Махалото на Фуко

120

Разбрах. Би трябвало да съм постигнал душевното спокойствие. Нали някои от тях твърдяха, че спасението се постига, когато си осъществил пълното познание?

Разбрах. Би трябвало да съм постигнал душевното спокойствие. Кой казваше, че душевното спокойствие извира от съзерцанието на реда, на осъзнатия, възприеман с радост ред, на реда, осъществен без остатък, на щастието, тържеството от прекратеното усилие? Всичко ти е станало ясно, пределно прозрачно и погледът ти обхваща цялото и неговите части и открива как частите се стремят към цялото. Улавя средището, от което извира сокът, дъхът, разкрива корена на всички въпроси…

Би трябвало да се чувствувам изтощен от това вътрешно спокойствие. През прозореца на кабинета на чичо Карло съзерцавам хълма и частицата луна, която се подава зад него. Облата гърбица на Стомната, по-силно нагънатите хребети на далечните хълмове разказват историята на бавните и сънливи конвулсии на майката земя, която, докато се е протягала и прозявала, „планини е създавала и полета, разстлани сред ярките мълнии на безбройни вулкани“449. Без никакво насочване от страна на подземните токове. Земята се е нагъвала в своята дрямка, сменяйки една плоскост с друга. Където преди са пасли амонити, блестели диаманти. Където преди са цъфтели диаманти, се разстилали лозя. Логиката на морените, на сипеите, на свлачищата. Поставиш ли случайно едно камъче, където не му е мястото, ето го, че се заклаща, търкулва се надолу, оставя мястото си празно (е, да, horror vacui!), друго камъче пада върху него и сипеят е налице. Пластове. Пластове от пластове върху пластове. Мъдростта на Земята. И на Лия. Всяка пропаст е всмукването на една равнина. Защо трябва да обожествяваме някакво си всмукване?

Но защо прозрението не ми носи спокойствие? Защо трябва да обичаме съдбата, щом тя ни убива не по-зле от Божията промисъл или Заговора на архонтите? Може би не съм прозрял всичко, може би ми липсва едно късче от мозайката?

Къде съм чел, че в сетния си миг, когато животът ти във всичките си пластове се е покрил с кората на опита, знаеш всичко — тайната, властта и славата, защо си се родил, защо умираш и какъв е бил начинът всичко да тръгне другояче? Най-сетне си мъдър. Но най-висшата мъдрост в този миг е съзнанието, че си го узнал късно. Разбираме всичко, когато вече няма нищо за разбиране.

Сега зная кой е Законът на Царството, на нещастната, отчаяна дрипава Малхут, в която се е оттеглила прокудената Мъдрост, търсейки опипом загубената си яснота. Истината на Малхут, единствената истина, която блести в нощта на сефирите, е, че Мъдростта се разкрива гола в Малхут и разкрива, че нейната тайна е в небитието освен в един миг, последния. След това всичко започва отново за Другите.

И сред другите — диаболистите, жадни да се спускат в пропасти, за да търсят някаква тайна, която всъщност е тяхното безумие.

По склоновете на Стомната се стелят безкрайните редици на лозята. Познавам ги, виждал съм такива навремето. Няма Учение за Числата, което да каже дали се изкачват, или слизат. Сред редиците, но трябва да вървиш между тях бос и да имаш от малък мазолести пети, има дървета, праскови. Толкова жълти плодове зреят само в лозята. Те се разпукват, като ги натиснеш с палец, и костилката им изскача почти сама, гладка като след химическо чистене, в най-лошия случай с някое тлъсто и бяло червейче от месото на плода, закачено за нея с почти невидима нишка. Като ги ядеш, едва усещаш кадифената кожица, която те кара да потръпнеш от езика до слабините. Някога с тях са се хранели динозаврите, след това друг пласт е покрил техния. И все пак и аз като Белбо в миговете, когато е свирел с тромпета си, като захапвах една такава праскова, прониквах в Царството и се сливах с него. Всичко след това беше само хитруване. Измисляй Плана, Казобон. Тази работа са вършели всички в желанието си да обяснят динозаврите и прасковите.

Разбрах. Убеждението, че няма нищо за разбиране, то трябваше да бъде моето душевно спокойствие, моето тържество. Но аз съм тук, аз, който всичко съм разбрал, и Те ме търсят, смятайки, че притежавам откровението, към което тези глупци са се устремили. Не е достатъчно да си разбрал, ако другите не искат да те чуят и продължават да питат. Те ме търсят. Навярно са открили следите ми в Париж, вече знаят, че съм тук, продължават да си искат Картата и колкото и да им повтарям, че никакви карти не съществуват, ще си я искат винаги. Прав е бил Белбо: „Върви на майната си, глупако, какво искаш? Да ме убиеш? Не ме разсмивай. И да ме убиеш, пак няма да ти кажа, че не съществува никаква Карта. Който сам не се изхитри да загрее…“

Мъчно ми е, че повече няма да видя Лия и детето, Нещото, Джулио, моето Философско Камъче. Но камъните сами оцеляват. Може би синът ми сега изживява своя велик Случай. Намерил е една топка, една мравка, едно стръкче трева и в бездната му съзира рая. И той ще узнае истината твърде късно. Дано бъде добър и добре е, че използува така своя ден.

По дяволите. Все пак боли. Търпение; като умра, ще го забравя.

Вече е късна нощ. А тръгнах от Париж сутринта и оставих там сума следи. Вече са отгатнали къде съм. След малко ще пристигнат. Бих искал да напиша всичко, което си мислих през този следобед. Но ако Те го прочетат, ще извлекат от него още някаква завъртяна теория и ще се мъчат цяла вечност да разгадаят тайното послание, скрито зад тази моя история. Не е възможно, ще си кажат, този човек да ни е разправил всичко това, за да ни опише само как се е пошегувал с нас. Не, може той да не го е знаел, но Висшето Същество ни е изпратило послание чрез неговото незнание.

Но дали ще съм го написал, или не, е все едно. Те ще търсят друг смисъл и в мълчанието ми. Устроени са така. Слепи за Откровението. Малхут си е Малхут, и толкова.

Но върви им разправяй. Не вярват.

Затова по-добре да стоя тук, да ги чакам и да гледам хълма.

Толкова е хубав.