Малтийският сокол

„Г“ ВЪВ ВЪЗДУХА

В спалнята, която след прибирането на сгъваемото легло се бе превърнала в дневна, Спейд пое шапката и палтото на Бриджид О’Шонеси, настани я удобно в люлеещ се тапициран стол и се обади в хотел „Белведере“. Кайро не се беше прибрал от театъра. Спейд остави телефонния си номер с молбата Кайро да му позвъни веднага щом се върне.

Сетне седна в креслото до масата и без никакви увертюри, без встъпителна реплика заразправя на момичето една история, която се случила преди години в Северозападните щати. Говореше с монотонен делови глас, без да набляга на някоя дума или да прави пауза, макар че от време на време повтаряше с малко по-различен синтаксис някое изречение, сякаш бе изключително важно всяка подробност да бъде предадена точно така, както се е случила.

Отначало Бриджид слушаше с половин ухо, явно изненадана по-скоро от факта, че той разказва нещо, отколкото от самата история, заинтригувана повече от причината, поради която би седнал да й разправи нещо, отколкото от самия разказ. Ала постепенно случката започна да поглъща вниманието й, докато накрая слушаше, без да помръдне, наострила уши.

Някой си Флиткрафт излязъл един ден от кантората си за продажба на недвижими имоти в Такома, за да обядва, и повече не се върнал. Не отишъл на назначената среща да играе голф след четири часа следобед, макар че сам бил поел инициативата половин час преди да излезе. Жена му и децата повече не го видели. Семейните им отношения изглеждали съвсем нормални. Имал две момчета, едното на пет, другото на три години, собствена къта в покрайнините на Такома, чисто нов пакард и всички останали атрибути на един преуспяващ живот. От баща си бил наследил седемдесет хиляди долара и тъй като сделките му с недвижими имоти се оказали твърде сполучливи, в деня на изчезването си имал в банката около двеста хиляди долара. Делата му били в пълен порят дък, а от някои недовършени сделки ставало ясно, че не ги е оправил именно защото не е имал намерение да изчезне. Така например на другия ден трябвало да доведе до успешен край една покупко-продажба, от която очаквал значителна комисиона. Нямало основания да се предполага, че в момента на изчезването си е имал в наличност повече от петдесет-шестдесет долара. Навиците му през последните месеци можело да бъдат проследени съвсем точно, за да се родят някакви подозрения за тайни пороци или друга жена, макар че и двете били почти недопустими.

— Изчезнал ей така! — рече Спейд и щракна с пръсти.

В този момент телефонът иззвъня.

— Ало — обади се детективът. — Мистър Кайро ли е?… Спейд на телефона… Можете ли да дойдете в апартамента ми… на Поуст Стрийт… още сега? Да, мисля, че да. — Погледна към момичето и продължи забързано: — Тук е мис О’Шонеси и иска да говори с вас. — Бриджид се намръщи, зашава в стола, но не каза нищо. Спейд затвори и се обърна към нея: — След няколко минути ще е тук. Та значи, това станало през 1922 година. През 1927-а работех в една от големите детективски агенции в Сиатъл. При нас дойде мисис Флиткрафт и каза, че някой бил видял в Споукейн мъж, който приличал досущ на нейния. Изпратиха мен. Оказа се, че наистина е Флиткрафт. От една-две години се подвизавал там под името Чарлс — това си беше малкото му име — Пиърс. Продавал автомобили и изкарвал на година чисти двайсет — трийсет и пет хиляди, имал си жена, новородено синче, къща в едно от предградията на Споукейн и след четири часа ходел да играе голф.

Спейд нямал указания как да постъпи, ако открие Флиткрафт. Двамата разговаряли в стаята на детектива в хотел „Девънпорт“. Флиткрафт не изпитвал никакво чувство за вина. Предишното си семейство бил оставил добре обезпечено и в неговите очи постъпката му била напълно оправдана. Тревожел се единствено дали ще съумее да разясни доводите си на Спейд. Никога дотогава не бил разказвал историята си и това щял да бъде първият му опит да представи убедително съображенията си.

— На мен всичко ми стана ясно — продължи Спейд. — Обаче мисис Флиткрафт така и не разбра нищо. Видя й се глупаво. Може и да беше права. Но така или иначе, всичко свърши добре. Не искаше да раздухва шумни истории, а и след номера, който й бе по-годил — поне тя така виждаше нещата, — не желаеше да го връща при себе си. Така че тихичко се разведоха и всички останаха доволни. А работата беше следната: като отивал да обядва, минал покрай новостроящо се здание и отгоре, от височина осем или десет етажа, паднала греда или нещо такова и се сгромолясала на тротоара на сантиметри от него. Нищо му нямало, само дето от плочника отхвръкнало парче и го пернало по бузата. Част от кожата се обелила, нищо повече, но като говорих с него, белегът още си личеше. Докато ми разказваше историята си, постоянно го пипаше с пръст — почти с любов. Изкарал си ума, разбира се, но бил по-скоро поразен, отколкото уплашен. Имал чувството, че някой е свалил похлупака от казана на живота и му е позволил да надзърне вътре.

Флиткрафт бил примерен гражданин, добър съпруг и баща, при това не по принуда, а защото се чувствувал добре само когато е в крак със заобикалящата го среда. Така бил възпитан. Хората около него били същите. Животът — такъв, какъвто го познавал — бил чистичък, подреден, здравомислещ, изпълнен с отговорности. А ето че някаква си паднала греда преобърнала всичките му разбирания с главата надолу. Той, примерният гражданин-съпруг-баща, мажело да бъде изтрит от лицето на земята от една нещастна случайност. Изведнъж раздрал, че кората си мрат ей така, по волята на случая, и живеят само ако същият този сляп случай ги пощади.

Не че го разстроила несправедливостта. Той я приел, след като преминал първият шок. Безпокояло то откритието, че като подредил спретнато нещата си, той всъщност не бил в крак с живота, а извън строя. Не бил извървял и двайсет крачки от падналата дъска и му станало ясно, че докато не се приспособи към новото си виждане за живота, ме ще познае спокойствието на духа. По време на обяда му хрумнало как да се приспособи. Животът му можел да бъде прекъснат от една случайно паднала греда. Той пък щял да го промени чисто и просто като изчезне. Обичал семейството си, поне така твърдял, като всеки нормален човек, но знаел, че го оставя обезпечено, пък и любовта му била от такова естество, че отсъствието му нямало да се приеме болезнено.

— Същия следобед заминал за Сиатъл — продължи разказа си Спейд, — а оттам с кораб за Сан Франциско. Година-две го влачело течението, докато го отнесло на северозапад. Установил се в Споукейн и се оженил. Втората му жена не приличала външно на първата, но всъщност сходството помежду им се оказало по-голямо от разликата. Познавате този тип жени — играят добре голф и бридж и обичат да си разменят нови рецепти за салати. Не съжаляваше за постъпката си. Струваше му се напълно разумна. Според мен той така и не беше разбрал, че фактически се е влял в същия коловоз, от който се бе измъкнал чрез бягството си от Такома. Да си призная, това именно ми допадна най-много от цялата история. Първо се приспособява към падащите греди, а когато спрат да падат, се приспособява към непадането им.

— Ах, какъв увлекателен разказ — каза Бриджид О’Шонеси, стана и се приближи до него. Очите й бяха широко отворени, дълбоки. — Излишно е да ви казвам в какво неизгодно положение можете да ме поставите пред него, стига да пожелаете.

Спейд се усмихна леко, без да разтваря устни.

— Да, излишно е — съгласи се.

— Също така знаете, че не бих допуснала да попадна в това положение, ако ви нямах пълно доверие.

Пръстите й започнаха да въртят едно от черните копчета на синьото му сако.

— Пак ли! — въздъхна той с престорено примирение.

— Знаете, че е така — настоя тя.

— Не, не знам — потупа Спейд ръката, която въртеше копчето. — Тук ни доведе именно въпросът ми защо трябва да ви имам доверие. Нека не смесваме нещата. Впрочем не сте длъжна да ми се доверявате, стига да можете да ме убедите да ви имам доверие.

Тя го изгледа изпитателно. Ноздрите й потръпваха. Спейд се засмя и пак я потупа по ръката:

— Хайде, сега не бива да се тревожите за това. Всеки момент ще пристигне. Свършете си работата с него и тогава ще знаем кое какво е.

— А ще ми разрешите ли да се справя с него — както аз си знам?

— Разбира се.

Бриджид изви ръка, стисна неговата и рече тихо:

— Вие сте ми дар от бога.

— Не преувеличавайте.

Макар и усмихната, тя му хвърли укорителен поглед и се върна при люлеещия се тапициран стол.

Джоуел Кайро беше възбуден. Тъмните му очи бяха само зеници, а пискливото му гласче занарежда, още преди Спейд да отвори вратата:

— Онова момче е отвън пред къщата, мистър Спейд — същото, което ми посочихте или на което ме посочихте пред театъра. Какво означава всичко това, мистър Спейд? Дойдох тук с най-добри намерения и през ум не ми е минало да погаждам номера или да поставям клопки…

— И аз ви поканих с най-добри намерения. — Спейд се навъси замислен. — Трябваше да се досетя, че рано или късно пак ще се появи. Видя ли ви да влизате?

— Естествено можех да продължа по улицата, но ми се стори безсмислено, след като вече допуснахте да ни види заедно.

Бриджид се появи зад гърба на детектива и попита тревожно:

— Какво момче? Какво става?

Кайро свали черната си шапка, поклони се сковано и изрече благовъзпитано:

— Ако не знаете, попитайте мистър Спейд. Всичко, което ми е известно по въпроса, дължа на нето.

— Някакъв младок цяла вечер се опитва да ме следи — небрежно подхвърли детективът през рамо, без да се обърне към момичето. — Влезте, Кайро. Няма защо да провеждаме разговора на площадката, за радост на съседите.

Бриджид стисна ръката на Спейд точно над лакътя и попита настойчиво:

— Видя ли ви да влизате в моя хотел?

— Не. Още преди това се отървах от него. Сетне, предполагам, е дошъл направо тук, с надеждата да подхване пак следата.

Кайро, притиснал черната шапка към корема си, влезе в антрето. Спейд затвори външната врата и всички минаха в хола. Там Кайро отново се поклони сковано над шапката и заяви:

— Очарован съм да ви видя отново, мис О’Шонеси.

— Бях сигурна в това, Джо — подаде му тя ръка. Той я пое, поклони се официално и побърза да я пусне. Момичето се отпусна отново в люлеещия се тапициран стол. Кайро седна в креслото до масата. Спейд прибра в дрешника шапката и палтото на госта си, приседна на ръба на дивана пред прозорците и взе да си свива цигара.

— Сам ми каза какво предложение си му направил относно сокола — продължи Бриджид О’Шонеси. — В какъв срок можеш да набавиш парите?

Веждите на Кайро потръпнаха.

— Те са набавени — усмихна се той и продължи да й се усмихва дълго след като изрече това. Сетне прехвърли поглед върху Спейд. Детективът си палеше цигарата. Лицето му беше невъзмутимо.

— В брой ли? — питаше момичето.

— Да, разбира се.

Тя се намръщи, пъхна езиче между устните си, пак го прибра и попита:

— Значи си готов, ако ти дадем сокола, още сега да ни изплатиш пет хиляди долара?

Кайро вдигна ръка и я размаха.

— Извинете, зле се изразих. Не съм искал да кажа, че парите са в джоба ми, а че мога да ги набавя за няколко минути в работното време ма банките.

— Аха! — погледна тя към Спейд. Той изпусна дим надолу и рече:

— Мисля, че не лъже. Като го пребърках днес следобед, в джобовете му имаше само неколкостотин долара.

Когато очите й се разтвориха широко, той се усмихна. Левантинецът се наведе напред. Опитваше се да прикрие възбудата от лицето и гласа си.

— Със сигурност мога да ви дам парите, да кажем, утре сутринта в десет и половина.

— Само че соколът не е в мен — осведоми го усмихнато Бриджид О’Шонеси.

Лицето на Кайро пламна от раздразнение. Стисна с грозните си ръце облегалките на креслото, а дребното му телце щръкна сковано между тях. Нищо не каза. Момичето направи подигравателно-успокоителна физиономия.

— Успокой се, най-много след една седмица ще имам птицата — рече то.

— Къде е сега? — Кайро се опитвате чрез вежливостта, изписана по лицето му, да изрази скептицизма си.

— Там, където я е скрил Флойд.

— Флойд ли? Флойд Тързби?

Бриджид кимна.

— А знаете ли къде е това?

— Мисля, че знам.

— Тогава защо да чакаме цяла седмица?

— Може да не се наложи да чакаме толкоз много. За кого я откупуваш, Джо?

Кайро повдигна вежди.

— Вече казах на мистър Спейд. За собственика й.

Момичето искрено се изненада.

— Значи си се върнал при него!

— Естествено.

Тя се изсмя меко, гърлено.

— Умирам да видя как си го направил.

Кайро сви рамене.

— Логично беше да постъпя така. — Потърка ръце и присви очи. — А защо, ако ми позволите и аз да задам един въпрос, сте готова да ми я продадете?

— Страх ме е — простичко отвърна тя. — След всичко, което се случи с Флойд. Затова именно не е в мен. Боя се дори да я докосна, освен за да я предам веднага на някой друг.

Подпрял се на облегалката на дивана, Спейд безпристрастно ги слушаше и наблюдаваше. Удобно отпуснатото му тяло и естествено спокойните му черти не издаваха нито любопитство, нито нетърпение.

— А какво всъщност се случи с Флойд? — сниши Кайро глас.

Бриджид О’Шонеси бързо нарисува с пръст във въздуха едно „Г“.

— Ясно — каза левантинецът, но в гласа му се прокрадна съмнение. — Той тук ли е?

— Не знам — нетърпеливо отряза тя. — Има ли значение?

Съмнението в усмивката на Кайро се задълбочи.

— Значението може да се окаже огромно — каза той, като отпусна ръка в скута си. Нарочно или не, късият му показалец сочеше Спейд.

Момичето погледна насочения пръст и тръсна нетърпеливо глава.

— Или аз, или ти… — рече то.

— Именно. А за по-голяма сигурност да прибавим и момчето, което чака отвън, какво ще кажете?

— Добре — съгласи се Бриджид и се засмя. — Освен ако не е същото, с което си имаше работа в Истанбул.

Ярки петна избиха по лицето на Кайро от внезапния приток на кръв. Вбесен, той извика пискливо:

— Онова, дето не можа да свалиш ли?

Тя скочи от стола, прехапала долната си устна. Очите й бяха тъмни, широко разтворени върху напрегнатото бледо лице. С две бързи крачки се озова до креслото на Кайро. Той понечи да стане. Дясната й ръка отскочи и изплющя остро по бузата му, като остави отпечатъци от пръстите.

Той изръмжа и също й зашлеви един шамар, от който тя се олюля. От устата й се изтръгна кратък приглушен писък.

Детективът вече беше при тях, запазил каменно лице. Хвана Кайро за врата и го разтърси. Левантинецът изхриптя и пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си. Спейд го сграбчи за китката, отстрани ръката му и я заизвива, докато тромавите отпуснати пръсти изтърваха черния пистолет на килима. Бриджид побърза да го сграбчи.

— За втори път ми посягате — едва-едва изговори левантинецът. Ръцете на Спейд го стискаха за гърлото. Очите му, макар и изцъклени, бяха студени, заплашителни.

— Така е — изръмжа Спейд. — А като ви ударят шамар следващия път, препоръчвам ви да стоите мирен.

И като пусна ръката на Кайро, три пъти го зашлеви тежко по бузата. Кайро опита да се изплюе в лицето му, но устата му беше пресъхнала и се получи само гневна гримаса. Спейд го удари през устата и му сцепи долната устна.

На външната врата се позвъни.

Очите на Кайро рязко се извърнаха към нея. Изгубили сърдития си израз, те станаха предпазливи. Момичето остро си пое въздух и също се обърна с лице към коридора. Видът му бе изплашен. Спейд мрачно гледа известно време кръвта, която се стичаше от устата на Кайро, отстъпи назад и пусна гърлото му.

— Кой ли е? — прошепна момичето и пристъпи към Спейд.

Кайро зададе с поглед същия въпрос.

— Откъде да знам? — сърдито отвърна детективът.

Пак се позвъни, този път по-настоятелно.

— Пазете тишина! — нареди той, излезе от стаята и затвори след себе си.

Спейд запали лампата в коридора и отвори вратата. На прага стояха лейтенант Дънди и Том Полхос.

— Здрасти, Сам — поздрави Том. — Решихме, че едва ли вече си легнал.

Дънди кимна, без да каже нищо.

— Здрасти — добродушно откликна Спейд. — Страхотни часове си избирате за посещения. Какво има този път?

— Искаме да поговорим с теб, Спейд — тихо се обади Дънди.

— Говорете — подкани го детективът и препречи вратата. — Хайде, слушам ви.

— Трябва ли тук да провеждаме разговора? — пристъпи напред Том Полхос.

— Не мога да ви поканя вътре — каза Спейд с извинение в гласа, без обаче да помръдне.

Едрото лице на Том, наравно с това на Спейд, прие изражение на дружелюбно неодобрение, макар че в малките му хитри очи проблесна весела искрица.

— Какво ти става, Сам? — игриво побутна той детектива по гърдите.

Спейд се облегна на бутащата го ръка, ухили се с вълчата си усмивка и попита:

— Към сила ли ще прибегнеш, Том?

— О, я стига! — изръмжа полицаят и отдръпна ръката си.

Дънди стисна зъби и изсъска през тях:

— Пусни ни да влезем!

Устната на Спейд потръпна над кучешкия му зъб.

— Няма да влезете! — отсече той. — Е? Какво ще направите? Може би ще опитате насила? Или ще разговаряте тук, на прага? Или ще вървите по дяволите?

Том изстена.

— За теб самия е от полза да бъдеш по-услужлив, Спейд — все така през зъби изсъска Дънди. — Досега много неща ти се разминаваха, но това няма да продължи вечно.

— Попречете ми, щом можете — високомерно отвърна Спейд.

— Така и ще направя. — Дънди сключи ръце зад гърба си и вирна глава под носа на частния детектив. — Говори се, че си имал вземане-даване с жената на Арчър.

Спейд се засмя.

— Това ми звучи повече като твоя измишльотина.

— Твърдиш, че слухът не е верен, така ли?

— Абсолютна лъжа.

— Говори се също така — продължи Дънди, — че искала да се разведе, за да се събере с теб, но той и дума не давал да се издума. Има ли нещо вярно?

— Не.

— Дори се говори — настоя, без да трепне, полицаят, — че именно затова са му светили маслото.

Спейд като че ли се развесели.

— Престани с тези свински номера — порица го той. — Не е красиво да се опитваш да ми лепнеш повече от едно убийство. Първоначалната ти версия, че съм пречукал Тързби, задето е убил Майлс, отива но дяволите, ако ме обвиниш и в убийството на Майлс.

— Кога си ме чул да казвам, че си убивал някого? — учуди се Дънди. — Ти си този, който постоянно повдига въпроса. Но дори и да съм го казал — като нищо си можел да пречукаш и двамата. Не противоречи на логиката.

— Ъхъ, вярно. Утрепвам Майлс, за да свия жена му, а след това и Тързби, за да му припиша убийството на Майлс. Чудна система или поне ще стане чудна, ако пречукам още някого, за да му лепна убийството на Тързби. Според теб колко време трябва да продължа по този начин? Или възнамеряваш отсега нататък да ме държиш отговорен за всички убийства в Сан Франциско?

— О, я стига си се правил на палячо, Сам — намеси се Том. — Много добре знаеш, че и на нас тази работа не ни доставя никакво удоволствие, но трябва да си гледаме службата.

— Надявам се да си намерите друго занимание, а не да ми се явявате всяка нощ по малките часове и да ми задавате купища тъпи въпроси.

— И да получаваме купища лъжливи отговори — натърти Дънди.

— Я по-спокойно! — предупреди го Спейд. Дънди го огледа от главата до петите, после впери поглед в очите му.

— Ако продължаваш да твърдиш, че между теб и жената на Арчър не е имало нищо, значи си лъжец и ти го заявявам направо! — изрече той.

Очичките на Том загледаха стреснато.

Преди да отговори, Спейд навлажни устни с език:

— Това ли е горещата следа, която те доведе тук в този неприличен час?

— Една от следите.

— А кои са останалите?

Дънди сви устни.

— Пусни ни да влезем!

И кимна многозначително към вратата, препречена от Спейд.

Спейд се намръщи и поклати отрицателно глава. Устата на Дънди се изви в мрачна, доволна усмивка.

— Това не е току-така! — обърна се той към Том.

Том взе да пристъпва от крак на крак, без да смее да погледне в очите нито колегата си, нито Спейд.

— Знае ли човек — промърмори той неопределено.

— Какви са тези гатанки? — не се стърпя Спейд.

— Добре, Спейд, тръгваме си — закопча Дънди палтото си. — Може и да имаш право да ни гониш. Но помисли добре.

— Дадено — широко се усмихна частният детектив. — Радвам се да ви видя по всяко време, лейтенанте, и когато не съм зает, ще ви пусна да влезете.

Откъм дневната на Спейд се дочу писък:

— Помощ! Помощ! Полиция! Помощ!

Гласът — висок, тънък и писклив — беше на Джоуел Кайро.

Лейтенант Дънди, който тъкмо бе обърнал гръб на Спейд, се извъртя кръгом и заяви решително:

— Този път вече ще влезем!

До ушите на тримата долетя шумът от кратко боричкане, удар и приглушен вик.

Лицето на Спейд се сгърчи в кисела усмивка.

— Да, няма как — съгласи се той и им стори място да минат.

Сетне затвори вратата и ги последва в стаята.