Митични представи

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА:

На другия ден бяхме все тъй умислени.

Противниците ни определено имаха нещо наум, само дето не можехме да разберем какво точно. През нощта Танда и Брокхърст излязоха на разузнаване и донесоха озадачаващи новини. Имперските войници докарали някакво солидно оборудване, но то било скрито в огромен сандък. Единственото, за което нашите съгледвачи бяха сигурни, беше, че каквото и да е тайното оръжие, то е голямо и тежко.

Гюс предложи да прелети над сандъка, за да надникне набързо вътре, ала ние отхвърлихме идеята. Доколкото обектът бе обграден непрекъснато от множество бойци, нямаше никакъв начин гаргойлът да изпълни незабелязан мисията си. Дори и да използваше листа-невидимка, армията се простираше толкова надалеч, че все някой щеше да го види. Досега бяхме успели да опазим в тайна присъствието на Гюс в своите редици и предпочитахме това да си остане така. Ако ще и да го маскирахме като Аахз или мен, пак щяхме да се издадем, че член от групата ни е способен да лети. Както изтъкна первектът, очертаваше се тази кампания да бъде доста грубиянска и без да предупреждаваме противника какъв е пълният обхват на нашите възможности.

Всичко това беше тактически издържано и неоспоримо логично. И въпреки туй, докато двамата с Аахз стояхме в очакване Антонио да изиграе отварящия си гамбит, то съвсем не ме успокояваше.

— Отпусни се, момче — каза под сурдинка Аахз. — Изглеждаш нервен.

— Ами нервен съм — отсякох в отговор. — Висим тук и чакаме да се бием, а пък не знаем кой или какво ще ни излезе насреща. Надявам се да ми простиш, ако подобна ситуация ме поизправя на нокти.

Напълно съзнавах, че съм ненужно рязък със своя ментор. Аякс и Гюс бяха застанали наблизо; Брокхърст и Танда наблюдаваха за евентуални нови ходове. Единственият член на отбора, на когото тая сутрин не разчитахме, беше гремлинът, ала аз смятах, че не е най-разумното да привлека вниманието на Аахз върху този факт. Предположих, че нашият вечно изплъзващ се приятел е изчезнал нейде заедно с Глийп, тъй като моят любимец също отсъстваше.

Всичко, което можеше да се стори предварително, бе сторено. При все това не се чувствах спокоен.

— Я го погледни от тая страна, момче — изпробва се още веднъж демонът. — Ако не друго, поне знаем срещу какво не сме изправени.

Онова, срещу което не бяхме изправени, бяха войниците. Макар наблизо да се бяха скупчили много от тях, като че ли никой не полагаше каквито и да било усилия да ги организира или въоръжи за битка. С приближаването на уречения час ставаше все по-очевидно, че в задаващата се крамола те ще бъдат само зрители.

— Май бих предпочел да се разправям с войниците — кисело подметнах аз.

— Горе главата, Скийв — сопна се Аахз и ме побутна с лакът. — Каквото е писано да се случи, ей сега ще стане.

Разбрах какво има предвид и това ме обезпокои отново. Време да поразмишлявам над него обаче нямаше. Антонио току-що се бе появил.

Той излезе иззад единия ъгъл на гигантския сандък, дълбоко потънал в разговор с някакъв подозрителен на вид човек с плащ и качулка. Хвърли поглед към нас, усмихна се и весело ни махна.

Ние не му махнахме.

— Момче, тая работа не ми харесва — изръмжа Аахз.

И на мен не ми харесваше, но освен да чакаме, нямахме какво друго да сторим. Антонио приключи разговора си с непознатия мъж, отстъпи заднишком и скръсти ръце на гърдите си. Онзи отпъди с длан някои от войниците кибици настрани, сетне сам направи крачка назад. Изпъна се в цял ръст и започна да ръкомаха насам-натам по твърде озадачаващ начин. Тогава вятърът донесе звука до ушите ми и аз разбрах, че непознатият напява.

— Аахз! — ахнах. — Те си имат собствен магьосник.

— Знам — ухили ми се в отговор Аахз. — Ала от това, което мога да чуя, той ги будалка по същия начин, както ти будалкаше двора в Посилтум. Вероятно не притежава повече магически сили от мен.

Моят ментор още не бе довършил забележката си, когато обърнатата към нас стена на огромния сандък бавно се сниши към земята. От вътрешността на масивния контейнер се показа един дракон.

Сандъкът беше голям — да речем, повече от тридесет стъпки дълъг и двайсет висок, — но като се съди по вида на дракона, вътре той нямаше къде да се извърне.

Беше голям! Искам да кажа, наистина голям!

Вижте какво, аз никога не съм се заблуждавал относно ръста на Глийп. Макар и с десетстъпковата си дължина да ни се струваше едричък тук, на Буна, на Дева бях наблюдавал екземпляри, които го правеха да изглежда малък. В сравнение със звяра обаче, който в момента изникна срещу нас, всички останали бяха направо джуджета.

Беше шанжанирано синкаво-зелен по цялото си телосложение и далеч по-змиеподобен, отколкото драконите, дето бях виждал дотогава. Имаше масивни прилепови криле — тях ги протягаше и свиваше, докато с мъка се изплъзваше от ограничаващия го сандък. От очните му падини излизаше сребрист блясък, който би го уподобил на машина, ако не бяха плавно преливащите движения на мощните му крайници.

За момент бях почти изцяло завладян от прекрасното зрелище, което представляваше, докато се измъкваше на бойното поле. После драконът отметна глава назад, изрева и всичкото ми възхищение се сви, застивайки като ледена топка вътре в мен.

Огромната морда се заизвръща и най-накрая очите й се спряха право върху нас. Сетне той закрачи напред.

— Време е за по-добрата част от мъжеството, момче — пошепна Аахз и ме подръпна за ръкава. — Дай да се измитаме оттук.

— Чакай малко, сър! — изстрелях в отговор. — Забелязваш ли онуй? Какво държи пазачът?

Окото ми бе доловило златист отблясък под слънчевата светлина. Стражът на дракона стискаше в юмрука си един златен медальон, с който принуждаваше звяра да върви напреде.

— Аха! — отвърна Аахз. — И?

— Виждал съм такъв амулет и по-рано! — обясних развълнувано. — С него той влияе върху животното!

Деволът продавач от шарения павилион, откъдето се сдобих с Глийп, носеше подобен медальон. Използваше го да контролира драконите… По-точно още непривързалите се към някого дракони. Привързалите се особи могат да бъдат контролирани от техния собственик без чужда помощ. А пък капризната твар се привързва към теб, когато я нахраниш. По този начин аз се „обогатих“ с Глийп. Нахраних го или нещо такова. Всъщност той сам си отхапа бая голямо парче от ръкава ми.

— Добре де, момче, не стой просто така — ревна Аахз, като прекъсна моя унес. — Вземи го!

Пресегнах се с ума си и докопах медальона. Стражът усети, че той понечи да отлети, и го стисна по-здраво, борейки се с мен за своето притежание.

— Аахз… Не мога да го взема — извиках. — Не го пуска.

— Тогава си плюй на петите, момче — нареди ми менторът. — Кажи на Аякс да очука тоя пазач. А още по-добре кажи на Гюс да стои нащрек заедно с Бърфърт за всеки случай. Аз ще се опитам да заглавичкам дракона.

Една картина проблесна в мозъка ми. Видях отстрани как аз, Скийв, дворцовият магьосник, офейквам на безопасно място, докато Аахз се изправя самичък срещу звяра. Сякаш нещо в главата ми присмехулно ми се озъби.

— Ти отивай! — озъбих се на люспестия.

— Момко, ти да не си…

— Това е моята война и моята работа — викнах му. — Сега се махай.

С тези думи се обърнах да застана лице в лице с наближаващия дракон, без да зная и да се интересувам дали Аахз е последвал нареждането ми. Аз бях Скийв!

Но това беше един ужасно голям звяр! Отново си пробвах късмета с медальона, като едва не вдигнах пазача във въздуха, ала той здраво стискаше своя амулет, крещейки същевременно заповеди на дракона.

Хвърлих нервен поглед към страховитото чудовище, което се носеше срещу мен. Ако се опитам да левитирам от пътя му, то може просто…

— Внимавай, момче — дойде гласът на Аахз току зад гърба ми.

Успях да се извърна наполовина, когато нещо профуча съвсем наблизо и се намърда между мене и приближаващата заплаха.

Беше Глийп!

— Хей, Глийп! — избучах аз. — Бягай назад!

Моят любимец не ми отдели никакво внимание. Застрашаваха господаря му и той смяташе да вземе участие в тази работа, независимо от това какво му нареждах.

Глийп вече не беше послушният игрив компаньон. Настани се пред чудовището, сниши морда до земята и яростно засъска, при което от устата му изскочи дълъг шест стъпки език от пламък.

Ефектът върху големия дракон беше изумителен. Той се наклони и спря, приседна на задника си и любопитно сведе глава към минидракона, който му бе препречил пътя.

Глийп обаче не се задоволи с това, че е възпрял своя противник. Без да обръща внимание на факта, че другият звяр беше над четири пъти по-едър от него, той започна да напредва непоколебимо, оспорвайки правото на съперника си върху бойното поле.

Грамадният дракон примига на парцали, сетне хвърли поглед към пазача си. После пак зяпна надолу към Глийп и заиздърпва глава назад, докато дългият му врат не оформи огромна въпросителна.

Глийп продължаваше да напредва.

Не можех да проумея ситуацията. Дори и чудовището да не умееше да пуска огън (което беше съмнително), бе съвсем очевидно, че то има чисто физическата сила да смачка моя любимец с минимални усилия. И все пак то не правеше нищо, а само се оглеждаше отчаяно наоколо, сякаш бе напълно объркано.

Наблюдавах картината, омагьосан от ужас. Това не би могло да трае дълго. Ако не друго, Глийп вече бе твърде близо до гиганта, за да бъде игнориран. Всеки миг страшилището трябваше да реагира.

Най-накрая, след като погледна за последен път към беснеещия си пазач, големият дракон наистина реагира. С тежка въздишка една от ноктестите му предни лапи се стрелна хоризонтално със замах, който би издънил някоя сграда. Лапата удари Глийп отстрани по черепа и го просна върху земята.

Любимецът ми обаче беше боек и с мъка се изправи на крака, тръскайки глава, като че да я проясни. Преди обаче да успее да поднови агресивната си поза, гигантският звяр протегна врата си надолу, докато мордите им се озоваха една до друга, и започна да мърмори и ръмжи в ухото на Глийп. Моят дракон наклони чело, сякаш го слушаше, сетне „изуууфка“ в отговор.

Настъпи напрегната пауза.

Докато изумените човеци и нечовеци наблюдаваха, двата звяра разговаряха в центъра на бойното поле, прекъсвайки от време на време мърморенето си със струйки дим.

Опитах да се примъкна напред, за да разбера по-добре какво става, обаче големият дракон обърна зло око към мен и пусна струя пламък, която ме задържа на почтително разстояние. Не мислете, че се боях; изглежда, Глийп напълно държеше положението в ръце. Или в нокти, както вероятно бе в случая. Е, винаги бях казвал на Аахз, че моят любимец е много нокталантлив дракон.

Най-накрая гигантът се поизправи, извърна се и величествено напусна полето, без дори да погледне назад, вдигнал внушително високо глава. По тялото му играеха синьо-зелени искри.

И така, без да обръща внимание на гневните викове на войниците, той се върна до сандъка си и се отпусна върху задник, като даде гръб към всичко ставащо наоколо.

Яростта на пазача бе надмината единствено от яростта на Антонио. Той му крещеше с виолетово лице и трескави жестове, докато най-после оня изхлузи контролиращия дракона медальон от врата си, подаде го на офицера и си тръгна. Антонио примигна няколко пъти срещу амулета, сетне го запокити на земята и закрачи след пазача.

На мен друго не ми и трябваше. Като се пресегнах с ума си, бързо накарах златния медальон да долети в шепата ми.

— Аахз… — започнах.

— Не мога да повярвам — промълви моят ментор сам на себе си. — С очите си го видях, но все още не мога да повярвам.

— Глийп!

Любимецът ми пристигна тичешком до мен, напълно разбираемо доволен от собствената си персона.

— Здрасти, приятел! — викнах аз, без да обръщам внимание на неговия дъх, и обгърнах с ръце врата му, за да го прегърна. — Впрочем какво стана там?

— Глийп! — уклончиво отвърна моят звяр и внимателно заизучава един облак.

Ако бях очаквал някакъв отговор, стана ясно, че няма да го получа.

— Все още не мога да повярвам — повтори Аахз.

— Виж, господине — казах му аз и вдигнах медальона нависоко. — Сега няма защо повече да се безпокоим за този или за който и да било друг дракон. Вече сме на печалба!

— На печалба сме — смръщи се первектът. — Само че ще ми направиш ли малка услуга, а, момче?

— Каква услуга, Аахз? — попитах.

— Ако този или пък някой друг дракон се заблуди и се вмъкне в нашия лагер, не го храни! Вече си имаме един и това е всичко, което моите нерви могат да издържат. Става ли?

— Разбира се, Аахз — усмихнах се.

— Глийп! — каза зеленият ми любимец и се потърка в мен за още погалване.

И си го получи.