Малтийският сокол

ПОДАРЪКЪТ НА ИМПЕРАТОРА

Отвори им Гътман. Тлъстото му лице бе грейнало в доволна усмивка.

— Заповядайте, сър — протегна той ръка. — Благодаря ви, че дойдохте. Заповядайте.

Спейд се ръкува и влезе, следван от момчето. Дебелият затвори след тях. Спейд извади пистолетите и ги подаде на Гътман.

— Ето. Не бива да му позволявате да носи такива играчки. Ще вземе да се нарани.

Дебелият се изсмя весело и ги пое от ръцете на детектива.

— Виж ти — рече. — Какво е това? — И прехвърли поглед от Спейд към момчето.

— Едно сакато вестникарче му ги отне, но аз го накарах да ги върне — поясни Спейд.

Мъртвешки бледото момче взе пистолетите от Гътман, пъхна ги в джобовете си, но не каза нищо. Дебелият пак се засмя.

— Бога ми, сър, струва си да ви познава човек, много сте оригинален. Заповядайте, седнете. Дайте ми шапката си.

Момчето излезе през вратата вдясно. Дебелият настани Спейд в зелено плюшено кресло до масата, почерпи го пура, запали му я, забърка уиски и сода, подаде му едната чаша, а с другата седна срещу него.

— А сега, сър — започна, — надявам се, ще ми позволите да се извиня за…

— Няма нищо — прекъсна го Спейд. — Да поговорим за черната птица.

Дебелият наклони глава на една страна и впери в събеседника си изпълнени с възхита очи.

— Добре, да поговорим. — Отпи от чашата. — Това ще е най-изумителният разказ, който някога сте чували, сър, като го заявявам с пълното съзнание, че човек от вашата професия и с вашите способности трябва да се е сблъсквал с много смайващи неща.

Спейд кимна учтиво.

Дебелият вдигна драматично очи към тавана и попита:

— Какво знаете, сър, за Ордена на хоспиталиерите2 „Свети Йоан Ерусалимски“, наречен по-късно Малтийски орден, а известен също и под други имена?

Спейд махна с пурата си.

— Почти нищо — само каквото си спомням от училищните уроци по история — кръстоносни походи и тям подобни.

— Много добре. А помните ли от уроците, че султан Сюлейман Великолепни3 ги прогонил от Родос през 1523 година?

— Не.

— Това е факт, сър. След това се установили на остров Крит. Останали там седем години, а през 1530-а убедили император Карл V4 да им даде — Гътман вдигна три пухкави пръста и ги преброи — Малта, Гоцо и Триполи.

— Нима?

— Да, сър, но при следните условия: задължили се да плащат ежегоден данък на императора по един — той вдигна пръст, — един сокол в знак, че признават испанската собственост на Малта, а ако един ден напуснат острова, той отново ще мине в испански ръце. Разбирате ли? Дал им го, но само да го използуват, без правото да го подарят или продадат.

— Да.

Дебелият хвърли поглед през рамо към трите затворени врати, придърпа стола си няколко сантиметра по-близо до Спейд и сниши глас до дрезгав шепот:

— Имате ли представа за огромното, неизмеримо богатство на Ордена по онова време?

— Доколкото си спомням — рече детективът, — кесията им била добре натъпкана.

Гътман се усмихна снизходително.

— Добре натъпкана, сър, е меко казано. — Шепотът му се сниши още повече, стана по-мъркащ. — Те били неприлично богати. Нямате представа какво значи това. Никой от нас няма. Години наред плячкосвали сарацините, отнели им един господ знае колко скъпоценни камъни, злато, сребро, коприна и слонова кост — каймака на източния каймак. Това са исторически факти, сър. Много добре знаем, че кръстоносните походи както за тях, така и за Ордена на тамплиерите5 били преди всичко повод да грабят и плячкосват. Та, значи, Карл им дал Малта, а единственият наем, който поискал, бил някаква си нищожна птица, и то веднъж в годината — чиста формалност. Какво по-естествено тези рицари, които разполагали с несметни богатства, да потърсят начин да изразят признателността си. И те, сър, точно това направили — хрумнала им чудесната идея първата година да изпратят на Карл не някаква си мизерна жива птица, а великолепен златен сокол, обсипан от главата до краката с най-прекрасните скъпоценни камъни, които се намирали в съкровищницата им. А не забравяйте, сър, че що се отнася до тези камъчета, те разполагали с истински уникати — най-доброто в цяла Азия. — Гътман спря да шепти. Мазният му поглед опипа лицето на Спейд, което остана невъзмутимо. Сетне попита: — Е, сър, какво мислите по въпроса?

— Не знам.

Дебелият се усмихна самодоволно.

— Това са факти — исторически факти, които няма да намерите в учебниците по история. — Той се наведе напред. — Архивите на Ордена от XII век насам са все още в Малта. Те не са непокътнати, но съдържат поне три — той вдигна три пръста — сведения, които могат да се отнасят само до обсипания със скъпоценности сокол. Той се споменава в „Les Archives de l’Ordre de Saint-Jean“ от Ж. Дьолавил льо Ру — макар и косвено, но все пак се споменава. А допълнението към „Dell’origine ed instituto del sacro militar ordine“ на Паоли, което не e публикувано, защото останало незавършено, когато авторът умрял, съдържа ясно и недвусмислено фактите, които току-що ви изложих.

— Добре — съгласи се Спейд.

— Да, сър. Великият майстор Вилие дьо л’Ил Адам поръчал на роби турци да изработят тази трийсетсантиметрова фигура в замъка „Свети Анджелс“ и я из пратил на Карл, който се намирал в Испания. Изпратил я в галера под командуването на французина Кормие или Корвер, член на Ордена. — Гласът на Гътман отново се превърна в шепот. — Тя така и не пристигнала в Испания. — Усмихна се със стиснати устни и попита: — Чували ли сте за Барбароса, или Червената брада? Не? Прочут пиратски адмирал от онова време с база в Алжир. Та, сър, той пленил кораба на рицарите и плячкосал птицата. Така тя попаднала в Алжир. Това е факт, отразен в едно от писмата на френския историк Пиер Дан, изпратено от Алжир. Той пише, че соколът се намирал там повече от сто години, докато не бил отмъкнат от сър Франсис Върни — английски авантюрист, който известно време се подвизавал сред алжирските пирати. Може и да не е вярно, но Пиер Дан е убеден в това и не виждам защо и аз да не вярвам. В „Мемоарите на рода Върни през XVII век“ от лейди Франсис Върни не се споменава нищо за птицата и това е факт. Аз лично проверих. Също така е извън всякакво съмнение, че когато сър Франсис умрял в болницата на Месина през 1615 година, соколът не бил у него. Защото нямал пукната пара. Но важното е, сър, че птицата все пак се озовала в Сицилия. Там попаднала в ръцете на Виктор Амадей II малко след като станал крал през 1713 година. Той я подарил на жена си, когато сключили брак в Шамбери след абдикацията му. Също исторически факт, сър. Карути, авторът на „Storia del regno di Vittorio Amadeo II“, ce кълне в това. Възможно е те — Амадей и жена му — да са я отнесли със себе си в Торино, когато той се опитал да анулира абдикацията. Но както и да е, важното е, че следващият й собственик бил испанец, участвувал в боевете за превземането на Неапол през 1734 година — бащата на Дон Хосе Манино-и-Редондо, граф Флоридабланка и премиер-министър на Карлос III. Няма свидетелства, че не е останала в негово владение поне до края на борбите между претендентите за испанския престол — 1840 година. Следващата й поява била в Париж точно по времето, когато градът гъмжал от привърженици на един или друг претендент, принудени да напуснат Испания. Явно като предпазна мярка била покрита с черен емайлов лак и изглеждала просто като приятна черна статуетка. В този си замаскиран вид, ако може така да се каже, тя се подмятала из Париж близо седемдесет години в ръцете на собственици и търговци, конто нямали достатъчно ум да прозрат какво се криело йод черната боя.

Дебелият млъкна, за да се усмихне и да поклати съжалително глава. Сетне продължи:

— Седемдесет години, сър, този уникален предмет бил подритван като футболна топка, ако мога да се изразя така, из канавките на Париж, докато през 1911 година един гръцки търговец на име Харилаос Константинидис го открил в някакво забутано магазинче. На Харилаос не му трябвало много време, за да разбере какво е това и да го купи. Колкото и плътно да било емайловото покритие, стойността на птицата не останала скрита от очите и носа на този грък. Именно Харилаос, сър, проследил по-голямата част от историческите перипетии на сокола и научил произхода му. Аз подразбрах за тази работа и в крайна сметка успях да го принудя да ми разкаже цялата история, макар че сам също успях да добавя някои подробности.

Харилаос не побързал да обърне откритието си в пари. Било му известно, че колкото и фантастична да е цената на птицата сама по себе си, тя ще нарасне неимоверно, ако автентичността й бъде доказана извън всякакво съмнение. Може би е възнамерявал да преговаря с някой от сегашните наследници на Ордена — английския орден „Свети Джон Ерусалимски“, пруския „Йоханитер орден“, италианския или немския суверенен Малтийски орден — до един много богати. — Дебелият вдигна чашата си, усмихна се, като видя, че е празна, взе и чашата на Спейд и стана да ги напълни. — Вече започвате да ми вярвате по малко, нали? — попита, докато натискаше сифона.

— Не съм казал, че не ви вярвам.

— Така е — изсмя се Гътман. — Но видът ви го издаваше. — Той седна, отпи няколко огромни глътки и попи устата си с бяла носна кърпа. — Значи, сър, за да не се излага на рискове, докато прави проучванията си, Харилаос отново покрил сокола с черен лак — така, както е сега. Точно една година след като се сдобил с него — и приблизително три месеца след като го принудих да сподели с мен всичко, което знае, — прочетох в лондонския „Таймс“, че магазинът му бил ограбен, а той самият — убит. На другия ден вече бях в Париж. — Той тъжно поклати глава. — От сокола нямаше и следа. Да ви призная, сър, направо побеснях. Не вярвах друг освен мен да знае какво всъщност представлява. Едва ли го беше разказал на втори човек. Много стока бе изчезнала от магазина. Това ме наведе на мисълта, че крадецът е задигнал птицата заедно с останалата плячка, без да има представа какво краде. Защото — уверявам ви, — ако е знаел стойността й, не би се обременил да отмъкне нищо друго освен може би бисери от кралската корона. — Той затвори очи и се усмихна самодоволно на някаква своя мисъл. Пак ги отвори и продължи: — Това стана преди седемнайсет години. Да, сър, седемнайсет години ми бяха потребни, за да открия птицата, но най-сетне успях. Исках да я притежавам, а не съм от хората, които лесно се обезсърчават, когато желаят нещо. — Усмивката му стана по-широка. — Исках я и я открих. Искам я и ще я имам. — Изпразни чашата си, пак избърса устни и прибра носната кърпа в джоба си. — Проследих я до дома на един белогвардеец, някой си Кемидов, в Цариград. Той изобщо не знаеше какво представлява. За него тя бе просто черна емайлирана птица, но поради вродената си опърничавост не пожела да ми я продаде. Възможно е, изгарян от нетърпение, да съм сбъркал нещо, макар че се съмнявам. Нищо не знам по въпроса освен едно — че трябва да я имам, а на този упорит старец може да му скимне да провери що за вещ притежава и да откърти парче от емайла. Затова изпратих… ъъ… свои посредници — да ми донесат сокола. С две думи, сър, те са го взели, но аз все още не го притежавам. — Той стана и отнесе празната си чаша до масичката. — И въпреки това ще го имам. Чашата ви, сър.

— Значи птицата не е собственост на никой от вас, а на Кемидов, така ли?

— Собственост ли? — жизнерадостно се учуди дебелият. — Със същите основания може да твърдите, че принадлежи на испанския крал, защото не виждам как бихте могли с чиста съвест да я присъдите на когото и да било. Собственик е онзи, който я владее. — Той се засмя доволно. — Такъв ценен предмет, който преминава от ръце в ръце чрез споменатите средства, явно е собственост на онзи, който успее да го докопа.

— Значи в момента е притежание на мис О’Шонеси?

— Не, сър, освен в качеството й на мой агент.

— Така ли? — иронично се учуди Спейд.

Загледан замислено в капачката на шишето което държеше в ръце, Гътман попита:

— Значи няма съмнение, че птицата е в нея?

— Няма.

— Къде е?

— Не знам със сигурност.

Дебелият стовари рязко шишето върху масичката.

— Нали казахте, че знаете! — възмути се той.

Спейд махна небрежно с ръка.

— Имах предвид, че знам откъде да я взема, когато дойде моментът.

Розовите крушовидни тлъстини по лицето на Гътман се наместиха в по-доволно изражение.

— Наистина ли? — попита.

— Да.

— Къде е?

Спейд се усмихна широко.

— Оставете тази работа на мен. Знам как да се оправя.

— Кога?

— Когато съм готов.

Дебелият сви устни и като се усмихна с едва доловимо смущение, попита:

— Мистър Спейд, а къде се намира сега мис О’Шонеси?

— Скрил съм я на безопасно място.

Гътман се усмихна одобрително.

— Не се и съмнявам. А сега, сър, преди да седнем да обсъждаме делово цената, кажете ми следното: колко скоро сте в състояние — или по-скоро ще пожелаете — да ми доставите сокола?

— След ден-два.

Дебелият кимна.

— Това е добре. Ние… но ето, че забравих тонизиращото средство. — Той се обърна към масата, наля уиски, добави сода, постави едната чаша до лакътя на Спейд, а другата вдигна високо. — Е, сър, да пием за честна сделка и печалба, която да задоволи и двама ни.

Пиха. Дебелият седна. Спейд попита:

— Как си представяте справедливата сделка?

Гътман вдигна чашата си към светлината, погледна я с одобрение, отпи продължително и рече:

— Имам две предложения, сър, като и двете са съвсем честни и справедливи. Вие ще изберете. Ще ви дам двайсет и пет хиляди долара, когато ми предадете сокола, и още толкова, щом пристигна в Ню Йорк. Или ще ви дам двайсет и пет процента — една четвърт — от онова, което ще получа за птицата. Това е, сър — или петдесет хиляди, кажи-речи, веднага, или значително повече след — примерно — два месеца.

— Колко повече? — заинтересува се Спейд, след като отпи.

— Значително — повтори дебелият. — Никой не е в състояние да назове точната сума. Може да е сто хиляди, а може да е и четвърт милион, кой знае? Ще ми повярвате ли, ако ви кажа колко е предполагаемият минимум?

— Защо не?

Дебелият млясна с устни и сниши глас до мъркащ шепот:

— Как ви звучи половин милион? Детективът присви очи.

— Значи джунджурийката струва два милиона?

Гътман се усмихна ведро.

— Както се изразихте, защо не?

Спейд изпразни чашата си, остави я на масичката, пъхна пурата в устата си, извади я, хвърли й един поглед и пак я захапа. Жълто-сивите му очи изглеждаха леко мътни.

— Дяволски много пари.

— Че са много, много са — съгласи се дебелият, наведе се леко напред и потупа Спейд по коляното. — При това говоря за абсолютния минимум — освен ако Харилаос Константинидис е бил пълен глупак, което е изключено.

Спейд извади пак пурата от устата си, изгледа я намръщено, дори с погнуса, и я постави върху пепелника. Затвори очи, стисна ги и пак ги отвори. Мътният им израз се беше засилил.

— Значи… минимум, така ли? А максимумът?

Произнесе го като „макшимум“ — в това нямаше грешка.

— Максимумът ли? — Гътман протегна напред празната си ръка, с дланта нагоре. — Отказвам дори да правя предположения. Сигурно си мислите, че съм откачен. Но аз наистина не знам. Никой не е в състояние да каже докъде може да стигне цената и това е самата истина.

Спейд хвана долната си устна с два пръста и я придърпа над горната. Поклати нетърпеливо глава. Краткотрайна искрица на уплаха проблесна в погледа му, но бе угасена от засилващото се помътняване. Той стана, като се подпря с две ръце на облегалките на креслото. Разтърси отново глава и направи несигурна крачка напред. Засмя се гърлено й промърмори:

— Да пукнеш дано.

Гътман скочи на крака и бутна стола си назад. Тлъстите му форми се раздрусаха. Очите му бяха като тъмни дупки върху мазното розово лице.

Спейд залюшка глава наляво-надясно, докато успя да спре мътните си очи, макар и без да ги фокусира, върху вратата. Направи още една несигурна крачка.

Дебелият извика остро:

— Уилмър!

Вратата се отвори и момчето влезе в стаята.

Спейд направи трета крачка. Лицето му беше посивяло, мускулите на челюстта изпъкваха като тумори под ушите му. След четвъртата крачка краката му не съумяха да се изправят, а мътните му очи бяха почти скрити от натежалите клепачи. Направи пета крачка.

Момчето се приближи и застана малко пред Спейд, но не непосредствено между него и вратата. Дясната му ръка беше пъхната във вътрешния джоб на сакото, близо до сърцето. Ъгълчетата на устните му потръпваха.

Спейд упорито се опита да направи шеста крачка.

Момчето рязко го срита отпред по крака. Той се препъна и се сгромоляса по лице на пода. Момчето, все така с ръка на сърцето, погледна надолу към него. Спейд се опита да стане. Момчето изтегли десния си крак назад и го ритна в слепоочието. Ритникът претърколи детектива. Той още веднъж се опита да се изправи, не можа и изгуби съзнание.