Малтийският сокол

АКО ТЕ ОБЕСЯТ

Цели пет минути след затварянето на външната врата зад гърба на Каспър Гътман и Джоуел Кайро Спейд остана неподвижен, вперил безжизнен поглед в дръжката на междинната врата. Очите под навъсеното му чело бяха мътни, неприветливи. Бръчките около устата станаха дълбоки, зачервени. Устните му стояха отпуснати, нацупени. После ги сви и отиде до телефона. Нито веднъж не бе спрял погледа си на Бриджид О’Шонеси, която стоеше до масата, впила в него обезпокоени очи.

Спейд вдигна слушалката, постави я върху полицата и се наведе над телефонния указател, закачен в ъгъла. Прелисти бързо страниците, докато откри каквото търсеше, прокара пръст надолу по колонката, изправи се и пак взе слушалката.

— Ало, там ли е сержант Полхос? — попита, след като набра номера. — Бихте ли го повикали?… Обажда се Самюъл Спейд… — Той впери празен поглед в пространството, зачака. — Здрасти, Том. Имам новини за теб… Да, и то не една. Ето каква е работата: Тързби и Джейкъби са били застреляни от едно момче, Уилмър Кук му е името. — Той го описа подробно. — Работи като телохранител за някой си Каспър Гътман. — Описа и Гътман. — Онзи Кайро, когото видя при мен, е също в кюпа… Да, именно… Гътман е отседнал в „Александрия“, апартамент 12С, или по-скоро беше там. Току-що си тръгнаха оттук и възнамеряват да изчезнат от града, така че трябва да действувате светкавично. Макар да не мисля, че очакват да ги приберете… С тях има и едно момиче — дъщеря на Гътман. — Описа Риа. — Да внимавате с момчето — стреля, без да се замисля… Точно така, Том, а освен това и тук имам едно подаръче за вас. Мисля, че пистолетите, които е използувал, са у мен… Да, именно. Хайде, давайте, и ви желая успех.

Спейд бавно постави слушалката на вилката и върна телефона върху поличката. Облиза устни и погледна ръцете си. Дланите му бяха влажни. Пое си дълбоко въздух. Очите между присвитите му клепачи странно проблясваха. Обърна се и с три бързи крачки се върна в стаята.

Бриджид О’Шонеси, стресната от внезапното му приближаване, леко ахна. Застанал плътно до нея, почти опрял лице в нейното — висок, едър, мускулест, с остро очертана челюст, пронизителни очи и студена усмивка, — той рече:

— Ще проговорят, щом ги спипат — за нас двамата. Седнали сме върху буре с барут и имаме само няколко минути да се разберем, преди да е нахълтала полицията. Разкажи ми всичко, и то много бързо. Гътман ли ви изпрати двамата с Кайро в Истанбул? — Той постави ръка върху рамото й. — Говори, дяволите да те вземат! И аз съм си пъхнал врата в твоята примка и нямам намерение да оплескам работата! Той ли ви изпрати в Истанбул? Говори!

— Да, каза той. Изпрати мен, а аз срещнах там Джо и… и го помолих да ми помогне. След това двамата…

— Един момент! Ти си помолила Кайро да ти помогне да задигнете птицата от Кемидов, така ли?

— Да.

— За Гътман ли работехте?

Тя пак се поколеба, зашава неспокойно под твърдия му гневен поглед, преглътна и рече:

— Не, по това време вече не… Мислехме да я вземем за себе си.

— Ясно. После?

— Ами… после започнах да се страхувам, че Джо няма да играе честно с мен и… и помолих Флойд Тързби да ми помогне.

— И той ти помогна. После?

— После я взехме и заминахме за Хонконг.

— Заедно с Кайро ли? Или вече се бяхте отървали от него?

— Да. Оставихме го в Истанбул, в затвора… във връзка с един фалшив чек.

— Който вие фалшифицирахте от негово име, за да го задържите там, нали?

Тя го погледна засрамено и прошепна:

— Да.

— Ясно. Значи пристигате с Тързби и птицата в Хонконг и?…

— Да, и тогава… аз не го познавах добре… не знаех дали мога да му имам доверие. Реших, че ще е по-безопасно, ако… така или иначе, срещнах капитан Джейкъби, разбрах, че корабът му ще отпътува за насам, и го помолих да ми пренесе един пакет — това беше птицата. Не бях сигурна, че мога да имам вяра на Тързби или че Джо… че някой, който работи за Гътман, няма да се качи на същия кораб, с който щяхме да пътуваме… затова ми се стори най-безопасно…

— Добре. След това двамата с Тързби се качихте на по-бърз кораб и пристигнахте тук преди Джейкъби. После?

— После… после започнах да се страхувам от Гътман. Знаех, че има връзки навсякъде и много скоро ще научи какво сме направили. Боях се да не е разбрал, че сме потеглили от Хонконг за Сан Франциско. Той самият беше в Ню Йорк и знаех, че ако му съобщят по телеграфа, ще пристигне тук преди нас. Така и стана. Тогава още не знаех това, но се боях, а трябваше да стоя тук и да чакам кораба на капитан Джейкъби. Страхувах се да не ме открие Гътман… или да разбере за Флойд и да го подкупи. Затова дойдох при теб и те помолих да го следиш, за да…

— Лъжеш — прекъсна я Спейд. — Тързби е бил лапнал здравата по теб и ти много добре си го знаела. Ангелът му е бил много слаб. Това го има и в досието му — единствените му провали са ставали, щом е имало замесена жена. А такива не се променят и от нищо не си вземат поука. Може да не си знаела за женските му истории, но си била сигурна, че е налапал яко въдицата и ще играе по свирката ти.

Тя пламна и го изгледа свенливо.

— Искала си да го премахнеш от пътя си преди пристигането на Джейкъби и плячката. Какви са били намеренията ти?

— Знаех… че е напуснал Щатите с някакъв комарджия, след като са имали неприятности. Представа си нямах какво точно, но реших, че ако е било нещо сериозно и види, че го следят, ще си помисли, че е във връзка с предишните истории, ще се изплаши и ще изчезне. И през ум не ми мина…

— Ти си му казала, че го следят — уверено заяви Спейд. — Майлс не беше от най-умните, но не беше и чак такъв левак, че да се остави да го забележат още в самото начало.

— Да, казах му. Като излязохме да се разходим същата вечер, аз се престорих, че го забелязвам, и го посочих на Флойд. — Момичето изхлипа. — Моля те, Сам, моля те да ми повярваш — никога нямаше да го направя, ако бях допуснала, че Флойд ще го убие. Само си помислих, че ще се изплаши и ще изчезне от града. През ум не ми мина, че най-хладнокръвно ще го застреля.

Спейд се усмихна широко, по вълчи, но само с устните — очите му не участвуваха.

— Не ти е минало през ум, защото не го е направил той, съкровище.

Повдигнатото й лице изразяваше крайно недоумение.

— Тързби не го е убил — поясни детективът. Към недоумението й се прибави и недоверие.

— Майлс не беше от най-умните — повтори Спейд, — но, бога ми! Беше достатъчно опитен като детектив, с многогодишен стаж зад гърба си, за да бъде спипан така евтино от човека, когото Следи. Да го претрепят в глуха уличка с пищова му в кобура и закопчано догоре палто? Никога! Беше глупав, но не чак толкоз. Единствените два изхода от глухата уличка се наблюдават откъм края на Буш Стрийт, над тунела. Ти сама каза, че Тързби не го бивало да играе роли. Изключено е да подмами Майлс в уличката, а насила да го заведе там, също не е възможно. Казах ти вече — беше глупав, но не чак толкоз. — Той прокара език през вътрешната страна на устните си и се усмихна на момичето с много обич. — Но с теб, съкровище мое, би отишъл там, стига да е бил сигурен, че сте само двамата. Ти му беше клиент и ако му наредиш, той веднага би зарязал следенето. Ако си го настигнала и си му казала да те следва, би те послушал. Толкоз глупав наистина беше. Ще те огледа от горе до долу, ще оближе устни и ще се ухили до уши — след което можеш да се приближиш колкото си искаш до него в тъмната уличка и да му теглиш куршума с пистолета, който си задигнала от Тързби същата нощ.

Бриджид О’Шонеси отстъпи назад, докато я спря ръбът на масата. Погледна го с ужасени очи и възкликна:

— Недей! Не говори така, моля те! Знаеш, че не е вярно, Сам! Знаеш, че…

— Я престани! — Спейд погледна ръчния си часовник. — Полицията ще нахълта всеки момент и вече ти казах, седнали сме върху буре с барут. Хайде, говори!

Тя допря опакото на ръката си до челото.

— Ах, как можеш да ме обвиняваш в такива страшни…

— Ще престанеш ли, казах! — изръмжа той нетърпеливо. — Не му е сега времето да ми се правиш на невинна гимназистка. Слушай — седнали сме и двамата под бесилката. — Хвана я за китките и я придърпа към себе си. — Говори!

— Аз… аз… Откъде знаеш, че… че си облиза устните и ме изгледа…

Спейд се изсмя грубо.

— Познавах добре Майлс. Но да оставим сега това. Защо го застреля?

Тя изтръгна китките си от неговите ръце и го прегърна през врата, после придърпа главата му надолу, докато устните му почти докоснаха нейните. От коленете до гърдите тялото й бе плътно прилепено о неговото. Той също я прегърна и я притисна към себе си. Очите й бяха почти забулени от гъстите тъмни мигли. Гласът й бе приглушен, пулсиращ:

— Отначало нямах такова намерение, честна дума. Не те излъгах. Само че, като видях, че Флойд не се плаши…

Спейд я потупа по рамото.

— Лъжеш. Ти изрично пожела някой от нас двамата с Майлс да се заеме лично с Флойд. Искаше да си сигурна, че ще те познава, за да се съгласи да тръгне подире ти. Същия ден, по-скоро нощ, си задигнала пистолета на Флойд. Апартаментът в „Коронет“ вече е бил нает. Там намерих пътнически сандъци, каквито в хотелската ти стая нямаше, а когато го претърсих, открих квитанция за платен наем пет или шест дни преди датата, когато ми каза, че си го наела.

Тя преглътна тежко. Гласът й беше смирен.

— Да, Сам, излъгах те. Наистина имах такова намерение, ако Флойд… Не мога да те гледам в очите и да ти говоря това. — Придърпа главата му още по-надолу, докато бузите им се допряха, и долепила уста до ухото му, прошепна: — Знаех, че Флойд няма да се изплаши лесно, но си помислих… ако знае, че някой го следи, той или ще… Ох, Сам, не мога да го кажа!

И като се притисна към него, тя захлипа.

— Мислела си, че Флойд ще налети да го убие и един от двамата ще бъде застрелян. Ако това е Тързби, ще се отървеш от него. Ако е Майлс, ще се погрижиш Тързби да бъде хванат и пак ще се отървеш от него. Прав ли съм?

— Ннещо такова.

— А като си разбрала, че Флойд няма никакво намерение да му тегли куршума, ти си му задигнала пистолета и сама си свършила тази работа. Така ли беше?

— Да… макар че не съвсем.

— Така е било — в основни линии. От самото начало си имала такива намерения. Мислела си, че Флойд ще бъде заподозрян за убийството.

— Ми-мислех, че ще го задържат в полицията поне до пристигането на капитан Джейкъби и сокола…

— И още, не си знаела, че Гътман е по следите ти. Това и през ум не ти е минавало, защото в такъв случай не би ликвидирала телохранителя си. Разбираш за появата на Гътман, щом научаваш, че Тързби е застрелян. Тогава решаваш, че ти трябва нов телохранител, и се връщаш при мен. Така ли беше?

— Да, но… мили мой! Не беше само това. Рано или късно щях да се върна при теб. Още щом те видях, и ми стана ясно, че…

— Съкровище ненагледно! — нежно произнесе Спейд. — Ако ти провърви със съдебните заседатели, ще се измъкнеш от „Сан Куентин“ след двайсет години и аз ще те чакам.

Тя отлепи буза от неговата и отдръпна назад глава, за да го изгледа с неразбиращи очи. Той беше мъртвешки блед.

— Искрено се надявам да не те обесят за това прелестно вратле, ангелче — нежно й рече.

Тя светкавично се измъкна от прегръдката му и отново долепи гръб до масата, сгърчена, хванала гърлото си с две ръце. Погледът й беше безумен, измъчен. Сухите й устни се отваряха и затваряха, без от тях да излезе звук. Най-сетне произнесе с едва доловим пресипнал глас:

— Нима ще ме… — Останалите думи не излязоха от устата й, не можеше да ги изрече.

Лицето на Спейд беше станало жълтеникавобяло. Устата му се усмихваше, около развеселените му очи се бяха образували ситни бръчици. Гласът му прозвуча меко, нежно:

— Да, ще те предам на полицията. Вероятността да се отървеш с доживотна присъда е много голяма. А това значи, че след двайсет години отново ще си на свобода. Ти си истинско съкровище и аз ще те чакам. — Той се изкашля, за да прочисти гърлото си. — А ако те обесят, винаги ще те помня.

Тя отпусна ръце и се изправи. Лицето й стана гладко, спокойно, с изключение на искриците съмнение в очите. Върна му нежната усмивка.

— Недей, Сам, дори на шега не ми говори така. Ако знаеш как ме изплаши в първия момент! Наистина си помислих, че… Винаги постъпваш така неочаквано и безразсъдно… — Тя млъкна, издаде глава напред и се втренчи в очите му. Страните и устните й потрепереха, страхът се върна в погледа й. — Какво… Сам! — И като вдигна панически ръце към шията си, Бриджид отново се прегърби.

Спейд се изсмя. Жълтеникавото му лице беше плувнало в пот и макар да запази усмивката си, не успя да задържи нежността в гласа си.

— Не ставай глупава — изръмжа. — Изкупителната жертва ще си ти. Един от двама ни ще трябва да опере пешкира, след като онези се разприказват. Мен със сигурност ще ме обесят, докато твоите шансове са къде-къде по-добри. Е?

— Но… но, Сам! Не можеш да постъпиш така! След всичко, което се случи между нас двамата! Не можеш…

— Мога, и още как! Тя си пое спазматично дъх.

— Значи си играеше с мен, така ли? Само си се преструвал, че ме обичаш… за да ме вкараш в капана. Изобщо… изобщо не си имал чувства… не си… не си ме… обичал…

— Мисля, че те обичам. И какво от това? — Мускулите, които задържаха усмивката му, изпъкнаха като въжета. — Аз не съм Тързби. Нито Джейкъби. Няма да ме намотаеш на пръста си и да ме правиш на глупак!

— Не е честно! — извика тя. Очите й се насълзиха. — Не е справедливо! Как не те е срам! Много добре знаеш, че това не е вярно! Как можеш да говориш така!

— Мога! — настоя Спейд. — Вмъкна се в леглото ми, за да спра да задавам въпроси. Вчера ме вкара в капана на Гътман с лъжливото си телефонно обаждане и молба за помощ. Снощи си дошла тук заедно с тях, причака ме отвън и влезе с мен. Когато се намърдах в клопката, ти се провеси на врата ми и ми върза ръцете — нито можех да бръкна и да извадя револвера, ако имах такъв, нито да стрелям, ако ми се наложеше. И единствената причина, поради която не те взеха сега със себе си, е, че Гътман е твърде благоразумен, за да ти има доверие — освен съвсем за кратко време, когато няма друг избор. Също така си мислеше, че ще баламосаш и мен и няма да му навредя от страх да не ти се случи нещо лошо.

Бриджид О’Шонеси запремига, за да прогони сълзите от очите си. Направи крачка напред и се втренчи в него — твърдо и надменно.

— Нарече ме лъжкиня, а ето че ти лъжеш! Лъжеш, щом твърдиш, че не знаеш колко те обичам, въпреки всичко, което съм направила.

Спейд й се поклони леко, рязко. Очите му се наливаха постепенно с кръв, но никаква друга промяна не настъпи в жълтеникавото му, влажно от пот, напрегнато усмихнато лице.

— Може и да знам. Какво от това? Да ти имам доверие ли? На теб, която погоди онова малко сладко номерче на предшественика ми Тързби? На теб, която пречука Майлс — един човек, който нищо лошо не ти беше направил? Застреля го хладнокръвно, все едно, че смачка досадна муха, и то с единствената цел да измамиш Тързби. На теб, която изигра Гътман, Кайро и Тързби — един, двама, трима. Която, откак те познавам, не си била искрена и не си играла почтено с мен и петнайсет минути? Да ти се доверя ли искаш? Не, любов моя, не бих го направил дори и да можех. Откъде накъде?

Очите й не се откъсваха от неговите, а гласът й бе приглушен, но твърд:

— Откъде накъде ли? Ако си се забавлявал с мен, ако не ме обичаш, не мога да отговоря на този въпрос. А ако не е така, то тогава отговорът става излишен.

Кървави жилки кръстосваха вече очите на Спейд, а твърде дълго престоялата усмивка се бе изкривила в зловеща гримаса. Той се изкашля продрано.

— Всякакви високопарни слова са вече излишни. — Сложи трепереща, несигурна ръка на нейното рамо. — Не ми пука кой кого обича. Няма да се оставя да ме баламосваш. Няма да последвам Тързби и един бог знае кого още. Щом си убила Майлс, ще си платиш. Можех да ти помогна, като пусна онези да си вървят и преметна по някакъв начин полицията. Но вече е късно. Вече не мога да ти помогна. А и да можех, не бих го направил.

Тя сложи ръка върху неговата, легнала все така на рамото й.

— Тогава не ми помагай — прошепна едва чуто. — Но и не ми причинявай зло. Пусни ме да си вървя.

— Не. С мен е свършено, ако не си ми подръка да те предам на полицията, като дойдат. Само това може да ме спаси да не последвам останалите в затвора.

— Няма ли да го направиш за мен?

— Няма да ти бъда изкупителна жертва.

— Не говори така, моля те! — Тя свали ръката му от рамото си и я притисна нежно към лицето си. — Защо трябва да постъпваш така с мен, Сам? Не мога да повярвам, че мистър Арчър е значел за теб повече от…

— Майлс — дрезгаво произнесе Спейд — беше един мръсник. Разбрах това още през първата седмица на съвместната ни работа и имах намерението да го изритам преди края на годината. Не бих казал, че ми причини голяма вреда, като му тегли куршума.

— Тогава?

Спейд издърпа ръка от нейната. Лицето му вече нито се усмихваше, нито гримасничеше. Беше все така жълтеникаво и влажно, но чертите му се бяха вкаменили, бръчките — задълбочили. Очите му блестяха неестествено силно.

— Слушай какво ти говоря — може да не ме разбереш, но ще го кажа за последен път, и край! Чуй ме. Когато убият партньора ти, трябва да вземеш някакви мерки. Независимо какво е било мнението ти за него. Щом ти е бил партньор, трябва да предприемеш нещо. А в случая на всичкото отгоре сме и детективи. Основно правило в нашия бизнес е да преследваме до дупка убиеца на наш колега. Иначе се пише лошо. Пише се лошо за всички — и за организацията, и за кой да е друг детектив. Трето — аз съм детектив и да искаш от мен да заловя престъпник и да го пусна да си върви по живо, по здраво, е все едно да очакваш от ловното куче да хване заек и да го пусне на свобода. Не че е изключено — понякога и това става, — но просто не е естествено. Единственият начин да те пусна беше, ако бях оставил Гътман, Кайро и момчето да си вървят. А това…

— Ти се шегуваш. Едва ли очакваш от мен да повярвам, че всички тези причини са достатъчно основателни, за да ме изпратиш на…

— Изслушай ме и след това говори. Четвърто — каквото и да ми се иска сега, изключено е да те пусна, без самият аз да отида на бесилката, заедно с онези другите. Пето — нямам никакви, ама никакви основания да ти вярвам, но дори и да ти се доверя и този път да ми се размине, то ти ще имаш коз срещу мен, който ще можеш да използуваш всеки път, когато ти скимне. Станаха пет. А шестото е, че след като разполагам с необорими улики срещу теб, никога няма да съм сигурен, че не ще решиш да ми теглиш някой ден куршума. Седмо — никак не ми се иска да знам, че съществува вероятност, пък била тя и едно на хиляда, да съм ти налапал въдицата и да си ме изиграла. Осмо… впрочем стига. Всичко това е от една страна. Някои от тези причини може да не са много важни. Няма да споря по въпроса. Но виж само колко са на брой! А от другата страна с какво разполагаме? Само с факта, че може би ме обичаш и може би те обичам.

— Би трябвало да знаеш дали е така — прошепна Бриджид.

— Да, но не знам. Много е лесно човек да си изгуби ума по теб. — Той я изгледа жадно от главата до петите и отново впи очи в нейните. — Но не знам какво означава това в крайна сметка. И знае ли някой изобщо? Да кажем, че е така и аз те обичам. Какво от това? Следващия месец може да те разлюбя. Имал съм такива случаи, макар че не са продължавали чак месец. И тогава какво? Тогава ще си задам въпроса дали не съм ти послужил за изкупителна жертва. Ако те пусна и ме пъхнат в затвора, ще знам със сигурност, че си ме изиграла. А ако те предам, много ще страдам, ще прекарам няколко безсънни нощи, но ще ми мине. Слушай — хвана я за раменете, наклони я леко назад и се наведе към нея. — Ако всичко това нищо не ти говори, да го оставим и да кажем така: няма да те пусна, защото цялото ми същество го иска — иска да прати всички възможни последствия по дяволите и да те задържи — и защото — дяволите да те вземат! — Знам, че точно на това си разчитала, както с предишните хапльовци.

Той свали ръце и ги отпусна вяло покрай тялото си. Бриджид пое лицето му в шепи и го придърпа към себе си.

— Погледни ме в очите и ми кажи истината — щеше ли да постъпиш така с мен, ако соколът беше истинският и ти си беше получил парите?

— Има ли някакво значение сега? Не бъди сигурна, че съм толкоз продажен, за колкото ме имат. Понякога е полезно за нашата работа да те мислят за користен — възлагат ти добре платени дела и лесно се справяш с врага.

Тя го изгледа, но премълча. Спейд сви леко рамене и добави:

— Така или иначе, парите щяха да натежат като осма точка върху другата страна на везните.

Бриджид вдигна лице към неговото. Устата й беше леко отворена, устните — издадени напред.

— Ако ме обичаше — прошепна, — нямаше да имаш нужда от каквото и да било от другата страна на везните.

Той стисна зъби и процеди през тях:

— Няма да позволя да ме изиграеш.

Момичето бавно долепи устни до неговите, обви с ръце шията му, а той я взе в прегръдките си и я притисна към сърцето си. На вратата се позвъни.

Прегърнал с лявата ръка Бриджид О’Шонеси, Спейд отвори вратата. На прага стояха лейтенант Дънди, сержант Полхос и още двама полицаи.

— Здравей, Том — поздрави частният детектив. — Пипнахте ли ги?

— Пипнахме ги — отвърна Полхос.

— Браво. Хайде, влезте. Ето ви още една — побутна Спейд момичето към тях. — Тя е убила Майлс. Имам и няколко веществени доказателства: пищовите на момчето, на Кайро и банкнотата от хиляда долара, с която трябваше да бъда подкупен. — Той се загледа в Дънди, свъси вежди, наклони се леко напред, за да види по-добре лицето на лейтенанта, и избухна в смях. — Какво му става на твоето другарче, Том? Има съкрушен вид. — Засмя се отново. — Бас ловя, че след като е чул разказа на Гътман, е решил, че най-сетне ме е спипал натясно.

— Престани, Сам — изръмжа Том. — Изобщо не сме си помислили…

— Ами, как ли не! — весело го сряза Спейд. — Веднага е хукнал насам и от сладостно предвкусване са му течали лигите, макар че за теб съм сигурен — разбрал си, че съм водил дебелия за носа.

— Престани — отново изръмжа Том и хвърли кос притеснен поглед към началника си. — Пък и не сме научили историята от Гътман, а от Кайро. Гътман е убит. Когато нахълтахме, момчето тъкмо му беше теглило куршума.

Спейд кимна.

— Той трябваше да очаква това.

Когато в понеделник сутринта Спейд влезе в кантората си малко след девет, Ефи Перин остави вестника и скочи от неговия въртящ се стол.

— Добро утро, съкровище — поздрави той.

— Вярно ли е… това, което пише във вестника? — попита момичето.

— Вярно е. — Спейд метна шапката си върху бюрото и седна. Лицето му беше с цвят на маджун, но изражението му бе жизнерадостно, а очите, макар и с леки червени жилки, се бяха избистрили.

Кафявите очи на Ефи изглеждаха странно големи, устата й също бе свита по несвойствен за нея начин. Застана до него и го загледа. Той вдигна глава, усмихна се широко и рече закачливо:

— Как е женската ти интуиция?

Гласът й бе не по-малко странен от израза на лицето й:

— Как си могъл да постъпиш така с нея!

Спейд я изгледа рязко.

— Твоят Сам е детектив. — Прегърна я през кръста. — Та тя е убила Майлс, ангеле мой! — нежно й рече. — Ей тъй — щракна той с пръстите на другата ръка. — За едното нищо.

Тя се изплъзна от ръката му, сякаш я болеше.

— Моля те, не ме докосвай — каза с пресекващ глас. — Знам… знам, че си прав. Но не ме докосвай сега — сега не мога.

Лицето на Спейд пребледня като яката на ризата му.

Някой натисна шумно дръжката на външната врата. Ефи бързо се обърна и излезе от кабинета, като затвори междинната врата. След малко се върна.

— Айва е дошла — рече едва чуто.

Спейд, впил очи в бюрото си, кимна почти незабележимо.

— Добре — каза и потръпна. — Нека влезе.