дали чичо Карло страдаше от това. Дори и да страдаше, не го показа. Беше примерен гражданин и държавен служител. И продължи да ръководи данъчната служба за правителството на Бадолио. След това настъпи осми септември, зоната, в която живеехме, премина под контрола на Социалната република и чичо Карло се приспособи. Събираше данъците за Социалната република. Канепа разправяше наляво и надясно какви връзки има с първите партизански отряди там, в планината, и обещаваше нечувани отмъщения. Ние, децата, още не знаехме кои са партизаните. Много се говореше за тях, но никой още не ги беше виждал. Разказваха за началника на бадолийците, някой си Терци (естествено, прозвище, каквито тогава всички си измисляха, и мнозина твърдяха, че го бил взел от онзи Терци, героя от комиксите, приятеля на Дик Светкавицата), бивш началник на карабинерите, който при първите сблъсъци с фашистите и есесовците загубил единия си крак и командувал всички отряди по хълмовете в околностите на Х. После се случи, каквото се случи. Един ден партизаните нахлуха в селото. Бяха слезли от хълмовете и сновяха по улиците, още нямаха определена униформа, носеха само светлосини кърпи на врата, и току изстрелваха по някой картечен откос във въздуха, за да съобщят, че са там. Новината бързо се разпространи, всички се затвориха по къщите, още не се знаеше що за хора са. Леля Катерина плахо изрази надеждата си: нали бяха приятели на Аделино Канепа, или поне Аделино Канепа твърдеше, че е техен приятел, нима щяха да сторят нещо на чичо Карло? Сториха го. Разбрахме, че група партизани се втурнали в канцеларията на данъчното, арестували чичо Карло и го отвели в неизвестна посока. Леля Катерина се строполи на леглото, викайки, че ще го убият, и от устата й заизлиза белезникава пяна. Достатъчно било да го ритнат с ботуш и заради металната плочка в главата веднага щял да умре. Чул виковете на леля, пристигна Аделино Канепа с жена си и децата си. Леля му изкрещя, че бил Юда, че той бил предал чичо на партизаните, защото събирал данъците за Социалната република. Аделино Канепа й се закле във всичко най-свято, че не е вярно, но се виждаше, че се чувствува виновен, защото беше дрънкал прекалено много. Леля ми го изгони. Аделино Канепа се разплака, обърна се към майка ми, припомни й всички случаи, когато бил отстъпвал един заек или едно пиле на смешна цена, майка ми потъна в гордо мълчание, леля Катерина продължи да бълва белезникава пяна. Аз хлипах. В края на краищата, след двучасово мъчение, чухме викове и чичо Карло се появи на велосипед, който управляваше с единствената си ръка, и се държеше тъй, сякаш се връщаше от разходка. Веднага забеляза суматохата в градината и намръщен запита какво се е случило. Ненавиждаше разправиите, както всички хора от нашия край. Качи се горе, приближи се до леглото на леля Катерина, която още приритваше с кльощавите си крака, и я попита от какво е толкова развълнувана, какво толкова се е случило. А се бе случило това, че партизаните, като разбрали какво е говорил Аделино Канепа, решили, че чичо Карло е един от представителите на режима, и го арестували за назидание на останалите. Завели чичо Карло с камион извън града и го изправили пред Терци, отрупан с военни отличия, с картечница в дясната ръка, а лявата — опряна на патерицата. А чичо Карло, но изобщо не мисля, че е било хитрост, по-скоро инстинкт, навик, воински ритуал — застанал мирно, представил се, майор от алпийските войски Карло Ковасо, ранен и инвалид от войната първа категория, сребърен медал. Терци също се изпънал в „мирно“ и се представил — старшина Ребауденго от Кралските карабинери, комендант на бадолийска бригада „Бетино Рикасоли“, бронзов медал. „Къде?“ — запитал чичо Карло. А Терци, като подчинен, отвърнал: „При Пордой, господин майор, кота 327.“ „Боже мой! — възкликнал чичо Карло. — Аз пък бях на кота 328, трети полк!“ „Битката на равноденствието?“ „Да, битката на равноденствието.“ „А обстрелът на Петте Пръста?“ „Спомням си го като днес.“ „А нападението с байонетите по поста пред «Сан Криспино»?“ „Да, по дяволите!“ Изобщо все в тоя дух. После, нашият без ръка, другият без крак, като един правят крачка напред и се прегръщат. Терци му казал: „Как може, господин майор, как е станало така, че вие събирате данъците за едно фашистко правителство, подчинено на завоевателя?“ „Вижте какво, коменданте — отвърнал му чичо Карло, аз имам семейство и получавам заплата от централното правителство, което е, каквото е, и не съм го избирал аз. Вие как бихте постъпили на мое място?“ „Драги майоре — казал Терци, на ваше място бих постъпил по същия начин, но го давайте по-кротко, гледайте да не се престаравате.“ „Ще гледам, коменданте, отвърнал му чичо Карло, нямам нищо против вас, и вие сте синове на Италия и смели бойци.“ Мисля, че са се разбрали, защото и двамата са изричали Родина с главно Р. Терци заповядал да дадат на чичо Карло един велосипед и чичо Карло си тръгнал. Аделино Канепа ни се чу, ни се видя в продължение на няколко месеца. Това е, не зная дали се нарича духовна общност, но едно е сигурно: съществуват едни връзки, които стоят над всякакви пристрастия.

50

Защото аз съм първата и последната. Аз съм почитаната и ненавижданата. Аз съм блудницата и светицата.

(Цитат от Надж Хаммади, 6, 2)

Влезе Лоренца Пелегрини. Белбо погледна към тавана и поръча последно мартини, във въздуха се усещаше напрежение и аз понечих да стана. Лоренца ме задържа.

— Не, всички идвате с мен, тази вечер се открива изложбата на Рикардо, започнал е да рисува в нов стил! Велик е, Якопо, ти го познаваш!

Знаех кой е Рикардо, все се въртеше в „Пилад“, но тогава не разбрах защо Белбо още по-неотклонно съсредоточи поглед в тавана. След като прочетох файловете, вече зная, че Рикардо е бил мъжът с белега, с когото Белбо не е имал смелост да влезе в двубой.

Лоренца настояваше, галерията не била далече от „Пилад“, били организирали истински купон, дори оргия. Диоталеви се стресна и веднага заяви, че трябвало да се прибира, аз се колебаех, но беше очевидно, че Лоренца иска да отида, а това също причиняваше страдание на Белбо, който виждаше как моментът за диалог на четири очи все повече се отдалечава. Но не можах да се измъкна и тръгнахме.

Не обичах много този Рикардо. В началото на шестдесетте години произвеждаше скучни картини — платна на черни и сиви ивици, прекалено геометрични, малко тип „оптически“, от които те заболяват очите. Озаглавяваше ги „Композиция 15“, „Паралакс 17“, „Евклид X“. Едва беше започнала шестдесет и осма, и той се втурна да излага в окупираните сгради, беше променил само малко палитрата и вече представяше силни контрасти между черно и бяло, тъканта беше по-едра, а заглавията бяха от рода на „Това е само началото“, „Молотов“, „Сто цвята“. Когато се върнах в Милано, видях негова изложба в един клуб, в който се събираха поклонници на доктор Вагнер, беше се отказал от черното, работеше върху бели структури, при които контрастите се образуваха само от релефа на слоя боя върху грапавата хартия, тъй че картините, както сам обясняваше, разкривали различни профили според наклона на светлината. Наричаха се „Възхвала на неяснотата“, „На/Преки“, „То“, „Бергщрасе“, „Отрицание 15“.

Онази вечер, веднага щом влязох в новата галерия, разбрах, че поетиката на Рикардо е претърпяла значителна еволюция. Експозицията бе озаглавена „Megale Apophasis“223. Рикардо бе преминал към фигуративната живопис, а палитрата му имаше перлени оттенъци. Играеше си с цитати и понеже, убеден съм, не умееше да рисува, предполагам, че е работил, прожектирайки върху платното диапозитиви на прочути картини — изборът му обхващаше както „пожарникарите“ от края на миналия век, така и символистите от началото на нашия. Върху първоначалната скица после прилагаше точковидна техника, преливайки постепенно цветовете и преминавайки точка по точка през целия спектър, тъй че започваше винаги от един много ярък и пламтящ център, за да стигне до абсолютното черно, или обратното — в зависимост от мистичната или космическа концепция, която желаеше да изрази. Имаше планини, от които струяха светлинни лъчи, разделени на облаци от сфери в мрачни цветове, тук-там изникваха концентрични небеса със загатнати ангели, размахващи прозрачни криле, нещо твърде наподобяващо „Раят“ на Доре. Заглавията бяха „Беатрикс“, „Мистична Роза“, „Данте“, „Гавриил 33“, „Верни на любовта“, „Атанор“, „Хомункулус 666“ — ето откъде идва страстта на Лоренца към хомункулусите, казах си. Най-голямата картина се наричаше „София“ и представяше нещо като лава от черни ангели, които бликаха отдолу, пораждайки едно бяло същество, галено от мъртвешкосиви ръце, прекопирани от тази, която се издига към небето в „Герника“. Смесицата беше твърде съмнителна и от близо изпълнението изглеждаше недодялано, но от два-три метра ефектът беше доста лиричен.

— Аз съм консервативен реалист — прошепна ми Белбо, разбирам само Мондриан. Какво представлява една не-геометрична картина?

— Преди той беше геометричен — отвърнах.

— То не беше геометрия. Беше редене на плочки за баня.

В това време Лоренца се бе впуснала да целува Рикардо, докато той и Белбо си размениха само леко кимване. Имаше голяма блъсканица, галерията приличаше на нюйоркско таванско помещение, цялата в бяло и с оголени тръби за отопление или за вода в горната част. Кой знае колко пари бяха пръснали, за да я устроят по този начин. В единия ъгъл звукова уредба оглушаваше присъствуващите с ориенталска музика, от тази с цитри, доколкото си спомням, дето не можеш да доловиш никаква мелодия. Всички преминаваха разсеяно край картините, за да се струпат пред масите в дъното и да грабнат пластмасовите чаши. Бяхме пристигнали във вихъра на празненството, помещението беше силно задимено, от време на време някое момиче задвижваше тялото си в танц, но всички още бяха заети с разговори и с консумация пред бюфета, в интерес на истината много богат. Настаних се на един диван пред който, на пода, беше оставена купа, още пълна с плодова салата. Тъкмо щях да си сипя, защото не бях хапнал нищо, но изведнъж ми се стори, че откривам следа от подметка, която бе смачкала в средата плодовите кубчета, превръщайки ги в еднородна маса. Всичко беше възможно, защото по пода вече лъщяха петна от бяло вино, а и някои от гостите се движеха с мъка.

Белбо беше докопал една чаша и лениво, на пръв поглед без определена цел, се придвижваше, потупвайки от време на време някой познат по рамото. Искаше да се добере до Лоренца.

Но малцина стояха на едно място. Тълпата беше обхваната от нещо като кръгово движение, също като пчелите, които търсят още неоткрито цвете. Аз не търсех нищо, но въпреки това станах и се включих в обиколката, подчинявайки се на импулсите, които ми предаваха околните. Виждах недалеч от мен Лоренца, която блуждаеше и с театрална радост разпознаваше този или онзи, високо вдигнала глава, с престорено присвити от мнимо късогледство очи, изпънати и стегнати рамене и гърди, и плавна походка на жирафа.

В един момент естественият поток ме отхвърли към ъгъла до една маса и ме притисна към гърбовете на Лоренца и Белбо, които най-сетне се бяха срещнали, може би случайно, и също като мен бяха блокирани от тълпата. Не зная дали забелязваха присъствието ми, но сред тази шумотевица никой вече не чуваше какво си говорят другите. Чувствуваха се изолирани и аз бях принуден да слушам техния разговор.

— Кажи сега, питаше Белбо, къде се запозна с твоя Алие?

— Моя ли? Той е и твой, доколкото разбрах днес. Ти можеш да познаваш Симон, а аз — не, така ли?

— Защо му викаш Симон? Защо той те нарича София?

— Но това е игра! Запознах се с него у едни приятели, стига ли ти? И смятам, че е чудесен. Целува ми ръка като че ли съм принцеса. Освен това може да ми бъде баща.

— Внимавай да не стане баща на детето ти.

Сякаш чувах себе си да говоря на Ампаро в Баия. Лоренца беше права. Алие умееше да целува ръка на младите жени, които не познаваха този ритуал.

— Защо Симон и София? — настояваше Белбо. — Той Симон ли се казва?

— О, това е вълшебна история. Ти например знаеш ли, че нашият свят е плод на една грешка и че в известен смисъл вината е и моя? София била женската част на Бога, защото тогава Бог бил повече жена, отколкото мъж, а после вие сте му сложили брада и сте започнали да го наричате Той. Аз съм била неговата добра половина. Симон казва, че съм искала да създам света без позволение, аз, София, която се е наричала също, чакай, как беше?… а, да, Еноя. Мисля, че моята мъжка част не е искала да създава — може би не е имала смелост или е била импотентна, но аз, вместо да се съобразя, съм решила да направя света сама, нямала съм търпение, смятам, че е било от изблик на любов, така е, обожавам целия този объркан свят. Затова съм душата на този свят. Така казва Симон.

— Колко мило. На всичките си приятелки ли говори така?

— Не приказвай глупости. Само на мен. Защото по-добре от теб е разбрал какво представлявам. Не се опитвай да ме приспособиш към собствената си представа. Той разбира, че трябва да бъда оставена да живея по своя си начин. Така е направила София, заела се да създава света. Сблъскала се с първичната материя, която била отвратителна, предполагам, не е използувала дезодоранти, и мисля, че не нарочно, но май тя е създала Демо… Как се казваше?…

— Да не е Демиурга?

— Точно така, него. Не си спомням дали този Демиург го е направила София или пък той вече съществувал, а тя само го подучила, хайде, действувай, направи света и после ще се забавляваме. Този Демиург сигурно не е бил кой знае колко сръчен и не знаел как да го направи, дори не е трябвало изобщо да го прави, защото материята е лоша и той не е имал право да се меси. Но както и да е, направил, каквото направил, и София останала вътре. Затворничка на света.

Лоренца говореше и пиеше много. Всеки две минути, докато мнозина вече се бяха скупчили в средата на залата и със затворени очи сладострастно се олюляваха в ритъм, Рикардо минаваше край нея и й наливаше нещо в чашата. Белбо се мъчеше да го спре, казвайки, че Лоренца вече достатъчно е пила, но Рикардо се смееше, поклащайки глава, а тя се бунтуваше, твърдейки, че издържа на алкохола повече от Якопо, защото е по-млада.

— Окей, окей — отвръщаше Белбо, не слушай дядо си, слушай Симон. И какво друго ти каза той?

— Това, че съм затворница на света, дори на злите ангели… защото в тази история ангелите са лоши и са помогнали на Демиурга да направи цялата беля… лошите ангели, значи, ме държат при тях, не ми позволяват да избягам и ми причиняват страдание. Но от време на време някой човек ме разпознава. Като Симон. Той ми обясни, че вече веднъж му се случило, преди хиляда години, защото не ти казах, но Симон е практически безсмъртен, знаеш ли колко неща е видял…

— Да, да, добре. Но вече престани да пиеш.

— Ш-ш-т… Веднъж Симон откри, че съм била блудница от един бордей в Тир и че съм се казвала Елена…

— Такива неща ли ти разправя този господин? И ти си доволна. Позволете да ви целуна ръката, стервичка мила на моя лайнян свят… Какъв кавалер!

— В случая блудницата е била онази Елена. И освен това, когато в ония времена се казвало блудница, означавало свободна жена, без окови, интелектуалка, жена, която не желае да бъде домакиня, и ти го знаеш, блудницата била придворна дама, която имала салон, днес би била тази, която е мениджър, ти ще наречеш ли курва един мениджър в рокля? Ще я сравниш ли с тия, дето палят огньовете по пътищата, за да привличат камионджиите?

В този момент Рикардо отново се приближи и я хвана за ръката:

— Ела да танцуваме.

Отидоха в средата на залата, сънливо се залюляха в ритъма на музиката, сякаш удряха бавно с крака по барабан. Но от време на време Рикардо я привличаше към себе си, поставяше ръка на тила й с жест на притежател и тя се оставяше в ръцете му със затворени очи и блажено изражение, като отмяташе глава назад и косите й се спускаха отвесно над гърба й. Белбо палеше цигара от цигара.

Малко по-късно Лоренца хвана Рикардо за кръста и го поведе бавно в посока към Белбо. Продължавайки да танцува, тя взе чашата от ръката му. Държеше Рикардо с лявата, чашата с дясната, гледаше с влажни очи Белбо и може би плачеше, но в същото време се смееше… И му говореше.

— И не е било само веднъж, знаеш ли?

— Само веднъж какво? — запита Белбо.

— Да е срещал София. Няколко века по-късно Симон бил и Гийом Постел224.

— Да не прислужвал в хотел?

— Идиот. Постел бил учен от Ренесанса, който четял еврейски…

— Иврит.

— Да, де. Все едно. Четял, както децата четат Мики Маус, на прима виста. Значи, в една болница във Венеция срещнал стара неука слугиня, неговата Йоана, поглежда я и казва: това е, разбрах, ето го новото превъплъщение на София, на Еноя, на Великата Майка на Света, слязла сред нас, за да избави целия свят, който носи женска душа. И така Постел отвел Йоана със себе си, всички го сметнали за луд, но той — не, обожава я, иска да я освободи от затвора на ангелите, а когато тя умряла, той останал един час да съзерцава слънцето и после въобще нито пил, нито ял, обладан от Йоана, която е мъртва, но продължава да живее, защото е все тук, на този свят, и понякога разцъфва отново, така да се каже, превъплъщава се… Не е ли тъжна история?

— Обливам се в сълзи. И толкова ли ти харесва да бъдеш София?

— Но аз съм София и за теб, миличък. Знаеш ли, че преди да ме познаваш, носеше отвратителни връзки и имаше пърхот?

Рикардо отново я беше хванал за тила.

— Мога ли да участвувам в разговора? — намеси се той.

— Ти кротувай. Нали танцуваме? Ти си инструментът на моето сладострастие.

— Тогава добре.

Белбо продължи, сякаш другият не съществуваше:

— Значи ти си неговата блудница, неговата феминистка мениджър, а той е твоят Симон.

— Аз не се казвам Симон — обади се Рикардо, вече плетейки език.

— Не говорим за теб, отвърна Белбо.

От известно време бях неудобен за него. Той, който винаги ревниво пазеше в тайна своите чувства, излагаше на показ ревността си пред един свидетел, дори съперник. Но последната му реплика ми откри, че като се разголваше пред другия, в момента, когато истинският противник беше трети, той утвърждаваше по единствения възможен за него начин своите права над Лоренца.

В това време Лоренца отговаряше, но вече беше поискала още една чаша от някого:

— Това е игра. Аз обичам само теб.

— Добре поне, че не ме мразиш. Слушай, искам да се прибирам, гастритът ми се обажда. Аз още съм затворник на първичната материя. На мен Симон не ми е обещавал нищо. Искаш ли да си тръгваме?

— Нека останем още малко. Толкова е приятно. Не се ли забавляваш? Освен това още не съм разгледала картините. Видя ли онази, дето Рикардо я е рисувал по мен?

— Колко неща ми се иска да направя по теб, обади се Рикардо.

— Вулгарен си. Дръпни се. Говоря с Якопо. Виж какво, Якопо, само ти ли можеш да си правиш интелектуални игри със своите приятели? Защо аз да не мога? Кой ме смята за блудница от Тир? Не друг, а ти.

— Аз, разбира се. Аз съм този, който само чака удобен случай да те хвърли в ръцете на разни старци.

— Той никога не ме е пипнал с пръст дори. Не е сатир. Може би ти е неприятно, че не желае да ме заведе в леглото си, но ме смята за интелектуална партньорка.

— Муза.

— Точно това не биваше да го казваш. Рикардо, помоли някой да ми донесе нещо за пиене.

— Не, чакай, спря я Белбо. — Сега ще ми кажеш на сериозно ли го взимаш, искам да разбера дали си луда, или не. И престани да пиеш. Кажи ми, на сериозно ли го взимаш, по дяволите!

— Миличък Якопо, това е само игра между мен и него. И най-прекрасното в тази история е, че когато София разбира коя е и се освобождава от тиранията на ангелите, може да си живее освободена от греха…

— Значи си престанала да вършиш грехове?

— Моля те, размисли, каза Рикардо, като я целуна целомъдрено по челото.

— Напротив, отвърна тя на Белбо, без дори да погледне художника, нищо тук вече не е грях, мога да правя всичко, което пожелая, за да се освободя от плътта, аз съм над доброто и злото.

Побутна Рикардо, отблъсна го от себе си и заяви високо:

— Аз съм София и за да се освободя от ангелите, трябва да изръша… извръша… из-вър-ша всички грехове, дори най-сладостните!

Леко олюлявайки се, тя се отправи към ъгъла, където седеше едно момиче, облечено в черно, с бледа кожа и силно гримирани очи. Придърпа я към средата на залата и започна да танцува с нея. Почти се прилепи до тялото й, с ръце, притиснати към ханша й.

— Мога да се любя и с теб — каза. И я целуна в устата.

Гостите се бяха събрали в полукръг около тях, доста възбудени, и някой извика нещо. Белбо беше седнал с непроницаемо изражение на лицето и наблюдаваше сцената като импресарио, който присъствува на репетиция. Беше изпотен и имаше тик на лявото око, какъвто никога не бях забелязвал при него. Изведнъж, когато Лоренца вече от пет минути танцуваше, подчертавайки все повече движенията на съблазнителка, избухна:

— Сега вече ела тук.

Лоренца застина, разкрачи се и извика:

— Аз съм стервата и светицата!

— Ти си отвратителна — каза Белбо, ставайки. Приближи се до нея, сграбчи я за ръката и я повлече към изхода.

— Спри! — извика тя.

— Как си позволяваш… След това избухна в сълзи и обгърна шията му с ръце.

— Миличък, но аз съм твоята София, защо се ядосваш?…

Белбо я хвана нежно за раменете, целуна я по бузата, отметна косите й и обръщайки се към публиката, каза:

— Не й се сърдете, не е свикнала да пие толкова…

Дочух смехове сред присъствуващите. Мисля, че и Белбо ги чу. Видя ме на изхода и направи нещо, което така и не разбрах дали беше предназначено за мен, за другите в залата или за него самия. Направи го незабележимо, полугласно, когато вниманието на останалите вече беше насочено другаде.

Като продължаваше да държи Лоренца за раменете, се обърна към залата и каза бавно като човек, който изрича нещо безспорно:

— Кукуригу.

51

Когато някой кабалист иска да ти каже нещо, не мисли, че ти говори глупости, прости неща или безсмислици, говори ти мистерии, предсказания…

(Томазо Гарцони, „Театър на различните и разнообразни светски мозъци“, Венеция, „Дзанфрети“, 1583, глава XXXVI)

Изобразителният материал, който бях събрал в Милано и Париж, не беше достатъчен. Господин Гарамонд ми разреши да отида за няколко дни в Мюнхен, в Дойчес Музеум.

Прекарах няколко вечери из барчетата на Швабинг, или в онези огромни подземия, където свирят възрастни господа с мустаци и къси кожени панталонки и влюбени двойки си разменят усмивки сред изпарения и миризма на свинско над високите халби бира, а следобедите използувах, за да разлиствам каталога на репродукциите. От време на време изоставях архивите и предприемах разходки из музея, където бяха възстановили всичко, което човешкото същество е могло да изобрети: натискаш едно копче и макети на петролни полета раздвижват своите сонди, влизаш в истинска подводница, завърташ система от планети, играеш си да произвеждаш киселини и верижни химически реакции — намирах се в един втори Парижки музей, само че не толкова готически, насочен към бъдещето и обитаван от смахнати на тема техника гимназиални ученички, които се учат да обичат инженерите.

В Дойчес Музеум човек може да научи и всичко за мините: слизаш по една стълба и се озоваваш в мина с всичките й джобове, асансьори за хора и коне, тесни проходи, в които пълзят изтощени и измъчени момченца (да се надяваме, восъчни). Пътуваш из мрачни и безкрайни коридори, спираш пред бездънни кладенци, чувствуваш студ, който те пронизва до костите, и почти долавяш миризмата на гризу. Изобщо всичко в мащаб едно към едно. Бях се залутал из един страничен тунел, вече загубил надежда, че ще съзра отново дневната светлина, когато видях надвесен над ръба на пропастта един посетител, който сякаш ми беше познат. Сбръчкано и пепеляво, лицето му не беше ново за мен, косите му бяха бели, погледът — на кукумявка, но чувствувах, че дрехата му би трябвало да бъде друга, като че ли бях виждал това лице над някаква униформа, сякаш срещах след много години свещеник в цивилни дрехи или монах без брада. Той също ме погледна, също така с колебание. Както става в подобни случаи, след кратка размяна на скришни погледи той пръв ме поздрави на италиански. Веднага го облякох в истинските му дрехи: трябваше да носи дълъг жълтеникав халат и да бъде господин Салон. „А. Салон, таксидермист“. Работилницата му се намираше на няколко врати от моя офис по същия коридор на бившата фабрика, където си играех на Марлоу в областта на културата. Бях го срещал по стълбището и си бяхме разменяли кимвания.

— Странно — каза, задържайки ръката ми, от толкова време сме съседи, а се запознаваме в земните недра, на хиляди мили разстояние.

Казахме си няколко любезности. Имах чувството, че прекрасно знае какво правя, и това беше странно, като се има предвид, че аз самият не го знаех точно.

— Какво ви води в този музей на техниката? Ако не се лъжа, вашето издателство се занимава с по-духовни неща.

— Кой ви е казал?

Махна неопределено с ръка.

— О, хората говорят. Аз имам много клиенти…

— Какъв вид хора посещават един препаратор на животни, извинете, един таксидермист.

— Всякакъв вид. И вие си мислите като всички, че това е необикновена професия. Но клиенти не липсват и са най-различни: музеи, притежатели на частни сбирки…

— Рядко съм виждал препарирани животни по къщите, казах.

— Зависи от това какви къщи посещавате. Или какви зимници.

— Че кой държи препарирани животни в зимника си?

— Някои го правят. Не всички светилища са на открито под слънцето или луната. Нямам доверие в този вид клиенти, но, нали разбирате, работата… Не ми харесват подземията.

— И затова се разхождате в тях?

— Проверявам ги. Нямам доверие в подземията, но искам да ги разбера. А възможностите не са толкова много: ще кажете, римските катакомби. Няма вече мистерия в тях, пълни са с туристи и ги контролира Църквата. Каналите на Париж… Били ли сте в тях? Човек може да ги посети в понеделник, сряда и последната събота на месеца, вход откъм моста Алма. И те са туристически обект. Разбира се, и в Париж има катакомби и подземия, а да не говорим за метрото. Били ли сте на улица Лафайет 145?

— Не съм, признавам си.

— Малко е настрани, между Източната и Северната гара. Сградата на пръв поглед не прави впечатление. Само ако човек внимателно се вгледа, забелязва, че дървените врати са всъщност железни, а стаите зад прозорците не са обитавани от векове. Никога не светят. Но хората отминават и нищо не забелязват.

— Какво не забелязват?

— Че къщата е изкуствена. Една фасада, само външност без покрив, без нищо. Празна. Всъщност е изход на шахта. Служи за вентилация на местното метро. Когато го разбереш, добиваш чувството, че си пред входа на долния свят, че ако можеш да се спуснеш между тези стени, ще проникнеш в подземния Париж. Случвало ми се е да стоя с часове пред тези врати, които прикриват Вратата на вратите. Началната спирка за пътуването към центъра на Земята. Защо, мислите, са направили всичко това?

— Казахте, че е заради вентилацията.

— Можеха да бъдат обикновени тръби. Не, не, пред тези подземия почвам да подозирам… Разбирате, нали?

Говорейки така за мрака, лицето му сякаш се осветяваше. Запитах го защо не се доверява на подземията.

— Защото, ако съществуват Властелините на света, те няма къде да се намират освен под земята. Това е истина, която всички отгатват, но малцина дръзват да изкажат. Може би единственият, който е имал смелостта да го каже черно на бяло, е Сент-Ив Д’Алвейдре. Чували ли сте за него?

Може би бях срещал името му в текстовете на някой от диаболистите, но споменът ми беше смътен.

— Това е този, който говори за Агарта, подземното жилище на Царя на света, тайния център на Синархията, каза Салон. — Не се е побоял, чувствувал се е защитен. Но всички, които са го последвали публично, са били отстранени, защото са знаели прекалено много.

Продължихме пътя си в тунела и господин Салон не преставаше да ми говори, хвърляйки разсеяни погледи към входовете на нови разклонения и устията на нови кладенци, сякаш търсеше в полумрака потвърждение на своите подозрения.

— Запитвали ли сте се някога защо всички модерни метрополии са се разбързали през миналия век да строят подземни градски мрежи?

— Мисля, че за да разрешат транспортните си проблеми.

— Когато не е имало автомобили, а само карети? Очаквах по-проницателно обяснение от човек с вашия интелект.

— А вие имате ли друго?

— Може би — отвърна господин Салон замислено. Но сякаш с това искаше да прекъсне разговора ни. И наистина след миг се досети, че имал работа. После, след като стисна ръката ми, се позабави, като че ли му бе хрумнала случайна мисъл:

— По този повод, оня полковник… Как се казваше… Оня, който дойде преди години в „Гарамонд“ да ви говори за някакво съкровище на Тамплиерите? Какво стана с него?

Останах като треснат от грубостта, с която той ми бе открил, че знае неща, смятани от мен за лична тайна. Исках да го запитам откъде ги е разбрал, но се уплаших. Казах му само уж безразлично:

— О, това е стара работа. Бях я забравил. Но по този повод, защо казахте „по този повод“?

— Така ли казах? А, да, разбира се, струваше ми се, че сте намерили нещо в едно подземие…

— Откъде знаете?

— Не помня. Някой ми каза. Може би някой клиент. Но аз ставам любопитен, когато се заговори за подземия. Мании на възрастта. Лека нощ.

Отдалечи се и ме остави да размишлявам над смисъла на тази странна среща.

52

В някои области на Хималаите между двадесет и двата храма, които представляват двадесет и двете Тайни на Хермес и двадесет и двата знака на някои свещени азбуки, Агарта образува мистичната Нула, неоткриваемото… Една огромна шахматна дъска, която се простира в недрата на земята под почти всички области на Земното Кълбо.

(Сент-Ив Д’Алвейдре, „Мисията на Индия в Европа“, Париж, „Калман-Леви“, 1886, с. 54 и 65)

Когато се върнах, разказах на Белбо и Диоталеви за срещата си и започнахме да разсъждаваме над различни хипотези: че Салон, ексцентрик и бъбривец, който изпитва удоволствие от мистериите, се е запознал с Арденти и толкова. Или: че Салон знае нещо за изчезването на Арденти и работи за тези, които са спомогнали за изчезването му. Трета хипотеза: че Салон е информатор на полицията…

После ни завъртя работата с други диаболисти и споменът за Салон се претопи между тях.

Няколко дни по-късно Алие пристигна в редакцията, за да даде мнение за текстовете, които Белбо му беше изпратил. Преценяваше ги педантично, строго, но и снизходително. Алие бе хитър, не му беше необходимо много, за да разбере двойната игра „Гарамонд“-„Мануцио“, и ние не криехме от него каква е истината. На пръв поглед сякаш разбираше и оправдаваше. Унищожаваше един текст с няколко остри забележки и после, с изтънчен цинизъм, предлагаше съответният автор да премине към „Мануцио“.

Запитах го какво може да ми каже за Агарта и за Сент-Ив Д’Алвейдре.

— Сент-Ив Д’Алвейдре ли?… — отвърна. Странен човек без съмнение, още от млад се движеше сред привържениците на Фабр д’Оливе225. Беше обикновен чиновник в министерството на вътрешните работи, но много амбициозен… Не ни направи добро впечатление, когато се ожени за Мари-Виктоар, но…

Алие не успя да се сдържи. Беше минал в първо лице. Това вече бяха спомени.

— Коя е Мари-Виктоар? — запита Белбо. — Обожавам клюките.

— Мари-Виктоар дьо Риснич, красавица от обкръжението на императрица Йожени226. Но когато се срещна със Сент-Ив, минаваше петдесетте. А той нямаше още и тридесет. Бракът беше в неин ущърб, разбира се. Не само, но за да му осигури титла, купи вече не си спомням какви земи, принадлежали някога на някакъв маркиз Д’Алвейдре. По този начин нашият приятел се сдоби с титлата, а в Париж се пееха куплети за „жиголото“. И тъй като можеше да живее от рентата, той се посвети на своята мечта. Беше си втълпил, че трябва да открие такава политическа формула, която да доведе до по-хармонично общество. Синархията като противовес на диктатурата. Едно европейско общество, управлявано от три съвета, в които да бъдат представени икономическата власт, съдопроизводството и духовната власт, тоест религиите и науката. Една просветена олигархия, която да измести класовата борба. Какво ли не сме чували!

— А Агарта?

— Разправяше, че веднъж бил посетен от тайнствен афганистанец, някакъв Хаджи Шарипф, който вероятно не е бил афганистанец, защото името е по-скоро албанско… Та той значи му открил тайната за седалището на Царя на Света — макар че Сент-Ив никога не спомена този израз, по-късно другите го подеха — Агарта, Неоткриваемото.

— Но къде се говорят тези неща?

— В „Мисията на Индия в Европа“. Един труд, който е оказал голямо влияние върху съвременната политическа мисъл. В Агарта съществували подземни градове, а под тях, в посока към центъра на земята, имало пет хиляди пундити, които я управлявали — очевидно цифрата пет хиляди напомня херметичните корени на езика на ведите, както те ни учат. А всеки корен е магическа йерограма, свързана с една небесна сила и с противостоенето на една адска сила. Централният купол на Агарта отвътре се осветявал от своего рода огледала, през които прониквала светлината, но само през енхармоничната гама на цветовете, чийто слънчев спектър от нашите трудове по физика представлява само диатоничната й част. Мъдреците на Агарта изследват всички свещени езици, за да достигнат до универсалния език, езика ватан. Когато засегнат твърде дълбоки тайни, се издигат над земята, левитирайки нагоре, и ако другарите им не ги задържали, можели да си разбият черепите в свода на купола. Приготовлявали светкавиците, насочвали цикличните токове на интерполарните и интертропикалните флуиди, интерференциалните отклонения в различните области на дължините и ширините на земното кълбо. Подбирали видовете и били създали малки, но изключително съвършени животни с гърбове на костенурки, с жълт кръст в средата на корубата и с по една уста и едно око на двата й края. Многокраки животни, които можели да се движат във всички посоки. В Агарта вероятно са се скрили Тамплиерите, след като били разпръснати, и оттам извършвали своите наблюдения над света. Друго?

— Ама… Сериозно ли е разправял тези неща?

— Мисля, че е приемал всичко буквално. Отначало го смятахме за ненормален, после си дадохме сметка, че намеква, може би по пророчески начин, за някакво окултно управление на историята. Нали някои казват, че историята е кървава и безсмислена загадка? Не е възможно, вероятно има някаква цел. Може би съществува някакъв Разум. Затова непредубедени хора са вярвали, векове наред, във Властелините, в Управниците, в Царя на Света, не толкова като физическа личност, а по-скоро като роля, една колективна роля, въплъщението, понякога временно, на едно Постоянно Намерение. Нещо, с което безусловно са имали контакт изчезналите днес велики монашески и рицарски ордени.

— А вие вярвате ли?

— Много по-уравновесени от него хора търсят Непознатите Управници.

— И намират ли ги?

Алие се засмя тихо, добродушно.

— Нима Непознатите Управници щяха да бъдат такива, ако се представяха на първия срещнат? Господа, трябва да работим. Имам още един ръкопис и по странно съвпадение той се отнася тъкмо до тайните общества.

— Струва ли? — запита Белбо.

— Нищо особено. Но за „Мануцио“ става.

53

Тъй като не може да управлява земните съдбини, защото правителствата ще се противопоставят, тази скрита организация може да действува само посредством тайни общества… Тайните общества, създавани там, където се е чувствувала необходимост, се разделят на ясно определени и на пръв поглед противостоящи групи, изповядващи най-различни мнения, за да ръководят поотделно и твърдо всички религиозни, политически, икономически и литературни партии, и се обединяват, за да получат един общ адрес, в един незнаен център, където е скрита могъща сила, която се стреми по този невидим начин да управлява всички тайни на земята.

(Ж. М. Хьоне-Вронски, цитиран от П. Седир, „История и доктрина на Розенкройцерите“, Руан, 1932)

Един ден видях господин Салон на вратата на неговата „лаборатория“. Изведнъж в полумрака ми се стори, че ей сега ще изкрещи като кукумявка. Поздрави ме като стар приятел и ме запита как вървят работите. Отвърнах му с махване на ръка, усмихнах му се и отминах.

Но отново ме обзе мисълта за Агарта. Както ми бе разказал Алие, идеите на Сент-Ив можеха да запленят някой от диаболистите, но не и да го разтревожат. А в думите и изражението на лицето на господин Салон в Мюнхен бях разчел тревога.

И така, излизайки, реших да отскоча до библиотеката и да потърся „Мисията на Индия в Европа“.

Както винаги в залата с картотеките и пред заемното гише имаше много народ. С доста бутане се добрах до картотеката, която ми трябваше, намерих индекса, попълних бланката и се насочих към библиотекаря. Той ми съобщи, че книгата е взета и, както става в библиотеките, изглеждаше щастлив. Но точно в този момент чух един глас зад гърба си:

— Тук е, тук е, току-що я върнах.

Обърнах се. Беше комисарят Де Анджелис.

Познах го, и той ме позна — бих казал, твърде бързо. Бях го виждал при обстоятелства, които бяха изключителни за мен, докато той изпълняваше рутинна задача. Освен това по времето на Арденти бях пуснал рядка брадичка и по-дълги коси. Страшна памет!

Дали ме държеше под наблюдение откакто се бях върнал? Или пък беше изключителен физиономист, полицаите трябва да развиват своята наблюдателност, умението си да запомнят лица, имена…

— Господин Казобон! И четем едни и същи книги!

Подадох му ръка.

— Вече съм доктор, от известно време. Сега мога да се явя на конкурс за полицията, както ме посъветвахте една сутрин. И ще имам предимство, когато взимам книги.

— Достатъчно е да дойдете пръв, отговори. — Но книгата е върната, можете да я вземете след малко. А сега ми позволете да ви почерпя едно кафе.

Поканата не ми беше особено приятна, но не можех да се измъкна. Седнахме в едно барче наблизо. Запита ме защо се занимавам с мисията на Индия и аз насмалко не му отвърнах със същия въпрос, но реших, че първо трябва да си подсигуря гърба. Обясних му, че продължавам да си губя времето с моите изследвания върху Тамплиерите: Тамплиерите, според Ешенбах напуснали Европа и заминали за Индия, а някои казват, че отишли в царството Агарта. Сега беше негов ред да се разкрие. Затова го запитах:

— По-скоро защо вие се интересувате от тези неща?

— О, знаете ли, отвърна, откакто ме посъветвахте да прочета онази книга за Тамплиерите, тази тема започна да ми става любопитна. Вие ми обяснихте, че от Тамплиерите автоматично се стига до Агарта.

Точка за него.

След това продължи:

— Шегувам се. Потърсих тази книга по други причини. Трябваше ми, защото… Поколеба се.

— Изобщо, когато не съм на работа, често ходя в библиотеките. За да не се превърна в машина, за да не си остана полицай, вие ще кажете коя е по-меката формулировка. Но разкажете ми какво става с вас.

Направих си кратка автобиография, като завърших с чудесното приключение на металите. Той ме запита:

— Но там, в това издателство, а и в другото до него, не се ли занимавате с мистични науки?

Откъде знаеше за „Мануцио“? Сведения, събрани преди години, докато е държал под контрол Белбо? Или още беше по следите на Арденти?

— С всички индивиди като полковник Арденти, които попадат в „Гарамонд“ и които „Гарамонд“ се мъчи да прехвърли в „Мануцио“ — казах, господин Гарамонд реши да разработи тази област. Изглежда, че е печеливша. Ако търсите хора като стария полковник, там с лопата да ги ринеш.

— Да, но Арденти изчезна. Надявам се, че другите няма да ги сполети същата участ.

— Още не, и ми се иска да кажа „за съжаление“. Но ще задоволите ли любопитството ми, комисаре? Предполагам, че във вашата професия едва ли не всеки ден се сблъсквате с хора, които изчезват, ако не и нещо повече. На всички ли посвещавате… толкова време?

Погледна ме развеселен.

— А какво ви кара да мислите, че посвещавам още време на полковник Арденти?

Добре, играеше и продължаваше с наддаването. Трябваше да събера смелост да погледна, а той трябваше да свали картите си. Не губеше нищо.

— Хайде, хайде, комисаре вие знаете всичко за „Гарамонд“ и за „Мануцио“, взимате книгата за Агарта…

— Защо, нима тогава Арденти ви е говорил за Агарта?

Нова точка за него. И наистина, Арденти ни говореше и за Агарта, доколкото си спомням. Но се измъкнах:

— Не, но много добре знаете, че разказа някаква история за Тамплиерите.

— Точно така, отвърна. — Но не бива да си мислите, че ние работим върху един-единствен случай, докато той не бъде разкрит. Това става само по телевизията. Полицаят е като зъболекаря, идва един пациент, правиш му първото почистване на зъба, слагаш му лекарство и му назначаваш час след две седмици, а междувременно лекуваш още сто пациенти. Случай като този с полковника може да остане в архива с години, после, докато се занимаваш с друг случай, изслушвайки показанието на друг човек, хоп, на бял свят излиза нещо, правиш мисловно късо съединение или пък повече никога не се сещаш. И тогава, довиждане.

— А вие какво сте намерили, че е станало късото съединение?

— Не сте много тактичен, не мислите ли? Но няма никакви мистерии, вярвайте ми. Полковникът се върна на дневен ред случайно, следяхме един тип по съвсем други причини, и забелязахме, че посещава клуба „Пикатрикс“, сигурно сте чували…

— Не, зная само списанието, но не и този клуб. И какво става там?

— О, нищо особено, кротки хора, само леко откачени. Но си спомних, че там се вихреше Арденти — умението на един полицай е именно в това — да си спомни къде вече е чувал едно име или е виждал едно лице, дори десет години по-късно. Та затова се запитах какво ли става в „Гарамонд“. Това е всичко.

— А какво общо има клуб „Пикатрикс“ с политическата полиция?

— Вероятно вашата чиста съвест ви прави толкова непосредствен, но сте прекалено любопитен.

— Нали вие ме поканихте на кафе?

— Така е, освен това и двамата не сме на работа. Разбирате ли, от определена гледна точка на този свят всичко е свързано с всичко. („Чудесна философема“, казах си.) Но това не значи, че всички, които са намесени в политиката, знаете ли… Навремето залавяхме червените бригади в окупираните сгради и черните бригади в клубовете за бойни изкуства. Днес може да се случи точно обратното. Живеем в странен свят. Уверявам ви, занаятът ми беше много по-лесен преди десет години. Днес между идеологиите дори няма вече религия. Понякога ми се иска да мина в отдела за борба с наркотиците. Там поне някой като друса, друса, и толкова. Можеш да се опреш на нещо сигурно.

Замлъкна за минута, предполагам, разколебан. После извади от джоба си бележник, който приличаше на требник.

— Вижте какво, Казобон. Вие се срещате по работа с най-различни чудаци, ходите по библиотеки да търсите странни книги. Помогнете ми. Какво знаете за синархията?

— Сега вече ме хванахте натясно. Почти нищо. Само съм чувал да говорят по повод на Сент-Ив и толкова.

— А какво говорят другите?

— Ако другите говорят нещо, то е без мое знание. Искрено казано, прилича ми на фашизъм.

— Да, наистина, много от тези теории са взети от Аксион Франсез227. И ако нещата спираха дотук, щях да си хвърлям шапката. Намирам група, която говори за синархия, и ми става ясно що за птици са. Но се порових малко по този въпрос и научих, че към 1929 година някои си Вивиан Постел дю Мас и Жана Канюдо основали група „Поларис“, която се вдъхновявала от мита за Царя на Света, и после предложили някакъв синархически проект: социална служба срещу капиталистическата печалба, премахване на класовата борба чрез кооперативни движения… Прилича на социализъм от типа на фабианския228, движение на личности и на комуни. И наистина, както „Поларис“, така и ирландските фабианисти, били обвинени, че са агенти на някакъв синархически заговор, организиран от евреите. И кой ги обвинява? Едно списание — „Международен преглед на тайните общества“, писало за съществуването на някакъв юдейско-масонско-болшевишки заговор. Много от неговите сътрудници са свързани с едно дясно интегристко общество, още по-тайно, „Елхови лес“. Говори се, че всички тези политико-революционни организации са само прикритие на сатанински заговор, ръководен от окултистки кръжец. Ще ми кажете: добре, сгрешили сме, Сент-Ив вдъхновява реформистки групи, десницата не подбира, от всичко прави фашизъм и ги разглежда всички като демо-плуто-социал-юдейски разклонения. Дори Мусолини е правил същото. Но защо ги обвиняват, че са ръководени от окултистки общества? Дори още в първия момент, като ги видиш в „Пикатрикс“, разбираш, че са хора, които твърде малко се замислят за работническото движение.

— И на мен така ми се струва. И после?

— Радвам се, че сме на едно мнение. Но колкото повече чета за това, толкова повече се обърквам. През четиридесетте години се раждат най-различни групи, които наричат себе си синархистически, и говорят за нов европейски ред, ръководен от правителство на мъдреци, стоящи над партиите. А къде се събират тези групи? Там, където се събират колаборационистите от Виши. Значи, ще кажете: отново сме сбъркали, синархията е дясна. Но хайде, стига. След като изчетох толкова много, давам си сметка, че само по един въпрос всички са единодушни: синархията съществува и тайно ръководи света. Но тук пък се появява въпросът…

— Какъв въпрос?

— Този, че на 23 януари 1937 година Дмитрий Навашин, масон и мартинист (не зная какво точно значи мартинист, но ми прилича на една от тези секти), икономически съветник на Народния фронт, след като заемал поста директор на една московска банка, бил убит от някаква „Тайна организация за национално революционно действие“, по-известна като „Качулката“, финансирана от Мусолини. Разчуло се тогава, че „Качулката“ е ръководена от една тайна синархия и че Навашин бил убит, защото я разкрил. Един документ, изваден от левите сили, доказвал съществуването по време на немската окупация на някакъв Синархически пакт на Империята, който бил отговорен за френския провал, а този пакт пък бил израз на един латински фашизъм от португалски тип. По-късно разбрах, че пактът бил създаден от двете дами — Дю Мас и Канюдо, и съдържал идеите, които те били публикували и разпространили навсякъде. Нищо тайно. Но именно като тайни, дори като свръхтайни тези идеи са представени през 1946 година от някой си Юсон, който разкрил един ляв синархически революционен пакт и го описал в книга — „Синархията, преглед на двадесет и пет годишната окултна дейност“, но се подписал… чакайте да се сетя… да, Жофроа дьо Шарне.

— Ама че история! — възкликнах. — Дьо Шарне е приятелят на Моле, Великият магистър на Тамплиерите. Заедно изгорели на кладата. Тук имаме един неотамплиер, който напада дясната синархия. Но синархията се ражда в Агарта, което е убежището на Тамплиерите!

— А аз какво ви казвах? Разбирате ли, вие ми давате още една следа. За нещастие тя ми служи само за да обърка още повече нещата. Значи така: от дясно разкриват един Синархически пакт на Империята, социалистки и таен, който не е таен, но същият Синархически таен пакт, както видяхме, е разкрит и отляво. За да ми е чиста съвестта, трябва да добавя, че в книгите по този въпрос открих нещо любопитно: през 1943 година в някои военни среди във Виши, наистина сред привържениците на Петен, но настроени антигермански, циркулирали документи, доказващи, че синархията е нацистки заговор. Хитлер бил Розенкройцер, повлиян от масоните, които, както се вижда, тук преминават от юдейско-болшевишкия към имперско-германския заговор.

— Значи всичко си идва на мястото.

— Де да беше така. Ето ви друго разкритие. Синархията е заговор на международна технократска организация. Твърди го през 1960 година някой си Вилмаре в „Четиринадесетият заговор от 13 май“. Техно-синархическият заговор има за цел да дестабилизира правителствата и за да я постигне, предизвиква войни, подкрепя и подбужда държавни преврати, действува за разцеплението на политическите партии, подклаждайки борбите между различните течения… Познавате ли тези синархисти?

— Боже мой, това е ИДМ, Империалистическата държава на Мултинационалите, както ги наричаха Червените бригади преди няколко години…

— Правилно. А какво би направил сега комисарят Де Анджелис, ако намери някъде нещо за синархията? Питам доктор Казобон, специалист по Тамплиерите.

— Ще отговоря, че съществува едно тайно общество с разклонения по целия свят, което разпространява слуха, че съществува световен заговор.

— Вие се шегувате, но аз…

— Не се шегувам. Елате да прочетете ръкописите, които пристигат в „Мануцио“. Но ако искате да получите по-реалистично тълкувание, то е като вица за заекващия, който твърдял, че не го приели за говорител в радиото, защото не бил партиен член. Човек винаги се мъчи да прехвърли на другите вината за неуспеха си, диктатурите винаги намират някой външен враг, за да обединят своите последователи. Както казваше един, за всеки сложен проблем има едно просто решение и то е грешно.

— Значи ако намеря една бомба в един влак, придружена с писмо, в което се говори за синархия, според вас трябва да си кажа, че това е лесно решение на един сложен проблем, така ли?

— Защо? Намирали ли сте бомби във влакове, които… О, извинявайте. Наистина това не е моя работа. Но защо тогава ми говорите тези неща?

— Защото се надявах, че вие знаете повече от мен. Защото може би ме утешава това, че и вие не можете да разплетете конците. Казвате, че трябва да четете писанията на луди, и го смятате за загубено време. За мен не, за мен текстовете на вашите луди — казвам „вашите“, на вас, нормалните хора, са важни текстове. Един такъв текст на луд може да ми обясни как разсъждава онзи, който слага бомби във влаковете. Или се боите да станете шпионин на полицията?

— Не, честна дума. Всъщност моята професия е да търся идеи в каталози и картотеки. Ако попадна на такава следа, ще се сетя за вас.

Докато ставахме, той изстреля още един въпрос:

— А между вашите ръкописи… никога ли не сте срещали да се споменава за Трес?

— Какво е това?

— Не знам. Може би някаква асоциация или нещо подобно, не съм сигурен дори дали наистина съществува. Чувал съм само и се сетих за това, като говорихме за лудите. Така е, занаятът ми е отвратителен, но аз имам нещастието да го обичам.

Прибирайки се към къщи, се питах кой имаше полза от целия този разговор. Той ми беше разказал куп неща, а аз — нищо. Ако бях мнителен, щях да си помисля, че може би той е измъкнал от мен нещо, без да забележа. Но човек не бива да бъде мнителен, иначе ще се поддаде на психозата за синархическия заговор.

Когато разказах тази история на Лия, тя ми заяви:

— Според мен е бил искрен. Искало му се е да си излее душата. Мислиш ли, че някой в полицията ще го слуша, когато се пита дали Жана Канюдо е била от ляво или от дясно? Искал е само да разбере дали той самият не разбира или историята е наистина прекалено сложна. А ти не си съумял да му дадеш единствения правилен отговор.

— Нима има такъв?

— Разбира се. Че няма нищо за разбиране. Че синархията е Бог.

— Бог ли?

— Да. Човечеството не понася мисълта, че светът се е създал случайно, по погрешка, само защото четири слабоволеви атома са се сблъскали на мокрото шосе. И затова трябва да се открие космически заговор, Бог, ангелите или дяволите. Синархията развива същата дейност в по-малки мащаби.

— Значи е трябвало да му обясня, че хората поставят бомби във влаковете, защото търсят да открият Бог?

— Може би.

54

И Князът на Нощта е благородник.

(Шекспир, „Крал Лир“, III, 4)

Беше есен. Една сутрин отидох на улица Маркезе Гуалди, защото трябваше да поискам разрешение от господин Гарамонд да поръчам цветни фотокопия в чужбина. Заварих Алие в канцеларията на госпожа Грация, наведен над картотеката на авторите в „Мануцио“. Не го заговорих, защото и без това бях закъснял за срещата.

След като приключи практическият ни разговор, запитах Гарамонд какво прави Алие в секретариата.

— Той е гений, отвърна ми Гарамонд.

— Човек с невероятно тънко чувство и огромни познания. Преди няколко дни го поканих на вечеря с неколцина наши автори и той ме смая. Как умее да разговаря, какъв стил! Благородник от старата класа, аристократ, няма ги вече такива. Каква ерудиция, каква култура, нещо повече, каква информация! Разказа няколко много забавни истории за личности от преди сто години, кълна ви се, така сякаш ги е познавал лично. И знаете ли каква идея ми даде, когато се прибирахме? Той от пръв поглед разбра какви са моите гости и вече ги познава по-добре от мен. Каза ми, че не е необходимо да чакаме авторите на „Разбулената Изида“ да идват сами при нас. Загубено време, множество ръкописи за четене и освен това не се знае кои от авторите ще се съгласят да участвуват в разходите. Има друг начин да се действува: картотеката на всички автори на „Мануцио“ от последните двадесет години! Разбирате ли? Пишем на тези наши стари славни автори или поне на онези, които са изкупили остатъка, и им казваме скъпи господине, започнали сме една престижна поредица за научна и традиционна духовност. Един автор с вашата мисловна изтънченост не би ли се заел да проникне в тази terra incognita? И т.н. Казвам ви, истински гений. Мисля, че ще ни покани всички в неделя вечер. Иска да ни заведе в някакъв замък, някакъв палат, дори нещо като прекрасна вила в околността. Казва, че там се случвали изключителни неща, някакви ритуали, празненства, поклонения, при които щяло да се произвежда живо злато или сребро, или там нещо подобно. Абсолютно непознат свят, скъпи Казобон, макар че вие знаете колко ви уважавам за това, че тъй страстно сте се посветили на вашата наука, и дори съм много, много удовлетворен от вашето сътрудничество — да, зная, ще оправим този малък проблем с вашия хонорар, за който ми споменахте, не го забравям, ще поговорим, като му дойде времето. Алие ми каза, че с нас ще бъде и онази дама, онази чаровна дама, може би не точно красавица, но с присъствие, има нещо в погледа й… — приятелката на Белбо, как се казваше…

— Лоренца Пелегрини.

— Май че да. Има ли нещо между нея и нашия Белбо, а?

— Мисля, че са близки приятели.

— Браво. Точно така отговаря един благородник. Но не попитах от любопитство, а защото за всички вас аз се чувствувам като баща… Е, хайде, на война като на война… Довиждане, момчето ми.

Наистина имахме среща с Алие в подножието на хълмовете, потвърди го Белбо. Двойна среща. Първата част на вечерта — празник във вилата на някакъв богаташ Розенкройцер, а после Алие щял да ни заведе на един километър по-далеч, където щял да се състои, естествено, в полунощ, един друидски ритуал, чиято същност не уточнил.

— Но си мисля, добави Белбо, че трябва да поработим и върху историята на металите, непрекъснато я отлагаме. Защо не заминем в събота за два дни в моята стара къща в Х.? Мястото е прекрасно, ще видите, гледката на хълмовете си заслужава усилието. Диоталеви е съгласен, а може би ще дойде и Лоренца. Разбира се… доведете когото си искате.

Не познаваше Лия, но знаеше, че имам приятелка. Отвърнах, че ще дойда сам. От два дни се бяхме спречкали с Лия. За една глупост, наистина. И всичко щеше да се оправи след седмица. Но изпитвах необходимост да се отдалеча от Милано за два дни.

Така пристигнахме в Х. — триото от „Гарамонд“ и Лоренца Пелегрини. Имаше един момент на напрежение при тръгването. Лоренца беше дошла на срещата, но точно когато се качваше в колата, каза:

— Аз може би да остана? Така ще работите по-спокойно. Ще се видим после, заедно със Симон.

Белбо, който бе поставил длани на кормилото, изпъна ръцете си и гледайки право напред, бавно изрече:

— Качвай се.

Лоренца седна до него на предната седалка и през целия път държа ръката си на врата на Белбо, който мълчаливо караше автомобила.

Х. си беше останало същото градче, което бе видял Белбо през войната. Малко нови къщи, казват земеделието западало, защото младите се преселили в града. Показа ни някои от хълмовете, сега пасища, които навремето били жълти от пшеница. След един завой градчето се появяваше внезапно, в подножието на възвишението, на което се намираше къщата на Белбо. Възвишението беше ниско и зад него се издигаше веригата на по-високите хълмове, обвити в прозрачна сивкава пелена. Докато се изкачвахме, Белбо ни показа едно хълмче насреща, а на хълмчето — параклис, обграден от два бора.

— „Стомната“, — каза. После добави: — Няма значение, че не ви говори нищо. Там се ходеше на ангелската разходка, в понеделника след Великден. Сега с кола се стига за пет минути, но тогава вървяхме пеша и беше истинско поклонение.

55

Наричам театър (мястото), където всички действия на словата и мислите, както и особеностите на една реч и на темите, са изложени като пред театрална публика, пред която се представят комедии и трагедии.

(Робърт Флъд, „История на единия и на другия свят“, том II, трактат I, раздел II, Опенхайм (?), 1620 (?), с. 55)

Пристигнахме пред вилата. Така наречената вила всъщност беше господарска къща с огромни складове в приземния етаж, където Аделино Канепа, свадливият исполичар, който предал чичото на партизаните, правел вино от лозята на семейство Ковасо. Личеше си, че отдавна не е обитавана.

До нея в селска къщурка още живееше една старица, както ни обясни Белбо, леля на Аделино — другите две лели на Канепа измрели, останала само столетницата, която поддържала зеленчуковата градина и хранела четирите кокошки и прасето. Земите били разпродадени, за да се изплатят данъците по наследството, и никой не си спомнял вече за реколтата. Белбо почука на вратата на къщичката, старицата се показа на прага, почуди се известно време, преди да познае посетителя, и като разбра кой е, шумно изрази почитанията си. Искаше да ни покани вътре, но Белбо отказа категорично, след като я прегърна и успокои.

Когато влязохме във вилата, Лоренца започна да надава радостни възклицания всеки път когато откриваше някое стълбище, коридор или мрачна стая със старинни мебели. Белбо ни разведе из стаите, като повтаряше, че всеки е получил онази вила Боргезе, която заслужава, но си личеше, че е развълнуван.

— Идвам понякога, каза ни той, но доста рядко… При това тук се работи чудесно, през лятото е прохладно, а през зимата дебелите стени предпазват от студа, пък и навсякъде има печки. Разбира се, когато бях малък, като евакуирани живеехме само в тези две странични стаи, там, в дъното на големия коридор. Сега заех крилото на чичо ми. Работя тук, в кабинета на чичо Карло.

В този кабинет имаше голямо писалище-секретер, малко място за писане и повече чекмедженца, нишички, тайници.

— Няма да мога да настаня тук Абулафия, продължи Белбо. Но винаги когато идвам, макар и рядко, ми е приятно да пиша на ръка, както едно време. Показа ни внушителен шкаф: — Ето, когато умра, помнете, тук е цялото ми младежко творчество, стихотворенията, които пишех на шестнадесет години, проектите за една сага в шест тома, която замислях на осемнадесет… и така нататък.

— Покажи, покажи! — извика Лоренца, пляскайки с ръце, и после крадешком се приближи към шкафа.

— Не пипай, спря я Белбо. — Няма нищо интересно. Дори аз вече не го отварям. Във всички случаи, като умра, всичко ще бъде изгорено.

— Тук по всичко личи, има призраци — каза Лоренца.

— Сега да. Но по времето на чичо Карло къщата беше радостна. Пасторална. Сега идвам тук точно защото е спокойно. Много е приятно да работиш вечер, когато в долината се чува кучешки лай.

Показа ни стаите, в които щяхме да спим: на мен, на Диоталеви и на Лоренца. Лоренца огледа стаята, докосна голямата бяла кувертюра на старото легло, подуши чаршафите, каза, че се чувствувала като в бабина приказка, защото миришело на лавандула, Белбо отбеляза, че не е вярно, миришело само на влага, Лоренца му отвърна, че не е важно, и после се подпря с лице до стената, притискайки гърдите и таза си, сякаш играеше на флипер, и запита:

— А аз сама ли ще спя?

Белбо погледна встрани, но встрани бяхме ние, тогава погледна в друга посока, след това се обърна към коридора и каза:

— Ще говорим по-късно. Във всеки случай сега си имаш собствено убежище.

Диоталеви и аз се отдалечихме, но все пак чухме как Лоренца го пита дали не се срамува от нея. Той я убеждаваше, че ако не й бил предложил стая, тя щяла да го попита къде според него ще спи.

— Аз направих първата крачка и ти нямаш избор, допълни той.

— Подъл хитрец! — възкликна тя. — Тогава ще си спя в стаята.

— Добре, добре, нервира се Белбо, но сме дошли да работим. Да отидем на терасата.

Настанихме се да работим на голямата терасата, над която се издигаше пергола, пред чаши освежителни напитки и много кафе. Алкохолът — забранен до вечерта.

От терасата се виждаше хълма със „Стомната“, а в подножието му, голяма неугледна постройка с двор и футболно игрище. Всичко това беше населено от дребни разноцветни фигурки, вероятно деца. Тогава Белбо за първи път спомена за пансионата.

— Това е пансионатът. Там дон Тико ме учеше да свиря. В оркестър.

Спомних си за тромпета, от който Белбо се отказал едно време, след съня. Запитах:

— На тромпет ли?

За миг той се стресна.

— Че откъде… А, да, наистина, разказвал съм ви съня за тромпета. Не, дон Тико ме учеше да свиря на тромпет, но в оркестъра свирех на генис.

— А какво е генис?

— Е, детски спомени. Сега — на работа!

Но докато работехме, забелязах, че често хвърля поглед към пансионата. Имах чувството, че за да може да го гледа, говореше за друго. Понякога прекъсваше разговора:

— Тук, долу, стана една от най-ожесточените престрелки от края на войната. В Х. била установена нещо като договореност между фашистите и партизаните. През пролетта партизаните окупирали града и фашистите не им пречели. Фашистите не били местни, докато партизаните били все тукашни момчета. В случай на сблъсък знаели как да се промъкват между слънчогледа, храсталака, плетовете. Фашистите се барикадирали в града и излизали само за разстрелите. През зимата било по-трудно за партизаните да живеят в равнината, не можеш да се скриеш, виждат те отдалече сред снега и с една картечница могат да те уцелят на километър. Тогава партизаните се изкачвали нагоре по хълмовете. И там отново били в силата си — познавали пътеките, проходите, убежищата. А фашистите държали равнината под контрол. Но онази пролет бяхме в навечерието на Освобождението. Тук имаше още фашисти, но не смееха, мисля, да се върнат в града, защото предчувствуваха, че последният удар ще бъде нанесен там, както и се случи малко по-късно, към двадесет и пети април. Подозирам, че са влезли в споразумение, партизаните изчаквали, не искали сражения, вече се чувствували сигурни, че скоро ще се случи нещо, нощем Радио Лондон предаваше все по-обнадеждаващи новини, промъкваха се специални кодирани съобщения — утре ще продължи да вали, чичо Пиетро донесе хляб и такива подобни, може би ти, Диоталеви, си ги чувал… Изобщо, навярно е станало някакво недоразумение, партизаните са слезли, преди фашистите да се изтеглят, но така или иначе, един ден сестра ми, която беше на терасата, влезе вътре, за да ни каже, че имало двама, които си играели на преследванка с автомати. Ние се учудихме: може би бяха деца, които, за да не скучаят, си играеха с оръжие. Веднъж на шега две момчета стреляли и куршумът се забил в дънера на дървото, на което се била облегнала сестра ми. Тя дори не забелязала, казаха й съседите, но оттогава я бяха научили, като види някой да си играе с автомат, да бяга. „Пак си играят“ — каза, като се прибра, за да покаже колко е послушна. Но в този миг се чу първият откос. След това го последваха втори, трети, още много, чуваха се и единични изстрели на пушки, после пак автоматичните та-та-та, няколко по-глухи изстрела, а може да бяха ръчни бомби, и накрая картечницата. Разбрахме, че не е игра. Но нямахме време за разговори, защото вече дори не се чувахме. Бум, бум, бам, та-та-та-та. Сгушихме се под пералнята: аз, сестра ми и мама. После дойде чичо Карло, пропълзял по коридора, за да ни каже, че от нашата страна е опасно, и да сме отишли при тях. Преместихме се в другото крило, където леля Катерина плачеше, защото баба беше навън.

— Когато баба ви се озовала в една нива между два огъня…

— А това откъде го знаете?

— Разказахте ми го през седемдесет и трета, в деня след шествието.

— Ей, каква памет! Човек трябва да внимава какво говори пред вас… Да. Но и баща ми беше навън. Както разбрахме по-късно, бил в центъра, скрил се в един вход и не можел да се измъкне, защото обстрелвали цялата улица, а и от кулата на кметството един боец от Черните бригади стрелял по площада с картечница. В същия вход се бил скрил и бившият фашистки кмет на града. В един момент казал, че ще изтича до къщи, трябвало само да завие зад ъгъла. Изчакал един момент на затишие, изскочил от входа, стигнал до ъгъла и бил прострелян в гърба от картечницата на кулата. Емоционалната реакция на баща ми, която той си бе изработил още през Първата световна война, беше: по-добре е да си останеш във входа.

— Значи имаш сладки спомени оттук, забеляза Диоталеви.

— Може да не ми вярваш, отвърна Белбо, но са сладки. Това е единственото истинско нещо, което си спомням.

Другите не разбраха, а аз само долових интуитивно — сега обаче зная. Особено през тези месеци, когато бе принуден да се гмурне в лъжата на диаболистите и след като дълги години бе трупал разочарование от романтичните измами, дните, прекарани в Х., изникваха в паметта му като свят, в който изстрелът си е изстрел, или се скриваш, или те улучва, двете страни отчетливо застават една срещу друга, белязани със своите цветове, червеното и черното, никакво объркване, или поне така му се е струвало. Трупът си е труп, труп, труп. А не като полковник Арденти, изчезнал, но… Помислих си, че трябва да му разкажа за синархията, която вече е пускала пипалата си през онези години. Не е ли била синархическа срещата между чичо Карло и Терци, и двамата защитаващи един и същ рицарски идеал, макар и на противоположни позиции? Но защо трябваше да лишавам Белбо от неговия Комбре229? Спомените бяха сладки, защото му говореха за единствената истина, която беше познал, едва след това го бе споходило съмнението. Добре, че както бях разбрал от самия него, дори в дните на истината той е оставал само наблюдател. Наблюдаваше в паметта си времето, когато е наблюдавал раждането на чуждата памет, на Историята и на множеството истории, които никога той сам е нямало да напише.

Или пък това е представлявало събитието на живота му — мигът на славата, на житейския избор? Защото каза:

— И освен това същия този ден аз извърших най-големия подвиг в живота си.

— Моят Джон Уейн, обади се Лоренца. — Я разкажи.

— Е, нищо особено. След като пропълзях до леля и чичо, аз се заинатих да стоя прав в коридора. Прозорецът е в дъното, на първия етаж сме, никой не може да ме улучи, казвах. И се чувствувах като капитана, който застанал мирно в карето, докато наоколо свистели куршумите. Чичо Карло се ядоса, завлече ме навътре доста грубо, аз се разплаках, защото ми бяха прекъснали удоволствието, и в този миг чухме три изстрела, стъкла се счупиха и нещо като ек, сякаш някой играеше на тенис в коридора. Един куршум бе влязъл през прозореца, отскочил беше от водопроводната тръба и се беше забил точно на мястото, където бях застанал. Ако съм се намирал там, е щял да ме осакати. Може би.

— О, Боже, не бих искала да си сакат! — каза Лоренца.

— А може би днес щях да съм доволен — отвърна Белбо.

Всъщност и този път не бе направил избор. Изборът беше дошъл от чичото.

След около час отново се отклони от работата.

— После по едно време горе дойде Аделино Канепа. Твърдеше, че сме щели да бъдем на по-сигурно долу в склада. Той и чичо ми не си говореха от години, нали ви разправих. Но когато се случи трагедията, Аделино се върна вчовечен и чичо ми дори му стисна ръката. Така прекарахме един час в тъмното сред изстрелите и миризмата на пресен гроздов сок, която ни замайваше главите. После откосите станаха по-редки, изстрелите — приглушени. Разбрахме, че някой отстъпва, но още не знаехме кой. Докато най-сетне от едно прозорче, което гледаше към страничната уличка, не чухме глас, който викаше на диалект: „Абе, има ли ги още онези от републиката?“

— Не мога да разбера, каза Лоренца.

— В приблизителен превод: джентълмени, бъдете така любезни да ме информирате дали в близост има още привърженици на Италианската социална република. По това време република беше мръсна дума. Явно някакъв партизанин питаше минувач или някого на прозореца и следователно уличката беше свободна, фашистите си бяха отишли. Вече се смрачаваше. Малко по-късно се прибраха баща ми и баба ми и всеки разказа своите приключения. Мама и леля бяха приготвили нещо за ядене, а чичо и Аделино Канепа тържествено си пожелаваха „наздраве“. До края на вечерта не чухме нищо друго освен далечни откоси, някъде по хълмовете. Партизаните преследваха бегълците. Бяхме победили.

Лоренца го целуна по косата и Белбо сбърчи нос. Знаеше, че е победил с помощта на измама. В действителност беше присъствувал на един филм. Но за миг, излагайки се на риска да бъде осакатен от отплесналия се куршум, той се беше включил във филма. Така, между другото, като при монтажа, когато индианецът нахлува на кон в разгара на аристократичния бал и пита къде са избягали, някой му казва „натам“ и той препусва в друга история.

56

И започна да свири с един великолепен тромпет, и то така силно, че цялата планина отекна.

(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“, 1616, 1, с. 4)

Бяхме стигнали до чудесата на хидравличните проводници. На една гравюра от шестнадесети век, взета от „Spiritalia“230 на Херон, се виждаше нещо като олтар, над който беше поставен автомат, задвижван с парен механизъм, който свиреше с тромпет.

Върнах Белбо към спомените му:

— А каква е била историята за този дон Тичо или там както му беше името, който ви е учил да свирите на тромпет?

— Дон Тико. Така и не разбрах дали е било прякор или истинското му име. Оттогава не съм ходил в пансионата. Съвсем случайно попаднах там: литургията, вероучението, игрите и ако спечелиш, получаваш картинка на Доменико Савио Блажени231, онова момче с измачкани панталони от грубо платно, което представят по статуите винаги закачено за расото на дон Боско232, с очи, вдигнати към небето, за да не чува другарчетата си, които говорят нецензурни приказки. Открих, че дон Тико е организирал оркестър само от деца между десет и четиринадесет години. Най-малките свиреха на кларинети, октави, сопран-саксофони, а по-големите свиреха на басовете или удряха барабана. Всички имаха униформи, кафеникави ризи, сини панталонки и беретка с козирка. Истинска мечта. И аз пожелах да бъда като тях. Дон Тико каза, че ще му трябва един генис. — Погледна ни с превъзходство и обясни:

— На оркестрантски жаргон генис означава нещо като малък тромбон, който всъщност се нарича контраалтова флигорна в ми бемол. Това е най-глупавият инструмент в целия оркестър. Прави умпа-умпа-умпа-умпап на ауфтакт, а след парапапа-па-па-па-пааа минава в ритъм и прави па-па-па-па-па… Но човек се научава лесно, той е от семейството на медните инструменти като тромпета и устройството му не се различава много от тяхното. Тромпетът изисква по-голям дъх и добра постановка — нали знаете, един вид кръгъл мазол, който се образува на устните, като на Армстронг. Ако имаш добра постановка, пестиш дъх и звукът излиза чист, ясен, без да се усеща вдишването; от друга страна — внимание, не бива да се издуват бузите, това става само във въображението и в карикатурите.

— А тромпетът?

— На тромпет се учих сам, през летните следобеди, когато в централния салон нямаше никой, и се скривах на сцената на малкия театър… Но се учех да свиря на тромпет по еротични причини. Виждате ли онази виличка там, на около километър от пансионата? Там живееше Чечилия, дъщерята на една благодетелка салезианка. Затова всеки път, когато оркестърът свиреше, по празниците след процесията в двора на пансионата или по-често в салона, преди представлението на драмсъстава, Чечилия с майка си винаги сядаше на почетните места на първия ред, близо до църковния настоятел. В такива случаи оркестърът откриваше концерта с един марш, който се казваше „Добрият княз“, и първи засвирваха тромпетите, тромпетите в си бемол, златни и сребърни, идеално лъснати за случая. Тромпетистите ставаха прави и свиреха соло. После сядаха и гръмваше оркестърът. Единственият начин да бъда забелязан от Чечилия беше да свиря на тромпет.

— А друг начин нямаше ли? — запита Лоренца разнежена.

— Не, нямаше. Първо аз бях на тринадесет години, а тя — на тринадесет и половина. Едно момиче на тринадесет и половина е вече жена, докато момчето е пикльо. И после, обичаше контраалтовия саксофонист, един Папи, отвратителен и проскубан, поне така ми се струваше, и гледаше само него как блее хленчаво, защото саксофонът, ако не е в ръцете на Орнет Коулман и свири в оркестър, особено ако на него свири отвратителният Папи, е (както ми се струваше тогава) овчи и циничен инструмент, с глас, как да го кажа, като на манекенка, която се е пропила и се опитва да привлече клиенти…

— Откъде знаеш как изглеждат манекенките, когато искат да привлекат клиент?

— Както и да е, Чечилия дори не подозираше, че съществувам. Разбира се, когато се катерех вечер по хълма, за да отида за мляко в една ферма горе, си измислях фантастични истории: как тя е отвлечена от Черните Бригади и аз се притичвам на помощ, за да я спася, а куршумите свистят край ушите ми и правят чак-чак-чак в стърнищата зад мен, и как й разкривам това, което тя не би могла да знае — че под лъжлива външност аз всъщност ръководя съпротивата из цялата област Монферато, а тя пък ми признава, че винаги е разчитала на мен, и в този момент се засрамвах, защото усещах как по жилите ми потича мед — кълна ви се, не се възбуждах, беше нещо по-силно, по-ужасно и велико, и когато се прибирах вкъщи, отивах да се изповядам… Мисля, че грехът, любовта и славата са в това да се спуснеш с навързани чаршафи от прозореца на Вила Тристе233, когато тя се е хванала за шията ти, висейки във въздуха, и ти шепне, че винаги си е мечтала за теб. Останалото е само секс, съвкупяване, продължаване на безсрамното семе. Но както и да е, ако бях преминал на тромпет, Чечилия нямаше да може да ме игнорира, аз, гордо изправен, сияен, а нещастният саксофонист, седнал на стола. Тромпетът е боек, ангелски, апокалиптичен, триумфален, вдига на крак, докато саксофонът свири на напомадените с брилянтин ергени от покрайнините, за да танцуват, притиснати до своите потни момичета. Затова упорито се упражнявах на тромпета, като луд, докато не реших да се явя пред дон Тико да ме прослуша, и бях като Оскар Левант, когато се явява за първи път в Бродуей заедно с Джийн Кели. Дон Тико ми каза: „Ставаш за тромпетист, но…“

— Направо драматично, обади се Лоренца. Разказвай, не ни карай да затаяваме дъх.

— Но трябваше да намеря някой, който да ме замести на гениса. Ти се оправяй, каза ми дон Тико. И аз се оправих. Трябва да знаете, деца, че по това време в Х. живееха двама бедняци, мои съученици, макар че бяха с две години по-големи, и това може да ви говори недвусмислено за възприемателните им възможности. Та тези двама юнаци се наричаха Анибале Канталамеса и Пио Бо234. Едно: исторически вярно.

— Какво, какво? — запита Лоренца.

Обяснението дадох аз:

— Когато Емилио Салгари разказва истинска случка (или поне случка, която смята за истинска), например, че Седящият Бик изяжда сърцето на генерал Къстър, в края на разказа слага бележка под линия: 1. Исторически вярно.

— Точно така. И исторически вярно е, че Анибале Канталамеса и Пио Бо се наричаха така, но това не беше най-лошото. Бяха безделници, крадци на комикси от будките за вестници, свиваха гилзи от най-хубавите колекции и оставяха хляба и салама върху книгата за приключения по небе и по суша, която ти току-що си им дал на заем и която си получил като подарък за Коледа. Канталамеса разправяше, че е комунист, Бо — че е фашист, но и двамата бяха готови да се продадат на противника за една прашка, разказваха вицове на сексуална тематика с неясни анатомични подробности и вдигаха на ура всеки, който беше онанирал предната вечер. Бяха момчета, готови на всичко, защо не и да свирят? Така реших да ги съблазня. Възхвалявах пред тях униформата на оркестрантите, водех ги на концертите, загатвах им за любовни авантюри с Дъщерите на Мария… Паднаха в клопката. Започнах да ходя всеки ден в салона, носейки дълга пръчка, каквито бях виждал по илюстрациите в книгите за мисионерите, и ги чуках с нея по пръстите, когато бъркаха нотите — генисът има само три клавиша, трябва да си движиш показалеца, средния и безименния, всичко останало е въпрос на техника, както вече казах. Няма повече да ви отегчавам, малки мои слушатели — така дойде денят, когато можех вече да представя на дон Тико двама генисисти, не бих казал съвършени, но поне за първата репетиция, подготвяна в продължение на множество безсънни следобеди, приемливи. Дон Тико ги прослуша, облече ги в униформа и ме прехвърли на тромпета. И седмица по-късно, на празника на Мария Подкрепителка, на откриването на театралния сезон с „Малкия парижанин“, пред спуснатата завеса и под погледите на властите, аз застанах прав и изсвирих началото на „Добрият Княз“.

— О, каква прелест, възкликна Лоренца, изписвайки демонстративно на лицето си нежна ревност. — А Чечилия?

— Нямаше я. Може би беше болна, знам ли? Но я нямаше. Белбо обиколи с поглед присъствуващите, защото в този момент се чувствуваше като актьор или поне като трубадур. Измери паузата и едва след това продължи:

— Два дни по-късно дон Тико изпрати да ме повикат и ми обясни, че Анибале Канталамеса и Пио Бо са провалили вечерта. Не свирели в такт, разсейвали се в паузите, закачали се, не се включвали, когато трябва. „Генисът, каза ми дон Тико, е гръбнакът на оркестъра, неговата ритмична същност, душата му. Оркестърът е като стадо, инструментите са овцете, учителят е овчарят, но генисът е вярното и бдително куче, което води стадото. Учителят следи преди всичко гениса; ако генисът го следва, и овцете ще го следват. Миличък Якопо, принуден съм да поискам от теб голяма жертва, но трябва да се върнеш на гениса заедно с тия двамата. Ти имаш чувство за ритъм, трябваш ми, за да водиш стадото. Обещавам ти, че веднага щом станат самостоятелни, ще те сложа на тромпета.“ Дължах всичко на дон Тико. Съгласих се. И на следващия празник тромпетистите пак се изправиха и изсвириха началото на „Добрият Княз“ пред Чечилия, която отново седеше на първия ред. А аз бях скрит в тъмнината, генисист сред генисистите. Що се отнася до двамата разбойници, те така и не станаха самостоятелни. Повече не се върнах на тромпета. Войната свърши, заминахме за града, изоставих медните инструменти и повече нито чух, нито видях Чечилия.

— Бедничкият ми, прегърна го Лоренца. — Но ти оставам аз.

— Мислех, че предпочиташ саксофонистите, отвърна Белбо. След това изви главата си към ръката й, поставена на рамото му, и я целуна. После отново стана сериозен. — Сега на работа. Трябва да създадем една история на бъдещето, а не хроника на изгубеното време.

Вечерта се вдигна голям празник по случай отменянето на антиалкохолната възбрана. Якопо сякаш бе забравил елегичните си настроения и подхвана надпревара с Диоталеви. Измисляха абсурдни машини, за да откриват на всяка крачка, че такива вече са били изобретени. В полунощ, след напрегнатия ден, всички решихме, че е време да експериментираме какво означава да се спи на хълмовете.

Легнах си в старинната стая, с чаршафи, които бяха дори по-влажни, отколкото следобеда. Якопо беше настоял отрано да сложим „отеца“, онова съоръжение от извита тел, което повдига завивките и върху което се слага котлон с жарава — вероятно искаше да вкусим всички прелести на живота във вилата. Но когато влагата е проникнала дълбоко, „отецът“ само я извлича на повърхността, чувствува се приятна топлина, но платното е направо мокро. Какво да се прави! Запалих една лампа с абажур, от тези, дето са с ресни и в които еднодневките махат с крилца, преди да умрат, както казва поетът. И се помъчих да се приспя с четене на вестник.

Но в продължение на един или два часа чувах стъпки в коридора, отваряне и затваряне на врати, а последният звук, който стигна до мен, беше рязко затръшване на врата. Лоренца Пелегрини поставяше на изпитание нервите на Белбо.

Вече се унасях, когато чух, че някой драска по моята врата. Не се разбираше дали е животно (но не бях видял нито котки, нито кучета) и добих чувството, че е по-скоро нещо като покана, настояване, примамка. Може би Лоренца го правеше, защото знаеше, че Белбо я наблюдава. А може би не. До този момент бях смятал Лоренца за собственост на Белбо, поне по отношение на мен, а и откакто живеех с Лия, бях станал нечувствителен към други прелести. Хитрите погледи, често съучастнически, които Лоренца понякога ми отправяше в редакцията или в бара, когато се подиграваше на Белбо и търсеше съюзник или свидетел, бяха част, или поне така си мислех, от една обща игра, и освен това Лоренца Пелегрини имаше способността да гледа всекиго така, сякаш искаше да провери неговите любовни способности, но по странен начин, като че ли му казваше: „Обичам те, но за да ти докажа, че се страхуваш…“ Онази нощ, когато чух това драскане с нокти по лакираната врата, изпитах ново усещане: осъзнах, че желая Лоренца.

Пъхнах глава под възглавницата и се замислих за Лия. Искам да й направя дете, казах си. И веднага щом започне да разбира, ще го науча да свири на тромпет.

57

На всяко трето дърво, от двете страни, беше окачена по една лампа; една великолепна дева, и тя облечена в синьо, ги запали с вълшебна факла и аз се забавих повече от необходимото, за да съзерцавам зрелището, което беше с неописуема красота.

(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“, 1616, 2, с. 21)

Към обяд Лоренца дойде на терасата усмихната и ни съобщи, че е намерила прекрасен влак, който минавал край Х. в дванадесет и половина и само с едно прехвърляне можел да я откара до Милано за няколко часа. Попита ни дали ще я изпратим до гарата.

Белбо продължи да разлиства бележките си и каза:

— Струва ми се, че Алие искаше да дойдеш и ти, дори ми се струва, че е организирал цялата експедиция само заради теб.

— Толкоз по-зле за него, отвърна Лоренца.

— Кой ще ме закара?

Белбо стана и се обърна към нас:

— Много бързо ще се върна. После ще продължим още два-три часа. Лоренца, ти имаше ли чанта?

Не зная дали са си казали друго по пътя до гарата. Белбо се върна след двадесетина минути и седна да работи, без да спомене за станалото.

В два часа намерихме едно приятно ресторантче на пазарния площад и изборът на ястията и виното припомни на Белбо други събития от детството му. Но говореше, като че цитираше чужда биография. Беше изгубил разказваческото си вдъхновение от предния ден. По-късно следобеда тръгнахме за срещата с Алие и Гарамонд. Белбо караше в югозападна посока и с всеки километър гледката все повече се променяше. Хълмовете край Х. дори през късната есен се стелеха ниски, полегати и колкото повече напредвахме, хоризонтът се разширяваше, въпреки че след всеки завой се виждаха все по-остри върхове, по които се бяха вкопчили селца. Помежду върховете се разкриваха безкрайни далнини, както отбеляза Диоталеви, обръщайки в слова нашите открития. Така, докато се изкачвахме на трета по завоите, всеки път, когато излизахме от тях, съзирахме огромни пространства с накъдрен и непрекъснат релеф, който в далечния край на долината потъваше в почти зимна пелена. Сякаш в долината имаше дюни, а беше на твърде голяма надморска височина. Като че ли ръката на непохватен демиург бе натиснала върховете, които му се бяха сторили излишни, превръщайки ги в гъст мармалад надалеч, чак до морето, кой знае, или до подножието на най-стръмните и високи планински вериги.

Пристигнахме в селото, където, в бара на централния площад, имахме среща с Алие и Гарамонд. Когато съобщихме, че Лоренца не е с нас, Алие не остана доволен, но с нищо не го показа.

— Нашата мила приятелка не желае да участвува заедно с други хора в тайнствата, които са я създали. Странна свенливост, но аз я разбирам, каза той. И толкова.

Тръгнахме. Начело беше мерцедесът на Гарамонд, а на опашката, реното на Белбо. Минавахме по хълмове и падини, докато най-сетне, когато вече слънцето се скриваше, пристигнахме пред странна сграда, издигната на една стръмнина, нещо като замък от осемнадесети век, боядисан в жълто, от който се разклоняваха, поне така ми се стори отдалеч, няколко тераси, окичени с цветя и дървета, пищни въпреки сезона.

Когато стигнахме в подножието на стръмнината и се озовахме на една площадка, където бяха паркирани много автомобили, Алие ни даде знак да спрем и каза:

— Тук ще паркираме и продължаваме пеша.

Вече беше почти тъмно. Пътеката, по която трябваше да се изкачим, беше осветена от множество факли, закрепени от двете страни по цялата й дължина.

Странно, но за всичко, което се случи след това, от този момент до късно през нощта, пазя едновременно ясен и объркан спомен. Мислех си за това онази нощ в Перископа и изпитвах усещане за голяма близост между двете изживявания. Ето, казвах си, сега си тук, в необичайна ситуация, обкръжен от едва доловимо скърцане на старо дърво, чувствуваш се като в гробница или в огромен съд, където се извършва някакво преобразяване. Ако си подадеш главата вън от кабината, ще видиш как в полумрака предметите, които днес ти се струваха неподвижни, се размърдват като елевзински сенки сред изпаренията на чародейства. Точно такава беше и вечерта в замъка: светлините, изненадващите видения, думите, които се чуваха, и по-късно, естествено, тамянът, всичко се съюзяваше, за да ми внуши, че сънувам сън, но в ненормална форма, така както сме близо до събуждането, когато сънуваме, че сънуваме235.

Не би трябвало да си спомням нищо. Спомням си обаче всичко, сякаш не аз го бях преживял, а някой ми го бе разказал.

Не зная доколко този спомен, тъй объркано ясен, е това, което се случи, или онова, което бих желал да ми се е случило, но именно тази вечер Планът се зароди в нашите умове като стремеж да придадем някаква форма на това безформено преживяване, превръщайки в измислена реалност тази фантазия, която по нечия воля е трябвало да стане действителност.

— Това изкачване е част от ритуала, обясняваше ни Алие, докато вървяхме нагоре.

— Това са висящите градини, същите, или почти, които Соломон дьо Ко236 създаде за Хайделбергските паркове. Искам да кажа за палатинския владетел Фридрих V по време на великия розенкройцерски век. Няма много светлина, но така трябва да бъде, защото е по-добре да долавяш, отколкото да виждаш: нашият домакин не е възпроизвел точно проекта на Соломон дьо Ко, а го е съсредоточил в по-ограничено пространство. Хайделбергският парк е наподобявал макрокосмоса, докато тук този, който го е възстановил, е наподобил само микрокосмоса. Погледнете тази пещера, в стила на изкуствените скали. Без съмнение само декоративна. Но Дьо Ко мислеше за онзи символ от „Бягащата Аталанта“ на Михаел Майер, където коралът е философският камък. Дьо Ко знаеше, че чрез формата на градините може да се окаже влияние върху звездите, защото има знаци, които по своята конфигурация повтарят хармонията на вселената…

— Нечувано! — възкликна Гарамонд.

— Но как може една градина да окаже влияние на звездите?

— Има знаци, които клонят едни към други, които гледат едни към други и се прегръщат, и така властвуват над любовта. Те нямат, а и не бива да имат точна и определена форма. Всеки, който изразява своя гняв или полета на духа си, всъщност експериментира с определени сили, както се е случвало с йероглифите на египтяните. Не може да съществува връзка между нас и божествените същества, ако не са символите, образите, фигурите и други ритуални знаци. По същата причина божествата ни говорят посредством сънища и енигми. Такива са и тези градини. Всеки аспект на тази тераса възпроизвежда едно тайнство на алхимичната наука, но за съжаление ние не сме в състояние да го разчетем, нито пък нашият домакин. Странно е това негово посвещаване, ще се съгласите с мен — един човек, който пръска всичко, което е натрупал в продължение на години, за да поръча изрисуването на идеограми, чийто смисъл изобщо не разбира.

Продължавахме да се изкачваме и от тераса на тераса градините променяха конфигурацията си. Някои имаха форма на лабиринт, други — на символи, но рисунъкът на по-долните тераси можеше да се види само отгоре, така че от високо съзрях очертанията на една корона и други симетрични фигури, които не можех да открия, докато минавах край тях, и които във всички случаи не можех да дешифрирам. Всяка тераса, погледната от човек, който се движеше край живия плет, поради ефекта на перспективата представляваше определена фигура, но само погледната от горната тераса, тя пораждаше нови асоциации, често дори противоположни, и всяко стъпало от тази пътека говореше по този начин на два различни езика в един и същи миг.

Докато се изкачвахме, минавахме край малки постройки. Фонтан с форма на фалус, над който се издигаше нещо като арка или портал, с един Нептун, убиващ делфин; портал с колони, напомнящи асирийските, и една арка с неопределена форма, сякаш някой беше насложил триъгълници върху многоъгълници и многоъгълници върху триъгълници и на всеки връх беше поставил по една статуя на животно: лос, маймуна, лъв…

— И всичко това означава нещо друго, така ли? — запита Гарамонд.

— Несъмнено! Достатъчно е да разлистите „Символичният свят“ на Пичинели, който Алчато изпреварва със странен пророчески бяс. Цялата градина може да се прочете като книга или като магическо заклинание, което е едно и също. Бихте могли да прошепнете думите, които градината произнася, ако ги знаехте, и щяхте да станете господар на безбройните сили, които действуват в подлунния свят. Градината представлява машина за овладяване на вселената.

Показа ни една пещера. Огромно струпване на водорасли и скелети на морски животни, не зная дали естествени или от гипс и камък… Мярна се една наяда, прегърнала бик, с люспеста опашка на голяма библейска риба, полупотопена в потока, който извираше от раковина, която пък един тритон държеше като амфора.

— Бих искал да почувствувате дълбокия смисъл на всичко това, което иначе би било банална хидравлична игра. Дьо Ко е знаел добре, че ако се вземе един съд, пълен с вода, и се запуши отгоре, дори и да се продупчи отдолу, водата няма да изтече. Но ако се направи отвор отгоре, тя ще бликне отдолу.

— Много ясно — казах.

— Във втория случай отгоре влиза въздух и натиска водата надолу.

— Типично материалистично обяснение, при което причината и следствието си разменят местата. Трябва да се питате не защо водата изтича във втория случай, а защо отказва да изтече в първия.

— А защо отказва? — полюбопитствува Гарамонд.

— Защото, ако изтече, в съда би останало празно пространство, а природата изпитва ужас от него. Nequaquam vacui237 е принцип на Розенкройцерите, който съвременната наука е забравила.

— Много интересно, каза Гарамонд.

— Казобон, във вашата чудесна история на металите тези неща не трябва да се пропуснат, в никакъв случай. И не ми възразявайте, че водата не била метал. Тук е нужно малко въображение.

— Извинявайте, обърна се Белбо към Алие, но вашият аргумент е от вида post hoc ergo ante hoc — по-късното поражда по-ранното.

— Не трябва да разсъждаваме по еднолинейни схеми. Водата на тези фонтани не тече така. Природата постъпва иначе. Тя не познава времето. Времето е измислица на Запада.

Докато се изкачвахме, срещахме други гости. Съгледал някои от тях, Белбо побутваше с лакът Диоталеви, който коментираше полугласно:

— Е, да, херметическа физиономия.

Именно сред поклонниците с такива лица открих, малко встрани от другите, господин Салон с неговата усмивка на строга снизходителност. Усмихнах му се и той ми кимна.

— Познавате ли Салон? — запита ме Алие.

— Нима и вие го познавате? — учудих се. За мен това е естествено, живеем в една и съща сграда. Какво мислите за него?

— Слабо го зная. Някои приятели, на които вярвам, ми казват, че бил информатор на полицията.

Ето защо Салон знаеше за „Гарамонд“ и за Арденти. Каква беше връзката между Салон и Де Анджелис? Все пак запитах Алие:

— А какво търси един информатор на полицията на празник като този?

— Информаторите на полицията, отвърна Алие, са навсякъде. Всеки опит е полезен, за да се измисли информация. В полицията човек добива толкова по-голяма власт, колкото повече неща знае или твърди, че знае. И няма значение дали нещата са истински. Важно е, помнете това, да владееш една тайна.

— Но защо Салон е поканен тук?

— Навярно, драги приятелю, отвърна Алие, защото нашият домакин следва това златно правило на научната мисъл, според което всяка грешка може да бъде скрита носителка на една истина. Истинската тайна наука не се бои от противоречията.

— Казвате ми, че тези хора са единомишленици. Quod ubique, quod ab omnibus et quod semper.238 Посвещаването е откриване на една вечна философия.

Философствувайки така, ние стигнахме до последната тераса и поехме по една коса пътека през обширна градина, която ни отведе до входа на вилата или, ако искате, двореца. На светлината на една факла, по-голяма от другите и закрепена на колона, видяхме момиче, облечено в дреха, осеяна със златни звезди, което държеше в ръка тромпет, от онези, с които в операта свирят вестителите. Също като в свещените представления, в които ангелите се появяват обвити в пера от картон, момичето имаше на гърба си две огромни закръглени бели крила с две черни точки по средата, които при добра воля можеха да се възприемат като очи.

Срещнахме професор Каместрес, един от първите диаболисти, които посетиха „Гарамонд“, противника на Ordo Templi Orientis. Трудно го разпознахме, защото се беше маскирал по начин, който ни се стори твърде странен, но Алие заяви, че е подходящ за случая: беше облечен в бяла ленена дреха, обшита с червени кантове, с кръст на гърдите и на гърба, а на главата си носеше странна шапка от типа седемнадесети век, закичена с четири червени рози. Коленичи пред момичето с тромпета и изрече няколко думи.

— Истина е, промърмори Гарамонд. Да, има на земята и небето неща…

Преминахме под богато украсения портал, който ми напомни гробището Сталиено239. Горе, над сложна неокласицистична алегория, прочетох издълбаните в камъка думи CONDOLEOET 6 ET CONGRATULOR240.

Вътре гостите, вече многобройни и възбудени, се трупаха пред бюфета в обширното преддверие, от което към горните етажи тръгваха две странични стълбища. Забелязах още няколко познати лица, между които Браманти и — каква изненада! — командор Де Губернатис, „сефе“, вече използувано от Гарамонд, но може би още неизправено пред ужасяващата необходимост да изкупи всички екземпляри от своя предназначен за претопяване шедьовър, защото приветствува моя шеф с почтителност и благодарност. За да изрази почитанията си на Алие, към нас се приближи дребен човек с екзалтиран поглед. По неповторимия френски акцент веднага разпознахме Пиер, онзи, когото бяхме чули иззад кожената завеса да обвинява Браманти в магьосничество.

Приближих се към бюфета. Имаше кани с цветни напитки, но не можах да разбера какви са. Налях си една чаша от жълтото, което приличаше на вино, не беше лошо, имаше аромат на стар ликьор, но с доста алкохол. Може би съдържаше нещо: усетих, че главата ми се замайва. Около мен се трупаха както херметически физиономии, така и строги лица на пенсионирани полицейски началници, долавях откъслеци от разговори…

— На първия стадий трябва да успееш да влезеш във връзка с други умове, после да предадеш на други същества мисли и образи, да заредиш с емоционално напрежение местата, да постигнеш власт над животинския свят. На третия стадий се опитай да изпратиш своя двойник в някоя точка от пространството — билокация, както йогите, трябва да се появиш едновременно в няколко различни форми. След това остава да преминеш към свръхчувствителното познание на растителните същности. Накрая изпробвай разпадането, става дума да проникнеш в телуричния строеж на своето тяло, да се разтвориш на едно място и да се появиш отново на друго, подчертавам — изцяло, а не само в своя двойник. Последен етап — продължаване на физическия живот…

— Не е ли безсмъртието?…

— Не веднага.

— А ти?

— Необходима е концентрация. Не крия, че е изключително трудно. Знаеш ли, вече не съм на двадесет години…

Потърсих моята група. В момента влизаха в един салон с бели стени и заоблени ъгли. В дъното, също като в музея „Гревен“, но онази вечер сравнението, което направих, беше по-скоро с олтара, който бях видял в Рио по време на умбандата, се издигаха две статуи почти в естествен ръст, от восък, облечени в лъщяща тъкан, която ми се видя от най-лош вкус. Едната статуя беше на дама, седнала на трон, с белоснежна (е, не съвсем) роба, осеяна с пайети. Над главата й, окачени на конци, висяха създания с неопределена форма, както ми се стори, от плат. От усилвателя в ъгъла се чуваха звуци на тромпети, доста приятни, явно беше нещо от Габриели241 и звуковият ефект беше от много по-високо качество от визуалния. Вдясно, до златна везна, се виждаше друга женска фигура, облечена в дреха от алено кадифе, с бял колан, а на главата й бе закрепен лавров венец. Алие започна да ни обяснява различните символи, но ще излъжа, ако кажа, че следях обясненията му с внимание. Интересуваше ме по-скоро изразът на мнозина от гостите, които преминаваха от изображение към изображение с благоговение и екзалтация.

— Не се различават много от тези, които отиват в светилището, за да видят черната дева, облечена в бродирана дреха и обкичена със сребърни сърца, прошепнах на Белбо.

— Да, отвърна той, но въпросът не е да се разбере дали тези са по-добри или по-лоши от другите, които отиват в светилището. Точно се питах кои сме ние. Ние, които смятаме Хамлет за по-истински от нашия портиер. Имам ли право да ги съдя, аз, който обикалям да търся Мадам Бовари, за да й разиграя сцена на ревност?

Диоталеви поклащаше глава и тихо ми говореше, че не трябва да възпроизвеждам образите на божествените неща и че всички те са превъплъщения на златния телец. Но се забавляваше.

58

Затова алхимията е девствена блудница, която има множество любовници, но всички разочарова и никому не отдава своите прелести. Превръща малоумните в луди, богатите в нищи, философите в глупци, а измамените в най-сладкодумни измамници…

(Тритемий, „Annalium Hirsaugensium“242, том II, Сан Гало, 1690,141)


Най-неочаквано в салона притъмня и стените се осветиха. Забелязах, че почти изцяло бяха покрити от полукръгъл екран, върху който щяха да се прожектират образи. Когато те се появиха, си дадох сметка, че таванът и подът са облицовани отчасти с отразяваща материя, а и някои от предметите, които по-рано ми бяха направили впечатление с грубата си повърхност, също флуоресцираха: пайетите, везната, един щит, няколко медни съда. Сякаш бяхме потънали в аквариум, в който изображенията се умножаваха, разчленяваха, смесваха се със сенките на присъствуващите, подът отразяваше тавана, таванът — пода, а всичко заедно — фигурите, които се появяваха по стените. С усилването на музиката из залата се понесоха особени миризми — първо индийски аромати, после други, по-неопределими, понякога дори неприятни.

Полумракът постепенно се превърна в пълна тъмнина, после се чу лепкаво бълбукане, нещо като клокочене на лава, и се оказахме в кратер на вулкан, в който гъста и тъмна материя потръпваше при неравномерните лумвания на жълти и синкави огньове.

Мазна и лепкава течност се изпаряваше нагоре и после се спускаше към дъното във вид на роса или дъжд, а наоколо се носеха смрад на гнилоч и тежък дъх на мухъл. Вдишвах миризмата на гробница, на подземие, на мрак, по мен лепнеше отровна влага, която се стичаше на ивици между тор, пръст, въглищна пепел, кал, менструална течност, сажди, оловен прах, изпражнения, дървесна кора, пяна, земно масло, всичко това черно, по-черно от черното, което вече изсветляваше и правеше видим един обръч, съставен от две влечуги, синкаво и червеникаво, всяко захапало опашката на другото.

Сякаш бях пил прекалено много, не виждах спътниците си, пръснати в полумрака, не разпознавах фигурите, които се плъзгаха край мен, и ги възприемах като неясни и размити силуети… В този момент някой хвана ръката ми. Знаех, че е измама, и все пак не посмях да се обърна, за да не я открия. Но усетих парфюма на Лоренца и едва тогава осъзнах колко я желая. Не можеше да бъде друг. Беше дошла, за да продължи монолога си от шумолене и драскане с нокти по вратата, който бе оставила незавършен предишната вечер. Слабините ми потръпнаха, но не силно, от топлия и влажен полъх на живачни и серни изпарения.

Чаках Ребиса, двуполовото дете, философската сол, Венеца на Труда в окончателния му препис на чисто.

Струваше ми се, че знам всичко. Може би в ума ми изплува прочетеното от последните месеци, а може би Лоренца ми предаваше своята мъдрост посредством докосването на ръката си и аз чувствувах леко запотената й длан.

И се улавях, че шепна древни имена, имена, които безспорно, знаех го, философите бяха дали на Белотата, но с които аз зовях с трепет Лоренца: Бяла мед, Белоснежен агнец, Айбатест, Алборах, Светена вода, Пречистен живак, Орпимент, Азох, Борах, Камбар, Каспа, Церуза, Восък, Хая, Комерисон, Електрум, Ефрат, Ева, Фада, Фавоний, Основа на изкуството, Живиниски драгоценен камък, Диамант, Зибах, Зива, Було, Нарцис, Лилия, Хермафродит, Хе, Хипостаза, Хиле, Девиче мляко, Единичен камък, Пълнолуние, Майка, Живо масло, Фасул, Белтък, Флегма, Точка, Корен, Сол на земята, Тевос, Тинкар, Пара, Вечерница, Вятър, Вещица, Фараоново стъкло, Детска пикоч, Ястреб, Плацента, Менструална течност, Роб беглец, Лява ръка, Сперма на металите, Дух, Блато, Сок, Сярна мас…

Сред катраненочерния мрак, вече изсивял, се очертаваше хоризонт от скали и изсъхнали дървета, зад който залязваше черно слънце. После блясна ослепителна светлина и се появиха искрящи образи, които се отразяваха по хиляди повърхности като в калейдоскоп. Ароматните вълни бяха станали църковни, литургични, от тях ме заболя глава, почувствувах тежест в областта на челото и съгледах великолепна зала, украсена със златисти гоблени, сякаш някакво сватбено пиршество с царствен жених и невеста в бяло. Освен тях на тържеството присъствуваха белобрад цар и царица на тронове, а до тях — воин и един друг тъмнокож владетел. Пред царя, върху малък жертвеник, бяха поставени книга, подвързана с черно кадифе, и свещник от слонова кост със свещ. До свещника виждах въртящ се глобус и часовник, на чийто връх бе закрепено кристално фонтанче, от което бликаше кървавочервена течност. Над фонтанчето се белееше череп, а от лявата му очна кухина изпълзя змия…

Лоренца ми дъхаше думи в ухото. Но не чувах гласа й.

Змията се олюляваше в ритъма на тъжна и бавна музика. Старите царе сега бяха облечени в черно и пред тях бяха поставени шест покрити ковчега. Чуха се звуци на тромбон и се появи мъж с черна качулка. Отначало екзекуцията се разви в ритуален стил, сякаш в забавен каданс, и царят я приемаше, свел покорно глава с печално облекчение. След това този с качулката замахна с брадвата си, сякаш блестящо махало описа дъга, и острието на брадвата се умножи от хилядите отразяващи повърхности и във всяка фасетка на калейдоскопа се търкулнаха хиляди отсечени глави и оттук нататък образите се заредиха тъй бързо, че не успявах да следя развитието на нещата. Мисля, че постепенно всички действуващи лица, включително тъмнокожият владетел, бяха обезглавени и положени в ковчезите, после залата се превърна в морски или езерен бряг, към който се приближиха шест осветени ладии, ковчезите бяха пренесени в тях и ладиите се отдалечиха по гладката вода, изчезвайки в нощта. Докато се извършваше всичко това, смолните аромати бяха станали осезаеми, преминавайки в гъсти изпарения. По едно време се уплаших, че съм сред осъдените, и чувах наоколо ми да мърморят: „Венчавката, венчавката…“

Бях загубил контакта си с Лоренца и се обърнах, за да я потърся сред сенките.

Залата вече се беше преобразила в крипта или в разкошна гробница, чийто свод бе осветен от невероятно голям рубин. От всички ъгли на криптата към центъра й се приближаваха жени, облечени в одежди на девственици, и наобиколиха един двуетажен мангал във форма на замък с каменна основа, портал и две странични кули, от които излизаха две реторти, съединяващи се в яйцевиден съсъд, а една трета кула, в средата, завършваше с малък водоскок. На първия етаж на замъчето се виждаха труповете на обезглавените. Една от жените донесе ковчеже, от което измъкна валчест предмет, сложи го в пещта на централната кула и от водоскока на върха й бликна течност. Успях да разпозная предмета: беше главата на мавъра, която сега гореше като цепеница и караше течността от водоскока да ври. Изпарения, облаци, бълбукане…

Почувствувах ръката на Лоренца върху тила си. Галеше ме крадешком, както я бях видял да гали Якопо в колата. Жената донесе златно кълбо, отвори едно кранче в пещта на основата и напълни кълбото с гъста червена течност. След това кълбото се разпука и в него, на мястото на червената течност, се появи огромно красиво яйце, бяло като сняг. Жените го взеха и го поставиха на пода върху купчина жълт пясък. Яйцето се разтвори и от него изскочи пиле, още безформено и окървавено. Но попило кръвта на обезглавените, то започна бързо да расте пред очите ни, като ставаше все по-красиво и блестящо.

Сега жените отрязаха главата на пилето и се заеха да го превърнат в пепел върху малък жертвеник. Някои месеха пепелта, пълнеха с тестото две форми и ги слагаха да се пекат в една от пещите, като духаха с тръби, за да разпалят огъня. Накрая отвориха формите и от тях излязоха две бледи и изящни, почти прозирни фигурки — момченце и момиченце, високи най-много пет педи, меки и пухкави като живи същества, но още със стъклени очи. Поставиха ги върху възглавници и един старец им капна в устата няколко капки кръв…

Появиха се други жени с позлатени тромпети, украсени със зелени сплетени клонки. Те поднесоха един от тях на стареца, който го приближи до устните на двете същества, все още застинали в растителната отпуснатост и сладкия животински сън, и започна да вдъхва души в телата им… Залата се изпълни със светлина, светлината премина първо в полумрак, след това в пълна тъмнина, прорязвана от оранжеви светкавици, после всичко се обля от утринна заря, разнесоха се високи и тържествени тръбни звуци и залата засия от неописуемо ярки рубинени лъчи. В този миг загубих отново Лоренца и осъзнах, че никога повече няма да я срещна.

Всичко бе залято от огненочервени вълни, които бавно затихнаха във виолетово, и екранът угасна. Главоболието ми беше станало нетърпимо.

— Mysterium magnum243 — каза до мен Алие и гласът му беше силен и спокоен.

— Възраждането на новия човек чрез смъртта и страданието. Добро изпълнение, трябва да си призная, макар че вкусът към алегорията се е отразил върху точността на етапите. Това, което видяхте, беше, разбира се, представление, но говореше за определено Нещо. А нашият домакин твърди, че е създал това Нещо. Елате да видим извършеното чудо.

59

И ако се създават такива чудовища, трябва да се смята, че са дело на природата, дори да изглеждат различни от човека.

(Парацелз, „За Хомункулуса“, „Съчинения“, том II, Женева, „Де Турн“, 1658, с. 475)

Заведе ни вън, в градината, и изведнъж се почувствувах по-добре. Не се осмелявах да попитам другите дали Лоренца наистина е била там. Бях сънувал. Но след няколко крачки влязохме в един парник и отново задушливата топлина ме замая. Сред растенията, повечето тропически, се намираха стъклени колби във форма на круша (или на сълза), затворени херметически с печат и пълни с небесносиня течност. Във всеки съд плаваше същество, голямо около двадесет сантиметра: познахме белобрадия цар, царицата, мавъра, воина и двете деца с лаврови венци, синкавото и червеникавото… Извършваха плавни движения, сякаш бяха в естествената си среда.

Трудно беше да се установи дали ставаше дума за модели от пластмаса или восък, или пък бяха живи същества още и поради това, че леко замътената течност не позволяваше да се разбере дали движенията им, които ги правеха като живи, бяха оптически ефект или реалност.

— Изглежда, че растат с всеки ден — каза Алие.

— Всяка сутрин съдовете се заравят в купчина пресен, дори топъл конски тор, който има нужната за растежа им температура. По този повод Парацелз дава предписания, в които се казва, че хомункулусите трябва да бъдат отглеждани при температурата на конски търбух. Според нашия домакин тези същества му говорели, разкривали му тайни, изричали предсказания, веднъж му съобщили точните мерки на Соломоновия храм, друг път пък го научили как да прогонва демони… Честно казано, аз никога не съм ги чувал да говорят.

Лицата им бяха много изразителни. Царят гледаше нежно царицата.

— Нашият домакин ми каза, че една сутрин заварил синкавото момче, избягало кой знае как от своя затвор, да се опитва да отпуши съда на своята приятелка… Но понеже било извън естествената си среда, трудно дишало и едва успели да го спасят, като го върнали в течността.

— Ужасно! — обади се Диоталеви. — Не бих искал да съм на негово място. Където и да отидеш, трябва винаги да влачиш със себе си съда и да търсиш непрекъснато тор. А през лятото какво ги правят? На портиера ли ги оставят?

— А може би са само лудиони244, декартови дяволчета245 — заключи Алие.

— Или пък автомати.

— Дяволи, дяволи — повтаряше Гарамонд.

— Вие, доктор Алие, ми разкривате нова вселена. Би трябвало всички да станем по-смирени, драги мои приятели. Да, има на земята и небето неща… Но както и да е, на война като на война…

Гарамонд беше направо смаян. Лицето на Диоталеви изразяваше цинична заинтригуваност, а Белбо сякаш не изпитваше нищо.

Исках да разсея всяко съмнение и казах:

— Колко жалко, че Лоренца не дойде, щеше много да се забавлява.

— Да, жалко, отвърна Белбо безучастно.

Лоренца не беше дошла. А аз се чувствувах като Ампаро в Рио. Беше ми зле. Струваше ми се, че съм ограбен. Не ми бяха дали спасителния „агогон“.

Изоставих групата, върнах се към сградата, проправяйки си път през тълпата, отидох на бюфета и си налях някаква течност, въпреки че се страхувах да не съдържа нещо омайващо. Потърсих тоалетната, за да си наплискам лицето и врата. Намерих я и се освежих. Но когато излизах, вниманието ми бе привлечено от тясно спираловидно стълбище, не се сдържах и се впуснах в ново приключение. Може би, макар да смятах, че отново съм измамен, все още търсех Лоренца.

60

Нещастни глупако! Толкова ли си наивен да вярваш, че така спокойно ти разкриваме най-значителната, най-великата тайна? Уверявам те, че ако човек иска да обясни според обикновения и буквален смисъл на думите това, което са писали Философите-Херметици, ще се озове впримчен в меандрите на един лабиринт, от който няма да може да избяга и за който няма да има нишката на Ариадна, за да го извади оттам…

(Артефий)

Озовах се в една стая под равнището на земята, слабо осветена, със стени от същия камък като пещерите и фонтаните в парка. В единия ъгъл забелязах отвор, подобен на тромпет, зазидан в стената, и още преди да се приближа, чух шумове. Приближих се и шумовете станаха по-отчетливи, дори долових отделни фрази, ясни и звучни, сякаш бяха произнесени до мен. Дионисово ухо246!

Очевидно ухото беше свързано с един от горните салони и улавяше разговорите на онези, които минаваха близо до другия му край.

— Госпожо, ще ви кажа нещо, което никому не съм признавал досега. Уморих се… Работих с цинобър, с живак, сублимирах алкохоли, ферменти, железни соли и техните утайки, но не можах да открия Камъка. След това приготовлявах всякакви води — силни, кисели, разяждащи, но със същия успех. Използувах яйчни черупки, готварска сол, сол на кристали, селитра, бикарбонатна сода, тартарати и какво ли не, но съветвам ви, не им се доверявайте. Трябва да се избягват нечистите сплави на металите и рубидия, иначе ще останете излъгана, както бях излъган аз. Какво ли не опитвах: кръв, косми, сатурнова душица, железни сулфиди, горена мед, марсов сапфир, железни стружки и утайки, оловни окиси, антимон — нищо. Мъчих се да извлека масло и вода от среброто, въздействувах върху среброто със соли и без соли, а също и с ракия, и получих разяждащи масла и нищо повече. Използувах мляко, вино, извара, спермата на звездите, която вали от небето, кантарион, плацента на зародиш, смесвах живака с металите, превръщайки ги в кристали, търсих в пепелта им… И накрая…

— И накрая?

— Няма нищо на света, което да изисква по-голяма предпазливост от истината. Да я кажеш, е все едно да си направиш кръвопускане на сърцето…

— Стига, стига, вие ме смайвате…

— Само на вас мога да поверя тайната си. Аз нямам свое време, нито свое място. Извън времето и пространството живея своя вечен път. Има същества, които нямат свои ангели-пазители. Аз съм едно от тях…

— Но защо ме доведохте тук?

Друг глас:

— Скъпи Балсам, нима сега ще си играем на митове за безсмъртието?

— Глупак! Безсмъртието на е мит. То е факт.

Тъкмо щях да си тръгна, уморен от този брътвеж, когато чух гласа на Салон. Говореше шепнешком, напрегнато, сякаш задържаше някого за ръкава. Разпознах и гласа на Пиер.

— Хайде де! — казваше Салон. — Не можете да ме излъжете, че и вие сте тук заради алхимичната комедия. Не можете да ме убедите, че сте дошъл да се разходите ей така на чист въздух. Знаете ли, че след Хайделберг Дьо Ко е приел поканата на френския крал да се заеме с почистването на Париж?

— Фасадите ли?

— Не, това не ти е Малро. Подозирам, че е ставало дума за каналите. Любопитно, нали? Този господин изобретява символични портокалови и ябълкови градини за императорите, но това, което го е интересувало, било подземията на Париж. По онова време в Париж не е съществувала истинска канализационна мрежа. Имало е някаква смесица от плитки канали и закопани проходи, за които се знаело твърде малко. Римляните още от времето на републиката са знаели всичко за своята Cloaca Maxima247, а хиляда и петстотин години по-късно в Париж не се знае нищо за това какво има под земята. И Де Ко приема поканата на краля, защото иска да научи повече. А какво иска да научи? След Де Ко, Колбер, за да прочисти подземните тунели, но това е било само предлог и забележете, че се случва по времето на Желязната маска248, спуска там каторжници, но те започват да плуват в изпражненията и следват течението чак до Сена и там се качват на една лодка, без някой да посмее да спре тези отвратителни същества, обвити в гадна миризма и облаци мухи… Тогава Колбер поставя жандарми на всички изходи към реката и каторжниците измират в подземните галерии. За три века в Париж са успели да разучат само три километра от каналите. Но през осемнадесети век разкриват двадесет и шест километра и това е точно в навечерието на революцията. Какво ще кажете?

— О, знаете ли, това е…

— Какво става? Става това, че на власт идват нови хора, които знаят неща, непознати за предишните. Наполеон изпраща отряд мъже да се промъкнат през мрака, през човешките екскременти на града. Който е имал смелостта да работи там по това време, е намерил много неща. Пръстени, злато, огърлици, накити, какво ли не е падало кой знае от къде. Били са хора със здрави стомаси, които поглъщали плячката си и после излизали, взимали разхлабително и забогатявали. Освен това се знае, че в много от къщите имало подземия, директно свързани с каналите.

— Наистина ли?

— При това по време, когато са изхвърляли гърнетата си през прозорците! И защо още оттогава съществуват нещо като тротоари встрани от каналите, както и зазидани в стената железни халки? Естествено, за да може човек да се хваща за тях. Тези проходи съответствуват на така наречените „франкски бърлоги“, където навремето се събирали крадците и убийците, и ако полицията пристигала, можели да избягат и да се появят на друго място.

— Хайде, хайде, „Парижките потайности“…

— Така ли мислите? Кого защитавате вие? При Наполеон Трети барон Осман принудил чрез закон всички собственици на къщи в Париж да изкопаят отделни ями и да ги свържат чрез подземни тунели с общата мрежа от канали… Галерия, висока два метра и тридесет сантиметра и широка метър и тридесет. Давате ли си сметка? Всяка къща в Париж е свързана чрез подземен коридор с каналите. И знаете ли колко са дълги днес каналите на Париж? Две хиляди километра, и то на най-различни нива. Всичко това е започнало с онзи, който в Хайделберг е проектирал тези градини…

— И какво от това?

— Виждам, че не ви се говори. А знаете нещо, което не искате да ми кажете.

— Моля ви, оставете ме на мира, закъснявам, чакат ме за една сбирка.

Шум от стъпки.

Не разбирах какво целеше Салон. Огледах се и както бях притиснат между камъка и отвора на ухото, изпитах чувството, че съм в подземие, под някакъв свод, и ми се стори, че входът към този слухов канал е само началото на едно слизане към мрачните проходи, които се спускат към центъра на земята, гъмжащи от нибелунги. Потръпнах. Вече се отдалечавах от ухото, когато чух още един глас:

— Идвай. Ще започваме. В тайната зала. Повикай и другите.

61

Това Златно Було е пазено от един триглав Дракон, чиито глави произлизат — първата от водата, втората от земята и третата от въздуха. Необходимо е тези три глави да се слеят в един могъществен Дракон, който ще погълне всички останали Дракони.

(Жан д’Еспание, „Таен труд по херметична философия“, 1623, 138)

Отново се върнах при групата. Казах на Алие, че съм чул да се шепне за някаква сбирка.

— А! — възкликна Алие. — Любопитен сте, нали? Но ви разбирам. Ако човек се докосне до херметическите тайни, вече иска да узнае всичко. Добре, ще ви кажа: тази вечер, доколкото зная, трябва да стане посвещаването на един нов член на Древния и Всеприет Орден на Розенкройцерите.

— А ще можем ли да присъствуваме? — запита Гарамонд.

— Не. Не трябва. Не би трябвало. Не би могло. Но ние ще направим като онези герои от гръцката митология, които видели това, което не бивало да виждат, и ще посрещнем гнева на боговете. Разрешавам ви да хвърлите един поглед.

Поведе ни по малко стълбище нагоре към тъмен коридор, дръпна една завеса и през затворената стъклена врата успяхме да надникнем в залата, осветена от няколко запалени мангала. Стените бяха тапицирани с дамаска на лилиеви цветове, а в дъното се издигаше трон, покрит със златист балдахин. От двете страни на трона, изрязани от картон или от пластмаса и поставени на триножници, се виждаха слънце и луна, доста груби като изработка, но покрити със станиол или метално фолио, естествено, в златно и сребърно, но с определен ефект, защото всяко светило беше огряно от пламъците на поставен пред него мангал. Над балдахина от тавана висеше огромна звезда, осеяна със скъпоценни камъни, навярно изкуствени. Самият таван беше тапициран в светлосиня дамаска, по която проблясваха едри сребърни звезди.

Пред трона, на дълга маса, украсена с палми, беше поставен меч, а непосредствено пред масата лежеше препариран лъв със зинала паст. Явно в главата му беше монтирана червена лампичка, защото очите му блестяха, а от гърлото му сякаш излизаха пламъци. Помислих си, че тук е пипала ръката на господин Салон, и най-сетне разбрах за какви странни клиенти намекваше той онзи ден в Мюнхенската мина.

До масата беше седнал Браманти, облечен в яркочервена роба със зелени избродирани кантове и отгоре с мантия, обшита със злато, а на гърдите му блестеше кръст. Шапката му наподобяваше митра и беше увенчана с бели и червени пера. Пред него с тържествен вид седяха двадесетина души, облечени също в яркочервени роби, но без украса. Всички имаха на гърдите си нещо позлатено, което ми се стори познато. Спомних си за един ренесансов портрет, за един месест хабсбургски нос, за странния агнец с провиснали крака, завързан през корема. Значи присъствуващите се бяха украсили с ритуална имитация на Златното руно.

В момента Браманти говореше, вдигнал нагоре ръце, сякаш произнасяше молитва, и от време на време присъствуващите отговаряха хорово. После Браманти замахна с меча, всички извадиха изпод робите си кой малка кама, кой нож за хартия и ги вдигнаха нагоре. Точно тогава Алие спусна завесата. Твърде много бяхме видели.

Отдалечихме се (стъпвайки като Розовата пантера, както уточни Диоталеви, който беше прекалено сведущ по въпросите за извращенията на съвременния свят) и задъхани се озовахме в градината.

Гарамонд беше шашнат.

— Ама това… масони ли са?

— О, отвърна Алие, какво значи масони? Те са привърженици на един рицарски орден, който е свързан с Розенкройцерите и отчасти с Тамплиерите.

— Но нямат ли общо с масонството? — настоя Гарамонд.

— Ако имат нещо общо с масонството, доколкото видяхте, то е това, че и ритуалът на Браманти е един вид хоби за провинциални професионалисти и политици. Но така е било още от самото начало: масонството е само бледа възстановка на легендата за Тамплиерите. А това пък е карикатура на карикатурата. Само че тези господа го взимат ужасно насериозно. Уви! Светът гъмжи от Розенкройцери и Тамплиери като тези, които видяхте днес. Не от тях трябва да очакваме Откритието, макар че и между тях може да се намери някой достоен за уважение поклонник.

— Но в края на краищата, запита Белбо, но без ирония, без предизвикателство, сякаш въпросът го засягаше лично, в края на краищата и вие се срещате с тях, нали? На кого вярвате?… На кого, извинете, вярвахте измежду тях?

— На никого, естествено. Имам ли вид на доверчив човек? Наблюдавам ги хладно, с разбирането и интереса, с които един теолог може да наблюдава неаполитанските тълпи, които реват, очаквайки чудото на свети Дженаро249. Тези тълпи свидетелствуват за една вяра, за една вътрешна необходимост и теологът обхожда потните и разпенени хора, защото би могъл да открие сред тях светеца, който сам не знае, че е такъв, носителя на една по-висша истина, този, който е способен да хвърли нова светлина върху тайнството на Светата Троица. Но Светата Троица не е свети Дженаро.

Беше недостъпен. Не знаех как да определя неговия херметичен скептицизъм, литургичния му цинизъм, онази висша недоверчивост, която му помагаше да признава достойнството на всяко презирано от него суеверие.

— Много е просто, отговори той на Белбо. — Ако Тамплиерите, но истинските, са оставили някаква тайна и са организирали предаването й през вековете, необходимо е да се търсят техните следи, и то в онези среди, в които те най-малко биха могли да бъдат разпознати, където дори може би самите те измислят ритуали и митове, за да се движат незабелязани като риби във вода. Какво прави полицията, когато иска да открие най-страшния беглец, гения на злото? Претърсва местата, където се събира изметът, долнопробните барове, където обикновено се въртят негодниците от среден калибър, които никога не биха могли да замислят грандиозните престъпления, изобретени от беглеца. Какво прави стратегът на терора, за да привлече бъдещите си последователи, за да се срещне със съмишлениците си и да ги познае? Посещава сборищата на псевдобунтарите, където мнозина, които никога няма да станат истински бунтари, поради липса на закалка се преструват, че налучкват поведението на своите идоли. Изгубената светлина се търси или сред пожарите, или из онези гъсталаци, където след преминаването на огнените езици пламъците догарят сред овъгления шумак. И къде би могъл да се скрие по-добре един Тамплиер, ако не сред тълпата на своите карикатурни подобия?

62

Под друидско общество по определение разбираме онези общества, които се определят като друидски по своето име и цели и които извършват посвещаване, свързано с друидизма.

(М. Рау, „Друидите. Съвременни затворени келтски общества“, Париж, „Роше“, 1983, с. 18)

Наближаваше полунощ и според програмата на Алие трябваше да очакваме втората изненада на вечерта. Напуснахме палатинските градини и отново поехме на път покрай хълмовете.

След около три четвърти час Алие ни накара да паркираме автомобилите край една горичка. Трябвало да прекосим гората, обясни той, за да стигнем до една поляна, а дотам нямало нито път, нито дори пътека.

Тръгнахме по лекия наклон нагоре, тъпчейки ниската растителност: не беше мокро, но обувките ни се хлъзгаха по напластените листа и лепкавите корени. От време на време Алие запалваше фенерче, за да намери по-проходими места, но бързо го гасеше, защото, както обясни, не било нужно да съобщаваме за присъствието си на участниците в ритуала. Диоталеви се опита в един момент да направи обичайния си коментар, не си спомням точно какво беше, май за Червената шапчица, но Алие с известно напрежение в гласа го помоли да се въздържа.

Когато вече се измъквахме от гората, чухме далечни гласове. Най-сетне пристигнахме на полянката, осветена от слаба светлина, от факли или по-скоро свещи, чиито пламъци се люлееха близо до земята, едва забележими и сребристи, като че ли някакво газообразно вещество гореше с химическа студенина в сапунени мехури, които пълзяха по земята. Алие ни нареди да останем там, където бяхме спрели, още под прикритието на храстите, и да изчакаме, без да се показваме.

— След малко ще пристигнат жриците. И по-точно друидките. Ще извършват ритуалното призоваване на космическата дева Микил — всъщност свети Михаил представлява нейното народно християнско превъплъщение250, не случайно свети Михаил е ангел, следователно е безполов и е могъл да заеме мястото на едно женско божество…

— Откъде са? — шепнешком запита Диоталеви.

— От различни места, от Нормандия, Норвегия, Ирландия… Събитието е сравнително рядко и тази поляна е подходяща за ритуала.

— Защо? — запита Гарамонд.

— Защото някои места са по-магически от други.

— Но какви са те… в живота? — продължи да разпитва Гарамонд.

— Хора. Машинописки, чиновнички по застраховките, поетеси. Хора, които утре можете да срещнете, без да познаете.

Забелязахме, че към средата на поляната се приближава малка група. Разбрах, че студените светлинки, които бях видял, са малки лампи, които жриците държаха в ръце, а ми се бяха сторили на равнището на земята, защото поляната бе разположена на върха на хълма и отдалеч бях забелязал жриците, които, изкачвайки се нагоре, се появяваха на върха, в самия край на платото. Бяха облечени в бели туники, които се развяваха от лекия ветрец. Наредиха се в кръг, а в центъра застанаха три друидки.

— Това са трите „халуини“ от Лизио, от Клонмакноа и от торинския Пино — обясни ни Алие.

Белбо запита защо точно те и Алие сви рамене.

— Сега тихо. Да изчакаме. Не мога с три думи да ви разкажа целия ритуал и йерархията на нордическата магия. Задоволете се с това, което ви казвам. Ако не ви казвам повече, то е защото не зная… Или нямам право да казвам. Някои правила на предпазливостта трябва да се уважават…

В средата на поляната бях забелязал купчина камъни, която, макар и твърде далечно, напомняше долмен. Вероятно поляната беше избрана именно заради наличието на тази каменна маса. Една от жриците се изкачи горе и засвири с тромпет. Приличаше, дори повече от тромпета, който бяхме видели няколко часа по-рано, на буцината251 от триумфалния марш на „Аида“. Но от него се чу кадифена мелодия, сякаш далечно ноктюрно. Белбо ме докосна по ръката.

— Това е рамсинга, рамсинга на тугите до свещеното бананово дърво…252

Бях ужасно нетактичен. Не си дадох сметка, че се шегува именно за да направи друга аналогия, и забих ножа в раната:

— Разбира се, с генис не би било толкова съдържателно.

Белбо кимна.

— Дошъл съм тук точно защото те не искат гениса, отвърна.

Сега се питам дали именно онази нощ той не прозря връзката между своите мечти и това, което му се случваше през последните месеци.

Алие не беше проследил нашия разговор, но ни видя, че си шушукаме.

— Не става дума за предупреждение, нито за зов — каза. Това е един вид ултразвук, чрез който да се установи контактът с подземните вълни. Вижте, сега жриците се хванаха за ръце. Създават нещо като жив акумулатор, за да приемат и концентрират телуричните вибрации. Сега трябва да се появи ореолът.

— Какъв ореол? — запитах шепнешком.

— Традицията го нарича „зеленият ореол“. Изчакайте…

Не забелязах никакъв зелен ореол. Но почти ненадейно от земята се издигна лека мъгла — нещо като пара, бих казал, ако беше равномерна и по-гъста. Беше някакво образувание от облачета, което се събираше в една точка и след това, раздвижено от вятъра, се издигаше на кълба като захарен памук, плаваше из въздуха и отново се сбираше в друга част на поляната. Странен беше ефектът, отзад ту се появяваха дървета, ту всичко се смесваше в белезникаво изпарение, валмото се понасяше към средата на поляната, като закриваше от погледа ни това, което се случваше, и оставяше само околността и небето, на което продължаваше да блести луната. Движенията на огньовете бяха неочаквани, изненадващи, сякаш се подчиняваха на някакво своенравно дихание.

Помислих си дали не е химическа измама, после разсъдих: намирахме се на около шестстотин метра височина и беше възможно да са истински облаци. Предвидени от ритуала или пък предизвикани? Може би не, но участниците бяха изчислили, че на тази височина, при благоприятни обстоятелства биха могли да се образуват такива блуждаещи изпарения, докосващи земята.

Беше трудно да се изтръгнеш от омаята на сцената, още повече, че дрехите на жриците се сливаха с белотата на изпаренията и техните лица изплуваха от млечната тъмнина и се връщаха в нея, сякаш бяха нейни рожби.

Настъпи миг, в който облакът изпълни целия център на поляната, а някои откъслеци, които се изкачваха, разточвайки се нагоре, дори закриха луната, но все пак не дотам, че да затъмнят поляната, все така светеща по краищата си. Тогава видяхме как една жрица изплува от мъглата и се затича към гората, виейки, с ръце, протегнати напред, и аз си помислих, че ни е разкрила и изрича срещу ни проклятия. Но когато стигна на няколко метра от нас, промени посоката и се затича в кръг около пространството, обвито в мъгла, изчезна наляво, после, след няколко минути се появи отдясно, отново приближавайки се, и аз успях да зърна лицето й. Беше една сибила с голям дантевски нос, малка като цепнатина уста, която се разтваряше като подводно цвете, без други зъби освен двата предни резци и един асиметричен кучешки. Очите й се въртяха, орлови, хищни. Чух или ми се стори, че чувам, или пък сега си мисля, че съм чул, и наслагвам този спомен към други спомени, наред с поредица от думи, които тогава сметнах за галски, няколко звука, наподобяващи нещо като латински, от рода на „О, пегния, оео! Интус ет еее улума!!!“, и изведнъж мъглата почти изчезна, поляната засия и аз видях, че е изпълнена от стадо свине, чиито дебели вратове бяха окичени с нанизи кисели ябълки. Друидката, която бе свирила с тромпета, беше останала на върха на купчината камъни и сега размахваше нож.

— Да вървим, нареди ни Алие. Свърши.

Забелязах в този момент, че мъглата се е преместила над нас и около нас, и почти не различавах другарите си.

— Как ще е свършило? — обади се Гарамонд. Струва ми се, че сега идва най-интересното!

— Свърши това, което имате право да видите. Повече не може. Нека уважаваме ритуала. Да вървим.

Поведе ни обратно през гората, бързо погълнат от влагата, която ни обвиваше. Движехме се, треперейки, хлъзгахме се по изгнилите листа, смутени и в безредие като отстъпваща армия. Най-сетне се озовахме на пътя. Можехме да пристигнем в Милано най-рано след два часа. Преди да се качи в колата при Гарамонд, Алие се сбогува с нас:

— Съжалявам, че трябваше да ви прекъсна зрелището. Исках да ви покажа нещо: хора, които живеят сред нас и за които всъщност вече всички вие работите. Но повече не биваше да виждате. Когато се информирах за това събитие, трябваше да обещая, че няма да смущаваме церемонията. Нашето присъствие би оказало отрицателно влияние на по-нататъшния ритуал.

— А свинете? — запита Белбо. Какво става с тях сега?

— Казах ви каквото имах право да ви кажа.

63

— Какво ти напомня тази риба?

— Други риби.

— Какво ти напомнят другите риби?

— Други риби.

(Джоузеф Хелър, „Параграф 22“, Ню Йорк, „Саймън енд Шустър“, 1961, с. 27)

Завърнах се в Пиемонт с много угризения. Но като видях Лия, забравих всички желания, които ме бяха докоснали.

Все пак, това пътуване беше оставило в мен други следи и сега ме тревожи обстоятелството, че тогава не съм бил разтревожен. Подреждах окончателно, глава по глава, илюстрациите към историята на металите и вече не можех да се освободя от духа на всеобщата прилика, както беше ми се случило в Рио. Каква беше разликата между тази цилиндрична пещ на Реомюр (1750), съвременна люпилня, и този атанор от XVII век, майчина утроба, тъмно лоно за мътене на кой знае какви мистични метали. Сякаш бяха настанили целия Дойчес Музеум в пиемонтския замък, който бях посетил предната седмица.

Все по-трудно ми беше да отделям света на магията от това, което наричаме днес вселена на точността. Откривах отново имената на учените, за които бях чел в училище като за носители на математическата и физическата светлина, сред мрачините на суеверието с единия крак в Кабалата, а с другия — в лабораторията. Нима прочитах отново цялата история с очите на нашите диаболисти? Но после срещах безспорни текстове, които ми разказваха за това как физиците на позитивизма веднага след занимания в университетите си бързали да не закъснеят за сеанси на медиуми или астрологически сбирки и как Нютон стигнал до законите за всеобщото привличане, защото вярвал в съществуването на окултни сили (спомних си за изследванията му в областта на розенкройцерската космология).

Бях приел за свой научен принцип недоверчивостта, а сега трябваше да приложа този принцип и към онези, които ме бяха научили да бъда недоверчив.

Казах си: аз съм като Ампаро, не вярвам, ама се хващам. И се чудех как все пак разсъждавам върху факта, че височината на Великата Пирамида е наистина равна на една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето или че наистина се очертаваха аналогии между индоамериканската и келтската митология. И започвах да искам от всичко, което ме обкръжаваше — къщите, фирмите на магазините, облаците в небето и гравюрите в библиотеката да ми разказват не своята история, а една друга история, която безспорно криеха, но която накрая щяха да ми разбулят в резултат и по силата на свързващите ги тайнствени прилики.

От всичко това ме спаси, поне временно, Лия.

Бях й разказал всичко (или почти всичко) за пътуването до Пиемонт. И всяка вечер се връщах вкъщи с любопитни новости, които трябваше да се включат в нашата картотека на словесните кръстоски. Коментарът й биваше: „Яж, че си станал като клечка.“ Една вечер седна до бюрото ми, раздели кичура на челото си, за да ме погледне в очите, и сплете ръце на скута си като селянка. Никога не беше сядала така, разкрачена, с пола, опъната между двете колена. Казах си, че позата й е некрасива. Но после я погледнах в лицето и то ми се стори просветлено, обляно от нежно сияние. Вслушах се в думите й, без още да зная защо, с уважение.

— Пум, каза ми, не ми харесва начинът, по който се вживяваш в историята с „Мануцио“. Преди събираше фактите, както се събират мидички. Сега сякаш си отбелязваш номера за лотарията.

— Просто се забавлявам повече.

— Не се забавляваш, ами се пристрастяваш. И това е съвсем различно. Внимавай, че онези ще те подлудят.

— Хайде да не преувеличаваме. Най-много те да си останат луди. Санитарите в лудниците не полудяват.

— Това тепърва трябва да се докаже.

— Знаеш, че никога не съм имал доверие в аналогиите. Сега съм попаднал в един панаир на аналогиите, сред шумотевицата на един Кони Айланд253 или на един московски Първи май, на една католическа Свещена година — всичко това от аналогии. Забелязвам, че някои от тях са по-добри от другите, и се питам да не би за това да има скрита причина.

— Пум, каза ми Лия, прегледах фишовете ти, защото трябва отново да ги подредя. Всичко, което твоите диаболисти откриват, е вече тук. Погледни ме, каза тя и се потупа по корема, бедрата, ханша и челото. Както беше седнала, разкрачена, с опъната пола, срещу мен, приличаше на дойка, здрава и цветуща, тя, която беше така крехка и гъвкава, защото някаква спокойна мъдрост я осветяваше с майчинска властност.

— Няма първообрази, Пум, има тяло. Вътре в корема е хубаво, защото там расте детето, там се мушва птичето ти весело-весело и се влива вкусната храна. И затова са хубави и важни пещерата, цепнатината, нишата, подземието и дори лабиринтът, който е направен като нашите чудесни вътрешности, и когато някой трябва да измисли нещо важно, го измъква оттам, защото и ти си се пръкнал оттам, когато си се раждал, и плодородието е винаги в една дупка, в която първо нещо загнива и после — хоп! — изкача ти едно китайче, една палма или един баобаб. Но високото е по-добро от ниското. Защото, ако висиш с главата надолу, кръвта ти се стича в мозъка, защото краката миришат, а косата не толкова, защото е по-добре да се изкатериш на дърво, за да береш плодове, отколкото да свършиш под земята, за да храниш червеите, защото рядко се нараняваш, като се блъснеш в нещо високо (освен ако си на тавана), а обикновено това става като паднеш надолу и затова горното е свързано с ангелите, а долното — с дяволите. Но тъй като е вярно и това, което казах преди малко за моето коремче, верни са и двете неща: в определен смисъл е хубаво това, което е долу и вътре, а в друг смисъл — което е горе и вън. И всичко това няма нищо общо нито с духа на Хермес, нито с всеобщото противоречие. Огънят топли, а студът ти докарва бронхопневмония, особено ако си някой мъдрец от преди четири хиляди години, и от това следва, че огънят има тайнствена сила, още повече, че на него си печеш кокошката. Но студът запазва същата кокошка, а от огъня, ако го пипнеш, ти изскача ей такава пришка, така че ако мислиш за нещо, което се пази с хилядолетия, като знанието, трябва да си го представяш на един връх, високо (видяхме, че това е хубаво), но в пещера (което също е хубаво), и то сред вечния студ на Хималайските преспи (което вече е чудесно). И ако искаш да знаеш защо мъдростта идва от Изтока, а не от швейцарските Алпи, то е защото твоят пра-прадядо сутрин, когато се е събуждал в тъмното, е поглеждал първо на изток с надеждата, че ще види слънцето, а не някой дъждовен облак, мамка му на правителството.

— Да, майчице.

— Не да, ами да, пиленцето ми. Слънцето е добро, защото топли тялото и защото е достатъчно благоразумно да изгрява всеки ден, затова добро е всичко, което се появява отново, а не това, което минава и заминава. Най-удобният начин да се появиш отново там, където вече си бил, без да минаваш по същия път, е да се движиш в кръг. И тъй като единственото животно, което се навива в кръг, е змията, ясно е защо са се родили толкова култове и митове за змията, защото е трудно да представиш завръщането на слънцето, като увиваш в кръг един хипопотам например. Освен това, ако трябва да извършиш церемония, за да призовеш слънцето, трябва да обикаляш в кръг, защото, ако се движиш по права линия, ще се отдалечиш от къщи и церемонията трябва да бъде много кратка. От друга страна, кръгът е най-удобната форма за един ритуал, това го знаят всички, които гълтат огън по площадите, защото, като застанат в кръг, всички виждат еднакво добре този, който е в средата, докато, ако цялото племе се нареди в права линия по войнишки, тези, дето са по-далече, няма да виждат нищо. По тази причина кръгът, кръгообразното движение и цикличното завръщане са в основата на всеки култ и ритуал.

— Да, майчице.

— Не да, ами да. А сега да минем към магическите числа, които се харесват толкова на твоите автори. Едно, това си ти, който не си две, едно е това твое нещо, едно е това мое нещо тук и едно са носът и сърцето, сам виждаш колко важни неща са по едно. А две са очите, ушите, ноздрите, моите гърди и твоите топки, краката и ръцете. Три е по-магическо число от другите, защото тялото ни не го познава. Нямаме нищо, което да е тройно. И затова три е извънредно тайнствено число, което приписваме на Бога, където и да живеем. Но като си помислиш, аз имам само едно нещо и ти имаш само едно нещо, мълчи, и недей да остроумничиш, и ако съединим тези две неща, ще се появи едно ново нещо и ще станем три. Тогава нужен ли е професор от университета, за да открие, че всички народи имат троични структури, троици и т.н.? Религиите не са се създавали с компютър. Правили са ги прости хорица, които са се чукали както подобава, и всички троични структури не са никаква тайна, а разказа за това, което правиш ти и което те са правели. Но две ръце и два крака правят четири и ето ти още едно чудесно число, особено като си помислиш, че животните имат четири крака и на четири крака лазят малките деца, както е било известно на Сфинкса254. За пет няма защо да говорим. Толкова са пръстите на ръката. А с двете ръце ще получиш друго едно свещено число, което е десет, и щеш не щеш дори Божиите заповеди трябва да бъдат десет, защото, ако бяха дванадесет например, когато отчето казва: едно, две, три и разперва пръстите си, като стигне до последните две, трябва да поиска на заем пръсти от клисаря. Сега вземи тялото и преброй всички неща, които стърчат от трупа: крака, ръце, глава, пенис, стават всичко шест. Но при жената са седем, затова ми се струва, че твоите автори шестицата я зачитат само като двойно на три, защото важи само при мъжете, които пък нямат никакво седем, и когато командуват те, предпочитат да виждат в него свещено число, като забравят, че и моите гърди стърчат, ама какво да ги правиш. Осем, господи, няма осмица по нас… Но, чакай, ако ръката и кракът не се броят по за едно, а по за две, заради лактите и колената, ще получим осем големи дълги кокала, които се клатушкат насам-натам встрани от тялото, а като ги събереш с трупа, стават девет, а след това и с главата — десет. И така, като се въртиш около тялото, ще получиш всички числа, които искаш. Помисли си само за дупките.

— За дупките?

— Да, колко дупки има тялото ти?

— Ами… Започнах да броя: Очи, ноздри, уши, уста, дупе. Осем са.

— Видя ли? Още един довод за това, че осмицата е прекрасно число. Но аз имам девет. И с деветата те раждам и затова девет е по-божествено от осем. Но искаш ли обяснението на телесните положения? Искаш ли символиката на побитите камъни, която твоите автори непрекъснато чоплят? Денем стоим изправени, а нощем лежим, и твоето нещо, не, не ми казвай какво прави нощем, важно е, че работи изправено и си почива легнало. Следователно отвесното положение е живот и е свързано със слънцето и затова обелиските се издигат нагоре, както дървета, докато водоравното положение и нощта са сън, и значи смърт, и всички боготворят разни менхири255, пирамиди, стълбове и никой не боготвори балкони и тротоари. Да си чувал някъде за древен култ към Свещеното перило? Виждаш ли? То е, защото и тялото ти не го позволява: ако се покланяш на отвесен камък, и да сте много, пак ще го виждате всички, а ако богът ти е легнал, ще го виждат само тези от първия ред, а другите ще ги бутат отзад и ще викат: „Искам и аз, искам и аз!“ И блъсканицата няма да е подходяща за магически церемонии.

— Да, но реките…

— Реките не са свързани с хоризонталното положение, а с това, че те са пълни с вода, а да не ти разправям каква е връзката между водата и тялото… Изобщо, така сме устроени, с това тяло всички и затова си изработваме същите символи, макар да сме отдалечени на милиони километри. И всички знаци си приличат и тогава виждаш, че хората с малко пипе в главата, като видят пещта на алхимика, такава затворена и гореща вътре, се досещат за корема на майката с детето в него. И само твоите диаболисти, като видят Девата, която чака младенеца, си мислят, че това е намек за алхимическата пещ. Така хиляди години са търсили някакво послание, а то е било под носа им, трябвало е само да се погледнат в огледалото.

— Ти си моята Истина, ти си моето Аз, което е и моето Мен, видяно от Теб. Искам да открия всички първообрази на тялото ни.

Същата вечер осветихме израза „искаш ли да създаваме първообрази“, за да означаваме с него желанията си за нежност.

Когато вече се отдавах на съня, Лия докосна рамото ми.

— Забравих да ти кажа, бременна съм.

Трябваше да послушам Лия. Говореше с мъдростта на човек, който знае къде се ражда животът. Напредвайки в подземията на Агарта, в Пирамидата на Разбулената Изида, бяхме навлезли в Гебурата, сефирата на ужаса, мига, в който гневът избухва над света. Дали не се бях оставил да бъда съблазнен, макар и за секунда, от мисълта за София? Мойсей от Кордоба256 учи, че женското е вляво и всички негови направления са на Гебурата. Освен ако мъжът не задействува тези склонности, за да украси своята Невяста, и смекчавайки ги, не ги насочи към доброто. С други думи, всяко желание трябва да остава в своите граници, иначе Гебурата се превръща в Строгост, Тъмна Привидност, Свят на Демоните.

Обуздаване на желанието. Това бях правил по време на умбандата — бях свирил на агогон, бях участвувал в зрелището от страната на оркестъра и така бях избегнал транса. По този начин бях действувал и с Лия — бях укротил желанието си в името на Невястата. И бях възнаграден вдън чреслата си. Семето ми бе получило благослов.

Но не бях намерил сили да упорствувам. Бях на път да бъда съблазнен от прекрасната Тиферет.

Загрузка...