Маунтолив

X

Синкавият александрийски сумрак още не се беше спуснал над тях.

— Но ти… как да кажа?… Наистина ли си хлътнал по нея, а, Несим? Разбира се, знам как упорито я преследваш, пък и тя е наясно какво си си наумил.

На фона на прозореца златистата глава на Клия не помръдна, очите й не се откъснаха от рисунката с креда, която правеше в момента. Беше почти готова — само още няколко щриха, нахвърляни бързо и със замах, и можеше да освободи модела си. Несим беше облякъл пуловер на райета, за да й позира. Лежеше върху неудобното й малко канапе, държеше китара, на която не можеше да свири, и изглеждаше сериозен, дори навъсен.

— Как се произнася думата „любов“ на александрийски? — изпусна най-накрая едва доловимо. — Това е въпросът. Като безсъние, самота, bonheur, chagrin93… не искам да я наранявам, Клия, нито да я дразня. Но чувствам, че някак или в нещо тя сигурно се нуждае от мен, както и аз от нея. Кажи ми, Клия. — Той знаеше, че лъже. Но Клия не знаеше.

Тя поклати глава подозрително, с внимание, все още приковано към рисувателния лист, и сви рамене.

— Като човек, който обича и двама ви, аз бих се радвала най-много. И наистина й поговорих, както ме беше помолил, опитах се да я предизвикам, да опипам почвата. Стори ми се безнадеждно. — Дали наистина е точно така, запита се Клия. Тя имаше склонност да се предоверява на всичко, което й казваха хората.

— Престорена гордост? — попита той рязко.

— Ами тя се изсмя отчаяно и — Клия изимитира жест на безнадеждност — направи така! Според мен си дава сметка, че е била разголена докрай пред очите на всички с тази книга „Нрави“. Смята, че вече никой и никога не би могъл да има спокойствие с нея! Или поне така твърди.

— Че кой иска такова нещо?

— Тя смята, че ти например. Но, разбира се, става дума и за твоето обществено положение. И в края на краищата, тя все пак е еврейка. Постави се на нейно място. — Клия се умълча за миг, после добави със същия отнесен глас: — Ако тя изобщо има нужда от теб, то е, за да използва парите ти и да продължи да търси детето си. Но е твърде горда, за да ти го каже. Но… ти си чел „Нрави“. Защо трябва да се повтарям.

— Никога не съм чел „Нрави“ — каза той разпалено — и тя знае, че никога няма да я прочета. Вече й го казах. О, Клия, скъпа! — Той въздъхна. И това беше още една лъжа.

Клия млъкна, усмихна се и се загледа в мургавото му лице. После продължи да работи, като разтри с палец ъгъла на рисунката, и промълви:

— Chevalier sans peur и така нататък.94 Съвсем в твой стил, Несим. Но нужно ли е да идеализираш нас, жените? Държиш се като дете, особено пък за александриец.

— Никого не идеализирам, много добре знам колко мрачна, луда и лоша е тя. То кой ли не знае? И нейното минало, и нейното настояще… са известни на всички. Работата е там — усещам, че тя ще подхожда идеално на собствената ми…

— На собствената ти какво?

— Пресъхнала душа — каза той неочаквано, завъртя се на една страна, после се усмихна и намръщи едновременно. — Да, понякога си мисля, че никога няма да мога да се влюбя истински, преди майка ми да умре, а тя е все още сравнително млада. Кажи, Клия!

Тя пак поклати русата си глава — бавно, умислено. Дръпна си от цигарата, която гореше в пепелника до триножника, и отново се приведе напред да довърши рисунката си.

— Е? — попита Несим. — Ще я видя тази вечер и ще направя всичко възможно да я накарам да ме разбере.

— Не каза: „да я накарам да ме обикне“!

— Има ли начин?

— Ако не е в състояние да обича, не би било честно да се преструва.

— То и аз не знам дали съм в състояние. Не разбираш ли, ние и двамата сме ames veuves95 по някакъв странен начин?

— О, ла-ла! — извика Клия и се усмихна, но не му повярва.

— Известно време любовта ни може да остане инкогнито и за нас двамата — продължи той и се намръщи срещу стената, после стисна зъби. — Но я има. Ще се опитам да я накарам да го проумее. — Прехапа устни. — Наистина ли имам загадъчен вид? — Всъщност искаше да каже: „Успявам ли да ви измамя?“

— Ето, пак мръдна — скара му се тя, но след миг продължи с тих глас: — Да. Загадка има. Твоята страст звучи толкова voulue96. Besoin d’aimer без besoin d’etre aime?97 По дяволите! — Той пак беше мръднал. Тя се подразни и спря да рисува, готова да го скастри, когато погледът й падна върху часовника на полицата над камината. — Време е да тръгваш — каза. — Не бива да я караш да те чака.

— Добре — отвърна той рязко, стана, свали пуловера и си сложи сакото с безупречна кройка, попипа в единия джоб за ключовете от колата и се обърна да си върви. После се сети нещо и на бърза ръка приглади тъмната си коса назад, застана някак припряно пред огледалото, като се опитваше да си представи как ще изглежда в очите на Жюстин. — Много ми се иска да й кажа точно това, което мисля. Вярваш ли в любовния контакт при онези, чиито души още не са узрели за любов? Tendresse срещу amour-passion98, а, Клия? Ако Жюстин имаше родители, щях да я купя от тях, без да ми мигне окото. Ако беше на тринайсет години, тогава нямаше да има нито какво да каже, нито какво да почувства, нали?

— Тринайсет! — повтори Клия с отвращение, потрепери и подръпна сакото му отзад, защото се беше набръчкало на гърба.

— А може би — продължи той иронично, — да се чувствам нещастен е неизбежно за мен… Ти как мислиш?

— Но, от друга страна, си готов да вярваш в страстта. Нали? — Така е… но…

Той пусна чаровната си усмивка и махна безпомощно във въздуха — жест отчасти на примирение, отчасти на раздразнение.

— О, не ми помагаш — каза. — А ние всички очакваме да ни просветиш.

— Върви — каза му Клия, — писна ми от тази тема. Преди това ме целуни.

Двамата се прегърнаха и тя му пошепна:

— Късмет. — А Несим процеди през зъби:

— Трябва да престана да те разпитвам като дете. Това е някакъв абсурд. Трябва да действам по-решително. — Той удари свития си юмрук в дланта на ръката си, а тя се учуди от това ожесточение у един иначе сдържан човек.

— Ами — започна и го погледна учудено със сините си очи — това е вече нещо ново! — И двамата се изсмяха.

Той притисна лакътя й, обърна се и с лекота се спусна по смрачаващото се стълбище. Огромната кола реагира на шофьорското му умение с пъргав подскок и пое в такт с предупредителния клаксон надолу по Саад Заглул, прекоси трамвайните релси и полетя по склона към морето. Говореше си тихичко на арабски. По всяка вероятност тя вече чакаше в мрачното фоайе на хотел „Сесил“, поставила облечените си в ръкавици ръце върху чантичката, загледана през витрината към морето, което се плискаше и разливаше, прииждаше и отстъпваше оттатък малкия градски площад със зелената преграда от палми, които плющяха и се превиваха със скърцане като отпуснати корабни платна.

След като зави зад ъгъла, пред очите му изникна поела към северната част на града парцалива процесия; носеха ярки знаменца, обстрелвани от ситните дъждовни капки, примесени с пръски от пристанището; всичко се ветрееше във влудяващ ритъм. Монотонното песнопение и звукът на триангулите99 отекваха във въздуха колебливо. Демонстративно ядосан, той излезе от колата, заключи я и нервно погледна часовника си, след което изтича на бегом последните сто метра до облите стъклени врати, през които се озова в декадентската тишина на огромното фоайе. Прекрачи, останал без дъх, но напълно овладян. Обсадата на Жюстин продължаваше вече няколко месеца. Как ще приключи — дали с победа или поражение?

Спомни си думите на Клия: „Според мен такива създания изобщо не са човешки същества. Ако живеят, то е само защото пребивават в човешка обвивка. Но, от друга страна, всеки обсебен от една-единствена господстваща страст представлява същата картинка. За повечето от нас животът е хоби. Но тя изглежда като напрегнато и изчерпателно картинно изображение на природата в най-повърхностния й и най-напорист вид. Тя е обсебена — а обсебените не могат нито да учат, нито да бъдат поучавани. Това обаче не я прави по-малко прекрасна в очите на простосмъртните. Скъпи ми Несим — от коя гледна точка възнамеряваш да я приемеш?“

Все още не знаеше, все още двамата само си партнираха и говореха на различни езици. Това можеше да продължи вечно, помисли си той отчаяно.

Бяха се срещали повече от веднъж, ала официално, като бизнес партньори, за да обсъждат въпроса за брака си с безпристрастието на александрийски брокери, които планират сливането на две памучни предприятия. Но в този град нещата се правят така.

С жест, който сам схващаше като характерен за себе си, той й беше предложил голяма сума пари с думите: „В случай че имущественото неравенство те затруднява да вземеш решение, предлагам да ти направя подарък за рождения ден, който ще ти даде възможност да гледаш на себе си като напълно независима личност — просто жена, просто Жюстин. Това омразно нещо, което непрекъснато се прокрадва в мислите на хората от този град, то трови всичко! Нека да се освободим от него, преди да решаваме каквото и да било.“

Но това не проработи или по-скоро провокира единствено обида и пълно недоумение: „Това значи ли, че наистина искаш да спиш с мен? Дадено. О, Несим, готова съм да направя всичко за теб.“ Това го отврати и разсърди. Почувства се безпомощен. Май този начин на действие не предлагаше изгледи за успех. Но ето че ненадейно, след миг размишление, видя истината като блеснала светкавица. И изненадан си прошепна наум: „Ето защо не ме разбира, защото не съм докрай честен.“ Призна си, че макар и в началото да е бил подтикнат от страстта си, всъщност не можеше да измисли друг начин да привлече вниманието й освен — първо, като й направи паричен подарък (уж да я накара да се почувства „свободна“, но всъщност за да се опита да я обвърже), а после, когато отчаянието му нарасна още повече, си даде сметка, че нищо не може да направи, освен изцяло да се остави на благоволението й. В известен смисъл това си беше чиста лудост — но не можеше да измисли друг начин, по който да й внуши онова чувство на обвързаност, върху което се градят всички останали връзки. Така едно дете може понякога да навреди на себе си, като изисква майчина любов и внимание, от които си въобразява, че не получава достатъчно.

— Виж — каза й той с нов, разтреперан глас и на мига пребледня. — Искам да бъда съвсем откровен. Истинският живот не ме интересува. — Устните му трепереха заедно с гласа. — По-скоро си представям връзка, в известен смисъл далеч по-близка от всичко, което страстта може да предложи — връзка на общи вярвания. — Тя се почуди за миг дали пък той не изповядва някаква странна нова религия и дали изобщо има предвид това. Зачака с интерес, забавляваше се, макар и леко обезпокоена, като го гледаше колко силно е разчувстван.

— Искам да споделя нещо, което — ако се разчуе — може да нанесе непоправима щета на мен и семейството ми, както и на каузата, на която служа. Искам да се поставя изцяло в твоята власт. Нека предположим, че и двамата сме вече неспособни да обичаме… Искам да те помоля да станеш част от една опасна…

Най-странното бе, че когато той започна да говори по този начин и за нещата, които най-много занимаваха мислите му, тя изведнъж взе да се интересува и за пръв път забеляза истинския мъж в него. За пръв път той успя да я накара да откликне, сякаш дръпна някаква нейна струна с помощта на изповед, която, парадоксално, беше всичко друго, но не и изповед на сърцето. За най-голяма своя изненада, разочарование и задоволство тя си даде сметка, че той я моли не просто да сподели леглото му, а целия му живот, както и мономанията, върху която бе изграден. Само един творец би могъл да й предложи такъв странен и безкористен договор, но никоя жена не може да откаже на подобно предложение. Той искаше ръката й не за да се ожени за нея (тук лъжите му впоследствие създадоха недоразумение), а за да му стане партньорка във верността му към неговия господстващ демон. В най-строгия смисъл на думата, това беше единственото значение, с което отъждествяваше думата „любов“. Започна бавно и спокойно, събра страстните си мисли, след като вече беше решил да й каже, строяваше думите си, подреждаше ги внимателно, използваше ги пестеливо.

— Ти знаеш, всъщност всички ние знаем, че нашите дни са преброени, след като французите и англичаните изгубиха контрола си над Близкия изток. Ние, чуждестранните общности, и всичко, което сме постигнали, постепенно ще бъдем пометени от арабската вълна, погълнати от мюсюлманския потоп. Някои от нас се опитват да го спрат: арменците, коптите, евреите и гърците тук, в Египет, докато другаде вече също се организират за целта. Аз съм се ангажирал с голяма част от работата тук… За да се защитим, това е, за да защитим живота си, както и правото да принадлежим на това място. Ти го знаеш, всички го знаят. Но за онези, които виждат малко по-напред в историята…

Тук той пусна една крива усмивка, грозна усмивка с едва доловима следа на самодоволство в нея.

— Онези, които умеят да виждат по-напред, знаят, че това е игра на сенки. Ние никога няма да успеем да опазим мястото си в този свят, ако нямаме подкрепата на нация, достатъчно силна и цивилизована, която да доминира в региона. Колкото и да обичаме Франция и Англия, тяхното време изтече. Кой тогава би могъл да дойде на тяхно място? — Пое си дълбоко дъх и млъкна, после долепи длани и ги стисна между коленете си, сякаш се канеше да изстиска до капка непроизнесената мисъл — бавно и разточително като от мокра гъба. После продължи шепнешком:

— Има само една нация, която може да определи бъдещето на всичко в Близкия изток. На всичко — и по силата на парадокса, дори равнището на живот на най-бедните мюсюлмани ще зависи от нея, от нейната сила и ресурси. Жюстин, разбираш ли за какво говоря? Трябва ли да кажа името й? Или, може би, ти не се интересуваш от тези неща? — Той й хвърли сияйна усмивка. Погледите им се срещнаха. Седяха и се гледаха в очите така, както само страстно влюбените могат да се гледат. Никога не я беше виждал толкова пребледняла, толкова превъзбудена, а цялата й мобилизирана интелигентност озаряваше лицето й.

— Трябва ли да я споменавам? — настоя той по-настъпателно. И изведнъж тя издиша затаения си дъх, поклати глава и прошепна една-единствена дума:

— Палестина.

Настъпи глухо мълчание, докато той я гледаше с победоносно въодушевление.

— Значи не съм сбъркал — каза накрая и тя мигом разбра какво има предвид: че неговата формулирана в продължение на месеци преценка за нея не се е оказала погрешна. — Да, Жюстин, Палестина. Ако евреите успеят да извоюват свободата си, тогава всички ще можем да си отдъхнем. Това е единствената надежда за нас… онеправданите чужденци. — Той произнесе думата с леко, но доловимо огорчение. С треперещи пръсти двамата бавно запалиха по цигара и издухаха дима един към друг, обвити в нова атмосфера на покой и разбирателство. — Цялото ни състояние отиде в подготовката на борбата, която ще започне там — каза приглушено. — Всичко зависи от нея. Тук, разбира се, ние не стоим със скръстени ръце, но това ще ти обясня по-нататък. Англичаните и французите ни помагат, не виждат в това нищо лошо. Съжалявам ги. Те са истински нещастници, защото вече нямат воля да се борят, нито дори да мислят. — Каза го с яростно презрение, но и със сдържано съжаление. — Но при евреите — виж, там има нещо младо: битката за Европа насред прогнилите блата на една умираща раса. — Той млъкна, но ето че след миг произнесе ясно и звънко: — Жюстин. — Бавно и умислено двамата протегнаха ръце един към друг едновременно. Студените им пръсти се сключиха, стиснаха се до болка. Върху лицата им грееше ликуващата непобедимост на каузата, грееше застрашително!

Представата й за него изведнъж се преобрази. Сега вече озарена от ново и страховито величие. Докато пушеше и го наблюдаваше, видя друг човек на мястото му — авантюрист, корсар, който си играе с живота и смъртта на хората; а и властта му, властта на парите му представляваше нещо като трагичен фон на кроежите му. В същия миг си даде сметка, че той изобщо не забелязва онази Жюстин, която се отразяваше в блестящите огледала, гравирана в разкошни тоалети и изрисувана с грим, а нещо по-скъпо на сърцето му и от страстна метреса.

Това, което й предлагаше, беше фаустовско съзаклятие. Но имаше и още нещо, по-изненадващо: за пръв път тя усети тръпката на желанието у себе си, в слабините на това отритнато, сякаш за пръв път завладяно тяло, на което досега бе гледала единствено като на средство за удоволствия, огледално отражение на действителността. Неочаквано я обзе похотлив копнеж да спи с него — не, по-скоро с намеренията му, мечтите му, маниите му, парите му, смъртта му! Сякаш чак сега бе успяла да проумее същността на любовта, която й предлага — изцяло негова, единственото му съкровище, тази жалка политическа кауза толкова отдавна и така мъчително съзряла в сърцето му, че беше изтласкала всеки друг подтик или желание. Ненадейно се почувства така, сякаш емоциите й бяха уловени в огромна паяжина, впримчени от закони, които съществуваха под нивото на съзнателната й воля, под желанията й, под самоунищожителните приливи и отливи на човешката й същност. Пръстите им стояха сключени, като звъннал музикален акорд, черпеха енергия от силата, която преминаваше като ток през телата им. Само като го чу да казва: „Сега целият ми живот е в твоите ръце“, това възпламени мозъка й, а сърцето й взе да се блъска лудешки в гърдите й.

— Трябва да тръгвам — каза, обзета от нов ужас, какъвто никога преди това не беше изпитвала, — наистина трябва да вървя. — Почувства се неуверена и крехка, вече заразена от примамливостта на власт по-силна от всяко физическо привличане.

— Благодаря ти, Боже — измънка той под носа си и повтори: — Благодаря ти, Боже. — Най-накрая всичко се реши.

Но облекчението, което изпита, беше примесено с ужас. Как така най-сетне успя да превърти ключа в ключалката? Жертвайки истината, поставяйки се изцяло във властта на нейното благоволение. Това неблагоразумие беше единственият път, който все още стоеше открит. Беше принуден да тръгне по него. Но освен това подсъзнателно знаеше, че ориенталката не е сладострастна жена в европейския смисъл на думата, у нея няма нищо сладникаво, нищо сантиментално. Колкото и да отрича, нейната истинска страст са властта, политиката и богатството. Сексът тиктака в ума й, но движенията му се подгряват от кинетичната бруталност на парите. В своя отговор за общи действия Жюстин се оказа по-вярна на себе си от всеки друг път, откликвайки точно както цветето реагира на светлината. И тогава, докато двамата разговаряха тихо и безпристрастно, главите им се приближиха една към друга като цветя и тя най-накрая успя да каже — мехлем за слуха му:

— О, Несим, никога не съм предполагала, че ще се съглася. Откъде знаеш, че съществувам единствено за онези, които вярват в мен?

Той се втренчи в лицето й, разчувстван и малко уплашен, тъй като разпозна у нея безусловното покорство на ориенталския дух — абсолютното женско покорство, което представлява една от най-могъщите сили в света.

Излязоха навън, отидоха заедно до колата и изведнъж Жюстин се почувства съвсем отмаляла, сякаш отнесена навътре в океана и оставена там на произвола на съдбата.

— Не знам какво повече да кажа.

— Нищо. Трябва да започнеш да живееш. — Парадоксите на истинската любов са безкрайни. Тя се почувства така, сякаш някой я беше зашлевил през лицето. Влезе в най-близкото кафене и си поръча чаша горещ шоколад. Изпи го с треперещи ръце. После среса косата си и пооправи лицето си. Знаеше, че красотата й беше само рекламен афиш, и затова поддържаше нейната свежест, макар и с пренебрежение.

Няколко часа по-късно, вече седнал зад бюрото си, Несим се замисли за миг, после вдигна слушалката на лъскавия си телефон и набра номера на Каподистрия.

— Да Капо — произнесе глухо, — спомняш ли си моето намерение да се оженя за Жюстин? Всичко е наред. Вече имаме нов съюзник. Искам ти пръв да го оповестиш пред комитета. Мисля, че сега няма да се държат резервирано с мен само защото не съм евреин. Ето, ще се женя за еврейка. Какво ще кажеш? — Заслуша се нетърпеливо в иронично поднесените поздравления на приятеля си. — Това е безочливо — отвърна му хладно накрая, — да си мислиш, че не съм мотивиран от чувства, а само от намерения. Като стар приятел, трябва да те предупредя да не ми държиш такъв тон. Моят личен живот и моите лични чувства са си моя работа. Ако по някаква случайност съвпадат с други мои съображения, толкова по-добре. Но би било несправедливо да ме смяташ за безчестен човек. Аз я обичам. — Направо му призля, докато изричаше тези думи: призля му от обзелата го ненавист към себе си. Въпреки това думата беше съвършено точна — обичам.

Много бавно върна слушалката на мястото й, като че ли тежеше цял тон, и се загледа в отражението си в полираното бюро. Казваше си наум: „Всичко онова, което аз не съм като мъж, това си въобразява тя, че може да обича в мен. Ако нямах тези си планове, които да й предложа, щях да стоя и да я моля още цял век. Какво е значението на тази малка дума от пет букви, която разбъркваме в ума си и хвърляме като зарчета — любов?“ Задушаваше се от презрение към себе си.

Същата нощ тя пристигна неочаквано в голямата къща точно когато часовниците удряха единайсет. Той не си беше легнал, седеше облечен до камината и подреждаше документите си.

— Защо не се обади по телефона? — извика с изненада и задоволство. — Прекрасно!

Тя стоеше на прага умълчана и сериозна; остана така, докато слугата, който я беше въвел, не се оттегли. После тръгна напред и остави кожената наметка да се свлече по раменете й. Прегърнаха се страстно, безмълвно. После го погледна в лицето, огряно от камината, което й се стори едновременно ужасено и въодушевено, и каза:

— Сега, Несим Хоснани, най-накрая те опознах. — Любовта е във всяко отношение конспирация. Силата на богатството и на козните — помощници на страстта — не й даваше мира. Грейналото й лице изразяваше невинност, типична за онези, които отдават живота си на религията!

— Дойдох да чуя твоите напътствия, по-нататъшните ти указания — каза му тя. Несим беше като преобразен. Изтича нагоре по стълбите до малкия си сейф и се появи отново с големите папки на водената кореспонденция, сякаш да й потвърди, че е честен, че истинността на думите му може да бъде доказана тук и сега, на място. И ето го, вече й разкриваше нещо, което нито майка му, нито брат му знаеха — степента на неговото съучастие в Палестинската конспирация. Бяха клекнали край огъня и останаха да разговарят почти до сутринта.

— От всичко това ще разбереш какви са моите съвсем конкретни притеснения. Ти обаче можеш да се справиш с тях. Преди всичко това са съмненията и колебанията на Еврейския комитет. Искам ти да говориш с тях. Според тях има нещо подозрително в това, че един копт ги подкрепя, докато местните евреи стоят настрана от страх да не изгубят доброто си име пред египетските власти. Жюстин, трябва да разсеем тези подозрения. Ще отнеме още известно време, докато натрупаме оръжейни запаси. А и всичко трябва да се пази в тайна от нашите доброжелатели тук, англичаните и французите. Знам, че ровят упорито, за да открият нещо повече за мен и за моята нелегална дейност. Но засега, така си мисля, нямат конкретни подозрения. Ала сред всички тях има двама души, които пряко ни засягат. Връзката на Дарли с дребната Мелиса е една от невралгичните точки. Както вече ти казах, тя беше любовница на стария Коен, който умря тази година. Той беше главният ни агент по оръжейните доставки и знаеше всичко за нас. Дали й е казал нещо? Това не знам. Другата личност, още по-неясна, е Пърсуордън; той, разбира се, е от политическия екип на посолството. Двамата сме големи приятели и всичко останало, но… Не съм наясно какви подозрения храни. Ако е необходимо, трябва да го забаламосаме, да му пробутаме идеята за невинно движение сред коптската общност и нищо повече! Но какво друго прави или би могъл да направи, знае или се страхува? Тук ти можеш да ми помогнеш. О, Жюстин, знаех си, че ще ме разбереш. — Смуглите й напрегнати черти — така спокойни под светлината на огъня — изглеждаха пълни с нова избистреност, с нова сила. Тя кимна и каза с дрезгавия си глас:

— Благодаря ти, Несим Хоснани. Сега вече знам какво трябва да направя.

След което заключиха високата врата, сложиха настрана всички книжа и в тъмната нощ легнаха пред камината, притиснати в обятията си, за да се любят със страстното себеотдаване на съвкупляващ се зъл дух. Но дори пламенните им превъзбудени целувки не бяха нищо друго освен прозрачна илюстрация на простата човешка природа. Бяха взаимно открили най-строго пазените си слабости — истинското седалище на любовта. И най-накрая всички задръжки и резерви в ума на Жюстин паднаха и онова, което при други обстоятелства би изглеждало като разпуснатост, се оказа всъщност могъщият фактор на едно напълно съзнателно отдаване не на друго, а на самата любов — форма на истинската й идентичност, която никога не беше споделяла с друг! Тайната, която ги свързваше, й даваше свобода да действа. А Несим, потънал в обятията й със своята странно нежна — почти девствена — женственост, се почувства разтърсен и подмятан в ръцете й като парцалена кукла. Устните й не спираха да го хапят и му напомняха за бялата арабска кобила, която имаше като дете; обърканите му спомени се разлетяха като ято пъстроцветни птици. Чувстваше се така отпаднал, че му идеше да се разплаче, но въпреки това сияеше, обзет от огромна благодарност и нежност. В тези прелестни целувки се изпари цялата му самота. Беше намерил човек, с когото да сподели тайната си — жена съвсем по неговия вкус. Парадоксите следваха един подир друг!

Що се отнася до нея, тя имаше чувството, че е плячкосала хазната на духовната му мощ, така странно олицетворявана от притежанията му — студената стомана на оръжия, студените цицини на бомби и гранати, родени от неговия волфрам, гума арабика, юта, корабоплаване, опали, билки, коприни и дървета.

Той я чувстваше върху себе си, а тласъкът на слабините й тълкуваше като желание да му помогне, да оплоди действията му, за да дадат плод чрез тези гибелни инструменти на силата, да вдъхнат живот на обречената борба на една наистина ялова жена. Лицето й беше безизразно като маска на Шива. Нито грозно, нито красиво, а голо като самата сила. Изглеждаше като връстница (тази любов) на фаустовската любов на светците, овладели леденото изкуство на семенното задържане, за да могат още по-отчетливо да опознаят себе си, защото нейните сини огньове не възпламеняват тялото, а го изстудяват. Но ум и тяло горят като потопени в негасена вар. Това беше гола чувственост, лишена от всички отрови на цивилизацията, създадени да я тушират, уталожат и да я направят приемливо вкусна в очите на едно общество, изградено върху романтичната идея за истината. Това правеше ли я по-малко любов? Парацелз е описал такива отношения сред кабалистите. Във всичко това човек може да види строгото, празно и прастаро лице на Афродита.

През цялото време обаче той мислеше за себе си: „Когато всичко това свърши, когато намеря изгубеното й дете — дотогава двамата ще бъдем вече така близки, че въпросът да ме напусне изобщо няма да съществува.“ Страстта на прегръдките им идваше от съучастничеството, от нещо по-дълбоко и по-порочно от своенравните изкушения на тялото и ума. Той я беше покорил, предлагайки й брачен живот, което беше нещо измамно, но в същото време и свързано с цел, която можеше да ги доведе до смърт! И сега вече за нея сексът означаваше само това! Колко вълнуващо, колко възбуждащо беше очакването на тяхната смърт!

Той я закара с колата вкъщи при първите трепетливи проблясъци на зората; изкача да чуе асансьора, който бавно и мъчително пътуваше нагоре към третия етаж, после обратно. Кабината спря с леко поклащане пред него, нещо изщрака и светлината вътре угасна. Личността си беше отишла, но парфюмът й остана.

Парфюмът, който се казваше „Jamais de la vie“.