Малтийският сокол

„ЛА ПАЛОМА“

Когато Спейд се зададе откъм ъгъла на коридора, където бяха асансьорите, в шест часа и пет минути сутринта, той забеляза, че през декоративното стъкло на вратата на кантората му се процежда жълта светлина. Закова на място, сви устни, огледа коридора в двете посоки и крадешком се промъкна към вратата.

Сложи ръка върху топката на бравата и внимателно я завъртя, без да се чуе нито звук. Когато тя спри да се върти, разбра, че е заключено отвътре. Прехвърли я в лявата ръка, без да я изпуска. С дясната бръкна в джоба си, извади внимателно ключовете, за да не дръннат, отдели от връзката ключа на кантората, стисна останалите в дланта си и го пъхна безшумно в ключалката. Прехвърли тежестта си на пети, пое дълбоко въздух, рязко отвори и влезе в стаята.

Ефи Перин спеше, подпряла глава на двете си ръце. Беше по палто, а едно от саката на Спейд бе наметнала върху раменете си.

Спейд изпусна поетия дълбоко въздух като приглушен смях, затвори и се приближи до вратата на кабинета си. Там нямаше никой. Тогава отиде при момичето и сложи ръка на рамото му.

Ефи се размърда, повдигна сънена глава, клепките й трепнаха. После рязко се изправи в стола и отвори широко очи. Щом видя Спейд, тя се усмихна, облегна се назад и заразтрива очите си.

— Върна ли се най-после? — попита. — Колко е часът?

— Шест. А ти какво правиш тук?

Момичето потрепера, уви се по-плътно в сакото на Спейд и се прозя.

— Ами нали ми каза да не мърдам оттук, докато не се върнеш или обадиш но телефона.

— А, ти ли си сестрата на момчето, дето останало докрай на поста си върху горящата палуба?

— Нямах намерение да… — Тя млъкна и стана.

Сакото се плъзна от раменете й и се свлече върху стола зад нея. Погледна със стреснати тъмни очи слепоочието му под ръба на шапката и възкликна:

— Божичко, главата ти1 Какво се е случило?

Дясното му слепоочие беше потъмняло и подуто.

— Не знам дали сам съм паднал, или са ме бутнали. Едва ли е кой знае колко сериозно, но ужасно боли. — Той докосна едва-едва мястото, намръщи се от болката, превърна гримасата в усмивка и обясни: — Бях на гости, където ме упоиха, и след дванайсет часа се съвзех на пода.

Ефи се пресегна и свали шапката от главата му.

— Ужасно е. Трябва да отидеш на лекар. Не можеш да се разхождаш с такава глава.

— Не е толкоз зле, колкото изглежда. Само главоболието ме измъчва, но предполагам, че причината е повече в упойващите капки. — Той отиде до умивалника, скрит в един шкаф в ъгъла на стаята, и намокри носната си кърпа със студена вода. — Нещо интересно, докато ме нямаше?

— Откри ли къде е мис О’Шонеси, Сам?

— Още не. Нещо ново в мое отсъствие?

— Обадиха се от кабинета на районния прокурор. Иска да те види.

— Той лично ли?

— Така разбрах. Дойде и едно момче да съобщи, че мистър Гътман с удоволствие би се срещнал с теб преди пет и половина.

Спейд спря водата, изстиска кърпата, притисна я към слепоочието си и отиде при Ефи.

— Знам за това. Срещнах го долу и разговорът с мистър Гътман ме докара до това състояние.

— Това ли е въпросният Г., който се обади, Сам?

— Да.

— И какво?…

Загледан в момичето, сякаш не го виждаше, Спейд заговори бавно, като едновременно разсъждаваше:

— Иска нещо, което мисли, че мога да му набавя. Успях да го убедя, че ако не се споразумее с мен преди пет и половина, ще му попреча да го получи. И тогава… ъхъ, сигурен съм… след като му казах, че ще трябва да изчака ден-два, сипа в чашата ми някакъв опиат. Едва ли е допускал, че това ще ме свърши. Знаел е, че след десет-дванайсет часа ще бъда на крака. Значи по всяка вероятност е решил, че ще може да си го набави междувременно без моя помощ, стига да изляза от играта и да не му се пречкам из краката. — Той се озъби недоволно. — От все сърце се надявам да греши. — Погледът му се поизбистри. — Тая О’Шонеси не се ли обади?

Момичето поклати глава и попита:

— Това „нещо“ има ли връзка с нея?

— Има.

— Онова, което той иска, нейно ли е?

— Нейно или на испанския крал. Ефи, ти нали имаше вуйчо, който преподава история или нещо такова в университета?

— Братовчед. Защо?

— Ако осмислим живота му с предполагаема историческа тайна отпреди четири века, можем ли да му имаме доверие, че няма да я раздрънка поне известно време?

— Да, разбира се, много е свестен.

— Чудесно. Вземи си молива и тефтера.

Тя се приготви да пише. Спейд накваси отново кърпата, притисна я към слепоочието си и започна да диктува прав историята на сокола — така, както я чу от Гътман, — като започна с подаръка на Карл V за Ордена и свърши с попадането на птицата в Париж след наплива там на привържениците на различните претенденти за испанския престол. Но само дотам. Малко се позапъна, като стигна до имената на авторите и техните произведения, които Гътман беше цитирал, но успя да постигне някаква звукова прилика. Останалата част от разказа предаде с точността на свикнал да интервюира журналист.

Когато свърши, момичето затвори бележника, вдигна към него пламнало, широко усмихнато лице.

— Божичко, колко интересно! Та това е…

— Да, или е направо нелепо. А сега би ли отишла да го прочетеш на братовчед си и да го попиташ за мнението му? Попадал ли е досега на нещо, което да е свързано по някакъв начин с цялата тази история? Вероятна ли е? Възможно ли е — съществува ли дори най-малката възможност да е вярна? Иди всичко това са бабини деветини? Ако му трябва време, за да провери фактите, добре, само че още сега го попитай какво е личното му мнение. И за бога — накарай го да си трае по въпроса.

— Тръгвам. А ти иди на лекар.

— Първо ще закусим.

— Не, аз ще хапна в Бъркли. Нямам търпение да чуя какво ще каже Тед за тази история.

— Само да не ревнеш, ако ти се изсмее в лицето — предупреди я Спейд.

След като закуси спокойно в „Палас“ и изчете двата сутрешни вестника, Спейд се прибра у дома, обръсна се, изкъпа се, подържа бучки лед на раната и се преоблече.

Сетне се отправи към апартамента на Бриджид О’Шонеси в „Коронет“. Нямаше никой. Нищо не бе пременено, откак бе влизал последния път.

Оттам се запъти за хотел „Александрия“. И Гътман го нямаше. Нямаше ги и останалите обитатели на апартамента — дъщерята на Гътман и Уилмър Кук, неговия секретар. За дъщерята служителите от хотела казаха, че била хубаво, дребно русо момиче на седемнайсет години. Името му било Риа. Спейд научи също така, че всички пристигнали от Ню Йорк преди десет дена и не са се отписали от хотела.

Сетне отиде в „Белведере“ и свари колегата си да закусва в ресторанта.

— Добро утро, Сам. Седни да хапнеш. — Люк зърна слепоочието на Спейд. — Господи, с боздуган ли са те фраснали?

— Благодаря, вече закусих — рече Спейд, докато сядаше, и добави по повод на раната: — Изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Как се държи моят Кайро?

— Излезе не повече от половин час след като ти си тръгна вчера, и оттогава не съм го виждал. Не е спал в хотела.

— Започва да придобива лоши навици.

— Нали знаеш — пусни човек като него из големия град и… Кой те цапардоса, Сам?

— Не беше Кайро. — Спейд се втренчи в сребърния похлупак, който не позволяваше на препечените филийки на Люк да изстинат. — Какво ще кажеш да хвърлим едно око в стаята му, докато го няма?

— Дадено. Знаеш, че за теб съм готов на всичко. — Люк бутна чашата с кафето си встрани, опря лакти на масата и впи поглед в очите на Спейд. — Само дето имам чувството, че ти самият далеч не си готов на всичко за мен и криеш нещо. Честно ми кажи, Сам — какъв е проблемът с този Кайро? Знаеш що за човек съм и спокойно можеш да ми се довериш.

Спейд свали поглед от сребърното похлупаче. Очите му бяха чисти и искрени.

— Познавам те, разбира се, и нищо не крия от теб. Каквото знам, ти го казах още тогава. Работя за него, но някои от приятелчетата му много ме съмняват и затова си имам едно наум.

— Момчето, което изгонихме вчера, от неговите приятели ли беше?

— Да, Сам.

— И някой от тях е видял сметката на Майлс, така ли?

Спейд обаче поклати глава.

— Майлс е убит от Тързби.

— А той самият от кого?

Частният детектив се усмихна.

— Това се пази в голяма тайна, но между нас казано, аз го пречуках. Поне така твърди полицията.

Люк изсумтя и стана с думите?

— Човек никога не може да те разбере какво мислиш, Сам. Хайде, ела да хвърлим въпросното око.

Задържаха се пред рецепцията, колкото Люк да уреди „да ни ударят една жица, ако се появи“, след което се качиха в стаята на Кайро. Леглото му беше гладко оправено, ала хартиите в кошчето за отпадъци, накриво дръпнатите завеси и двата смачкани пешкира в банята показваха, че камериерката още не бе чистила тази сутрин.

Багажът на Кайро се състоеше от квадратен сандък, куфар и пътническа чанта. Тоалетното шкафче в банята беше претъпкано с каква ли не козметика: кутийки, бурканчета, тубички и шишенца с пудри, кремове, мазила, парфюми, лосиони и тоници. В дрешника, над грижливо разтегнати в калъпи три чифта обувки, висяха окачени два костюма и едно палто.

Куфарът и чантата не бяха заключени. Люк успя да се справи със сандъка, докато колегата му претърсваше всичко останало.

— Дотук нищо — обяви Спейд, когато двамата завряха глави в сандъка. И там не откриха нищо интересно.

— Знаем ли какво търсим? — попита Люк докато заключваше квадратния сандък.

— Не. Предполага се, че е пристигнал от Цариград. Искам да се уверя, че е така. Не видях нищо, което да обори тази версия.

— С какво се занимава?

— И това се опитвам да разбера — поклати глава Спейд, прекоси стаята и се наведе над кошчето за отпадъци. — Тук е последната ни надежда.

Извади отвътре някакъв вестник. Очите му светнаха, като видя, че е „Зов“ от предния ден. Беше прегъват на страницата с личните съобщения и рекламите. Огледа я, но нищо не привлече вниманието му. Обърна на отсрещната страница, където бяха финансовите вести, прогнозата за времето, съобщенията за раждания, разводи и смърт. От долния ляв ъгъл липсваше около петсантиметрово парченце от втората колонка.

Непосредствено над откъснатото имаше заглавие с едър шрифт: ДНЕС ПРИСТИГНАХА, а отдолу следваше:

12,20 — „Капац“ от Астория

5,05 — „Хелън П. Дру“ от Грийнуд

5,07 — „Албарадо“ от Бандон

Скъсаното минаваше през следващия ред, от който се четеше само „от Сидней“.

Спейд остави вестника върху масата и пак надникна в кошчето. Откри малко парче амбалажна хартия, къс от въженце, два етикета от нови чорапи, касова бележка от галантериен магазин за покупката на пет чифта мъжки чорапи, а най на дъното — парченце вестник, свито на топче.

Той много внимателно го оправи, разглади го върху масата и го постави там, откъдето беше откъснато. Отстрани пасна безупречно, обаче между горния край и реда, където се четеше „от Сидней“, липсваше около един сантиметър — достатъчно, за да се сместят съобщенията за пристигането на шест или седем кораба. Обърна страницата и видя, че липсващото парче се падаше върху една лишена от смисъл реклама за продажба на недвижимо имущество.

Люк се бе надвесил над рамото му.

— Какво е това? — попита.

— Изглежда, джентълменът се е интересувал от някакъв кораб.

— Е, не знам да има закон, който да му го забрани — рече детективът на хотела, докато Спейд сгъваше вестника и откъснатото парче и ги пъхаше в джоба на палтото си. — Свърши ли?

— Да, Люк, много ти благодаря. Ще ми звъннеш ли, щом се прибере?

— Разбира се.

Спейд се отби в търговския отдел на „Зов“, купи един брой от предния ден и провери какво пише на липсващото парче от вестника, намерен в кошчето на Кайро:

5,17 — „Таити“ от Сидней

6,05 — „Адмирал Пийпълс“ от Астория

8,05 — „Ла Палома“ от Хонконг

8,07 — „Кадопийк“ от Сан Педро

8,17 — „Силверадо“ от Сан Педро

9,30 — „Дейзи Грей“ от Сиатъл

Бавно прочете списъка, подчерта Хонконг с нокът, отряза с джобното си ножче целия списък, пъхна вестника заедно с другия, на Кайро, в кошчето за боклук и се върна в кантората си.

Седна пред бюрото, провери някакъв номер в указателя и вдигна слушалката.

— Ако обичате, Кърни 14-01… Къде е акостирала „Ла Палома“ вчера сутринта, моля ви? — После повтори въпроса. — Да, благодаря.

Натисна вилката с палец, отпусна я и каза — Давънпорт 20-20… Полицейския участък… Там ли е сержант Полхос?… Благодаря… Здравей, Том. Сам Спейд на телефона… Да, опитах се да се свържа с теб вчера следобед… Да, какво ще кажеш да обядваме заедно?… Добре. — Без да махне слушалката от ухото си, пак натисна и освободи вилката — Давънпорт 01–70, моля… Добър ден, обажда се Самюъл Спейд. Вчера сте телефонирали на секретарката ми, че мистър Брайън иска да ме види. Бихте ли го попитали кога ще му е удобно?… Да, Спейд. — Продължителна пауза. — Да… В два и половина? Добре. Благодаря. — Обади се на четвърти номер. — Здравей, мила, дай ми да говоря със Сид… Здравей, Сид. Сам. Имам среща с прокурора в два и половина днес следобед. Би ли звъннал тук в кантората към четири, колкото да се увериш, че не съм закъсал?… По дяволите твоят голф в събота следобед — работата ти е да внимаваш да не ме вкарат в затвора… Добре, Сид. Дочуване.

Бутна телефона встрани, прозя се, протегна се, опипа подутото слепоочие, погледна часовника, сви една цигара и я запали. Когато Ефи влезе в стаята, той пушеше лениво.

Момичето беше усмихнато, с блеснали очи и пламнали бузи.

— Тед каза, че е напълно вероятно — започна да докладва. — И дори се надява да е истина. Каза, че не е специалист по този период, но имената и датите са верни и никой от авторите не е отявлен фалшификатор. Много е възторжен.

— Това е добре, стига от прекален възторг да не пропусне да забележи, че е лъжа и измама.

— Кой, Тед? Никога! Той е много добър специалист и подобна грешка е изключена.

— Да, знам, в рода Перин всички са изключителни — включително ти самата и саждите на носа ти.

— Преди всичко той не е Перин, а Кристи. — Ефи се наведе да види носа си в огледалцето на пудриерата, която извади от ръчната си чантичка. — Сигурно е от пожара — каза, докато триеше саждите с носната си кърпичка.

— Да не би съвместният възторг на Перин и Кристи да е подпалил Зъркли?

Тя му се изплези и напудри носа си с розово пухче.

— Като се връщах, един кораб се беше запалил и вятърът издуха целия пушек върху нашия ферибот. Теглеха го на буксир.

Спейд опря ръце на облегалките на стола си.

— Минахте ли достатъчно близо, че да видиш името на кораба? — попита той.

— Да. „Ла Палома“, Защо?

— Да пукна, ако знам, сестричке — засмя се печално детективът.