Маунтолив

XV

Щяха да останат в това положение още много седмици — актьори, сякаш застинали завинаги в позите, които илюстрират колко непредвидимо може да бъде сляпото провидение. Маунтолив повече от останалите започна да се измъчва от отрезвяващото усещане за собствената си професионална неспособност и безсилие да действа другояче, освен като инструмент (не вече като фактор), и то до такава степен, че се почувства притиснат от гравитационното поле на политиката. Личните му желания и импулси изгубиха смисъл, престанаха да имат значение. Дали и Несим не беше жертва на нарастващото усещане за застой във всичко? Мислеше си за миналото с горчивина и по-често за случайно изпуснатите думи на сър Луис, докато решеше косата си пред огледалото. „Тази илюзия, че си свободен да действаш!“ От време на време страдаше от мъчителни главоболия, а и зъбите му се обадиха. По една или друга причина реши, че това се дължи на препушване, и се опита да преустанови този свой навик, но безуспешно. Борбата с тютюна само влоши положението и той се почувства още по-нещастен.

Ако в този момент самият той беше безсилен, какво можеше да се каже за другите? Като посърнали проекции на болно въображение, те приличаха на лишени от смисъл и изпразнени от пълнеж дрехи; само се разместваха и заемаха различни позиции в тази безцветна драма за сблъсъка на воли. Несим, Жюстин, Лейла бяха придобили призрачен вид като съновидения, действащи в свят, населен от безизразни восъчни фигури. Вече не усещаше дори това, че най-малкото им дължи любов. Най-вече мълчанието на Лейла го караше да мисли — все по-отчетливо и уверено — за вината й и нейното съучастие.

Есента преваляше, но по нищо не личеше, че Нур се е задействал. Каналите на посолството в Кайро с Лондон се бяха задръстили от дълги и все по-дълги телеграми, пълни с проницателните натяквания на умове, опитващи се да повлияят на операцията, за която Маунтолив беше вече наясно, че не е просто шанс, а негова съдба. Този пръв голям урок, който професионалният живот се канеше да му даде, беше твърде интересен, макар и по доста парадоксален начин. Защото извън очертания периметър на личните си страхове и колебания той можеше да наблюдава цялото развитие на делата с концентрирано внимание, с опасения, но и с възхищение. Ето че в очите на Нур вече беше заприличал на някаква досадна мумия, дори се срамуваше от онази натруфена, купена на старо униформа, на чието великолепие очевидно разчиташе, за да сплаши и предупреди министъра. Възрастният мъж преливаше от трескаво желание да му угоди, приличаше на маймуна, която подскача въодушевено в края на веригата. Но какво можеше да направи той? Подкрепяше съшитите си с бели конци извинения с гримаси и толкоз. Разследването, възложено на Мемлик, не беше приключило. Най-важното е да се докаже истината. Все още се работи по следи. И така нататък.

Маунтолив направи нещо, което никога преди това не си беше позволявал в професионалния живот — целият пламнал, взе да удря с юмрук по прашната маса помежду им, уж с приятелско раздразнение. С изражение на буреносен облак заплаши със скъсване на дипломатическите отношения. Стигна дотам, че да препоръча Нур за награждаване с орден… тъй като си даваше сметка, че това е последната му надежда. Но напразно.

Да, огромната умислена фигура на Мемлик на фона на дневната светлина, който обещаваше всичко, но не изпълняваше нищо, непоклатим, невъзмутим и зловреден. И двамата се притискаха един друг, вече извън допустимите граници на любезното спазаряване: Маскелин и върховният комисар притискаха Лондон за бързи действия; Лондон, пълен с високостоящи пуритани, притискаше Маунтолив; Маунтолив притискаше Нур, като по този начин му създаваше усещане за некадърност, защото и той беше безсилен да се справи с Мемлик без помощта на краля; но кралят беше болен, много болен. В дъното на тази пирамида седеше дребната фигура на министъра на вътрешните работи с безценната си колекция от издания на Корана, заключена в прашни шкафове.

Принуден въпреки всичко да поддържа дипломатическия натиск, Маунтолив беше като обзет от сковаващо чувство на безплодност, докато седеше (като някой застаряващ jeune premier111) и изслушваше потока от извинения на Нур, отпиваше от церемониалното кафе и се взираше в тези древни умоляващи го очи.

— Но какви повече доказателства искате, паша, от кореспонденцията, която ви предоставих? — Ръцете на министъра се разперваха широко встрани, погалваха въздуха между тях, като че го мажеха с крем. Излъчваше отстъпчивост и замазваше всичко с примирение като някакъв мехлем.

— Нали и той трябва да разследва въпроса? — изграчи безпомощно. — Преди всичко има повече от един Хоснани — додаде в своето отчаяние. Навън-навътре, набръчканата като на костенурка глава се показваше и прибираше на равни интервали като махало. Маунтолив пъшкаше вътре в себе си само при мисълта за онези дълги телеграми, които го заливаха една подир друга, безкрайни като свинска тения. Образно казано, за момента Несим беше успял да се вклини много удобно между различните си противници, така че никой не можеше да го хване натясно — поне засега. Тоест играта беше възпрепятствана.

Единствен Донкин, скептично и насмешливо настроен, се забавляваше от тази размяна на реплики, толкова типична за Египет. Собствената му привързаност към мюсюлманина го беше научила да разчита ясно мотивите, да долавя играта на детинска алчност, скрита под театралното мълчание на министъра и под сговорчивите му обещания. За младшия секретар дори нарастващата истерия на Маунтолив пред лицето на тези спънки изглеждаше забавна. Притиснат от цялото това напрежение, неговият шеф се беше превърнал в надут и сприхав сановник. Кой би повярвал, че такава промяна е изобщо възможна?

Подмятането, че има повече от един Хоснани, беше доста странно, но то беше плод на далновидния ум на Рафаел, докато тихо бръснеше своя господар една сутрин, какъвто беше обичаят; Мемлик обръщаше голямо внимание на всичко казано от берберина — нали беше европеец? Сутрин, докато дребният мъж го бръснеше, двамата обсъждаха сделките за деня. Рафаел беше пълен с идеи и мнения, но ги изказваше уклончиво и лукаво, опростяваше ги така, че да бъдат по-разбираеми. Знаеше, че Мемлик се тормози от настойчивостта на Нур, въпреки че той с нищо не се беше издал; знаеше освен това, че Мемлик би действал само ако кралят се съвземе и благоволи да изслуша Нур. Ставаше въпрос за късмет и за време; междувременно, защо да не се оскубе Хоснани колкото е възможно повече? Това беше само едно от още дузина подобни дела, които събираха прах (и вероятно подкупи), докато кралят боледуваше.

Но един ден Негово величество ще се почувства по-добре под грижите на германските лекари и отново ще започне да приема аудиенции. И ще изпрати да повикат Нур. Така въпросното дело ще се реши. Защото ето какво ще последва: старомодният телефон до жълтия диван ще издрънчи и гласът на стареца (в който ще се долавят победоносни нотки) ще каже: „Нур се обажда от самия Диван на самия крал, тъй като той пожела да ме изслуша. Онзи въпрос, за който бяхме говорили, относно британското правителство. Сега трябва да се придвижи спешно. Слава на Бога!“

„Слава на Бога!“, и от този момент нататък ръцете на Мемлик ще бъдат вързани. Но засега той все още беше свободен и можеше да изрази презрение към възрастния министър чрез бездействието си.

— Има двама братя, Ваше превъзходителство — беше му казал Рафаел, преиначил гласа си, като че ще разказва приказка, придавайки мъдрост и зрелост на дребното си кукленско лице. — Двама братя Хоснани, не един, Ваше превъзходителство. — Въздъхна, щипна с два пръста една подпухналост от смуглата кожа на Мемлик, за да може да мине с бръснача по нея. Действаше бавно, тъй като знаеше, че когато мюсюлманин трябва да проумее една идея, то е същото като да боядисваш стена: първата ръка трябва да изсъхне (първата идея), преди да се пристъпи към втората. — От двамата братя единият има много земя, другият — много пари, онзи с Корана. За какво са му земи на моето Превъзходителство? Но човек, чиято кесия е бездънна… — Интонацията му издаваше презрението на човек, който нехае за земя.

— Да, ама… — обади си Мемлик бавно, с прикрито вълнение, без да помръдва устни под целувката на студения бръснач. Всъщност нетърпеливо очакваше доразвиването на идеята. Рафаел се усмихна, умълча се за миг.

— Наистина — продължи умислено, — документите, които получихте от Негово превъзходителство, носят подписа на Хоснани — тоест подписани са с фамилното име. Кой може да каже кой от братята ги е подписал, кой е виновен и кой невинен? Ако човек наистина постъпва мъдро, би ли жертвал мъж с пари заради мъж със земя? Аз не бих, Превъзходителство, не бих.

— А какво би направил, приятелю Рафаел?

— За пред хора като англичаните нещата могат да се представят така, че безпаричният да излезе виновен, а не богатият. Само разсъждавам на глас, Превъзходителство, аз съм малък човек сред големи дела.

Мемлик вдиша безшумно през устата, но остана със затворени очи. Никога не показваше изненада, това го умееше така добре, сякаш беше школуван. Въпреки това мисълта се загнезди в главата му, изуми го и го накара да се замисли. През последния месец беше получил три допълнения към библиотеката си, които го убедиха в сравнително голямото богатство на неговия клиент, по-големия брат Хоснани. От друга страна, наближаваха християнските коледни празници. Той се замисли дълбоко. Да задоволи британците, както и собствената си алчност… Това би било много умно!

На по-малко от осемстотин метра от стола, в който се беше проснал Мемлик, от другата страна на кафеникавото течение на Нил, седеше Маунтолив, приведен над писма и документи. Върху лъснатото бюро пред него се виждаше голяма, пищно изписана покана, в която се казваше, че ще се радват на присъствието му на едно от големите светски събития на годината — организирания от Несим ежегоден лов на патици в езерото Мареотис. Подпря я върху мастилницата, за да я прочете още веднъж с изражение на краткотраен упрек.

Но имаше и едно друго, далеч по-важно писмо. Дори след толкова дълго мълчание той можеше да разпознае нервния почерк на Лейла върху разчертания плик, който ухаеше на кипарис. В него откри страница, откъсната от тетрадка, с хаотично нахвърляни думи и фрази, сякаш на бърза ръка.

„Дейвид, заминавам в чужбина против волята си, може би за дълго, може би за кратко, не мога да кажа. Несим настоява. Но трябва да те видя, преди да тръгна. Трябва да събера кураж и да се видим вечерта преди отпътуването. Бъди там, не ме разочаровай. Има нещо, което трябва да те питам, и нещо, което да ти кажа. «Онази работа!» Нямах никаква представа за нея до деня на карнавала, кълна се; сега само ти можеш да спасиш…“

Писмото продължаваше разхвърляно, объркано. Маунтолив усети странна смесица от чувства — неясно облекчение, което сякаш пърхаше в периферията на негодуванието му. След толкова дълго време тя все пак щеше да го чака по мръкнало близо до „Оберж Бльо“ в стар конски файтон, малко встрани от пътя под палмите! Планът й издаваше нейното някогашно, развихрено въображение. Неизвестно защо, Несим не биваше да знае за тази среща — защо ли би могъл да е против? Но информацията, че поне тя е нямала никакво участие в организираната от сина й конспирация — виж, това го изпълни с облекчение и нежност. Защото през цялото време беше гледал на Лейла като на враждебно продължение на самия Несим и се беше мъчил да я намрази! „Скъпата ми Лейла“ — промълви на глас и поднесе плика към носа си, за да вдиша аромата на кипарис. Вдигна телефона и взе тихичко да нарежда на Еръл:

— Предполагам, че цялата канцелария на мисията е поканена да участва в организирания от Хоснани лов? Така ли е? Съгласен съм, не му липсва дързост, особено в момента… Аз, разбира се, ще трябва да откажа, но бих искал вие, момчета, да приемете и да му поднесете моите извинения. В името на благоприличието, уж всичко е наред. Ще го направите ли? Благодаря. И още нещо. Вечерта преди лова ще замина по лична работа и ще се върна на следващия ден — по всяка вероятност ще се разминем по пътя през пустинята. Напротив, радвам се, че вие ще имате шанса да отидете. Разбира се, приятен лов!

Следващите десет дни преминаха в нещо като сън, пронизван на пресекулки от бодежите на реалността, която вече не му действаше като опиат или развлечение, предназначено да измами нервите му; задълженията му се превърнаха в мъчителна досада. Когато се поглеждаше в огледалото в банята, подлагайки лицето си под бръснача с неподправено отвращение, той наистина се чувстваше безкрайно изтощен и използван. Слепоочията му бяха силно прошарени. Някъде откъм стаите на прислугата с леки изпращявания радиото свиреше мелодията на онази стара песен, която беше подлудила цяла Александрия това лято: „Jamais de la vie“. Вече я ненавиждаше. Тази нова епоха — преддверие на ада, пълно с разпръснатите фрагменти на навик, задължения и обстоятелства — го изпълваше с угнетително нетърпение, ала под всичко това усещаше как се съвзема, как се готви за дългоочакваната среща с Лейла. По някакъв начин тя щеше да определи не толкова физическото осезаемо значение на неговото завръщане в Египет, колкото душевното, разклатило вътрешния му живот. Божичко! Нямаше навика да се изразява толкова тромаво, но как иначе да изкажеш подобни неща? У себе се усещаше нещо като бариера, която трябваше да преодолее, нещо като пубертет на чувствата, които трябваше да възмъжеят.

Пое по неравната пустиня в колата със знаменцето, тихото свистене на студения двигател го зарадва с песента си, както и цвиленето на вятъра в страничните прозорци. Беше минало доста време, откакто за последен път беше пътувал сам през пустинята, и това му напомни за по-отдавнашни и по-щастливи излети. Докато препускаше през неподвижния бял въздух с повече от шейсет километра в час, взе тихичко да си тананика припева на „Jamais de la vie“, въпреки че го ненавиждаше.

Откога не си беше тананикал по този начин? Цяла вечност. Това не можеше да се нарече щастие, а по-скоро завладялото го облекчение, което усещаше. Дори омразната песен му помогна отново да си представи онази изгубена Александрия, която навремето намираше за очарователна. Дали ще стане, дали изобщо бе възможно отново да стане такава в очите му?

Беше късен следобед, когато стигна края на пустинята и започна бавно да криволичи по пътя, който щеше да го отведе до настръхналите бедняшки квартали в покрайнините на града. Небето беше покрито с облаци. Над Александрия се извиваше буря. На изток, над ледените зелени води на езерото валеше като из ведро — блестящи остри стрели дупчеха гладката му повърхност; макар и отдалеч, можеше да долови свистенето на дъжда въпреки шума на движещата се кола. Погледна към перления град през матовия облачен параван, щръкналите минарета, пробили облачните ивици на залеза — платно, потопено в кръв. Морският вятър беснееше в устието. Още по-нагоре на тумби се носеха димящи алени облаци, които хвърляха странно сияние върху улиците и площадите на белия град. Дъждът беше рядко и кратко зимно явление в Александрия. След малко ще задуха откъм морето и вятърът ще измете небето, ще го изчисти за броени минути, ще навие тежките кълбести облаци, както се навива килим. Стъклената свежест на зимното небе ще възвърне светлината си и отново градът ще светне, ще заблести на фона на пустинята като кварц, като красив артефакт. Вече не го измъчваше нетърпение. Мракът започна да поглъща залеза. Като приближи грозните редици от къщурки и складове край външното пристанище, гумите му запушиха и зацвърчаха по нажежената настилка, леко охладена от ситен дъждец. Трябваше да намали скоростта…

Влезе в затъмнението на бурята бавно, като се любуваше на хоризонта, където светлината се беше извила като опънат лък. От време на време проблясваха слънчеви лъчи и пръскаха рубини по туловищата на бойните кораби в залива (клекнали под тежките си оръдия като рогати крастави жаби). Ето го отново — древния град; усети всепроникващата му меланхолия под дъжда, докато го прекосяваше по пътя си към лятната резиденция на посолството. Ярката необичайна светлина на гръмотевичната буря го беше пресътворила, придавайки му призрачен, приказен вид — разбити тротоари от станиол, охлювни черупки, рогови отломъци, слюда; къщи от кирпич, обагрени в убито тъмночервено; влюбените по площад „Мухамад Али“, объркани от непривичния дъжд, изглеждаха неутешими като зарязани сечива; дрънченето на виолетови трамваи по крайбрежния булевард сред шумоленето на палмови листа. Грохналият древен град, чиито улици бяха покрити с мокър кафяв прах от заобикалящата го отвсякъде пустиня. Почувства го като нов и той се разстла в съзнанието му като панорамна гледка — стенанието на презокеански кораб, поел към лентата на залеза, влаковете, устремени като буен поток диаманти към вътрешността, а колелата им тракаха сред чакълестите клисури и праха на храмовете, отдавна запуснати и затлачени с тиня…

Докато съзерцаваше всичко това, Маунтолив изпита силна умора от живота, която най-накрая разпозна като нашивката, която неговата зрялост е поставила върху раменете му на възрастен — клеймото на преживяванията, които ни състаряват. Вятърът вдигна вълни и пръски в пристанището. Коридорите от мокри такелажи се поклащаха и потръпваха като листата на огромно дърво. Сълзите се стичаха по предното стъкло, заличавани от усърдната работа на безшумните чистачки… За миг се разля странен сумрак с цвят на натъртено, прониза го светкавица и после изви вятър — авторитетният северен вятър, който взе да блъска и налага морето, докато се появи типичният му плюмаж от бели гребени, със сила разтвори морската твърд и ето че в лицата на мъже и жени отново се огледа откритото зимно небе. Имаше още много свободно време.

Стигна до лятната резиденция, за да се увери, че прислугата е предупредена за пристигането му. Възнамеряваше да преспи и да се върне в Кайро на сутринта. Отключи външната порта със собствения си ключ, като преди това натисна звънеца и се ослуша да чуе тътрещите се крака на Али. Долови приближаването на старческите стъпки и в същия миг северният вятър изрева мощно и стъклата на прозорците се вцепениха. Дъждът спря отведнъж, като че някой затвори кранчето на чешма.

Все още разполагаше с час, че и повече, преди да дойде време за срещата. Можеше преспокойно да си вземе една вана и да се преоблече. За своя изненада чувстваше се великолепно, вече не го измъчваха съмнения, нито пък се радваше на някакво облекчение. Беше се оставил безрезервно в ръцете на шанса.

Изяде един сандвич и изпи две чаши чисто уиски, преди да потегли. Голямата кола се плъзна безшумно по Гранд Корниш към „Оберж Бльо“, което се намираше по-близо до покрайнините на града, заобиколено от редуващи се дюни и скупчени на едно място палмови дървета. Небето отново се беше прояснило и разпенените вълни се гонеха към брега, удряха се в металните конструкции на пристаните при Чатби и шумно се разбиваха в дъжд от пръски. Далеч на хоризонта продължаваше да просветва от светкавиците, ала само от време на време и с помътнено сияние. Но тези бледи проблясъци можеха да бъдат и от оръдията на кораби, влезли в морски бой.

Той отби встрани от пътя и колата плавно се озова в пустия паркинг на „Оберж“, след което изключи всички фарове. Остана така за миг, докато привикне със синкавия мрак. Заведението „Оберж“ беше празно — бе прекалено рано за танцьорите и други посетители да изпълнят елегантния дансинг и баровете. И тогава го видя. Встрани от пътя, от отсрещната страна на паркинга, се виждаше самотна пясъчна дюна с няколко приведени палми. Файтонът беше спрял там. Старомодните му газени фенери бяха запалени и се поклащаха като светулки на лекия морски бриз. Тъмна фигура с фес на главата седеше на капрата, очевидно заспала.

Маунтолив прекоси мястото с лека радостна стъпка, чуваше как чакълът скърца под обувките му и като наближи колата, извика тихо:

— Лейла! — На фона на небето видя как силуетът на файтонджията се обърна, позата му издаваше заострено внимание. Откъм вътрешността на кабината чу глас — гласа на Лейла — да казва нещо от рода на:

— А! Дейвид, значи най-накрая се срещнахме. Минах целия този път, за да ти кажа…

Той се наведе напред с озадачено изражение, напрягаше очи, но не можеше да види нищо повече от смътните очертания на човек в отсрещния ъгъл на кабината.

— Качвай се! — извика му тя властно. — Ела да си поговорим.

И точно в този момент някакво усещане за нереалност обзе Маунтолив. Не можеше да реши защо. Но се почувства като в сън, като човек, който крачи, без да докосва земята, или се носи във въздуха, както коркова тапа по вода. Чувствата му, като антени, се протягаха напред към тъмния силует, опитваха се да съберат и преценят смисъла на тези изпуснати фрази и да анализират странното чувство на объркване, което те излъчваха, което се криеше в тях като чужда интонация, прокрадваща се в познати гласове. Целият контекст на досегашните му впечатления се срути.

Ето какво стана: той не успя да разпознае гласа или поне не съвсем. Или пък, иначе казано, успя да идентифицира Лейла, без обаче да повярва на собствените си уши. Защото това не беше скъпият на сърцето му глас, който в неговото въображение продължаваше да живее и да населява онази Лейла, която помнеше. Сега тя говореше с нещо като подкрякваща колебливост, непоследователно и недискретно, с настръхнал и изнервен глас. Той предполагаше, че това е в резултат на вълнението или кой знае на какви други чувства? Но… фразите, които заглъхваха недоизказани, за да започнат отново по средата на мисълта, фразите, които се губеха и секваха точно в мига, когато две мисли трябваше да се свържат в една? Той се намръщи в тъмнината, като се опита да анализира тази загадъчна, нереална, прилична на безумие обърканост в гласа й. Това не беше гласът на Лейла. Или може би беше? След малко една ръка го хвана и попаднала в кръга светлина, който хвърляха закачените на месингови куки до капрата газови фенери, той се вторачи трескаво, за да я разгледа. Пълна, неподдържана малка ръка с къси нелакирани нокти и прорасли кожички.

— Лейла, ти ли си наистина? — попита неволно, все още обзет от усещането за нереалност, за обърканост, както когато два съня се застигат, припокриват и изместват един друг.

— Влизай! — каза новият глас на невидимата Лейла.

Когато се подчини и прекрачи в поклащащия се файтон, той подуши странна смесица от миризми в нощния въздух — отново обезпокоително отклонение от познатия спомен. И наистина: портокалова вода, мента, одеколон и сусам; тя миришеше като някоя стара арабка! След което долови слабия дъх на уиски. Значи и тя е трябвало да успокои нервите си с помощта на алкохола! Съчувствие и нерешителност се сблъскаха в него, старата представа за блестящата, остроумна и елегантна Лейла не можеше да намери излаз в новата. Трябваше да види лицето й. Тя като че прочете мислите му:

— Е, най-накрая се появих, незабулена, за да се видя с теб.

И той изведнъж си каза, по-скоро се сепна: „Боже Господи! И за миг не си бях помислил, че Лейла също трябва да е остаряла!“

Тя даде знак, при което старият файтонджия с феса шибна крантата си, за да излязат обратно на осветения макадам на Гранд Корниш, и подкара колата със скорост не по-голяма от човешки ход. Тук яркосините улични лампи надничаха една подир друга в кабинката и още при първите им неканени проблясъци Маунтолив обърна лице, за да види жената до себе си. Разпозна я, ала смътно. Видя една пълна египтянка с квадратно лице на неопределена възраст, със сипаничава кожа и очи, гротескно гримирани и удължени в краищата с черен антимонов молив. Сякаш бунтарските тъжни очи на зле изрисувано същество от някой комикс, комикс с животни, облечени и действащи като хора. Тя наистина беше проявила смелост, идвайки незабулена — тази странна птица, която седеше с лице към него, впила в него едното си изрисувано око като онези, които се срещат по стенописите — с безнадежден, жалостен и умолителен поглед. Изправена пред любимия си, тя беше нахлузила маската на нерешителна дързост, въпреки че устните й трепереха и голямата й челюст потракваше с всяка вибрация на солидните гумени колела. Гледаха се цели две секунди, преди мракът отново да погълне светлината. Той вдигна ръката й към устните си. Тя трепереше като лист. В огрялата ги за миг светлина беше видял несресаната й коса, която падаше отзад по гърба й на фитили, както и небрежната й раздърпана черна дреха. Целият й външен вид издаваше немарливост, сякаш се беше приготвила на бърза ръка. А мургавата кожа, така жестоко надупчена и белязана от заздравелите рани на вариолата, изглеждаше груба като кожата на слон. Той изобщо не можеше да я познае!

— Лейла! — извика (по-скоро изстена). Най-сетне се престори, че разпознава и приветства образа на своята любима (вече размит и съсипан навеки) в лицето на тази жалка гротеска — доста пълна египетска дама с всички белези на ексцентричността и възрастта, изписани върху външността й. Всеки път, когато лампите ги осветяваха, той я поглеждаше и всеки път се уверяваше, че стои пред нещо като животно от комикс — да речем, слон. Не можеше да чуе думите й, толкова силно се беше вглъбил в собствените си препускащи чувства и спомени.

— Знаех си, че ще се срещнем някой ден. Знаех си. — Тя притисна ръката му и той отново усети дъха й, натежал от сусам, мента и уиски.

Сега тя говореше, а той я слушаше неспокойно, но с цялото внимание, което се полага, за да вникне в един сякаш непознат език. И всеки път, когато уличните лампи надничаха вътре, той я поглеждаше тревожно, за да види дали няма да се случи някакво ненадейно вълшебство, което ще я промени. Но ето че го споходи друга мисъл: „Ами ако и аз съм се променил колкото нея, ако наистина това е тя?“ Какво наистина? Понякога в далечното минало си разменяха свои образи като медальончета с капаче; ето че неговият беше избледнял, беше се променил. Какво можеше да види тя върху лицето му — следи от малодушие, заличило младежката му дързост? Сега и той се беше присъединил към редиците на онези, които не спират да правят макар и елегантни компромиси с живота си. Със сигурност неговата липса на предприемчивост и мъжество е изписана по цялото му глупашко, безволево и красиво лице. Той я погледна печално с убита надежда, за да се увери, че тя наистина го е познала. Беше забравил, че жените никога не се отказват от образа на мъжа, завладял сърцето им; не, тя щеше да си остане вечно заслепена от старата си любов, нямаше да позволи новият образ да измести стария.

— Изобщо не си се променил — каза тази непозната жена с противния парфюм. — Скъпи мой, любими, ангел мой. — При тези гальовни думи, излизащи от устата на непозната, Маунтолив се изчерви в тъмнината. Изобщо познавал ли е някога Лейла? Изведнъж си даде сметка, че любимият му образ, който бе населявал сърцето му толкова дълго време, сега се е размил, разтворил, напълно изчезнал! Изведнъж се бе изправил лице в лице със смисъла на любовта и времето. Двамата бяха изгубили веднъж завинаги способността взаимно да обогатяват умовете си! Там, където трябваше да таи любовта си, сега той изпитваше единствено самосъжаление и отвращение. А тези чувства би трябвало да са съвсем недопустими. Наруга се мислено, докато продължаваха да кръстосват нагоре-надолу по тъмния път край морето като инвалиди, излезли на нощна разходка, само ръцете им се докосваха в конския файтон. Сега тя започна да говори по-бързо, по-несвързано, скачаше от тема на тема. Въпреки всичко това му приличаше по-скоро на прелюдия към главното изявление, което й предстоеше да направи. Щяла да пътува утре вечер:

— По заповед на Несим. Жюстин ще се върне от езерото, за да ме вземе. Двете изчезваме заедно. В Кантара ще се разделим и аз ще продължа към фермата в Кения. Несим не казва, още не можел да каже за колко време. Трябваше да те видя. Трябваше поне веднъж да говоря с теб. Не за себе си — нито за себе си, нито за сърцето си. А за това, което разбрах за Несим по време на карнавала. Бях вече тръгнала за срещата с теб, но онова, което ми каза за Палестина! Кръвта ми изстина. Да работи против англичаните! Как е възможно! Несим трябва да е полудял. Тогава не дойдох, защото не знаех какво да ти кажа, не можех да те погледна в очите. Но сега ти вече знаеш всичко.

Почти се задъхваше, бързаше да продължи, сякаш това наистина беше само въведение към основната реч. И ето че изведнъж го каза:

— Египтяните ще сторят нещо лошо на Несим, а англичаните се опитват да ги заставят да направят именно това. Дейвид, трябва да използваш властта си, за да ги спреш. Умолявам те да спасиш сина ми! Моля те да го спасиш. Чуй ме, трябва да ми помогнеш. Никога не съм те молила за услуга.

Заради вадичките от сълзи и черен грим по страните си Лейла му изглеждаше още по-чужда под светлината на уличните лампи. Той взе да заеква. Тя извика на висок глас:

— Моля те да помогнеш! — след което най-ненадейно взе да вие и да се олюлява като арабка, да го умолява, от което той се почувства дълбоко оскърбен.

— Лейла! — извика й. — Престани! — Но тя продължи да се клати наляво-надясно, като не преставаше да повтаря:

— Сега вече само ти можеш да го спасиш — но като че ли повече на себе си, отколкото на него. След което понечи да падне на колене в тясната кабина и да целуне краката му. Маунтолив вече трепереше от гняв и отвращение, не можеше да повярва на очите си. За десети път вече минаваха покрай „Оберж“.

— Ако не спреш на секундата… — изкрещя й ядно, но тя продължи да вие и той скочи доста тромаво от колата на пътя. Беше ужасно — да сложи край на срещата им по този начин. Файтонът се закова на място. Той се почувства ужасно глупаво и с глас, който като че идваше толкова отдалеч, че по нищо не приличаше на неговия, с изключение на известна нотка на старомодна язвителност, каза:

— Нямам право да обсъждам официални въпроси с частни лица. Можеше ли да има нещо по-абсурдно от тези думи?

Изпита ужасен срам от това, че ги произнесе.

— Лейла, довиждане — измънка бързешком, стисна й ръката още веднъж и се отдалечи. Побягна. Отключи колата си, влезе вътре задъхан и обзет от необяснима ярост. Файтонът продължи напред в мрака. Проследи го, докато завие бавно по Корниш, след което го изгуби от поглед. Запали цигара и включи двигателя. Изведнъж разбра, че всъщност няма къде да отиде. Всеки подтик, всяко желание у него беше угаснало.

След дълга пауза пое бавно и внимателно към лятната резиденция на посолството, като не спря да си говори наум. Къщата беше потънала в мрак, отвори със собствения си ключ. Тръгна да обикаля от стая в стая, запали всички лампи, но изведнъж се почувства зашеметен от самотата си. Не можеше да вини прислугата за отсъствието й, тъй като беше казал на Али, че ще вечеря навън. Взе да крачи напред-назад из гостната с пъхнати в джобовете ръце и това продължи доста дълго. Подуши влагата в неотопляваните стаи, а празното укорително лице на часовника му показа, че е едва девет. Най-неочаквано се озова пред шкафа с питиетата и си наля много силно уиски със сода, което изпи наведнъж. Изсумтя шумно, сякаш беше погълнал доза лимонена киселина. Умът му бръмчеше като жица под високо напрежение. Реши, че трябва да излезе и да вечеря навън. Но къде? Изведнъж цяла Александрия, цял Египет му опротивяха, почувства ги като бреме и изнемога за духа си.

Изпи още няколко чаши уиски, които му се усладиха, тъй като сгряха кръвта му; нямаше навика да пие, правеше го рядко и много умерено. Лейла изведнъж го изправи лице в лице с една действителност, която — така предположи — винаги се бе спотайвала зад прашния гоблен на романтичните му представи за нещата. В известен смисъл тя беше Египет, неговият личен въображаем Египет; и сега този стар образ беше обелен, оголен докрай. „Би било много неразумно да продължавам да се наливам“ — каза си той и пресуши последната чаша. Да, това беше причината! Той никога не си позволяваше импулсивност, никога не си позволяваше да се държи естествено, нито да показва открито отношението си към живота. Затова пък умееше да се крие зад премерената тактичност и компромисите. И заради това свое отстъпничество бе изгубил от погледа си истинската представа за Египет, подхранвайки онази, която го крепеше. Значеше ли това, че всичко е било лъжа?

Почувства се така, сякаш някаква язовирна стена в него е застрашена от срутване, някаква бариера е на ръба да поддаде. Именно с мисълта, че трябва да възобнови връзката си с живота на тази реална, конкретна земя, му хрумна да направи нещо, което не си беше позволявал от младежките си години насам: да излезе да вечеря в арабския квартал — просто и скромно, като дребен градски чиновник, като амбулантен търговец или занаятчия. В някой малък местен ресторант ще си поръча гълъб с ориз и локум асорти, храната ще го отрезви и успокои, а заобикалящата го обстановка ще му възвърне чувството за досег с действителността. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова пиян и с крака така натежали като олово. Мислите му блуждаеха и бълваха нечленоразделни самообвинения.

Все още под влиянието на това неясно, полуосъзнато желание, той ненадейно се озова пред дрешника в антрето, за да изрови оттам червения филцов фес, който някой си беше забравил след поредния коктейл миналото лято. Изведнъж се бе сетил за него. Намери го сред купчина от щеки за голф и ракети за тенис. Сложи го и се подсмихна. Фесът изцяло промени изражението му. Все още не много стабилен в краката, застана пред високото огледало в антрето и страшно се изненада от вида си, от настъпилата метаморфоза: сега пред него не стоеше изтъкнат чужденец, пристигнал в Египет, a un homme quelconque113: можеше да бъде сирийски бизнесмен, борсов брокер от Суец, представител на въздушни линии от Тел Авив. Само още едно нещо липсваше, за да заприлича съвсем на човек от Близкия изток — черните слънчеви очила, които тук се носят и на закрито, и през зимата! Имаше един чифт в най-горното чекмедже на писалището си.

Потегли бавно с колата и стигна до малкия площад до гарата Рамалех; неизвестно защо, но се чувстваше страшно доволен от невероятната дегизировка. Влезе в паркинга на хотел „Сесил“, заключи колата и тръгна пеш с вид на човек, който се е отървал от стар закостенял навик — крачеше с приятното усещане за новопридобито самообладание и веднага се запъти към арабския квартал, където можеше да намери вечерята, която искаше. Докато заобикаляше Корниш, за миг го обзе неприятното чувство на страх и съмнение, тъй като зърна позната фигура да пресича улицата малко по-надолу и да тръгва към него покрай крайбрежната дига. Беше невъзможно да се сбърка типичната дебнеща походка на Балтазар. Маунтолив усети някакъв глупашки срам, но въпреки това продължи по пътя си. За негова голяма и много приятна изненада обаче, Балтазар го погледна, след което извърна глава, без да познае приятеля си. Разминаха се за миг и Маунтолив въздъхна с облекчение. Наистина странна беше анонимността, с която го даряваше това вездесъщо, прилично на саксия червено подобие на шапка, което до такава степен променяше чертите на човешкото лице. А и черните очила! Изхихика сподавено, свърна встрани от крайбрежната алея и пое към лабиринта от тесни улички, които можеха да го отведат към арабските базари и заведения за хранене около търговското пристанище.

Тук шансът да бъде разпознат бе едно на хиляда, тъй като много малко чужденци идваха в тази част на града. Кварталът, който се намираше отвъд района с червените фенери, беше населен с дребни търговци, лихвари, борсови спекуланти, снабдители на провизии за корабите и контрабандисти. Тук, насред улицата, човек имаше усещането, че времето се е проснало плоско и равно като опъната волска кожа, така да се каже, все едно карта на времето, която човек може да обгърне с един поглед от край до край и да я попълни с личните си отправни точки. Светът на мюсюлманското време се простираше назад до Отело и оттатък до кафенетата, от които долитаха сладостните трели на пойни птички, чиито клетки бяха пълни с огледала, за да им създават илюзията, че не са сами. А любовният им зов към другите птички, които не бяха нищо друго освен собствените им отражения в огледалата! Как сърцераздирателно само пееха тези илюстрации на човешката любов! Сред зловещия дъх на лумналите пламъци от нафта старите евнуси играеха табла и пушеха дълги наргилета, като при всяко всмукване се освобождаваха музикални мехурчета със звук, наподобяващ стенанието на гургулица; стените на старите кафенета бяха зацапани от потта на окачените по тях фесове; колекциите им от разноцветни наргилета бяха наредени върху дълга подставка като стари мускети, а всеки пушач си носеше свой собствен любим мундщук. Тук имаше и ясновидци, и гадатели на карти или такива, които сръчно изливат в дланта ти мастило и за половин пиастър ти гледат с помощта на кристал, за да ти кажат какви съкровени тайни таиш в душата си. Тук амбулантните търговци предлагат всевъзможна и разминаваща се по предназначение стока: от меки като пух килими от Шираз и Белуджистан до карти за марсилско таро, тамян от Хеджас, зелени мъниста против уроки, гребени, семена, огледалца за птичи клетки, подправки, амулети и книжни ветрила… списъкът е безкраен; и всеки от тях, разбира се, носи в личната си торба — като някакъв средновековен духовник, който продава папски индулгенции — стоката на най-големите световни производители на порнография под формата на носни кърпи и пощенски картички, върху които е изрисуван — във всяка една от жалките си разновидности — единственият акт, за който ние, човешките същества, непрекъснато копнеем и от който непрекъснато се страхуваме. Това е пълноводната, загадъчна, подмолна и безспирна река на секса, която прониква с лекота през крехките язовирни стени, вдигнати от заядливото ни законодателство и от вечните самообвинения на нелюбителите на удоволствия… широката подземна река, която тече от Петроний114 до Франк Харис115. (Такива мисли витаеха и се препъваха в размътения ум на Маунтолив, идеи, които се надигаха и изчезваха в красиви недооформени фигури, дъгоцветни като сапунени мехури.) Сега обаче той се почувства напълно успокоен; беше се примирил с необичайното си объркване, а и усещането му, че е пиян, също бе притъпено, само дето се беше напомпал с усещане за достойнство и важност, което придаваше помпозна увереност на движенията му. Вървеше бавно като бременна жена в деветия месец и поглъщаше всички гледки и звуци.

Най-накрая стигна до малък ресторант. Той го привлече с пламтящите си пещи, бълващи дим на талази, който се виеше и стелеше в стаята. Като усети миризмата на мащерка, печен гълъб и ориз, Маунтолив изведнъж прегладня. Имаше само още един-двама души, които едва се виждаха през облаците дим. Той седна с вид на човек, благоволил да отстъпи пред закона за гравитацията, и си поръча вечеря на отличен арабски, въпреки че не свали от главата си нито феса, нито тъмните очила. Вече беше ясно, че спокойно може да мине за мюсюлманин. Собственикът на заведението беше едър плешив турчин с лице на татарин, който на мига и без дума да пророни, се зае да сервира на гостенина. И също така мълчаливо постави чаша до чинията му и я напълни догоре с безцветен арак, приготвен от мастиково дърво, който се наричаше мастика. Маунтолив се задави от питието, закашля се, но иначе му хареса — защото това беше първото питие от Леванта, което бе опитал навремето, но от години беше забравил за съществуването му. Не помнеше и колко е силно и обзет от носталгия, си поръча втора чаша, за да прокара с нея превъзходния врял пилаф и гълъба (толкова горещ, направо от шиша, че не смееше да го пипне с пръсти). Иначе се чувстваше на седмото небе от удоволствие. Беше на път да се съвземе, да си възвърне онзи размит образ на Египет, който срещата с Лейла бе зачернила или по-скоро откраднала.

Улицата навън кънтеше от трепетливото дрънчене на дайрета и гласовете на деца, които се извисяваха в нещо като обща монотонна молитва; обикаляха дюкяните на тумби, повтаряха едни и същи стихчета отново и отново. След третото повторение той най-накрая успя да различи думите. Ама, разбира се!

— По дяволите! — каза си той и преглътна една пареща огнена глътка арак, а после се усмихна, след като разбра смисъла на малката процесия. Срещу него до прозореца седеше достолепен възрастен шейх и пушеше наргиле с дълъг чибук. Махна с грациозно извита старческа ръка към гюрултията навън и се обади:

— Аллах! Голяма врява вдигат тия дечурлига!

Маунтолив му се усмихна в ответ и рече:

— Кажете ми дали греша, ефенди, но за Ел Сирд ли са излезли да пеят?

Лицето на възрастния мъж се озари и той кимна и пусна една усмивка като на светец.

— Не грешите, ефенди.

Маунтолив остана доволен от себе си и се изпълни с още по-тежка носталгия към онези полузабравени години.

— Значи тази вечер — продължи той — трябва да е свещената нощ по средата на месец Шаабан и Дървото на крайностите ще бъде разлюляно. Така ли?

Пак последва доволно кимване.

— Кой знае — рече старият шейх, — може да се случи нашите две имена да са вече изписани върху капещите листа? — Изпухтя тихо и доволно като детско влакче. — Нека бъде по волята на Аллаха!

Поверието гласи, че в благочестивата нощ в средата на месец Шаабан Райското дърво се разклаща и падащите листа носят имената на всички онези, които ще умрат през идващата година. И в някои писания това дърво се нарича Дърво на крайностите. Маунтолив беше толкова доволен, задето успя да разбере детската песен, че си поръча още една последна чаша арак, която гаврътна на крак, докато си плащаше сметката. Старият шейх заряза лулата си и бавно се приближи до него сред облак дим. Рече му:

— Скъпи ми, ефенди, разбирам за какво си дошъл. Онова, което търсиш, ще ти бъде разкрито чрез мен. — И той постави два мургави пръста върху китката на Маунтолив, говореше скромно и тихо, като човек, който има да сподели някаква тайна. Лицето му излъчваше откритост и чистота като на пустинен отшелник. Маунтолив беше запленен от него.

— Уважаеми — каза му, — тогава разкрий ми го, кажи какво трябва да знае един недостоен сириец. — Възрастният се поклони на два пъти, огледа мястото предпазливо и добави:

— Бъди така добър да ме последваш, ефенди.

Не отдръпна пръстите си от китката на Маунтолив, задържа ги, като че беше сляп. Излязоха заедно на улицата; романтичното сърце на Маунтолив туптеше лудешки — дали пък нямаше да бъде удостоен с някаква мистическа тайна на Божията истина? Толкова често беше слушал истории за тия базари и разни светци, които се спотайват в тях в очакване да изпълнят тайната си мисия от името на онзи, невидимия, вдъхващ страхопочитание свят, най-строго пазения свят на херметиците. Крачеха сред пухения облак на неизвестността, на всеки няколко стъпки смълчаният шейх се олюляваше и току изпъваше снага, устните му се разтягаха в блудкавата усмивка на блаженството. Така бавно-бавно двамата прекосиха тъмните сокаци, превърнати от нощта в дълги сенчести тунели или безформени бърлоги, които все още ехтяха, макар и глухо, с музиката на гайди и хорска препирня, сподавени от дебели стени и зарешетени прозорци.

Изостреното усещане за чудо, обзело Маунтолив, бе още по-силно подхранвано от красотата и мистериозността на този блещукащ квартал на сенки, изрязани тук-таме в познатите очертания на нафтова лампа или електрическа крушка, която виси от някое крехко стъбло и се поклаща на вятъра. Най-накрая завиха по дълга улица, от двете страни на която се ветрееха пъстроцветни знамена, а оттам прекрачиха в двор, който бе съвършено тъмен, а земята миришеше на камилска пикоч и жасмин. Зад дебелите стени на околчест дувар изникна къща, силуетът й стърчеше на фона на небето. Влязоха в нещо като порутена барака, минаха през висока порта, която стоеше открехната, и потънаха в още по-черен мрак. Постояха за миг — пълна тишина, само дъхът им се чуваше. Маунтолив по-скоро почувства, отколкото видя проядените стъпала, които водеха към запуснатите по-горни етажи, чу писукането на плъхове, пробягващи по пустите балкони, но долови и още нещо — звук, който смътно напомняше човешки гласове, но в какъв контекст, това не можеше да определи. Бавно се затътриха по дълъг коридор, чийто дървен под беше така изтърбушен, че непрекъснато потъваше и се разклащаше под краката им; точно тук, застанал пред нещо като праг, старият шейх рече:

— За да могат и нашите простички наслади да не отстъпват на тези в родния ти край, скъпи ми ефенди, доведох те тук. — После добави шепнешком: — Ако обичаш, изчакай ме за момент. — Маунтолив усети как пръстите пускат китката му, а до рамото му една врата въздъхна и се затвори. Спокоен и доверчив, остана така миг-два.

Но ето че изведнъж — мракът беше така причернял — светлината, когато се появи, за миг му създаде илюзията за нещо, което се случва толкова надалеч, сякаш в небето. Сякаш някой беше отворил и затворил вратата на пещ в Рая. Оказа се пламъкът на кибритена клечка. Но в просъскалата жълтеникава мекота успя да види, че стои насред неприветливо голо помещение с висок таван, с олющени и издраскани стени, покрити с думи и с тъмни отпечатъци на длани — символи, които предпазват суеверните от злини. Беше празно, с изключение на огромен продънен диван, който стоеше по средата на пода като саркофаг. През един-единствен прозорец с изпочупени стъкла синият мрак на звездната нощ се отрази в очите му. Загледа се в огъващата се, колеблива светлина и ето че отново чу плъховете да цвърчат, но и друго необикновено шептене или по-скоро сподавено кискане и стъпки на боси крака върху дъсчения под… Изведнъж го споходи мисълта за обща спалня в девическо училище: и сякаш материализирана от самата мисъл, през отворената врата в дъното на стаята нахлу тълпа малки фигури, облечени в мръсни бели дрехи като паднали ангели. Значи се беше озовал в дом за детска проституция — проумя го с болезнен спазъм на отвращение и жалост. Малките им личица бяха тежко гримирани, косите им — заплетени на плитки с панделки. Носеха зелени мъниста против уроки. Изглеждаха толкова малки, колкото са ангелите, изписани по гръцки вази — излетели от гробници или костници с тъжното изражение на злосторници, бягащи от правосъдието. Най-предното момиченце носеше светлината — фитил в чинийка с дървено масло. То спря да сложи бледия блуждаещ огън на пода в ъгъла и ето че дългите, заострени сенки на децата се разстлаха върху тавана, сякаш армия потиснати желания.

— Не! В името на Аллах! — извика Маунтолив с дрезгав глас и взе да опипва залостената врата. Имаше дървено резе, но нямаше начин да се отвори откъм вътрешната страна. Допря лице в отвора на вратата и извика, все още тихо:

— Ей, шейх, къде си?

Малките телца го бяха приближили, бяха го обградили отвсякъде, гальовно мълвяха гнусните мръсотии на своя занаят с гласове на съкрушени ангели; усети топлите им чевръсти пръстчета върху раменете си, дърпаха ръкавите на сакото му.

— Ей, шейх! — провикна се отново, превит надве. — Не съм искал това.

Но оттатък вратата беше тихо. Почувства как тънките кокалести детски ръчички го обвиват през кръста като лиани в тропическа джунгла, острите им пръстчета търсеха да разкопчаят дрехите му. Отблъсна ги и се обърна към тях с пребледняло лице, изрепчи им се сърдито. Но ето че някой неволно ритна чинийката с плаващия в нея фитил и в настъпилия мрак той усети как напрегнатото очакване у децата ги поглъща, както огънят — сух гъсталак. Неговият бунт ги беше уплашил, че може да изпуснат изгоден клиент. И ето че тревога, гняв, дори нотки на ужас се прокраднаха в гласовете им, докато му говореха, придумваха го ласкаво или го заплашваха; един Бог само знае какво наказание ги очакваше, ако им се изплъзне. Нападнаха го, налагаха го; усещаше как прегладнелите им телца се блъскат в него, взеха да се катерят отгоре му — задъхани, запъхтени в упоритостта си, решени да не го изтървават за нищо на света. По цялото му тяло плъпнаха пръстчета като мравки — и ето че изведнъж се сети за нещо, което беше чел много отдавна, за човек, заровен в палещия пясък над мравуняк с бели мравки, които много скоро го изглозгали до кокал.

— Не! — извика неистово; някаква абсурдна задръжка го спираше да не размаха юмруци, да не ги разпердушини с няколко удара напосоки, тъй като това беше единственото нещо, което можеше да го освободи от тях. (Но най-малките бяха съвсем малки и крехки.) Ето че вече хванаха ръцете му и се катереха по гърба му — връхлетяха го нелепи спомени за бой с възглавници в тъмната обща спалня в училище. Задумка яростно по вратата с лакът, при което те удвоиха молбите си, хленчещите им гласове пропищяха още по-силно. Дъхът им беше горещ като горски дим.

— О, ефенди, защитник на бедните, цяр за нещастието ни…

Маунтолив изпъшка и продължи да ги отблъсква, но в един миг усети как го повалиха на земята, как омекналите му колене поддават пред атаката им, която вече напредваше с тържествуващ бесен вой.

— Не! — изкрещя той с измъчен глас, а хорът му отвърна:

— Да. Да, в името на Аллах! — Накачулиха се върху него, миришеха на стадо кози. Кискането, мръсотиите, които нашепваха, гальовните придумвания и псувните изпълниха ума му, затлачиха го. Сякаш всеки момент щеше да загуби съзнание.

Но изведнъж всичко се проясни, сякаш завесата се отвори, и той видя как седи до майка си пред бумтящата камина, а в скута му лежи отворена книжка с картинки. Тя му четеше на глас, а той се опитваше да следи думите, които произнася, но вниманието му биваше неизменно привлечено от голямата цветна илюстрация, на която се виждаше как Гъливер вече е паднал в ръцете на лилипутите. Картинката беше изрисувана с най-големи подробности, които го привличаха като магнит. Тежките крайници на героя лежаха отпуснати там, където беше паднал, здраво завързани с истинска мрежа от въжета и обтяжки, които всъщност покриваха цялото му проснато на земята тяло, така че не можеше да шавне, докато дребните като мравки хора се разхождаха върху него, проверяваха въжетата и забиваха нови колчета за обтяжките, така че всеки опит на колоса да помръдне се обезсмисляше напълно. Имаше някаква педантична прецизност в рисунката: китките, глезените и шията привързани така, че никакво движение не беше възможно; имаше забити колчета между всеки от пръстите на огромната му ръка, за да могат да ги притискат към земята. Плитките на косата му бяха стегнато навити около малки греди, забучени в земята до него. Дори полите на сюртука му с всичките им дипли бяха умело заковани. Лежеше и гледаше безизразно в небето, без да разбира какво става, сините му очи — широко отворени, устните — стиснати. Армията лилипути крачеше отгоре му с ръчни колички, с колчета и още въжета; позите им говореха, че са заети с трескав труд по задържането на гиганта, сновяха по него като мравки. И през цялото това време Гъливер лежеше върху зелената трева на Лилипутия, в долина, пълна с микроскопични цветчета, като завързан балон…

Когато се съвзе (въпреки че нямаше никаква представа как в крайна сметка бе успял да се отскубне), Маунтолив стоеше облегнат върху леденостудената каменна дига на Корниш, а зората вече обагряше морето под него, вълните се плискаха лениво в подпорите на вълнолома, просъскваха тихо и се оттичаха. Спомняше си единствено как тича като обезумял и често се препъва по криволичещите улички, докато най-накрая стигна крайбрежната алея. Пръсна се бледата измита зора и лек морски бриз довя миризмата на катран и лепкавата влага на солта. Маунтолив се почувства безпомощен като моряк, изхвърлен в чуждоземно пристанище в другия край на света. Джобовете му бяха обърнати наопаки и висяха като ръкави. Ризата и панталоните му бяха разкъсани. Скъпите копчета за яката на ризата и за ръкавелите, както и иглата за вратовръзката ги нямаше, портфейлът му също беше изчезнал. Призля му. Но постепенно дойде на себе си, разбра къде се намира, след като погледна към джамията Гохари, огряна от светлината на изгрева, там, сред скупчените край нея палми. Много скоро слепият мюезин ще се покаже като някоя прастара костенурка, за да отправи обичайните утринни възхвали към единствения Господ. Може би имаше четвърт миля до мястото, където беше паркирал колата си. Останал без фес и черни очила, той се чувстваше като гол. Тръгна с мъчителна стъпка покрай каменната дига, доволен, че няма хора, които биха го разпознали. Пустият площад пред хотела току-що бе започнал да се разбужда за живот заедно с първия трамвай. Той издрънча и пое празен към Мазарита. Ключовете от колата му също липсваха, затова трябваше да се заеме с престъпната задача да счупи заключалката с винтов ключ, който взе от багажника — през цялото време трепереше от ужас да не дойде някой полицай и да започне да го разпитва, дори, може би, направо и да го арестува по подозрение. Трепереше от презрение и погнуса от себе си, освен това го мъчеше адско главоболие. Най-накрая успя да отвори вратата и потегли с бясна скорост по пустите улици — за щастие ключовете на шофьора бяха в колата — по посока към Рушди. Ключът за резиденцията също беше паднал някъде в мелето, затова му се наложи да изкърти райбера на един от прозорците в трапезарията, за да влезе в къщата. Възнамеряваше да си вземе душ, да се преоблече и да легне да спи цяла сутрин, но докато стоеше под горещата вода, си даде сметка, че е ужасно превъзбуден, а умът му е така разстроен, че мислите му жужаха неспирно като кошер пчели и не му даваха мира. Изведнъж реши, че ще се махне от къщата и ще се върне в Кайро, без дори да дочака идването на прислугата. Дори тях не би имал сили да погледне.

Преоблече се на бърза ръка, прибра си нещата и запраши през града към пустинния път, искаше светкавично да се махне от града като най-обикновен крадец. Мислено беше взел важно решение. Щеше да поиска назначение в някоя друга страна. Повече нямаше да прахосва времето си с този Египет на измами и мерзости, с коварния му пейзаж, който превръща всяко чувство и спомен в прах, който опропастява приятелства и убива любовта. Сега дори не мислеше за Лейла; тази вечер тя ще прекоси границата. Но вече му се струваше, че никога не е съществувала.

Имаше предостатъчно бензин в резервоара за обратния път. Когато мина и последните завои на излизане от града, обърна се назад само веднъж и потрепери от погнуса при вида на бисерния мираж от минарета, които сякаш изникваха от утринната мараня над езерото. Някъде в далечината пътуваше влак. Маунтолив пусна радиото в колата, усили звука му докрай, за да удави мислите си, докато летеше по сребристото пустинно шосе към зимната столица. Мислите му изскачаха отвсякъде като подплашени зайци и препускаха ужасени край колата му. Разбра, че е стигнал нов предел вътре в себе си, отсега нататък животът му щеше да бъде съвършено различен. През цялото време беше живял в нещо като робство; сега оковите бяха паднали. Чу тихата песен на струни и познатия глас на града, който отново го връхлетя с измамливата си прималялост, с извратеността, с древните си мъдрости и страхотии.

Изруга, загаси радиото, прекъсна гласа му и продължи да кара навъсено срещу слънцето, което взе да поляга върху сенчестите хълбоци на дюните.

Пристигна за рекордно кратко време, спря пред посолството, където попадна на Еръл и Донкин; товареха старата туристическа кола на последния с всевъзможните такъми на професионалния лов — калъфи с ловджийски пушки, паласки, бинокли, термоси и плоски манерки. Тръгна бавно и засрамено към тях. Двамата го поздравиха радушно. Щяха да тръгват за Александрия по пладне. Донкин беше превъзбуден и много щастлив. Същата сутрин във вестниците имаше новини, че кралят е вече в добро здраве и че от края на седмицата ще открие аудиенциите си.

— Сър — обади се Донкин, — сега е шансът на Нур да принуди Мемлик да се размърда. Ще видите. — Маунтолив кимна вяло. Новината му прозвуча кухо, тъпо, беззвучно и безцветно, сякаш нищо не значеше. Вече не го интересуваше какво ще се случи. Решението му да иска преместване и ново назначение като че го беше освободило от по-нататъшна лична отговорност по отношение на собствените му чувства.

Пое мрачно към резиденцията и поръча да му донесат закуската във всекидневната. Беше много раздразнителен и разсеян. Звънна да поиска пощата, за да види дали има някакви лични писма в нея. Нямаше нищо интересно: едно дълго бъбриво писмо от сър Луис, който щастливо се припичаше на слънце в Ница, пълно със забавни приятелски клюки по адрес на общи познати. Освен това за край писмото съдържаше и неизменния анекдот, типичен за един raconteur116: „Надявам се, скъпо момче, че униформата още ти става. Сетих се за теб миналата седмица, когато се видях с Клодел117, френския поет, който е бил също така и посланик, защото той ми разказа великолепен анекдот по повод неговата униформа. Случило се по времето, когато бил на служба в Япония. Един ден излязъл на разходка, но като обърнал глава назад, видял, че цялата резиденция е лумнала като платно, засияла от непотушими пламъци. Семейството му било с него, така че не се уплашил за тяхната безопасност. Но ръкописите му, безценната му колекция от книги и писма — всичко това било в горящата къща. Затичал се към нея, обзет от паника. Било ясно, че къщата ще изгори до основи. Като стигнал градината, зърнал една дребна, изпълнена с достойнство фигура да върви насреща — неговият иконом японец. Крачел бавно и предпазливо към посланика с протегнати напред ръце като сомнамбул; върху тях била преметната дипломатическата униформа на поета. Икономът заявил гордо и невъзмутимо: «Сър, няма за какво да се тревожите. Аз спасих единственото ценно нещо.» А недовършената пиеса, стихотворенията, които се намира ли горе в горящото му писалище? И изведнъж се сетих за теб, не знам защо.“

Продължи да чете, да въздиша и да се усмихва тъжно, изпълнен със завист. Какво не би дал в този момент да може да се оттегли в Ница! Имаше и писмо от майка му, няколко сметки от лондонски търговци, бележка от брокера му и кратко писмо от сестрата на Пърсуордън… Нищо интересно наистина.

На вратата се почука и цъфна Донкин. Изглеждаше нещо оклюмал:

— От Външно — каза той, — обадиха се със съобщение от канцеларията на Нур да кажат, че той ще се срещне с краля в края на седмицата. Но… Габър намекна, че нашият случай не е бил потвърден от разследванията на Мемлик.

— Какво означава това?

— На практика заяви, че сме сбъркани единия Хоснани с другия. Истинският виновник бил брат му, който живеел във ферма някъде извън Александрия.

— Наруз! — учуди се Маунтолив, не можеше да повярва на ушите си.

— Да. Очевидно, че той…

И двамата се разсмяха, ала вбесени от яд.

— Сериозно ти говоря — каза Маунтолив и заби юмрук в дланта си, — египтяните са невероятни. Как така са стигнали до това заключение? Недоумявам.

— Въпреки това обаче случаят принадлежи на Мемлик. Сър, просто сметнах, че ще искате да знаете. Двамата с Еръл тръгваме към Александрия. Има ли нещо друго?

Маунтолив поклати глава. Донкин тихо затвори вратата след себе си.

„Значи сега са нарочили Наруз. Каква бъркотия — заплетени конфликти и политика за отвличане на вниманието.“ Маунтолив отчаяно се отпусна в креслото, вторачи се сърдито в пръстите си и дълго ги разглежда, преди да си налее още една чаша чай. Не беше в състояние да мисли, нито да взима каквито и да било решения. Още тази сутрин ще пише на Кенилуърт и на министъра относно преместването си. Това е нещо, което много отдавна трябваше да придвижи. Въздъхна дълбоко.

Последва второ почукване на вратата — този път по-нерешително.

— Влез! — провикна се отегчено. Вратата се отвори и едно подобно на наденица кученце с нещастен вид се заклати в стаята като гъска, последвано от Анджела Еръл, която заяви с пронизителна сърдечност, не съвсем лишена от агресивна дяволитост:

— Простете за безпокойството, но идвам от името на съпругите от канцеларията. Решихме, че тук се чувствате доста самотен, затова направихме съвещание по въпроса. И ето го резултата — Флук.

Кучето и човекът се изгледаха за миг премрежено, мълчаливо и недоверчиво. Маунтолив се мъчеше да измисли какво да каже. Винаги бе ненавиждал тези подобни на наденички кучета с толкова къси крака, сякаш не ходеха по земята, а подскачаха като жаби, или поне така изглеждаше. Флук беше точно такова куче, ето, вече се задъхваше и лигавеше от направеното усилие. Най-накрая седна и — сякаш за да изрази веднъж завинаги своето разочарование от кучешкия си живот — се освободи и направи голяма локва върху красивия персийски килим от Шираз.

— Не е ли сладък? — извика съпругата на шефа на канцеларията. На Маунтолив му костваше голямо усилие да извика усмивка върху лицето си, да се направи, че е очарован, да изкаже подходящите благодарности за този толкова внимателен жест. Беше бесен.

— Да, прелестен е — каза и пусна пленителната си усмивка, — наистина прелестен. Анджела, много съм благодарен. Много мило от ваша страна. — Кучето се прозя лениво.

— Значи мога да кажа на останалите, че подаръкът е приет и одобрен — отвърна тя енергично и тръгна да излиза. — Те ще бъдат очаровани. Няма по-добър приятел от кучето, нали?

Маунтолив кимна сериозно в знак на съгласие.

— Няма — потвърди и се опита да изглежда, сякаш така мисли.

След като вратата се затвори зад нея, той седна отново и вдигна чашата чай към устните си, докато гледаше кучето с немигащ поглед и с отвращение право в лишените му от блясък очи. Часовникът върху полицата над камината отмери кръгъл час. Беше време да потегля към кабинета си. Чакаше го много работа. Беше обещал да довърши окончателния икономически доклад навреме, за да влезе в тазседмичната сводка. Освен това трябваше да се скара на хората от пощенския отдел за своя портрет. Трябваше…

Въпреки това остана на мястото си, загледан в неприветливото малко създание върху килима, и изведнъж се почувства погълнат от приливната вълна на човешкото нахалство — така очевидно изразено от почитателите му чрез въпросния нежелан подарък. Сега трябваше да стане garde-malade, тоест мъжка бавачка на късокракото луксозно създание. Само това ли му беше останало, това ли бе единственият начин да прогони тъгата си?… Въздъхна и едновременно с това натисна звънеца…