ЛЕВАНТИНЕЦЪТ

Спейд не погледна пистолета. Вдигна ръце, облегна се назад и сплете пръсти на тила си. Очите му останаха впити в мургавото лице на Кайро, без да изразяват нищо.

Левантинецът се прокашля, като че се извиняваше, и се усмихна нервно с леко пребледнели устни. Тъмните му очи бяха влажни, свенливи и много прями.

— Възнамерявам да претърся кантората ви, мистър Спейд. Предупреждавам ви, че ако се опитате да ми попречите, несъмнено ще ви застрелям.

— Ами хайде, давайте — изрече Спейд с глас, безстрастен като лицето му.

— Ще ви помоля да станете — нареди мъжът с пистолета, като продължаваше да сочи с него широките плещи на Спейд. — Трябва да се уверя, че не сте въоръжен.

Спейд стана и бутна стола назад. Кайро го заобиколи и прехвърли пистолета от дясната ръка в лявата. Повдигна полите на сакото на Спейд и надникна под тях. Пъхна дясна ръка под мишницата му, като опираше пистолета в гърба му, и го потупа по гърдите. В този миг лицето на левантинеца се оказа на петнайсетина сантиметра зад десния лакът на детектива. Лакътят се отпусна внезапно надолу и Спейд рязко се извъртя. Лицето на Кайро отскочи назад, но не достатъчно: кракът на детектива, забит в лачената обувка на по-дребния мъж, го бе приковал в обсега на лакътя, който го фрасна малко под скулата и така го олюля, че ако Спейд не го бе настъпил здраво по крака, левантинецът неминуемо щеше да падне. Лакътят на детектива продължи траекторията си покрай изуменото мургаво лице. Ръката на Спейд се изпъна и удари пистолета. Кайро го пусна още щом детективът го докосна. В ръката на Спейд изглеждаше като детска играчка.

За да се извърне на сто и осемдесет градуса, Спейд отмести крак от обувката на Кайро. С лявата ръка го хвана за реверите и го повдигна — зелената връзка с рубинената игла изскочи над кокалчетата му, — докато дясната прибираше отнетото оръжие в джоба на сакото. Жълто-сивите му очи бяха мрачни. Лицето му бе сковано, устата — намусена.

Лицето на Кайро бе изкривено от болка и огорчение. В тъмните му очи проблясваха сълзи. Кожата му придоби оловен цвят — с изключение на бузата, зачервена от лакътя на Спейд. Като хвана левантинеца за реверите, детективът бавно го извъртя и го бутна назад до стола, в който седеше допреди малко. Изразът на болка върху оловносивото лице на Кайро се смени с озадаченост. Изведнъж Спейд се усмихна. Нежно, почти замечтано. Дясното му рамо се повдигна няколко сантиметра. Прегънатата му дясна ръка също. Юмрукът, китката, ръката, сгънатият лакът — всичко бе сякаш едно твърдо цяло, задвижвано единствено от по-гъвкавото рамо. Юмрукът се вряза в лицето на Кайро, покри за миг едната страна на брадичката му, ъгълчето на устата и по-голямата част от бузата, между скулата и челюстта.

Кайро затвори очи и припадна.

Спейд пусна безжизненото тяло в стола, където то се разпльосна с разперени ръце и крака, а главата се полюляваше назад върху облегалката с отворена уста.

Детективът взе да изпразва един по един джобовете на безжизнения мъж — методично, като местеше отпуснатото тяло — и трупаше съдържанието им върху бюрото. Когато обърна всичко, седна на въртящия се стол, сви си цигара, запали я и започна да изучава плячката. Разглеждаше всичко сериозно, старателно, без да бърза.

Имаше голям портфейл от тъмна мека кожа. Вътре намери триста шейсет и пет долара в какви ли не деноминации, три банкноти от по пет английски лири, гръцки паспорт с множество визи на името на Кайро и с неговата снимка, пет сгънати нежнорозови хартийки, целите изписани като че на арабски, криво изрязано съобщение от вестник за намирането на труповете на Арчър и Тързби, снимка на мургава жена с нагли, жестоки очи и нежна, отпусната уста, голяма копринена носна кърпа, пожълтяла от времето и леко протрита на сгъвките, тънка пачка от луксозните визитни картички на мистър Джоуел Кайро и билет за място в първите редове на театър „Гиъри“ за същата вечер.

Освен портфейла имаше три копринени кърпички в ярки цветове и ухаещи на вече познатия френски одеколон, платинен швейцарски часовник на платинено-златна верижка, към другия край на която бе прикачена крушовидна висулка от бял метал, шепа американски, английски, френски и китайски монети, ключодържател с пет-шест ключа, автоматична писалка от сребро и оникс, метално гребенче в кожен калъф, пиличка за нокти — също в кожен калъф, малък уличен указател на Сан Франциско, квитанция за багаж, издадена от презокеански параход, полупразно пакетче бонбони-виолетки, визитна картичка на застрахователен агент от Шанхай и четири листа хартия за писма от хотел „Белведере“. Върху единия с дребни четливи букви бе изписано името на Самюъл Спейд и адресите на кантората и апартамента му.

След като разгледа внимателно всички предмети (дори отвори задния капак на часовника, за да се увери, че вътре няма нищо скрито), Спейд се наведе над припадналия, хвана с два пръста китката му и провери пулса. Сетне я пусна, настани се удобно в стола си, сви още една цигара и я запали. Докато пушеше, лицето му бе толкова неподвижно и замислено, с изключение на леки безцелни помръдвания на долната устна, че изглеждаше чак глуповато; ала след малко, когато Кайро се размърда, простена и клепките му затрепкаха, лицето на Спейд стана любезно, а в очите и ъглите на устата се появи зачатък на дружеска усмивка.

Джоуел Кайро се пробуждаше бавно. Първи се отвориха очите му, но трябваше да измине цяла минута, за да могат да се фокусират върху някаква точка на тавана. Сетне затвори уста и преглътна. Последва затруднено издишване през носа. Придърпа единия си крак и обърна нагоре с дланта ръката, лежаща върху бедрото. Надигна глава от облегалката на стола, огледа замаяно стаята, зърна Спейд и побърза да седне изправено. Отвори уста да каже нещо, стресна се и вдигна ръка към мястото, където го бе улучил юмрукът на детектива. То вече бе цветисто синьо.

— Можех да ви застрелям, мистър Спейд — произнесе през зъби, превъзмогвайки болката.

— Можехте — съгласи се Спейд.

— Но не го сторих.

— Знам.

— Тогава защо ме ударихте, след като вече бях обезоръжен?

— Моля за прошка — дари го с вълчата си усмивка Спейд. — Но представете си колко бях разочарован, като разбрах, че предложението за петте хиляди е било въздух под налягане.

— Грешите, мистър Спейд. То беше и продължава да е съвсем истинско.

— Ами! — изненадата на Спейд също беше съвсем истинска.

— Готов съм да заплатя пет хиляди долара за статуетката. — Кайро свали ръка от обезобразеното си лице и отново придоби стегнатия си делови маниер. — У вас ли е?

— Не.

— Щом като не е тук — вежливо изрази той недоверието си, — защо тогава рискувахте сериозна телесна повреда единствено за да ми попречите да претърся помещението?

— Значи според вас трябва да седя мирно и да се оставя на всеки срещнат да ми размахва пищов под носа? — Спейд щракна с пръсти към вещите на Кайро, струпани на бюрото му. — Имате и домашния ми адрес. Бяхте ли вече там?

— Да, мистър Спейд. Готов съм да заплатя пет хиляди долара, за да получа обратно статуетката, но съгласете се, че е напълно естествено да се опитам, ако е възможно, да спестя на собственика тези разноски.

— Кой е той?

Кайро поклати глава и се усмихна.

— Нали ще ми простите, че няма да отговоря на този въпрос.

— Мислите ли? — Спейд се наклони напред и се усмихна през стиснати зъби. — Аз ви държа в ръцете си, Кайро. Сам влязохте тук и се забъркахте — достатъчно, що се отнася до полицията — в снощните убийства. Така че сега или ще ми играете по свирката, или…

Усмивката на Кайро бе сдържана, невъзмутима.

— Преди да пристъпя към каквито и да било действия, направих доста обстойна справка за вас — изрече той. — И се уверих, че сте прекалено разумен, за да допуснете някакви странични съображения да се намесят във финансово изгодни за вас операции.

Спейд сви рамене.

— Къде са тези операции?

— Предложих ви пет хиляди долара за…

Детективът потупа портфейла на Кайро с опакото на ръката си.

— Тук няма и намек за пет хиляди долара. Приказвате си врели-некипели. Със същия успех можете да ми предложите един милион за доставката на лилав слон, само че каква полза?

— Ясно, разбирам — замислено изрече Кайро, извил очи към тавана. — Желаете да получите някакво уверение за моята искреност. — Той докосна зачервената си долна устна с връхчето на пръста си. — Какво ще кажете за нещо като аванс?

— Дадено.

Кайро посегна към портфейла си, поколеба се, отдръпна ръка и попита:

— Бихте ли приели, да кажем, сто долара?

Спейд взе портфейла, извади сто долара, намръщи се, рече:

— Я по-добре да ги направим двеста. — И ги направи.

Кайро нищо не каза.

— Първото ви предположение беше, че птицата е у мен — продължи Спейд отсечено, след като прибра двестата долара в джоба си и хвърли портфейла обратно върху бюрото. — В него няма и капка истина. Какво е второто?

— Че знаете къде е или ако не съвсем, то поне как да я набавите.

Спейд нито отрече, нито потвърди думите му. Той сякаш не ги чу.

— Какво доказателство можете да ми представите, че вашият човек е собственикът?

— За жалост почти никакво. Но мога да ви кажа следното: никой не може да ви представи достоверни доказателства, че е собственик. А ако знаете за цялата работа толкова, колкото предполагам — в противен случай не бих се намирал тук, — тогава трябва да ви е известно, че начинът, по който му бе отнета птицата, доказва недвусмислено правото му да я притежава — във всеки случай много повече, отколкото Тързби.

— Ами дъщеря му? — попита Спейд.

От възбуда очите на Кайро се разтвориха широко, лицето му поаленя, гласът му се извиси пискливо:

— Собственикът не е той!

— Аха — рече детективът тихо и двусмислено.

— Значи той е тук сега, в Сан Франциско? — продължи Кайро не толкоз пискливо, но все така възбудено.

Спейд премига сънливо и предложи:

— Може би за всички ни ще е най-добре, ако свалим картите.

Левантинецът трепна и си възвърна спокойствието.

— Аз пък не съм на това мнение. — Гласът му бе станал почтителен. — Ако знаете повече от мен, ще се възползувам от вашата осведоменост, а вие ще спечелите пет хиляди долара. Ако не знаете нищо, значи съм сбъркал, като съм дошъл при вас, и да постъпя както предлагате, би означавало само да задълбоча грешката си.

Спейд кимна безразлично, махна към предметите върху бюрото си и рече:

— Приберете си нещата. — Сетне добави, докато Кайро ги пъхаше по джобовете си: — От само себе си се разбира, че докато търся тази ваша птица, ще ми плащате разноските, а щом я намеря — чисти пет хиляди.

— Да, мистър Спейд. Тоест пет хиляди долара без аванса, който получихте. Пет хиляди ще бъде цялата сума.

— Точно така. Освен това работата ми ще бъде изцяло в рамките на закона. — Лицето на Спейд беше напълно сериозно, с изключение на бръчиците в ъгълчетата на очите му. — С други думи, не ме наемате да върша убийства или кражби с взлом, а само да ви я върна по честен и законен път.

— Стига да е възможно — съгласи се Кайро. Лицето му също беше сериозно, с изключение на очите. — И при всяко положение — много дискретно. — Той стана и взе шапката си. — Ако пожелаете да се свържете с мен, аз съм отседнал в хотел „Белведере“, стая 635. Уверен съм, че и двамата ще бъдем облагодетелствувани от деловата си връзка, мистър Спейд. — След кратко колебание: — Мога ли да получа обратно пистолета си?

— Разбира се. Бях забравил.

Спейд извади оръжието от джоба на сакото си и го подаде на Кайро. Кайро го насочи към гърдите му.

— Ще ви помоля да поставите ръце върху бюрото и да не мърдате — каза най-сериозно. — Възнамерявам да претърся кантората ви.

— Да пукна дано! — възкликна детективът. Сетне се засмя гърлено — Добре, хайде! Давайте! Няма да ви попреча.

Загрузка...