Маунтолив

II

Назначението му пристигна в късната есен. Беше доста озадачен, като разбра, че е акредитиран в легацията в Прага, тъй като вече беше дал да се разбере, че след като бе посветил толкова време да усъвършенства арабския си, очаква да се озове в консулство някъде в Леванта, където специалните му познания ще могат да намерят приложение. Но въпреки първочалната изненада прие съдбата си с готовност и така влезе в сложната игра на „музикални столове“12, която Форин Офис играеше с неповторима вещина и хладнокръвие. Единственото утешение, макар и слабо, беше, че абсолютно всички, на които им предстоеше първо назначение в чужбина, знаеха също толкова малко от езика и политиката на страната, в която трябваше да заминат. Заедно с него в отдела бяха двама специалисти по японски език и политика и трима — по Латинска Америка. Всички до един цупеха тъжно физиономии пред чудатостите на чешкия език и мрачно съзерцаваха през прозореца снежния пейзаж навън, потънал в истинска тържествена славянска мирова скръб. Да, вече беше дипломат.

Беше успял да се види с Лейла няколко пъти в Александрия — срещи повече тревожни и смутени, отколкото вълнуващи, заобиколени от наложителната за тях секретност. Би трябвало да се чувства като младо нетърпеливо кутре, ала по-скоро се чувстваше като мерзавец. Само веднъж бе посетил имението на Хоснани по време на кратък отпуск от три дни — и ето че отново беше попаднал под старата магия на обстоятелствата и самото място; но за толкова кратко — като мимолетно сияние от големия пожар през миналата пролет. Лейла му се стори поувехнала, сякаш оттеглила се от орбитата на един свят, който следваше собствения си ход, беше отстъпила дори от неговите спомени за нея. Сега на преден план в новия му живот се бяха струпали скъпите пъстроцветни играчки на професията му — банкети и годишнини, както и нови за него прояви, които изискваха определен начин на поведение. Концентрацията му взе да се разсейва в много посоки.

За Лейла обаче нещата стояха другояче; тя беше съсредоточила усилията си в своето собствено превъплъщение, в това да влезе в новата си роля, която бе репетирала пред себе си наум всеки божи ден, и за свое най-голямо удивление беше установила, че с искрено нетърпение очаква раздялата им да стане окончателна и старата им връзка да се скъса. Също като актьор, несигурен в новата си роля, който трескаво очаква да произнесе първата си реплика. Така тя копнееше за това, от което най-много се страхуваше — думата „сбогом“.

Но заедно с първото му тъжно писмо от Прага нещо като въодушевление се надигна у нея, защото сега най-накрая щеше да е свободна да притежава Маунтолив така, както сама желаеше — ненаситно в мислите си. Разликата във възрастта им — пропаст, която се разширяваше като между плаващи ледени блокове — бързо отдалечаваше телата им от възможността да поддържат връзката си. Нямаше постоянство в летописите на плътта с техния език на обещания и нежности; те бяха компрометирани от нейната вече прецъфтяла красота. Но тя си даваше сметка, че вътрешните й устои са достатъчно здрави, за да го задържи до себе си поне в едно, в онова много специално отношение, което е най-скъпо на зрелостта, стига да има куража да замени сърцето с ума. Нито пък грешеше, като смяташе, че ако биха могли на воля да се радват на страстта си, връзката им нямаше да издържи повече от година. Докато разстоянието, както и необходимостта да прехвърлят отношенията си върху друга плоскост, щеше да има ефекта на освежаване на собствените им представи един за друг. За него образът на Лейла не се разми, а преживя нова и много вълнуваща промяна, когато се прояви върху хартия. Тя винаги успяваше да е в крак с неговото израстване и това се виждаше от дългите й, красиви, пламенни писма, които издаваха, че копнежът й е все така неутолим като всичко друго, което иначе само близостта би могла да излекува: копнежът по приятелство, страхът да бъдеш забравен.

От Прага, Осло и Берн писмата на тази кореспонденция прелитаха напред-назад, като ту набъбваха, ту изтъняваха по размер, но оставаха винаги верни на ума, който ги направляваше — живия, предан докрай ум на Лейла. Докато възмъжаваше, Маунтолив откри, че тези дълги писма на гальовен английски или сдържан френски са му от голяма полза и представляват огромно предизвикателство. Тя му подхвърляше идеи, които бързо покълваха в рохката почва на професионалния му живот, чиито изисквания се свеждаха до проявата на чар и сдържаност — също както градинар забива в земята подпори за пълзящото благовонно секирче. Ако една любов умреше, на нейно място израстваше нова. Лейла се превърна в неговия единствен наставник и довереник, единствен източник на насърчение. И именно за да посрещне тези нейни изисквания, той се научи да пише добре на английски и френски. Научи се да цени неща, които нормално стояха извън кръга на неговите интереси — живопис и музика. Осведомяваше се, за да може да й пише.

„Казваш, че следващия месец ще бъдеш в Загреб. Моля те, посети и ми опиши… — така му пишеше. Или пък: — Какъв късмет, че ще минеш през Амстердам; в момента там има ретроспективна изложба на Паул Клее, отзивите за нея във френската преса са повече от отлични. Моля те, отбий се да я разгледаш и съвсем честно ми пиши какви са впечатленията ти, дори ако не са добри. Самата аз никога не съм виждала негов оригинал.“ Това беше пародия на любов, пародията на Лейла, флиртуване на умовете, в което ролите бяха разменени; защото тя беше лишена от богатствата на Европа и сега се хранеше единствено с дългите му писма и колети с книги, които поглъщаше ненаситно. Младият мъж правеше всичко възможно да задоволи тези нейни желания и ето че ненадейно откри досега заключените за него светове на живописта, архитектурата, музиката и литературата, които разтвориха цялото му същество. Така че тя успя да му даде едно почти безплатно образование в свят, в който той никога не би могъл да се ориентира сам. И докато предишната зависимост на младежките му години бавно излиняваше, нова изникна на нейно място. Маунтолив, в най-точния смисъл на думата, беше открил жената на своето сърце.

Старата му любов постепенно преминаваше във възхищение, също както чисто физическият му копнеж по нея (така болезнен в началото) се превърна във всепоглъщаща и лишена от индивидуалност нежност, която, вместо да изчезне заедно с отсъствието й, се подхранваше от него. След няколко години тя вече можеше да си признае: „Сега, в писмата, се чувствам някак по-близо до теб, отколкото се чувствах, преди да се разделим. Защо е така?“ Но тя, разбира се, знаеше защо. Въпреки това побърза да добави, за да остане докрай честна: „Това чувство не е ли малко нездравословно? На хора отвън би изглеждало дори доста патетично или дори смешно — кой може да каже? И тези дълги писма, Дейвид — не са ли те като сладко-горчивите отношения на Сансеверина с нейния племенник Фабрицио? Често се чудя дали не са били любовници — тяхната близост е толкова пламенна и интимна. Но Стендал никъде не намеква за такова нещо. Ще ми се да познавах Италия. Дали пък на стари години твоята любовница не се е превърнала в лелка? Не ми отговаряй, дори да знаеш истината. Все пак в известен смисъл е истинско щастие, че двамата сме сами, с големи пусти, непопълнени празнини в сърцата — като първите карти на Африка? — и все още имаме нужда един от друг. Искам да кажа — ти като единствено дете, което трябва да мисли за майка си, и аз — аз, разбира се, имам доста грижи, но живея в много тясна клетка. Твоето описание на балерината и любовната ти афера с нея беше доста забавно и трогателно; благодаря ти, че го сподели с мен. Внимавай, скъпи ми приятелю, не наранявай чувствата си.“

Такава беше тяхната взаимност и разбирателство, че той можеше да й каже всичко, без да й спестява подробности от онези малко на брой лични истории, които го занимаваха: любовната връзка с Гришкина, която за малко да го вкара в преждевременен брак; нещастният му копнеж по любовницата на един посланик, която го изложи на опасността от дуел, а може би и позор. Ако това й причиняваше някакви страдания, тя ги скриваше от него, пишеше му само за да го съветва и утешава с отзивчивостта на очевидната си непредубеденост. Бяха откровени един с друг, но понякога нейните преднамерени реплики го шокираха с разсъжденията за самонаблюдение, което хората признават на хартия само когато няма с кого да споделят. Както когато му написа: „Шокирах се, искам да кажа, след като неволно зърнах голото тяло на Несим — изпълни огледалото, слабият източен бял гръб, който така приличаше на твоя, както и слабините. Седнах и за най-голямо мое учудване се разплаках, защото изведнъж се запитах дали моята привързаност към теб не се корени някъде тук, в плахите кръвосмесителни желания, скрити дълбоко в сърцето ми; знам толкова малко за тайните на секса, които сега се изследват така усърдно от докторите. Техните открития ме изпълват с опасения. След това се запитах дали пък у мен няма нещо от същността на вампира, задето така дълго съм се вкопчила в теб, сякаш стоя и все те дърпам за ръкава, докато ти сигурно отдавна вече си ме надживял. Ти как мислиш? Пиши ми, Дейвид, успокой ме, докато целуваш малката Гришкина, нали ще го направиш? Слушай, изпращам ти една неотдавна направена снимка, за да прецениш колко съм остаряла. Покажи й я и й кажи, че от нищо не се боя така, както от неоснователната й ревност. Сигурна съм, че след един поглед към снимката ще й олекне на сърцето. Не бива да забравям да ти благодаря за телеграмата по случай рождения ми ден — това ме накара да си спомня за вас двамата с Несим, как седите на балкона и разговаряте. Сега той е богат и независим и рядко се отбива при нас. Твърде зает е с важните си градски дела. Въпреки това… знам, че усеща бездната на моето отсъствие, както бих искала да я усещаш и ти, по-силно, отколкото докато живеехме в обятията си. С него си пишем често, надълго и нашироко. Нашите умове работят в синхрон, като дубльори, но сърцата си сме пуснали на свобода — да обичат, да пораснат. Чрез него вярвам, че един ден ние, коптите, ще възвърнем полагащото ни се място в Египет — но стига вече за това…“ Ясни, спокойни, пълни с живот, думите се лееха в този едър равен почерк върху хартия за писма с различен цвят, писма, които той отваряше нетърпеливо в някой отдалечен ъгъл на градината в легацията, изчиташе ги и с отговор, едва оформен в ума му, бързаше да й пише и да запечата плика навреме, за да хване следващия чувал на отпътуващата поща. Усещаше, че е зависим от това приятелство, и все още повтаряше като по образец: „Моя най-скъпа любов“, в началото на всяко писмо, макар че в повечето от тях споделяше, да речем, впечатления за изкуството, за любовта (неговата любов) или за живота (неговият живот).

А той от своя страна пък беше съвършено честен с нея — както на пример, като я осведомяваше за своята балерина: „Вярно е, че в един момент си мислех дали да не се оженя за нея. Нали разбираш, нейният език, който не знам, много ефективно скриваше посредствеността й от мен. За щастие един-два пъти тя си позволи да фамилиарничи с мен на обществено място, от което направо изтръпнах. Веднъж, когато целият балет беше поканен на прием, седнах до нея, като си мислех, че тя ще прояви дискретност, тъй като никой от моите колеги не знаеше за връзката ни. Представи си изумлението ми, дори ужаса ми, когато, докато седяхме един до друг по време на вечерята, тя протегна ръка към главата ми и закачливо разроши косата ми в жест на неуместна гальовност! Заслужих си го! Но проумях истината навреме и дори нещастната й бременност, когато настъпи моментът, се оказа съвършено прозрачна хитрост. Така се излекувах.“

Когато най-накрая се разделиха, Гришкина не спираше да го дразни, като му повтаряше: „Ти си само един дипломат. Нямаш скрупули, нямаш религия!“ Но именно към Лейла се обърна, за да му изясни това многозначително обвинение. И тя наистина му го изтълкува със сдържаното задоволство на бивша любовница.

Така че с нейното умение и такт тя успя да го задържи години наред, докато младежката му скованост отстъпи пред равна на нейната зрялост. Въпреки че двамата говореха само някакъв диалект на любовта, на нея той й стигаше, а него направо го поглъщаше. Продължаваше обаче да му липсва умението да класифицира и анализира.

И както календарните години се нижеха една подир друга и назначенията му се променяха, така и образът на Лейла пронизваше цветовете и преживяванията в страните, които минаваха пред взора му като приказки: изпъстрената с вишнев цвят Япония, гърбоносата Лима. Но никога Египет, въпреки всичките му молби за постове, които знаеше, че ще се овакантят там или пък вече бяха свободни. Сякаш Форин Офис не искаше да му прости, че си беше дал труда да научи арабски, и дори нарочно му избираше назначения, от които да стигнеш до Египет беше трудно или невъзможно. Въпреки това връзката им устоя. На два пъти се бе видял с Несим в Париж и това беше всичко. Много се зарадваха един на друг — всеки с натрупан вече житейски опит.

След време обаче раздразнението му отстъпи пред примирението. Професията му, в която се ценяха единствено способността за преценка, хладнокръвието и сдържаността, го беше научила на най-трудния от всички уроци, както и най-деформиращия — никога да не казва на глас неодобрителна мисъл. Тя му послужи и като дълго йезуитско обучение по самоизмама, което пък му даде възможност да се представи пред света с още по-излъскана повърхност, без обаче да задълбочи и премисли човешките си изживявания. И ако личността му не се разми докрай, това се дължеше на Лейла; защото иначе живееше заобиколен от амбициозни подмазвачи и блюдолизци, от които можеше да научи само как да изпъкне с различни форми на обръщение и претенциозни любезности и които с ласкателства си проправят пътя към напредък в кариерата. Истинският му живот потъна като скрит поток, който тече под земята и рядко излиза на повърхността — в този изкуствен свят, в който живеят дипломатите — и той бавно се задушаваше като котка във въздушна помпа. Дали беше щастлив или нещастен? Вече не знаеше. Беше сам и това бе всичко. На няколко пъти, насърчаван от Лейла, взе да обмисля дали да не утеши самотата си (която вече се превръщаше в егоизъм), като се ожени. Но неизвестно защо, макар и заобиколен със съвсем приемливи млади жени, до една подходящи партии, той откри, че го привличат само онези, които са омъжени или много по-възрастни от него. За чужденки и дума не можеше да става, тъй като дори по онова време смесените бракове се смятаха за сериозна пречка пред бъдещото издигане в йерархията. В дипломацията, както и във всичко останало, има подходящ брак и неподходящ брак. И докато времето минаваше, той откри, че макар и бавно, върви по спиралата нагоре, благодарение на своя опортюнизъм, компромиси и усърдна работа, върви към тясното антре на дипломатическата власт, тоест поста на съветник или министър. И ето че един ден онзи лелеян мираж, който толкова дълго бе стоял заровен и забравен, се събуди, появи се, изникна съвсем реален и бляскав от дебрите на миналото. Съвсем ясно и категорично един ден той научи, че заветните пълномощия са негови, но и нещо далеч по-жадувано… посолството в Египет, което толкова дълго му бе отказвано.

Но Лейла нямаше да е истинска жена, ако не беше проявила моментна слабост, което пък предопредели необикновения модел на техните отношения. Това стана със смъртта на мъжа й. Тя беше бързо последвана от едно романтично наказание, а то изтласка Лейла още по-навътре в самотата, която в стихиен момент на мечтание си бе въобразила, че може да напусне. И може би така стана по-добре, защото в противен случай загубата щеше да е по-голяма.

След телеграмата, с която му известяваше за смъртта на Фалтаус, последва мълчание; след това дойде писмо, което по нищо не приличаше на предишните й — пълно с колебания и двусмислия. „Сама съм учудена от собствената си нерешителност, която за мен се е превърнала в истинска агония. Много съм объркана. Искам да помислиш сериозно върху предложението, което ще ти направя. Анализирай го и ако в ума ти се появи и най-малката следа от неприязън, съмнение или скептицизъм, ще го забравим и повече никога няма да говорим за това! Дейвид! Днес се погледнах в огледалото с колкото е възможно по-критично и безмилостно око и в мен се прокрадна мисъл, която години наред си бях забранявала. Мисълта да те видя отново. Само че за нищо на света не мога да реша как и при какви условия може да стане това. Способността ми да виждам е покрита с черния облак на съмнението. Сега, когато Фалтаус е мъртъв, тази част се откъсна. Нямам друг живот освен онзи, който споделям с теб — животът на хартия. Колкото и да е жестоко, ние с теб сме като хора, които с всяка изминала година се отдалечават във възрастта си. Подсъзнателно вероятно съм желаела смъртта на Фалтаус, но никога не съм я искала, защото иначе как така тази надежда, тази илюзия ще се надигне у мен тъй внезапно? Снощи изведнъж ми хрумна, че все още, може би все още, ни остават само шест месеца или дори година, които да прекараме заедно, преди връзката да се скъса окончателно и завинаги в онзи, стария смисъл на думата. Глупости ли са това? Да! Няма ли всъщност само да те натоваря и затормозя, като пристигна в Париж, както възнамерявам да направя след два месеца? За бога, отговори ми веднага, разубеди ме, разбий на пух и прах напразните ми надежди, лудостта ми — защото дълбоко в себе си знам, че това е лудост. Но… да ти се наслаждавам още няколко месеца, преди да се върна тук и отново да поема по прашния път на предишния си живот: колко трудно човек се отказва от надеждата. Накарай ме да се опомня, моля те, но го направи сега, защото когато наистина дойда, искам да съм спокойна и да мога да гледам на теб (както е било през всички тези изминали години) като на нещо повече от приятел.“

Тя си даваше сметка, че не е честно да го поставя в това положение, но не беше в състояние да постъпи другояче. Тогава дали пък това не беше щастливата намеса на съдбата, която го предпази от взимането на едно толкова сложно решение — защото нейното писмо се озова на бюрото му със същата поща, с която пристигна и телеграмата на Несим, уведомяваща го за нейното разболяване? И докато той все още се колебаеше между избора на възможни отговори, пристигна и нейната пощенска картичка, написана със съвършено нов, разкрачен почерк, която окончателно го освобождаваше от всякакъв дълг към нея: „Не ми пиши, не и преди да мога да чета; сега съм бинтована от главата до петите. Случи се нещо много лошо и непоправимо.“

През това горещо лято конфлуиращата вариола — изобретена по всяка вероятност като най-жестокото лечение на човешката суета — успя да порази и погази всичко, което беше останало от прочутата й някогашна красота. Безсмислено беше да се преструва дори пред себе си, че това няма да промени живота й. Да, но как? Обзет от мъчителна нерешителност, Маунтолив изчакваше тя да поднови кореспонденцията помежду им, като само от време на време драсваше по няколко реда ту на Несим, ту на Наруз. Под краката му вече се беше отворила бездна.

Но ето че: „Странно изживяване е това да се погледнеш и да видиш как собственото ти лице е осеяно с дупки и свлачища — като пострадал от буря, иначе познат пейзаж. Боя се, че трябва да свикна с усещането, че приличам на стара вещица. И да го направя със собствената си воля. Разбира се, възможно е това да укрепи други страни на характера ми — както правят киселините — не, метафората ми убягна! Ох! Каква софистика, защото няма изход. И колко много се срамувам от предложенията, които се съдържаха в последното ми дълго писмо. Това тук не е лицето, с което мога да обикалям Европа, нито ще позволя да се почувстваш неловко заради обезобразената си позната. Днес си поръчах цяла дузина тънки черни забрадки, от онези, които бедните хора от моята религия носят до ден-днешен! Но това ми костваше толкова много, че се обадих на златаря си да дойде и отново да ми вземе мярка за нови гривни и пръстени. Напоследък толкова съм отслабнала. Нещо като награда за смелостта ми, както подкупват малките деца с бонбон, за да си глътнат горчивото лекарство. Бедният старец Хаим. Разплака се, докато ми показваше стоката си. Почувствах как сълзите му опариха пръстите ми. Но неизвестно защо, се разсмях. Гласът ми също се е променил. Толкова съм уморена от това лежане в затъмнени стаи. Черните забрадки ще ме избавят от затворничеството. Да, разбира се, че си мислех за самоубийство — кой не би го направил в това положение? Не, ще продължа да живея, но не за да се самосъжалявам. Или може би човешката суета не е, както си мислим, въпрос на живот и смърт, нито е повод за убийство? Трябва да вярвам в себе си и да бъда силна. Моля те, недей да се опечаляваш, нито да ме окайваш. Когато ми отговориш, нека писмата ти бъдат весели както преди, моля те.“

След което настъпи мълчание, преди отново да подновят кореспонденцията си, но ето че сега писмата й добиха ново качество — мъчително примирение. Отново се е оттеглила, така му написа, в имението, където живее заедно с Наруз. „Неговата нежна свирепост го прави идеален компаньон. Освен това понякога умът ми се размътва, не съм compos mentis13, и тогава с дни се скривам в малката лятна къща, спомняш ли си я? В края на градината. Там чета и пиша в компанията единствено на моята змия — духът на къщата сега е една голяма пепелява кобра, кротка като котенце. Тази компания ми стига. Освен това сега имам други грижи и други планове. Пустиня отвън и пустиня отвътре!“

„Ако взема да ти пиша глупости, когато умът ми е омагьосан от африт15 (както казват слугите), не ми отговаряй. Тези пристъпи продължават най-много ден-два.“

Така започна новата епоха. Години наред седеше в Карм Абу Гирг — ексцентрична забулена отшелница — и пишеше дълги прекрасни писма, умът й се рееше на воля из изгубените светове на Европа, в които той все още се чувстваше като турист. Но понякога се чуваха настоятелни молби като от едно време. Тя рядко поглеждаше напред към нови преживявания, а главно назад, към миналото, като човек, чиято памет за дребни неща трябваше да бъде непрестанно опреснявана. Пеят ли още цикадите при старата римска кула в Ним? Сена още ли е зеленикавожълта при Буживал? По време на празника на Сиена костюмите още ли са от коприна? А черешовите градини в Навара… Искаше да се увери в истинността на миналото, искаше да обърне поглед назад през рамо и при всяко свое пътуване Маунтолив търпеливо изпълняваше нейните молби. Онази малка маймунка у Рембранд — дали наистина я е видяла, или си въобразява, че я има в платната му? Не, съществува, уверяваше я той, съвсем посърнал. Много рядко се появяваше и молба, свързана с нещо ново. „Интересът ми беше силно възбуден от едни стихотворения във «Валюс» (септемврийския брой), подписани от Лудвиг Пърсуордън. Нещо съвършено ново и силно. Тъй като следващата седмица заминаваш за Лондон, моля те, разузнай повече за него. Германец ли е? Същият автор ли е, който беше написал онези два доста странни романа за Африка? Името е същото.“

Именно тази нейна молба за пръв път отведе Маунтолив при поета, който по-късно щеше да играе важна роля в живота му. Въпреки почти френското благоговение, което питаеше към хората на изкуството (под нейно въздействие), името на Пърсуордън му направи впечатление като крайно неблагозвучно, почти комично, когато го изписа върху адресираната до него пощенска картичка, която изпрати чрез издателите му. Цял месец — никакъв отговор, но тъй като беше в Лондон за тримесечен инструктаж, можеше да си позволи да чака търпеливо. Когато отговорът пристигна, той направо се стъписа, тъй като беше написан върху познатите му бланки на Форин Офис; постът на Пърсуордън, както изглежда, бе на младши сътрудник в отдела по култура! Веднага му се обади по телефона и беше приятно изненадан от любезен и сдържан глас. Очакваше по-скоро някой агресивен и невъзпитан младок, затова изпита истинско облекчение, щом долови нотка на интелигентност в овладяния глас на Пърсуордън. Уговориха се да се срещнат същата вечер за по едно питие в „Компасис“, близо до моста Уестминстър, и Маунтолив очакваше срещата с нетърпение, колкото заради Лейла, толкова и заради себе си, тъй като възнамеряваше да й опише нейния поет в най-големи подробности.

Валеше сняг на пресекулки, който се стопяваше при допира с тротоара, но оставаше за по-дълго върху яките и шапките. (Една снежинка върху миглите и светът засияваше в блестящите багри на призмата.) Навел глава, Маунтолив зави зад ъгъла точно когато една млада двойка влизаше в бара на „Компасис“. Момичето, което се обърна с лице към компаньона си през рамо, докато вратата се отваряше, носеше кариран шал в ярки цветове и бяла брошка. Топлата светлина от лампите обля широкото й бледо лице с шлем от тъмна къдрава коса. Тя беше поразително красива — красота, чието удивително спокойствие Маунтолив не можа веднага да си обясни. После забеляза, че е сляпа, тъй като лицето й бе леко вдигнато нагоре към придружителя й също като на човек, който не може да се ориентира за целта — очите на другия. Остана така цял миг, после компаньонът й каза нещо през смях и я побутна напред към бара. Маунтолив влезе по петите им и ето че вече стискаше топлата твърда десница на Пърсуордън. Сляпото момиче, по всичко личеше, беше негова сестра. След известно време на притеснение и припряност те се разположиха до пламтящата камина в ъгъла и си поръчаха питиета.

Пърсуордън — с нищо незабележителен човек, изглеждаше приятно нормален. Среден на ръст, с блед тен на лицето и подрязани мустаци, които описваха едва видима извивка над добре очертаната му уста. Той обаче до такава степен не приличаше на сестра си по цвят на кожата, та Маунтолив веднага реши, че великолепната тъмна коса на сляпото момиче трябва да е боядисана, макар да изглеждаше съвсем естествена, а и тънките й вежди бяха също така тъмни. Само очите биха могли да разкрият загадката на тази средиземноморска пигментация, но те, разбира се, липсваха драстично. Това беше глава на Медуза, слепотата й бе като на гръцка статуя — слепота, вероятно причинена от дълго и напрегнато взиране в слънцето и синята вода, взиране в продължение на векове. Изразът на лицето й обаче не беше равнодушен, а по-скоро мил и трогателен. Дългите извити копринени пръсти с меки възглавнички като на концертираща пианистка се движеха безшумно по дъбовата маса между тях, искаха да докоснат, да се уверят, да утвърдят — колебаеха се какви качества да припишат на гласа му. От време на време устните й се размърдваха беззвучно, като че наум си повтаряха чутите думи, за да доловят отново тяхната звънливост и значение, и тогава тя заприличваше на човек, който следи музиката от своя собствена партитура.

— Лиза, скъпа? — обади се поетът.

— Бренди и сода. — Тя му отговори с тихата празнота на гласа си — едновременно ясен и мелодичен, който можеше да произнесе със същата интонация „мед и нектар“. Двамата останаха така някак неловко, докато им донесат питиетата. Брат и сестра, седнали един до друг, сякаш готови да се отбраняват. Сляпото момиче пъхна едната си ръка в джоба на брат си. Така, малко неуверено, започна техният разговор, който завърши чак късно вечерта и който след това Маунтолив описа на Лейла съвсем точно благодарение на феноменалната си памет.

„Отначало той беше доста притеснен и побърза да се скрие зад любезна нерешителност. За най-голямо мое учудване научих, че го готвят за пост в Кайро следващата година, и веднага му разказах някои неща за моите приятели там, като му предложих да му дам препоръчителни писма, имайки предвид най-вече Несим. По всяка вероятност е бил леко стъписан от моя по-висок ранг, но това не продължи дълго; изглежда не носи на пиене, защото още след втората чашка показа острия си, но и забавен език. В този момент се показа един доста по-различен човек — странен и съмнителен, както се очаква от всеки писател, но с категорични мнения по много въпроси, някои от които не бяха никак по вкуса ми. Всички обаче звучаха някак доста лично. Сякаш извлечени от собствен опит, а не изказани, колкото да предизвикат недоумение. Ако се съди по възгледите му, той е старомоден реакционер и следователно mal vu16 от страна на събратята му от гилдията, които го подозирали в симпатия към фашистите; демонстрира отявлена нетърпимост към левичарската идеология, както и към всякакъв радикализъм, които са му дълбоко противни. Но изказваше мненията си с чувство за хумор и без да се горещи. Така например не успях да го предизвикам по въпроса за Испания. («Всички тия дребни бежови хора, които се натискат да загинат в името на клуб „Левичарски писания“!»)“

Маунтолив наистина беше леко шокиран от възгледите — така ясно и безапелационно изказани, тъй като по това време самият той споделяше преобладаващите егалитарни симпатии на деня, макар и в умерената либерализирана форма, която се толерираше в министерството. Нескриваното презрение, с което парадираше Пърсуордън, го правеше да изглежда страховит. „Признавам — написа й Маунтолив, — че не можах да го вместя в никаква конкретна категория хора.“ Но истината е, че той изказваше по-скоро мнения, отколкото отношение, както и някои стряскащи възгледи, които запомних специално за теб, например: „Работата на твореца, това е единственото задоволително отношение, което той може да има със своите съвременници, тъй като търси истинските си приятели сред мъртвите и неродените. Затова и не бива да се бърка в политиката, не му е работа. Трябва да се съсредоточи върху ценностите, а не върху провежданата политика. Днес всичко ми прилича на глупава игра на сенки, тъй като управлението е изкуство, а не наука, също както обществото е организъм, а не система. Най-малката му клетка е семейството и наистина роялизмът е най-правилната структура за него — тъй като кралското семейство е огледален образ на човешкото, законното обожание. Имам предвид нас, англичаните, с нашия по същество донкихотовски темперамент и духовна леност. За другите не знам. Що се отнася до капитализма, неговите грешки и недостатъци могат да бъдат излекувани с помощта на справедливо облагане с данъци. Трябва да преследваме не някакво въображаемо равенство между хората, а просто справедливост. Тогава обаче кралете ще си изфабрикуват някаква си тяхна философия, както направиха в Китай; а абсолютната власт на монархията е крайно неприемлива за нас, тъй като днес тя се радва на много слаба популярност. Както и диктатурата.

Що се отнася до комунизма, и там няма бъдеще; възприемането на човека единствено от гледната точка на икономическия бихейвиоризъм, лишава живота от всичко приятно в него, а да лишиш човека от лична душевност е направо лудост.“ И така нататък. Каза, че цял месец бил на посещение в Русия като член на културна делегация и никак не харесал онова, което видял; ето и други boutades17: „Тъжни евреи, по чиито лица човек може да види цялата меланхолия на тайната аритметика; попитах един възрастен мъж в Киев дали Русия е щастливо място за живеене. Той си пое дъх шумно и след като се огледа плахо наоколо, рече: «Ние имаме една приказка: навремето Луцифер решил да промени нещо в себе си. Поискал ей така, за разнообразие, да направи и той нещо добро — само едно. И тогава адът се родил на земята и го нарекли Съветска Русия.»“

През цялото това време сестра му не взимаше никакво участие, седеше, потънала в красноречиво мълчание, само пръстите й лекичко докосваха масата, извити като филизите на лоза, усмихваше се на неговите афоризми като на някаква тайна пакост. Само веднъж, когато той стана за малко от масата, тя се обърна към мен и каза: „Всъщност тези неща не бива да го занимават. Той трябва само да се научи да понася отчаянието.“ Бях толкова поразен от тази пророческа фраза, която излезе съвършено естествено от устата й, че не можах нищо да отговоря. Когато той се върна, още докато заемаше мястото си, побърза да поднови разговора, сякаш междувременно му беше хрумнало нещо ново. И каза: „Не, те са биологична необходимост, кралете. По всяка вероятност отразяват самия строеж на душата? Ние с такава лекота се примиряваме с тяхната божественост, че за мен би било много неприятно, ако се случи да бъдат заменени с диктатор, с работнически съвет или наказателен отряд.“ Не издържах и възразих на абсурдните му твърдения, но той ми отговори съвършено сериозно: „Уверявам те, че това е пътят, който преследва лявата идеология; нейната цел е гражданска война, въпреки че не си дава сметка за това поради хитростите, с които безгръбначни пуритани като Шоу и компания представят доводите си. Марксизмът е отмъщението на ирландците и на евреите!“ Нямаше как да не се изсмея на това и — чест му прави — той също се изсмя. „Но това поне обяснява защо съм mal vu — продължи той — и защо винаги с удоволствие напускам Англия, за да отида в страни, където не чувствам морална отговорност и не изпитвам никакво желание да опровергавам такива угнетителни формулировки. В края на краищата, какво толкова, по дяволите! Аз съм писател!“

До този момент вече беше изпил няколко питиета и задръжките му бяха паднали. „Дай да напуснем това безплодно блато! О, как копнея да се озова в градовете, създадени от жените в тях, Париж или Рим, построени в отговор на женски прищевки. Не мога да погледна покритата със сажди статуя на добрия стар Нелсън на Трафалгар Скуеър, без да си помисля: бедната Ема18 е трябвало да отиде чак в Неапол, за да блесне с репутацията си на красива, вятърничава и d’une splendeur19 в леглото. Какво правя аз, Пърсуордън, сред тия люде — невменяеми на тема благоприличие? Дай ми на мен да се скитам там, където хората са се спогодили с вродената си гадост, където скрит под поетическата си мантия, ще бъда невидим и в безопасност. Искам да се науча нищо да не почитам и нищо да не презирам — криви са пътеките на посветения!“

— Скъпи, ти си пиян! — подхвърли Лиза със задоволство.

— Пиян и тъжен. Тъжен и пиян. Но радостен и весел!

Трябва да кажа, че тази нова и забавна черта в характера му сякаш ме сближи повече с човека. „Защо са ни тия стилизирани чувства? Защо са страхът и треперенето? И всички тия мрачни клозети с униформени полицайки, които стоят и бдят дали пикаеш направо или накриво? Помисли си само за всички страсти по моди и по дрехи, които се вихрят в нашето кралство! И свещеното подрязване на тревата: тогава чудно ли е, че като се връщам от чужбина, инстинктивно поемам към изхода с надпис «Само за чужди поданици»?“

— Да, пиян си и още как! — повтори Лиза.

— Не пиян, а щастлив — отвърна й той най-сериозно. — А средства, които да причиняват щастие няма, него трябва да го дебнеш и причакваш в засада като пъдпъдък или момиче с криле отмалели. Между изкуството и разните похвати се простира цяла пропаст!

Продължи в същия дух, беше направо неудържим. Трябва да призная, че бях запленен от фриволната игра на този ум, който май не беше на себе си. Разбира се, тук-таме трудно преглъщах някоя негова грубост, която звучеше дебелашки, и поглеждах неспокойно към сестра му, но тя пускаше сляпата си усмивка снизходително и безкритично.

Беше станало доста късно и навън валеше сняг, когато поехме към Трафалгар Скуеър. Хора почти нямаше, а снежинките приглушаваха звука от стъпките ни. Като стигнахме площада, твоят поет се закова на място, за да апострофира стълпниците на Нелсън тържествено и присмехулно. Не си спомням точно какво каза, но беше достатъчно забавно, за да ме разсмее от сърце. След което най-ненадейно настроението му се смени и той се обърна към сестра си: „Лиза, знаеш ли какво ме гложди днеска цял ден? Днес е рожденият ден на Блейк. Помисли си само, рожденият ден на чудака Блейк. Не трябваше ли да видя някакви знаци за това по физиономията на тази нация, оглеждах се нетърпеливо цял ден. Но нищо. Скъпа Лиза, нека ние да отпразнуваме рождения ден на стария развратник, искаш ли? Ти, аз и Дейвид Маунтолив ето тук — сякаш сме французи или италианци, сякаш това е от значение. — Снегът се усили, последните прогизнали листа стояха събрани на купчини, гълъбите гукаха гърлено, на пресекулки. — Кажи, Лиза, искаш ли?“ По едно розово петънце беше цъфнало на бузите й. Стоеше с разтворени устни. Снежинки като скъпоценни камъни се топяха в косата й. „Но как? — попита тя. — Как по-точно?“

„Ще танцуваме за Блейк“ — отвърна й Пърсуордън, комично преправил изражението си на сериозно. Взе я в обятията си и започна да танцува валс, като си тананикаше „Синият Дунав“. Обърна глава над рамото си и през пелената от снежинки каза: „Това е за Уил и Кейт Блейк.“ Не знам защо се почувствах някак объркан и силно разчувстван. Двамата танцуваха в съвършен синхрон, като постепенно забързваха темпото, докато в един момент се понесоха през площада, под бронзовите му лъвове, лекокрили като пръските от фонтана. Като метнати камъчета, които едва бръсват гладката езерна повърхност, като камъчета, засилени по сковал водата лед… Представляваха странна гледка. Забравил студените си ръце и снега, който се топеше върху яката ми, аз ги гледах като омагьосан. Те продължиха, бавно затвориха дългата елипса през откритото пространство, разпиляха листата, подплашиха гълъбите, дъхът им се виеше нагоре в нощния въздух. Но ето че съвсем леко, без никакво усилие се завъртяха и поеха по дъгата, която трябваше да ги доведе до мен — до мястото, където стоях редом с един полицай, който ги гледаше подозрително. Забавно. „Какво става тук?“ — попита той, като не сваляше очи от тях. Гледаше ги недоверчиво, но и с възхищение. Техният валс беше толкова съвършен, че дори и ченгето се бе трогнало. Продължиха да танцуват в такт, тъмната коса на момичето се развяваше назад, безокото лице бе обърнато нагоре към стария адмирал върху покритата със сажди колона. „Ами празнуват рождения ден на Блейк“ — обясних аз леко смутен и това, изглежда, успокои полицая, защото продължи да ги съзерцава в захлас. После се изкашля и рече: „Едва ли е пиян, щом танцува толкова хубаво. Какви ли не ги вършат хората на рождените си дни!“

Най-накрая двамата се върнаха при мен задъхани, разсмяха се и се целунаха. Доброто настроение на Пърсуордън се беше върнало и докато ги качвах на едно такси към дома, той най-сърдечно ми пожела „лека нощ“ на няколко пъти. Това е! Скъпа моя, Лейла, не знам какво впечатление ще добиеш от всичко това. Не научих нищо за личния му живот или за произхода му, но винаги бих могъл да направя справка, а ти пък ще имаш възможност да се запознаеш с него, когато пристигне в Египет. Изпращам ти малка подборка от най-новите му стихове, която той ми подари. Още не са се появявали никъде.

В приятната топлина на спалнята си в клуба Маунтолив запрелиства страниците повече от чувство за дълг, отколкото за удоволствие. Това беше не само модерна поезия, която го отегчаваше, но и изобщо поезия. Колкото и да се опитваше, не успя да схване посланията й, така да се каже. Взе мислено да перифразира думите с надеждата, че така ще спре танца им. Тази негова неспособност (Лейла му беше отворила очите за нея) го подразни. Но докато прелистваше страниците, изведнъж едно стихотворение грабна погледа му и сякаш се вклини в паметта му, изпълни я с ледения дъх на мрачни предчувствия. Беше посветено на сестрата на поета и безспорно изразяваше любовни чувства към едно „сляпо момиче с грейнала в черно коса“. И ето че от текста пред очите му изведнъж изплува ведрото лице на Лиза Пърсуордън.

На повърхността като че прозираше нещо диво и нарочно недодялано; но беше от онези стихотворения, които например един съвременен Катул би могъл да напише. Маунтолив се замисли, посърна. Преглътна и отново го прочете. В него имаше нещо от простичката красота на безочието. Загледа се умислено в стената на стаята и дълго остана така, преди да пусне листовете в един плик и да го адресира до Лейла.

През същия месец не се случиха други срещи, въпреки че един-два пъти Маунтолив се опита да телефонира на Пърсуордън в кабинета му. Но всеки път той или беше в кратък отпуск, или на посещение с неясна цел в Северна Англия. Независимо от това обаче Маунтолив изнамери телефона на сестра му и на няколко пъти я изведе на вечеря, тъй като за него тя представляваше много приятна и мила компания.

Отговорът на Лейла не закъсня — благодареше му за информацията и добавяше съвсем в неин стил: „Стихотворенията са великолепни. Но, разбира се, не бих искала да се запознавам с творец, от когото се възхищавам. Творчеството няма връзка с човека, така мисля аз. Но иначе се радвам, че ще идва в Египет. Вероятно Несим ще може да му помогне или може би той — на Несим? Ще видим.“

Маунтолив не разбра много смисъла на предпоследната фраза.

Следващото лято обаче летният му отпуск съвпадна с едно отиване на Несим до Париж и приятелите се срещнаха, за да се насладят заедно на картинните галерии и дори да планират съвместен излет за рисуване в Бретан. Неотдавна и двамата бяха започнали да се пробват в рисуването и като всички начинаещи изгаряха от ентусиазъм. И точно тук, в Париж, ненадейно попаднаха на Пърсуордън. Това се оказа наистина щастлива случайност Маунтолив много се зарадва, че ще може така непринудено да го запознае с Несим. Самият Пърсуордън беше доста преобразен и в превъзходно настроение, може би затова Несим много го хареса. Когато дойде време да се сбогуват, Маунтолив беше напълно убеден, че двамата се бяха сприятелили завинаги, поне добрата храна и блажените им мигове заедно го караха да мисли така. Той ги изпрати на гарата и същата вечер писа на Лейла върху лист от любимото си кафене: „С огромно съжаление ги качих на влака и само като си помисля, че тази седмица се връщам обратно в Русия! Направо сърцето ми се свива. Все повече и повече харесвам П., а и го разбирам по-добре. Сега съм по-склонен да отдам грубото му държане не толкова на някаква дебелащина, както ти бях писал преди, а на дълбоко прикритата му стеснителност или на някакво чувство за вина у него. Този път разговорите ни бяха наистина очарователни. Ако искаш, разпитай и Несим за него. Мисля, че той го хареса дори повече от мен. И така… какво? Празнота и дълго мразовито пътуване. О! Скъпа моя Лейла, да знаеш само колко много ми липсваш — ти и всичко, което си за мен. Чудя се кога ли ще се видим отново? Ако при следващия ми отпуск разполагам с повече пари, може да взема самолета и да дойда при теб…“

Още нямаше представа, че много скоро отново ще се върне в Египет — любимата си страна, на която разстоянието и изгнанието придаваха пленителния блясък на красив гоблен. Възможно ли е нещо толкова богато като паметта да мами? Това той никога не се запита.