Митични представи

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА:

От мрака ме нападна дълъг слизест език, съпровождан от мощна струя лош дъх, който можеше да има един-единствен произход.

— Глийп!

Автоматично понечих да ударя юмрук на дракона, за да го разкарам, но изведнъж промених чувствата си.

— Здрасти, приятел — усмихнах се аз и го почесах зад ухото. — Самотен ли си?

В отговор моят зелен любимец се шльопна настрани с такова избумтяване, че земята се разтресе. Змийската му шия бе достатъчно дълга, тъй че се изхитри да изпълни тази маневра, без да отмести главата си от моите ръце.

Верноподаническата му привързаност предизвика на лицето ми усмивка — за пръв път, откакто бях поел самотното си бдение. Тя бе добре дошла противоотрова за нервното ми безсъние.

Бях се облегнал на едно дърво и наблюдавах точиците светлина, които отбелязваха къде е лагерът на неприятеля. Макар да бях изтощен от събитията през деня, установих, че не мога да заспя, тъй като умът ми е обливан от страхове и предчувствия за утрешния сблъсък. Понеже не желаех да привличам внимание към собственото си безпокойство, бях пропълзял дотук, за да остана насаме.

Колкото и крадешком да се бях опитал да го сторя обаче, звярът явно бе забелязал моето придвижване и беше пристигнал да ми предложи компанията си.

— О, Глийп — прошепнах, — какво ще правим?

Отговорът му бе да се притисне по-плътно към мен и да положи глава в скута ми за допълнително погалване. Той комай хранеше безпрекословна вяра в моята способност да се справям с всяка криза, щом само тя възникне. От все сърце ми се искаше и аз да споделях неговата увереност.

— Скийв? — долетя мек зов нейде отдясно.

Извих врат и открих, че Тананда е застанала наблизо. Обезпокояващото в това да имаш приятел убиец е, че те се движат тъй тихо.

— Може ли да поговоря малко с теб?

— Разбира се, Танда — рекох и потупах с ръка земята до мен. — Разполагай се.

Вместо да седне на посоченото място, тя се отпусна там, където стоеше, и подви крака под себе си.

— Става дума за Аякс — подхвана колебливо. — Страшно ми е неприятно да те безпокоя, обаче се тревожа за него.

— Какво не е наред?

— Ами отборът го тормози, загдето днес е заспал точно когато се предполагаше, че ви прикрива — обясни девойката. — Той го приема твърде тежко.

— Ех, и аз не бях в особен възторг — заявих горчиво. — Щом разбрах, че всъщност сме били сами там, изпитах много гадно усещане. Ако нещо беше тръгнало на зле, щяха да ни накълцат на мръвки, докато ние спокойно очакваме нашия експерт стрелец да се намеси!

— Знам — тембърът на Танда бе тъй мек, че едва се чуваше. — И не те упреквам, дето си се чувствал така. В известен смисъл обвинявам себе си.

— Себе си ли? Защо?

— Аз поръчителствах за него, друже. Не помниш ли?

— Помня, естествено — признах. — Само че ти нямаше откъде да знаеш…

— Нямаше, но трябваше — прекъсна ме тя с разочарование в гласа. — Би трябвало да съзнавам колко стар е вече. Той не би следвало да е тук, Скийв. Точно затуй исках да говоря с теб да направиш нещо.

— Аз? — запитах стреснато. — Какво желаеш да направя?

— Да го отпратиш — настоя Тананда. — Не е честно спрямо теб да подлагаш мисията си на опасност заради него и не е честно спрямо Аякс да го въвираме в такова място.

— Нямах това предвид — промълвих, като потрих брадичка. — Исках да кажа, защо обсъждаш проблема с мен? Аахз е онзи, когото трябва да убедиш.

— Тука бъркаш, Скийв — поправи ме тя. — Не первектът води тази група, а ти.

— Заради онуй, дето го рече на Дева? — усмихнах се. — Хайде, Танда, ти поне познаваш Аахз. Просто се беше малко докачил. Не може да не си забелязала, че оттогава насам господинът дава всички нареждания.

Луната проблесна в косата й, когато тя завъртя отрицателно глава.

— Скийв, аз действително познавам Аахз. Познавам го по-добре, отколкото ти. Той е много стриктен по отношение на командната верига. Щом е заявил, че ти си водачът, значи ти си водачът.

— Но…

— Освен това — продължи Танда, заглушавайки моя протест — демонът е само един член от отряда. Важното е, че всички останали също разчитат на теб. На теб, не на него. Ти ги нае и що се отнася до тях, ти си шефът.

Ужасяващото беше, че има право. Аз наистина не бях разсъждавал за туй, ала онова, което ми каза, бе вярно. Изглежда, просто съм бил прекалено зает с моите собствени тревоги, за да поразмисля над очевидното. Сега осъзнах пълния обхват на своята отговорност и ме връхлетя нова вълна от съмнения. Не бях толкова сигурен в себе си дори като магьосник, а пък като предводител на хора…

— Ще трябва да поумувам над въпроса — заувъртах.

— Нямаш много време — отбеляза тя. — За утре имаш по разписание война.

Вляво от нас изпука храст и прекъсна разговора ни.

— Шефе? — долетя тихият призив на Брокхърст. — Зает ли си?

— Нещо такова — отвърнах.

— Нищо, това ще отнеме само минута.

Преди да успея да реагирам, от храста се откъснаха две сенки и наближиха към нас. Едната беше импът, другата — Гюс. По звука би трябвало да се досетя, че гаргойлът придружава Брокхърст. Както и Танда, последният се движеше безшумно като призрак.

— Току-що си говорихме за Аякс — уведоми ме Брокхърст и приклекна, за да се присъедини към нашата конференция.

Каменният мъж подхвана репликата.

— Аха — потвърди Гюс. — Ние тримата искаме да ти направим едно предложение.

— Точно тъй — кимна Брокхърст. — Гюс, аз и гремлинът.

— Гремлинът? — попитах.

Импът изви шия, оглеждайки се наоколо.

— Трябва да е останал в лагера — мръдна той рамене.

— За Аякс — подсказа ми Танда.

— Мислим, че се налага да го извадиш от отбора — заяви Гюс. — Изпрати го обратно на Дева, по-далеч от бойната линия.

— Не заради нас — побърза да поясни Брокхърст, — а заради него самия. Той е много готин дядка и ще ни е страшно неприятно, ако му се случи нещо.

— Доста е възрастен — промърморих.

— Възрастен! — възкликна Гюс. — Шефе, гремлинът твърди, че го следва по петите вече над двеста години… над двеста! Според него Аякс бил стар още по времето, когато посоките им се кръстосали за пръв път. Пропускането на тази война няма да го вкара в гроба, но участието в нея може и да го направи.

— Между другото, защо гремлинът го следва?

— Момче, казвал съм ти и преди — избумтя в ухото ми един глас, — че гремлини не съществуват.

С това заявление Аахз се отпусна между мен и Танда. Докато опитвах да възстановя сърцетупа си до нормалното, ми хрумна, че познавам ужасно много люде с лека стъпка.

— Здравей, учителю — напънах се да се усмихна. — Точно говорехме за…

— Знам, чух — прекъсна ме Аахз. — И за разнообразие съм съгласен.

— Наистина ли? — примигнах от учудване.

— Естествено — прозина се менторът. — Туй си е чиста проба нарушение на договорните условия. Той си предложи услугите като стрелец с лък и буквално проспа първата задача, която ти му възложи.

Всъщност това беше втората му задача. За миг ми проблесна как Аякс изтегля стрелата и я пуска с плавно, неуловимо движение, за да прекърши едно сигнално флагче, което е тъй далеч, че едва се вижда.

— Моят съвет е да го върнеш обратно — продължаваше да дудне Аахз. — Ако искаш да успокоиш съвестта си, дай му част от възнаграждението и свястна препоръка, но такъв, какъвто е сега, той не е полезен за никого.

— Шефе, огледай се — промърмори Брокхърст. — Имаме си нова компания.

Проследих взора му и видях Аякс да се препъва към нас, а призрачната му бледност да просветва в тъмнината като… хубаво де, като призрак. Хрумна ми, че онова, което бе започнало в момент на самота, е станало ужасно пренаселено.

— Добър вечер, младо — поздрави той. — Нищо не съм искал да прекъсна! Не знаех, че имате седянка.

— Ние… а-а-а… просто си говорехме — обясних аз, внезапно смутен.

— И за туй се сещам — въздъхна стреландецът. — Е, смятах да го направя на четири очи, ала предполагам, че и вий, останалите, спокойно можете да го чуете.

— Какво да направиш, Аякс? — попитах.

— Да си подам оставката — кимна той. — След онуй, дет’ ме сполетя днес, т’ва ми се чини единственото прилично нещо.

— На всекиго би могло да се случи — повдигнах рамене аз.

— Много мило, че го казваш, младо, но Аякс вижда к’во е изписано на стената. Вече съм прекалено стар, за да бъда от полза някому. Май е време да го призная и на себе си.

Открих, че забелязвам някакво отпускане в плещите му и една апатия, която я нямаше, когато се срещнахме за пръв път на Дева.

— Не се тормози да ми плащаш — продължи той. — Нищо не сторих, та мисля, че нищо не ми дължиш. Ако някой ме прати обратно на Дева, ще ви се махна от пътя и ще ви оставя да водите вашата война тъй, както би следвало да се води.

— Е, Аякс — отрони Аахз, като се изправи и протегна ръка. — Ще ни липсваш.

— Чакай малко! — чух се да произнасям със студен глас. — Да не се опитваш да ми кажеш, че разваляш нашия договор?

Главата на Аякс се привдигна с изпукване.

— Не очаквах такова нещо от истински стреландец — завърших.

— Не бих го нарекъл разваляне на договор, младо — коригира ме внимателно възрастният човек. — По-скоро приключване по взаимно съгласие. Просто съм прекалено стар…

— Стар ли? — прекъснах го. — Аз знаех, че си стар, когато те наех. Знаех, че си стар, когато планирах своята стратегия за утрешния бой около тоя твой лък. Знаех, че си стар, Аякс, но не знаех, че си страхливец!

Някъде наблизо някой рязко си пое дъх, обаче не разбрах кой. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху Аякс. Той вече не беше един победен и отпуснат дядо, а горд, гневен войн, който внезапно се надвеси над мен.

— Синко — изръмжа насреща ми. — Аз също схващам, че съм стар, щот’ в по-младите ми дни щях да те убия за туй, дет’ го рече. Нивга в живота си не съм бягал от битка и нивга не съм нарушавал договор. Ако утре ми поръчаш малко стрелба, ще я произведа. Тогаз може би ще видиш к’во означава да имаш на твоя страна истински стрелец!

С тези думи Аякс се завъртя на пети и отпраши в тъмнината.

Рискът беше пресметнат, но все още бях плувнал в студена пот заради гнева на възрастния мъж. Освен това съзнавах, че останалите от групата са се вторачили в мен с мълчаливо очакване.

— Предполагам, че сега се чудите защо го направих — рекох им с усмивка.

Надявах се на отговор, ала мълчанието не се наруши.

— Благодарен съм за всичките ви добри съвети и се надявам, че ще продължите да ги давате и в бъдеще. Но тази войска я водя аз и окончателните решения трябва да вземам аз.

С крайчеца на окото си забелязах, че Аахз повдига вежда, обаче не му обърнах внимание.

— Всички, включително и Аякс, казвахте, че ако го пусна да си тръгне, ако го върна на Дева, няма да стане нищо лошо. Не съм съгласен. Това щеше да му отнеме единственото, което годините са му оставили недокоснато… гордостта. В неговите очи така щяха да се потвърдят най-лошите му страхове — че той се е превърнал в безполезен старец.

Огледах малката си аудитория. Никой не смееше да вдигне взор, за да не срещне моя.

— Да, той може да бъде убит. И какво от това? Аякс е приемал същия риск във всяка война, в която е участвал. По-скоро ще го пратя в някоя битка, знаейки със сигурност, че ще загине, отколкото да го обрека на жива смърт като някакво отдавна залязло минало величие. По този начин той има шанс и като негов работодател аз чувствам, че му дължа този шанс.

Поспрях, за да си поема дъх. Всички отново ме гледаха — явно очаквайки следващите ми думи.

— И още нещо — изръмжах. — Не искам да чувам повече никакви забележки, че Аякс бил безполезен. Тоя стар мъж продължава да си служи е лъка по-добре от всеки друг, когото съм виждал. Ако не мога да намеря способ да го използвам ефективно, това ще е моя грешка като тактик, а не негова! Аз си имам своите кусури, но не възнамерявам да укорявам за тях Аякс, нито пък който и да е от вас.

Ето че пак се възцари тишина, ала от нея хич не ми пукаше. Бях си казал приказката и не изпитвах никакво желание да дрънкам безцелно, просто за да запълвам безмълвието.

— Е, шефе — прокашля се Брокхърст, като се изправи на нозе, — сега мисля да си лягам.

— И аз — отекна Гюс и също се надигна.

— Само още нещо — импът спря, после спокойно срещна взора ми. — Нека в протокола да се запише, че е истинско удоволствие да се работи за теб.

Гаргойлът кимна в съгласие и двамата се скриха сред храстите.

Върху бузата си усетих лека целувка, но докато си обърна главата, Танда бе изчезнала.

— Знаеш ли, момче — каза Аахз, — някой ден от теб ще стане наистина добър водач…

— Благодаря, Аахз — примигнах насреща му.

— … ако доживееш дотогава — заключи моят ментор.

Известно време продължихме да стоим мълчаливо един до друг. Глийп очевидно бе задрямал, защото кротко похъркваше, докато не спирах да го галя.

— Стига да не е нахално — попита най-накрая демонът, — какъв е този твой основен план за утре, дето си го изградил около Аякс?

Пуснах дълга въздишка и затворих очи.

— Нямам план — признах. — По-скоро се надявах, че ти ще имаш някоя и друга идея.

— Опасявах се, че точно туй ще кажеш — възропта Аахз.