Малтийският сокол

ЧЕРНАТА ПТИЦА

Мис Уъндърли, в зелена копринена рокля, препасана с коланче, му отвори вратата на апартамент 1001, хотел „Коронет“. Тъмночервената й коса, с път отляво, се спускаше на свободни вълни към дясното й слепоочие, леко разчорлена. Спейд свали шапка и нездрави:

— Добро утро.

Тя му отговори с усмивка, но не толкова широка. Очите й, почти виолетово-сини, не изгубиха разтревоженото си изражение. Наведе глава и произнесе приглушено, смутено:

— Влезте, мистър Спейд.

Поведе го покрай отворените врати на кухнята, банята и спалнята и го вкара в хола, издържан в бежово-червена гама. Извини се, че е разхвърляно:

— Всичко е с главата надолу. Още не съм си разопаковала багажа.

Остави шапката му върху някаква масичка и седна на орехово канапе. Той се настани срещу нея в тапицирано с плътна коприна кресло с овална облегалка.

Мис Уъндърли взе да разглежда ноктите си, да трие пръсти един о друг. Накрая рече:

— Мистър Спейд, трябва да ви призная нещо много, много ужасно.

Спейд я дари с учтива усмивка, която тя не видя, тъй като не вдигна поглед. Той премълча.

— Онази история… която ви разправих вчера, беше цялата… измислена — произнесе момичето със запъване и го загледа с уплашени, нещастни очи.

— А, онази ли? — небрежно подхвърли Спейд. — Е, не може да се каже, че ви повярвахме.

— Тогава?… — Към нещастния израз и уплахата в очите се прибави и недоумение.

— Повярвахме на двестата долара.

— Искате да кажете…

Тя като че ли не го разбра.

— Искам да кажа, че ни платихте повече, отколкото бихте дали, ако казвахте истината — поясни Спейд без заобикалки. — Достатъчно повече, за да се съгласим със всичко.

Очите й изведнъж грейнаха. Надигна се леко от канапето, пак седна, оправи си полата, наведе се напред и заговори напрегнато:

— Дори и сега ли сте готов…

Спейд вдигна ръка и я накара да замълчи. Горната част на лицето му се намръщи. Долната се усмихваше.

— Зависи — рече. — Лошото е там, мис… Името ви Уъндърли ли е или Льоблан?

Тя пламна и промърмори:

— Всъщност фамилното ми име е О’Шонеси. Бриджид О’Шонеси.

— Лошото, мис О’Шонеси, е там, че две убийства — тя направи болезнена гримаса, — особено накуп като в случая, размътват водата, карат полицията да смята, че може да прекрачи всички граници, а останалите стават много важни и искат скъпо и прескъпо. Не е като…

Спейд млъкна, защото тя вече не го слушаше, а само го чакаше да се доизкаже.

— Кажете ми истината, мистър Спейд. — Гласът й завибрира на ръба на истерията. Лицето около отчаяните очи някак си помръкна. — Аз ли съм виновна за… за снощи?

Спейд поклати отрицателно глава.

— Не, освен ако има нещо, което да не ми е известно. Предупредихте ни, че Тързби е опасен. Е да, излъгахте ни за сестра ей и всичко останало, но това не се брои — така или иначе, не ви повярвахме. — Той сви полегатите си рамене. — Не мога да кажа, че сте виновна за случилото се.

— Благодаря — прошепна тя и поклати глава. — Обаче винаги ще се самообвинявам. — Вдигна ръка към гърлото си. — Мистър Арчър беше толкова… толкова жив вчера следобед, толкова жизнен и весел и…

— Хайде стига — нареди Спейд. — Той си знаеше работата. Такива са рисковете на професията ни.

— Беше ли… беше ли женен?

— Да, без деца, имаше осигуровка за десет хиляди и жена, която не го обичаше.

— Моля ви, недейте! — прошепна тя. Спейд пак сви рамене.

— Това е самата истина. — Погледна часовника си и се премести от креслото върху канапето, до нея. — Сега не е време да се разстройваме. — Гласът му беше дружелюбен, но твърд. — Наоколо вече души цяла хайка полицаи, заместник-прокурори и репортери. Какво възнамерявате да правите?

— Искам да ме отървете от… от всичко това — отвърна тя с тънко, треперливо гласче. Сложи свенливо ръка на ръкава му. — Те вече знаят ли за мен, мистър Спейд?

— Не още. Исках първо аз да се срещна с вас.

— А какво… какво ще си помислят, ако разберат, че съм ви наговорила… всички онези лъжи?

— Ще се настроят подозрително. Затова именно ги държа настрана, докато не съм говорил с вас. Помислих си, че може би не е наложително да им кажем всичко. Все ще скалъпим нещо, което да им замаже очите, ако е необходимо.

— Нали не допускате, че имам нещо общо с… с убийствата?

Спейд се усмихна широко.

— Да, забравих да ви попитам: имате ли нещо общо с убийствата?

— Не.

— Това е добре. А сега — какво ще кажем на полицията?

Тя се размърда неспокойно, очите под тежките мигли затрепкаха, сякаш се опитваха да се отскубнат от неговите, а не можеха. Изведнъж му се стори по-дребна, почти дете и много потисната.

— А трябва ли изобщо да разберат за моето съществуване? Предпочитам да умра, мистър Спейд. Сега не е време да ви обяснявам, но не можете ли по някакъв начин да ме укриете от тях — да не ми се наложи да отговарям на въпросите им? Не бих понесла разпитите им точно в този момент. Предпочитам да умра. Ще можете ли, мистър Спейд?

— Може и да мога. Но трябва да знам цялата истина.

Тя коленичи в краката му. Вдигна лице към него — изопнато, напрегнато, уплашено над двете й здраво стиснати ръце.

— Не водих добър живот — възкликна тя. — Бях лоша, много повече, отколкото бихте допуснали, но иначе съвсем не съм зла. Погледнете ме, мистър Спейд. Нали ми вярвате, че не съм лош човек? Виждате, нали? Тогава не можете ли да ми имате поне мъничко доверие? Толкова съм самотна, страх ме е, ако вие не ми помогнете, няма кой. Знам, че нямам право да претендирам за вашето доверие, след като самата аз не ви се доверявам. Не, доверявам ви се, но не мога да ви разкажа всичко. Засега поне не мога. По-късно, когато съм в състояние, ще ви го разкажа. Боя се, мистър Спейд. Страх ме е да ви се доверя. Не, не искам да кажа това. Имам ви доверие, но… и на Флойд му имах доверие, а… нямам никой друг, нямам друг близък, мистър Спейд. Вие можете да ми помогнете. Казахте вече, че можете. Ако не бях повярвала на думите ви, щях още днес да избягам, а не да ви моля да дойдете. Ако допусках, че някой друг може да ме спаси, щях ли да ви моля така на колене? Знам, че не постъпвам честно. Но бъдете великодушен, мистър Спейд, не искайте от мен да постъпвам честно. Вие сте силен, изобретателен, храбър. Можете да ми отстъпите малко от тези си качества, убедена съм в това. Помогнете ми, мистър Спейд. Помогнете ми, защото имам голяма нужда от помощ и ако не го сторите, няма към кого другиго да се обърна, колкото и да ми се иска. Помогнете ми. Нямам право да настоявам да го сторите слепешката, но ви моля. Бъдете великодушен, мистър Спейд. Можете да ми помогнете. Помогнете ми!

Спейд, който, кажи-речи, беше спрял да диша по време на тази реч, сега изпразни белите си дробове с дълбока въздишка измежду свити устни и рече:

— Няма да имате нужда от кой знае каква помощ. Бива си ви, много ви бива. Основната работа вършат очите, струва ми се, и пулсиращата треперливост в гласа, когато изричате неща като „Бъдете великодушен, мистър Спейд“.

Тя скочи на крака. Лицето й пламна болезнено, ала задържа главата си вирната, докато го гледаше право в очите.

— Заслужавам си го — каза. — Заслужавам си го, но… ах, колко ми се искаше да ми помогнете. Пък и лъжата беше по-скоро в начина, по който ви разказах историята, отколкото в нея самата. — Извърна се, без да вири повече глава. — Аз съм си виновна за това, че вече отказвате да ми вярвате.

Спейд пламна и промълви, забил очи в пода!

— Ето че ставате опасна.

Бриджид О’Шонеси отиде до масата и взе шапката му. Върна се при него, без да му я подава, но я държеше така, че Да си я вземе сам, ако пожелае. Лицето й беше бледо, изопнато.

Той погледна шапката и попита:

— Та какво се случи снощи?

— Флойд дойде в хотела в девет и излязохме да се поразходим. Аз предложих разходката, за да може мистър Арчър да го види добре. Отбихме се в едно ресторантче на Гиъри Стрийт, ако не се лъжа, вечеряхме, потанцувахме и към дванайсет и половина се върнахме в хотела. Флойд ме остави пред входа, а аз постоях малко вътре и видях как мистър Арчър тръгна подире му по отсрещната страна на улицата.

— По посока на Маркет Стрийт ли?

— Да.

— А да имате представа какво може да са правили около Буш и Стоктън, където е бил застрелян Арчър?

— Това не е ли близо до хотела на Флойд?

— Не, доста встрани от пътя му, ако е тръгнал от вашия хотел към своя. Е, а вие какво правихте, след като се разделихте?

— Легнах си. А тази сутрин, като излязох да закуся, видях заглавията във вестниците и прочетох за… вие знаете. Сетне отидох до Юниън Скуеър, където съм виждала коли под наем, наех една и се върнах в хотела да си прибера багажа. След като видях вчера, че стаята ми е била претърсвана, разбрах, че трябва да се преместя, и още вчера следобед намерих тази квартира. Нанесох се и се обадих в кантората ви.

— Стаята ви в „Сейнт Марк“ е претърсвана, така ли?

— Да, докато съм била в кантората ви. — Тя прехапа устна. — Нямах намерение да ви го кажа.

— За да не ви задавам въпроси в тази връзка ли?

Бриджид О’Шонеси кимна смутено. Той я погледна неодобрително. Тя взе да върти шапката из ръцете си. Спейд се изсмя нетърпеливо и рече:

— Стига сте размахвали тази шапка в лицето ми. Нали вече обещах да направя каквото мога.

Тя се усмихна напрегнато, отнесе я на масата и пак седна до него на канапето.

— Нямам нищо против да ви се доверя слепешката, само че няма да мога да ви помогна, ако не знам за какво става дума — рече Спейд. — Например трябва да науча нещичко за вашия Флойд Тързби.

— Запознах се с него в Далечния изток — заговори тя бавно, загледана в тънкия си пръст, който чертаеше осмици по тапицерията на канапето помежду им. — Миналата седмица пристигнахме от Хонконг. Той беше… беше обещал да ми помогне. Възползува се От моята безпомощност и зависимост, за да ме измами.

— По какъв начин?

Тя поклати глава и нищо не каза. Спейд се намръщи нетърпеливо и попита:

— А защо искахте да го следим?

— За да разбера докъде е стигнал. Отказа дори да ми каже къде е отседнал. Исках да науча какво върши, с кого се среща — разбирате ме.

— Той ли е убил Арчър?

Тя вдигна поглед, изненадана.

— Да, разбира се.

— В кобура му бе намерен „Лугер“, а Арчър е застрелян с друго оръжие.

— В джоба на палтото си също държеше пистолет.

— Виждали ли сте го?

— Много пъти. Знам, че винаги имаше пистолет в джоба си. Снощи не го видях, но той никога не облича палто, без да го пъхне в джоба.

— За какво са му толкова пищови?

— С тях си вадеше хляба. В Хонконг разправяха, че е пристигнал там като телохранител на някакъв комарджия, на когото се наложило да напусне Щатите, и че комарджията изчезнал доста внезапно. Говореше се, че Флойд е замесен в цялата история. Аз самата нищо не знам, освен че ходеше въоръжен до зъби и не лягаше да спи, без да застеле пода около леглото си с намачкани вестници — да не би някой да се вмъкне безшумно в стаята му.

— Чудесно другарче сте си избрали.

— Само такъв като него можеше да ми помогне — простичко отвърна тя. — Ако бе останал верен на думата си.

— Именно „ако“ — съгласи се Спейд, зачовърка с два пръста долната си устна и взе да наблюдава мрачно момичето. Вертикалните бръчки покрай носа му станаха още по-дълбоки, веждите му се сключиха. — Докъде сте затънали във въпросната каша?

— Дотам, че повече няма накъде — отвърна тя.

— Има ли опасност от физическо насилие?

— Не съм героиня. Според мен по-лошо от смъртта няма.

— Такава е значи работата?

— Точно такава — увери го тя и потрепера. — Освен ако не ми помогнете.

Той свали ръка от устата си и прокара пръсти през русата си коса.

— Не съм дядо господ — рече раздразнено. — Чудеса не умея да върша. — Погледна часовника си. — Времето минава, а вие не ми казвате нищо, на което да се опра. Кой уби Тързби?

Момичето вдигна смачканата носна кърпичка към устата си и промърмори през нея:

— Не знам.

— Негови врагове или ваши?

— Не знам. Надявам се, негови, но се боя, че… не знам.

— По какъв начин щеше да ви помогне? Защо го доведохте тук чак от Хонконг?

Тя го погледна с уплашени очи и мълчаливо поклати глава. Лицето й бе измъчено и упорито, по един такъв жалък начин.

Спейд стана, пъхна ръце в джобовете на сакото си и я загледа вбесен.

— Не, цялата работа е безнадеждна! — изсъска разярено. — С нищо не мога да ви помогна. Не знам какво искате от мен. Дали изобщо имате представа какво искате.

Тя наведе глава и заплака. Спейд изръмжа гърлено и се запъти към масата за шапката си.

— Нали няма — замоли тя сподавено, без да вдигне очи — да отидете в полицията?

— Аз ли да отида?! — възкликна той гръмогласно, яростно. — Те ме тормозят от четири часа сутринта! Да знаете само какви неприятности си навлякох с това, че ги размотавам! И то защо, ако смея да попитам? Защото, виждате ли, имало някаква вероятност да ви помогна! Не, не мога! Няма и да се опитам! — Нахлупи шапка ниско на челото си. — Да ходя в полицията! Достатъчно е да стоя мирно и те сами ще плъпнат по мен. Обаче ще им кажа каквото знам, а вие се оправяйте!

Тя се надигна от канапето, застана твърдо отпреде му, макар коленете й да потреперваха, и вдигна побеляло, изплашено до смърт лице. Не можеше да контролира трепкащите мускули на устата и брадичката си.

— Бяхте търпелив. Опитахте се да ми помогнете. Явно всичко е безнадеждно и безполезно. — Протегна дясната си ръка. — Много ви благодаря. Сама… сама ще се оправям.

Спейд отново изръмжа гърлено и се отпусна на канапето.

— С колко пари разполагате?

Въпросът я стресна. Прехапа долната си устна и отговори неохотно:

— Останаха ми около петстотин долара.

— Дайте ги.

Тя се поколеба, продължи да го гледа смутено. Спейд помръдна сърдито уста, вежди, ръце и рамене. Момичето отиде в спалнята и почти веднага се върна с пачка банкноти в ръка.

Той ги пое, преброи ги и рече:

— Тук са само четиристотин.

— Оставих си малко, нали трябва да живея с нещо — обясни тя покорно, вдигнала ръка към гърдите си.

— Още не можете ли да намерите?

— Не.

— Все имате нещо, срещу което да получите пари — настоя Спейд.

— Имам няколко пръстена и малко бижута.

— Ще трябва да ги заложите — протегна той ръка. — Най-добрата заложна къща е „Ремидиъл“ — на ъгъла на Мишън и Пета улица.

Тя го загледа умолително. Жълто-сивите му очи бяха твърди, непоколебими. Момичето бавно бръкна в деколтето си, измъкна тънко руло банкноти и ги пъхна в протегнатата му ръка. Той ги разглади и ги преброи — четири двайсетачки, четири десетачки и една петачка. Върна й двайсет и пет долара. Останалите прибра в джоба си. Стана и каза:

— Сега излизам, ще се опитам да направя нещо за вас. Ще се върна когато мога и ще гледам да донеса възможно най-благоприятни новини. Ще звънна четири пъти — дълго, късо, дълго и пак късо, за да знаете, че съм аз. Няма нужда да ме изпращате, сам ще се оправя.

Остави я застанала насред стаята, загледана подире му със замаяни сини очи.

Спейд влезе в приемна с табела на вратата: „Уайз, Мериган & Уайз“. Рижото момиче пред телефонния номератор го поздрави:

— О, мистър Спейд, здравейте.

— Здрасти, мила. Тук ли е Сид?

Той застана до нея и сложи ръка на закръгленото й рамо, докато тя пъхаше щифта и казваше в слушалката:

— Дошъл е мистър Спейд, мистър Уайз. — Вдигна поглед към посетителя: — Влезте направо.

Той стисна рамото на момичето в знак на благодарност, прекоси приемната и се озова в мрачен коридор. Запъти се към остъклената с матово стъкло врата в дъното на коридора. Отвори я и влезе в малка канцелария, където зад огромно бюро с камари от хартия седеше дребно мургаво човече с уморено продълговато лице и рядка тъмна коса, изпъстрена с пърхут. Човечето размаха полуизпушена пура и рече:

— Придърпай си стол. Значи Майлс си намери снощи майстора?

Нито умореното му лице, нито възпискливият му глас издадоха някакво чувство.

— Ъхъ, тъкмо за това идвам — намръщи се Спейд и се изкашля. — Май ще се наложи да пратя следователя по дяволите, Сид. Има ли начин да се прикрия зад светостта на тайните на клиента, да не издам неговата личност и лака нататък — като свещениците и адвокатите?

Сид Уайз сви рамене. Ъглите на устата му се отпуснаха.

— Че защо пък не? Следствието не е съдебен процес. Във всеки случай може да опиташ. С къде по-сложни положения си се справял преди.

— Знам, но Дънди взе да става неприятен и май че този път няма да е толкоз лесно. Хайде, Сид, слагай си шапката и да вървим при когото трябва. Искам да съм напълно сигурен.

Уайз погледна натрупаните върху бюрото книжа и изстена, обаче стана и се запъти към дрешника до прозореца.

— Кучи син си ти, Сами — оплака се, докато сваляше шапката си от закачалката.

Спейд се прибра в кантората си в пет и десет. Ефи Перин четеше „Таим“. Той седна върху бюрото и попита:

— Нещо ново?

— Нищо. Имаш вид, сякаш си спечелил от лотарията.

Спейд се ухили самодоволно.

— Май ще имаме някакво бъдеще. Винаги съм си мислил, че ако Майлс хвърли топа, шансовете ни да прокопсаме ще са къде-къде по-добри. Ще се погрижиш ли да изпратиш цветя от мое име?

— Вече изпратих.

— Ти си безценно ангелче. Как си днес с женската интуиция?

— Защо?

— Какво мислиш за Уъндърли?

— Сто процента съм „за“ — отговори Ефи, без да се поколебае.

— Твърде много имена има — замислено изрече Спейд. — Уъндърли, Льоблан, а сега твърди, че истинското било О’Шонеси.

— Ако ще да има всички имена от телефонния указател. Момичето е свястно и ти много добре знаеш това.

— Дали? — запремига Спейд сънливо. Сетне се изкикоти. — Във всеки случай за два дни изплю седем стотачки, което никак не е лошо.

Ефи Перин се изправи в стола си.

— Сам, ако това момиче има неприятности и го подведеш или се възползуваш от затруднението му, за да го доиш, никога вече няма да те уважавам — никога!

Спейд се усмихна накриво. После се намръщи. Също накриво. Отвори уста да каже нещо, но откъм коридора се чу щракането на бравата. Ефи стана и отиде в приемната. Спейд си свали шапката и седна зад бюрото. Момичето се върна с луксозна визитна картичка „Мистър Джоуел Кайро“ и съобщи:

— Много особен тип.

— Тогава го вкарай, съкровище.

Мистър Джоуел Кайро беше мургав, с дребен кокал, среден на ръст. Косата му бе черна, гладка и много лъскава. Чертите на лицето му бяха левантински. Едър рубин, обкръжен от четири диаманта, блестеше на широката му наситенозелена връзка. Черното сако, скроено тясно — според раменете, леко се разтваряше около закръглените очертания на бедрата. Панталоните се увиваха около пълните му крака по-плътно, отколкото го изискваше модата на деня. Горнищата на лачените му обувки се криеха под бежови гети. Облечената му в тънка ръкавица ръка стискаше черна филцова шапка, а стъпката, с която се приближи до Спейд, бе ситна, танцуваща и леко скоклива. Лъхаше на френски одеколон „Шипр“.

Спейд кимна първо към посетителя, сетне към един стол и рече:

— Седнете, мистър Кайро.

Кайро се поклони изискано над шапката си, благодари също тъй изискано с високо, пресекливо гласче и седна, като кръстоса превзето крака и сложи шапка върху коленете си. После започна да сваля жълтите си ръкавици.

Спейд се облегна на стола и попита:

— С какво мога да ви услужа, мистър Кайро?

Дружелюбно-небрежният тон и начинът, по който се облегна назад, бяха същите както предния ден, когато се обърна с този въпрос към Бриджид О’Шонеси.

Кайро обърна шапката си с дъното надолу, пусна вътре ръкавиците и я остави на ръба на най-близкото бюро. На показалеца и безименния пръст на лявата му ръка грееха диаманти, а средният пръст на дясната бе украсен със същия рубин както на връзката, обкръжен с четири диаманта. Ръцете бяха пухкави, добре гледани. Макар да не бяха големи, меките им отпуснати очертания ги правеха да изглеждат тромави. Потърка длани една о друга и рече на фона на шумолящия звук, който издадоха:

— Ще позволите ли на един непознат да изкаже съболезнованията си по повод злочестата кончина на вашия партньор?

— Благодаря.

— Мога ли да попитам, мистър Спейд, дали съществува връзка, както намекнаха вестниците, между… ъъ… тази нещастна случка и смъртта на някой си Тързби, настъпила малко по-късно?

Спейд не отговори, лицето му остана безизразно. Кайро се надигна от стола и се поклони.

— Моля за извинение.

Седна отново и постави ръцете си една до друга, с дланите надолу, на ръба на бюрото.

— Причината, поради която ви зададох този въпрос, мистър Спейд, не беше празно любопитство. Опитвам се да възвърна едно… ъъ… украшение, което бе, ако ми позволите да се изразя по този начин, изчезнало. Помислих си, много се надявах, че ще ми помогнете.

Спейд кимна с повдигнати вежди, за да покаже, че внимава.

— Въпросната дреболия е една статуетка — продължи Кайро, като старателно подбираше и изговаряше думите. — Черна статуетка, изобразяваща птица.

Спейд кимна отново, учтиво заинтересован.

— Ако бъде възстановена на законния й притежател, готов съм да заплатя сумата пет хиляди долара. — Посетителят вдигна една ръка от ръба на бюрото и проби дупка във въздуха с широкия нокът на грозния си показалец. — Готов съм да обещая, че… как се казва?… излишни въпроси няма да бъдат задавани. — Той отново постави ръка до другата и мазно се усмихна.

— Пет хиляди са много пари — изкоментира Спейд, загледан замислено в Кайро. — Това е… — По вратата леко забарабаниха пръсти. — Влез!

Вратата се открехна колкото Ефи да провре глава и рамене. Беше си сложила малка, черна филцова шапка и черно палто със сива кожена яка.

— Имаш ли още нужда от мен?

— Не. Лека нощ. Заключи, ако обичаш, след себе си.

— Лека нощ — рече момичето и изчезна зад вратата.

Спейд се извъртя, за да се обърне с лице към Кайро, и рече:

— Цифрата е твърде интересна.

Откъм коридора се чу затварянето на външната врата.

Кайро се усмихна и измъкна от вътрешния джоб на сакото си малък, прибран, плосък черен пистолет.

— Ще ви помоля да сключите ръце отзад на тила си — каза той.