Маунтолив

III

Топлината от парното в балната зала на посолството беше плътна и тежка, поради което беше и толкова задушно. Сякаш въздухът беше предишан поне два пъти, но иначе именно тя контрастираше така приятно с мразовития пейзаж, осеян с борови дървета, който се виждаше през високите прозорци; снегът като че не валеше само в Русия, ами в целия свят. Не беше спирал от няколко седмици. Скованата до вцепенение сънливост на съветската зима ги беше погълнала до един. В света извън стените, които ги обграждаха, почти липсваше движение и шум. Тежкото маршируване на войнишки ботуши между двете паянтови караулки пред желязната порта заглъхваше бързо в зимната тишина. В градината клоните на дърветата се бяха привели още по-ниско под тежестта на сипещата се белота, но ето че един по един отскачаха нагоре, отмятайки снежната си завивка с беззвучни експлозии и блещукащи кристали, след което целият процес започваше наново — пухен бял товар от танцуващи снежинки, които се събираха върху клоните, притискаха ги като пружини, докато тежестта станеше непоносима.

Днес беше ред на Маунтолив да чете откъс от Библията. Застана на подиума, огледа всички, а от време на време, докато следяха думите му, лицата на подчинените и колегите му секретари като че се приближаваха към него в сумрака на балната зала; грееха с белота, сякаш никога не виждала слънце, и на него му се сториха като телата на заклещени жаби, обърнати с корема нагоре, които се носят по заснежено езеро и прозират през тънкото огледало от лед. Изкашля се в шепа и заразата мигом пробяга като вълна от прокашляния, които скоро утихнаха в мъртвата тишина на залата, и само шепотът на тръбите остана да съска приглушено. Днес всички изглеждаха навъсени и сякаш болни. Шестимата войници от охраната имаха абсурдно благочестиви физиономии, официалните костюми им стояха накриво, а перчемите им бяха като залепени за челата. Всичките бяха бивши морски пехотинци и лицата им ясно издаваха следи от махмурлук. Маунтолив въздъхна наум, като в същото време остави мелодичния си глас да реди красивите думи — непонятни за всички тях — от един откъс от Евангелието на свети Йоан, който специално си беше отбелязал с лентичка. Орелът на катедрата вонеше на камфор — не можеше да си представи защо. Както обикновено, посланикът си беше останал в леглото. През последната година беше занемарил задълженията си и както се оказа, за всичко разчиташе на Маунтолив, който пък беше доволен да ги изпълнява — правеше го с лекота и прецизност. Сър Луис вече дори не си даваше труд да се преструва, че физическото и духовно благополучие на повереното му паство го интересува. А и защо да го прави? След три месеца щеше да се пенсионира завинаги.

Не беше никак лесно да го заместваш на всички публични събития, но от друга страна, мислеше си Маунтолив, щеше да му е от полза. Така получаваше поле за изява, върху което да развива своите способности като администратор. На практика в момента той управляваше посолството, то беше изцяло в неговите ръце. И все пак…

Забеляза, че Каудъл, началникът на канцеларията, се опитва да улови погледа му. Дочете откъса гладко и изразително, махна лентичката за отбелязване и бавно тръгна обратно към мястото си. Свещеникът произнесе едно кратко напътствие с хремав глас и с шумно прелистване на страниците всички се вторачиха в баналния текст на химна „Напред, воини на Христа“ от единайсетото издание на сборника с църковни химни на Форин Офис. Хармониумът в ъгъла изведнъж се задъха като затлъстял мъж, който тича подир автобус, след това обаче намери верния тон и изпусна един муден носов вариант на първите две фрази, чиято отсеченост в зимната притихналост прозвуча като дърпане на изкормени вътрешности. Маунтолив едва не потрепери в очакване инструментът най-сетне да влезе в доминантата — сякаш щеше да избухне в съвсем човешки ридания. Запяха нестройно, за да засвидетелстват… какво? Маунтолив се зачуди. Представляваха християнски анклав на вражеска територия, в страна, която беше заприличала на огромен концентрационен лагер заради една най-обикновена недомислица, родена от човешкия ум. Каудъл го смушка с лакът и той му отвърна с лакът, за да му покаже, че е готов да приеме всяко спешно съобщение, дори да не е строго свързано с религиозната тема. Началникът на канцеларията изпя:

Маунтолив се подразни. Обикновено в неделя почти нямаше работа, въпреки че шифровъчният отдел оставаше да дежури, макар и в минимален състав. Защо, както е практиката, не му се бяха обадили във вилата, за да пристигне веднага? Започна следващия куплет с оплаквателен тон:

Каудъл поклати глава и се намръщи, добавяйки: „Тя е още там-ам-ам-ам.“

Завиха зад ъгъла, образно казано, поеха си дъх колективно, докато музиката тръгна отново по пътеката с маршова стъпка. Тази кратка пауза даде възможност на Каудъл да му подхвърли дрезгаво и приглушено:

— Не пише спешно, а „лично“. А други още пробутват рушвети.

Изопнаха лица и с чиста съвест си допяха химна, въпреки че Маунтолив още не можеше да се съвземе от обзелото го смущение. Като коленичиха върху прашните неудобни възглавнички и заровиха лица в шепи, Каудъл продължи да нарежда между пръстите си:

— Предложен си за рицарско звание и да оглавиш нова мисия. Нека бъда първият, който ще те поздрави и така нататък.

— Божичко! — прошепна Маунтолив направо сащисан, каза го по-скоро на себе си, отколкото на Създателя. След което добави: — Благодаря ти. — Коленете му внезапно омекнаха. За пръв път му се налагаше да положи усилие, за да си придаде вид на невъзмутим. Наистина беше още твърде млад, нали? Повече от всякога несвързаното дърдорене на свещеника, който приличаше на риба меч, го изпълни с раздразнение. Стисна зъби. Мислено се чу как повтаря думите: „Да се махна от Русия! Да се махна от Русия!“, с нарастващо удивление. Сърцето му заби лудешки.

Най-накрая службата свърши и сред шепот и кашляне всички се изнизаха от балната зала с мрачни физиономии, после прекосиха лъснатия до блясък под на резиденцията. Той успя да удържи благочестиво-набожната си походка, въпреки че тя не беше никак в такт с препускащите му мисли. Веднъж озовал се в канцеларията, бавно затвори дебело облицованата врата след себе си и почувства как тя всмукна въздуха, докато прилепне плътно. После, като си пое шумно въздух, изтича надолу по трите реда стъпала до малката вратичка, през която се стигаше до Архива. Тук дежурните тъкмо черпеха с чай двамата обути с ботуши куриери, които изтупваха снега от ръкавиците и шубите си. Навсякъде по пода се въргаляха брезентови торби, които чакаха да бъдат напълнени с новата поща, завързани и стегнати. Пресипнали поздрави „добро утро“ го следваха, докато стигне до вратата на шифровъчната стая, където почука рязко и изчака госпожица Стийл да му отвори. Тя се усмихваше мрачно.

— Знам за какво сте дошли — каза му. — Чака ви в таблата — копието за канцеларията. Сложих го при личната ви кореспонденция и дадох един екземпляр на секретаря да го предаде на Негово превъзходителство.

И пак наведе бледото си лице към своите кодове. Ето я, тънка, розова като мембрана хартия с ясно отпечатано съобщение. Маунтолив се отпусна на един стол и бавно го изчете два пъти. Запали цигара. Госпожица Стийл вдигна глава.

— Сър, позволете да ви поздравя.

— Благодаря — отвърна й той разсеяно. Протегна длани към електрическата печка за миг, колкото да стопли пръстите си, докато се беше отнесъл в мисли. Започваше да се чувства съвършено различен човек. Усещането го смая.

След малко вече изкачваше стълбите към кабинета си бавно и умислено, все още потънал в новото си сластно мечтание. Завесите бяха разтворени, което означаваше, че секретарката му е пристигнала. Той се загледа за миг в стражите, които крачеха напред-назад пред грейналия от снега вход с порта от ковано желязо, по която бе полепнал дебел слой лед. Докато стоеше така, с очи зареяни в един въображаем свят, който се простираше далеч от този необятен снежен пейзаж, секретарката му влезе. Усмихваше се победоносно.

— Най-накрая пристигна — каза тя. Маунтолив й се усмихна вяло.

— Да. Чудя се дали Негово превъзходителство ще се опита да ми попречи?

— Разбира се, че не — отвърна тя с категоричен глас. — И защо да го прави?

Маунтолив седна пред познатото му бюро и потърка брадичка.

— Самият той се маха оттук след около три месеца — продължи момичето. Изгледа го с любопитство, почти гневно, защото в мрачното му изражение не долови и следа от задоволство или удовлетворение. Дори щастливата съдба не можеше да разчупи заучената му сдържаност.

— Е — отвърна й той бавно, защото беше все още стъписан от сластния си блян и в плен на мисълта за незаслужен успех. — Ще видим. — Но ето че го обзе друга, още по-главозамайваща мисъл. Отвори широко очи и се загледа през прозореца. Разбира се, сега вече ще има възможност да действа, нали? Най-накрая дългият период на дисциплина, самообезличаване, прекомерна скромност и непрекъснато местене беше приключил. Това направо го стресна, но и развълнува. Чувстваше се, сякаш чак сега неговата истинска личност ще може да намери поле за изява, и все още под въздействието на тази примамлива илюзия, той се изправи, усмихна се на момичето и рече:

— Във всеки случай, трябва да поискам одобрението на Негово превъзходителство, преди да отговоря. Тази сутрин май не е на разположение, заключил се е да не го безпокоят. Но и утре е ден. — Тя взе да се суети край него с вид на разочарована, прибра табличката и извади ключа за личния му сейф.

— Много добре — отвърна механично.

— Нямаме бърза работа — продължи Маунтолив. Имаше усещането, че личният му живот се е прострял пред него и му предстои да се роди наново. — Едва ли екзекватурата ще пристигне скоро. И така нататък. — Но умът му вече препускаше по успоредните релси, които му казваха: „През лятото цялото посолство се премества в Александрия, в лятната резиденция. Ако можеше пристигането ми да съвпадне със…“

Но ето че наред с това вътрешно ликуване, го прониза и собствената му пресметливост. Маунтолив, като повечето хора, които нямат кого да обграждат с обич и нежност, проявяваше голямо сметкаджийство, щом станеше дума за пари. Колкото и неестествено да беше, той направо изпадна в депресия при мисълта за скъпата задължителна униформа, която изискваше новият му пост. Само преди седмица беше пристигнал каталогът от „Скинърс“, който препоръчваше доста по-скъпи униформи за служителите на Форин Офис.

Стана и влезе в съседната стая, за да се види с личния си секретар. Но вътре нямаше никого. Гореше електрическа печка. Запалена цигара димеше в пепелника до двата звънеца, отбелязани съответно с „Негово пре.“ и „Нейно пре.“. На бележника до тях секретарят беше написал със закръгления си женски почерк: „Да не се буди преди единайсет“. Това очевидно се отнасяше до „Негово пре.“, тъй като що се отнася до „Нейно пре.“, тя едва беше издържала шест месеца в Москва, преди да се оттегли сред удобствата и удоволствията на Ница, където изчакваше съпруга си да се присъедини към нея след пенсионирането си. Маунтолив загаси тлеещата цигара.

Би било безполезно да се обажда на шефа си преди обяд, тъй като сутрините в Москва връхлитаха сър Луис с пристъпи на жлъчна апатия, която често го правеше неподатлив на каквито и да било идеи. И тъй като на практика не можеше с нищо да накърни добрата съдба на Маунтолив, оставаше му единствено да покаже засегнато честолюбие, задето първият личен секретар не се е допитал най-напред до него, каквато е практиката. Както и да е. Маунтолив се оттегли във вече празния си кабинет и потъна в последния екземпляр на вестник „Таймс“, докато изчакваше със зле прикрито нетърпение часовника в канцеларията задъхано да бие дванайсет. След това слезе долу и отново се пъхна в резиденцията през дебело облицованата врата, като бързо крачеше с известно поклащане по лъснатите подове с техните меки архипелази от килими в неутрални цветове. Всичко миришеше на запуснатост и паркетин, завесите — просмукани от дим на пури. Пред всеки прозорец — пелена от завихрени снежинки.

Камериерът Мерит тъкмо тръгваше нагоре по стълбите с поднос, върху който се виждаше шейкър за коктейли, пълен с мартини, и една-единствена чаша. Беше блед едър мъж, който се държеше с внушителната строгост на църковен настоятел, докато изпълняваше задълженията си в резиденцията. Той се закова на място, когато Маунтолив се изравни с него, и му рече с дрезгав глас:

— Сър, той току-що стана и сега се облича за официален обяд. — Маунтолив му кимна и го отмина, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Камериерът се върна да сложи още една чаша върху подноса.

Застанал пред собственото си отражение във високото огледало, сър Луис си свиркаше унило, докато се обличаше сам.

— О, момчето ми — каза механично, щом Маунтолив се появи зад гърба му. — Тъкмо се обличах. Знам, знам. Днес е моят нещастен ден. От канцеларията ми се обадиха в единайсет. Значи успя най-накрая. Поздравления.

Маунтолив се отпусна с облекчение в крайчеца на леглото, като чу с каква лекота беше оповестена новината. Шефът му продължаваше да се бори с вратовръзката и колосаната си яка, когато му каза:

— Предполагам, че ще искаш да се махнеш веднага, така ли е? За нас това е голяма загуба.

— Ще ми е по-удобно — призна си Маунтолив нерешително.

— Жалко. Надявах се, че ще бъдеш тук да ме изпратиш. Но както и да е — и той направи красноречив жест със свободната си ръка, — сам си го постигна. От триъгълната шапка и кортика до двурога и сабята — последна прослава. — Пресегна се, взе си копчетата за ръкавели и продължи умислено: — Разбира се, можеш да останеш още малко, тъй като ще мине време, докато получиш агреман. След което ще трябва да се явиш в Двореца, да целуваш ръце и така нататък. Е?

— Имам доста неизползван отпуск — обади се Маунтолив с едва доловима твърдост в иначе почтителния си тон.

Сър Луис се оттегли в банята и започна да търка изкуственото си чене под крана.

— А следващият списък с наградите? — извика в малкото огледало на стената. — Няма ли да го изчакаш?

— Може би.

Мерит влезе с подноса и старецът се разпореди:

— Остави го някъде. Още една чаша?

— Сложих, сър.

След като камериерът се оттегли и затвори тихо вратата след себе си, Маунтолив стана и наля двете чаши. Сър Луис мърмореше недоволно:

— За мисията ще бъде страшно трудно. Както и да е, Дейвид, обзалагам се, първата ти реакция на новината е била, че сега вече ще имаш възможност да действаш свободно, нали? — Той изкудкудяка като кокошка и се върна пред тоалетката си в по-добро настроение. Подчиненият му се закова, докато наливаше, сепнат от това необикновено прозрение.

— Откъде, за бога, разбрахте? — попита начумерено. Сър Луис пак изпусна самодоволното си кокоше хихикане.

— Така става с всички. С всички. Последната илюзия. И ти трябва да си минеш по пътя като всички нас. Много особен момент. Работиш, блъскаш се като луд, но накрая, ако не внимаваш, се оказва, че си извършил грях срещу Светия Дух.

— Това пък какво означава?

— В дипломацията това означава да се опитваш да прокарваш политика, съобразена с мнението на малцинството. Това е слабото място на всички. Виж само колко често се изкушаваме да направим нещо „дясно“ тук. Е, и? Не се получава. Мнението на малцинството е безполезно, ако то самото не е готово да се бори. Това е положението. — Прие чашата със старческите си розови пръсти, като одобрително отбеляза капчиците роса върху ледените чаши. Чукнаха се и се усмихнаха приятелски. През изминалите две години двамата се бяха сближили.

— Ще ми липсваш. Но, от друга страна, след три месеца излизам от… самият аз излизам от това място. — Изрече думите с неприкрито отношение. — Край на глупостите за обективност. Истърн нека си намери добри докладчици, излезли направо от Лондонския икономически институт, щом толкова иска да го осведомяват обективно. — Напоследък от Форин Офис се бяха оплакали, че нямало баланс в комюникетата от посолството. Това беше вбесило сър Луис. Засягаше се и от най-беглата проява на незачитане или пренебрежение. Като сложи празната си чаша на масата, продължи да говори на себе си в огледалото: — Баланс! Ако Форин Офис изпратят дипломатическа мисия в Полинезия, ще очакват комюникетата да започват така (за по-голяма убедителност си преправи гласа в лигаво мънкане): „Наистина е вярно, че жителите се изяждат един друг, но въпреки това консумацията на храна на глава от населението е забележително висока.“ — Млъкна изведнъж, седна, за да си завърже обувките, и каза: — О, Дейвид, момчето ми, с кого, по дяволите, ще си говоря, като си отидеш? А? Ще се перчиш в смешната си униформа с пера на шапката, като някоя рядка индийска птица в размножителен период, а аз ще кръстосвам напред-назад до Кремъл, за да се срещам с ония тъпи животни.

Коктейлите бяха доста силни. Минаха на втория и тогава Маунтолив му каза:

— Всъщност, като идвах насам, си помислих дали не мога да купя от вас старата ви униформа, ако, разбира се, не е вече ангажирана. Бих могъл да я преправя да ми е по мярка.

— Униформа ли? — рече сър Луис. — Не бях помислил за това.

— Толкова са скъпи.

— Знам. И стават все по-скъпи. Но ще ти се наложи да изпратиш моята на препаратор за основен ремонт. Освен това никога не са по мярка около врата, нали знаеш. Заради ония шнурове. Май махнах няколко от украсата, за да мога да дишам. Слава Богу, че това тук не е монархия — единственото хубаво нещо. Рединготи и всичко останало, божичко? Ами не знам какво да ти кажа.

Дълго време умуваха по въпроса. Но ето че сър Луис се обади:

— Колко даваш? — И присви очи.

Маунтолив се поколеба миг-два, преди да отговори:

— Трийсет лири — каза го необичайно енергично и решително. Сър Луис вдигна ръце във въздуха, уж в недоумение.

— Само трийсет? Струвала ми е…

— Знам — отвърна му Маунтолив.

— Трийсет лири — замисли се шефът, беше готов да избухне. — Аз пък мисля, скъпо момче…

— Сабята е леко изкривена — прекъсна го Маунтолив неотстъпчиво.

— Нищо й няма — отговори сър Луис. — Кралят на Сиам я прещипа с вратата на личния си автомобил. Това е престижен белег. — Усмихна се още веднъж и продължи да се облича, като си тананикаше. Личеше си, че този пазарлък му доставя някакво абсурдно удоволствие. Обърна се рязко.

— Нека са петдесет — отсече. Маунтолив поклати глава умислено.

— Сър, това е твърде много.

— Четирийсет и пет.

Маунтолив се изправи и взе да крачи из стаята, забавляваше го очевидното удоволствие, което изпитваше старецът в този сблъсък на воли.

— Ще ви дам четирийсет — каза най-накрая и седна така, сякаш искаше да сложи точка на сделката. Сър Луис взе яростно да приглажда прошарената си коса с четките с тежки дръжки от полирана черупка на костенурка.

— Имаш ли нещо за пиене в твоето мазе?

— Всъщност, да, имам.

— Добре тогава. Ще ти дам униформата си за четирийсет, ако към сделката прибавиш една-две каси от… какво имаш? Намира ли ти се добро шампанско?

— Да.

— Отлично. Две… не, три каси от него.

И двамата се изсмяха, а Маунтолив продължи:

— Не е лесно да се пазари човек с вас. — Сър Луис остана доволен от този комплимент. Стиснаха си ръцете и посланикът понечи да си налее още от коктейла, когато неговият подчинен го спря: — Простете, сър, но това е вече трета чаша.

— И какво от това? — изрепчи му се старият дипломат, уж неразбрал намека. — Какво от това? — Много добре знаеше за какво става дума.

Маунтолив прехапа устна.

— Нали специално ме помолихте да ви предупреждавам навреме — каза с упрек в гласа. Сър Луис обаче се направи на още по-учуден.

— Какво лошо има в това да пийнеш нещо за отскок преди обяда, а?

— Ще бъдете в състояние единствено да си тананикате под носа — каза му Маунтолив навъсено.

— О, я стига, момчето ми! — рече сър Луис.

— Точно така ще стане, сър.

През последната година, в навечерието на пенсионирането си, посланикът беше започнал да пие доста, макар че никога не стигаше до крайност. В същия този период най-неочаквано разви нов тик. Стана му навик, когато е под въздействието на повечко коктейли, да си тананика със затворена уста, издавайки ниско, но непрекъснато жужене по време на приеми, с което си беше спечелил доста съмнителна слава. Самият той обаче не си даваше сметка за този навик и отначало с възмущение отричаше да има такова нещо. За най-голямо свое учудване обаче откри, че винаги си тананика с basso profundo мелодия от Марша на мъртвите от „Саул“20. Тя съвсем уместно прилягаше на живота му, прекаран в страшно отегчение от самотната компания на служители и колеги, както и на празноглави сановници. В известен смисъл това беше неговият отговор на положението, което сам подсъзнателно определяше като нетърпимо, особено през последните няколко години. Но беше благодарен на Маунтолив, че му обърна внимание и му помогна да преодолее този свой навик. Въпреки това винаги се чувстваше задължен да възрази на забележката на подчинения си.

— Хм! — измънка сър Луис и се нацупи възмутено. — Никога не съм чувал подобна глупост. — Но остави чашата и се върна пред огледалото, за да се увери в безупречността на тоалета си. — Както и да е — отсече, — време е да тръгвам. — Натисна звънеца и Мерит се появи с една гардения върху подноса. Сър Луис беше педант по отношение на цветята и много държеше да носи любимото си цвете в бутониерата, дори когато е облечен с tenue de ville21. Жена му изпращаше цели кутии от Ница и Мерит ги складираше на студено в килера, за да бъдат разпределяни на порции с почти религиозно благоговение.

— Е, Дейвид — каза сър Луис и потупа Маунтолив бащински по ръката. — Задължен съм ти за много неща. Днес никакво хъм-хъм тананикане, дори да е съвсем на място.

Поеха бавно по дългата извита стълба и слязоха в антрето, където шефът си сложи палтото и ръкавиците и се обади да дойде официалната му кола.

— Кога искаш да тръгнеш? — Гласът на стареца потрепери с неприкрито съжаление.

— На първи следващия месец, сър. Така ще имам достатъчно време да приключа с каквото трябва и да се сбогуваме.

— Значи няма да ме изчакаш първо аз да си тръгна, така ли?

— Сър, ако ми наредите, ще остана.

— Знаеш, че няма да го направя — отвърна му сър Луис, като поклати побелялата си глава, въпреки че в миналото беше вършил и по-лоши неща. — Никога.

Още веднъж си стиснаха ръцете сърдечно, а Мерит мина покрай тях, за да отвори тежката външна врата, тъй като слухът му бе доловил приплъзването и лекото стържене на вериги на гуми върху заледената алея. Навън ги посрещна силен порив на вятъра, примесен със сняг, който повдигна килимите от пода, после стихна. Посланикът нахлупи голямата си кожена шапка и пъхна ръце в маншона. После, приведен надве, прекрачи в зимната сивота. Маунтолив въздъхна и чу как часовникът в резиденцията внимателно прочисти прашното си гърло, преди да удари един.

Русия беше вече зад гърба му.

И Берлин беше покрит със сняг, но тук мрачното сърдито безсилие на руснаците бе заменено със злокачествена еуфория, която звучеше също толкова безнадеждно. Въздухът беше като наелектризиран от песимизъм и несигурност. В сиво-зеленикавата светлина на посолството Маунтолив стоеше, умислено заслушан в последните преценки за новия Атила, както и в ценната сводка за премерените твърдения, които през изминалите месеци изпълваха мраморнобялата хартия на официалните комюникета на отдел „Германия“, както и колоните на отдел „Политически оценки“. Нима не беше вече пределно ясно, че това общонационално упражнение по политически диаболизъм ще завърши, като хвърли цяла Европа в кръвопролития? Положението изглеждаше непреодолимо. Но съществуваше една надежда — че Атила може да се обърне на изток и да остави треперещия от страх Запад да се разкапва на спокойствие. Само да можеше двата черни ангела, надвиснали над европейското подсъзнание, да се сбият помежду си и да се самоунищожат… Съществуваше сериозна надежда, че такова развитие е възможно.

— Единствената надежда, сър — тихо се обади младият аташе не без известна наслада, толкова приятна е за част от човешкия ум възможността за тотално унищожение, като единствен лек за класическата досада на модерния човек. — Единствената надежда — повтори той. Крайни мнения, помисли си Маунтолив и се намръщи. Бяха го учили да ги избягва. Мисълта, че никога не трябва да се обвързва, се беше превърнала във втора природа за него.

Тази вечер беше поканен на една доста екстравагантна вечеря от младия шарже д’афер, тъй като посланикът отсъстваше по работа. След вечерята го заведоха в нашумялото кабаре „Танцфест“. Лабиринтът от осветени със свещи изби, чиито стени бяха облицовани със синя дамаска, бе изпълнен с огънчетата на стотици цигари, които блещукаха като светулки извън ярко осветения периметър на подиума, където плещест хермафродит с лице на нарвал танцуваше бавно „Макабрен фокстрот“. Облян в перлените капки пот на чернокожите саксофонисти, припевът се извиваше в истерична кода.

Песента представляваше възхитителен коментар върху следобедните дебати и под френетичната разпуснатост и страстна разпаленост на мелодията, Маунтолив като че ли долови нагласата на уж отживели цели — може би откъси от Тацит? Или пиршествата на воините на смъртта, поели към замъка Валхала? Неизвестно откъде, но тежката миризма на скотобойна се носеше наоколо въпреки крещящия блясък на лъскави тоалети и знаменца. Потънал в мисли, Маунтолив седеше сред белите спирали на дима от пури и наблюдаваше първичните като перисталтика движения на Черния гъз. Думите продължиха да се въртят в ума му отново и отново. „Страх срам не измива — каза си той мислено, — нито танц“, като продължи да съзерцава танцуващите, които се пръснаха, а светлините се смениха от зелено в златисто и после във виолетово.

След това внезапно изправи гръб, намести се и възкликна: „Божичко!“ Беше зърнал познато лице в отдалечения ъгъл на избата: това на Несим. Седеше на една маса с възрастни мъже в официални вечерни костюми, които пушеха пури с рязани краища и от време на време кимаха одобрително. Почти не обръщаха внимание на кабарето. Двулитрова бутилка шампанско стърчеше по средата на масата. Бяха на твърде голямо разстояние, за да разчита, че ако махне с ръка, ще го забележат, затова Маунтолив изпрати картичката си и зачака, докато видя как Несим проследи с поглед насочения към него показалец на келнера, преди да се усмихне и да вдигне ръка. И двамата се изправиха, след което Несим се приближи към неговата маса с топлата си стеснителна усмивка, за да му изкаже обичайните възклицания на изненада и задоволство. Каза, че е в Берлин на двудневна командировка.

— Опитваме се да продаваме волфрам — добави тихо. Щял да се връща в Египет рано сутринта на следващия ден. Маунтолив го представи на домакина си и го склони да седне за малко при тях.

— Толкова рядко се виждаме и ми е много приятно. — Но Несим беше вече чул слуха за предстоящото назначение.

— Знам, че още нямаш потвърждение — рече той, — но все едно, вече се е разчуло. Нужно ли е да ти казвам чрез кого — Пърсуордън, разбира се. Не можеш да си представиш колко се радваме, особено след това дълго отсъствие.

Продължиха да говорят още известно време, Несим отвръщаше усмихнато на въпросите на Маунтолив. В началото само името на Лейла не беше споменато. След малко лицето на Несим доби странно изражение — нещо като целомъдрено лукавство, после се обади колебливо:

— Лейла ще бъде най-щастлива. — После го стрелна с поглед изпод дългите си ресници и рязко отметна глава. Изгаси пурата си и изгледа Маунтолив подозрително. Изправи се и хвърли припрян поглед към компанията си в дъното на заведението. — Трябва да тръгвам.

Двамата си казаха, че евентуално може да се видят в Англия, преди Маунтолив да отлети за новия си пост. Несим обаче се поколеба, не можеше да му обещае, тъй като още не си знаеше ангажиментите. Трябваше да изчакат първо да се случи събитието. В този момент обаче домакинът на Маунтолив се върна от тоалетната — факт, който окончателно сложи край на всякакви лични уговорки. Сбогуваха се сърдечно и Несим пое бавно към масата си.

— Твоят приятел с търговия на оръжие ли се занимава? — попита го шарже д’аферът на излизане. Маунтолив поклати глава.

— Не, банкер е. Освен ако в производството на оръжие се използва волфрам. Лично аз нямам представа.

— Не че е важно. Най-обикновено любопитство. Хората, с които седеше на една маса, бяха всичките от „Круп“, затова се почудих. Нищо друго.