Маунтолив

VII

Щом служебните му задължения в столицата приключиха задоволително и според неговите очаквания, Маунтолив се почувства с развързани ръце. Реши, че може да тръгне преди Двореца, и затова се разпореди преместването във втората столица Александрия да започне. До този момент всичко вървеше по мед и масло. Самият крал бе похвалил отличния му арабски. Спечелил беше и изключителната чест да се радва на популярността на пресата заради лекотата, с която ползваше езика при публични изяви. Тези дни от всеки вестник го гледаше собствената му снимка — винаги с онази малко крива стеснителна усмивка. Докато преглеждаше малката купчинка вестникарски изрезки, взе да се чуди: „Божичко, дали пък полека-лека не ставам все по-неотразим в собствените си очи?“ Снимките бяха отлично направени и той изглеждаше безспорно красив с прошарените си слепоочия и ясно изрязани черти на лицето. „Но само натрупаната култура не стига, за да се предпази човек от собственото си очарование. Може скоро да се окаже, че съм жив погребан сред бездушната и безплодна сухота на установените социални привички, които дори не ми доставят удоволствие.“ Продължи да разсъждава с подпряна на китката си брадичка: „Защо Лейла не пише? Може би, като стигна в Александрия, там ще ме чака писмо?“ Поне можеше да напусне Кайро с попътен вятър. Другите чуждестранни посолства умираха от завист заради големия му успех!

Самото преместване беше извършено с образцова експедитивност от неуморния Еръл и персонала на резиденцията. Самият той можеше да си позволи да се разтакава до късно, докато товареха специалния влак с цялата дипломатическа канцелария, която щеше да им даде възможност да се правят, че работят, докато ги няма… куфари, сандъци, червени куриерски чанти със златни монограми. В Кайро вече бе настанала непоносима жега. Но на сърцата им беше леко, особено след като влакът се понесе през пустинята към крайбрежието.

Това беше най-доброто време в годината за преместване — когато страшните пролетни бури на хамсина58 са приключили и градът грейва в нова премяна, пъстри навеси и тенти по целия Гранд Корниш, а редиците от цветни плавателни съдове, строени в сянката на черните корпуси и оръдия на бойните кораби, обрамчваха пристанищния лазур на яхтклуба с потръпващи на вятъра платна. Сезонът на празненствата започваше и Несим вече можеше да даде своя отдавна обещан прием в чест на своя завърнал се приятел. Приемът се оказа пищно угощение, цяла Александрия се беше стекла напук на света, за да посрещне Маунтолив, сякаш той беше нейният блуден син, въпреки че освен Несим и семейството му не познаваше почти никого другиго. Но с удоволствие поднови връзките си с Балтазар и Амарил, двамата доктори, които бяха винаги заедно и вечно се шегуваха един с друг; както и с Клия, която беше виждал веднъж в Европа. Слънцето, което гаснеше над вечерното море, блестеше в огромните обрамчени с месинг прозорци, превръщайки ги в разтопени диаманти, след което светлината му пак омекваше в аквамаринения здрач на Египет. Завесите бяха спуснати и ето че дъхът на стотици свещи обагряше тънките столчета на винените чаши. Това беше сезонът на лентяйството, когато се планират баловете, ездата с коне, плуването в морето, които всъщност бяха вече са започнали. Прохладният морски бриз поддържаше температурата ниска, а въздухът ободряваше със своята свежест.

Маунтолив потъна в обичайните привички на ежедневието с чувство на увереност и едва ли не блаженство. Несим се върна на своето място също като картина в нишата, построена за нея, така да се каже, а приятелството с неговата Жюстин — черни извити вежди и царствена красота — не смути, а по-скоро укрепи отношенията му с външния свят. Маунтолив я харесваше, беше му приятно да усеща тъмните й проницателни очи върху себе си, озарени от нещо като състрадателно любопитство, примесено с възхищение. Двамата представляват възхитителна двойка, мислеше си той с лека нотка на завист, като хора обучени да работят заедно още от детството, които инстинктивно реагират на неизказаните си нужди и желания, които без колебание се намират и подкрепят с усмивка. Въпреки че тя беше красива, сдържана и като че ли не говореше много, Маунтолив усети сърдечната й добронамереност, която излъчваше през цялото време и която току избликваше помежду изреченията като от извор, скрит дълбоко в душевната й топлота. Дали пък не беше доволна, че е намерила човек, който цени съпруга й колкото самата нея? Хладният прям допир на пръстите й говореше именно за това, както й развълнуваният й глас, когато му каза: „Толкова много ми е говорено за теб като за Дейвид, че сега ми е трудно да те наричам другояче.“ Що се отнася до Несим, той си беше останал непроменен през дългия период на раздялата им — бе запазил цялата изящност на обноските си, прибавяйки към тях тежестта на една по-трезва житейска преценка, която го правеше да изглежда досущ като европеец, особено в това провинциално обкръжение. Неговата тактичност например пролича в това, че никога не си позволи да спомене нещо, свързано с новото обществено положение на Маунтолив, и това бе наистина много мило от негова страна, въпреки факта, че двамата яздеха заедно, често ходеха на лов, плуваха, рисуваха и излизаха в морето с платноходка. Каквато и информация да притежаваше относно политическото положение, тя винаги му се предаваше чрез Пърсуордън. Той никога не компрометира приятелството им, смесвайки работата с удоволствието или принуждавайки Маунтолив да избира между привързаността си и задълженията си.

А най-хубавото беше, че самият Пърсуордън беше реагирал с желание на новия си по-висок пост и с охота носеше това, което сам наричаше „новия си лавров лист“. Кратка размяна на резки реплики по отношение на ужасната бюрокрация — прерогатив единствено на оглавяващите мисия — го бе обуздала и изтръгнала от него обещанието за нова страница, или по неговите думи да „обърне нов смокинов лист“ в живота си — което и надлежно стори. Отговорът му наистина беше чистосърдечен и Маунтолив беше благодарен, тъй като почувства облекчение, че най-накрая ще може да разчита на една преценка, готова да не прекрачва самоволно позволените граници, нито да се размива или извинява със съществуващи зависимости, подчинености и съмнения. Какво друго? Да, новата лятна резиденция беше приятно място сред прохладата на градина, пълна с пинии, точно над Рушди. Имаше и два тенискорта в отлично състояние, които цял ден ехтяха от ударите на ракети. Персоналът изглеждаше доволен от новия си началник. Само… мълчанието на Лейла продължаваше да го озадачава. Но ето че една вечер Несим му подаде плик, върху който видя познатия му почерк. Маунтолив го пъхна в джоба си, за да го прочете на спокойствие.

„Твоето повторно появяване в Египет — вероятно вече си се досетил? — успя да ме разстрои: обърка всичките ми планове. Разпиляла съм се навсякъде тук, но все още не съм в състояние да събера парчетата си накуп. Признавам, че това ме разтревожи. Толкова дълго време живях заедно с теб във въображението си — съвършено сама — че сега трябва да те измисля наново, за да заживееш истински. По всяка вероятност съм те очернила през всички тези години, докато съм рисувала портрета ти пред себе си? Така че сега ти сигурно си просто плод на въображението ми, а не важна личност от плът и кръв, която гастролира сред хора, прожектори и голямата политика. Все още не мога да намеря сили в себе си, за да сравня истината с действителността. Страх ме е. Бъди търпелив с една глупава и твърдоглава жена, която никога не знае какво иска. Разбира се, трябваше да се срещнем още много отдавна, но аз се отдръпнах, прибрах се като охлюв в черупката си. Бъди търпелив. Някъде вътре в мен трябва да дочакам приливът да се обърне. Така силно се разгневих, като разбрах за твоето пристигане, че се разплаках от яд. Или може би от паника? Мислех, че през всичките тези изминали години съм успяла да забравя… собственото си лице. Изведнъж обаче то ме застигна като Желязната маска. Уф! Скоро куражът ми ще се върне, не се съмнявай. Рано или късно трябва да се срещнем и да си подействаме един на друг като шок. Кога? Все още не знам. Не знам.“

Неутешимо изчитайки думите, докато седеше на терасата по здрач, той си помисли: „Не мога да събера ума си и мислите си така, че да й отговоря интелигентно. Какво би трябвало да кажа или да направя? Нищо.“ Но думата изкънтя глухо. „Търпение“ — каза си тихо, като мислено въртеше думата, обръщаше я оттук и оттам, за да може да я огледа по-добре. По-късно на бала у Червони сред сините светлини и плющенето на дългите хартиени флагчета отново му се стори, че е лесно да прояви търпение. Ето, пак се движеше сред щастливия свят, в който вече не се чувстваше чужд на хората — свят пълен с приятели, в който можеше да се наслаждава на спомена за Несим и дълги те им разходки с коне, на разговорите с Амарил или на неспокойната сладост, която изпитваше от танца си с русата Клия. Да, тук можеше да бъде търпелив, толкова близо до нея. Времето, мястото и обстоятелствата — те всички бяха като награда за търпеливостта. Не усещаше никакви знамения да се надигат откъм безоблачното бъдеще, дори предчувствието за бавно приближаващата война беше нещо, за което можеше да говори открито с останалите.

— Възможно ли е наистина да изравнят цели столици със земята тези бомбардировачи? — попита Клия плахо. — Винаги съм смятала, че нашите изобретения отразяват скритите ни желания, а ние искаме да видим края на градския човек, нали така? Всички ние? Да, но колко е трудно човек да се откаже от Лондон и Париж. Вие как мислите?

Какво мислеше той? Маунтолив сключи красивите си вежди и поклати глава. Мислеше си за Лейла, обвита в черни воали като монахиня, седнала в прашната си лятна къща в Карм Абу Гирг сред великолепните рози само с една змия за компания…

Така, необезпокоявано и лениво, лятото напредваше неумолимо и Маунтолив не откри почти нищо, което да го обезсърчи професионално в този град, копнеещ неистово за приятелство, уязвим дори от любезността и толкова вещ в изживяването на удоволствия. Ден след ден пъстрите платна пърхаха и се ветрееха в пристанищното огледало сред стоманените корпуси, а вълшебните вълни се плискаха в ритъма на ненарушимото еднообразие, препускаха разпенени по пустите плажове, избелели от африканското слънце, сякаш окислени. Нощем, сам в грейналата от светулки градина, често чуваше глухия бумтящ тътен от витлата на отправилите се на изток презокеански кораби, нагазили в дълбоките крайбрежни води, поели към пристанищата по широкия свят. В пустинята често издирваха оазиси от зеленина, тръпнещи и преходни като видения, като водни миражи, или яздеха по бронзовото било на хребетите от пясъчник, заобиколили града отвред, преброждаха цялата околност на коне, които въпреки своята стройна пъргавина носеха храна и пиене за угощението на бъбривите си ездачи.

Той посети и Петра, и необикновената коралова делта по крайбрежието на Червено море, която гъмжеше от пасажи тропически риби с цветовете на дъгата. Нощ след нощ дългите прохладни балкони на лятната резиденция отекваха със звъна на бучки лед, които почукват във високите чаши, на разговори, пълни с баналности и плоски забележки, които обаче го вълнуваха поради времето и мястото на разказа, поради своята уместност в този град, който знаеше, че удоволствието е единственото нещо, заради което си струва да работиш; на тези балкони, увиснали над сините води на историческото крайбрежие, осветени от радушния пламък на свещи, разцъфтяваха откъслечни приятелства, които после приемаха формата на нова привързаност с преданост, която го караше да не се чувства така отчужден от себеподобните си поради вменените му правомощия. Беше много популярен и много скоро вероятно щеше да стане и всеобщ любимец. Дори болезнената духовна отмала и личните апетити на града бяха приятни в очите на човек с осигурен доход, който можеше да си позволи да живее извън него. Александрия му изглеждаше като мечтано лятно убежище, достъпно за всяка страст, и странно увлечение в гръцкия смисъл на думата. Но защо не се чувстваше като у дома?

Самите александрийци бяха странници и изгнаници в онзи Египет, който съществуваше под бляскавата повърхност на сънищата им, обсаден от горещите пясъци на пустинята и разпален от суровата им вяра, която отричаше земните удоволствия; Египет на дрипи и неволи, на красоти и отчаяние. Александрия все още беше европейски град — столицата на една азиатска Европа, ако изобщо е възможно такова нещо. Тя никога не можеше да бъде като Кайро, където целият му живот носеше изцяло египетска маска, където той говореше свободно арабски; тук обаче преобладаваха френският, италианският и гръцкият. Околната среда, светските обноски, всичко беше различно, това влизане в калъпа на европейския модел, където, неизвестно как, камилите, палмите и забулените местни съществуваха само като ярък пъстър фриз, като фон на живот, разделен още в първоизвора си.

Но ето, дойде пролетта и задълженията му отново го призоваха обратно в зимната столица, все още озадачен и всъщност доста натъжен от мълчанието на Лейла. Но нямаше как, върна се към задълженията на професионалния си живот, които бързо го погълнаха, ала му изглеждаха все по-досадни. Трябваше да се съставят доклади, да се пишат всевъзможни отчети — социално-икономически и военни. Персоналът му беше свикнал с натоварването, не жалеше усилия, работеше неуморно и с желание; дори Пърсуордън даваше всичко от себе си. Враждебността на Еръл, която никога не е била съществен фактор, беше успешно туширана и превърната в дълготрайно примирие. Имаше всички основания да е доволен от себе си.

Но ето че когато настъпи времето на карнавалите, пристигна съобщение, с което най-накрая Лейла му даваше знак за намерението си да се видят — но и двамата, това се подразбираше, трябваше да носят обичайното за този сезон най-обикновено черно домино, маската, под която Александрия криеше своя разгул. Той разбираше притеснението й. Въпреки всичко беше много щастлив и веднага се обади на Несим да му каже с разчувстван глас, че приема поканата и дори планира да премести цялата канцелария в Александрия, докато трае карнавалът, за да могат и секретарите да се насладят на събитието заедно с него. Наистина го направи и тогава откри един нов град под освежителния хлад на зимното небе, синьо като яйце на птица, който нощем оставаше почти недокоснат от пустинните студове.

Но тук го чакаше друго разочарование; защото когато насред шумната веселба по време на бала у Червони Жюстин го хвана под ръка и го поведе през градината към мястото на срещата, заградено от висок жив плет, там откриха само един празен мраморен стол с копринена чантичка върху него и бележка, набързо изписана с червило. „В последния момент нервите ми не издържаха. Прости ми.“ Той се опита да скрие огорчението и неудобството си от Жюстин. Самата тя не можеше да повярва на очите си и все повтаряше:

— Но тя пристигна от Карм Абу Гирг специално за срещата. Нищо не разбирам. Цял ден беше с Несим. — Докато се връщаха посърнали, с наведени глави, той усети съчувственото притискане на ръката й в лакътя си; взеха нетърпеливо да си пробиват път сред смеещите се маскирани гости в градината.

До езерото зърна Амарил, който седеше със свалена качулка пред една слаба особа с маска на лицето, говореше приглушено и умолително, от време на време се привеждаше напред да я прегърне. Прониза го завист, но Бог му бе свидетел, че в желанието му да види Лейла нямаше нищо чувствено или лъстиво. По-скоро ставаше дума за това, че по някакъв парадоксален начин самият Египет не можеше да заживее пълноценно в очите му, преди да се види с нея, защото тя представляваше нещо като втори, почти митически образ на действителността, която той преживяваше и си присвояваше ден след ден. Приличаше на човек, който иска да слее двата образа в перископа на камерата, за да може обективът му да попадне във верния фокус. Без да изживее срещата си с нея, без да я види още веднъж, той се чувстваше някак безпомощен, неспособен да потвърди собствените си спомени за този магически пейзаж, нито да прецени правилно най-новите си впечатления от него. Въпреки това прие съдбата си с философско спокойствие. И наистина, в края на краищата нямаше сериозна причина за безпокойство. Търпение — сега имаше много място за търпение, ще чака, докато тя събере кураж.

Освен това съзряваха и нови приятелства, които запълваха празнотата — с Балтазар (който често идваше да вечеря и да играят шах), с Амарил, Пиер Балб, семейство Червони. По това време и Клия беше започнала да рисува бавно портрета му. Дълго време майка му го бе умолявала да си направи портрет с маслени бои, специално за нея; сега имаше време да позира във великолепната униформа, която сър Луис бе имал добрината да му продаде. Картината ще бъде неговият подарък изненада за Коледа, така си мислеше, и с удоволствие беше оставил Клия да се помайва над нея, докато преправяше онези части, които не я удовлетворяваха. Това лято чрез нея (тъй като тя винаги говореше, докато рисува, за да поддържа оживлението в лицата на моделите си) той научи много неща за живота и заниманията на александрийци — фантастичната поезия и гротескната драма в живота на тези изгнаници по стечение на обстоятелствата; разкази за съвременните обитатели на наколни жилища и на каменните небостъргачи, които гледаха отвъд руините на Фарос59 към Европа.

Една от тези истории плени въображението му — любовната история на Амарил (елегантния, обичан от всички доктор), към когото се беше привързал особено силно. Самото име върху устните на Клия прозвуча с голямата слабост, която всички хранеха към този свит и изтънчен мъж, който толкова често се бе окайвал, че никога няма да го споходи късметът да бъде истински обичан от жена:

— Клетият Амарил — въздъхна тя и се усмихна, без да прекъсва рисуването. — Да ти разкажа ли историята му? До известна степен тя е доста характерна за него. Именно тя ощастливи приятелите му, защото малко или много ние всички бяхме склонни да мислим, че е закъснял по въпроса с любовта в този живот, тъй като го беше занемарил до късно, тоест беше изпуснал и последния влак.

— Амарил ще заминава за Англия — намеси се Маунтолив. — Подал си е документите за виза. Трябва ли да предполагам, че сърцето му е разбито? И коя е тази Семира? Моля те, кажи ми.

— Непорочната Семира! — Клия отново се усмихна нежно, спря да рисува и му подаде една папка. Той взе да разгръща листовете в нея.

— Само носове — изненада се, на което тя кимна.

— Да, носове. Амарил не ме остави на мира почти три месеца, в които аз трябваше да обикалям и да събирам видове носове, от които тя да направи своя избор; носове на живи и на мъртви. Носове от яхтклуба, от „Етоал“, от фризовете и стенописите в Музея, от стари монети… Не ми беше никак лесно да ги събера, изуча и сравня. Най-накрая двамата избраха носа на войник от Тива — беше стенопис.

Маунтолив беше страшно озадачен.

— Моля те, Клия, разкажи ми цялата история.

— А обещаваш ли да седиш мирно и да не мърдаш?

— Обещавам.

— Добре тогава. Ти добре познаваш Амарил — е, години наред това мило романтично създание, истински приятел и способен лекар, ни довеждаше до отчаяние. По всичко личеше, че той никога, ама никога няма да се влюби. Беше ни много мъчно за него, нали разбираш. Въпреки че си даваме вид на твърди и непоклатими, ние, александрийците, сме сантиментални хора и искрено ни се иска нашите приятели да се радват на живота. Не че той беше нещастен — имаше си любовници от време на време, но никога онова une amie60 в нашия, по-особен смисъл на думата. Самият той често се оплакваше от този факт и според мен не толкова за да предизвика съжаление или смях у нас, колкото да убеди себе си, че в това няма нищо неестествено, че е мъж, който се отнася с разбиране към жените и съвсем не е безразличен към тях. И тогава, миналата година по време на Карнавала, се случи чудото. Срещна едно слабичко маскирано домино. И двамата се влюбиха лудо един в друг — дори стигнаха по-далеч, отколкото е обичайно за един толкова предпазлив любовник, какъвто е Амарил. Той беше съвършено преобразен от това преживяване, но… момичето изчезна, все още маскирано, без дори да си каже името. Чифт бели ръце и един пръстен с жълт камък — това беше всичко, което той знаеше за нея, тъй като въпреки страстта им тя отказвала да свали маската си през цялото време. Така че колкото и да е странно, на него му е била отказана възможността дори за една целувка, макар че е бил благосклонно дарен… с други ласки. Божичко, аз клюкарствам! Няма значение.

Оттам нататък Амарил стана направо непоносим. Романтичната полуда, признавам, много му отиваше, защото той си е романтик до мозъка на костите. Цяла година не спря да търси из града тези две ръце, търсеше ги навсякъде, молеше приятелите си да му помагат, занемари лекарската си практика, стана за всеобщо посмешище. Ние ту се забавлявахме с нещастието му, ту се трогвахме от него, но какво можехме да направим? Как да я открием? Изгарящ от нетърпение, той все някак изчака тазгодишния карнавал, когато тя му беше обещала да се срещнат отново. И сега идва най-забавното. Тя наистина се появи и двамата отново подновиха своите клетви за вярност; този път обаче Амарил беше решен да не допуска миналогодишната си грешка, тъй като тя пак била доста уклончива по отношение на имена и адреси. Изпаднал в отчаяние, което обаче го беше одързостило до такава степен, че отказал да се отдели от нея, а това на свой ред страшно я уплашило. (Всичко това той лично ми го разказа, когато една сутрин се появи в апартамента ми, нахълта като пияница — ужасен и настръхнал, въодушевен, но и малко изплашен.)

Момичето направило няколко опита да му се изплъзне, но той се лепнал за него и настоял да го изпрати до вкъщи, като махнал на един от онези стари конски файтони. Тя не била на себе си, не знаела какво да прави, а когато стигнали източната част на града, онази, дето е най-бедна и безлюдна, с огромни изоставени къщи и запуснати градини, скочила и хукнала да бяга. Напълно полудял от романтичната си страст, Амарил се втурнал подир нимфата и я настигнал точно преди да се шмугне в един тъмен вътрешен двор. В превъзбудата си дръпнал качулката й и бедното създание, останало най-накрая с неприкрито лице, се свлякло на прага, обляно в сълзи. Описанието на Амарил на тази сцена бе ужасяващо. Тя седяла там, разтърсвана от нещо средно между хълцане, цвилене и плач, покрила лицето си с две ръце. Нямала нос. За миг той страшно се изплашил, защото е най-суеверният човек сред простосмъртните, освен това знае всички вярвания относно вампири, които се явяват по време на карнавали. Прекръстил се и бързо докоснал скилидката чесън в джоба си, но младата жена не изчезнала. В този момент докторът в него се събудил и като я отвел по средата на двора (тя била почти припаднала от унижение и страх), разгледал я отблизо. Каза ми как чул собствения си мозък да работи трескаво, отмятайки една по една възможните диагнози ясно и проницателно, като в същото време усещал, че сърцето му е спряло и направо се задушава… Мигновено премислил възможните причини за този недъг и ни жив, ни умрял, си повтарял наум думи като сифилис, проказа и кожна туберкулоза, докато обръщал малкото обезобразено лице ту наляво, ту надясно. Тогава извикал гневно: „Как се казваш?“ А тя изфъфлила плахо: „Семира, непорочната Семира.“ И той, съвършено изнервен, избухнал в гръмогласен смях.

Наистина странна работа. Семира е дъщеря на много стар и глух баща. По времето на хедивите семейството било богато и известно, знае се, че има отомански корени. Но било сполетяно от много нещастия, сред които и прогресивната лудост на всички синове в него; днес е западнало до такава степен, че на практика е забравено от всички. Освен това е обедняло. Старият полулуд баща заключил Семира в порутената си къща, като я държал забулена почти през цялото време. Много смътно в обществото се чуваха разни приказки за нея — за дъщеря, която била станала монахиня и прекарвала дните си в молитви, която никога не била прекрачвала прага навън от родната си къща, която била мистичка; или пък че била глуха, няма и прикована на легло. Неясни истории, винаги изопачени, каквито са всички приказки в Александрия. Но макар и да достигаха до нас като ехо, тези разкази за така наречената непорочна Семира, тя си оставаше напълно неизвестна за нас, а семейството й — напълно забравено. По всяка вероятност обаче по време на карнавалите любопитството й към външния свят се е разпалвало, надделявало и тя нахълтвала по разни събирания без покана!

Но ето че забравих за Амарил. Стъпките им в двора накарали един възрастен слуга да се появи навън със свещ. Амарил веднага поискал да се види с господаря на къщата. Защото вече си бил наумил какво да прави. Възрастният баща бил заспал в старомодно легло с балдахин насред стая, осеяна с курешки от прилепи, на горния етаж на къщата. В този момент Семира била почти в несвяст. Но Амарил бил взел голямото си решение. Грабнал свещта в едната си ръка, понесъл Семира в обятията си, изкачил стълбата чак до най-горния етаж и отворил спалнята на бащата с ритник. Изглежда всичко това представлявало доста странна и невероятна гледка за възрастния човек, защото той мигом се изправил и седнал в леглото си — а пък Амарил… Как само го разказва! С цялото трогателно красноречие на един романтик, и докато говори, успява и себе си да разчувства до такава степен, че винаги се разплаква при спомена за случилото се. Разнежва се от собственото си развихрено въображение, поне на мен така ми се струва. Трябва да кажа, че поради голямата ми любов към него усетих как очите ми плувват в сълзи, като ми каза как сложил свещта до леглото, двамата със Семира паднали на колене и той рекъл: „Искам да се оженя за дъщеря ви и да я върна обратно в големия свят.“ На стареца му трябвало известно време, преди да преодолее ужаса и недоумението си от това изненадващо нахълтване, и в началото нищо не разбрал. После се разтреперил от учудване как е възможно този красив мъж видение, коленичил до кревата му, притиснал безносата му дъщеря към себе си, да предлага невъзможното, при това с такава гордост и страст.

„Но — възразил старецът — няма мъж, който да я вземе, тъй като тя няма нос.“ После станал от леглото, облечен в дългата си нощница, цялата на петна, и обиколил Амарил, който стоял на колене, взел да го разглежда, както се разглежда ентомологичен екземпляр. (Цитирам.) После го докоснал с босия си крак, сякаш да се увери, че е от плът и кръв, и повторил: „Кой си ти, че да вземаш жена без нос?“ Тогава Амарил му отвърнал: „Аз съм лекар, европеец съм и ще й направя нов нос“, тъй като тази идея, тази фантастична идея бавно се прояснявала в собствения му ум. При тези думи Семира се разхлипала и обърнала красивото си обезобразено лице към него, а Амарил избоботил: „Семира, ще станеш ли моя съпруга?“ Почти изгубила членоразделната си реч, тя едва-едва промълвила отговора си, но май вече не се съмнявала в намерението му или поне не толкова, колкото баща си. Амарил останал и дълго разговарял с тях, докато успее да ги убеди.

На следващия ден, когато се върнал при тях, бил посрещнат с думите, че не може да види Семира и че предложението му е съвършено неосъществимо. Но Амарил не е човек, дето ще се откаже толкова лесно. Отново нахълтал в къщата със сила и направо заплашил бащата.

Именно това се оказа обсебилата го фантазия. Защото на Семира, колкото и любяща и пламенна да е, й било забранено да излиза от вкъщи и да се появява сред хората, преди той да изпълни обещанието си. Амарил предложил веднага да се ожени за нея, но мнителният старец искал първо да се увери, че ще й сложи нос. Но какъв нос? Първо извикал Балтазар и двамата с него прегледали Семира; уверили се, че състоянието й не се дължи на проказа, нито на сифилис, а представлява много рядко срещаща се разновидност на лупус — особена форма на кожна туберкулоза, от която, според съществуващите сведения, най-много случаи са били регистрирани в областта Дамиета. И тъй като тя била оставена без лечение през всички тези години, носът й постепенно окапал. Трябва да кажа, че гледката е ужасна — тесен отвор като хрилете на риба. Защото и аз участвах в докторските им дебати, освен това често ходех да чета на Семира в онези затъмнени стаи, където прекарваше почти цялото си време. Има чудно красиви тъмни очи на одалиска, сочни устни и изящно очертана брадичка, и изведнъж тези рибешки хриле! Не е честно. Много време й трябваше, докато повярва, че носът й може да бъде реставриран по хирургически път. И тук Амарил отново се показа изобретателен — успя да я заинтересува с тази реставрация, за да може тя да преодолее отвращението от себе си, и ето, накара я сама да си посочи нос от папката, като двамата непрекъснато се консултираха един друг. Остави я да си избере нос, както човек избира скъпа гривна в „Пиерантони“ за любовницата си. Но това се оказа много предвидлив подход, защото тя наистина започна да преодолява чувството си на срам и дори да се гордее с това, че има право сама да посочи този безценен подарък — най-скъпоценната черта в лицето на жената, която първа привлича погледите и променя всеки смисъл, без която красивите очи, зъби и коса се превръщат в ненужно богатство.

Но ето че изникнаха други трудности, тъй като самото възстановяване на носа изисква прилагането на все още много нови хирургически техники, и Амарил, макар и лекар, не искаше да бъде допусната и най-малката грешка в резултата. Виждаш ли, той копнее да извае една жена с помощта на собственото си въображение, едно лице, което да отговаря на спецификациите на съпруга. Само Пигмалион е имал този шанс преди него! Той е така погълнат от задачата, сякаш животът му зависи от нея, което в известен смисъл, предполагам, е точно така.

Самата подготовка трябва да се извърши на етапи и по всяка вероятност окончателното приключване на делото ще отнеме доста време. Слушах ги да обсъждат операцията отново и отново в такива подробности, та вече имам чувството, че мога и сама да я направя. Първо се отрязва парче от ребрения хрущял, ето тук, където реброто се свързва с гръдната кост, и от него се прави присадка. След това се отрязва триъгълно парче от челото и кожата се издърпва надолу, докато покрие носа — индианска техника, така я нарече Балтазар. Но продължават да разискват дали това отрязване на част от плътта заедно с кожата да не стане от вътрешната страна на бедрото й… Не можеш да си представиш колко вълнуващо е всичко това за един художник и скулптор. Но междувременно Амарил трябва да отиде в Англия, за да усъвършенства конкретната оперативна техника при най-добрите хирурзи там. Затова си е подал документите за виза. Още не знаем колко месеца ще отсъства, освен това има вид на рицар, който е тръгнал да търси Светия Граал. Защото възнамерява сам да направи операцията. Междувременно Семира ще го чака тук и аз обещах да се отбивам често при нея, да поддържам интереса й и да я разтушавам, ако мога. Това не е трудно, тъй като истинският свят, който се намира отвъд четирите стени на къщата, й се струва пленителен — странен, жесток и романтичен. Извън краткото й надзъртане в него по време на карнавалите, тя не знае почти нищо за начина, по който живеем. За нея Александрия е вълшебна, пъстра приказка. Ще мине време, преди да я види каквато е — с нейните сурови, ограничени контури, с нейните зли, вечно търсещи удоволствия неромантични жители. Ама ти мръдна!

Маунтолив се извини и каза:

— Това, че използва думата „неромантичен“, ме сепна, защото тъкмо си мислех колко романтично изглежда всичко това в очите на един новопристигнал.

— Амарил е изключение, макар и любимо изключение. На пръсти се броят онези, които са толкова великодушни и безкористни като него. А що се отнася до Семира — в момента не мога да преценя какво друго й готви бъдещето освен любов и романтика. — Клия въздъхна, усмихна се и запали цигара. — Esperons61 — каза тихо.