Малтийският сокол

ВЪРТЕЛЕЖКА

Спейд слезе с асансьора от етажа, където беше апартаментът на Гътман. Устните му бяха пресъхнали и грапави, а лицето — бледо и леко изпотено. Когато извади носна кърпа, за да се избърше, забеляза, че ръката му трепери. Тогава се усмихна широко и така високо каза „Пфу!“, че момчето, което караше асансьора, го погледна през рамо и попита:

— Моля, сър?

Тръгна по Гиъри Стрийт към хотел „Палас“, където обядва в ресторанта. Лицето му бе възвърнало нормалния си цвят, устните му бяха влажни. Яде като прегладнял, но без да бърза, след което се отправи към кантората на Сид Уайз.

Когато влезе, Уайз си хапеше ноктите и зяпаше през прозореца. Извади ръка от устата си, извъртя стола към Спейд и рече:

— Здрасти. Сядай.

Спейд придърпа друг стол към отрупаното с книжа бюро и седна.

— Идва ли мисис Арчър? — попита.

— Да. — В очите на Уайз проблеснаха едва доловими искрици. — Ще се жениш ли за дамата, Сами?

Спейд изсумтя раздразнено.

— Господи, пак ли започваш!

Бегла уморена усмивка опъна устните на адвоката.

— Защото, ако не се ожениш, ще си имаш неприятности.

Спейд вдигна поглед от цигарата, която свиваше, и рече кисело:

— Искаш да кажеш, че ти ще си имаш неприятности. Нали си ми адвокат. Какво ти каза?

— За теб ли?

— За всичко, което трябва да знам.

Уайз провря пръсти през косата си и посипа раменете си с пърхут.

— Каза, че се опитала да получи развод от Майлс, за да може да…

— Всичко това ми е известно — прекъсна го Спейд. — Можеш да го пропуснеш. Мини направо към онова, което не знам.

— А аз откъде да знам.

— Престани да печелиш време, Сид. — Спейд поднесе запалката си към готовата цигара. — Какво ти каза относно нещата, които искаше да скрие от мен?

Уайз го изгледа с упрек.

— Виж какво, Сами, това не е…

Спейд вдигна очи към тавана и изстена:

— Господи, това е личният ми адвокат, който натрупа състояние на мой гръб, а аз трябва на колене да му се моля, за да ми каже една-две думи! — Свали поглед към Уайз. — Защо, по дяволите, мислиш, че я изпратих именно при теб?

Адвокатът направи уморена физиономия.

— Още един клиент като теб — захленчи той, — и съм направо за лудницата… или за затвора.

— Повечето твои клиенти ще ти правят компания. Каза ли ти къде е била през нощта, когато го убиха?

— Да.

— Къде?

— Следяла го е.

Спейд се изправи рязко и премигна.

— Божичко, тези жени! — извика той, изумен. Сетне се засмя, отпусна се и попита: — Е, и какво е видяла?

Уайз обаче поклати глава.

— Нищо особено. Вечерта, като се прибрал да вечеря, й казал, че имал среща в „Сейнт Марк“ с някакво момиче, и взел да я дразни, че това бил шансът й да получи доказателства за развода си. Отначало помислила, че цели само да я изкара от кожата. Знаел много добре, че…

— Семейната им история ми е известна — прекъсна го Спейд. — Можеш да ми я спестиш. Кажи направо какво е правила.

— Ще ти кажа, ако ме оставиш да говоря. След като излязъл, тя си помислила, че нищо чудно наистина да има среща. Познаваш го Майлс. Напълно в стила му би било да…

— Спести ми и стила на Майлс.

— Би трябвало всичко да ти спестя — ядоса се адвокатът. — Изкарала колата си от гаража и тръгнала към „Сейнт Марк“. Паркирала отсреща и зачакала вътре в колата. Видяла го да излиза от хотела по петите на мъж и младо момиче — явно ги следял. Същото момиче видяла снощи с теб. Тогава разбрала, че всъщност е по работа и че я е будалкал. Сигурно е била разочарована и ужасно се е ядосала — така ми прозвуча, докато разказваше всичко това. Карала подир Майлс известно време, колкото да се увери, че наистина следи двойката, след което се отправила към твоя апартамент. Теб те нямало вкъщи.

— В колко часа станало това?

— Кога отишла у вас ли? Между девет и половина и десет — първия път.

— Как така първия път?

— Ами така. Около половин час карала в кръг из квартала и после опитала още веднъж. Значи някъде около десет и половина. Все още те нямало, затова се спуснала до центъра и влязла в едно кино, да убие времето до полунощ, когато мислела, че вече ще си бъдеш у дома.

Спейд се намръщи.

— В десет и половина ли отишла на кино?

— Така твърди — киното на Пауъл Стрийт, което е отворено до един през нощта. Не искала да се прибере, за да не си бъде вкъщи, като се върне Майлс. Това, изглежда, го вбесявало, особено след полунощ. Останала в киното, докато го затворили. — Уайз произнасяше бавно думите и в очите му се появи насмешливо пламъче. — Дотогава вече била решила да не ходи у вас. Не била убедена, че ще ти бъде приятно, ако нахълта по такова време, без да се е обадила. Затова отишла в закусвалнята „Тейт“ на Елис Стрийт, хапнала и се прибрала у дома — самичка.

Адвокатът се облегна назад в стола си и зачака Спейд да каже нещо. Спейд попита с безизразно лице: — Вярваш ли й на приказките?

— А ти?

— Откъде да знам? И откъде да знам, че всичко това не сте го скалъпили двамата с нея?

Уайз се усмихна.

— Ти май не си от доверчивите, а, Сами?

— Не особено. Е, и после какво? Майлс го нямало вкъщи. Трябва да е било поне два часът, няма начин. А той е бил мъртъв.

— Да, Майлс го нямало и това, изглежда, я изкарало от кожата — че не се е върнал, за да се ядоса, че нея още я няма. Затова пак изкарала колата и потеглила към вас.

— Пък аз не съм си бил вкъщи, а при трупа на Майлс. Божичко, каква въртележка! Е, и носле?

— Прибрала се вкъщи, мъжът й все така го нямало, а докато се събличала, пристигнал твоят човек да й съобщи, че Майлс е убит.

Спейд не проговори, сви си най-грижливо още една цигара и я запали. Чак тогава каза:

— Струва ми се, че е добре обмислено. Съвпада с повечето от известните факти. Ще хване вяра по всяка вероятност.

Пръстите на Уайз отново преминаха през косата му и поръсиха още пърхут по костюма. Той впи любопитен поглед в детектива и попита:

— Но ти самият не вярваш, така ли? Спейд извади цигарата от устата си.

— Нито вярвам, нито не вярвам, Сид. Изобщо нищо не знам по въпроса, дявол да го вземе.

Кисела усмивка изкриви устните на адвоката. После сви уморено рамене и рече:

— Точно така — минавам във вражеския лагер. Защо не си наемеш честен адвокат, на който да имаш доверие?

— Защото той умря. — Спейд стана и се усмихна криво. — Взе да ставаш много докачлив. Не ми стига другото, ами и с теб сега да внимавам да не би — не дай боже — да те засегна с нещо. Какво толкоз стъпих накриво? Или може би забравих да ти се поклоня на влизане?

Сид Уайз се усмихна смутено.

— И ти си един кучи син, Сами.

Когато влезе в кантората си, Ефи Перин стоеше насред стаята. Изгледа го с разтревожени кафяви очи и попита:

— Какво стана?

Лицето на Спейд се изопна.

— Какво има да става?

— Тя защо не дойде?

Той направи две широки крачки и я хвана за раменете.

— Ама не пристигна ли у вас? — изрева в уплашеното й лице.

Ефи поклати глава.

— Чаках, чаках, никаква не се появи и понеже не можах да се свържа с теб по телефона, дойдох направо тук.

Спейд рязко свали ръце от раменете й, пъхна ги в джобовете на панталона си и рече:

— Ето ти още една въртележка.

Каза го с висок, сърдит глас и влезе енергично в кабинета си. След малко пак се появи.

— Обади се на майка ти — нареди. — Виж дали не е вече там.

Докато момичето говореше по телефона, той крачеше нагоре-надолу из стаята.

— Няма я — докладва Ефи. — Ти… ти с такси ли я изпрати?

Изсумтяването му вероятно означаваше „да“.

— А сигурен ли си… някой може да я е проследил.

Спейд спря да кръстосва стаята. Сложи ръце на хълбоците си и загледа ядосано момичето. Заговори с висок, яростен глас:

— Никой не я проследи! Ти за какъв ме имаш? За някакъв ученик? Преди да я кача в таксито, се уверих напълно, направих няколко кръга из квартала заедно с него, за да се презастраховам и след като слязох, самият аз я проследих още няколко преки, за да съм напълно сигурен.

— Да, ама…

— Ама не е пристигнала. Вече чух. Вярвам ти. Да не мислиш, че подозирам, че е у вас?

— Държането ти във всеки случай е на ученик! — възмути се Ефи.

От гърлото на Спейд излезе някакво гъргорене. Сетне тръгна към външната врата.

— Излизам и ще я намеря дори ако се наложи да прочистя канализацията — заяви той. — Да стоиш тук, докато се върна или докато ти се обадя. И за бога, нека поне една работа свършим с теб като хората.

Излезе, измина половината път до асансьорите и се върна обратно. Ефи беше при бюрото си.

— И би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не се засягаш, като говоря така!

— Ако си въобразяваш, че ти обръщам някакво внимание, дълбоко се заблуждаваш. Само ме е яд, че поне две седмици няма да мога да облека вечерна рокля, горила такава! — кръстоса тя ръце и се пипна по раменете.

Той се усмихна смутено.

— За нищо не ме бива, съкровище. Сетне се поклони с пресилена вежливост и пак излезе.

Жълтите таксита бяха спрели до бордюра, на ъгловата стоянка.

— Къде е русият шофьор с червендалестото лице, който беше на смяна по обяд? — попита Спейд.

— С клиент — отвърна един от шофьорите.

— Ще се върне ли тук?

— Сигурно.

Втори шофьор кимна към източния край на улицата.

— Ей го, задава се.

Спейд застана до бордюра и зачака червендалестият да паркира и да излезе от колата. После се приближи до него.

— По обяд се качих при вас заедно с една дама. Тръгнахме по Стоктън Стрийт, носле по Сакраменто нагоре към Джоунс, където аз слязох.

— Ами да — рече червендалестият. — Спомням си.

— Казах ви да откарате дамата на един адрес на Девето Авеню. Обаче не сте я откарали. Какво стана?

Шофьорът потри буза с не особено чистата си ръка и погледна смутено Спейд.

— Ами… не знам как да ви кажа…

— Не се безпокойте — увери го детективът и му връчи една от визитните си картички. — Но ако искате всичко да бъде на чисто, да отидем при началника ви и той да разреши.

— Е, предполагам, че може. Закарах я до небостъргача „Фери“.

— Сама ли беше?

— Ъхъ. Разбира се.

— Преди това не се ли отбихте някъде?

— Не. Ето каква беше работата: след като ви оставихме, продължих по Сакраменто, но някъде при Поук Стрийт тя почука по разделителното стъкло и ми каза да спра, за да си купи вестник. Така че спрях на ъгъла и свирнах на едно вестникарче.

— Кой вестник си купи?

— „Зов“. Като подкарах пак по Сакраменто, тя отново почука, малко след като прекосихме Ван Нес и каза да я откарам до небостъргача „Фери“.

— Беше ли разтревожена или нещо такова?

— Не забелязах.

— А като я откарахте там?

— Ами тя ми плати и това беше.

— Някой чакаше ли я?

— Ако я е чакал, не съм видял.

— Накъде тръгна?

— Във „Фери“ ли? Не знам. Може би нагоре, а може и по стълбите.

— Носеше ли вестника със себе си?

— Да, докато ми плащаше, беше пъхнат под мишницата й.

— С розовата страница ли беше обърнат навън или с бялата?

— Е, мистър, не си спомням такива подробности.

Спейд благодари на шофьора, подаде му сребърен долар и каза:

— Купете си цигари.

След като си набави един брой „Зов“, Спейд влезе във фоайето на сградата, където се помещаваше кантората му, за да го прегледа на завет.

Очите му пробягаха по заглавията на първа страница, после на втора и трета. За миг се спряха на ЗАПОДОЗРЯН ФАЛШИФИКАТОР на четвърта страница и още веднъж на МЛАДЕЖ ОТ МАСАЧУЗЕТС ПРОСТРЕЛЯН С ПИСТОЛЕТ на пета. Шеста и седма страница не представляваха за него никакъв интерес. На осма прочете заглавието ТРИ МОМЧЕТА ОТ САН ФРАНЦИСКО АРЕСТУВАНИ СЛЕД ПРЕСТРЕЛКА С ПОЛИЦИЯТА. ЗАПОДОЗРЕНИ В ГРАБЕЖ. По-нататък до трийсет и пета страница нищо не привлече вниманието му. Тя съдържаше прогнози за времето, търговски, финансови и други обяви, съобщения за разводи, раждания, женитби и кончини. Прочете списъка на починалите, премина на трийсет и шеста и трийсет и седма — финансови вести, не откри нищо интересно и на последната, трийсет и осма страница, въздъхна, сгъна вестника, пъхна го в джоба си и сви цигара.

Около пет минути стоя прав във фоайето и пуши, загледан навъсено в празното пространство. Сетне тръгна по Стоктън Стрийт, махна на едно такси и отпътува към „Коронет“.

Външната врата и вратата на апартамента на Бриджид О’Шонеси отворих ключа, който тя му беше дала. Синята рокля от предишната нощ бе метната небрежно върху леглото. Сините чорапи и обувките се търкаляха на пода на спалнята. Многоцветната кутия в чекмеджето на нощното шкафче, където държеше бижутата си, зееше празна върху тоалетката. Спейд се намръщи, като я видя, облиза устни, обиколи бавно стаите, без да докосва нищо, напусна „Коронет“ и пак тръгна към кантората си.

Долу на входа се сблъска с момчето, което бе оставил в апартамента на Гътман. То му препречи пътя:

— Ела. Иска да те види.

Беше пъхнало ръце в джобовете на палтото си. Те изглеждаха по-издути, отколкото биха ги издули две голи ръце.

Спейд се усмихна широко и подхвърли насмешливо:

— Не допусках, че ще дойдеш преди пет и двайсет и пет. Дано не съм те накарал дълго да чакаш.

Момчето вдигна поглед към устата на детектива и изговори с напрегнатия глас на човек, който изпитва физическа болка:

— Ако продължиш да ме закачаш, ще вадиш олово от пъпа си.

Спейд се изкикоти.

— Колкото по-жалък е мошеникът, толкоз по-цветист е речникът му. Хайде, да вървим.

Тръгнаха един до друг по Сътър Стрийт. Момчето все така държеше ръце в джобовете си. Изминаха една пряка, без да проговорят. Сетне Спейд попита добродушно:

— Отдавна ли заряза джебчийството, синко?

Момчето с нищо не показа, че е чуло въпроса.

— А изобщо някога… — започна детективът, но млъкна. Мека светлинка заблещука в жълтеникавите му очи. Повече не го заговори.

Влязоха в „Александрия“, качиха се с асансьора до дванайсетия етаж и тръгнаха към апартамента на Гътман. Коридорът беше безлюден.

Спейд изостана леко, така че на четири-пет метра от вратата на апартамента вървеше на една крачка зад момчето. Внезапно се наклони напред и встрани и го сграбчи изотзад за двете ръце, малко под лактите. Изви ги напред, както си бяха в джобовете, и те повдигнаха полите на сакото. Момчето взе да се гърчи и съпротивлява, но беше безсилно в здравата хватка на едрия як мъж. Тогава започна да рита назад, но ударите му попадаха между разкрачените крака на Спейд.

Той го вдигна във въздуха и го стовари с все сила отново на пода. Шумът от удара бе изцяло погълнат от дебелия килим. В същия миг ръцете му се плъзнаха надолу и хванаха здраво китките на момчето. Стиснало зъби, то продължаваше да се съпротивлява, но не можа да се освободи, нито да попречи на силните ръце да уловят неговите. Чуваше се как малкият скърца със зъби и този шум се смесваше с тежкото дишане на Спейд, стиснал с все сили тънките китки.

Останаха напрегнати и неподвижни една дълга, предълга минута. Сетне ръцете на момчето изведнъж отмаляха. Детективът ги пусна и отстъпи крачка назад. Когато извади ръце от джобовете му, във всяка стискаше тежък автоматичен пистолет.

Момчето се обърна към Спейд. Беше мъртвешки бледо. Ръцете му бяха останали в джобовете. Гледаше гърдите на детектива и мълчеше.

Спейд пъхна пищовите в собствените си джобове и се ухили подигравателно.

— Хайде — подкани го. — Това ще закрепи позициите ти пред шефа.

Отидоха до вратата и Спейд почука.