Митични представи

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА:

Върховният командващ се казваше Големия Юлий и бе съвършено различен от това, което бях очаквал.

Най-напред, когато поиска военен съвет, сам дойде при нас. Придружаван от пълния състав на офицерския си антураж, той извървя целия път през ливадата, за да спре току пред първите дървета. Невъоръжен. Нещо повече, всичките му офицери — вероятно по негово настояване — също не носеха оръжия.

Видя ми се напълно лишен от арогантността, която така преобладаваше у другите военачалници, с които си бяхме имали работа. После ни покани в обширната нова палатка — бе я издигнал насред ливадата специално за срещата. Като го представях на членовете на моята войска, забелязах, че се отнася с голямо уважение към тях и изглеждаше истински доволен да се запознае с всекиго от екипа, дори и с Глийп.

На тази среща участвахме с целия си отбор. Бяхме преценили, че ако някога трябва да покажем нашите максимални сили, сега е моментът.

В изненадващ пристъп на щедрост Аахз отвори виното и сервира пиене на всички присъстващи. Малко го заподозрях. Первектът не би се отказал да сипе нещо в питието, за да спечели една битка. Но когато улових погледа му и повдигнах вежда, ми отвърна с леко завъртане на главата. Явно тоя рунд го играеше честно.

Сетне се заехме с работа.

Големия Юлий ни изслуша с внимание и възхита. Щом приключихме, той въздъхна и помръдна рамене.

— Съжалявам — рече, — ама не мога да го сторя. Ние просто трябва да напредваме, не разбирате ли? Армиите са за това!

— А не можете ли известно време да напредвате в друга посока? — запитах с надежда.

— Ох-леле! — възкликна командващият, като протегна ръце в защитен жест. — Какво си мислите, че имам тук, гении ли? Туй са войници. Движат се по права линия, ако схващате какво ви говоря.

— Е, налага ли се да се движат толкоз енергично? — промърмори Аахз. — Не оставят много нещо зад себе си.

— Как да ви кажа? — поклати глава Големия Юлий. — Те са добри момчета. Вършат си работата. Понякога малко се увличат… както Звяра.

Бях се надявал да избегнем темата за този тип, но след като се отвори дума, реших да цепя направо.

— Слушай… ъ-ъ… Юлий — наченах.

— Големи Юлий! — изръмжа един от офицерите с крайчеца на устата си.

— Да, Големи Юлий! — поправих се набързо. — Става въпрос за Звяра. Ъ-ъ-ъ… той беше… така де… аз исках…

— Изобщо не го споменавай — махна с ръка военачалникът. — Желаеш ли да чуеш истината? Ти ми направи услуга.

— Тъй ли? — примигнах.

— Звяра беше започнал малко да ме ядосва, разбираш ли? — командващият сбърчи нос. — Взе да става твърде амбициозен.

— В такъв случай… — усмихнах се.

— И все пак… — продължи Юлий — това е лош начин да си отидеш. Насечен на парчета от собствените ти хора. Не бих искал да ми се случи на мен.

— Да беше го дал да го излапат драконите — безцеремонно издрънка Аахз.

— Кого, Звяра ли? — намръщи се имперското началство. — Да го излапат драконите? Защо?

— Защото тогава и той би могъл малко да се ядоса!

Явно се предполагаше, че това е смешно, тъй като Аахз внезапно избухна в кикот, както често правеше при своите шеги. От яд Танда завъртя очи.

Големия Юлий изглеждаше леко озадачен. Хвърли ми един поглед и аз вдигнах рамене да покажа, че също не схващам за какво става дума.

— Той е чудноват — заяви Юлий и мушна обвиняващо пръст към первекта. — Защо такова свястно момче като теб се мотае със странни хора? А?

— Война е — казах извинително. — Нали знаеш оня лаф какви странни люде можеш да откриеш сутрин рано в леглото си?

— Ти май доста добре се уреждаш в туй отношение? — намигна военачалникът и сетне се облещи похотливо към Танда.

— Шефе, искаш ли да го очистя? — попита Брокхърст, като заканително пристъпи напред.

— Видя ли! — избухна Големия Юлий. — Ето кое имах предвид. Това изобщо не е начин да изучиш военния занаят. Гледай сега, господине. Защо не ми дадеш да те настаня на работа, а? Какво ще кажеш?

— А по каква таблица плащате? — полюбопитства Аахз.

— Аахз! — намръщих се аз и после се извърнах към събеседника си. — Съжалявам, но ние вече си имаме работа… да защитаваме Посилтум. Оценявам предложението ти, обаче не искам да оставям недовършена задача.

— Аз какво ви разправях? — кимна Юлий към своите офицери. — Всичкият добър материал се оказва ангажиран. Вие защо не можете да ми доведете такива новобранци?

Тези думи бяха много ласкателни, но моя милост упорито се придържаше към целта на нашата среща.

— М-м-м… Юл… исках да кажа, Големи Юлий — продължих, — става въпрос за отбраната на Посилтум. Не бихте ли могли да си намерите някъде друго кралство за атакуване? На нас наистина не ни се ще да се бием с вас.

— На вас не ви се щяло да се биете? — взриви се саркастично командирът. — Вие си мислите, че на мен ми се ще да се бия? Мислите си, че ми харесва да правя това, за да си вадя хляба? Мислите си, че на моите момчета им е приятно през цялото време да убиват и да завоюват?

— Ами… — започнах тактично аз.

Юлий обаче не слушаше. Скочи от своето място и закрачи напред-назад, жестикулирайки яростно, та да подчертае думите си.

— Кои са тия тупани, дето искат да се бият? — запита той риторично. — Аз да ви изглеждам откачен? Нашите момчета да ви изглеждат откачени? Всички смятат, че имаме някаква шантава идея, която ни кара да продължаваме. Въобразяват си, че на света не ни трябва нищо друго, освен да маршируваме в потни брони и да си заточваме мечовете върху шлемовете на разни хора. И ти така си мислиш, нали? А? Не е ли тъй?

Това последното ми го изкрещя право в очите. Но на мен вече ми беше писнало да ми крещят.

— Да! — ревнах вбесен. — Точно туй си мисля!

— Ами — намръщи се Юлий — бъркаш, понеже…

— Мисля си това, защото ако не ти беше приятно да го правиш, нямаше да го правиш! — продължих, като също станах на крака.

— Просто ей тъй! — извика язвително командващият. — Просто спираме и се разотиваме.

Той се извърна към своите офицери:

— Скийв смята, че е лесно! Чувате ли го? Всеки от вас, който не желае да се бие, просто да престане. А? Просто ей така.

Откъм хората му се понесе дружно ниско хихикане. Въпреки по-раншното ми гневно избухване открих, че започнах да му вярвам. Колкото и невероятно да изглеждаше, на Големия Юлий и на неговите люде не им харесваше да бъдат войници!

— Съмняваш ли се, че ако можехме, нямаше да приключим с това? — отново ми заговори той. — Бас държа, че в цялата ми армия няма нито един човек, който не би си отишъл, стига да бе сигурен, че може да се отърве безнаказано.

От редиците на офицерите му отново се разнесе одобрително мърморене.

— Нищо не разбирам — казах аз, като поклатих глава. — Щом вие не искате да се бием и ние не искаме да се бием, какво правим тук?

— Ти някога чувал ли си за лихвари акули? — запита Юлий. — Знаеш ли нещичко за организираната престъпност?

— Организирана престъпност? — примигах на парцали.

— Това е нещо като държавно управление, господине — подсказа ми Аахз. — Само че е по-ефективно.

— По-добре приеми, че е „по-ефективно“ — кимна военачалникът. — Ето какво правим тука! Аз и момчетата имаме такъв списък от комарджийски дългове, че няма да повярваш. И един вид си ги отработваме, като им заплащаме в земя, разбираш ли ме?

— Ти още не си ми отговорил на въпроса — настоях. — Защо просто не приключите?

— Да приключим? — Юлий изглеждаше действително изумен. — Скийв, ти май се шегуваш. Ако напусна, преди да съм се издължил, те ще ми счупят крака. Туй ясно ли ти е?

Вълчата му усмивка не оставяше никакво съмнение, че съответните главорези биха направили нещо далеч по-фатално и по-болезнено, отколкото само да му счупят някой крак.

— Същото е и с момчетата тук. Така ли е, момчета? — и той махна с ръка към офицерите си.

В отговор на жеста му последва енергично кимване.

— Би трябвало да видиш какъв тип използват да им събира парите. Ти, момко, може и да си добър магьосник там, откъдето идваш. Но това — и командирът целият потрепери, — повярвай ми, не ти трябва да го виждаш.

Знаейки колко корав е Големия Юлий, му повярвах.

А той ми отправи една топла усмивка и обви с ръка раменете ми.

— Ето защо ще бъда наистина съкрушен да те убия. Схващаш ли?

— Ами — започнах аз — ти няма защо… ДА МЕ УБИЕШ?

— Точно така — живо кимна Юлий. — Бях сигурен, че ще ме разбереш. Работата си е работа, дори когато ти е адски неприятно да я вършиш.

— Уау! — прекъсна ни Аахз, държейки едната си опъната длан върху другата под формата на неправилно Т.

— Задръж малко! Нещо да изпускаш предвид, Шмули?

— Казва се „Големи Юлий“ — смъмри го някой от стражите.

— Не ми пука, та ако ще да се нарича и Великденско агне! — озъби му се моят ментор. — Въпреки това той изпуска нещо.

— И какво? — запита командващият.

— Нас — прокашля се Аахз, сетне посочи нашия отбор. — Като оставим настрани дребната подробност, че Скийв е магьосник и не е толкова лесно да бъде убит, той има приятели. Ти какво си мислиш, че ще правим, докато се опитваш да унищожиш водача ни?

Целият отбор пристъпи леко напред. Никой не се усмихваше, даже и Гюс. Макар да ми бяха другари, които познавах и обичах, признавам, че действително изглеждаха много жестоки. Изведнъж се почувствах твърде щастлив, че са на моя страна.

От друга страна, Големия Юлий не се впечатли.

— Няма спор — произнесе. — Лично аз очаквам да умрете заедно с вашия водач. Е, освен ако сте наистина добри в бягането.

— От какво да бягаме? — изръмжа Гюс. — Продължавам да мисля, че ти нещо не си доогледал. По мои сметки ние разполагаме с числено превъзходство. Дори и да бяхте въоръжени…

Върховният командващ го прекъсна със смях. Спокоен, уверен смях, към който никой друг не се присъедини. После смехът му секна и той се приведе напред, яростно намръщен.

— Смятам да го кажа само веднъж, така че всички вие слушайте внимателно. Големия Юлий не е стигнал на мястото, където е днес, като е пропускал да види нещо. Въобразявате си, че имате числено превъзходство? Може би ще е по-разумно да преброите отново.

Без да отмества поглед от нас, той направи късо, рязко движение с десницата си. При сигнала един от стражите му дръпна някакво въженце и стените на палатката паднаха на земята.

Отвън стояха войници. Те не бяха там, когато влязохме вътре, но сега ги имаше. Леле, какви момчета бяха! Ред след ред заобикаляха отвсякъде голямата палатка, като най-близките бяха просто на една ръка разстояние. Предните три реда се състояха от стрелци с поставени стрели и опънати тетива, прицелили се в нашия отбор.

С внезапна студена яснота осъзнах, че ей сега ще се мре. Цялата среща се оказа капан, и то добър. Достатъчно добър, та всички ние да умрем само ако пошавнем. Дори не можех да се залъгвам, че съм в състояние да спра толкова много стрели, пуснат ли ги наведнъж. Гюс може би щеше да оцелее след залпа, а пък останалите да скочат навреме в друго измерение и да се спасят, но аз се намирах прекалено далеч от Аахз и И-скачача, за да избягам.

— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех, че военните съвети се изключват от бойните действия — рекох предпазливо.

— А също така не съм стигнал на мястото, където съм днес, с честна игра — помръдна рамене Големия Юлий.

— Знаеш ли к’во — провлече думите си Аахз, — за човек, който не желае да се бие, ти водиш твърде мръсна война.

— Какво мога да кажа? — запита имперският военачалник и безпомощно разпери ръце. — Това си е работа. Повярвайте ми, ако съществуваше някакъв друг начин, щях да го използвам. Но положението е такова, че…

Гласът му заглъхна и той започна да повдига своята десница. С ужас разбрах, че когато тя се спусне надолу, ще се спусне и завесата.

— Колко време имаме, за да намерим друг начин? — озърнах се отчаяно.

— Никакво — въздъхна Големия Юлий.

— И НЕ НИ И ТРЯБВА! — ревна гръмогласно Аахз с изненадващо ликуване.

Всички очи се извърнаха към него, включително и моите. Беше се ухилил широко и се вслушваше в онова, което гремлинът му шепнеше на ухото.

— Това пък какво означава? — повелително запита върховният командваш, бърчейки нос. — И откъде се появи туй малко синьо приятелче? А?

Той впи поглед в заобикалящите ни войници, които започнаха да се споглеждат взаимно, явно смутени.

— О, това е гремлин — уведоми го Аахз, като плъзна дружески ръка около раменете на своя довереник. — И ми се струва, че той разполага с отговор на нашите проблеми. Всички наши проблеми. Разбираш ли какво имам предвид?

— Какво има предвид? — начумери ми се Юлий. — Ясно ли ти е какви ги приказва?

— Аахз, кажи му — заповядах уверено, чудейки се през цялото време що за решение би съумял да намери моят ментор от тази бъркотия.

— Големи Юлий — усмихна се первектът, — какво ли биха могли да направят тия ваши лихвари акули, ако ти и твоята армия просто изчезнете?

И така, колкото и да е невероятно, всичко приключи.

Не с фойерверки, взрив или битка. А като много неща в моя живот — също тъй ненормално и импровизирано, както бе започнало.

И когато свърши, почти ми се искаше да не е свършвало.

Защото тогава трябваше да се сбогувам с отбора.

Сбогуването с отбора се оказа по-трудно, отколкото някога си бях представял. През цялото ми планиране някак си не бях престанал да обмислям възможността да се върна победоносно от войната.

Въпреки първоначалните ми ядове с тези съратници открих, че доста съм се привързал към всеки един от тях. Би ми се искало да ги задържа мъничко по-дълго, но това щеше да е невъзможно. Следващата ни спирка бе столицата, а те щяха да ми дойдат малко в повече за обяснение.

Освен туй, както изтъкна Аахз, щеше да бъде лошо за бойния дух да позволя на войниците да разберат колко високо е оценен техният командир, особено когато неговото заплащане е изключително непропорционално на собствените им възнаграждения.

Следвайки съвета му, платих лично на всекиго от четата. Щом привърших обаче, установих, че думите някак странно не ми достигат. И отборът още веднъж ми се притече на помощ.

— Е, шефе — въздъхна Брокхърст. — Струва ми се, че това беше. Благодаря за всичко.

— Беше истинско удоволствие да работя за теб — обади се Гюс. — Парите са хубаво нещо, но според мен Бърфърт и аз ти дължим още нещичко, загдето ни измъкна от онзи помиярник. Ако някога ти потрябва услуга, потърси ни.

— Младо — рече Аякс, като се прокашля, — напоследък се движа много, та не е тъй лесно да ми влезеш в дирите. Ако някой път попаднеш натясно и мислиш, че мога да ти сложа едно рамо, просто изпрати съобщение до Пазара на Дева и аз скоро ще пристигна.

— Не смятах, че толкова често посещаваш тоя Пазар — изненадах се от своя страна.

— Обикновено не е често — призна стрелецът, — ама сега ще наминавам… За всек’ случай.

Тананда подхвърляше монетата си във въздуха и я улавяше с дълго упражнявана лекота.

— Не би следвало да я взимам — въздъхна тя. — Но едно момиче трябва да яде.

— Ти си я заработи — настоях.

— Да, вярно. Предполагам, че ще потегляме — зеленокосата кимна на останалите. — Пази се, хубавецо.

— Ще се върнеш ли? — попитах припряно.

Танда направи гримаса.

— Не мисля — рече лукаво. — Ако Гримбъл ни види заедно…

— Имах предвид някога — поясних.

Тя моментално просия.

— Разбира се, Скийв — намигна ми. — Няма да се отървеш толкоз лесно от мен. Кажи довиждане на Аахз от мое име.

— Кажи му довиждане сама — промърмори Аахз, като излезе от сенките.

— А, ето те и теб! — ухили се девойката. — Къде е гремлинът? Стори ми се, че вие двамата си приказвахте нещо преди малко.

— Приказвахме си — потвърди люспестият и се огледа. — Не разбирам. Само преди минута беше тук.

— Все едно, че не съществува, нали, Аахз? — предположих невинно.

— Виж какво, момче!… — започна гневно моят ментор.

Отборът избухна в дружен смях. Той се извърна към тях, за да им отговори съсичащо, но блесна силна светлина и те изчезнаха.

Стояхме мълчаливо заедно няколко мига, взирайки се в празното пространство. Сетне Аахз плъзна ръка около раменете ми.

— Добър отбор бяха, момче — въздъхна той. — Сега се стегни. Триумфиращите генерали нямат край очите си мокри вадички. Лошо е за имиджа.