Митични представи

ГЛАВА ПЕТА:

— Какво ще правим сега, Аахз?

Щом стражът се отдалечи дотолкова, че да не може да ни чуе, аз се върнах към нормалния си глас и начин на говорене, макар все още да бе необходимо да поддържам физическата си маскировка в същия вид.

— Лесна работа — реагира той. — Ще си опаковаме нещата и действително ще заобиколим отзад. Не го ли чу бе, момче?

— Но какво ще стане с… — Аахз обаче вече си беше плюл на дланите и прибираше малкото вещи, които бяхме разопаковали.

— Младок, не пипай нищо — предупреди ме демонът през рамо. — Не можем да си позволим някой да те види да вършиш ръчна работа. Не е добре за имиджа.

— Онзи рече, че тук има други магьосници! — избрътвих най-накрая.

— Аха. И?

— Ами-и как ще постъпим?

Моят спътник се намръщи.

— Вече ти казах. Ще си опаковаме нещицата и…

— Питам те какво ще правим с другите магьосници?

— Да правим? Нищо няма да правим. Нали знаеш, още не ставаш за дуели.

Той приключи с опаковането и отстъпи крачка назад, за да огледа резултата от своята дейност. Кимна доволно, извърна се и хвърли око над рамото ми.

— Момче, ще предприемеш ли нещо с тази пика?

Проследих погледа му. Да, пиката на стража все така си се рееше във въздуха. Макар и да не мислех за нея, някаква част от ума ми я поддържаше там, докато не решах къде да я дявам. Въпросът беше какво да сторя с това оръжие.

— Слушай, Аахз… — наченах, ала той вече бе потеглил покрай стената.

За момент застинах в колебание. Войникът си беше отишъл, тъй че не можех да му върна имуществото. Да го оставя пък да падне на земята, ми се виждаше някак си слабо въздействащо.

Понеже не успях да се сетя за нищо, което да има подходящия драматичен оттенък, кандисах да отложа решението си. Засега оставих пиката да се носи край мен, докато бързах след люспестия, като първом я издигнах на по-високо, та да не застрашава Глийп и Батъркъп.

— Ти очакваше ли тук да заварим и други магьосници? — попитах моя ментор, щом се изравних с него.

— Не — призна Аахз. — Разбира се, съществуваше подобна възможност, но не я прецених като твърде вероятна. Все пак това не е чак толкоз изненадващо. Такава работица няма как да не измъкне конкуренцията от убежищата й. Чактисваш ли?

Той не изглеждаше особено разтревожен, така че се опитах да приема новото развитие на нещата в крачка.

— Добре — спокойно заявих аз. — Туй как променя нашите планове?

— Не ги променя. Просто си свърши работата, както съм ти показвал, и всичко ще се нареди идеално.

— Ами ако онези там магьосници…

Изведнъж Аахз спря и насочи пръст към мен.

— Виж какво, момче — започна сериозно той, — това, дето не преставам да ти обяснявам, че имаш още много хляб да изядеш, докато се изпечеш в занаята, не значи, че за нищо не те бива! Ако не мислех, че си достатъчно добър да получиш мястото, нямаше да те подтиквам да идеш на въпросното събеседване.

— Наистина ли, сър?

Той се обърна и пак тръгна.

— Чисто и просто се подсети, че сред различните измерения Буна4 не е известна с магьосниците си. Не си майстор, но пък майсторите поначало са рядкост. Бас държа, че в сравнение с конкуренцията ще изглеждаш същински експерт.

Това звучеше логично. Демонът винаги бе изразявал пределно ясно ниското си мнение за Буна и за бунаците, които я населяваха, включая и мен. Тази последна мисъл ме накара да драпам за малко повече подкрепа.

— Ей, Аахз?

— Да, Скийв?

— Как оценяваш шансовете ми, ама честно?

Преди да отговори, имаше миг на мълчание.

— Момче, нали знаеш как вечно се оплакваш, че съм ти бил подривал увереността?

— Да?

— Е, за наше добро не се натискай прекалено много да чуеш честната ми оценка.

Не се натиснах.

Оказа се, че минаването през задната врата не е никакъв проблем… най-вече защото нямаше такава! За моя собствена изненада и за възмущение на Аахз стената не обграждаше напълно двореца. Доколкото можех да видя, завършена бе само предната й част. Двете странични се изграждаха в момента; онази в дъното направо не съществуваше. Тук съм длъжен да поясня един факт. Моето изявление, че страничните зидове се оформяха в момента, беше предположение, основаващо се върху наличието на строителна скеля в края на стената, а не защото бях забелязал, че нещо се върши. Ако изобщо се предприемаше някаква работа, то бе достатъчно внимателно, та да не обезпокои прорасналите през скелята пищни буренаци.

Започнах да изпитвам дълбоки съмнения към кралството, с което се канех да се съюзя.

Трудно бе да се разбере, дали царедворците са били свикани в градина, или това беше двор, загубил битката с плевелите и храсталаците, избуяли на празното място, където би трябвало да бъде задната стена. (Тъй като бях израснал във ферма, основното ми образование в областта на растенията гласеше, че ако нещо не става за ядене и не вирее в правилни редички, е бурен.)

Сякаш в отговор на моите мисли Батъркъп си напълни устата с най-близката шарена туфа и ентусиазирано започна да дъвче. Глийп подуши същия храст и извърна нос от него.

Всичко това забелязах някак си между другото. Основната част от вниманието ми бе съсредоточена върху самия двор.

До стената на двореца съзрях малък открит павилион, подслонил нечия седнала фигура — вероятно краля. Близо до него отляво и отдясно стояха двамина мъже. Тълпата, доколкото я имаше, бе разделена на две групички. Първата беше застанала донякъде в подредена линия по едната страна на градината. Предположих, че това е опашката… или по-скоро се надявах, че е опашката, понеже се присъединихме тъкмо към нея. Втората група пъстрееше като дезорганизирана маса на оттатъшния край на терена и гледаше какво става. Дали бяха отхвърлени кандидати или просто любопитни кибици, не знаех.

Изведнъж погледът ми попадна върху някаква млада двойка в групата на наблюдаващите. Не бях очаквал да срещна тук каквито и да било познати лица, обаче тези двамата ги бях виждал и преди. И не само че ги бях виждал, ами демонът и аз по едно време ги персонифицирахме — в скверна игричка на отгатване, която приключи с това, че нас ни обесиха.

— Аахз! — прошепнах напрегнато. — Забелязваш ли ония двамката там?

— Не — отряза безцеремонно той, без дори да обърне глава да погледне.

— Но те са същите, които…

— Забрави ги — настоя моят ментор. — Гледай съдиите. Тях трябва да впечатлим.

Трябваше да призная, че в подобна препоръка имаше известен смисъл. Неохотно насочих вниманието си към фигурите в павилиона.

Кралят бе изненадващо млад — може би по средата на двадесетте си години. Неговата коса падаше на несресани къдрици до раменете, което в съчетание с нежното му телосложение го правеше почти женствен на вид. Ако се съдеше по позата му, или събеседването продължаваше от доста време, или монархът бе усвоил изкуството да изглежда съвършено отегчен.

Мъжът от лявата страна се приведе, настойчиво пошушна нещо в ухото на владетеля и в отговор беше удостоен с леко кимване.

Той бе съвсем малко по-възрастен от краля, ала вече забележимо оплешивял. Носеше туника и плащ с убит цвят и строга кройка. Макар позата му да бе отпусната, а държането — кротко, в очите му имаше зорък блясък, който ми напомняше за трескава видра.

Ето че фигурата отдясно на Родрик Пети също се размърда и привлече вниманието ми натам. Останах с беглото впечатление за масивна вълнеста камара, но после стреснато осъзнах, че виждам човек. Беше висок и широк, главата му — увенчана с дебели, черни невчесани къдри, а лицето — почти скрито под неподрязваната брада и мустаци. В съчетание с тежкия кожен плащ това му придаваше животински вид, обясняващ първото ми наблюдение. Той каза две-три думи на монарха, сетне пак кръстоса ръцете си с жеста на мъж, взел окончателно решение, и измери кръвнишки другия съветник. По време на неговото слово плащът му се разтвори за малко, като ми даде възможност да мерна една блестяща ризница плюс масивна двуостра брадва, окачена за колана на кръста му. Явно беше добре да не се изпречваш на пътя му. Плешивият, изглежда, не се впечатли и отвърна на зверския поглед на съперника си с достоен негов еш.

Усетих остро сръгване в ребрата.

— Туй видя ли го? — бързо прошепна моят ментор.

— Кое по-точно?

— Съветниците на краля. Генерал и канцлер, освен ако съм сбъркал. Забеляза ли златния медальон на военачалника?

— Забелязах му брадвата! — промълвих в отговор.

Светлината в двора внезапно намаля.

Погледнах нагоре и открих, че над главите ни се събират купища облаци, закриващи слънцето.

— Контролиране на времето — промърмори Аахз полу на себе си. — Не е зле.

И наистина старецът с червения плащ, който в момента стоеше пред трона, размаха енергично ръце и подхвърли във въздуха валмо от виолетов прах, след което започна леко да ръми.

Духът ми падна едновременно с първите капки. Представянето ми може и да бе ръководено от первски демон, ала моето магическо изкуство не беше нито тъй мощно, нито толкова впечатляващо.

— Аахз… — пошепнах с умоляващ тон.

Вместо да ми отвърне, той ми махна да мълча и впи очи в павилиона.

Като проследих погледа му, видях, че генералът настойчиво говори на краля. Онзи го слуша известно време, а после разклати глава и каза нещо на магьосника.

Каквото и да бе, то явно не се хареса на кандидата за дворцова служба. Изправи се високомерно и се обърна да си тръгне, но само за да бъде повикан обратно от монарха. Родрик Пети посочи облаците, рече още няколко думи, след това се облегна назад. Магът се поколеба, сетне сви рамене и отново започна да жестикулира и да напява.

— Отхвърли го — самодоволно заключи Аахз.

— Хм, тогава какво прави?

— Разкарва дъжда за следващото действие — осведоми ме люспестият наставник.

И действително: ръмежът престана, а облаците взеха да се разпръскват за голямо облекчение на публиката, която (в контраст с краля) не разполагаше с павилион, който да я защити от бурята. Тази нова демонстрация на вълшебническа мощ не подпомогна Бог знае колко поспадналата ми увереност.

— Аахз! — въздъхнах. — Той е по-добър магьосник от мен.

— Аха — кимна демонът. — И?

— Ами щом него го отхвърлиха, аз нямам никакъв шанс!

— Може би да, може би не — долетя умислен отговор. — Доколкото разбирам, те търсят нещо специфично. Пък кой ги знай? Току-виж това си ти. Спомни си какво ти казах — че благите работи невинаги се падат на най-изкусните. Всъщност обикновено става тъкмо обратното.

— Да, бе — рекох аз, опитвайки се да звуча оптимистично. — Може и да извадя късмет.

— Ще ти трябва нещо повече от късмет — поправи ме Аахз. — Я си признай сега: к’во научи, докато наблюдаваше съветниците на краля?

— Те не се харесват един друг — забелязах незабавно.

— Точно така! — спътникът ми изглеждаше изненадан и доволен. — За момента това означава, че ти вероятно няма да се понравиш и на двамата. Ще трябва да се докараш на единия от тях… или, още по-добре, да обидиш някого по избор. Туй, разбира се, ще привлече другия на твоя страна по-бързо от всичко останало. Е, казвай, кой би желал да бъде на твоя страна?

Този въпрос беше по-лесен от първия.

— Генералът — обявих твърдо.

— Грешка! Искаш канцлера.

— Ами, канцлера! — възкликнах аз, като избълвах думите по-високо, отколкото възнамерявах. — Ти видя ли колко е голяма брадвата, която носи генералът?

— Ъхъ. А ти чу ли какво се случи с оня образ, дето го прослушаха, преди да дойде редът на стария Червен плащ?

Затворих очи и удържах първата си остра забележка.

— Сър — започнах предпазливо, — помниш ли кой съм аз? Аз съм Скийв. Същият, който не може да чува шепот от цяла миля разстояние.

Както обикновено, демонът не обърна внимание на моя сарказъм.

— Споменатият чешит дори не получи шанс да си покаже номера — уведоми ме той. — Канцлерът хвърли едно око на тълпата, дето онзи водеше със себе си, и го попита от колко души му е свитата. „От осем“, рече кандидатът за слава. „Прекалено много са!“, заяви началството и бедния глупак го освободиха незабавно.

— Е, и? — погледнах го право в очите.

— Е, и! Човекът, който следи връзките на кесията, е тъкмо канцлерът. И още по-важното в случая: той има повече влияние от генерала. Я виж тези тъпи стени. Мислиш ли, че един военен щеше да ги остави полузавършени, ако разполага с последната дума? Някой е решил, че за изграждането им са похарчени извънредно много пари, и проектът е бил отменен или отсрочен. Обзалагам се, че този някой е бил господин канцлерът.

— Може би са им свършили камъните — предположих аз.

— Стига бре, момче. От туй, което наблюдавахме, откак пресякохме границата, основната реколта на това кралство са камъните.

— Обаче генералът…

Докато говорех, отново хвърлих поглед към военачалника. За моя изненада и силен неуют той се бе втренчил право в мен. Не беше дружелюбно втренчване.

Поколебах се за момент, надявайки се, че греша. Уви, не грешах. Взорът на генерала не се отмести, а и изражението му не се смекчи. Ако изобщо имаше някаква промяна, то стана още по-грозно.

— Аахз — просъсках безнадеждно, неспособен да откъсна очите си от суровия едър войн.

Сега крал Родрик и канцлерът също ме зяпнаха, тъй като генералското любопитство бе привлякло вниманието им.

— Ех, младок! — простена Аахз току до ухото ми. — Смятах, че съм ти казал да направиш нещо с тази пика!

Пиката! Съвсем я бях забравил!

Отлепих очи от кръвнишкия поглед на командира и се озърнах зад себе си колкото мога по-небрежно.

Батъркъп и Глийп все още търпеливо стояха зад нас, а над тях кротко се рееше оръжието на стража. Мисля, че донякъде се забелязваше.

— Хей, ти!

Обърнах се към павилиона, откъдето идваше крясъкът. Генералът беше прекрачил напред и бе насочил масивния си пръст към мен.

— Да, ти! — ревна гороломно той, когато погледите ни пак се срещнаха. — Откъде взе тая пика? Тя принадлежи на стражите на двореца.

— Момче, струва ми се, че ей сега ще е и твоето събеседване — промърмори демонът. — Покажи какво можеш и ги просни бездиханни.

— Ама… — запротестирах аз.

— Това е по-добре, отколкото да стоим на опашка!

С тези думи Аахз направи една дълга мързелива крачка назад. Ефектът беше същият, сякаш моя милост отиде напред — нещо, което определено не бях сторил. Но тъй като вниманието на целия двор изведнъж се бе съсредоточило върху ми, нямах друг избор, освен да предприема решителната стъпка.