Маунтолив

XIII

Още с първия тънък ситен есенен дъждец Маунтолив се озова обратно в Кайро за зимния сезон, без да е готов с някакво съществено решение по отношение на политиката си; от Лондон мълчаха относно разкритията в прощалното писмо на Пърсуордън и вместо да го разкритикуват за слабостите или щателно да проучат въпроса, те очевидно предпочитаха шефът на мисията да се заеме с изказването на съболезнования, след като неговите подчинени са се оказали хора със съмнителни достойнства. Може би тамошното настроение си проличаваше най-добре в дългото и помпозно писмо, с което Кенилуърт се беше престрашил да обсъди трагедията, изказвайки уверението, че всички „в министерството“ били опечалени, но не и изненадани. Защото винаги са смятали Пърсуордън малко outre103, нали така? Очевидно, че подобен изход е бил отдавна очакван. „Неговият чар — пишеше Кенилуърт с величествения си прозаичен стил, запазен за онова, което се наричаше «умерена преценка» — не можеше да прикрие проявите му на умствено помрачение. Не искам да се разпростирам в подробности от личното му досие, което ти бях предоставил. In Pace Requiescat104. Но ние добре разбираме лоялността, с която пренебрегна всички изказани опасения, за да му дадеш още една възможност в посолството, което вече намираше обноските му непоносими, а схващанията му — необосновани.“ Маунтолив взе да нервничи, докато четеше; въпреки това по някакъв нерационален начин отвращението му се смесваше с призрачна утеха, защото много добре виждаше, че зад тези размисли се спотайваха сенките на Несим и Жюстин, двамата закононарушители.

Ако поначало нямаше желание да напусне Александрия, това се дължеше предимно на неразрешения проблем с Лейла, който продължаваше да не му дава мира. Боеше се от новите подозрения, които му се налагаше да обмисли, по отношение на нея и евентуалното й участие в конспирацията — ако изобщо беше конспирация. Чувстваше се като престъпник, който носи у себе си вината за някое все още неразкрито деяние. Дали нямаше да е по-добре да й се натрапи — един ден да пристигне неканен в Карм Абу Гирг и да я приласкае така, че тя да му признае истината? Не, не можеше да си го позволи. Тук вече нервите му нямаше да издържат. Отклони мислите си от зловещото бъдеще и с безброй въздишки взе да си стяга багажа, като възнамеряваше отново да се потопи в хладния поток на светските мероприятия, за да разсее ума си.

За пръв път досадата на официалните задължения му се стори почти приятна, дори примамлива. Задачите започнаха да му изглеждат едновременно като залъгалка и болкоуспокояващо. Следваше цялата програма от забавления с почти опияняващо внимание и съсредоточеност. Никога преди не беше излъчвал толкова много пресметнато очарование, такова внимание към очевидни дреболии, които беше превърнал в любимо занимание. Цяла колония досадници започна да му изпраща покани за какво ли не. Много скоро хората забелязаха колко се беше състарил, и то за кратко време, и обикновено приписваха промяната на неспирния водовъртеж от удоволствия, на които се беше отдал с ненаситен и нестихващ копнеж. Каква ирония! Популярността му се разстилаше около него във все по-широки вълни. Но сега взе да му се струва, че зад красивата апатична маска, с която гастролираше пред света, няма почти нищо освен ужас и несигурност, които представляваха нещо съвършено ново. Откъснат по този начин от Лейла, той се чувстваше отхвърлен, като сирак. Всичко, което му оставаше, беше горчивият опиат на задълженията, към които отчаяно се придържаше.

На сутринта се събуди от звука на завесите, които икономът му беше дръпнал бавно и почтително, както се вдига завесата пред гроба на Жулиета. Поиска вестниците и взе да ги поглъща жадно, докато похапваше разсеяно от подноса със закуската, отрупан с неговите любими лакомства, към които животът му го беше пристрастил. Но ето че се подразни от почукването по вратата, което оповестяваше появата на неговия млад и брадат трети секретар, който трябваше да му докладва за предстоящите срещи и други подробности от работния му ден. Горещо се надяваше денят му да се окаже пълен, защото в редките случаи, когато ангажиментите му се свеждаха до един-два, ужасно се измъчваше. Докато лежеше, облегнат на възглавниците си с прикрито нетърпение, Донкин започна да му чете дневната програма с вид на човек, който тържествено рецитира Символа на вярата. Колкото й скучно да звучаха тези официални задължения, в ушите на Маунтолив отекваха с нотката на приятно обещание или рецепта срещу скуката и безпокойството. Слушаше като захласнат — с нетърпение и нещо като похотливост — гласа, който декламираше:

— Посещение при Рахад паша в единайсет, за да се връчи меморандум относно инвестициите от страна на британските поданици. Подробностите са в канцеларията. После сър Джон и лейди Гилиат са поканени на обяд. Еръл ги посрещна на летището. Да, разбира се, изпратихме цветя в хотела за нея. Днес в единайсет ще се подпишат в книгата за посещения. Дъщеря им се чувства леко неразположена, което обърка разпределението на местата за обяда, но тъй като и без това Хайда паша е поканен, както и американският посланик, аз си позволих да вмъкна Еръл и съпругата му, при което местата се наредиха както трябва. Не ми се наложи да се консултирам с протокола, тъй като сър Джон е тук на частно посещение — това беше вече публично обявено в пресата. — Като остави настрана меморандума, красиво напечатан върху твърда хартия с емблемата на посолството, Маунтолив въздъхна и рече:

— Тук готвачът добър ли е? По-късно го изпратете при мен. Знам едно любимо ястие на семейство Гилиат.

Донкин кимна и си записа нещо, преди да продължи с равен глас:

— В шест има коктейл в чест на сър Джон в „Хайда“. Освен това сте приели да вечеряте в италианското посолство — вечеря в чест на синьор Марибор. Ще е пълно с хора, има куп поканени.

— Трябва да се преоблека преди това — каза Маунтолив замислено.

— Освен това у мен са няколко наставления с вашия почерк, сър, с които не знам какво да правя. В едното се споменава Базара на парфюмите и персийски люляк.

— А, да. Обещах на лейди Гилиат да я заведа. Моля, уредете транспорт за посещението и ги уведомете, че ще дойда. Да речем, след обяда, към три и половина.

— Има и една друга бележка, в която пише „Подаръци за обяда“.

— А, да — каза Маунтолив, — станал съм съвсем като ориенталец. Вижте, сър Джон може да ни е от голяма полза в Лондон, в министерството, затова си помислих, че трябва да превърна посещението му тук в нещо, колкото е възможно по-незабравимо, имайки предвид неговите интереси. Бихте ли били така добър да отидете в „Карда“ на Сюлейман паша и да ми купите оттам два комплекта от онези малки копия на статуетките от Тел ал Актар, за предпочитане от цветните? Ще ви бъда безкрайно задължен. Всъщност те са само красиви играчки. Да бъдат опаковани заедно с визитката ми и да бъдат поставени до приборите им по време на обяда. Много ви благодаря.

След като отново остана сам, отпи от чая и мислено се пренесе напред в претрупания си с ангажименти ден, който носеше богати обещания за развлечения, а от тях нямаше да му остане време да си задава тревожни въпроси. Изкъпа се, облече се бавно, съсредоточено, концентрирал ума си върху избора на дрехи, които да са подходящи за официалното му сутрешно посещение, после взе методично да си слага вратовръзката. „Много скоро ще трябва радикално да сменя начина си на живот — помисли си, — за да не се изпразни окончателно от всякакъв смисъл. Как може да стане това по най-добрия начин?“ Някъде във взаимовръзката между причина и следствие откри празно пространство, което насочи ума му към думата „общуване“. Повтори я на глас пред себе си в огледалото. Да, точно там зееше липса. „Трябва да си взема куче — помисли си патетично, — за да ми прави компания. Освен това ще имам за кого да се грижа. Мога да го разхождам край Нил.“ Но го обзе някакво усещане за абсурд и той се усмихна. Въпреки това, докато правеше обичайната си сутрешна обиколка из посолството, надникна в канцеларията и със съвсем сериозен глас попита Еръл от какво куче става най-добър домашен любимец. И двамата се впуснаха в дълъг и приятен разговор за различните породи и дружно решиха, че един фокс териер е може би най-подходящата компания за ерген. Фокстериер! Повтори думата, докато прекосяваше стълбищната площадка, за да отиде при аташетата, като се усмихваше на собствената си глупост. — Какво ново?

Секретарката му вече беше сортирала документите в съответните канцеларски тави и беше подпряла на стената пощенските чували с червено клеймо. Единственият реотан на електрическата печка поддържаше приятна температура за рутинната работа през деня. Маунтолив се зае първо с телеграмите, демонстрирайки пресилено внимание, после премина на отговорите, които екипът от млади служители беше подготвил. Улови се как накъсва, размества и променя фразите, тук-там преобръща изреченията наопаки, прибавя забележки в полето; това беше нещо ново, тъй като никога преди това не се беше престаравал по отношение на официалния английски и всъщност дори ненавиждаше невъобразимите извъртания и многословието, с които беше изпълвал собствените си чернови като начинаещ и подчинен на един посланик, който се имаше за голям стилист — изобщо има ли някакво изключение от това правило в дипломатическите служби? Не. Той винаги е бил невзискателен в това отношение, но сега принудителната концентрация, в която живееше и работеше, бе започнала да се проявява в натрапчиво вмешателство и проява на педантизъм, които пък вече леко дразнеха усърдния Еръл и хората от неговия отдел. Въпреки че Маунтолив го знаеше, продължи да го прави, без да му мигне окото; критикуваше, задаваше въпроси и поправяше текстове, които сам знаеше, че са вече достатъчно добре написани, помагаше си с пълния Оксфордски речник и Скийт, досущ като някой средновековен учен, който цепи надве теологичен косъм. Запалваше пурата си с отворени краища и пушеше мълчаливо, докато задраскваше и нахвърляше нови думи върху белезникавата като мрамор хартия за протоколи.

Точно в десет се чу дрънченето на чаши и чинийки и Бон, охраната на канцеларията, се появи малко стеснително с чаша говежди бульон и чиния сухари, за да обяви очакваната пауза за лека закуска. Маунтолив се отпусна в креслото за четвърт час, отпиваше от чашата, забил поглед в бялата стена със серия неутрални японски гравюри — стандартната украса, избрана от отдела за произведения на изкуството към посланическите мисии. След малко трябваше да се заеме с пристигналата от Палестина поща; тя беше вече сортирана в отдел „Архиви“ — тежкият брезентов чувал се въргаляше на пода със зинала паст, а чиновниците разпределяха пощата върху специалните високи маси, покрити със зелено сукно, докато секретарите на различните отдели чакаха търпеливо пред преграденото като кошара пространство, за да може всеки да вземе своя дял от плячката… Тази сутрин, докато изчакваше, усети някакво неясно предупредително безпокойство, тъй като Маскелин все още не беше показал никакъв признак на живот. Дори не беше потвърдил получаването на предсмъртното писмо на Пърсуордън, да не говорим за коментари върху него. Почуди се защо ли.

На вратата се почука и Еръл влезе със стеснителна неуверена походка. В ръцете си държеше обемист плик, внушително запечатан и надписан.

— Сър, от Маскелин — каза той и Маунтолив се надигна и протегна ръка с пресилен жест на пълно безразличие.

— Боже Господи! — каза и претегли плика с дланта си, преди да го върне обратно на Еръл.

— И това е дошло по пощата? Чудя се какво ли може да има вътре? Прилича на роман, какво ще кажеш?

— Да, сър.

— Е, отвори го тогава, скъпо мое момче.

(Усвоил съм тези благи, свойски обръщения от сър Луис, каза си той тъжно; трябва да се помъча да се отърва от този навик, преди да е станало късно.)

Еръл отвори огромния плик доста несръчно с помощта на ножа за хартия. Дебел меморандум и купчина фотокопия изпаднаха от него върху бюрото помежду им. Сърцето на Маунтолив се сви, като зърна ситния почерк на войника върху листа с короната на придружителното писмо.

— Какво е това? — каза и се намести в стола си. „Скъпи господин посланик“; останалата част беше чисто написана на машина. Докато Еръл разглеждаше изрядно сортираните фотокопия, а показалецът му с любопитство шареше по някоя и друга дума, той тихичко си подсвирваше от време на време. Маунтолив започна да чете:

Двамата въздъхнаха едновременно и се спогледаха.

— Е? — пророни Еръл най-накрая, докато прелистваше лъскавите фотокопия с нетърпеливо похотлив пръст. — Сега вече разполагаме с категорично доказателство. — Сияеше от задоволство. Маунтолив поклати глава едва забележимо и си запали втора пура. Еръл продължи:

— Хвърлих съвсем бегъл поглед на кореспонденцията, сър, но всяко писмо носи подписа на Хоснани. И всичките са копия, разбира се. Предполагам, че ще искате да ги прегледате на спокойствие, затова ще се оттегля за един час, докато ме повикате отново. Става ли?

Маунтолив попипа огромния куп хартия с чувство на погнуса и пресита, след което кимна безмълвно.

— Добре — отсече Еръл и си тръгна. Още преди да стигне вратата, Маунтолив възвърна гласа си, макар че в собствените му уши той прозвуча дрезгав и слаб.

— Еръл — спря го, — направи само едно нещо: обади се в Лондон и кажи, че сме получили меморандума на Маскелин и сме в течение. Кажи им, че чакаме инструкции.

Еръл кимна и се оттегли с усмивка. Маунтолив седна зад бюрото си и хвърли мътен меланхоличен поглед към факсимилетата. Изчете бавно, сякаш с неразбиране, едно-две от писмата, но изведнъж му се зави свят. Като че стените взеха застрашително да го притискат отвсякъде. Той си пое дълбоко въздух през носа и стисна очи. Пръстите му неволно и тихо взеха да барабанят върху попивателната, имитирайки синкопирания такт на арабските малки барабани с техния сякаш изтръгнат от слабините ритъм, който вечер се носеше над водите на Нил откъм някоя лодка в далечината. Докато седеше и си почукваше в такт с тази прелъстителна египетска танцова мелодия със затворени като на слепец очи, започна да се пита отново и отново: „Сега какво ще се случи?“

Но какво можеше да се случи в действителност?

— Още днес следобед би трябвало да се получи телеграма за предприемане на действия — измънка под носа си. И точно това би било полезна опора, за да изпълни дълга си. Въпреки личните си грижи позволи на тази мисъл да го обсеби и да го повлече след себе си като куче на каишка. Сутринта беше сравнително наситена със задачи. Обядът мина при пълен успех, а изненадващото посещение в Базара на парфюмите след това само потвърди качествата му на съвършен и внимателен домакин. Когато то приключи, той легна за половин час в спалнята си със спуснати завеси и докато отпиваше по глътка чай, се впусна в обичайния дебат със себе си, който винаги започваше с фразата: „Какво искам да съм — кретен или конте? Това е въпросът.“ Дълбокото му презрение към себе си задържа ума му далеч от проблема с Несим до шест часа, когато канцеларията отвори отново. Взе си студен душ, преоблече се, излезе от резиденцията и тръгна пеш.

Като стигна кабинета си, видя, че настолната лампа свети и Еръл седи в креслото, доволно усмихнат, с розова телеграма между пръстите си.

— Току-що пристигна, сър — каза той и я подаде на шефа си, сякаш беше букет цветя, набрани специално за него. Маунтолив се прокашля шумно, като с това физическо действие се опита едновременно да прочисти ума и да съсредоточи вниманието си. Боеше се, че пръстите му може да се разтреперят, докато я държи, затова бавно я постави върху голямата попивателна, пъхна ръце в джобовете на панталона, приведе се да я разгледа отблизо, като се мъчеше да не показва (и се надяваше, че успява) нещо повече от любезно безразличие.

— Сър, всичко е ясно — обади се Еръл с надежда да събуди искрата на въодушевлението у шефа си. Но Маунтолив изчете телеграмата бавно и умислено два пъти, преди да вдигне поглед. Изведнъж обаче му се приходи до тоалетната и рече:

— Трябва да пусна една вода — каза бързо, като едва не избута младия мъж от вратата, — ще дойда след малко да го обсъдим. Въпреки че нещата изглеждат съвършено ясни. Още утре ще трябва да действам. След миг, нали? — Еръл изчезна леко разочарован. Маунтолив се спусна към тоалетната, коленете му трепереха. След четвърт час обаче отново се успокои и беше в състояние да отскочи до кабинета на Еръл на долния етаж. Влезе тихо, държеше телеграмата в ръката си. Еръл седеше зад бюрото си, току-що беше затворил телефона и се усмихваше.

Маунтолив му подаде розовата телеграма и се отпусна в креслото, като с раздразнение забеляза безпорядъка от лични вещи, който цареше върху бюрото на Еръл — порцеланов пепелник във формата на силиамски териер105, Библия, игленик, скъпа автоматична писалка с обков от зелен мрамор, оловно преспапие, имитиращо статуята на Атина Палада… същият вид разхвърляност, който може да се види в кошничката за ръкоделие на стара дама; но всъщност Еръл приличаше по нещо на стара дама. Той се прокашля.

— Вижте, сър — каза Еръл и свали очилата си. — Бях в Протокола и им казах, че още утре желаете да се срещнете с външния министър по много спешен въпрос. Предполагам, че ще бъдете в униформа?

— Униформа ли? — разсеяно повтори Маунтолив.

— Египтяните много се впечатляват, когато някой е официално натруфен.

— О, да. Предполагам, че е така.

— Те преценяват важността на това, което ще кажете, по дрехите, с които сте дошли да им го кажете. Донкин непрекъснато ни го набива в главите и май ще излезе прав.

— Така е, момчето ми. (Ето пак! Онази свойска покровителствена нотка в гласа му! По дяволите!)

— Предполагам, че ще искате да подкрепите думите си с меморандум. Трябва да им предоставите цялата информация в защита на нашите твърдения, нали така, сър?

Маунтолив кимна енергично. Изведнъж се почувства като потопен във вълна от омраза към Несим, толкова необичайна, че чак се изненада. И веднага, разбира се, разпозна причината за гнева си, а именно, че се е озовал в това положение поради неблагоразумието на своя приятел и сега е принуден да действа срещу него. Изведнъж си представи серия от картини — Несим бяга от страната, Несим в затвора „Хадра“, Несим окован във вериги, Несим отровен по време на обяд от свой слуга… С египтяните човек никога не знае къде се намира. Тяхното невежество е равно единствено на прекаленото им усърдие, което може да ти докара какво ли не. Той въздъхна.

— Да, разбира се, ще бъда с униформа — отвърна тъжно.

— Аз ще нахвърлям меморандума.

— Чудесно.

— Ще разполагам с повече време за вас след половин час.

— Благодаря. Бих искал и Донкин да дойде с мен. Неговият арабски е много по-добър от моя, освен това може да води бележки за срещата, така че Лондон да разполага с телеграма, която да даде пълна представа за проведения разговор. Кажи му да се качи при мен, след като се е запознал с черновата. Благодаря.

През цялото време на следващата сутрин той се размотаваше в кабинета си, като сърдито прелистваше документи, насилваше се да поработи. Като наближи обяд, младият брадат Донкин пристигна с напечатаното на машина комюнике и с новината, че срещата на Маунтолив е за дванайсет и половина на следващия ден. Дребното му лице с неспокойни черти и воднисти очи му придаваше още по-младежки вид, прикрит зад козята брадичка. Прие предложената му цигара и я изпафка набързо като момиче, без да вдишва дима.

— Е? — попита Маунтолив и се усмихна. — Да чуя вашата тежка дума за официалното писмо, моля. Еръл ви е казал?…

— Да, сър.

— Какво ще кажете за този… твърд официален протест?

Донкин си пое въздух дълбоко и рече замислено:

— Сър, съмнявам се, че точно в този момент ще получите директен отговор. След като кралят се разболя, вътрешното напрежение и разногласията в правителството са изправили всички на нокти. Цари пълен безпорядък, всички са боят един от друг, всички са настръхнали един срещу друг. Сигурен съм, че Нур ще се съгласи и наистина ще се опита да накара Мемлик да действа според меморандума… но… — Опъна устни назад, уж пуши. — Не знам. Нали сте наясно с репутацията на Мемлик. Той мрази англичаните.

Отпадналият духом Маунтолив изведнъж се оживи, неочаквано и за себе си.

— Боже Господи! — каза. — Не бях разсъждавал в тази светлина. Но те не биха могли да пренебрегнат току-тъй една протестна нота. В края на краищата, мило момче, това действително представлява завоалирана заплаха.

— Зная, сър.

— Не виждам тогава как биха могли да си затворят очите.

— Вижте, сър, в момента животът на краля виси на косъм. Той може, така да се каже, да умре още тази нощ. Не се е явявал в Дивана почти шест месеца. Всички се дебнат един друг и сега със страшна сила на повърхността са изплували всевъзможни лични антипатии и съперничества. Смъртта му ще промени абсолютно всичко и те го знаят. Най-вече Нур. Между другото, сър, дочувам, че двамата с Мемлик не си говорят. Имало някакъв голям скандал във връзка с подкупите, които взимал от хората.

— Нима самият Нур не взима подкупи?

Донкин пусна една язвителна усмивка и бавно поклати глава, очевидно изпълнен със съмнения.

— Това не знам, сър — отвърна коректно. — Подозирам, че всички взимат и ще взимат. Но може и да греша. На мястото на Хоснани обаче аз със сигурност бих си издействал подкрепа с помощта на тлъст подкуп, връчен на Мемлик. Неговата податливост на подкупи е… почти легендарна в тази страна.

Маунтолив направи усърден опит да се нацупи сърдито:

— Да се надяваме, че не сте прав — каза. — Защото правителството на Негово величество би трябвало да е решено да предприеме някакви действия, както съм решен и аз. Както и да е, ще видим, нали така?

Донкин продължаваше да си мисли нещо наум, изглеждаше много сериозен. Остана седнал още малко, пушеше, после се изправи и каза загрижено:

— Еръл ми спомена нещо в смисъл, че Хоснани знае, че ние сме наясно с неговите игри. Ако това е така, защо тогава още не е избягал от страната? Сигурно си дава сметка как ще действаме, нали така? Щом не се е махнал, това би трябвало да означава, че държи Мемлик в ръцете си. Само разсъждавам на глас, сър.

Маунтолив го изгледа продължително с широко отворени очи. Опитваше се да разсее едно ненадейно и както му се стори, предателско чувство на оптимизъм.

— Много интересно — благоволи да се обади най-накрая. — Трябва да призная, че не бях погледнал на нещата от този ъгъл.

— Лично аз изобщо не бих отнесъл въпроса до египтяните — отвърна му Донкин лукаво. Не му беше чужда идеята да подразни шефа си. — Не е моя работа да го казвам, но бригаден генерал Маскелин разполага с много начини да разреши въпроса. По мое мнение ще ни посъветва да оставим дипломатическите канали настрана и просто да платим, за да бъде Хоснани убит или отровен. Няма да струва повече от сто лири.

— Добре, много благодаря — каза Маунтолив глухо; оптимизмът му вече беше отстъпил пред мрачната буря на полуосъзнати емоции, с които като че ли му беше писано да живее вечно.

— Благодаря, Донкин. (Донкин, помисли си той ядно, страшно прилича на Ленин, особено докато говореше за нож и отрова. Много им е лесно на третите секретари да поръчват убийства.) Останал отново сам, той взе да крачи по зеления килим, като едва сдържаше противоречивите чувства, които го изпълваха ту с надежда, ту с отчаяние. Онова, което щеше да последва, беше вече необратимо. Беше свързано с действия, изходът от които в чисто човешки план не можеше да се предвиди. Трябваше ли от това познание да се извлече поуката за философско примирение? Тази нощ остана буден до късно, пусна огромния си грамофон, за да послуша любимата си музика, и пи повече от обикновено. От време на време прекосяваше стаята, отиваше до писалището си в джорджиански стил, взимаше писалка и лист хартия с щемпела на посолството.

„Скъпа моя, Лейла, в този момент ми се струва по-важно от всякога да те видя и те моля да преодолееш своята“…

Но не се получи. Смачка писмата и със съжаление ги хвърли в кошчето. Да преодолее своята какво? Нима беше започнал да мрази и Лейла? Някъде във вътрешността на съзнанието му се мяркаше една мисъл, превърнала се вече почти в сигурно знание, че именно тя, а не Несим, е била инициаторът на тези пъклени планове. Че е била главният двигател. Дали да не го каже пред Нур? Дали да не го каже и на собственото си правителство? Не беше ли по-вероятно Наруз, който беше човекът на действието в това семейство, да е далеч по-дълбоко въвлечен в конспирацията, отколкото Несим? Въздъхна. Какво ли се надяваха да спечелят от едно успешно еврейско въстание? Маунтолив вярваше твърде много в силната английска аура, за да си даде реална сметка, че всеки може да изгуби вярата си в нея, както и в обещанието за сигурност и стабилност в бъдеще, което тя носеше със себе си.

Не, всичко това му се струваше необоснована лудост, типична лекомислена авантюра с надеждата за големи печалби! Колко типично за Египет! Тази мисъл разбърка собственото му презрение, както се разбърква буркан горчица. Колко типично за Египет! И в същото време колко странно, колко нетипично за Несим!

Тази нощ за сън и дума не можеше да става. Облече лек шлифер, повече за да се дегизира, отколкото нещо друго, и излезе да си направи дълга разходка покрай реката, за да подреди мислите си, и отново съжали, че няма едно малко куче, което да го следва по петите и да занимава ума му. Беше се измъкнал през вратата за прислугата, затова важният кауас106 и двамата полицаи на пост се изненадаха силно, като го видяха да влиза през главната външна порта почти в два през нощта, и то на двата си крака, което никой посланик не бива да прави. Той ги поздрави любезно с „лека нощ“ на арабски и влезе в резиденцията, като отключи вратата със собствения си ключ. Захвърли връхната си дреха, прекоси осветеното антре, а въображаемото кученце продължаваше да го следва и да оставя следи от мокри лапи по лъснатия паркет на пода…

Докато се качваше към спалнята, видя, че вече довършеният от Клия негов портрет стои с нещастен вид, сякаш изоставен, подпрян на стената на първата стълбищна площадка. Изруга наум, тъй като беше забравил тази задача: бяха минали шест седмици, откакто бе решил да го изпрати на майка си. Утре трябваше непременно да се отбие в куриерската служба и да им нареди да се погрижат за портрета. Той по всяка вероятност ще им причини известни неприятности поради големия си размер, каза си Маунтолив, но въпреки това: ето случай да настоява да се премахнат спънките по получаване на разрешително за изнасяне от страната на така наречените „произведения на изкуството“. (Портретът със сигурност не беше това.) Но откакто един германски археолог бе откраднал египетски статуи и ги беше продал на музеите в Европа, правителството беше станало много чувствително по отношение на износа на всякакво изкуство от страната. Египтяните със сигурност щяха да протакат с месеци издаването на разрешително, докато въпросът още се обсъжда. Не, куриерската служба трябва сама да се справи. Майка му ще остане много доволна. Замисли се за нея и се разнежи: как седи до камината сред скования от сняг пейзаж. Дължеше й едно наистина дълго писмо. Но не сега. „След като всичко това приключи“ — каза си и неволно потръпна.

Щом си легна, сякаш нагази в тесен лабиринт на плитки, повърхностни и неосвежителни сънища, в които се мяташе цяла нощ — картини от обширната мрежа езера, гъмжащи от риба и големи колкото облаци ята диви птици, където видя себе си и Лейла като млади, носеха се, целите грейнали, ведно с мекия плясък на греблата, под екота на гальовни пръсти, потупващи малък барабан, а звуците му сякаш перфорираха виолетовата нощ; в периферията на съня му се плъзна и друга лодка, видя силуета й и две фигури в нея — братята, и двамата въоръжени с пушки с дълга цев. След малко ще го заловят; ала топлите обятия на Лейла, сякаш беше Антоний при Акциум, го бяха приласкали и той не можеше да изпита страх. Братята не говореха или поне той не чуваше гласове. Що се отнася до него, усещаше само посланията към и от жената до себе си, които се предаваха единствено с пулсиращата кръв. Намираха се отвъд говора и мислите — смалените фигури на незабравено минало, за което никога няма да съжалява, безкрайно скъпо на сърцето му сега, защото беше безвъзвратно изгубено. Още в сърцевината на съня, защото той съзнаваше, че сънува, се сепна от изненада и болка, за да открие върху възглавницата си сълзи. Закуси според обичая си, но ето че го втресе или поне така реши, въпреки че термометърът не потвърди съмненията му. Затова стана неохотно, издокара се в официалната си униформа, точен до секундата, но установи, че Донкин го е изпреварил и вече го чака в антрето, крачи нервно напред-назад, стиснал дебела папка документи под мишница.

— Ето ме и мен! — каза Маунтолив и с жест показа как се е наконтил. — Най-накрая.

В черната кола с малкото, пърхащо на вятъра знаме прекосиха града, докато стигнат до министерството, където плахият и подобен на маймуна египтянин ги чакаше загрижен, развълнуван и тревожен. Беше видимо впечатлен от униформата и от факта, че двамата най-добри арабисти на английското посолство са били избрани да го посетят на крака. Целият засия, поклони се, автоматично протегна ръка — размяна на официални любезности — както беше обичайната практика. Беше дребен мъж с тъжно лице, пиринчени копчета за ръкавели и сплъстена коса. Желанието му да любезничи, да угодничи и да бъде от полза, беше толкова голямо, че съвсем естествено започна да фамилиарничи и да се държи сладникаво свойски. Очите му лесно се навлажняваха. Предложи им неизменното кафе и локум така, сякаш това беше жест на признание в любов. Непрекъснато попиваше челото си и правеше мазни питекантропски гримаси.

— О, посланик! — рече сантиментално, когато комплиментите отстъпиха пред деловата работа. — Познавате добре нашия език и нашата страна. Ние ви вярваме. — Перифразирани, думите му означаваха: „Вие добре знаете, че нашата подкупност е неизкоренима, тя е белег на древна култура, затова ние не се срамуваме във ваше присъствие.“

След това седна, скръсти ръце над чистата си сива жилетка, навъсен като ембрион в стъкленица, докато Маунтолив редеше силните думи на своя протест, след което извади документа, който беше плод на усърдното трудолюбие на Маскелин. Нур слушаше, от време на време поклащаше глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а физиономията му се удължаваше. Когато Маунтолив свърши изказването си, той импулсивно се изправи и каза:

— Разбира се. Веднага. Веднага. — А после като че се потопи в съмнения, олюля се, седна отново и започна да върти копчето си за ръкавели. Маунтолив въздъхна и стана на крака.

— Задължението е неприятно — каза, — но наложително. Може ли да уверя моето правителство, че въпросът ще бъде придвижен спешно?

— Спешно. Спешно. — Дребният мъж кимна два пъти и облиза устни; човек оставаше с впечатлението, че не разбира думите, които използва. — Ще се срещна с Мемлик още днес — добави по-тихо. Но тембърът на гласа му се беше променил. Изкашля се и лапна един локум, после избърса залепналата по пръстите му пудра захар с копринена кърпичка. — Точно така. — Ако изобщо го интересуваше купчината документи пред него, то беше единствено (или поне така се стори на Маунтолив) защото фотокопията му изглеждаха нещо любопитно. Преди не беше виждал такива неща. Те представляваха част от големите чуждестранни светове на науката и измамата, в които живееха западните народи — светове на голяма власт и отговорности, от които понякога благоволяваха да снизходят, облечени във великолепни униформи, за да направят съдбата на простите египтяни още по-трудна, отколкото някога е била. — Да, да — повтори Нур, сякаш да придаде на разговора стабилност и задълбоченост, както и да увери госта си в своите добри намерения.

Това обаче никак не се хареса на Маунтолив; в тона на Нур липсваше прямота и целенасоченост. Абсурдното чувство на оптимизъм отново се надигна у него и за да се самонакаже (и защото беше изключително съвестен), пристъпи напред и си позволи още един натиск по въпроса.

— Нур, ако предпочитате и ако желаете да ме упълномощите, аз съм готов сам да изложа фактите и нашите препоръки пред Мемлик паша. Само кажете. — Но тук натискът се оказа върху още тънката, новопокарала кожица на протокола и национализма.

— Скъпи ми, господине — отвърна Нур с умолителна усмивка и жест на просяк, който настоява пред богаташ, — това би било нередно. Тъй като това е наша вътрешна работа. И няма да е уместно да се съглася.

Той беше съвършено прав, помисли си Маунтолив, докато пътуваха с колата обратно към посолството, вече не бяха в положение да дават заповеди в Египет, както навремето Върховната комисия можеше да го прави. Донкин седеше с подигравателна, умислена усмивка на лицето и внимателно разглеждаше пръстите си. Знаменцето върху радиатора на колата се вееше весело и напомняше на Маунтолив потръпващото триъгълно флагче от деветметровия катер на Несим, когато нагазваше в пристанищните води…

— Донкин, ще излезе ли нещо от този разговор? — попита и хвана лакътя на брадатия младеж.

— Честно казано, сър, съмнявам се.

— Всъщност и аз. — После обаче избухна. — Но те са длъжни да предприемат някакво действие, просто са длъжни. Аз няма да се оставя да ме мотаят. (А всъщност си мислеше: „Лондон ще вгорчи живота ни, докато не дам отговор, който го задоволява.“) — Отново го задави омраза към Несим, чиито черти неизвестно как — сякаш при някаква преекспонация — се сляха с тези на вездесъщия Маскелин. Прекосявайки антрето, за миг зърна собственото си лице в тясното дълго огледало между двата прозореца и с изненада установи, че изражението му издава едва сдържано раздразнение.

Същия ден си даде сметка, че е станал много по-сприхав с подчинените си и с прислугата от резиденцията. Чувстваше се като преследван.