Митични представи

ОЩЕ НЕ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ЛЪЖЕЦИТАТ…

Преди време си взех белята, като в минути на въпиеща непредвидливост написах пояснителни бележки към мотото на всяка глава от предишната книга на Робърт Асприн, издадена от „Аргус“ — „Още един прекрасен мит“. И така се оказах не само абониран да преведа и останалите книги от поредицата, но и задължен да си меря общата култура с един писател, израснал в друга страна и откърмен с други реалии. Особено когато избраните от него „цитати“ биха изненадали и объркали дори авторите им.

Все пак се надявам, драги читателю, че поне ти ще извлечеш някаква полза и че моите старания ще удължат още малко радостта ти от общуването с фантаста и неговата нова, прекрасна митология.

ПРЕВОДАЧЪТ

Едва ли точно Рип ван Уинкъл, героят от едноименния разказ на американския класик Уошингтън Ървинг, който проспива сладко двадесетина години от живота си, може да се жалва по този начин.

На фона на предшественика си Джералд Форд Джими (Джеймз Ърл) Картър (1924), 39-ият президент на САЩ, първоначално правеше великолепно впечатление, но то съвсем не се оказа дълготрайно.

Тази безусловно вярна максима придобива особено пикантно звучене в устата на прочулата се с мемоарите си проститутка и собственичка на публичен дом Ксавиера Холандър.

Етелред Втори (968–1016), крал на Англия от 978 до 1016 г., е получил прозвището си неслучайно и е последният човек, който може да мине за капацитет на тема „Как да се подготвяме за важни събития“ (особено за битка).

Рецептата наистина е древна, обаче не е за барут, а за магическата микстура на трите вещици от „Макбет“.

Очевидно според Асприн Влад Цепеш, граф Дракула ще да е направил това изказване в момента, когато са забили в сърцето му ясеновия кол (кажи-речи единственото средство да умъртвиш някой вампир).

Американският офицер Джордж Армстронг Кастър (1839–1876) не проявил никакъв тактически усет и необосновано пренебрегнал численото превъзходство на индианците сиукси, поради което в битката край река Литъл Бигхорн отрядът му бил разгромен, а той самият — убит.

В ценностната система на гадателя Тирезий (герой на Софокъл и Овидий), който по волята на боговете загубил зрението си и на два пъти сменил своя пол, парите естествено далеч не заемат челно място.

Полковник Уилям Б. Тревис командвал 183-мата доброволци, които по времето на Тексаската революция платили именно с живота си, загдето 13 дни отбранявали бившата францисканска мисия Аламо край Сан Антонио, Тексас, срещу далеч по-многобройната (различните автори посочват от 1800 до 6000 души) мексиканска войска.

Вождът на индианците дакота Седящия бик (1834–1890) действително хубавичко проучил и преценил силите на противника при Литъл Бигхорн, но пък и имал на своя страна зашеметяващо числено превъзходство над злополучния Дж. А. Кастър.

Друго си е да чуеш такъв благ съвет от Едмон Дантес, граф Монте Кристо. Прословутият герой на Дюма-баща славно отмъщава на старите си познати, защото заради лъжливия им донос прекарал четиринадесет години в затвора на остров Иф.

Уилям Харисън Хейс (1879–1954), президент на филмовия гигант „Моушън Пикчър Продакшънс“, е един от авторите на Производствения кодекс — подробно изброяване на това какво е морално приемливо на екрана.

Вероятно с тази парафраза на „От вас нищо ми не требе“ Хенри VIII (1491–1547), съпруг на 6 (шест) жени и крал на Англия, е съобщил на Рим за обособяването на английската църква като независима, загдето папата не пожелал да му даде вула, та кралят да се ожени за поредното си увлечение.

Известните бандити Бъч Касиди и Сънданс Кид винаги са действали само двамата и дори през ум не им е минавало да си търсят още хора.

Скарлет О’Хара, героинята на Маргарет Мичъл от романа „Отнесени от вихъра“, изобщо не е склонна да се безпокои за каквото и да било, тъй като веруюто й е, че утрешният ден ще й донесе нещо ново.

Тук измамата е двойна. Произнесено от някой немски говорещ австриец като Адолф Хитлер, заглавието на книгата (Myth Conceptions) звучи като Misconceptions (Неверни, неправилни представи), а в най-широкия смисъл на думата неверните представи наистина могат да се разглеждат като главната причина за войните. Докато, разбира се, не си спомним кой е Хитлер.

Хунът Атила (406–453) е наречен Бич Божи не заради своята деликатност и цивилизованост.

Фред „Сони“ (Синчето) Баркър (1902–1935) е един от бандата на „Кървавите Баркър“, занимавала се с отвличания и въоръжени грабежи. Бил убит в престрелка с агенти на ФБР заедно с майка си — Аризона „Ма“ (Мама) Баркър, шеф на бандата, — така че едва ли си е мислел точно за нея. Пък и не е останал жив, за да може да се отдава на подобни лирични спомени.

В „Изгубеният рай“ на Джон Милтън с мисълта, че противникът може и да не дойде, се самозалъгват силите на Доброто, а не въстаналият срещу Бога Луцифер. Той остава непреклонен въпреки първоначалното поражение и не вижда причина войските му да не издържат вечно, след като са устояли един ден.

Кристиан Четвърти (1577–1648), крал на Дания и Норвегия, водил две неуспешни войни срещу Швеция и накрая съсипал страната си, като я вкарал в Трийсетгодишната война — прекрасен пример за неуспешно изградена командна верига, на чийто връх стои некадърен военачалник.

Ако има някой, който да си е играл със силните на деня като с джуджета, това е испанският военен деец и политик Хуан Прим и Пратс (1814–1870). Навремето той помогнал на Изабела Втора да спечели трона, но скоро след това застанал срещу нея и след множество перипетии успял да я свали от власт.

Малко вероятно е точно американският духовник и писател Катън Мадър (1663–1728) да е имал лични впечатления от поведението на изгорените демони.

Дванадесетата глава на трактата „Изкуството да побеждаваш“ от древнокитайския военен мислител Сун Дзъ (400–320 пр.Хр.) е посветена не на упражнения по противопожарна защита, а на петте начина за нападение с огън.

Създаденият от Петер Паул Маузер германски „Маузер“, първоначално не излязъл особено сполучлив, но след като магазинът му бил вграден в приклада и вместимостта му била намалена с три куршума, станал основно оръжие в немската армия.

В книгата си „Принцът“ Николо ди Бернардо Макиавели (1469–1527) разглежда изкуството да се управлява, а то — колкото и да ви се вижда странно — няма нищо общо с идеята всички да бъдат щастливи.

Да, но в мрачноватото творчество на американския поет, писател, критик и алкохолик Едгар Алън По (1809–1849) рядко нещо завършва добре.