Махалото на Фуко

23

Заминах за Бразилия от любов към Ампаро, но останах там от любов към страната. Така и не можах да разбера защо тази потомка на холандци, заселници в Ресифе, които се бяха смесили с индианци и судански негри, с лице на хаитянка и култура на парижанка, носеше испанско име. Докрая не се научих да се оправям с имената на бразилците. Те се срещат само в тази страна и при тях не помагат никакви речници.

Ампаро ми казваше, че в тяхното полукълбо, когато водата изтича от сифона на умивалника, струята се върти от дясно на ляво, докато при нас е в противоположна посока. Или пък беше обратното? Няма значение. Не можех да проверя дали наистина е така. Не само защото в нашето полукълбо никой никога не наблюдава накъде се върти водата, но и защото след множество опити в Бразилия забелязах, че е много трудно да се установи посоката. Оттичането е твърде бързо, за да бъде проследено, а посоката му вероятно зависи от силата и наклона на струята, от формата на умивалника или ваната. Освен това, ако е истина, как стоят нещата на Екватора? Може би там водата ще тече право надолу или пък изобщо няма да тече?

По онова време не се задълбочавах много в този проблем, но в събота вечер си мислех, че всичко зависи от телуричните токове и че тайната се съдържа в Махалото.

Ампаро отстояваше твърдо своята вяра. „Няма значение какъв е емпиричният случай, казваше, става дума за един идеален принцип, който трябва да се изпробва при идеални условия, следователно никога. Но принципът е верен.“

В Милано Ампаро ми се струваше привлекателна поради своя скептицизъм. А там, взаимодействувайки с киселините на своята земя, тя ставаше тайнствена владетелка на ясновидски сили и действуваше по някаква своя странна подмолна логика. Усещах, че е под въздействието на древни страсти, винаги нащрек да ги сдържа, патетична в своя аскетизъм, който й повеляваше да отхвърля техните съблазни.

Давах си сметка за прелестните й противоречия, когато я наблюдавах да спори със своите приятели. Това бяха събрания в неуютни къщи, украсени с няколко плаката и множество фолклорни предмети, портрети на Ленин, грънци от североизтока, които възхваляваха танца кангасейро, или индиански фетиши. Бях пристигнал в един смутен политически момент и реших, след опита в родината си, да стоя далеч от идеологиите, особено в тази страна, където изобщо не ги разбирах. Приятелите на Ампаро усилваха моята несигурност със своите речи, но пораждаха у мен ново любопитство. Разбира се, всички бяха марксисти и на пръв поглед говореха почти като европейски марксисти, но говореха за нещо друго и най-неочаквано, по време на дискусия за класовата борба например, споменаваха „бразилския канибализъм“ или „революционната роля на афро-американските култове“. Именно като ги слушах да приказват за тези култове, се убеждавах, че там и идеологията се всмуква в обратна посока. Очертаваха ми една панорама на вътрешни миграционни движения на безимотните селяни от севера, които слизаха към индустриалния юг, лумпенизираха се в огромните метрополии, задушени от облаци смог, връщаха се отчаяни на север, за да се впуснат година по-късно отново в бягство на юг; но при това периодично движение, наподобяващо люлеенето на махало, мнозина се задържаха в големите градове и биваха поглъщани от безброй местни църкви, отдаваха се на спиритизъм и на култ към африкански божества. И тук приятелите на Ампаро се разделяха, за едни това представляваше връщане към корените, противопоставяне на „белия“ свят, за други култовете бяха опиат, с който господствуващата класа обуздава огромния революционен потенциал на масите, за трети пък това беше тигелът, в който се претопявали бели, индианци и негри, очертавайки още неясни исторически перспективи. Ампаро беше категорична, според нея религиите винаги и навсякъде били опиум за народите и това важало най-вече за псевдоплеменните култове. След това слагах ръката си на кръста й в „школите по самба“, когато и аз се включвах в серпантините на танцьорите, които описваха ритмувани синусоиди под неудържимия такт на барабаните, и забелязвах, че тя се влива в този свят с всички свои мускули, със сърцето си, с главата си, със слабините си, с ноздрите си… След това пак излизахме и тя първа се залавяше да анализира саркастично и гневно дълбоката оргийна религиозна същност на бавното посвещаване, седмица след седмица, месец след месец, в ритуалния карнавал. Това отдаване, твърдеше тя с революционна омраза, било също толкова първобитно и магьосническо, колкото футболните ритуали, при които бедняците изхабяват борческата си енергия и революционния си дух, за да се отдават на магии и заклинания и да измолват от всевъзможните си богове смъртта на противниковия полузащитник, забравяйки за властта на капитала, който искаше чрез това състояние на екстаз и ентусиазъм да ги държи в един нереален свят.

Постепенно изгубвах чувството, че съм различен от тях, също както вече привиквах да не се стремя да разпознавам различните раси в тази вселена от лица, които разказваха за неконтролирани кръстоски, извършвали се в течение на векове. Отказах се да установявам кое е прогрес, кое — бунт, кое, както се изразяваха приятелите на Ампаро, „мрежата на Капитала“. Как можех да мисля още като европеец, когато осъзнавах, че надеждите на крайната левица са поддържани от един епископ, когото подозираха, че като млад симпатизирал на нацистите, и който с неустрашима вяра издигаше факела на бунта, предизвиквайки ужаса на Ватикана и на финансовите баракуди от Уол Стрийт и разпалвайки ликуващия атеизъм на склонните към мистика пролетарии, покорени от сладостно заплашителната хоругва на Добрата Майка, която, пронизана от седем стрели, се вглежда в страданията на своя народ?

Една сутрин, когато излизахме с Ампаро от семинар на тема „Класовата структура на лумпенпролетариата“, поехме с кола по крайбрежната улица. По протежение на целия плаж забелязах запалени свещи, дарове от богомолци, бели кошници. Ампаро ми обясни, че били жертвоприношения за Йеманжа, богинята на водите. Слезе от колата, отправи се смирена към водата и остана няколко мига мълчалива. Запитах я дали вярва. В отговор тя ядосано ми зададе въпроса как съм могъл да си го помисля. После добави:

— Баба ми ме водеше на плажа и се молеше на богинята да порасна красива, добра и щастлива. Кой беше онзи ваш философ, дето, говорейки за черните котки и за кораловите рогчета, казва „Не е истина, но аз вярвам“? Е, добре, аз не вярвам, но е истина.

Именно този ден реших да започна да пестя от заплатата си, за да заминем за Баия.

Но пак тогава, сигурен съм, започнах да се поддавам на чувството за всеобщото подобие, за всеобщата прилика: всичко можеше да има странни аналогии с всичко.

Когато се върнах в Европа, тази метафизика за мен се превърна в механика и затова попаднах в клопката, в която се намирам сега. Но тогава се движех в един вид полумрак, в който разликите се заличаваха. Като расистите и аз си мислех, че за силния човек чуждите вярвания са само повод за безопасно фантазиране.

Усвоих разни ритми, разни начини за отпускане на тялото и мисълта. Онази вечер в Перископа, когато, за да надвия изтръпването, движех крайниците си, сякаш отново удрях дървения там-там, си казвах: „Виждаш ли, за да се изтръгнеш от властта на незнайното, за да си докажеш, че не вярваш в него, ти приемаш магиите му. Както отявленият атеист, който вижда нощем дявола и безбожнически разсъждава така: «Той безспорно не съществува, това е измама на възбудените ми сетива, сигурно е от храносмилането, но рогатият не го знае и си вярва в своята преобърната теология. Кое би могло на него, уверения, че съществува, да вдъхне страх?» Прекръстваш се и той, доверчив, изчезва сред серен облак.“

С мен се случи това, което би могло да се случи с някой етнолог, който, след като години е изучавал канибализма, за да се изгаври с ограничеността на тъпите бели, им разказва, че човешкото месо е много вкусно. Безотговорно, защото никога няма да го опита. До момента, в който някой любознателен слушател не поиска да изпробва неговото. И докато го разкъсват, той няма да узнае истината, но почти ще се надява ритуалът да се окаже сполучлив, за да оправдае поне смъртта му. Така онази вечер трябваше да вярвам, че Планът е истински, иначе щеше да се окаже, че през последните две години съм бил всемогъщият строител на една зловеща идея-фикс. По-добре беше магията да е действителност, щом нещо е истинско, то е истинско и ти не носиш отговорност за него.

24

Докато навлизах в джунглата на приликите, получих писмото на Белбо.

25

Писмото ме смути. Не че се страхувах от Де Анджелис, който щял да ме търси, и то в другото полукълбо, а поради по-неясни причини. Тогава си мислех, че съм се подразнил, защото и в онази далечна страна изведнъж на главата ми се стоварваше отново светът, който бях напуснал. Сега обаче разбирам, че всъщност ме е смутила поредната проява на безбройните прилики, подозрението за съществуването на нова аналогия. Инстинктивната ми реакция бе мисълта, че ще ми бъде неприятно да се сблъскам отново с Белбо и с неговата мания. Реших да махна с ръка на всичко и въобще не споменах за писмото пред Ампаро.

Помогна ми второто писмо, което Белбо ми изпрати два дни по-късно, за да ме успокои.

Историята с медиума приключила по най-разумен начин. Един информатор на полицията разказал, че любовникът на момичето се бил замесил в някакво разчистване на сметки във връзка с една пратка наркотици — разпродал я на дребно, вместо да я предаде на почтения пласьор на едро, който я бил предплатил. Нещо, на което в тия среди се гледа с лошо око. За да си спаси кожата, изчезнал. Естествено, взел със себе си и гаджето. Освен това, като тършувал между вестниците, останали в апартамента, Де Анджелис намерил списания от рода на „Пикатрикс“ със серия от статии, дебело подчертани с червено. Едната се отнасяла до съкровището на Тамплиерите, другата — до Розенкройцерите, които живеели в замък ли, в пещера ли, все едно, но където пишело „post 120 annos patebo“131 и които били определяни като тридесет и шестимата невидими. За Де Анджелис всичко било ясно, „питомката“ се тъпчела с такава литература (същата, с каквато се тъпчел и полковникът) и после я бълвала, докато била в транс. Историята била приключена и прехвърлена на отдела за наркотици.

Писмото на Белбо беше пропито с облекчение. Обяснението на Де Анджелис беше възможно най-изгодното.

Онази вечер в Перископа си мислех, че нещата може би са се развили по съвсем различен начин: „Питомката“ наистина е изрекла нещо, което е чувала от Арденти, но е било нещо, за което не е чела никога в списанията и което никой не е трябвало да узнае. Някой от привържениците на Пикатрикс е елиминирал полковника, за да го накара да млъкне, и вероятно същият някой е забелязал, че Белбо се готви да разпита „питомката“ и е елиминирал и нея. После, за да отклони следствието, е отстранил и любовника и е подучил информатора на полицията да разкаже историята за бягството.

Толкова просто, сякаш е било по Плана. Но дали беше така, след като Планът бе измислен от нас, при това много по-късно? Възможно ли е действителността не само да надхвърля въображаемото, но и да го предхожда или още по-точно да бърза предварително да поправи вредите, които въображаемото би нанесло?

Но тогава, в Бразилия, не бяха такива мислите, които породи у мен писмото на Белбо. По-скоро отново почувствувах, че нещо прилича на нещо друго. Мечтаех си за екскурзията до Баия и цял следобед посветих на магазините за книги и култови предмети, които дотогава бях пропуснал. Открих едва ли не нелегални дюкянчета и складове, претъпкани със статуетки и други изображения на идоли. Купих ароматични клечици за култа към Йеманжа, мистични кадилници с остра миризма, пликчета тамян, сладникав спрей марка „Светото сърце Христово“, евтини амулети. Намерих и много книги — някои за вярващите, други за тези, които изучават вярващите, сборници с магически формули, наръчници по антропология. Освен това купих една монография върху Розенкройцерите.

Всичко изведнъж се смеси. Сатанински и мавритански ритуали в Йерусалимския храм, африкански магьосници и латиноамерикански лумпенизирани селяни от севера, посланието от Провенс с неговите сто и двадесет години и стоте и двадесет години на Розенкройцерите…

Дали се бях превърнал в самоходен шейкър, годен само да смесва буламачи от различни питиета, или бях предизвикал късо съединение, спъвайки се в една плетеница от разноцветни жици, които сами, и то отдавна, се увиваха една в друга? Купих книгата за Розенкройцерите. След това си казах, че ако бях останал още няколко часа из тези книжарници, щях да срещна поне десетина полковници от рода на Арденти и още толкова „питомки“.

Прибрах се вкъщи и съобщих официално на Ампаро, че светът е пълен с ненормални. Тя обеща да ме утеши и завършихме деня си природосъобразно.

Беше към края на 1975 година. Реших да забравя всякакви прилики и аналогии и да се посветя с всички сили на работата си. В края на краищата трябваше да преподавам италианска култура, а не история на Розенкройцерите.

Отдадох се на хуманистичната философия и открих, че едва излезли от мрака на Средновековието, хората на модерното светско време не са намерили нищо по-добро от това да се посветят на Кабалата и на магиите.

След две години общуване с хуманистите и техните формули, убеждаващи природата да прави неща, които е нямала намерение да прави, получих новини от Италия. Старите ми приятели, или поне някои от тях, стреляха в тила на всеки, мислещ различно от тях, за да убедят света да прави неща, които нямаше намерение да прави.

Не ги разбирах. Реших, че вече съм част от Третия свят, и се готвех да замина за Баия. Тръгнах, пъхнал под мишница една „История на ренесансовата култура“ и книгата за Розенкройцерите, която беше останала неразрязана в един шкаф.

26

И видях Салвадор, Салвадор да Баия де Тодос ос Сантос, „черния Рим“, и неговите триста шестдесет и пет църкви, които се открояват в подножието на хълмовете или по продължение на залива и в които се почитат боговете от африканския пантеон.

Ампаро се познаваше с един художник наивист, който рисуваше фреските си върху големи дъсчени плоскости, населени с библейски апокалиптични видения, блестящи като средновековни миниатюри, с коптски и византийски елементи. Естествено, беше марксист, говореше за неизбежната революция, по цял ден прекарваше в светилището „Носо Сеньор до Бомфин“, тържество на horror vaqui132, пълно с благодарствени предмети, които висяха от сводовете и облепваха стените, една мистична смесица от сребърни сърца, дървени протези, крака, ръце, рисунки на чудотворни спасения сред ужасни урагани, смерчове и маелстрьоми. Заведе ни в ризницата на друга църква, изпълнена с огромни мебели, миришещи на палисандър.

— Кой е изобразен на тази картина? — обърна се Ампаро към клисаря.

— Свети Георги ли?

Клисарят ни погледна съучастнически.

— Наричат го свети Георги и по-добре да го наричат така, иначе свещеникът се ядосва, но си е Ошоси.

В продължение на два дни обикаляхме с художника църковни кораби и параклиси, скрити зад фасади, изрисувани като сребърни подноси, но вече почернели и похабени. С нас вървяха сбръчкани и куцащи слуги, ризниците бяха натъпкани със злато и с фалшиво сребро, с тежки ракли и разкошни рамки. Зад кристални ковчези покрай стените царствуваха статуи на светци в естествен ръст, обилно кървящи, с отворени рани, от които се стичаха рубинени капки, Иисусовци, сгърчени от страданието, с червени от кръвоизливи стъпала. Сред проблясъците на злато в късен барок съзирах ангели с лица на етруски, романски грифони и ориенталски сирени, които надничаха от капителите.

Вървях по древни улици, омаян от имена, които звучаха като песни — Руа да Агония, Авенида дос Аморес, Травеса де Шико Диабо… Бях попаднал в Салвадор по времето, когато правителството, или някой от негово име, провеждаше прочистване на стария град от хилядите бордеи, но още твърде малко беше направено. В подножието на тези запустели прокажени църкви, сякаш смутени от прекомерния си разкош, все още се простираха вонящи улички, гъмжащи от петнадесетгодишни чернокожи проститутки, от старици, продавачки на африкански сладкиши, клекнали на тротоара до своите запалени мангали, от пълчища бедняци, които танцуваха край помийните вади под звуците на транзистора от съседния бар. Старите дворци на колонизаторите, увенчани с вече нечетливи гербове, бяха превърнати в публични домове.

На третия ден придружихме нашия гид в бара на един хотел във вече преустроената висока част на града. Хотелът се намираше на улица, пълна с луксозни антикварни магазини. Там художникът трябвало да се срещне с някакъв италианец, който, както ни обясни, щял да купи, без да оспорва цената, една негова картина с размери три на два метра, изобразяваща гъсти редици ангели, които водят последно сражение с легионите на дяволите.

Така се запознахме с господин Алие. Въпреки горещината носеше елегантен тъмен костюм на райета, косите му бяха посребрени. Целуна ръка на Ампаро така, сякаш не можеше иначе да поздрави една дама, и поръча шампанско. Художникът трябваше да си тръгва и Алие му връчи цяло тесте туристически чекове, като му каза да изпрати творбата си в хотела. Останахме да си поприказваме. Алие говореше португалски правилно, но като човек, който го е учил в Лисабон, и с това още повече усилваше впечатлението за старомоден аристократизъм. Информира се за нас, изказа някои мисли върху вероятния женевски произход на моето име, прояви любопитство към фамилната история на Ампаро, макар че вече беше разбрал, че коренът й е от Ресифе. Що се отнася до неговия произход, той се изрази твърде общо.

— Аз съм като тези тук — каза, в гените ми са натрупани безброй раси… Името ми е италианско, произлиза от едно старо имение на мой прадядо. Да, може би е благородническо, но кой днес се интересува от това? В Бразилия дойдох от любопитство. Привличат ме всички форми на мистичната Традиция.

Разказа ни, че в Милано, където живеел от няколко години, имал прекрасна библиотека с религиозна литература.

— Заповядайте, като се върнете, притежавам много интересни неща, от описания на афробразилски ритуали до култове на Изида от Долното царство.

— Обожавам култовете на Изида! — възкликна Ампаро, която от кокетство често се преструваше на повърхностна.

— Предполагам, че знаете всичко за култовете на Изида.

Алие отговори скромно:

— Само малкото, което съм видял.

Ампаро се опита да си възвърне загубеното:

— Не беше ли преди две хиляди години?

— Не съм млад като вас — усмихна се Алие.

— Също като Калиостро, пошегувах се.

— Нали когато минавал край едно разпятие, го чули да мърмори на своя слуга: „Казвах му аз на този евреин да внимава вечерта, но слуша ли ме някой?“

Физиономията на Алие се издължи и аз се притесних, че шегата ми го е засегнала. Започнах да се извинявам, но домакинът ни ме прекъсна с помирителна усмихва:

— Калиостро е бил мошеник, защото се знае точно къде и кога е роден, пък и не е успял да живее твърде дълго. Самохвалко.

— И аз мисля така.

— Калиостро е бил мошеник, повтори Алие, но това не значи, че не са съществували и не съществуват привилегировани личности, които са живели няколко живота. Съвременната наука знае толкова малко за процесите на застаряването, че не е недопустимо смъртността да е резултат само на лошо възпитание. Калиостро е лъжец, но не и граф Сен-Жермен133, и когато твърди, че е научил някои химически тайни от древните египтяни, може би не лъже. Но тъй като никой не му вярва, когато разказва тези истории, от любезност към слушателите си се преструва, че се шегува.

— Но сега вие се преструвате, за да ни докажете, че казвате истината, обади се Ампаро.

— Вие не сте само красива, но и невероятно проницателна, отвърна Алие.

— Но ви заклевам да не ми вярвате. Ако ви се появя сред прашния блясък на моите векове, вашата красота ще увехне изведнъж, а това не бих си го простил никога.

Ампаро беше очарована, а аз почувствувах лекото бодване на ревността. Изместих темата върху църквите и онзи свети Георги-Ошоси, който бяхме видели. Алие каза, че непременно трябва да присъствуваме поне на едно кандомбле.

— Не отивайте там, където ви искат пари. Истинските места са тези, където ви приемат, без да искат от вас нищо, дори да вярвате. Да присъствувате с уважение, това да, с онази търпимост към всички вероизповедания, с която те самите приемат вашето неверие. Някои „паи“ или „мае де санто“134 на пръв поглед сякаш излизат направо от Чичо Томовата колиба, но всъщност притежават културата на Грегорианската академия.

Ампаро сложи ръката си върху неговата.

— Заведете ни! Била съм веднъж, но преди много години, на една умбанда, и твърде малко си спомням. Помня само някакво силно вълнение…

Алие сякаш се смути от докосването, но не се дръпна. Само, както по-късно го виждах да прави в моменти на размисъл, с другата ръка извади от джобчето на жилетката си малка кутия от злато и сребро — табакера или кутийка за хапчета, с инкрустиран ахат на капака. Върху масичката в бара гореше свещ и Алие, сякаш без да иска, доближи кутийката до нея. Видях, че от топлината ахатът стана прозрачен и на негово място се появи миниатюра, изключително нежна, в синьозелено и златно, представяща овчарка, която държи кошничка с цветя. Повъртя я из пръстите си с разсеяно благоговение, като че ронеше зърната на броеница. Забеляза любопитството в очите ми, усмихна се и прибра скъпия предмет.

— Вълнение ли? Не бих искал, скъпа госпожо, освен проницателна да сте и прекалено чувствителна. Изтънчено качество, когато се съчетава с финес и интелигентност, но опасно за хора, които се готвят да посетят някои места, без да знаят какво търсят и какво ще намерят… От друга страна, не смесвайте умбанда и кандомбле. Последното е изцяло местен ритуал, афро-бразилски, както го наричат, докато умбандата е сравнително късно творение, рожба на кръстоската между индианските ритуали и европейската езотерична култура, тази от рода, да речем, на тамплиерската мистика…

Тамплиерите отново ме споходиха. Казах на Алие, че съм правил издирвания за тях. Погледна ме заинтригуван.

— Странна ситуация, драги приятелю. Тук, под Южния кръст, да открия един млад Тамплиер…

— Не, не смятайте, че съм привърженик…

— В никакъв случай, господин Казобон. Ако знаехте колко низости съществуват в тази област…

— Зная, разбира се.

— Добре тогава. Но ние трябва да се видим отново, преди да си заминете.

Уговорихме си среща за следващия ден: и тримата искахме да разгледаме покритото пазарче до пристанището.

На следващата сутрин се срещнахме там — беше рибен пазар, арабски „сук“, панаир, който се бе разраснал като раков тумор, един завладян от силите на Злото Лурд135, където магьосниците, владеещи дъжда, можеха да съжителствуват с екстаза и стигматите на капуцините, пъстра смес от чудодейни торбички със зашити в тях молитви, каменни ръчички, свити в кукиш, коралови рогчета, разпятия, въжени хамаци, килими, чанти, сфинксове, сърчица, колчани за стрели от племето бороро, сексуални символи от предюдейски религии, еврейски звезди, нанизи от раковини. Изродената мистика на европейските конкистадори се сливаше със земния практицизъм на робите, също както цветната кожа на всеки присъствуващ разказваше историята на изгубени родословия.

— Ето, каза Алие, виждате образа на онова, което в учебниците по етнография се нарича „бразилски синкретизъм“. Мръсна дума според официалната наука. Но в най-високия си смисъл синкретизмът е признаването на една-единствена Традиция, която прекосява и подхранва всички религии, всички знания, всички философии. Мъдрец е не онзи, който надценява едно за сметка на друго, а този, който съпоставя петънцата на светлината, откъдето и да идват те. И следователно тези роби, или потомци на роби, са по-мъдри от етнографите на Сорбоната. Нали поне вие, красива госпожо, ме разбирате?

— Не толкова с разума, отвърна Ампаро, колкото с червата си. Извинявайте, зная, че граф Сен-Жермен не би се изразил по този начин. Искам да кажа, че съм родена в тази страна и дори онова, което не зная, ми говори отнякъде, мисля, че оттук… — Сложи ръка на гърдите си.

— Какво беше казал онази вечер кардинал Ламбертини на дамата с прекрасния диамантен кръст на деколтето: „Каква радост да умреш на тази Голгота!“ Така бих искал и аз да слушам тези гласове. Но сега трябва да ви се извиня, и на двамата. Идвам от едно време, в което хората бяха способни да погубят душата си само и само да отдадат почит на привлекателността. Ще ви оставя насаме. Но ще бъдем във връзка.

— Би могъл да ти бъде баща, казах на Ампаро, докато я мъкнех из пазара.

— Даже и прадядо. Намекна, че е най-малко на хиляда години. Нима ревнуваш от мумията на фараона?

— Ревнувам от всеки, който ти запалва някаква лампичка в главата.

— Чудесно, точно това е любовта!

27

През следващите дни Салвадор ме покори изцяло. Малко време прекарвах в хотела. Прелиствайки книгата за Розенкройцерите, намерих бележка за граф Сен-Жермен. Я виж ти, казах си, всичко съвпада.

За него Волтер пишеше: „Това е човек, който никога не умира и знае всичко“, но Фридрих Велики го нарича смехотворен граф. Хорас Уолпол136 говори за него като за италианец, испанец или поляк, който натрупал голямо състояние в Мексико и после избягал в Константинопол с накитите на жена си. По-сигурни данни за него се научават от спомените на госпожа Дьо Осе, камериерка на Мадам дьо Помпадур („Хубава препоръка!“, възкликна нетолерантната Ампаро). Представял се с различни имена: Сюрмон в Брюксел, Уелдън в Лайпциг, маркиз Д’Емар, Дьо Бедмер или Белмар, граф Салтиков. Арестуван през 1745 година в Лондон, където се прочул в различни салони като блестящ изпълнител на цигулка и клавичембало; три години по-късно, в Париж, предложил услугите си на Луи XV като експерт по лекарствата, поисквайки в замяна един апартамент в замъка Шамбор. Кралят го използувал за дипломатически мисии в Холандия, където пак сгазил лука и отново избягал в Лондон. През 1762 година го откриваме в Русия, после пак в Белгия. Там се среща с Казанова, който разказва как графът превърнал една обикновена монета в златна. През 1776 е в двора на Фридрих II, на когото предлага различни химически проекти, а осем години по-късно умира в Шлезвиг, при Хесенския ландграф, където завършвал строежа на фабрика за оцветители.

Нищо изключително, типична кариера на авантюрист от XVIII век с по-малко любовни приключения от Казанова и по-малко театрален в мошеничествата от Калиостро. Всъщност с изключение на една-две неприятности се е радвал на известно доверие в дворовете на владетелите, на които обещавал алхимични чудеса с индустриален размах. Само че около него, и явно поддържан от него, се ражда слухът, че е безсмъртен. Из салоните го чували да описва с привидно нехайство отдавнашни събития, сякаш бил техен очевидец, и така той подхранвал своята легенда елегантно, почти неохотно.

В книгата ми се цитираше дори пасаж от „Гог“ на Джовани Папини137, в който се описва една нощна среща с граф Сен-Жермен: потиснат от своето хилядолетно минало, от спомените, които населявали паметта му, с нотки на отчаяние, които напомнят Фунес, „човека с памет“ на Борхес (само че текстът на Папини беше от 1930 година), той споделя с Гог: „Не си представяйте, че нашата съдба е за завиждане. След два-три века прокълнатите с безсмъртие са обзети от неизлечима досада. Светът е еднообразен, хората не научават нищо ново и стоварват на следващите поколения същите грешки или грехове, събитията не се повтарят, но си приличат… Няма повече новости, изненади, няма открития. Мога да го призная пред вас сега, когато само Червеното море ни чува — моето безсмъртие ми тежи. Земята няма повече тайни за мен и аз вече не храня надежда в себеподобните си.“

— Странна личност, — възкликнах.

— Явно нашият Алие се опитва да се представи за него. Възрастен благородник, леко ексцентричен, с много пари за пилеене, свободно време за пътешествия и склонност към свръхестественото.

— Завършен реакционер, който има смелостта да бъде декадент. В крайна сметка аз го предпочитам пред буржоазните демократи, отвърна Ампаро.

— Women power, women power138, а пък се побърквате от едно целуване на ръка.

— Така сте ни възпитавали в продължение на векове. Оставете ни да се освобождаваме постепенно. Не съм казала, че искам да се омъжа за него.

— И слава Богу.

Алие ми телефонира на следващата седмица. Вечерта сме били поканени на кандомбле. Нямало да бъдем допуснати на самия ритуал, защото ялоришата не обичала туристите, но преди началото щяла да ни приеме и да ни покаже обстановката.

Алие дойде да ни вземе с кола и ни преведе през бедните квартали отвъд хълма. Сградата, пред която спряхме, изглеждаше изоставена, приличаше по-скоро на заводско хале, но на прага ни посрещна стар негър и ни окади с ароматични треви. По-навътре, в малка неугледна градина, видяхме нещо като огромна кошница, изплетена от едри палмови листа, в която имаше различни местни лакомства, comida de santo, храната на светеца.

Като влязохме вътре, пред нас се откри голяма зала, чиито стени бяха украсени с картини, благодарствени плочки, африкански маски. Алие ни обясни функциите на подредбата — в дъното бяха пейките за непосветените, малкият подиум до стената беше за свирачите, до него бяха наредени столовете за присъствуващите „огани“, заможни граждани, не непременно вярващи, но уважаващи култа. Тук, в Баия, великият Жоржи Амаду бил „оган“ в едно кандомбле. Бил избран от Янсан, господарката на войната и ветровете…

— Но откъде идват тези божества? — запитах.

— Сложна история. Преди всичко съществува един судански клон, който се налага на север още от началото на робовладелството, и от това стебло произлиза така нареченото „кандомбле на ориша“, тоест на африканските божества. В южните щати се наблюдава влияние на групите банту и оттук вече тръгват верижни смесици. Докато северните култове остават верни на африканските религии, на юг примитивната макумба еволюира към умбанда, която е повлияна от католицизма, кардецизма139 и европейския окултизъм.

— Значи тази вечер няма нищо общо с Тамплиерите?

— Тамплиерите са били един символ. Във всеки случай тази вечер няма нищо общо с тях. Но синкретизмът е изграден върху много тънък механизъм. Забелязахте ли навън, близо до „храната на светеца“, една желязна статуетка, нещо като дяволче с вила и дарове в краката? Това е Ешу, много могъщ при умбандата, но не и при кандомблето. Все пак и кандомблето го почита, смята го за дух вестител, нещо като преобразен Меркурий. При умбандата човек е обладан от Ешу, но тук — не. Кандомблето обаче се отнася към него благосклонно, защото всичко се случва. Погледнете там, на стената… — Посочи ни оцветена статуя на гол индианец и друга, на стар черен роб, облечен в бяло и седнал с лула в устата. — Това са „кабокло“ и „прето вельо“, духове на умрели, които в ритуала умбанда имат огромно значение. Какво правят тук ли? Приемат почести, но не се използуват, защото кандомблето установява отношения само с африканските „ориша“, но и не ги отрича.

— Но какво тогава е общото между всички тези култове?

— Може да се каже, че всички афробразилски култове имат една обща характерна черта: това, че по време на ритуала посветените са обладани до транс от едно висше същество — при кандомблето това са божествата „ориша“, при умбандата — духовете на мъртвите…

— Бях забравила и страната, и расата си, каза Ампаро. — Боже мой, малко Европа, малко исторически материализъм, и ето че не си спомням нищо, при това тези истории съм ги чувала от баба си…

— Историческият материализъм ли? — усмихна се Алие. — Струва ми се, че съм чувал за него. Някакъв апокалиптичен култ, практикуван в Трир140, нали?

Стиснах ръката на Ампаро.

— No passaran141, миличка.

— Боже мой — измърмори в отговор тя.

Алие бе проследил, без да се намесва, нашата полугласна размяна на реплики.

— Силите на синкретизма се неограничени, скъпа моя. Ако искате, мога да ви предложа политическата версия на цялата тази история. Законите на XIX век възвръщат свободата на робите, но в опита да се премахнат белезите на робството биват изгорени всички архиви, свързани с пазара за роби. Робите формално стават свободни, но се оказват без минало. И тогава започват да си възстановяват едно колективно самосъзнание по липса на фамилно. Връщат се към корените. Това е техният начин да се противопоставят, както казвате вие, младите, на господствуващия строй.

— Но вие току-що ни казахте, че се намесват европейски секти… — възрази Ампаро.

— Скъпа моя, чистотата е лукс, а робите взимат каквото намерят. Но си отмъщават. Днес са взели в плен много повече бели, отколкото допускате. Африканските култове са страдали от слабостите на всички религии, били са локални, етнически, късогледи. Влизайки в контакт с митовете на конкистадорите, те са възродили едно древно чудо — вдъхнали са нов живот на мистериите от II–III век в Средиземноморието между Рим, който постепенно се разпада, и ферментите, идващи от Персия, от Египет, от предюдейска Палестина… През вековете на Долното царство Африка получава отблясъците на цялата средиземноморска религия и я консервира в концентриран вид. Европа е покварена от християнството, превърнало се в държава. А пък Африка запазва съкровища от знания, както вече ги е била запазила и разпространила по времето на египтяните, предавайки ги на гърците, които ги умножават…

28

— Но кои знания?

— Давате ли си сметка колко е продължителна епохата между втория и третия век от новата ера? Не поради разхищенията на западащата империя, а поради това, което междувременно процъфтява в средиземноморския басейн. В Рим преторианците колят своите императори, а в Средиземноморието цъфти епохата на Апулей, на тайнствата на Изида, на онова голямо завръщане на духовността, каквото са наоплатонизмът, гностицизмът… Блажени времена, когато християните още не са завзели властта и не са започнали да изпращат на смърт еретиците. Прекрасни времена, обитавани от Знанието, прорязвани от екзалтацията, населявани от присъствия, еманации, демони и ангелски кохорти. Неясно, разпръснато знание, древно като света, което води началото си от предпитагорейските времена, още от индийските брамини, от евреите, от влъхвите, от гимнософистите, чак от най-северните варвари и дори от друидите на Галиите и британските острови. Гърците смятали варварите за варвари, защото те не знаели да се изразяват, защото говорели езици, които в гръцките изтънчени уши звучали като лай. А именно по това време варварите знаели много повече от елините, и то тъкмо защото езикът им бил непроницаем. Мислите ли, че тези, които ще танцуват тази вечер, знаят смисъла на всички песни и магически имена, които ще произнесат? За щастие не знаят, защото непознатото име ще функционира като дихателно упражнение, като мистичен вокализ. Времето на Антонините. Светът е бил пълен със смайващи съответствия, недоловими прилики, хората е трябвало да вникват в тях, да се проникват от тях чрез съня, оракула, магията, тъй че да въздействуват върху природата и нейните сили, като раздвижват подобното с подобното. Знанието е необхватно, неуловимо, убягва на всякакво измерване. Ето защо по онова време богът победител бил Хермес, изобретателят на всевъзможни хитрости, бог на разбойниците и крадците, но и майстор на писмото, на изкуството на изплъзването и на умението на отликата, бог на корабоплаването, което е стремеж към края на всяка граница, където всичко се слива на хоризонта, бог на подемните кранове, които издигат каменните блокове от земята, и на оръжието, което превръща живота в смърт, на водните помпи, които олекотяват тежките материи, на философията, която носи илюзии и заблуди… А знаете ли къде е днес Хермес? Тук, видяхте го на вратата, наричат го Ешу, този пратеник на боговете, тази свръзка, този посредник, пренебрегващ разликата между добро и зло. — Погледна ни с иронично предизвикателство. — Вие смятате, че също като Хермес и стоката му и аз с лека ръка си позволявам да преразпределям боговете. Вижте тази книжка, купих я сутринта от една антикварна книжарничка в квартал Пелуриньо. „Магии и тайнства на свети Киприян“, рецепти за заклинания за любов или смърт на личния враг, призоваване на ангели и на Девата. Популярна литература, предназначена за чернокожите мистици. Но става дума за Свети Киприян от Антиохия, за когото съществува огромна литература. Родителите му искали той да се изучи на всичко и да знае всичко, което е на земята, във въздуха и в морската вода, и го изпратили в най-далечни страни, за да научи всички тайни, да опознае зараждането и гибелта на тревите и достойнствата на растенията и животните, но не тези от естествената история, а тези от окултната наука, погребана в дълбините на древните и далечни традиции. И Киприян се обрича на Аполон от Делфи и на култа към змията, опознава тайните на митрата, едва петнадесетгодишен присъствува на планината Олимп, воден от петнадесет йерофанти142, на ритуалите за призоваване на Княза на този Свят, за да овладее неговите замисли, в Аргос е посветен в тайните на Хера, във Фригия изучава изкуството на хепатоскопията143 и нямало повече нищо на земята, в морето и във въздуха, което той да не владее, нито призрак, нито обект на знанието, нито каквото и да било умение, нито дори изкуството да променя чудотворно писмото. В подземните храмове на Мемфис научил как демоните влизат във връзка със земните неща, научил кои са местата, които посещават, предметите, които обичат, а също и как населяват мрака и с какви сили противодействуват в някои области, и как умеят да завладяват душите и телата, и какви ефекти постигат във високото познание, паметта, ужаса, илюзията и изкуството да предизвикват земни трусове и да влияят върху подпочвените течения… После, уви, се покръстил, но част от неговото знание останало, предало се и сега го намираме тук, в устите и умовете на тези дрипльовци, както вие ги наричате, поклонниците. Драга моя, само преди малко ме гледахте, като че съм призрак. Кой живее в миналото? Вие, която искате да дарите тази страна с ужасите на работническо-индустриалния век, или аз, който желая нашата бедна Европа да се върне към естествеността и вярата на тези деца на роби?

— Боже мой! — изсъска злобничко Ампаро. — И вие ли знаете, че това е начинът да се държат кротки?

— Не кротки. Способни още да подхранват очакването. Без чувството за очакване няма и рай, нали вие, европейците, сте ги научили на това?

— За европейка ли ме смятате?

— Цветът на кожата няма значение, има значение вярата в Традицията. За да се възвърне чувството за очакване на един парализиран от благополучието си Запад, те плащат, може би страдат, но още знаят езика на духовете, на природата, на въздуха, на водите, на ветровете…

— Отново ни използувате.

— Отново ли?

— Да, би трябвало да сте го научили през осемдесет и девета, графе. Когато се уморим — цък! — И усмихвайки се като ангелче, прокара опъната длан по гърлото си. Обичах дори зъбите на Ампаро.

— Трагедия, каза Алие, изваждайки табакерата си от джоба и разтърквайки я между дланите си. — Значи ме познахте? Но през осемдесет и девета не робите са режели глави, а онези симпатични буржоа, които вие би трябвало да ненавиждате. И освен това граф Сен-Жермен през всички тези векове е виждал толкова глави да се търкулват и толкова глави да се връщат на раменете. Но ето я „мае де санто“, ялоришата.

Срещата с жрицата премина спокойно, сърдечно, непосредствено и интелигентно. Ялоришата беше едра негърка с ослепителна усмивка. На пръв поглед човек можеше да я сметне за домакиня, но когато заговорихме, разбрах защо този род жени властвуват в културния живот на Салвадор.

— Но какво представляват „ориша“ — богове ли са или сили? — запитах.

Жрицата ми отговори, че били сили, разбира се, вода, вятър, листа, дъга. Но как можело да се попречи на непосветените да ги виждат като воини, жени, светци от католическите църкви?

— Дори вие, каза, нима не предпочитате една космична сила под формата на множество Деви? Важното е да се почита силата, как ще изглежда тя, зависи от възприемателните способности на всеки.

След това ни покани да излезем в задната градина, за да посетим параклисите преди началото на ритуала. В градината се издигаха домовете на „ориша“. Ято черни момичета с местни носии пърхаха весело, подготвяйки се за празника.

Домовете на „ориша“ бяха разположени в градината като параклиси на някакъв Свещен хълм, като на всеки от тях отвън бе окачено изображението на съответното божество. Вътре светеха студените багри на цветята, на статуите, на прясно приготвените храни, принесени в дар на божеството. Бяло за Ошала, светлосиньо и розово за Йеманжа, червено и бяло за Шанго, жълто и златно за Огун… Посветените коленичели, целували прага и докосвали с ръка челото и главата си зад ухото.

— В такъв случай, запитах, Йеманжа не е ли Дева Мария на Зачатието, Шанго не е ли свети Йероним?

— Не задавайте неудобни въпроси, посъветва ме Алие. — При умбандата е още по-сложно. В линията на Ошала биха могли да се открият свети Антоний, светците Кузма и Дамян144. В линията на Йеманжа се включват сирени, вотани, морски и речни кабоклос и пътеводни звезди. В линията на Изтока има индуси, лекари, учени, араби, мароканци, японци, китайци, монголи, египтяни, ацтеки, инки, карибци и римляни. В линията на Ошоси участвуват Огун, Бейра-Мар, Ромпе Мато, Яра, Меже, Нарус… С други думи, всичко е относително.

— Боже мой! — повтори Ампаро.

— Казва се „Ошала“, пошушнах, докосвайки ухото й.

— Успокой се, но пасаран.

Ялоришата ни показа поредица от маски, които група служители отнасяха към храма. Приличаха на големи сламени качулки, които медиумите щяха да нахлузят, постепенно изпадайки в транс под въздействието на божествата. Било един вид израз на свян, каза ни тя, в някои храмове избраниците понякога танцували голи, излагайки на показ своята вяра. Но посветеният бил предпазван, уважаван, защитаван от любопитството на простосмъртните и на всеки, който не можел да разбере вътрешния възторг и чистотата. Така било в този храм и затова не се допускали лесно външни хора.

— Но един ден, кой знае… — добави. — Засега можем да си кажем само довиждане.

Не поиска обаче да се разделим, преди да ни почерпи — не от кошницата, която трябваше да остане пълна до края на ритуала, а от своята кухня, с нещо като „храна на светеца“. Заведе ни зад храма и ние можахме да се насладим на изобилие от мандиока, пимента, кокосови орехи, мокуса де сири моле, ватапа, ефо, каруру, черен боб с фарофа сред уханието на африкански подправки, силни сладникави тропически миризми, които вдъхвахме с благоговение, съзнавайки, че участвуваме в храненето на древните суданци.

— Именно, каза ни ялоришата, защото всеки от нас несъзнателно е потомък на един „ориша“ и често може да се каже точно на кой.

Смело попитах чий потомък съм аз. Ялоришата отначало се намръщи, каза, че не може да установи със сигурност, но после се съгласи да види дланта ми, прокара пръсти по нея, погледна ме в очите и рече:

— Ти си син на Ошала.

Изпълних се с гордост. Ампаро, която вече се чувствуваше у дома си, предложи да се разбере чий син е Алие, но той бързо я спря и каза, че предпочита да не знае.

Като се прибрахме, Ампаро ме запита:

— Видя ли ръката му? Вместо линия на живота имаше множество пресечени бръчици. Както ручей, който среща камъни и се отклонява с по един метър встрани. Линия на човек, който е умирал много пъти.

— Световен шампион по метемпсихоза на дължина.

— No pasaran, засмя се Ампаро.

29

Диоталеви казваше, че Хесед е сефирата на нежността и любовта, бял пламък, вятър от юг. Онази вечер в Перископа си мислех, че последните дни, които прекарахме в Баия с Ампаро, са минали под този знак.

Спомнях си, колко много спомени нахлуват в главата на човек, когато чака с часове в тъмнината, една от последните ни вечери. От разходките по улички и площади ни боляха краката и си легнахме рано, но не ни се спеше. Ампаро се беше свила на кълбо върху възглавницата и се преструваше, че чете през леко разтворените си колене един от моите наръчници за умбанда. От време на време лениво се опъваше по гръб с разтворени крака и книга на корема и започваше да ме слуша, докато четях на глас книгата за Розенкройцерите и се мъчех да я заразя с моето въодушевление. Вечерта беше нежна, но както би написал Белбо в своите файлове, лишена от литература, не подухваше ни най-слаб ветрец. Бяхме си позволили да отседнем в добър хотел, от прозореца надничаше морето, а в осветения бокс ни чакаше кошница с тропически плодове, които бяхме купили сутринта на пазара.

— Пише, че през 1614 година в Германия се появява анонимно писание, „Allgemeine und general Reformation“ или „Обща и генерална реформа на целия свят, последвано от «Fama Fraternitatis»145 на Почетното братство на Розенкройцерите, адресирано към всички учени и владетели в Европа, заедно с един кратък отговор на хер Хазелмайер146, който по този повод е хвърлен в затвора от йезуитите и окован с вериги в едно подземие. Сега дадено за печат и обнародвано за всички искрени сърца. Издадено в Касел от Вилхелм Весел“

— Не е ли малко дълго?

— Изглежда, че през XVII век всички заглавия са били такива. Писала ги е Лина Вертмюлер147. Това е сатирично произведение, в което става дума за генерална реформа на човечеството, при това отчасти преписана от „Сведения от Парнас“ на Траяно Бокалини148. Но съдържа едно неголямо писание, една сатира и един манифест от десет-дванадесет странички, „Fama Fraternitatis“, който ще бъде публикуван и отделно на следната година заедно с един друг манифест, този път на латински — „Confessio fraternitatis Roseae Crucis, ad eruditos Europae“149. И в двата текста Братството на Розенкройцерите се представя и говори от името на собствения си основател, тайнствения К. Р. Едва по-късно и от други източници ще се изясни или ще се реши, че става дума за някой си Кристиан Розенкройц.

— А защо тук не се дава пълното му име?

— Погледни, целият текст е изпъстрен с инициали, никой не е назован изцяло, всички се казват Г. Г. М. П. И., а който има и умалително, се нарича П. Д. Разказват се детството и юношеството на К. Р. — първо посещава Божи гроб, после заминава за Дамаск, след това отива в Египет, оттам — във Фес, който по това време сигурно е бил едно от местата за поклонение на мюсюлманската мъдрост. Там нашият Кристиан, който вече знаел гръцки и латински, научава ориенталските езици, физиката, математиката, естествените науки и усвоява цялата хилядолетна мъдрост на арабите и африканците чак до Кабалата и магията, превеждайки дори на латински един тайнствен „Liber M“, и опознава всички загадки на макро– и микрокосмоса. Вече от два века било модно всичко, що е ориенталско, особено ако не се разбира за какво става дума.

— Винаги правят така. Жадни, неудовлетворени, фрустрирани, нали? Поискай тайнствения съсъд! На ти го!… — Сви на фунийка едно листче. — От най-хубавите е.

— Ето че и ти искаш да забравиш.

— Но аз знам, че е химически, и толкова. Няма загадка, всеки може да бръкне вътре, дори този, който не знае иврит. Ела.

— Почакай. След това Розенкройц отива в Испания и тук се рови в най-окултните доктрини и казва, че все повече и повече се доближава до Центъра на всяко знание. В течение на тези пътешествия, които за интелектуалеца от онова време представлявали наистина наркомания за тотална мъдрост, разбира, че е необходимо в Европа да се основе едно общество и чрез него да насочва властниците по пътищата на знанието и доброто.

— Оригинална идея. Струвало си е да учи толкова. Искам прясна мамая.

— В хладилника е. Бъди добричка, иди да си вземеш сама, аз работя.

— Щом работиш, си мравка, а щом си мравка, бъди мравка и иди за храна.

— Мамаята е сладострастие, следователно за нея отива щурецът. Иначе ще отида аз, а ти ще четеш.

— За Бога, не. Ненавиждам културата на белия човек. Отивам.

Ампаро се запъти към кухничката и на мен ми харесваше да я желая в контражур. А междувременно К. Р. се бе върнал от Германия и вместо да се отдаде на преобразуването на металите, както би му позволило вече неговото огромно знание, решава да се посвети на духовната сфера. Основава Братството, изобретявайки магически език и писмо, които да послужат за основа на знанието на бъдещите братя.

— Само да не изцапам книгата, сложи ми я в устата, не, не се шегувай, да, така. Боже мой, колко е вкусна мамаята, розенкройцлише мути-я-я… А знаеш ли, че това, което са написали Розенкройцерите през първите години, е можело да просвети света, жаден за истина?

— И какво толкова са написали?

— Това е клопката, манифестът не го казва, оставя те с пръст в устата. Това е нещо толкова важно, толкова важно, че трябва да остане в тайна.

— Какви свине!

— Не, не, ох, престани. И все пак Розенкройцерите, както се множат, решават да се пръснат по четирите краища на света със задачата да лекуват безплатно болните, да не обличат дрехи, по които да ги разпознават, да се съобразяват с обичаите на всяка страна, да се срещат веднъж в годината и да не се разкриват в продължение на сто години.

— Извинявай, но каква реформа са искали да правят, след като току-що е била направена една? Какво е измислил Лутер, а?

— Но това е станало преди протестантската реформа. Тук в бележката се казва, че при внимателен прочит на „Fama Fraternitatis“ и на „Confessio“ се разбира…

— Кой разбира?

— Когато се разбира, се разбира. Няма значение кой. Разумът, здравият разум… Ей, какво правиш? Говорим за Розенкройцерите, сериозна работа…

— Ще видиш.

— И така, разбира се, че Розенкройц е роден през 1378 година и умира през 1484-та, на прекрасната възраст сто и шест години, и не е трудно да отгатне човек, че тайното братство е допринесло немалко за Реформата, която през 1615 година е празнувала стогодишнината си. Доказателство е и това, че на герба на Лутер има роза и кръст.

— Оригинално.

— А какво искаш? Лутер да си сложи жирафа в пламъци или разтопен часовник? Всеки е рожба на времето си. Аз разбрах чий син съм, стой мирна, остави ме да продължа. Към 1604 година Розенкройцерите, докато възстановяват част от своя таен дворец или замък, намират една плоча, в която е забит голям гвоздей. Изтръгват гвоздея, пада една част от стената, отваря се врата, върху която е написано с големи букви: POST CXX ANNOS PATEBO…

Вече го знаех от писмото на Белбо, но не можех да не реагирам:

— Боже мой!

— Какво има?

— Също като в един документ на Тамплиерите, който… Това е история, която никога не съм ти разказвал, за един полковник…

— Е, и какво? Тамплиерите са преписали от Розенкройцерите.

— Но Тамплиерите са преди това.

— Тогава Розенкройцерите са преписали от Тамплиерите.

— Ако не си ти, миличка, аз съм загинал.

— А теб, пиленце, те поквари онзи Алие. Сега чакаш Откровението.

— Аз ли? Нищо не чакам аз!

— Толкоз по-добре, внимавай с опиума за народите.

— El pueblo unido jamas sera vencido!150

— Смей се, смей се. Карай нататък, искам да чуя какво са казали тези кретени.

— Тези кретени са научили всичко в Африка, не си ли чувала?

— Онези в Африка вече са били започнали да ни опаковат и да ни пращат тук.

— Благодари се на Господа. Можеше да се родиш в Претория. — Целунах я и продължих: — Отвъд вратата открили гробница със седем стени и седем ъгли, осветена по чудесен начин от изкуствено слънце. В средата се издигал кръгъл олтар, украсен с различни надписи или емблеми от типа на Nequaquam vacuum……

— Ква-ква-ква. Подпис: Жабокът.

— Какви ги дрънкаш, това е на латински. Означава „не съществува празно пространство“.

— Слава Богу, иначе представи си какъв ужас!

— Ще пуснеш ли вентилатора, animula vagula blandula ?151

— Ама нали е зима?

— За вас от погрешното полукълбо, миличка. Сега е юли. Имай търпение, пусни вентилатора не защото аз съм мъжът, а защото е от твоята страна. Благодаря ти. И така, под олтара откриват непокътнато тялото на Основателя. В ръката си държи Книгата, преливаща от безкрайно знание, и жалко, че светът не е могъл да я опознае, както се казва в Манифеста. Иначе — „бъл-бъл-бъл, бррр, гъл-гъл-гъл“!

— Какво?

— Това. Манифестът завършва с обещанието за несметно съкровище, което предстои да бъде открито и да донесе смайващи разгадки за отношенията между макрокосмос и микрокосмос. Не си въобразявайте, че сме евтини алхимици и че ще ви научим да произвеждате злато. Това е работа за начинаещи, а ние искаме повече и се целим по-високо, във всеки смисъл на думата. Разпространяваме тази „Fama“ на пет езика, да не говорим за „Confessio“, което е в програмите за следващата седмица. Очакваме отговорите и мненията на учени и любители. Пишете ни, обадете ни се по телефона, кажете ни имената си, да видим дали сте достойни да участвувате в нашите тайни, за които ви създадохме само най-бледа представа. „Sub umbra alarum tuarum, Iehova“.

— Какво значи?

— Това е заключителната фраза. Точка и край. Иначе казано, Розенкройцерите, изглежда, избягват да издават това, което са научили, и само чакат да намерят точния адресат. И нито дума за това, което знаят.

— Като онзи на снимката, дето го гледахме в списанието, когато бяхме в самолета. Ако ми изпратите десет долара, ще ви открия тайната как да станете милионери.

— Но той не лъже. Той е открил тайната. Също като мен.

— Слушай, я по-добре продължи да четеш. Като че ли тази вечер ме виждаш за пръв път.

— Винаги е така, сякаш е за първи път.

— Още по-зле. Не се доверявам на първия срещнат. Възможно ли е ти да ги намериш всичките? Първо Тамплиерите, после Розенкройцерите, но ти чел ли си например Плеханов?

— Не. Чакам да открия гробницата, след сто и двадесет години. Ако Сталин вече не я е разкопал с багери.

— Глупости! Отивам в банята.

30

Тогава идваше най-хубавото и след връщането на Ампаро вече бях в състояние да предвидя прекрасни неща.

— Невероятна история. Манифестите се появяват във време, когато подобни текстове никнат като гъби, всички се стремят към обновяване, златен век, мечтаната страна за духа. Кой се рови из магически текстове, кой нагрява котли, за да получи скъпоценни метали, кой се мъчи да овладее звездите, кой измисля тайни азбуки и универсални езици. В Прага Рудолф II превръща кралския двор в алхимична лаборатория, кани Комений153 и Джон Дий, астролога на английския двор, който разкрил всички тайни на космоса в няколко странички на своята „Монада на Тайнописа“. Лекарят на Рудолф II е онзи Михаел Майер, който е написал книга за визуалните и музикалните знаци, „Бягащата Аталанта“, една бърканица от философски яйца, дракони, захапали опашките си, сфинксове; няма нищо по-съдържателно от тайното число, всичко символизира нещо друго. Даваш ли си сметка: Галилей хвърля камък от кулата в Пиза, Ришельо играе „Монополи“ с половин Европа и тук всички въртят ококорени очи, за да четат знаците на света. Какви ми ги разправяте, никакво свободно падане на телата, никакво земно притегляне, тук отдолу (дори отгоре) има нещо друго. Казвам ви го: абракадабра. Торичели изобретил барометъра, а те се занимавали с балет, шадравани и фойерверки в Палатинските градини на Хайделберг. И точно тогава избухва стогодишната война.

— Кой знае колко е била доволна Майка Кураж.

— Но и те невинаги са се удоволствували. Палатинският електор154 от деветнадесета приема короната на Бохемия, мисля, че го прави, защото умира от желание да властвува над Прага, вълшебния град, но Хабсбургите година по-късно го заковават на Монблан, в Прага масово унищожават протестантите. На Коменски му изгарят къщата, библиотеката, убиват жена му и сина му и той бяга от двор на двор и повтаря колко велика и изпълнена с надежди е идеята на Розенкройцерите.

— И той, нещастният, сигурно е искал да се утеши с барометъра? Но извинявай за момент, знаеш ли, ние, жените, не приемаме така изведнъж нещата като вас: кой е писал тези манифести?

— Ето това е най-интересното, че не се знае. Остави ме да разбера, почеши ме по благородния герб… не, между плешките, не, по-горе, не, по-наляво, да, там. И така, в това германско обкръжение има невероятни личности. Например Шимон Щудион, който пише „Наометрия“, окултен трактат за размерите на Соломоновия храм, Хайнрих Кунрат, който пише „Амфитеатър на Вечното Знание“, пълен с алегории от еврейските азбуки и кабалистичните пещери, които навярно са вдъхновили авторите на „Fama Fraternitatis“. Те сигурно са приятели на една от десетте хиляди секти на утописти от християнското възраждане. Общественото мнение твърди, че авторът бил някой си Йохан Валентин Андрее, който година по-късно публикува „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, но го бил писал като млад, следователно идеята на Розенкройцерите му се е въртяла в главата отдавна. Около него в Тюбинген имало и други ентусиасти, мечтаели за република в Константинопол, може би са се обединили. Но, изглежда, са го направили на шега, като игра, не са мислели действително да създадат хаоса, който са натворили. Андрее после цял живот се кълне, че манифестите не ги бил писал той, че във всички случаи бил един lusus155, един ludibrium156, една лудория, изтъква академичния си авторитет, разгневява се, казва, че Розенкройцерите, дори да са съществували, били всичките измамници. Но нищо. Едва се появяват манифестите, хората, изглежда, само това чакали. Учени от цяла Европа най-сериозно пишат на Розенкройцерите и понеже не знаят къде да ги намерят, изпращат отворени писма, публикуват бюлетини и книги. Още на същата година Майер издава „Arcana Arcanissima“157, в която не споменава Розенкройцерите, но всички са убедени, че говори за тях и че знае повече, отколкото казва. Някои се фукат, че са чели „Fama Fraternitatis“ още в ръкопис. Аз не мисля, че е било толкова просто по онова време да се подготви една книга, при това с гравюри, но Робърт Флъд158 през същата тази 1615 година пуска на пазара (при това пише в Англия, а печата в Лайден, изчислява дори времето за пътуването на коректурите) една „Apologia compendiaria Fraternitatem de Rosea Cruce suspicionis et infamiis maculis aspersam, veritatem quasi Fluctibus abluens et abstergens“159, за да защити Розенкройцерите и да ги освободи от подозренията, от „петната“, с които са омърсени и това означава, че вече се развихря спор между Бохемия, Германия, Англия, Холандия, и всичко това пренасяно от пратеници на коне и пътуващи ерудити.

— А Розенкройцерите?

— Мълчат като гроб. Post сто и двадесет години patebo, виж ми окото… Наблюдават от своя дворец. Мисля, че именно тяхното мълчание е възбудило духовете. Щом не отговарят, значи наистина съществуват. През 1617 година Флъд пише един „Tractatus apologeticus integritatem societatis de Rosea Cruce defendens“160, а някой си Алозиус Марлиан казва, че е дошъл моментът да се разкрие тайната на Розенкройцерите.

— И я разкрива?

— Как не! Само усложнява положението. Понеже изчислява, че ако от 1618 се извадят 188-те години, обещани от Розенкройцерите, се получава 1430, а това е годината, в която за първи път се присъжда орденът „Златно руно“.

— Е, и какво общо има?

— Не разбирам защо 188 години да са 120, но когато човек иска да прави мистични изваждания и събирания, сметките винаги излизат. Колкото до „Златното руно“, то е Златното руно на аргонавтите и от сигурен източник зная, че то пък има нещо общо със свещения Граал и следователно, ако разрешиш, и с Тамплиерите. Но това не е всичко. Между седемнадесета и деветнадесета Флъд, който явно е публикувал повече от Агата Кристи, дава за печат други четири книги, между които своята „Utriusque cosmi historia“161, нещо като кратки есета за вселената, илюстрирана, силно розенкройцерска. Майер запретва ръкави и издава своята „Silentium post clamores“162, в която твърди, че братството съществува и че е свързано не само със „Златното руно“, но и с „Ордена на Жартиерата“. Той обаче бил твърде обикновен човек, за да бъде приет в него. Представи си какви са били европейските учени. Ако не приемат такива като Майер, значи става дума за нещо наистина изключително. И след това вече всички от кол и въже започват да напират да бъдат приети. Всички повтарят, че Розенкройцерите съществуват, всички признават, че никога не са ги виждали, всички пишат, сякаш определят някаква среща или искат аудиенция, никой не е толкова безочлив да каже: мене ме приеха, други говорят, че не съществуват, защото никой не ги е потърсил, трети казват, че съществуват именно за да ги потърсят.

— А Розенкройцерите си мълчат.

— Като риби.

— Отвори си устата. Нали искаш мамая?

— Ох, че е вкусно… Междувременно избухва Тридесетгодишната война и Йохан Валентин Андрее пише „Вавилонската кула“, за да обещае, че най-късно след година Антихристът ще бъде победен, докато някой си Мундус издава „Tintinnabulum sophorum“163.

— Ах, че хубаво звучи: тинтинабулум!

— … От което не разбирам какво точно иска да каже, но във всеки случай е ясно, че Кампанела или някой друг от негово име се намесва в „Испанската монархия“, за да потвърди, че цялата розенкройцерска история е била само развлечение на покварени умове… И толкова. Между 1621 и 1623 година всички замлъкват.

— Така, без нищо ли?

— Да. Уморили са се. Като „Бийтълс“. Но само в Германия. Защото историята наподобява отровен облак. Пренася се във Франция. Една хубава сутрин на 1623 година по стените на Париж се появяват манифести на Розенкройцерите, които предупреждават мирните граждани, че избраниците от главната квартира на Братството са се преместили там и са готови да записват желаещите. Но според друга версия манифестите недвусмислено обявявали, че ставало дума за тридесет и шестима невидими, пръснати по света на групи по шестима, които имали способността да правят невидими и своите привърженици… По дяволите, отново тези тридесет и шестима!…

— Кои са те?

— Същите от моя тамплиерски документ.

— Хора без въображение. И после?

— После се създава масова психоза: едни ги защитават, други искат да ги видят, трети пък ги обвиняват в черна магия, алхимия и ерес, намесват и Астарта164, която ги правела богати, силни, способни да прелитат от едно място на друго, с една дума, скандалът на деня.

— Хитреци са тези Розенкройцери. Каквото и да пуснеш в Париж, то става на мода.

— Май че имаш право, защото чуй сега какво се случва, леле, какво време! Самият Декарт няколко години по-рано бил заминал за Германия да ги търси, но неговият биограф казва, че не ги намерил, защото, както знаем, те се прикривали под фалшива външност. Когато се връща в Париж, вече след появата на манифестите, Декарт научава, че всички го смятат за Розенкройцер. При тогавашната ситуация не му е било кой знае колко весело, а освен това създавало проблеми на неговия приятел Мерсен165, който вече бил прогърмял ушите на всички, че Розенкройцерите били долни същества, бунтари, магьосници, кабалисти, че имали намерение да насаждат извратени доктрини. И тогава, какво мислиш, че прави Декарт? Започва да се показва навсякъде, където може. И понеже всички го виждат и не могат да отрекат, че го виждат, това било знак, че не е невидим и следователно, че не е Розенкройцер.

— Съвсем по метода.

— Разбира се, не е било достатъчно да отрича. Тогава положението било такова, че ако някой те срещне и ти каже: „Добър ден, аз съм Розенкройцер“, това е знак, че не е. Розенкройцер, който уважава себе си, не би го казал. Нещо повече, дори би го отричал на висок глас.

— Но пък не може да се каже, че този, който твърди, че не е Розенкройцер, непременно е такъв, защото, ако аз например казвам, че не съм, не значи, че съм, щом го отричам.

— Но със самия факт, че го отричаш, вече ставаш подозрителна.

— Не е така. Защото какво би направил един Розенкройцер, като знае, че хората не вярват на тези, които твърдят, че са, и подозират онези, които твърдят, че не са? Започва да твърди, че е, за да заблуди, че не е.

— Боже мой! Значи от сега нататък всички, които казват, че са Розенкройцери, лъжат, но всъщност наистина са такива! О, не, не, Ампаро, нека не попадаме в техния капан. Те имат шпиони навсякъде, дори под това легло, и следователно вече знаят, че ние знаем. И значи ще твърдят, че не са.

— Започвам да се страхувам.

— Успокой се, миличка, те са тук, но колко съм глупав! Когато казват, че не са, аз ще мисля, че са, и така веднага ще ги разпознавам. Разпознатият Розенкройцер е половин Розенкройцер. Той става безопасен и можеш да го изгониш през прозореца като муха.

— А Алие? Той се мъчи да ни убеди, че е граф Сен-Жермен. Естествено, докато ние се убедим, че не е. Следователно е Розенкройцер. Или не е?

— Слушай, Ампаро, хайде да спим.

— А, не. Сега искам да чуя края.

— Това е. Всеобщо разложение. Всички са Розенкройцери. През двадесет и седма се появява „Новата Атлантида“ на Бейкън и читателите смятат, че той говори за страната на Розенкройцерите, макар той изобщо да не ги споменава. Нещастният Йохан Валентин Андрее умира, продължавайки да се кълне или че не е виновен той, или че ако е виновен, го е направил на шега, но стореното е сторено. Имайки предимството, че не съществуват, Розенкройцерите са навсякъде.

— Като Господ-Бог…

— Чакай, чакай… Я да видим, значи Матей, Лука, Марк и Йоан били четирима веселяци, които се събрали някъде и решили да изиграят шега, като измислят една личност, уговарят се в общи линии за основните факти и после, давай, за останалото всеки е свободен, а след това ще се види кой е съчинил най-сполучливия разказ. И така, четиримата приятели се събират, разменят си писанията и започват да се критикуват един друг: Матей е най-правдоподобен, но набляга прекалено много на историята с пророка. Марк се е справил доста добре, но е малко разхвърлян, Лука е най-елегантен, трябва да му се признае, Йоан прекалява с философията… Но, общо взето, книгите се харесват, тръгват от ръка на ръка и когато четиримата си дават сметка какво става, вече е късно. Павел вече е срещнал Иисус по пътя за Дамаск. Плиний започва своята анкета по заповед на разтревожения император, цял куп апокрифи твърдят, че и те знаят сума подробности… Ти, апокрифен читателю, мое подобие, мой братко…166 Петър се навива, изживява се насериозно, Йоан заплашва, че ще разкрие истината, Петър и Павел го залавят, оковават го на остров Патмос и горкичкият получава халюцинации: вижда скакалци на рамката на леглото, накарайте тези тръби да млъкнат, откъде иде тази кръв… И се пуска слух, че пие, че е от склерозата… А ако наистина е станало по този начин?

— Така е било. Чети Фойербах вместо тези книжки.

— Ампаро, съмва се вече.

— Ние сме луди.

— „Зората с пръсти на Розенкройцери леко милва вълните…“167

— Да, добре. Това е Йеманжа, чуваш ли я?

— Готова ли си за една розенкройцерска тайна?

— Един тинтинабулум ли?

— Ти си моята „Бягаща Аталанта“.

— О, моя Вавилонска куло…

— Искам Златното руно, бледо и розово като морска раковина…168

— Шш-т… Silentio post clamores.

31

Върнахме се в Рио и аз отново се залових за работа. Няколко дни по-късно в едно седмично списание прочетох за съществуването на някакъв Древен и Всеприет Орден на Розенкройцерите. Предложих на Ампаро да отидем да хвърлим едно око и тя се съгласи, макар не твърде охотно.

Седалището на Ордена се намираше в малка улица, отвън имаше витрина с гипсови статуетки, изобразяващи Хеопс, Нефертити, сфинкса.

Оказа се, че тъкмо този следобед е организирана лекция: „Розенкройцерите и умбандата“. Ораторът беше някой си професор Браманти, референт на Ордена за Европа, таен кавалер на Великия Областен Приорат на Родос, Малта и Тесалия.

Решихме да влезем. Вътре обстановката беше по-скоро неуютна, стените бяха украсени с тантристки миниатюри, представящи змията Кундалини, онази, която Тамплиерите искали да разбудят с целувката по задника. Казах си, че в края на краищата не си е струвало да прекосявам Атлантическия океан, за да открия един нов свят, след като съм могъл да намеря същите неща в седалището на Пикатрикс.

Зад маса с червена покривка и пред немноголюден и доста сънлив президиум беше застанал този Браманти, едър човек, който, ако не беше толкова як, щеше да прилича на тапир. Вече беше започнал да говори, доста красноречиво, но не отдавна, защото беше стигнал само до Розенкройцерите от седемнадесетата династия, от времето на Амозис I.

Четирима Тайни Властелини наблюдавали еволюцията на една раса, която двадесет и пет хиляди години преди основаването на Тива била породила цивилизацията на Сахара. По тяхно внушение фараонът Амозис основал Великото Бяло Братство, пазител на онази мъдрост отпреди Потопа, с която египтяните били на „ти“. Браманти твърдеше, че притежавал документи (естествено, недостъпни за простосмъртните), които датирали от времето на мъдреците от Храма на Карнак и били от техните тайни архиви. Символът на розата и кръста бил освен това измислен от фараона Ехнатон. „Съществуват хора, които притежават този папирус, заяви Браманти, но не ме питайте кои са те.“

В лоното на Великото Бяло Братство били възпитавани Хермес Трисмегист, чието влияние върху италианския Ренесанс е не по-малко безспорно от това на Гносиса от Принстън169, Омир, друидите от Галиите, Соломон, Солон, Питагор, Плотин, есеите, терапевтите, Йосиф Ариматейски, който отнесъл свещения Граал в Европа, Алкуин, крал Дагобер, свети Тома, Бейкън, Шекспир, Спиноза, Якоб Бьом, Дебюси, Айнщайн. Ампаро ми прошепна, че според нея липсвали само Нерон, Йероним, Панчо Вила и Бъстър Кийтън.

Що се отнасяло до влиянието на първоначалните Розенкройцери върху християнството, Браманти подчерта за тези, които още не успявали да се съсредоточат, че не случайно според легендата Христос е умрял на кръста. Мъдреците от Великото Бяло Братство били същите, които основали първата масонска ложа по времето на цар Соломон. Това, че Данте бил Розенкройцер и масон, както между другото и свети Тома, било изписано от ясно по-ясно в неговото творчество. В песни XXIV и XXV от „Рай“ се разчитали както тройната целувка на принцеса Розенкройц, така и пеликанът, белите туники (същите като тези на старците от Апокалипсис), трите теологични добродетели от масонските капитоли (Вяра, Надежда и Милосърдие). Цветето, символ на Розенкройцерите (белоснежната роза от песни XXX и XXXI), е било възприето от Римската църква като образ на Майката на Спасителя. И ето го обяснението на мистичната роза от католическите химни.

А това, че Розенкройцерите са прекосили средните векове, било доказано не само от тяхното проникване сред Тамплиерите, но и от много по-красноречиви документи. Браманти цитираше някой си Кизветер, който в края на миналия век доказал, че Розенкройцерите от Средновековието били произвели четири квинтали злато за принца електор на Саксония, като „веществено доказателство“ за това била страницата от трактата „Химическо зрелище“, публикуван в Страсбург през 1613 година. Малцина обаче били забелязали връзката на легендата за Вилхелм Тел с Тамплиерите. Вилхелм Тел издялал своята стрела от клонка чемшир, растение от арийската митология, и уцелил ябълката, символ на третото око, активизирано от змията Кундалини, а знаело се, че арийците идват от Индия, където по-късно щели да отидат да се скрият Розенкройцерите, когато напуснели Германия.

А що се отнасяло до различните движения, които претендирали, че се присъединяват, макар и доста по детински, към Великото Бяло Братство, Браманти отдели като най-правоверно „Розенкройцерско приятелство“ на Макс Хайндъл, но само защото в тези среди бил формиран Алън Кардек. Всички знаели, че Кардек е бащата на спиритизма и че от неговата теософия, която почита досега с мъртвите, се е формирала духовността на умбандата, славата на аристократична Бразилия. В тази теософия „аум банда“ бил санскритски израз, който означавал божественото начало и източникът на живота. („Отново са ни подлъгали, измърмори Ампаро, значи дори умбандата не е наша дума, само звученето й е африканско“.)

Коренът бил „аум“ или „ум“, което било всъщност будисткият „ом“, името на Бога в адамовия език. „Ум“ е сричка, която, ако се произнесяла правилно, се превръщала в могъща „мантра“ и пораждала хармонични флуидни течения в психиката чрез „сиакрата“ или фронталния плексис.

— А какво е фронтален плексис? — запита ме Ампаро. — Може би някаква неизлечима болест?

Браманти уточни, че било необходимо да се прави разлика между истинските Розенкройцери, наследници, естествено тайни, на Великото Бяло Братство, като например Древния и Всеприет Орден, чийто скромен представител бил той, от една страна, и от друга, розокръстниците, тоест всички онези, които поради лични интереси се вдъхновявали от розенкройцерската мистика, без да имат право на това. Препоръча на слушателите си да не се доверяват на никой розокръстник, който се представя за Розенкройцер.

Ампаро отбеляза, че всеки Розенкройцер всъщност е розокръстник на другия.

Един нетактичен слушател се изправи и запита Браманти защо неговият Орден претендира, че е автентичен, след като нарушава ветото на мълчанието, основно за всеки истински привърженик на Великото Бяло Братство.

Браманти се намръщи и заяви:

— Не допусках, че и тук са проникнали провокатори, подковани с атеистичен материализъм. При това положение повече няма да говоря.

И напусна залата с достойнство.

Същата вечер по телефона ми се обади Алие, попита ме как сме и ме предупреди, че на следния ден най-сетне сме поканени на истински ритуал. Но дотогава, ако сме искали, да сме изпиели по нещо. Ампаро имаше политическа сбирка със своите приятели и на срещата отидох сам.

32

Алие ми предложи да отидем в едно заведение, където още приготовлявали „батида“171 така, както го правели само хора извън времето. На няколко крачки от цивилизацията на Кармен Миранда172 ние се озовахме в едно мрачно място, където неколцина местни жители пушеха тютюн, мазен като кървавица, който свиваха на цигари по моряшки. Разточваха с края на пръстите си тютюна и така получаваха широки прозрачни листчета, които после навиваха на тръбички. Тези цигари често гаснеха, но се разбираше какъв е бил тютюнът, когато го е открил сър Уолтър Роли173.

Разказах на Алие за следобедното ни приключение.

— Сега пък Розенкройцерите. Стремежът ви към знания е неукротим, приятелю. Но не слушайте тези луди хора. Всички те говорят за неопровержими документи, но никой не може да покаже поне един. Познавам този Браманти. Живее в Милано, само че обикаля света, за да разпространява своето слово. Невероятно е, но той още вярва на Кизветер. Цели легиони розокръстници се опират на тази страница от „Химическото зрелище“. Но ако го разгърнеш, а този труд фигурира в моята скромна библиотека, няма да откриеш подобен цитат.

— Измамник ли е този господин Кизветер?

— Да, и то извънредно популярен. То е, защото дори окултистите от миналия век са ставали жертва на позитивистичния дух: едно нещо е вярно само ако може да бъде доказано. Вземете например спора около „Сборник херметични текстове“. Когато се разпространява из Европа през XV век, Пико дела Мирандола174, Фичино175 и още толкова други дълбокомъдри люде прозряха истината — това е трябвало да бъде дело на едно свръхдревно знание, по-древно и от това на египтяните, по-древно и от това на самия Мойсей, защото в него се откриват вече идеите, които по-късно ще бъдат изречени от Платон и от Христос.

— Как така по-късно? Това са тъкмо аргументите на Браманти за масона Данте. Ако „Сборник херметични текстове“ повтаря идеите на Платон и Христос, означава, че е написан след тях.

— Виждате ли? И вие сте като другите. Действително това е аргументът на съвременните филолози, които добавиха към него и мъгляви лингвистични анализи, за да докажат, че „Херметичното тяло“ бил написан в периода между I и III век от нашата ера. Все едно да се твърди, че Касандра е родена след Омир, защото е знаела, че Троя ще бъде унищожена. Съвременна заблуда е да се смята, че времето е линейна и насочена величина, която се движи от А към Б. Може да се движи и от Б към А и следствието да поражда причината… Какво означава „преди“ и „след“? Вашата очарователна Ампаро, тя идва преди или след своите неясни предци? Твърде прелестна е, ако ми позволите едно безпристрастно съждение на човек, който би могъл да й бъде баща. Следователно идва „преди“. Тя е тайнственият произход на онова, което е допринесло за нейното създаване.

— Но в такъв случай…

— Самото схващане за „случай“ е погрешно. „Случаите“ са определени от науката след Парменид, за да се установи от къде до къде се движат нещата. Нищо не се движи, има само една точка, точката, от която се раждат в един и същи миг всички останали точки. Наивността на окултистите от миналия век, както и на днешните, е, че те се опитват да докажат истината за истината с методите на научната лъжа. Трябва да се разсъждава не според логиката на времето, а според логиката на Традицията. Всички времена се символизират едно друго и следователно невидимият Храм на Розенкройцерите съществува и е съществувал във всяко време, независимо от приливите и отливите на историята, на вашата история. Времето на последното Откровение не е времето на часовниците. Неговите връзки се установяват във времето на „неуловимата история“, при която научните понятия „преди“ и „след“ не съществуват.

— Но все пак, извинете ме, ако съм банален, Розенкройцерите съществуват ли, или не?

— Какво значи „съществуват“?

— Сам знаете.

— Великото Бяло Братство, наричайте ги както искате — Розенкройцери или „духовна общност“, чието случайно превъплъщение са Тамплиерите, е общество на учени, малко, твърде малко избраници, които пътешествуват през историята на човечеството, за да запазят едно ядро от Вечното Знание. Историята не се развива случайно. Тя е дело на Властелините на Света, на които нищо не убягва. Естествено, Властелините на Света се защитават чрез тайната. И следователно всеки път, когато се намери някой, който се нарича Властелин, Розенкройцер или Тамплиер, той лъже. Те трябва да бъдат търсени другаде.

— Но тогава тази история ще продължи до безкрай?

— Така е. И това е хитростта на Властелините.

— Но какво искат да знаят хората?

— Че има една тайна. Иначе защо да се живее, ако всичко е така, както изглежда?

— И каква е тайната?

— Тя е в това, което явните религии не са успели да изкажат. Тайната е другаде.

33

Настъпи обещаната вечер. Както и в Салвадор, Алие дойде да ни вземе с кола. Шатрата, където трябваше да се състои ритуалът, или така наречената „жира“, се намираше в доста централен район, ако може да се говори за център в град, който простира своите земни езици по няколко хълма, докато не близне морето, тъй че, погледнат от високо, както е осветен вечерно време, прилича на грива, прошарена тук-там от тъмни плешивини.

— Запомнете, тази вечер ще присъствуваме на умбанда. Това значи обладаване не от ориша, а от огуни, които са духовете на мъртвите. И освен това от Ешу, африканския Хермес, който видяхте в Баия, и от неговата спътничка Помба Жира. Ешу е йорубско божество, демон, склонен към злочинства и към шеги, но и в америндската митология е съществувал един бог-веселяк.

— А кои са мъртвите?

— Претос вельос и кабоклос. Първите са стари африкански мъдреци, които предвождали своите хора по време на преселението им, като Реи Конго или Паи Агостиньо… Те са спомен за един по-умерен период на робството, когато негърът вече не е животно, а постепенно се превръща в приятел на семейството, в чичо, дядо. Кабоклос пък са индиански духове, може би девствени, чистотата на първичната природа. В синкретичната умбанда африканските ориша играят ролята на фон, вече напълно споени с католическите светци, и всъщност в ритуала се включват само тези сили. Те пораждат транса: медиумът, „конят“, в определен момент на танца съобщава, че е проникнат от висша сила, и губи самосъзнанието си. Танцува, докато божествената сила не го напусне, и след това се чувствува по-добре, освежен, пречистен.

— Блазе им, каза Ампаро.

— Да, блазе им, съгласи се Алие.

— Влизат в досег със земята майка. Тези вярвания са били лишени от корен, хвърлени в ужасяващия тигел на града и както казва Шпенглер176, в момент на криза меркантилният Запад се връща отново към света на земята.

Пристигнахме. Отвън шатрата изглеждаше твърде обикновена: и тук се влизаше първо в малка градина, по-скромна от тази в Баия, а пред вратата на барачката, нещо като малък склад, намерихме статуетката на Ешу, вече заобиколена от жертвените дарове.

Докато влизахме, Ампаро ме дръпна настрани.

— Разбрах всичко. Не усещаш ли? Онзи тапир, дето изнасяше лекцията, говореше за арийската епоха, а този говори за залеза на Западния свят, „Blut und Boden“, кръв и земя, чиста проба нацизъм!

— Не е толкова просто, миличка, намираме се на друг континент.

— Благодаря за сведението. Велико Бяло Братство! То ви е накарало да изядете своя Бог.

— Онези са католици, миличка, не е същото.

— Същото е, не разбираш ли? Питагор, Данте, Дева Мария и масоните. Всичко е, за да ни попречат на нас. Правете умбанда, не любов!

— Тогава синкретизираната си ти. Хайде, нека видим. И това също е култура.

— Има само една култура: да се обеси последният свещеник с червата на последния Розенкройцер.

Алие ни направи знак да влизаме. Ако отвън всичко беше неугледно, то вътрешността пламтеше в най-различни ярки цветове. Част от правоъгълната зала бе отделена за танца на „конете“, в дъното имаше олтар, ограден с решетка, зад която се издигаше подиумът за барабаните — атабаките. Ритуалното пространство още беше пусто, докато пред решетката вече жужеше смесена тълпа — вярващи, любопитни, черни и бели, някои боси, други с маратонки. Но вниманието ми беше привлечено главно от олтара: претос вельос, кабоклос с разноцветни пера, светци, които щяха да приличат на сладки хлебчета, ако не бяха с такива раблезиански размери, свети Георги с блестящата броня и пурпурното наметало, светците Козма и Дамян, една Дева, пронизана с мечове, и един безсрамно хиперреалистичен Христос с разперени ръце като Спасителя на Корковадо177, но оцветен.

Липсваха ориша, но присъствието им се откриваше по лицата на посетителите и в сладникавото ухание на тръстика и на варени храни, в миризмата на множеството тела, запотени от топлината и възбудата пред предстоящата „жира“.

Появи се един паи-де-санто, който седна близо до олтара и се зае да приветствува вярващите и гостите, като ги лъхаше с гъстите кълба дим, които вдъхваше от пурата си, и ги благославяше, подавайки им чаша ликьор сякаш за някакъв съкратен евхаристичен ритуал. Ние тримата също коленичихме и отпихме от чашите: забелязах бутилката, от която прислужникът наливаше питието — беше „Дюбоне“, но се постарах да го поглъщам така, сякаш е елексирът на живота. На подиума атабаките бяха вече започнали глухо да барабанят, а посветените запяваха химн в чест на Ешу и на Помба Жира:

Пристъпиха към окадяването, което главният паи-де-санто извърши с помощта на една кадилница сред задушлив мирис на индиански тамян и със специални химни към Ошала и към Носа Сеньора.

Атабаките учестиха ритъма и „конете“ нахлуха в пространството пред олтара, изпадайки постепенно под омаята на транса.

Между жените имаше няколко европейки. Алие ни посочи една блондинка, германска психоложка, която от няколко години вече участвувала в ритуалите. Всичко била опитала, но ако човек не е предразположен, както каза Алие, ако не е „предопределен“, няма смисъл: така и не достигала до транса. Танцуваше със зареян в празното пространство поглед, докато атабаките не даваха почивка нито на нейните, нито на нашите нерви, кълба лютив дим заливаха залата и задушаваха и публика, и участници, удряйки всички, предполагам, и естествено мен, право в стомаха. Но това ми се беше случвало и в школата по самба в Рио, познавах психогогичната сила на музиката и шума, същата, под чието влияние изпадат нашите умопобъркани в съботните дискотеки. Германката танцуваше с широко отворени очи, стремеше се към самозабрава с всяко истерично движение на своите крайници. Малко по малко другите дъщери на светеца изпадаха в екстаз, отмятаха назад глави, люлееха телата си, плаваха сред морето на самозабравата, а тя, скована, разстроена, полуразплакана като човек, който отчаяно се стреми към оргазъм, се мяташе вбесена, че нищо не се случва. Мъчеше се да изгуби контрол над себе си, но го усещаше във всеки миг, нещастната тевтонка, носеща добре темперираното чембало в кръвта си.

А в това време предопределените вече извършваха своя скок в неизвестното, крайниците им се вдървяваха, погледите им ставаха безжизнени, движенията — все по-машинални, но не безсмислени, защото изразяваха природата на силата, която ги обладаваше: едни размахваха ръце встрани с длани надолу, сякаш плаваха, други се виеха. Прислужниците ги покриваха с бели ленени платна, за да отделят от погледите на тълпата онези, в които се вселяваха най-прекрасните духове…

Някои от „конете“ разтърсваха силно телата си, а тези, които бяха обладани от претос вельос, пухтяха глухо — хъм-хъм-хъм, танцувайки с тяло, превито одве като старци с бастуни, и с долна челюст издадена напред, сякаш бяха беззъби, от което страните им хлътваха. Обладаните от кабоклос пък ревяха силно като воини в атака — Яхоу!, а прислужниците се стараеха да удържат онези, които не можеха да управляват получените свише сили.

Барабаните биеха, димът се издигаше във вече наситения с пушек въздух. Държах под ръка Ампаро и изведнъж усетих, че се изпотява, тялото й затрепери, устните й се разтвориха.

— Не се чувствувам добре, прошепна ми.

— Искам да изляза.

Алие забеляза, че става нещо, и ми помогна да я изведа. Вечерният въздух я освежи.

— Ще се оправя, каза.

— Сигурно съм яла нещо. И тези миризми, горещината…

— Не е вярно, изрече паи-де-санто, който ни бе проследил навън.

— Вие имате способности на медиум и реагирахте на ритуала, аз ви наблюдавах.

— Глупости! — извика Ампаро и добави още нещо на език, който не разбирах.

Видях, че паи-де-санто пребледня или по-точно посивя, както се казва в приключенските романи за хората с черна кожа.

— Глупости, повдига ми се, яла съм нещо, което не е трябвало… Моля ви се, оставете ме да глътна малко въздух. Вие влизайте. Предпочитам да съм сама, не съм толкова безпомощна.

Послушахме я, но като влязох, след паузата на открито, миризмата, барабаните, потта, която вече обливаше всички тела, и самият нечист въздух ми подействуваха като глътка алкохол на човек, който се връща към пиенето след дълго въздържание. Прокарах ръка по челото си и някакъв старец ми подаде „агогон“, малък позлатен музикален инструмент, нещо като триъгълник, но със звънчета, по които се удряше с пръчица.

— Качете се горе, побутна ме към подиума той.

— Свирете, ще ви стане по-добре.

В този съвет се съдържаше истинска хомеопатична мъдрост. Удрях по „агогона“, като се стремях да следвам ритъма на барабаните, и постепенно започнах да усещам как се включвам в ритуала и участвувайки в него, как започвам да го овладявам, пропъждах напрежението с движения на ръцете и краката, освобождавах се от това, което ме заобикаляше, като го предизвиквах и насърчавах. По-късно Алие щеше да заговори за разликата между тези, които знаят, и тези, които понасят.

Когато медиумите достигаха върха на транса, прислужниците ги отвеждаха един по един встрани, слагаха ги да седнат, предлагаха им пури и лули. Вярващите, които не бяха постигнали обладаването, се спускаха към тях, коленичеха в краката им, шепнеха им, слушаха съветите им, получаваха благотворната порция дим, впускаха се в излияния, изживяваха облекчението. Някои дори изпадаха в нещо като начало на транс, който прислужниците окуражаваха, но не твърде усърдно, връщайки ги след това в тълпата, вече поукротени.

На „дансинга“ танцуваха още много кандидати за екстаза. Германката се движеше неестествено, очаквайки да бъде обладана, но напразно. Някои бяха споходени от Ешу и лицата им се изкривяваха от злоба, ехидство, подлост, а телата им скачаха като разглобени.

И в този момент забелязах Ампаро.

Сега зная, че Хесед е сефира не само на красотата и любовта. Както разказваше Диоталеви, тя е и мигът, когато божествената същност се развихря и излива към своята безкрайна периферия. Тя е грижата на живите към мъртвите, но не може някой да не е казал, че е и грижата на мъртвите към живите.

Удряйки „агогона“, бях престанал да следя какво става в залата, увлечен в това да контролирам себе си и да слушам музиката. Ампаро навярно се беше върнала от десетина минути и вероятно бе изпитала същото, което аз бях изпитал в първия миг. Но никой не й беше дал „агогон“, а и може би тя нямаше да го приеме. Призована от вътрешни гласове, тя се беше отказала напълно да им се противопоставя.

Видях я как се втурва сред танцуващите, как спира изведнъж и вирва неестествено глава нагоре с почти вдървена шия и как се оставя безпаметна на някаква сладострастна сарабанда с ръце, които недвусмислено предлагаха тялото й.

— Помба Жира! Помба Жира! — завикаха неколцина, които с радост посрещаха чудото, защото тази вечер жената дявол още не се беше появила.

Не посмях да я спра. Може би ударите по металния триъгълник са ми попречили да се присъединя плътски към моето момиче или към хтоническия дух, който тя въплъщаваше.

Прислужниците се погрижиха за нея, наметнаха я с ритуалния плащ, подкрепяха я, докато трансът, краткотраен, но интензивен, постепенно затихваше. Отведоха я към един стол, когато вече беше плувнала в пот и дишаше с мъка. Отблъсна с жест тези, които се притекоха да й искат пророчества, и се разплака.

Вечерта отиваше към своя край. Слязох от подиума и се спуснах към Ампаро, но там вече беше Алие и масажираше слепоочията й.

— Какъв позор! — хлипаше тя.

— Не вярвах, не исках, но как можах да…

— Случва се, случва се, успокояваше я нежно Алие.

— Но тогава няма спасение, аз съм още робиня. Ти се махай! — обърна се гневно към мен.

— Аз съм една нещастна мръсна негърка, дайте ми господар, заслужавам си го!

— Случва се и с русокоси ахейци, утешаваше я Алие. — Такава е човешката природа…

Ампаро поиска да я заведем в тоалетната. Ритуалът вече приключваше. Сама посред залата, германката още танцуваше, след като бе проследила със завистлив поглед това, което се бе случило с Ампаро. Но вече се движеше само от упорство.

Ампаро се върна след десетина минути, докато ние се сбогувахме с паи-де-санто, който изразяваше задоволството си от големия успех на нашия първи контакт със света на мъртвите.

Алие караше колата мълчаливо във вече късния час и се готвеше да ни пожелае лека нощ, когато спря пред нашата къща. Но Ампаро заяви, че предпочита да се прибере сама.

— Защо не се поразходиш? — обърна се тя към мен.

— Върни се, когато съм заспала. Ще взема хапче. Извинете ме и двамата. Казах ви, сигурно съм яла нещо лошо. Всички тези момичета сигурно са пили или яли нещо лошо. Мразя страната си. Лека нощ.

Алие разбра колко съм притеснен и ми предложи да отидем в някой от денонощните барове на Копакабана.

Мълчах. Алие почака да глътна питието си, след това наруши мълчанието и смущението:

— Расата или, ако искате, културата представляват част от нашето подсъзнание. Друга част се населява от образи-архетипове, еднакви за всички хора и за всички векове. Тази вечер атмосферата, настроението приспаха бдителността на всички ни, вие сам го усетихте. Ампаро смяташе, че е унищожила ориша в сърцето си, но изведнъж откри, че те се крият още по-дълбоко в нея. Не мислете, че за мен това е положително явление. Чували сте ме да говоря с уважение за тези свръхестествени енергии, които вибрират около нас в тази страна. Но не смятайте, че гледам с добро око ритуалите на обладаването. Не е едно и също да си посветен и да си мистик. Посвещаването, интуитивното приемане на тайнствата, което разумът може да обясни, е дълбинен процес, бавно преобразуване на духа и на тялото, което може да доведе до добиването на по-висши качества и дори до постигане на безсмъртието, но е нещо вътрешно, скрито. Не се проявява навън, бои се от чужди погледи и преди всичко е прозрение и дистанция. Затова Властелините на Света са посветени, но не се докосват до мистиката. Мистикът е за тях роб, място за проява на онова Нуминозо, чрез което се откриват симптомите на една тайна. Посветеният окуражава мистика, служи си с него, както вие си служите с телефона, за да установява връзка на разстояние, както химикът използува листчето лакмус, за да разбере, че на определено място действува някакво вещество. Мистикът е полезен, защото е театрален, външен. А посветените се познават единствено помежду си. Посветеният контролира силите, чието влияние мистикът понася. В този смисъл няма разлика между обладаването на „конете“ и екстаза на света Тереса де Авила178 и на свети Хуан де ла Крус179. Мистицизмът е демократично, ако не и демагогско явление, докато посвещаването е аристократично.

— Проява на разума, а не на плътта.

— В определен смисъл — да. Вашата Ампаро ожесточено е контролирала своя разум и не е внимавала в тялото си. Лаикът е по-слаб от нас.

Беше много късно. Алие ми съобщи, че напуска Бразилия. Остави ми адреса си в Милано.

Прибрах се вкъщи и намерих Ампаро да спи. Мушнах се тихо до нея в леглото, на тъмно, и цяла нощ не можах да мигна. Струваше ми се, че до мен лежи напълно непознато същество.

Сутринта Ампаро ми съобщи, че отива в Петрополис при някаква приятелка. Разделихме се смутени.

Замина с една платнена чанта и аз не я потърсих повече. След това ми писа кратко писъмце, твърде неясно. Обясняваше ми, че има нужда от време за размисъл. Не й отговорих.

Не изпитвах нито тъга, нито ревност, нито любовна мъка. Чувствувах ума си опразнен, хладен и гладък като алуминиева тенджера.

Останах още една година в Бразилия, но вече с мисълта за връщането. Повече не видях Алие, нито пък приятелите на Ампаро. Прекарвах дълги часове на плажа, пусках хвърчила, които са изключително красиви там.