Малтийският сокол

ВРЕЛИ-НЕКИПЕЛИ

Бриджид О’Шонеси се беше свила в креслото до масата. Ръцете й закриваха лицето, коленете й бяха придърпани нагоре и опираха в брадичката й. Очите й бяха широко разтворени, уплашени.

Над нея се бе надвесил Джоуел Кайро и държеше пистолета, който Спейд бе избил от ръката му. С другата ръка притискаше челото си. През пръстите му се процеждаше кръв и се стичаше по очите му. От разбитата устна течеше по-тънка струйка и се разделяше върху брадата му на три лъкатушещи ивици.

Кайро не обърна никакво внимание на полицаите. Яростният му поглед не се откъсваше от сгушеното пред него момиче. Устните му мърдаха конвулсивно, без да издават никакъв членоразделен звук.

Дънди, който пръв нахълта в стаята, веднага се приближи до него, с ръка, пъхната под палтото, сграбчи го за китката и изръмжа:

— Какви са тези номера?

Кайро свали окървавената си ръка и я размаха под носа на лейтенанта. На челото му зейна седем–осем сантиметрова рана с неравни краища.

— Вижте какво ми направи тая! — изкрещя той. — Вижте!

Момичето свали крака на пода и отмести уморен поглед от Дънди, стиснал все така здраво ръката на Кайро, към Том Полхос, застанал най-отзад, сетне към Спейд, облегнал се на рамката на вратата. Лицето на последния бе невъзмутимо. Когато погледите им се срещнаха, в жълто-сивите му очи за миг проблесна злобна насмешка, но после отново станаха безизразни.

— Вие ли го подредихте така? — обърна се Дънди към момичето и посочи сцепеното чело на Кайро.

Бриджид отново погледна Спейд, който с нищо не показа, че е разбрал молбата в очите й. Стоеше все така облегнат на рамката на вратата и разглеждаше присъствуващите с вежливото безразличие на случаен зрител.

Тя прехвърли погледа си върху Дънди. Очите й бяха широки, тъмни, разтревожени.

— Нямах друг избор — произнесе с нисък, хълцащ глас. — Бях насаме с него, когато се нахвърли отгоре ми. Не можах… опитах се да го отблъсна… не можах да стрелям по него, нямах сили…

— Ах ти, лъжкиня такава! — разкрещя се Кайро и безуспешно се опита да изтръгне ръката с пистолета от здравата хватка на Дънди. — Долна мръсна лъжкиня! — Той се извъртя с лице към лейтенанта. — Всичко това са лъжи! Дойдох тук с най-добри намерения, а те и двамата ме нападнаха. Когато дойдохте и той излезе да разговаря с вас, тя ме заплаши с пистолета и заяви, че след като си отидете, ще ме убият. Тогава се развиках за помощ, за да не си тръгнете и да ме оставите, а тя ме удари с пистолета.

— Я ми дайте това — рече Дънди и му отне оръжието. — А сега да се разберем. За какво сте дошли тук?

— Той ме повика — извърна Кайро глава и изгледа подигравателно Спейд. — Обади ми се по телефона и ме покани да дойда.

Спейд премигна сънливо, без да каже дума.

— А защо ви извика? — продължи Дънди.

Преди да отговори, Кайро попи кръвта от челото и брадичката си с копринена носна кърпа на люлякови райета. Междувременно възмущението му частично се измести от чувство за предпазливост.

— Ами… каза ми… че искали да ме видят. Не знам в каква връзка.

Том Полхос се наведе над кърпичката, вдъхна аромата на френски одеколон, изпълнил въздуха, обърна се към Спейд и го изгледа с въпросителна усмивка. Спейд му намигна и взе да си свива цигара.

— И после какво стана? — разпитваше Дънди.

— После двамата се нахвърлиха отгоре ми. Тя първа ме удари, сетне той ме хвана за врата — за малко да ме задуши — и измъкна пистолета от джоба ми. Не знам какво още щяха да ми сторят, ако не бяхте пристигнали. Допускам, че щяха да ме убият. Когато позвънихте, той отиде да ви отвори, а нея остави да ме варди с пистолета в ръка.

Бриджид О’Шонеси скочи от креслото.

— Защо не го накарате да каже истината? — възкликна тя и силно удари Кайро по бузата.

Левантинецът се разкрещя истерично. Дънди бутна момичето обратно в креслото и изръмжа:

— Без номера!

Спейд запали цигарата, изпусна дим, усмихна се на Том и му рече:

— Много е необуздана.

— Ъхъ — съгласи се Том.

Дънди се озъби на момичето:

— Та каква ви се иска да бъде истината?

— Не такава, каквато той твърди! Не е казал нито една вярна дума! — И като се обърна към Спейд, потърси подкрепа: — Нали така?

— Че аз откъде да знам? — учуди се той. — Бях в кухнята и пържех яйца.

Тя сбърчи чело и го загледа със замъглени от изненада очи. Том се усмихна отегчен. Дънди продължи да гледа злобно момичето и попита, без да обърне внимание на думите на Спейд:

— Щом като не говори истината, защо тогава той викаше за помощ, а не вие?

— Ами уплаши се до смърт, след като го ударих — обясни тя и изгледа презрително левантинеца.

Лицето му пламна — там, където не бе оплескано с кръв — и той възкликна:

— Фу! Нова лъжа!

Тя го ритна и острото токче на синята й обувка се заби в крака му малко под коляното. Дънди го издърпа от обсега й, а Том се приближи до нея и изръмжа:

— Дръж се прилично, момиче! Така не може!

— Тогава го накарайте да каже истината! — предизвикателно настоя тя.

— Ще го накараме — обеща Том. — Само без груби номера!

Дънди погледна Спейд със зелените си очи — зорки, умни и доволни — и рече на подчинения си:

— Е, Том, струва ми се, че е най-добре да ги приберем и тримата.

Том кимна мрачно.

Спейд отлепи гръб от рамката на вратата и тръгна към средата на стаята, като пусна мимоходом цигарата си в пепелника на масата. Усмивката и държането му бяха дружелюбни, спокойни.

— Какво сте се разбързали — подхвърли. — Всичко може лесно да се обясни.

— Не се и съмнявам — изпръхтя насмешливо Дънди. Спейд се поклони леко на момичето.

— Мис О’Шонеси, позволете да ви представя лейтенант Дънди и сержант Полхос. — Сетне се поклони по същия начин на Дънди. — Мис О’Шонеси е моя служителка.

— Не е вярно! Тя… — възмутено започна Кайро.

Спейд го прекъсна с висок, но все така любезен глас:

— Съвсем отскоро работи при мен — едва от вчера. А това е мистър Джоуел Кайро, приятел — или поне познат — на Тързби. Дойде днес следобед при мен и се опита да ме наеме да издиря нещо, което се предполага, че е било у Тързби в момента на убийството. Цялата работа ми се стори съмнителна и аз отказах да се захвана с нея. Тогава той ме заплаши с пистолет — но това впрочем е без значение, освен ако не вземем да се обвиняваме един друг официално. Та както и да е — след като обсъдих въпроса е мис О’Шонеси, реших, че може би ще успея да измъкна от него нещо във връзка с убийствата на Майлс и Тързби. Затова по поканих да дойде. Може малко грубо да сме му задавали въпросите, но недотам, че да вика за помощ. Още повече, че ми се наложи за втори път да му отнемам пистолета.

Докато той говореше, в очите на Кайро взе да се промъква тревога. Те заиграха нагоре-надолу, фокусът им се местеше неспокойно от пода към невъзмутимото лице на детектива.

Дънди се изправи пред Кайро и го попита рязко:

— Е, какво ще кажете?

Левантинецът мълча близо минута, вперил поглед в гърдите на лейтенанта. Когато вдигна очи, те бяха смутени и предпазливи.

— Не знам какво да кажа — промърмори. Смущението му беше искрено.

— Ами опитайте с фактите — подсказа му Дънди.

— Фактите ли? — Очите на Кайро зашаваха, макар да не се отместиха от лицето на лейтенанта. — А кое ми гарантира, че ще повярвате на фактите?

— Стига сте печелили време. Достатъчно е да направите официално оплакване, че са ви били. Нашият служител, при когото се заверяват оплакванията, ще повярва поне дотолкова, че да издаде заповед за задържането им и да ги хвърли в пандиза.

— Хайде, Кайро, давай — насърчи го с весел глас Спейд. — Ощастливи нашия лейтенант. Кажи му, че ще го направиш, след което пък ние ще подадем оплакване срещу теб, и той ще ни пипне и тримата.

Кайро се изкашля, огледа притеснено стаята, без да срещне очите на никой от присъствуващите. Дънди изпръхтя силно и нареди:

— Хайде, вземете си шапките.

Очите на Кайро, разтревожени и питащи, срещнаха подигравателния поглед на Спейд. Спейд му намигна и се отпусна върху тапицираната странична облегалка на люлеещия се стол.

— Е, момчета и момичета — усмихна се той широко на левантинеца и момичето. — Голям успех пожънахме.

Навъсеното, ъгловато лице на Дънди леко почервеня.

— Вземете си шапките — повтори той със заповеден тон.

Спейд прехвърли широката си усмивка върху лейтенанта, настани се още по-удобно върху облегалката и попита лениво:

— Не се ли усещате, като ви будалкат?

Лицето на Том Полхос се зачерви и лъсна от пот. Дънди, все така пламнал, със сковани черти, произнесе само с устни:

— Не, не се усещам, но този въпрос ще почака, докато стигнем управлението.

Спейд стана и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Стоеше много изправен, за да може да гледа лейтенанта от горе на долу. Усмивката му целеше да дразни, а цялата му стойка изразяваше пълна самоувереност.

— Е, хайде, Дънди, арестувай ни — предизвика го той. — А ние ще ти се изсмеем от първите страници на всички вестници в Сан Франциско. Много добре знаеш, че никой от нас няма да подаде оплакване срещу другия. Я ела на себе си. Досега те будалкахме. Като се позвъни на вратата, казах на мис О’Шонеси и на Кайро: „Пак са онези досадни ченгета. Започват да ми лазят по нервите. Дайте да им изиграем един номер. Щом чуете, че си тръгват, някой от вас да започне да вика за помощ и ще се позабавляваме, докато им дойде умът в главата.“ Пък и…

Бриджид О’Шонеси се наведе напред, както си седеше, и избухна в истеричен смях. Кайро се стресна и се усмихна. В усмивката му нямаше живот, но той я закрепи върху лицето си.

— Престани, Сам — ядосано изръмжа Том.

Спейд се засмя.

— Точно така беше. Ние…

— А спуканата глава и разкървавената уста? — презрително попита Дънди. — Откъде са се появили?

— Ами попитай него — предложи Спейд. — Може да се е порязал, като се е бръснал сутринта.

Кайро заговори бързо, преди да са го попитали, а мускулите на лицето му потръпваха от напрежението да задържи усмивката:

— Паднах. Намерението ни беше, като отворите вратата, да се престорим, че се боричкаме за пистолета, само че аз паднах. Препънах се в килима и паднах, като се преструвахме, че се бием.

— Врели-некипели — рече Дънди.

— Така беше, Дънди, ако щеш, вярвай — намеси се Спейд. — Важното е, че това е нашата версия и ще се придържаме към нея. Вестниците ще я отпечатат — независимо дали вярваш — и не се знае на кое ще се смеят повече хората и кой ще се смее последен. Е, как смяташ да постъпиш? Не е забранено да будалкаш ченгета. Нямаш за какво да се заядеш с който и да е от нас. Всичко, което ти разказахме, влизаше в шегата. Е, какво смяташ да правиш?

Дънди му обърна гръб и сграбчи Кайро за раменете.

— Няма да ми се измъкнеш така лесно — изръмжа той и раздруса левантинеца. — Щом си викал за помощ, сега ще ти помагаме.

— Не, сър — запелтечи Кайро. — Само се пошегувахме. Той ни каза, че сте му приятели и разбирате от шега.

Спейд се изсмя. Дънди грубо извъртя Кайро, като този път го държеше за китката.

— Ще дойдеш с мен въпреки това — за притежаване на огнестрелно оръжие. А вие двамата ще го придружите, за да видим кой ще се смее последен.

Разтревожените очи на Кайро се стрелнаха встрани и се спряха върху лицето на Спейд.

— Не ставай глупак, Дънди — рече частният детектив. — Пищовът влизаше в номера. От моите е. — Той се засмя. — Жалко, че калибърът му е само трийсет и две, иначе сигурно щеше да откриеш, че с него са били застреляни Тързби и Майлс.

Дънди пусна Кайро, завъртя се на тока на обувката си и фрасна с десния си юмрук Спейд по брадичката. Бриджид О’Шонеси изпищя.

Усмивката на Спейд угасна в момента на удара, но веднага след това се появи отново, този път придружена от някаква замечтаност. Леко отстъпи назад, за да застане по-здраво на крака, а полегатите му месести рамене се размърдаха под сакото. Преди още да за махне, Том Полхос се вклини между двамата, с лице към Спейд, препречи му пътя с варелоподобното си шкембе и го сграбчи за ръцете.

— За бога, недей!

Спейд остана неподвижен известно време, после мускулите му се отпуснаха.

— В такъв случай веднага го разкарай оттук! Усмивката се бе стопила и сега лицето му бе навъсено и бледо.

Все така хванал ръцете на Спейд, Том извърна глава и погледна Дънди през рамо. Малките му очи бяха изпълнени с укор.

Лейтенантът стискаше юмруци, здраво стъпил на леко разкрачените си крака, а опърничавият израз на лицето му бе претърпял изменение в резултат на ивиците бяло, което се показваше между зелените ириси и горните клепачи.

— Вземи им имената и адресите — нареди той. Том хвърли поглед към Кайро, който побърза да каже:

— Джоуел Кайро, хотел „Белведере“.

Спейд се обади, преди Том да успее да попита момичето:

— Винаги можете да се свържете с мис О’Шонеси чрез мен.

Том погледна Дънди. Лейтенантът изръмжа:

— Вземи й адреса!

— Адресът й е моята кантора — рече Спейд.

Дънди направи крачка напред и застана пред момичето.

— Къде живеете? Спейд се обърна към Том:

— Веднага го разкарай! Писна ми от него!

Том се вгледа в очите на Спейд — пронизващи и блестящи — и промърмори:

— Спокойно, Сам. — Закопча палтото си и се обърна към Дънди с престорено небрежен тон: — Хайде, нали свършихме?

И се запъти към вратата.

Злобно озъбеният Дънди не можа да прикрие колебанието си.

Неочаквано и Кайро се насочи към вратата.

— Аз също си тръгвам, ако мистър Спейд бъде така любезен да ми подаде шапката и палтото.

— Защо се разбързахте? — попита Спейд.

— Уж всичко беше на шега, а ви е страх да останете насаме с тях — сърдито се обади Дънди.

— Ни най-малко — отвърна левантинецът неспокойно, без да гледа никого. — Само, че стана късно и… трябва да си ходя. Ще си тръгна с вас, ако нямате нищо против.

Дънди ски устни, но не каза нищо. Зелените му очи блеснаха.

Спейд отиде до дрешника в коридора и се върна с шапката и палтото на Кайро. Лицето му не изразяваше нищо. Гласът му също не изразяваше нищо, докато помагаше на левантинеца да се облече.

— Кажи му да остави пищова — обърна се към Том.

Дънди извади пистолета на Кайро от джоба на палтото си и го остави върху масата. Излезе пръв, следван по петите от Кайро. Том спря за миг пред Спейд и промърмори:

— Дано знаеш какво вършиш.

След като не получи отговор, въздъхна и последва другите двама. Детективът ги изпрати до коридора, където изчака Том да затвори външната врата.