Митични представи

ГЛАВА ДЕСЕТА:

Сетната ми трошка надежда бе смазана, когато видяхме армията. Оказа се, че сведенията за големината й не са били преувеличени; по-скоро те не бяха успели да предадат цялото поразяващо впечатление от нейната мощ.

Нашата разузнавателна мисия ни бе отвела оттатък северната граница на Посилтум на неколкодневно пътуване във вътрешността на неговия съсед. Името на това кралство няма никакво значение. Ако все още не го смятаха за част от връхлитащата сила, то щеше да стане веднага щом новината се разпространи.

Не бяхме сигурни дали замалко сме пропуснали последната битка, или кралството просто се е предало. Както и да е, липсваха свидетелства за каквито и да било отряди от защитници, а забелязвахме само внушителни лагери на имперските войски, разположени горе-долу по права линия, която се губеше и в двете посоки зад хоризонта.

За щастие в момента армията не се придвижваше, което значително улесняваше деликатната ни задача. Наоколо през равни интервали бяха пръснати постове, но тъй като разстоянието от тях до становете не бе голямо, ние тръгнахме покрай фронта, без да се приближаваме много, и по тоя начин запазихме инкогнито.

Във въздуха пееха птици, небето се синееше досущ тюркоаз.

Редовно пропълзявахме по-близо до поредния лагер или пък се изкатервахме на някое дърво, за да увеличим своя обзор. Аахз изглеждаше напълно потънал в собствените си мисли както когато наистина проучвахме войските, така и докато пътувахме към нови места. Понеже не можех да измъкна от него нищо повече от случайно изръмжаване или отделна сричка, заех се сам да събирам наблюдения.

Бойците бяха облечени почти еднакво. Стандартната им екипировка като че включваше кожен шлем и нагръдник, дълга до коленете туника от груб плат, сандали, меч, две метателни копия и широк правоъгълен щит. Очевидно не възнамеряваха да тръгнат скоро, защото бяха разпънали палатки и прекарваха по-голямата част от времето си в наточване на оръжията, поправки по бронята, ядене или просто се шляеха наоколо. От дъжд на вятър се появяваше някой опакован в метал войник, вероятно офицер, и започваше да крещи на останалите, при което те апатично се строяваха, заемайки се да правят упражнения. Упражненията им обикновено се прекратяваха в мига, в който началството се скриеше от погледа.

Тук-таме стърчаха обсадни машини, конструирани така, че да хвърлят тежки камъни или копия на значително разстояние, макар че тъй и не ги видяхме в действие. Комай единственото оборудване, използвано що-годе редовно, бяха сигналните кули. Във всеки лагер имаше по една — разнебитени съоръжения от привързани пръти, които се издигаха на двадесетина стъпки във въздуха и бяха увенчани с малка квадратна платформа. По няколко пъти на ден самотен боец се изкатерваше на съответната конструкция и всички започваха да си сигнализират взаимно със знаменца или вимпели. Кулите служеха и като простори за сушене на дрехи, така че периодично биваха обкичвани със съхнещи туники.

Общо взето, съществуването им ми се струваше невероятно скучно. Всъщност по моя преценка едничкото нещо, което е по-тъпо от това да бъдеш войник на Империята, е да прекарваш времето си в наблюдаване на войниците на Империята!

Споделих впечатленията си с Аахз, докато лежахме по корем върху тревисто хълмче, взирайки се в поредния лагер.

— Прав си, момче — съгласи се разсеяно той. — Да си солдат е бая досадна работа.

— Ами ние? — опитах аз, обзет от желание да го накарам да говори още. — Това, дето го вършим, не е особено вълнуващо, не смяташ ли?

За пръв път през последната седмица демонът спря поглед върху ми.

— Искаш вълнения? Виж сега, Скийв. Защо просто не измаршируваш там долу и не помолиш дежурния офицер да ти обясни накратко как действа тяхната армия? Бас държа, че така ще ти се поразнообрази животът.

— Не съм се отегчил чак толкоз! — поправих се набързо.

— Тогава к’во ще речеш, ако си затраеш малко и ме оставиш да работя, както аз си знам? — Аахз се подхили и пак се зае със своите проучвания.

— Както си знаеш ли? И какъв точно резултат се опитваме да постигнем?

Моят наставник изпухтя.

— Разузнаваме врага — поясни той търпеливо. — Достатъчно неща са срещу нас в тая кампания, та да се впуснем в нея, без да сме се информирали.

— Е, колко още информация ни трябва? — възроптах аз. — Този лагер с нищо не се отличава от последните пет, които огледахме.

— Защото не си обучен къде да гледаш — сгълча ме Аахз. — Какво разбра досега за противника?

Не бях подготвен за подобен въпрос, но криво-ляво се справих с предизвикателството.

— Ммм… много са… добре въоръжени… ъ-ъ… и имат катапулти…

Тук люспестият ме подигра:

— Това ли е всичко? Блестящо! Двамата със Злабрадва ще образувате страхотен екип тактици.

— Хубаво де, в такъв случай ме научи! — изстрелях мигом. — А ти пък какво разбра?

— Можеш да прекараш години наред в опити да усвоиш военната теория, без дори да одраскаш и повърхността й — остро отвърна моят ментор. — Аз обаче ще пробвам да ти дам най-важното само с няколко думи. За да прецениш една войска, както правим ние в момента, запамети две словца: „чап“ и „рок“.

Прилежно повторих:

— „Чап“ и „рок“.

— Някои стратези предпочитат да помнят „магове“, ала на мен по̀ ми харесва другият вариант — добави Аахз като странично обяснение.

— Супер! — свих лице в гримаса. — Сега ми кажи какво означава това.

— То ти помага да задържиш в мозъка си един информационен списък. „Магове“ ще рече Местоположение, Активност, Големина, Отряди, Време и Екипировка. Дотук теорията звучи чудесно, нали, но предполага, че разузнавачът няма никаква способност за преценка. Аз се осланям на „чап“ и „рок“, което означава Численост, Арсенал, Подвижност плюс Разгръщане, Организация и Комуникации.

— Уф — изпъшках с надеждата, че той не очаква от мен да запомня всичко туй.

Аахз обаче неумолимо предложи:

— Я сега да обобщим наблюденията си до момента, облягайки се върху тая рамка. Численост: враговете са страшно много — достатъчно, та точното им преброяване да се обезсмисли. Подвижност: към днешна дата те просто стоят на място.

— Това дотук и сам го загрях — изтъкнах му саркастично.

— Но истинският ключ — продължи демонът от Перв, без да ми обърне внимание — е техният Арсенал. Като се вгледаш в този елемент, размисли какво имат и какво нямат.

— Не те разбрах, учителю.

— Ами имат сума ти пехотинци, малко артилерия под формата на катапулти и стрелци с лък, обаче нищо, което дори и смътно да наподобява кавалерия. Сиреч, когато започнат да се придвижват, ще бъдат твърде бавни — особено в битка. Така че няма защо да се безпокоим от каквито и да било спешни, обходни премествания. Бива ги единствено за хамалско млатене.

— Да, Аахз, но…

— Що се отнася до Разгръщането и Организацията, те са натопорчили войски по цялото поле, вероятно защото тъй им е по-лесно да тършуват за храница. Това показва и известна увереност от тяхна страна, и че не усещат никаква необходимост да концентрират силите си. Мисля, че като се взрем във въпросната Организация, ще открием сбирщина от отряди или батальони, всеки предвождан от двама-трима офицери, а всичките заедно — ръководени от един свръхвожд или генерал.

— Ама, драги Аахз… — опитах още веднъж.

Той обаче упорито продължи:

— Най-уязвимата им точка, изглежда, са техните Комуникации. Когато някоя армия с подобен размер не координира движенията си, тя здравата е загазила. Ако наистина използват сигнални кули и скороходци, за да си предават съобщения, може би действително ще успеем да им объркаме работата.

— И всичко това какво означава? — прекъснах го най-накрая.

— М-м-м? О, това е капсулирано обобщение к’во стои срещу нас — невинно отвърна демонът.

От гърдите ми се изтръгна въздишка:

— Ясно. Само че ти от много дни ми разправяш, че ще съчиниш план, след като видиш срещу кого сме изправени. Е, вече видя. Какъв е твоят замисъл? Как можем да ги бием?

— Няма никакъв начин, момче — с мъка в сърцето призна Аахз. — Ако бях съзрял такава възможност, щях да ти съобщя овреме, но понеже не съм, продължавам да наблюдавам.

Осмелих се да вметна едно свое предположение:

— Може би изобщо не съществува такава възможност?

Люспестият изсумтя.

— Започвам да мисля, че си прав. Ако е така, значи ще се наложи да направим нещо, което хич не ми е по вкуса.

— Имаш предвид да се откажем? — здравата се стреснах аз. — След тая голяма реч, дето ми я изнесе за отговорността и…

— Тпру-у! — прекъсна ме Аахз. — Не съм споменал нито дума за отказване. Ще трябва просто да…

— Глийп!

Звукът, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго, долетя нейде изотдире и проехтя по хълма откъм задръстеното с шубраци дере, където бяхме оставили моя любимец.

— Момче бе, ще накараш ли този глупав дракон да млъкне? В момента само това ни липсва: да ни довлече на главите цялата армия.

— Ей сега, сър! — съгласих се аз и полазих като червей назад колкото мога по-бързо.

Веднага щом се смъкнах от върха на хълмчето, се вдигнах на крака, превит одве, и се понесох надолу по склона в тая поза. От моя гледна точка пълзенето не е нито бърз, нито удобен способ за пътуване.

Що се отнася до обичайния ни начин за действие, бяхме привързали дракона към едно дърво… бая голямо дърво, тъй като преди това той съвсем успешно бе изкоренил няколко малки. Няма защо да ви обяснявам, че не си падах много по тази идея, но ако се вземеше предвид деликатното естество на настоящата ни работа, се налагаше да го сторим.

— Глийп!

Вече го виждах — нетърпеливо опънал въжето си до скъсване. Учудващо беше обаче, че за разлика от друг път не се опитва да се добере до мен. Изглежда, правеше всичко, за да стигне високия храст на известно разстояние от него… или до нещо, което се криеше там.

Върху челото ми изби студена пот. Хрумна ми, че звярът може би е надушил някой от разузнавачите на вражеската армия. Това и само по себе си щеше да е достатъчно лошо, ала вероятността противникът да е все още наблизо ми се стори далеч по-неприятна.

Бързичко отстъпих встрани в сянката на едно дърво и преразгледах положението. Всъщност аз не бях видял разузнавач. Фактически във въпросния храст не се забелязваше никакво движение. Бих могъл да се промъкна назад и да повикам Аахз, но пък ако излезеше, че съм сбъркал, той нямаше да се почувства особено щастлив, загдето съм го призовал да се справи с тази лъжлива тревога. Можех също да отвържа Глийп и да го насъскам да открие натрапника, което щеше да означава, че ще се изложа на показ…

И докато стоях, обмисляйки предстоящия си начин на действие, някой се шмугна зад мен и сложи ръце върху очите ми.

— Изненада! — влетя в ухото ми нечий мек глас.