Маунтолив

XII

Но не само за Маунтолив всички позиции върху шахматната дъска бяха рязко променени от Пърсуордън и неговия самотен акт на малодушие, както и от неочакваното разкритие, което му беше послужило като мотив и главна причина за действие. И Несим, който дълго време се самозалъгваше с мисълта за добре изпипано и завършено действие, свободен и непредпазлив като подтика на всяка целенасочена воля, сега откри, подобно на приятеля си, че е жертва на гравитационните сили, присъщи на времевата пружина в нашите действия, които ги карат да се разпростират, разклоняват и изкривяват; да се разливат, както влажно петно расте върху белия таван. И наистина, сега господарите започнаха да осъзнават, че в края на краищата са се оказали слуги на същите онези сили, които сами бяха пуснали в действие, и че по същество природата е неуправляема. Много скоро щяха да бъдат принудени да предприемат стъпки не по свой избор, впримчени в магнитното поле, така да се каже, на същите сили, които освобождават хода на приливите и отливите по заповед от Луната или пък подтикват сьомгата да се тълпи нагоре по течението на реката — все действия, които криволичат, набъбват, изпълват се с бъдеще, което е извън властта на простосмъртните да овладеят или отклонят. Маунтолив знаеше това много добре, но някак смътно и неспокойно; излегнат върху кревата, наблюдаваше как ленивите кръгчета дим от пурата му се издигат чак до празния таван. Несим и Жюстин го знаеха дори с по-голяма сигурност — легнали с опрени едно в друго студени чела, с широко отворени очи, те си шептяха в сумрака на разкошната спалня. Знаеха го независимо от мълчаливия подтик на волята и усещаха как мощни поличби и знамения са се завихрили край тях — парадигмите на вече отвързаните бушуващи сили, които търсят възмездие. Но как? По какъв начин? Това все още не беше много ясно.

Преди да легне в онова спарено и все още земно легло до забравените мълвящи образи на Мелиса и Жюстин заедно с всичките си други лични спомени, Пърсуордън беше вдигнал слушалката да се обади на Несим с нов глас, издаващ сурово примирение, зареден с приближаващото величие на смъртта.

— Това е въпрос на живот и смърт, както се казва в романите. Да, моля те, ела веднага. Имам съобщение за теб на най-подходящото за него място: огледалото. — Затворил с едно простичко изхихикване, което изплашило и без това смръзналия се от страх мъж в отсрещния край. Несим на мига предусетил тревожния сигнал за възможно нещастие. Върху огледалото в онази мизерна задушна хотелска стая, сред материалите и бележките, част от личната лаборатория на писателя и неговия живот, открил следните думи, изписани с главни букви с влажен сапун за бръснене:

НЕСИМ. КОЕН ПАЛЕСТИНА И Т.Н. ВСИЧКО РАЗКРИТО И ДОКЛАДВАНО.

Това беше съобщението, което беше успял да изтрие, преди да се чуят гласовете в коридора и тихото почукване на вратата, преди Балтазар и Жюстин да влязат на пръсти в стаята. Но думите и споменът за онова сбогуване на бърза ръка с едно хихикане (като смеха на някакъв възкръснал Пан) останаха завинаги прогорени в мозъка му. Лицето му изразяваше някаква невралгична пустота, докато споделяше с Жюстин всички тези случки на един по-късен етап, защото самото оповестяване на факта го вцепеняваше. Беше невъзможно да заспи, защото беше прогледнал — това беше послание, което трябваше да се обсъди надълго и нашироко, да бъде пресято, разплетено и разтълкувано още сега, докато лежаха един до друг, неподвижни като статуите в александрийските гробници, един до друг в тъмната стая, с отворените невиждащи очи на неодушевени предмети, впити един в друг — огледала от кварц, мъртви звезди. Хванати ръка за ръка, въздишаха и шептяха и ето че той промълви:

— Казах ти, че е Мелиса… Начинът, по който ме гледаше… Отдавна я подозирам. — И други тревожни проблеми се преплитаха и застъпваха в съзнанието му — сред тях и този за Наруз.

Чувстваше се като обсаден отвсякъде рицар в тишината на крепостта, ненадейно долови шум от лопати, кирки и железни стъпки, който си представя как сантиметър по сантиметър врагът прокопава тунел под крепостните стени. Какво ли ще бъде длъжен да предприеме сега Маунтолив, ако предположим, че вече е осведомен? (Странно как самата дума ги издаде, защото вече и двамата бяха излезли от орбитата на свободната човешка воля.) Защото сега и двамата бяха длъжни, бяха обвързани като крепостници към разгръщащото се действие, което на свой ред доказваше факта, че нито един от двамата не разполага с лични варианти. Всъщност бяха опитали да упражнят свободната си воля, но много скоро се беше оказало, че са оковани и зазидани от един исторически процес. И това се беше получило само при едно-единствено завъртане на калейдоскопа. Пърсуордън! Писателят, който толкова обичаше да казва: „Един ден хората ще разберат, че само творецът може да прави така, че нещата да се случват; затова обществото трябва да се основава на него.“ Deus ех machinal.101 В смъртта си той беше използвал и двамата като… обществен клозет, сякаш за да демонстрира истината на собствения си афоризъм! Можеше да избере много други въпроси, срещу които да се опълчи, без да ги разделя със самия акт на смъртта си и да ги скарва, да ги противопоставя с разпространението на информация, от която никой не можеше да има полза! Сега всичко висеше на косъм — на възможно най-тънкия косъм на новите вероятности. Дали ще действа Маунтолив, ако се наложи; само една дума пред Мемлик паша ще повлече след себе си нови сили, нови опасности…

Градът със своите мании на тема смърт кънтеше от злокобни ритми, които отекваха наоколо в мрака — воят на автомобилни гуми по празните площади, маневриращите кораби, пронизителните сирени на буксирите във вътрешното пристанище; той вдишваше прашното мъртвило на това място както никога преди, а то година след година се стелеше все по-неумолимо върху безплодните дюни на Мареотис. Обърна ума си нагоре, после надолу като пясъчен часовник; но винаги един и същ пясък се пресяваше през него, едни и същи въпроси, които се изреждаха един подир друг с оловно тежка стъпка, без да получат отговор. Пред тях се простираше безбрежната вероятност за бедствие, което — въпреки че се бяха постарали да пресметнат риска прецизно и обективно — не бяха подготвени да посрещнат, липсваха им сили. Странно. Въпреки това Жюстин, свирепо замислена, със сключени вежди, опряла кокалчетата на пръстите си в зъбите, все още изглеждаше неразколебана и това стопляше сърцето му, защото достойнството на нейното мълчание (и непреклонният й взор на пророчица) му даваше кураж да продължава да мисли и да преценява дилемата. Трябваше да продължат, сякаш нищо не се бе променило, докато всъщност всичко беше вече различно. Самата мисъл за това, че трябва, безизразни като рицари в броня, да продължават по предначертания път, представляваше както раздяла, така и нова, по-дълбока връзка и по-страстно другарство като онова на войниците на бойното поле, които изведнъж осъзнават, че са загърбили всяка мисъл за човешка обвързаност под формата на любов, семейство, приятели, дом — и са станали роби на една желязна воля, която се проявява пред тях като неумолимата маска на дълга.

— Трябва да сме готови за всичко — каза й той с устни, пресъхнали от цигарите, които беше изпушил — и да задържим положението, докато нещата приключат. Може да се окаже, че разполагаме с повече време, отколкото си въобразяваме, а пък може и нищо да не последва. Нищо чудно да се окаже, че Маунтолив не е бил осведомен. — После добави тихо, сякаш на себе си, с глас, натежал от това, което много добре съзнаваше: — Но ако е осведомен, ние ще разберем; веднага ще си проличи по държанието му.

Можеше, например, съвсем ненадейно да се озове на някой уличен ъгъл лице в лице с въоръжен мъж — в който и да е сумрачен сокак на града; или пък нищо чудно един ден да се окаже, че храната му е отровена от някой подкупен слуга. Срещу всички тези вероятности той можеше поне да реагира, да си даде труд да проучи отблизо и внимателно всички подобни възможности. Жюстин лежеше безмълвна с широко отворени очи.

— Затова — каза Несим — утре трябва да говоря с Наруз. Трябва да го накарам да разбере.

Няколко седмици преди това, един ден на влизане в офиса си, беше открил сериозния Серапамун с прошарената си до сребристо коса да седи в стола за посетители и тихо да пуши цигара. От всички коптски крале на памука той беше най-влиятелният и най-важният, освен това беше изиграл решаваща роля при подкрепата на коптското движение, основано от Несим. Двамата бяха стари приятели, въпреки че възрастният мъж принадлежеше към старата генерация. Ведрото му благо лице и тих глас издаваха авторитета на добро образование и мъдра улегналост, които пък на свой ред говореха за Европа. Разговорът му винаги пулсираше в ритъма на навременната разсъдливост.

— Несим — започна той тихо. — Тук съм не като частно лице, а в качеството си на представител на нашия комитет. Трябва да изпълня една доста неприятна задача. Може ли да говоря открито, без злоба и раздразнение? Защото ние сме много обезпокоени.

Несим затвори вратата, завъртя ключа, изключи телефона от мрежата и докато отиваше да седне на мястото си зад бюрото, мина зад Серапамун и приятелски стисна рамото му.

— Точно това искам и аз — каза му. — Говори.

— Твоят брат Наруз.

— Да, какво за него?

— Несим, когато основа това наше движение, ти нямаше намерение да започваме джихад — свещена религиозна война — нито да се ангажираме с подривна дейност, която може да разклати египетското правителство, нали така? Знам, че нямаше. Така си мислехме всички и ако те подкрепихме, то беше, защото повярвахме в твоето убеждение, че коптите трябва да се обединят и да търсят по-широка изява в обществения живот на страната. — Остана да пуши мълчаливо цяла минута, дълбоко умислен. После продължи: — Патриотизмът на нашата общност по нищо не съвпада с този на египтяните, нали така? И ние с радост изслушахме Наруз да ни припомни истината за нашата религия и раса, да, бяхме много щастливи, защото тези неща трябва да се казват, да се почувстват. Но… ти не си присъствал на нито една среща почти три месеца вече. Наясно ли си каква промяна е настъпила от тогава? Опиянен от своите правомощия, Наруз се е самозабравил до такава степен, че говори неща, които днес могат сериозно да ни навредят. Ние сме много разтревожени. Сега той се изживява като човек с мисия. В главата му е истински хаос от откъслечни познания и когато проповядва, всевъзможни неща се изливат от устата му в поток, който би изглеждал доста подозрителен, ако се запише и стигне до Мемлик паша. — Пак последва дълго умълчаване. Несим усети как постепенно пребледнява, обзет от лоши опасения. Серапамун продължи да говори с тихия си, като че добре смазан глас: — Да твърдиш, че коптите ще намерят своето място под слънцето, е едно, но да кажеш, че ще пометат продажния режим на пашите, които притежават деветдесет процента от земята… да говориш, че ще завладееш Египет и ще въведеш ред в страната…

— Това ли е казал? — изпелтечи Несим и сериозният мъж кимна.

— Да. Да благодарим на Бога, че срещите ни са все още тайни. При последната се разфуча като някой мелбуз (обсебен от духове) и взе да крещи, че за да постигнем целите си, ако трябва, ще въоръжи и бедуините. Можеш ли да си представиш нещо по-ужасно?

Несим облиза пресъхналите си устни.

— Нямах никаква представа — промълви.

— Ние сме много обезпокоени и загрижени за съдбата на цялото движение, ако подобни проповеди продължат. Разчитаме на теб да го вразумиш. Той, скъпи ми Несим, трябва да бъде обуздан или най-малкото да му бъде обяснено точно каква е нашата роля. Той непрекъснато се среща с Таор, винаги е там, в пустинята при нея. Аз не смятам, че тя има някакви политически убеждения, но от срещите си с нея той става все по-ревностно религиозен. Дори ни разказваше как двамата падат на колене и стоят с часове насред пясъците под палещото слънце да се молят. „И сега вече виждам нейните видения и тя — моите.“ Така твърди. Освен това е започнал много да пие. Това е нещо, на което трябва да обърнеш внимание незабавно.

— Веднага ще се видя с него — беше обещал Несим и сега, когато за пореден път се обърна и взря очи в тъмния невъзмутим поглед на Жюстин, той веднага се почувства по-силен и тихичко повтори фразата, опипа я мислено, както се опипва острието на нож, за да се провери дали е наточен. Беше отлагал срещата си с него под един или друг предлог, макар и да знаеше, че рано или късно тя трябва да се състои и че той трябва да се наложи над Наруз — но над един друг Наруз, не онзи, когото винаги бе познавал.

А сега и Пърсуордън се беше намесил по този глупав начин, беше прибавил към всичко своята смърт и предателство, за да го натовари допълнително с всичко онова, което засягаше дела, за които Наруз нямаше никаква представа; настрои трескавия си ум да поеме по паралелни релси към безкрайността… Имаше усещане, че събитията се сгъстяват около него и че той започва да се задушава под бремето на задължения, с които сам се беше нагърбил. Всичко взе да се случва наведнъж — в разстояние само на няколко седмици. Започна да го обзема чувство на безпомощност, тъй като всяко решение вече му изглеждаше не като резултат на собствената му воля, а по-скоро като принуда в ответ и под напора на външни обстоятелства; неотложностите на историческия процес, в който самият той беше засмукан като в подвижни пясъци.

Щом вече не можеше да контролира събитията, тогава трябваше да овладее себе си, собствените си нерви. Ала седмици наред вече разчиташе не на самообладанието си, а на успокоителните, които бяха заели мястото му, въпреки че успяваха да подействат единствено на подсъзнателните му спазми и то временно; упражненията по стрелба с пистолет — едни толкова ненужни и детински тренировки срещу евентуален опит за убийство — също не му помагаха да си отдъхне. Беше като обсебен, често връхлитан от детските си спомени, които сега изникваха пред очите му съвсем без причина и без последствия, превземаха живота му денем. Консултира се с Балтазар, но, разбира се, не можеше да сподели с него истината за своята угриженост, така че хитрият приятел му предложи, когато може, да си записва сънищата и това също беше направено. Но психическите напрежения не се махат, докато човек не се изправи директно срещу тях и не ги овладее, докато не влезе в битка със заплахите на превъзбудения ум…

Беше отложил разговора си с Наруз, докато се почувства по-силен и в състояние да го издържи. За щастие срещите на групата бяха нарядко. Но с всеки изминал ден той се чувстваше все по-неспособен да се изправи пред брат си и не друг, а Жюстин беше тази, която най-накрая с една на място казана дума го накара да потегли към Карм Абу Гирг. Сграбчи реверите на сакото му и изрече бавно и отчетливо: „Бих ти предложила сама да отида да го убия, ако това нямаше да ни раздели завинаги. Но ако решиш, че това трябва да се направи, аз имам силата да дам заповедите вместо теб.“ Разбира се, не говореше сериозно. Това беше само номер, за да го накара да дойде на себе си и умът му веднага се проясни, мъглата на колебливостта се вдигна. Тези думи, така ужасни и изречени така тихо, лишени дори от гордостта на безстрашието, което носеха в себе си, събудиха отново страстната му любов към нея, така че очите му едва не се насълзиха. Той се загледа в нея, както религиозен фанатик гледа икона, и наистина, чертите на лицето й, сърдити и сковани, както и прибулените й очи бяха досущ като на древно византийско изображение.

— Жюстин — каза, а ръцете му трепереха.

— Несим — рече тя с дрезгав глас и облиза пресъхналите си устни, но в очите й блестеше варварска непоколебимост. Зарадван (тъй като задръжките му бяха отпаднали), той отсече:

— Ще тръгна тази вечер, няма от какво да се страхувам. Всичко ще се уреди, независимо как. — Изведнъж се изпълни със сила, беше решен да вразуми брат си и да предотврати опасността от следващо нареждане, компрометиращо неговия народ, коптите.

Смелостта не го напусна, когато същия следобед тръгна с голямата си кола, понесе се с шеметна скорост и решимост по прашните пътеки край каналите до мястото, където конете, за които беше телефонирал по-рано, вече го чакаха. В този момент наистина очакваше с нетърпение да види брат си, да го изгледа с нетрепващи очи, да му се наложи, да си възвърне авторитета, да излезе наглава с него. Управителят на имението, Али, го посрещна на обичайното място при брода и го поздрави с традиционната любезност, която още повече затвърди решимостта му да бъде неотстъпчив. В края на краищата той беше по-големият брат. Али беше довел белия арабски кон на Наруз и двамата препуснаха вихрено покрай каналите, а отраженията им в размътената вода галопираха успоредно с тях. Беше попитал единствено дали брат му си е у дома, на което получи само мълчаливо кимване. Повече не си размениха нито дума, докато яздеха. Теменужената светлина на сумрака вече обагряше въздуха и от езерото се заиздигаха прокъсани изпарения. Мушичките също излетяха в окото на гаснещото слънце и се понесоха в сребриста нишка, за да съберат последните издихания на топлината му върху крилете си. Птиците се събираха на семейства. Колко спокойно изглеждаше всичко! Прилепите вече се стрелкаха, усърдно бродираха притъмнялата канава на въздуха. Прилепите!

Къщата на семейство Хоснани вече тънеше във виолетовата прохлада на вечерта, сгушена в подножието на невисок хълм и в сянката на селцето, чието високо бяло минаре още блестеше с отблясъците на залеза. Докато слизаше от коня си, Несим чу сърдитото изплющяване на камшик и зърна мъж, застанал на най-горния балкон на къщата, който се взираше напрегнато надолу към синьото езерце в двора. Беше Наруз и в същото време не беше Наруз. Възможно ли е един-единствен жест на човек, когато познаваш добре, да ти разкрие вътрешното му преобразяване? Мъжът с камшика, застанал там горе, загледан втренчено в тъмнината на двора, със самата си стойка издаваше една нова самонадеяност, един авторитет, който не представляваше част от жестовия репертоар, така да се каже, на онзи Наруз, който той помнеше.

— Непрекъснато се упражнява — прошепна му управителят и хвана юздечката на коня, — всяка вечер тренира с камшика си върху прилепите. — Несим реши, че не е разбрал.

— Върху прилепите ли? — повтори тихо, почти наум. Мъжът от балкона — онзи Наруз на бързо изникналото ново впечатление — изхихика отривисто и се провикна с дрезгав глас:

— Тринайсет. — Несим блъсна външната порта и застана в рамката й на фона на идващата отвън светлина. Провикна се нагоре към смрачаващото се небе с небрежно приятелски тон, като вентрилоквист, към наметнатата фигура, чийто силует се очертаваше на най-високия балкон с дълъг камшик в ръка, навит от едната му страна — в покой.

— Я, я, Наруз — произнесе гальовно традиционния поздрав на общото им детство.

— Я, я, Несим — дойде отговорът след кратка пауза и после настъпи дълго мълчание. Несим, чиито очи бяха вече привикнали с тъмнината, чак сега видя, че целият вътрешен двор беше покрит с телата на убити прилепи — като парчета от съдран чадър — някои все още се гърчеха или се влачеха в локви от собствената си кръв, други лежаха неподвижно, разкъсани на парчета. Значи вечер с това се занимава Наруз — „тренира върху прилепите“! Спря за миг, несигурен в себе си, не знаеше какво да каже. Зад него управителят затвори голямата външна порта и ето че изведнъж той се открои като черна фигура на фона на мрака, пое нагоре по стълбата, където неговият чужд брат стоеше и съзнателно го наблюдаваше без капка разкаяние. Един прилеп проряза светлината и той забеляза как ръката на Наруз неволно понечи да се стрелне напред, но бързо се отпусна до тялото; от наблюдателния си пост на най-високото стъпало той можеше да се прицели с лекота в летящите мишени. Известно време никой от двамата не проговори, след това една врата се отвори със скърцане и хвърли лъч светлина по пътя на Несим. Управителят излезе от външната пристройка с метла и започна да събира парчетата от потръпващите тела на жертвите на Наруз, които бяха осеяли голата земя на двора. Наруз се наведе леко напред и взе втренчено да го наблюдава, докато метеше, а когато купчината съдрани тела беше почти прибрана до вратата на пристройката, се провикна с пресипнал глас:

— Тринайсет ли са?

— Тринайсет.

Гласът подейства на Несим като невралгичен гърч, защото беше като на дрогиран — суровият заповеднически глас на човек, пушил хашиш или може би опиум; гласът на човек, който идва от някаква нова орбита в неизвестна вселена. Той бавно си пое въздух, докато дробовете му се изпълнят докрай, а после се обърна нагоре към фигурата на върха на стълбата.

— Я, я, Наруз. Дошъл съм да говоря с теб по един много важен въпрос.

— Качвай се — излая Наруз с резкия тон на овчарско куче. — Тук те чакам, Несим. — Това обаждане помогна на Несим да проумее много неща, тъй като никога преди това гласът на брат му не е бил така лишен от нотка топлота, дори радост. При всеки друг случай той хукваше надолу по стълбите да го приветства по своя си малко недодялан начин, като взимаше стъпалата по две наведнъж и се провикваше: „Несим, колко хубаво, че си тук!“ Несим прекоси двора и се хвана за прашния дървен парапет.

— Важно е — извика му строго и звънко, сякаш искаше да наложи себе си в общата картина: потъналия в сенки двор със самотната фигура, чийто силует изпъкваше като изрязан на фона на небето, стиснал дългия камшик с лекота, без усилие; стоеше и го съзерцаваше. Наруз повтори, този път по-тихо:

— Качвай се — И ето че седна, сложи камшика до себе си на най-горното стъпало. За пръв път, помисли си Несим, идваше в Карм Абу Гирг, без да го посрещнат. Изкачи стъпалата бавно, като поглеждаше нагоре.

На първия етаж беше доста по-светло, а когато стигна втория, вече имаше достатъчно светлина, за да види лицето на брат си. Той седеше съвършено неподвижно, с наметка и ботуши. Камшикът беше свободно навит в основата на перилата, а дръжката му лежеше в скута му. До него, върху прашния дървен под, стоеше полупразна бутилка джин. Наруз беше забил брадичка в гърдите си и гледаше кръвнишки изпод рунтавите си вежди към приближаващия непознат с изражение, в което по странен начин се преплитаха непреклонност, нерешителност и тъга. Ето го и стария му номер — да стиска напрегнато кътници, при което мускулите на слепоочията му се стягаха и отпускаха, като че в тях с тежко туптене биеше отчетлив пулс. Наблюдаваше бавното изкачване на брат си с онази мрачна раздвоена колебливост, в която от време на време мъждиво проблясваше пламъкът на отдавна натрупан, но контролиран гняв. Когато Несим стигна до последната площадка и пое по най-горния ред стъпала, Наруз се размърда и ненадейно издаде дълбок гърлен звук — с какъвто човек подвиква на хрътка — и протегна напред косматата си ръка. Несим се закова на място при думите на брат си:

— Стой там, Несим! — Нов и властен глас, в който обаче нямаше никаква заплаха. Несим се поколеба, припряно се наведе напред, за да изтълкува по-добре този непривичен жест — прямата гола десница протегната напред като за анатема с изпънати пръсти, но леко треперещи.

— Пил си — каза тихо най-накрая, но в гласа му отекна дълбоко отвращение. — Наруз, това е нещо ново за теб. — Бегла усмивка на самопрезрение заигра върху кривите устни на брат му. Но после бавно се разтегна в нещо като ухилване, което оголи докрай заешката му уста, после изчезна, сякаш глътната, сякаш рязко прекъсната от мисъл, която не можеше да се изрази. Сега Наруз се поклащаше с несигурно изражение на самодоволство и гордост, едновременно сълзлива и опиянена.

— Какво искаш от мен? — рече пресипнало. — Кажи ми тук, защото тренирам.

— Нека влезем вътре и да поговорим на четири очи. Наруз поклати глава бавно и след като размисли, отсече:

— Можеш и тук да говориш.

— Наруз! — изкрещя му Несим, засегнат от този необичаен отговор. Каза го с глас на човек, който иска да събуди заспал. — Моля те. — Седналият на върха на стълбите го гледаше със странно възпламенен, но тъжен взор и пак поклати глава:

— Вече казах, Несим — произнесе завалено. Гласът на Несим секна и проехтя пискливо на фона на тишината в двора. Ето че продължи, сега вече почти умолително:

— Налага се да говоря с теб, разбираш ли?

— Говори тук. Слушам те. — Това наистина беше нов и неподозиран човек — мъжът с наметката. Несим усети как страните му пламват. Изкачи още две стъпала и му изсъска ядно:

— Наруз, идвам от тяхно име. За бога, какво си им говорил? В комитета всички са ужасени от твоите думи. — Млъкна, малко неуверено размаха протокола, които Серапамун му беше оставил, и поясни: — Тези… тези записки са от тях.

Очите на Наруз светнаха за миг със сантиментална гордост, която придоби царствен вид от вирнатата му брадичка и широките изпънати плещи.

— Моите думи ли, Несим? — изръмжа, после кимна. — И думите на Таор. Когато дойде моментът, ще знаем как да действаме. Никой не бива да се страхува. Ние не сме мечтатели.

— Мечтатели! — ахна Несим, не беше на себе си, обзет от мрачни предчувствия и отвращение, дълбоко засегнат от тази липса на уважение от страна на по-малкия брат. — Точно вие сте мечтателите! Хиляди пъти съм ти обяснявал точно какво се опитваме да направим… какво искаме да постигнем с всичко това. Селяндур и идиот, това си ти… — Но думите му, които друг път биха се загнездили в ума на брат му като острие, сега се оказаха кухи и безрезултатни. Наруз стисна здраво устни, а с дланта на ръката си бавно направи жест на прерязване, разсече въздуха пред собственото си тяло от ляво на дясно.

— Думи — каза дрезгаво. — Сега вече те знам, братко.

Несим се огледа като обезумял наоколо, сякаш търсеше помощ или пък някакъв достатъчно твърд предмет, с който да набие истината за това, което имаше да казва, в главата на седналия пред него. Обзе го истерична ярост, гняв срещу този оглупял от пиянство човек, който отвръщаше на молбите му с празно, нищо неразбиращо изражение. Разтрепери се. Когато тази сутрин потегли от Александрия с ясно решение и успокоен ум, беше очаквал всичко друго, но не и това.

— Къде е Лейла? — извика рязко, сякаш можеше да я привика на помощ, при което Наруз изкудкудяка насмешливо. Вдигна пръст, допря го до слепоочието си и измънка тържествено:

— В лятната къща, както сам знаеш. Ако искаш, върви при нея. — И пак изхихика, после кимна и добави с нелепо детинско изражение: — Сега тя е сърдита на теб. За пръв път на теб, а не на мен. Заради теб, Несим, е плакала. — И долната му устна потрепери.

— Пияница — изсъска Несим безпомощно. Очите на Наруз засвяткаха. Изсмя се отривисто, стържещо — едно кратко излайване — и отметна главата си назад. След което, без никакво предупреждение, усмивката изчезна и лицето му отново доби предпазливо и тъжно изражение. Облиза устни и прошепна:

— Я, я, Несим — каза го тихо, сякаш бавно възвръщаше чувството си за мярка. Но Несим, побелял от гняв, не беше на себе си от обзелото го чувство на безсилие. Изкачи последните няколко стъпала, хвана Наруз за рамената, разтърси го и изкрещя в лицето му:

— Глупак, ти си заплаха за всички нас. Погледни какво ми даде Серапамун. Комитетът ще се саморазпусне, ако не престанеш с твоите речи. Разбираш ли? Ти си луд, Наруз. В името на Бога, трябва да проумееш какво ти казвам… — Но голямата глава на брат му сега изглеждаше още по-замаяна, упоена, противоречиви изражения пробягваха по лицето му; държеше я наведена като на бик, раздразнен до нетърпимост. — Наруз, чуй ме. — Лицето, което бавно се вдигна към Несимовото, като че беше станало по-голямо и по-празно, очите още по-лишени от блясък, ала преливащи от болката на ново познание, което нямаше нищо общо със стерилните революции на разума; преливаше от нещо като гняв и недоумение, объркване и тревога, които търсеха начин да се проявят. Изучаваха се гневно един друг. Устните на Несим бяха побелели, дишаше тежко, докато брат му просто го гледаше втренчено, с устни, опънати назад върху белите зъби, като че беше хипнотизиран.

— Чуваш ли ме? Оглуша ли? — Несим го разтърси, но само с едно помръдване на широките си плещи Наруз отпъди досадната ръка, а лицето му се покри с червенина. Несим продължи да му говори необмислено, без да се съобразява, обсебен от парливите несгоди, които изреждаше ведно с порой от обвинения. — Ти представляваш опасност за всички нас, дори за Лейла, дори за себе си, дори за Маунтолив. — Защо му трябваше да споменава това фатално име? От самото му произнасяне Наруз настръхна, изпълни се с ново, почти тържествуващо отчаяние.

— Маунтолив — изграчи той и изпъшка, след което се чу как зъбите му заскърцаха. Приличаше на безумец. Но не помръдна от мястото си, въпреки че ръката му инстинктивно се пресегна към дръжката на големия камшик, който лежеше в скута му. — Тази английска свиня! — Избълва го яростно и гръмогласно, направо изплю думите.

— Защо говориш така?

И ето че най-неочаквано последва ново преображение, тъй като тялото на Наруз се отпусна, притихна; той вдигна поглед с лукаво изражение, изхихика приглушено и каза с глас малко по-силен от шепот:

— Ти му продаде нашата майка, Несим. Ти знаеше, че това ще причини смъртта на баща ни.

Тук вече Наруз прекали. Несим се нахвърли срещу него, размаха свитите си юмруци, не спираше да го ругае на гърления арабски, налагаше го където свари. Но върху това огромно и яко тяло ударите падаха като леки перца. Наруз не помръдна, не направи никакъв опит да отклони ударите от себе си или да им отвърне — в това поне старшинството на брат му се оказа още в сила. Не можеше да се престраши да удари по-големия си брат. Но както си седеше свит надве и тихо се подсмихваше под безполезния дъжд от юмруци, той не спираше да повтаря яростно едно и също: — Ти продаде майка ни.

Несим продължи да го налага, докато кокалчетата на пръстите му се разраниха и го заболяха. Наруз стоеше приведен под трескавата атака, понасяше я със същата спокойна усмивка на сантиментално огорчение, като повтаряше победоносно фразата с пронизителен шепот. Най-сетне Несим изкрещя: „Престани!“, и сам спря, залитна срещу парапета, отпусна се под тежестта на собственото си изтощение и падна на първата площадка. Целият трепереше. Размаха юмрук към тъмната седнала фигура и се закани:

— Сам ще отида при Серапамун. Тогава ще видиш кой е господарят. — Наруз се изсмя презрително, но нищо не отговори.

Несим пооправи раздърпаните си дрехи и заслиза към вече напълно притъмнелия двор. Конят му и този на Али бяха вързани за железния стълб пред голямата външна порта. Когато, все още разтреперан и сумтящ, го яхна, управителят се спусна откъм сводестата къща да му отвори портата. В това време Наруз се беше изправил на крака, открояваше се на фона на жълтеникавата светлина откъм гостната. Гневни проблясъци продължаваха да пронизват съзнанието на Несим, но с тях и една нова решимост, защото си даде сметка, че мисията му не само че не беше успяла, ами дори беше кривнала в погрешна посока. С една полуоформена идея да даде на смълчаната фигура още една възможност поговорят или да направят опит да се сдобрят, той върна коня си в двора и вдигна очи нагоре в мрака. Наруз се раздвижи.

— Наруз — обади се Несим спокойно, — няма да повтарям, казах ти вече. Ще разбереш веднъж завинаги кой е господар и кой не. За теб ще е по-добре…

Но тъмната фигура се изсмя така, сякаш изрева магаре.

— Господар и слуга — извика презрително. — Да, Несим, ще видим. А сега… — Наведе се над перилата и в мрака Несим чу как огромният камшик се плъзна по сухите дъски като кобра и облиза стихналия сумрак на двора. Последва изплющяване и пукот, като че хлопна гигантски капан, и ето че нещо шибна със замах купчината листове в ръката му, които се разпиляха по камъните на двора. Наруз се изсмя отново, този път с по-истерична нотка в гласа. Несим усети как целият пламва, въпреки че камшичният удар не го докосна.

— Сега си върви — извика му Наруз и камшикът още веднъж изсъска във въздуха, преди да експлодира страховито зад задницата на коня му. Несим се надигна на стремената си, размаха юмрук срещу брат си и викна:

— Ще видим!

Но гласът му отекна глухо, задавен от проклятията, които бяха задръстили ума му. Заби пети в хълбоците на коня, обърна го, препусна в галоп през двора и се приведе ниско в седлото, докато конят преминаваше каменния праг, хвърляйки искри. Яздеше като обезумял, с изкривено от яд лице, но докато стигне онзи брод в реката, където го чакаше автомобилът, пулсът му се успокои и гневът му се изля в гнусно отвращение, което бавно припълзя в ума му и се нави на кравай като отровна змия. Появиха се обаче и неочаквани пристъпи на угризение, които удавиха ума му, защото сега вече нещо непоправимо се беше случило, нещо се беше пречупило завинаги в железния обръч на семейните връзки. Лишен от авторитета, който се полага на по-големия брат според феодалните традиции в живота им, Несим изведнъж се почувства като блудния син, почти като сирак. Но в сърцевината на гнева му мъждукаше и вина; чувстваше се омърсен, сякаш тази неочаквана схватка с един от своите го беше покварила. Караше бавно към града, усещаше как сълзите на непознато досега изтощение, на ново самосъжаление парят страните му.

Колко странно, че някак съвсем необяснимо той беше предусетил този неочакван разрив със собствения си брат — още от първите дискретни фрази на Серапамун го беше прозрял и това го уплаши. Защото отново разбуди призрака на задължения и отговорности към каузи, които сам беше подел и на които сега трябваше да служи. Още по-добре тогава, в такава криза той би трябвало да е готов да се отрече от Наруз, да го лиши от власт, дори, ако се налага да го…! (Натисна спирачките на колата, закова я на място и взе да мънка под носа си. Стотици пъти си беше забранявал тази мисъл. Но в подобна ситуация същността на начинанието би трябвало да е достатъчно ясна за всекиго. Така и не успя да разбере своя брат, каза си го с тъга. Но, от друга страна, не е нужно да разбираш някого, за да го обичаш. Той никога не успя да наложи собствения си авторитет, който по-скоро се разбираше от само себе си, беше му присъден по силата на семейните традиции, към които и двамата принадлежаха. А сега връзката ненадейно се скъса.) Удари волана на колата с длан и извика: „Никога няма да му сторя нищо лошо.“

Натисна амбреажа и взе да си повтаря наум „никога, никога“. Въпреки това си даде сметка, че това решение е проява на слабост, защото така любовта злепоставяше собствения му идеал за дълг. Но ето че неговото alter ego му се притече на помощ с такива успокоителни мисли като: „Положението не е чак толкова сериозно. Ще трябва, разбира се, временно да разформироваме движението. По-нататък ще помоля Серапамун да учреди нещо подобно. Можем да изолираме и изгоним този… фанатик.“ Като че досега не беше успял да проумее колко много обича омразния си брат, чийто ум сега се беше раздул от мечти и видения, които в религиозната си поетика предричаха ново, прекрасно бъдеще за техния Египет. „Трябва да успеем да въплътим природата на вечното тук, в направата на нашия живот на земята, да го въплътим в сърцата си, както и в самия този наш Египет.“ Това беше казал Наруз, наред с много други неща, които изпълваха откъслечния препис, който Серапамун бе заповядал да се направи. „Трябва да се борим тук, на земята, срещу вековните светски неволи, а в сърцата си — срещу неправдите на едно божество, което уважава само онези човешки усилия, които се домогват до душата му.“ Дали пък това не бяха просто бълнуванията на Таор, или пък част от онази споделяна мечта, за която невежият фанатик беше говорил? И други фрази, оплетени във великолепието на поезията, нахлуха в главата му. „Да управляваш означава да си управляван; но управляващият и управляваните трябва да притежават съзнание за божествената си роля, за това, че те унаследяват Божественото. Калта на Египет се надига и затлачва дробовете ни, гласа ни, с който призоваваме живия Бог.“

Изведнъж отново му се яви изкривеното лице и приглушеният задавен глас, с който Наруз — в онзи първи ден на лудостта си — умоляваше божествения дух да го навести и да му разкрие истината. „Медед! Медед!“ Несим потрепери. След това постепенно го осени мисълта, че по някакъв парадоксален начин Наруз беше прав в желанието си да възпламени приспаната воля, защото той виждаше света не толкова като шахматната дъска на политиката, а като пулс, който бие все по-учестено с волята, която само поезията на псалмите може да призове и въплъти. За да събуди не просто импулсите на ума с ограничения набор от формулировки, а и спящата красота отдолу — поетичното съзнание, което лежеше, натегнато като пружина, в сърцето на всекиго. Мисълта го изплаши, и то много, защото изведнъж проумя, че брат му би могъл да стане религиозен водач, ако не бяха съществуващите обстоятелства на времето и мястото — поне тях Несим можеше да отчете. Значи той беше феномен, нещо като чудо на природата, но в това безплодно поле способностите му са отишли на вятъра, защото не само е нямало какво да ги подхрани, ами точно обратното — всичко е гледало да ги задуши завинаги.

Стигна къщата, остави колата отвън и се втурна нагоре по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Неочаквано го присви един от обичайните му пристъпи на диария и гадене, които бяха зачестили през последните седмици. Профуча край Жюстин, която лежеше с широко отворени очи, нощната лампа светеше до леглото й, а партитурите на някакъв клавирен концерт покриваха гърдите й. Тя не помръдна, пушеше умислено, само каза едва доловимо:

— Много скоро се върна.

Несим нахълта в банята, развъртя всички кранове на умивалника и душа, за да удави звуците от повръщането си. После свали дрехите си с отвращение, както се свалят мръсни бинтове, и влезе под струята на горещата вода, за да измие от себе си всички унижения и обиди, от които мислите му гъмжаха. Знаеше, че Жюстин ще го изслуша мълчаливо, ще пуши замислено с отмерени като на махало движения, ще изчака той да проговори пръв, просната по дължина под рафтовете с книги и маската, която й се усмихваше иронично от стената. После водата спря и тя го чу как се бърше енергично с пешкира.

— Несим — извика го тихо.

— Пълен провал — веднага й отвърна той. — Жюстин, той наистина е луд. Нищо не успях да постигна. Беше ужасно.

Тя продължи да пуши безмълвно, забола поглед в завесите на прозореца. Стаята беше пълна с уханието на синилничетата, които грееха в голямата ваза за рози до телефона. Премести партитурите до леглото.

— Несим — обади се пак с онзи дрезгав глас, който той беше обикнал толкова много.

— Да.

— Мисля си.

И той веднага излезе от банята с мокра и разрошена коса, бос, облечен в жълтия си копринен халат, с ръце пъхнати навътре в джобовете, а от ъгълчето на устата му димеше цигара. Взе да крачи бавно напред-назад край леглото й. После се обади, премисляйки думите си:

— Цялата тази неловка ситуация идва от страха ми, че в един момент може да се наложи да му сторим нещо лошо. Но дори да сме застрашени от него, никога не бива да се стига дотам, никога. Обещал съм си. Всичко съм премислил. Това би изглеждало като неизпълнен дълг, но въпреки това трябва да сме наясно. Само тогава бих могъл отново да се успокоя. Чуваш ли ме?

И той отново я погледна с копнеж, с очите на своето въображение. Тя лежеше така, сякаш плуваше над тъмната кувертюра от дамаска, със скръстени ръце и крака като статуя, без да откъсва черните си очи от него. Тъмна лимба се беше извила върху челото й. Лежеше сред безмълвието на стаята, която бе приютила (ако стените имаха уши) техните най-тайни намерения, там, под тибетската маска със светещите очи. Зад нея блестяха рафтовете с книги, които събираше, но рядко четеше. (Използваше текстовете в тях като знамения за бъдещето, прелистваше страниците им и слагаше пръст напосоки върху някое изречение — „библиомантия“ се нарича това изкуство.) Шопенхауер, Хюм, Шпенглер и колкото и да е странно, няколко романа, включително от Пърсуордън. Светлината на свещите се отразяваше в лъскавите им корици. Тя се прокашля, загаси цигарата си и каза със спокоен глас:

— Мога да се примиря и да приема всяко решение. В момента обаче тази твоя слабост заплашва и двама ни. Освен това всички сме разтревожени за твоето здраве, и най-вече Балтазар. Дори на ненаблюдателни хора като Дарли вече им прави впечатление. Това никак не е добре. — Гласът й беше студен и беззвучен.

— Жюстин — пророни той с нескривано възхищение. Приближи се и седна в края на леглото й, обви я с ръце и силно я притисна към себе си. Очите му грееха с ново въодушевление, с нова благодарност. — Толкова съм слаб — каза.

Легна до нея, сложи ръце под главата си и притихна — размишляваше. Останаха дълго така, безмълвни един до друг. Най-накрая тя се обади:

— Дарли беше тук на вечеря и си тръгна малко преди да пристигнеш. От него научих, че следващата седмица посолствата си стягат багажа и се връщат в Кайро. Значи Маунтолив ще се върне обратно в Александрия чак по Коледа. Това е нашият шанс да си починем и да възстановим силите си. Казах на Селим, че следващата седмица заминаваме за Абусир за цял месец. Несим, сега ти е нужна почивка. Ще плуваме, ще яздим в пустинята, няма да мислим за нищо, чуваш ли? Като мине известно време, ще поканя Дарли да ни погостува, за да си говориш и с друг освен с мен. Знам, че го харесваш и го смяташ за приятна компания. Това ще се отрази добре и на двама ни. От време на време може да се връщам тук за по една нощ, колкото да науча нещо ново… Какво ще кажеш? Несим изсумтя и обърна глава.

— Защо? — прошепна тя тихо и извърна устни. — Защо сумтиш?

Той въздъхна шумно и каза:

— Не е това, което си мислиш. Знаеш колко много го харесвам и колко добре се разбираме двамата. Мисля си за преструвките, за тази комедия, която трябва да разиграваме дори пред приятелите си. О, Жюстин, защо не може без тези представления!

В този миг забеляза, че тя го гледа с широко отворени очи и с изражение, което издаваше нещо като ужас или недоумение.

— О — пророни тя замислено и тъжно след миг и затвори очи, — о, Несим! Значи никога няма да разбера коя съм.

Двамата мъже седяха един срещу друг в топлата оранжерия, умълчани над прекрасната шахматна дъска с фигури от слонова кост — съвършеното приятелство. Шахът беше подарък от майката на Маунтолив за двайсет и първия му рожден ден. Докато седяха, някой от двамата започваше разсеяно да разсъждава на глас. Това не беше разговор, а просто мислене на глас, общуване на умове, погълнати от големите стратегии на шаха — вторичен продукт на приятелство, което се коренеше в плодоносното безмълвие на тази царска игра. Балтазар говореше за Пърсуордън:

— Това ужасно ме подразни. Искам да кажа, това негово самоубийство. Чувствам се като човек, който не е успял да схване нещо съществено. Приемам го като презрение към света, презрение към начина, по който се държи светът.

Маунтолив вдигна поглед към него:

— Не, не. По-скоро конфликт между дълг и любов. — После побърза да добави: — Но не мога да ти кажа много. Когато сестра му пристигне, тя по всяка вероятност ще ти каже повече, ако може. — И пак се умълчаха. Балтазар въздъхна:

— Истината — гола и безсрамна. Това е прекрасна фраза. Ала ние винаги я виждаме както изглежда, никога каквато е. Всеки човек си има свое собствено тълкуване.

Пак дълго умълчаване. Балтазар loquitur102 умислено, сякаш на себе си:

— Понякога човек се прави на Бог и тогава му се дава горчив урок. Например, когато ненавиждах Дмитри Рандиди, но не и красивата му дъщеря, само и само да го унижа (бях се преоблякъл като циганка по време на карнавала), взех ръката й, уж да й предскажа бъдещето. Казах й, че още утре ще преживее нещо много вълнуващо и че в никакъв случай не трябва да пропуска този момент — мъж, седнал в порутената кула в Тапосирис. „Не е нужно и думичка да казваш — рекох й, — но отиди право в обятията му със затворени очи. Името му започва с «Л», а фамилното му с «Дж».“ (Всъщност предварително си бях наумил един ужасен младеж със същите инициали, който живееше точно срещу къщата, в която Червони беше организирал бала. Безцветни мигли, зурлесто лице и коса с пясъчен цвят.) Изхихиках вътрешно, като се уверих, че ми повярва. След като й казах предсказанието си — всички вярват в циганските гадания, а с моето смугло лице и гърбав нос аз бях съвършената циганка — и след като уредих нейното участие, прекосих улицата и потърсих Л. Дж., като му казах, че нося послание за него. Знаех, че е суеверен. Той не ме позна. Казах му каква роля трябва да играе. Зловредна и пагубна, така се оказа. Имах намерение единствено да подразня Рандиди. И всичко се нареди, както го бях планирал. Защото всяко хубаво момиче ще послуша една циганка и тя взе, че се влюби в онази луничава червенокоса жаба. По-неподходяща връзка човек не може да си представи. Но това беше смисълът — да накарам Рандиди да си скубе косите. Успях, да, и още как! Бях много доволен от своята находчивост. Той, разбира се, забрани брака им. Влюбените, които аз измислих, моите влюбени трябваше да се разделят. Тогава Габи Рандиди, красивото момиче, се отрови. Можеш да си представиш колко находчив се почувствах тогава. Това съсипа здравето на баща й и накрая неврастенията (която винаги е била на крачка от това семейство) го довърши. Миналата есен го намериха обесен на дървената решетка, която подпираше най-прочутата лозница в града и от която…

В последвалото мълчание се чу как добави:

— Още една от многото истории в нашия безжалостен град. Шах на кралицата ти, ако не греша…