Маунтолив

XI

През лятото и есента конспираторите се бяха потрудили да организират заедно забавления в невиждан дотогава мащаб. Голямата къща рядко притихваше, и то само за по няколко часа. Беше непрекъснато огласяна или от тънките струнни мелодии на някой квартет, или от пресекливия глух рев на саксофони, които виеха в нощта като рогоносци. Някогашните студени и празни помещения на кухнята сега отекваха с шетнята на слуги, които подготвяха новото угощение или почистваха след току-що приключилото. В града се говореше, че Несим си е поставил за цел да въведе Жюстин в обществото, сякаш провинциалното великолепие на Александрия можеше да крие някакво обещание или очарование за човек като него, който по душа и сърце беше станал европеец. Не, тези планирани атаки, с които обществото във втората столица беше щурмувано, имаха две цели: да опипат почвата и да разсеят съмненията. Те създаваха атмосфера, която на свой ред даваше на конспираторите свободата, от която се нуждаеха. Те работеха неуморно и само когато напрежението ставаше непоносимо, си позволяваха да откраднат по някоя кратка почивка в малката лятна вила, която Несим беше кръстил Летния дворец на Жюстин; тук те можеха да четат и пишат, да плуват и да се радват на компанията на най-близките си приятели — Клия, Амарил и Балтазар.

Винаги след дългите вечери, прекарани в прерията на нескончаеми разговори, сред дебри от чинии и винени бутилки, те заключваха всички врати, пускаха всички резета и с въздишка поемаха към стълбището, оставяйки зад себе си сънената прислуга, която тепърва трябваше да започне да разчиства бъркотията, защото до сутринта къщата трябваше да блести в пълен порядък. Тръгваха бавно ръка за ръка, спираха колкото да изритат обувките си на първата площадка и да се усмихнат един на друг в голямото огледало. После, за да успокоят умовете си, се отправяха на бавна разходка из картинната галерия с нейната прекрасна колекция от импресионисти, като разговаряха само на неутрални теми; и тогава ненаситните очи на Несим се взираха жадно в големите платна — безмълвно свидетелство за наличието на лични светове и тайни желания.

Най-накрая се насочваха към топлите, красиво обзаведени спални, съседни една на друга, наредени от прохладната северна страна на къщата. Винаги се повтаряше един и същ ритуал; Несим се просваше на леглото, все още облечен, а в това време Жюстин запалваше спиртника, за да му приготви чай от валериан, който винаги пиеше преди сън, за да успокои нервите си. Освен това слагаше малката масичка за карти до леглото и двамата изиграваха една-две ръце крибедж или пикет, докато разговаряха, обсъждаха маниакално делата, обсебили умовете им. В такива моменти смуглите им страстни лица грееха в меката светлина с нещо като святост, която дълбоко пазената тайна, жаждата да споделят волята си, както и обвързващите ги желания им придаваше. И тази вечер беше същото. Докато тя раздаваше първата ръка, телефонът до леглото иззвъня. Несим вдигна слушалката, заслуша се за миг и после й я подаде, без да каже дума. Тя се усмихна, повдигна въпросително вежди и мъжът й кимна.

— Ало — дрезгавият глас изимитира сънливост, сякаш току-що са я събудили. — Кажи, скъпи. Разбира се. Не, не, бях будна. Да, самичка съм. — Несим разтвори картите си като ветрило — безшумно и бавно и се загледа в тях, без изражението му да се промени. Разговорът продължи с неясно пелтечене, след което от отсрещната страна казаха „лека нощ“ и затвориха. Жюстин въздъхна, върна слушалката на мястото й и лениво направи жест на човек, който сваля мръсните си ръкавици или маха от дрехата си вълнен конец.

— Беше бедният Дарли — каза и взе картите си. — Несим вдигна поглед за миг, извади една карта и направи своя анонс. Щом играта започна, тя отново се разприказва приглушено, като че говореше на себе си.

— Той е истински очарован от дневниците. Спомняш ли си? Навремето бях преписала на ръка всички бележки на Арнаути за „Нрави“, когато си счупи китката. После ги подвързахме. Всички онези неща, които в крайна сметка той не използва в книгата. Дадох ги на Дарли и му казах, че това е мой дневник. — Бузите й хлътнаха в тъжна усмивка. — Той смята, че думите в него са мои и твърди — в което няма нищо чудно — че притежавам мъжки ум! Освен това каза, че френският ми не е много добър — това ще се хареса на Арнаути, нали?

— Мъчно ми е за него — каза Несим тихо и нежно. — Той е толкова добър. Един ден ще седна и съвсем честно ще му обясня всичко.

— Аз обаче не разбирам твоята загриженост за малката Мелиса — рече Жюстин, отново като че по-скоро на себе си, отколкото на него. — Опитах се да го подпитам как ли не. Той нищичко не знае. Убедена съм, че и тя не знае нищо. Само защото е била любовница на Коен, още… знам ли?

Несим остави картите и каза:

— Не мога да се отърва от усещането, че таи нещо. Коен беше глупав човек и обичаше да се фука, освен това със сигурност знаеше всичко, което можеше да се знае.

— Но защо да казва на нея?

— Просто защото след смъртта му, където и да я срещна, тя винаги ме поглежда някак особено, като че в светлината на нещо, което е разбрала за мен — нещо ново и неподозирано. Трудно ми е да ти го опиша.

Продължиха да играят мълчаливо, докато чайникът не кипна. Жюстин остави картите си и отиде да приготви чая от валериан. Докато той го сърбаше, тя влезе в другата стая да свали бижутата си. Отпивайки от чашата, загледан умислено в отсрещната стена, Несим чу тихото изщракване на обеците й, докато ги махаше, както и звука от пуснатите в чаша вода хапчета за сън. Тя се върна и седна отново пред масичката за карти.

— Ами щом се страхуваш толкова, не можеш ли по някакъв начин да се отървеш от нея? — Той се сепна, а тя побърза да добави: — Не искам да кажа да я нараниш, а просто да я изпратиш някъде.

Несим се усмихна.

— Точно това смятах да направя, но тогава пък Дарли се влюби в нея и аз… аз много го харесвам.

— Тук няма място за харесване — скастри го тя и той кимна покорно.

— Знам — отвърна. — Жюстин раздаде картите за втори път и за втори път двамата ги заразглеждаха в пълно мълчание.

— Сега работя по въпроса тя да бъде изпратена… но от самия Дарли. Амарил твърди, че е сериозно болна, и вече й е препоръчал да замине в Йерусалим за специализирано лечение. Предложих пари на Дарли. Той е страшно объркан, да го ожалиш. Типичен англичанин.

— Несим, Дарли е много добър човек, въпреки че се бои от теб и му се привиждат какви ли не таласъми, с които сам се плаши. Натъжава ме, толкова е безпомощен.

— Знам.

— Но Мелиса трябва да се махне. И това му казах.

— Хубаво. — После той вдигна тъмните си очи към нея и със съвършено различен глас я попита:

— А какво ще кажеш за Пърсуордън?

Въпросът увисна между тях в неподвижния въздух на стаята и потрепери като стрелката на компас. Несим пак сведе очи към картите, които държеше. Лицето на Жюстин промени изражението си — стана още по-сериозно и изпито. Запали цигара много старателно и рече:

— Както вече ти казах, той е много необикновен човек — c’est un personage100. Ще бъде съвършено невъзможно да се изтръгне от него някаква тайна. Трудно ми е да ти опиша с думи.

Остана дълго загледана в него, изучаваше смуглите, извърнати от нея черти на лицето му с разсеян вид:

— Това, което се опитвам да ти кажа, е следното: относно разликата между тях двамата. Дарли е много сантиментален и ми е толкова верен, че не представлява никаква опасност. Дори ако се случи да му попадне някаква информация, с която може да ни навреди, той няма да я използва, ще я погребе в себе си и толкоз. Не и Пърсуордън! — Очите й блеснаха: — Той е, как да ти кажа, студен, много умен и егоцентричен. Опериран от всякакви морални задръжки, също като египтянин! И утре да умрем, това едва ли ще го разстрои. Не съм в състояние да стигна до него. Но потенциално той е враг, с когото трябва да се съобразяваме.

Несим вдигна очи към нея и за миг двамата останаха така — слепешката вторачени в умовете си. Очите му горяха страстно и невъзмутимо като на някаква странна благородна граблива птица. Облиза устните си, но нищо не каза. За малко да избълва: „Ужасявам се, че може да се влюбиш в него.“ Но го спря необяснима свенливост.

— Несим.

— Да.

Тя угаси цигарата си и потънала в мисли, стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята, стиснала длани под двете подмишници. Както винаги, щом се замислеше, почваше да ходи по един доста тромав начин, сякаш дебнеше, с което му напомняше движенията на хищник. Изпълнените му със съмнение очи изгубиха блясъка си. Той взе картите механично и започна да ги разбърква — веднъж, два пъти. После ги остави и долепи длани до пламналите си страни.

Тя на мига се озова до него и сложи топлата си ръка върху челото му.

— Пак имаш температура.

— Едва ли — отвърна й бързо, автоматично.

— Дай да я премеря.

— Недей.

Тя седна срещу него, приведе се напред и отново впи очи в неговите.

— Несим, какво става? Твоето здраве… тази температура, освен това не можеш да спиш? — Той се усмихна уморено и притисна опакото на ръката й до горещата си буза.

— Нищо ми няма — каза. — Освен преумората — сега, когато сме вече на финала. Пък и трябва да кажа на Лейла цялата истина. Още когато й разкрихме всичките си планове, тя се паникьоса. Настрана от всичко друго, това ще направи отношенията и с Маунтолив много сложни. Мисля, че именно затова отказа да се види с него по време на карнавала, спомняш ли си? Същата сутрин й бях казал всичко. Няма значение. Още няколко месеца и подготовката ще приключи. Останалото е вече в техни ръце. Но, разбира се, Лейла няма никакво желание да се махне оттук. Знаех си, че така ще стане. Освен това имам и други сериозни проблеми.

— Какви проблеми?

Но той поклати глава, стана и започна да се съблича. Като легна, допи чая си от валериан и скръсти ръце и крака като статуя на кръстоносец. Жюстин загаси лампата и застана мълчаливо на прага. Най-накрая отрони:

— Несим. Боя се, че с теб става нещо, което не разбирам. Тези дни… болен ли си? Моля те, кажи ми.

Последва дълго мълчание, след което тя продължи:

— Как ще свърши всичко това?

Той се повдигна леко на възглавницата и я изгледа втренчено.

— До есента, когато всичко ще бъде готово, трябва да заемем нови позиции. Жюстин, това може да означава раздяла за около година. Искам да отидеш там и да останеш, колкото е необходимо. Лейла ще отиде във фермата в Кения. Със сигурност тук ще дадем повод за остри реакции, затова аз трябва да остана, за да ги посрещна.

— Говориш насън.

— Изтощен съм — отвърна той остро и сърдито.

Жюстин остана неподвижна, силуетът й се очертаваше в осветената рамка на вратата.

— А какво ще стане с другите? — попита го тихо и той отново се надигна на възглавниците и отговори ядосано:

— Единственият, който ни занимава в момента, е Да Капо. Ясно е, че той трябва да бъде убит или пък да изчезне, защото е твърде много компрометиран. Още не съм изготвил подробностите по плана. Той иска от мен да предявя иск към неговата застраховка, тъй като и без това е потънал до гуша в дългове, напълно е разорен, така че с изчезването му всичко ще се уреди от само себе си. Ще говорим за това по-късно. Би трябвало да стане сравнително лесно.

Тя се обърна и умислено прекрачи в осветената стая. Започна да се приготвя за сън. Чуваше Несим от съседната стая как въздиша и се върти неспокойно. Загледа се в огромното огледало, видя тъжното си, разстроено изражение на оголеното от всякакъв грим лице и среса назад пищната си коса. След това се мушна съвсем гола под завивките, изгаси лампата и много леко, без никакво усилие потъна в сън за броени минути.

Вече просветляваше навън, когато Несим нахлу бос в стаята й. Събуди се от ръцете му, обвили раменете й; стоеше на колене до леглото й, изпаднал в пристъп, който в първия миг тя взе за неудържим плач. Но всъщност той трепереше като трескав и зъбите му тракаха.

— Какво има? — започна тя някак несвързано, но той запуши устата и с ръка, за да мълчи.

— Трябва да ти кажа защо напоследък се държа така странно. Не издържам повече на напрежението. Жюстин, изправен съм лице в лице с един друг проблем. Изправен съм пред ужасяващата необходимост да се отърва от Наруз. Затова не съм на себе си. Той е станал съвършено неуправляем. Не знам какво да правя. Не знам какво да правя!

Този разговор се състоя малко преди неочакваното самоубийство на Пърсуордън в хотела „Хълмът на лешоядите“.