Моята любима годеница

10

Дънкан препускаше със жребеца си по тънещия във вечерен сумрак път. Бяха служили заедно с Уилям в Индия, а от две години имаха съвместна мисия в Англия. През цялото това време случаите, в които беше получавал такова съобщение от приятеля си се брояха на пръстите на едната ръка: Сбито. Загадъчно. „Повикай подкрепление. Ела незабавно.“

Уилям беше идеалният воин. Той лесно поемаше командването и после изискваше безусловно подчинение. Военният опит на Дънкан обаче предизвикваше уважението му и той отдаваше на бойния си другар цялото дължимо внимание. Но не и сега. Не и тази вечер.

За това имаше едно-единствено обяснение: нещата най-после идваха на мястото си.

Дънкан дръпна юздите на Тристам, за да го насочи по страничната горска просека, която водеше до сечището. Когато пристигна там, завари Уилям, който го чакаше на гърба на своя скопец, животно, прословуто с необикновено сериозния си нрав.

— Какво има? — Дънкан се приближи до приятеля си.

— Получих известие от Трокмортън. — Полумесецът огряваше мрачната физиономия на Уилям. — Лорд и лейди Федърстоунбоу са се оттеглили от обществото и бягат на север.

— Готови ли сме да ги посрещнем?

— Поканите са разпратени и важните личности — генерал Уилсън, секретар Грей — ги приеха — беше им наредено да ги приемат.

— Придружени от съпругите си, предполагам? — Впечатлен от височайшите гости, Дънкан подсвирна възхитено.

— Естествено. Има кораб, който отплава за Ирландия от местното пристанище, който прави рейс на всеки две седмици. Лорд и лейди Федърстоунбоу възнамеряват да се измъкнат с този кораб. Когато пристигнат в имението си, съм се погрижил да получат известие, че той е отплавал съвсем малко преди да дойдат… — Дънкан се изсмя гръмогласно — и те ще се чувстват като корабокрушенци на пустинен остров, докато не научат, че на няколко мили от тях аз давам прием, на който присъстват хора, които знаят всяка държавна тайна.

По лицето на Уилям сякаш бе преминал ледения северняк.

— О, те няма да устоят на възможността да продадат още информация. Ще дойдат, привлечени като пеперуда от пламък.

— Коварен си като самия дявол — възхитено изрече Дънкан.

— Искаш да кажеш решителен. Стъпка по стъпка те напредват към Хоуксмаут.

— Стъпка по стъпка ли? Но защо? — Дънкан звучеше обезпокоено.

— Посещават хора, които биха могли да притежават информация, която ги интересува. Нощуват при тях и се стараят да създадат впечатлението за обичайно пътуване. Движат се напосоки през страната, вероятно с надеждата да заблудят евентуалните си преследвачи.

Тристам се размърда неспокойно, усещайки вълнението на ездача си.

— Но ако са наясно, че имат преследвачи по петите си, защо не ги изпреварят, като пристигнат в имението си?

— Имат много къщи. Може би се надяват, че Трокмортън няма да разбере къде точно са се насочили. — Преди Дънкан да успее да възрази, Уилям го възпря с повелителен жест. — От подслушани разговори Трокмортън си е извадил заключението, че лорд Федърстоунбоу се съпротивлява и клинчи.

— И защо се опъва толкова? — Дънкан бе срещал лорд Федърстоунбоу. Той му направи впечатление на глупав, арогантен човек, отдаден на клюки и разврат, и затова идеята, че такъв посредствен мъж е способен да заблуди най-добрите английски шпиони, му беше непонятна.

— Защото не вярва, че ги грози опасност.

Е, това просто довърши Дънкан.

— Този тип продава секретна информация на врага от тридесет години и не се чувства заплашен?!

— Той е аристократ от старата школа, който поставя себе си над закона. — Уилям не остави на Дънкан време да възрази. — Начинът, по който напуснаха Лондон, предизвика слухове, което бе добре дошло за Трокмортън и неговата агентска мрежа. Той допълнително пусна някои клюки, за да види няма ли съюзниците на двамата да се издадат по някакъв начин. — Уилям стисна ръката на приятеля си. — Граф Пашенка Фиърс Гайеф е напуснал града.

— Пашенка, а? — Дънкан отлично разбра значението на тази информация. Граф Пашенка беше елегантен мъж, популярен сред аристократичните среди, особено сред дамите; беше чужденец, който от години се движеше сред висшите кръгове на английското общество и разправяше на всеослушание тъжната си история за това как несправедливо е бил лишен от губерниите си в Русия. — Насам ли се е запътил? Него ли ще гоним по петите тази нощ?

— Според Трокмортън той е потеглил към имението на лорд и лейди Федърстоунбоу, откъдето смята да се измъкне през морето. — Двамата другари дочуха чаткането на копита по пътя. Това беше исканото подкрепление войници. Уилям снижи глас:

— Ако си изиграем правилно картите ще заловим не само предателите на родината, но ще пипнем и Пашенка, водача, пред когото се отчитат.

— Хитро. — Дънкан се усмихна и предложи нещо, което удовлетвори безкрайно Уилям: — А няма ли да е по-добре да му пуснем фалшива информация, след което да го пуснем по живо, по здраво?

— По дяволите, Дънкан! — От вълнение Уилям едва си пое дъх. — Брилянтна идея! Сега си спомням защо те искам близо до мен.

За трета поредна нощ силният и открояващ се крясък на бухала се разнесе под безоблачното нощно небе. Войниците на Уилям се завръщаха на сечището и началникът им ги чакаше, яхнал стабилно коня си, за да рапортуват пред него.

Кметът на Хоуксмаут, Дуайът Гревил, пристигна първи на своя кон по огряната от луната просека.

— На север, по пътя до кръста на свети Георги, всичко е спокойно, сър. — Носът му потръпна със заешка предпазливост, когато ноздрите му доловиха аромата на нощния бриз. — Но тая работа не ми харесва. Жена ми примигва с лявото си око, а това е сигурно предчувствие, че се задават неприятности. Ужасно предчувствие, полковник, наистина. Тази нощ нещо се носи във въздуха.

— Щом не се носи по земята, значи всичко е наред — отвърна Уилям. Гревил постоянно предсказваше различни опасности, разяждан от безпокойството, че нещо може да наруши спокойствието на Хоуксмаут по време на мандата му. Уилям прекарваше повечето си вечери, уверявайки кмета, че никаква беда няма да сполети селцето.

Дънкан беше яхнал онзи свой проклет жребец, чистокръвен звяр, който обичаше да се изправя на задните си крака и да рие с копитата си въздуха, вместо да придвижва господаря си от място на място.

— Нощта е тиха. Никакво движение на юг — обяви Дънкан. Останалите коне станаха нервни, заразени от буйството на Тристам. Дори Озбърн, необикновено сериозният скопец на Уилям, започна да танцува с копита.

Не само Тристам дразнеше Озбърн. Лунната светлина и лекият ветрец, обсипаното със звезди небе, мирисът на трева, която конските копита тъпчеха — всичко беше някак си нереално. Уилям се чувстваше неспокоен и мрачен като жребеца си. За първи път от години насам той усещаше как кръвта му кипи, как сърцето му бясно тупти, как магията във въздуха го опиянява. Каза си, че това е защото възмездието наближава. Още малко и щеше да спипа зверовете, причинили смъртта на жена му, щеше да въздаде справедливост.

Обаче това не бе всичко. Откакто бе срещнал Саманта на пътя, душата му копнееше за нещо повече.

Дънкан, този негодник, веднага беше забелязал промяната в него и правилно я беше приписал на Саманта. Уилям си каза, че страда, задето твърде дълго е потискал естествените нужди на тялото си. Но ако това беше истина, защо не мислеше за Тереза със същата охота? Тя беше изключително привлекателна жена, вдовица от класа, образец за елегантност и изящество, която знаеше мястото си и не го поправяше, кореше, и не оспорваше правилността на действията му. Това искаше Уилям, не устатата, модерно мислеща млада жена с неясен произход. Жена, която нагажда фактите, както й е удобно и непрекъснато намира недостатъци в начина, по който Уилям възпитава децата си. Жена, която не се посвени да изрази презрението си — или по-точно казано страха си — от неговата любима Езерна област.

Жена, мисълта за която го караше да се измъчва цяла нощ, задето не може да отиде през две стаи и да я сграбчи в прегръдките си.

Следващият ездач, който се появи, беше Зефания Юън. Разсъдлив и трезвомислещ, младият фермер патрулираше по пътя, който минаваше край земите му. Той беше надарен с необикновено шесто чувство и безпогрешно усещаше кого трябва да задържи, и кого — да остави да си върви по пътя. Младият мъж потупа коня си по шията и докладва:

— Пътят на изток е чист, сър, като изключим един цигански катун.

— Цигански катун? — Гласът на Гревил затрепери от вълнение. — Всеки знае, че циганите са опасно племе.

— Не и тези цигани. Те редовно идват тук всяка година на панаира и си гледат своите работи.

— Не сме на лов за цигани — намеси се Уилям. — Издирваме странни чужденци и англичани, които се мотаят без причина в околността.

— Можем да прогоним предателите като заловим няколко и ги обесим, например — предложи Гревил.

— Целта ни не е да ги прогоним, а да ги накараме сами да дойдат при нас, проклинайки разбойниците. Това е етап от опасната игра, с която сме се заловили.

— Но не и повече, нали? — Очите на Гревил блестяха на лунната светлина. — Сега ги хващаме и ги задържаме, понеже… — Гласът му заглъхна. Не знаеше защо го правят, а Уилям нямаше никакво намерение да споделя повече, отколкото беше необходимо.

— Точно така — рече той. — Задържаме ги. — Освен това претърсваха обувките им, дрехите им, вещите им — всяко нещо, в което можеше да се укрие кореспонденция. Лорд и лейди Федърстоунбоу бяха на път за вкъщи и планът на Уилям беше приведен в действие.

Отдалеч се дочу звукът от галопиращи копита. Някой препускаше устремно към тях. Уилям и тримата мъже се махнаха от сечището, и се притаиха в сенките покрай пътя.

Приведеният ездач беше младият Майло и Уилям се показа. Майло спря коня, пое си шумно дъх и извика:

— Карета! С герб! На главния път, на запад от Хоуксмаут.

— Какъв беше гербът — попита Уилям и се приготви за бясна езда.

— Не можах да видя, сър, беше тъмно.

— Сега? Тази нощ? — изпелтечи Гревил.

Уилям, Дънкан и Юън не си губиха времето с въпроси, а препуснаха напряко през гората към главния път подир Майло. Гревил ги последва с по-умерен ход.

Беше ли възможно? Бяха ли пристигнали лорд и лейди Федърстоунбоу? Когато достигнаха нанагорнището на пътя, мъжете нахлупиха шапки на главите си и ги омотаха с шалове така, че да могат да виждат. Превърнаха се в страшните бандити на Езерната област.

Каретата трополеше към тях. Те заеха позиции край пътя и Уилям стреля във въздуха, докато останалите насочиха пушките си към кочияша, който спря впряга от четири благородни коня.

— Парите или живота! — изкрещя Уилям.

Дънкан пришпори жребеца си към каретата и с грубо движение я отвори.

— Излизай!

— Ще има да разказвам за този поздрав на приятелките си — Топлият, кадифен глас принадлежеше на жена, която очевидно се забавляваше.

Уилям се радваше, че шалът покрива устата му, защото челюстта му увисна от удивление. Тереза? Тереза вече беше тук? Но в такъв случай тя трябваше да се е отзовала на поканата му мигновено.

Тереза подаде глава от каретата и лунната светлина разкри красивите й черти, които обаче се видяха тънки и остри на Уилям. Усмихна се, ала на Уилям му се стори, че усмивката й издава раздразнение. Тя слезе по стълбичките и застана насред пътя. Пелерината й зееше около деколтето и позволяваше на погледа да стигне до блестящата кожа на красивите й гърди. Гледката беше радост за мъжките очи — Уилям го признаваше — и фигурката й, както бе огряна от лунното сияние, изглеждаше възхитително.

— Красив бандит иска да отнеме бижутата ми. Само да кажа на домакина си, полковник Грегъри — ще му бъде забавно… Нали?

Дънкан сигурно беше стреснат от външността й, но успешно се вписа в ролята си на изпечен разбойник. Той пъхна пистолета обратно в кобура си, скочи от седлото, приближи се до дамата, свали шапката си и направи елегантен поклон.

— Милейди, с кого имам честта да разговарям?

— С графиня Марчънт, нещастнико, и горчиво ще съжаляваш за това. — Тя сграбчи Дънкан за косите, извъртя се и с едно бързо движение го повали на колене, измъкна пищова от кобура и го опря в челото му. С усмивка, която накара кръвта на Уилям да замръзне, Тереза се обърна към мнимите бандити:

— Или ще ме пуснете да си отида, или с него е свършено.

Гревил изблея като овца.

Юън дръпна коня си назад.

Дребната Тереза изглеждаше изпълнена с безмилостна решителност. Уилям даде знак и тримата обърнаха конете си към гората.

— Лакеите ми вече са извадили оръжията си. А сте се върнали, а са ви изпозастреляли.

Скрит зад едни клони, Уилям видя как Дънкан опита да се надигне и Тереза, без дори да го погледне, с всичка сила заби коляно в лицето му. Уилям за първи път виждаше тази страна от характера на Тереза. Тя неизменно бе модно облечена, фризирана и усмихната. Не приличаше на жена, способна да отблъсне четирима разбойници с деликатните си голи ръце.

С пистолет, насочен към главата на Дънкан, тя се качи в каретата и затръшна вратичката. Возилото затрополи по пътя към Силвърмиър.

Дънкан с олюляване се изправи на крака. Той покриваше носа си с ръка и гледаше след каретата с убийствен гняв. Уилям мълчаливо улови юздите на Тристам и изчака приятелят му да го яхне.

— Счупен ли е?

— Не мисля. — Дънкан попи кръвта от лицето си с носна кърпичка. — Но утре и двете ми очи ще са насинени. По-добре побързай, за да си вкъщи, когато гостенката ти пристигне. Ако това е жената, за която си решил да се венчаеш, бъди предпазлив, когато паднеш на колене, за да й направиш предложение. Има здрав ритник.

— Сър! — Викарият, мистър Уебър, се задаваше откъм Хоуксмаут и размахваше ръка. — В хана пристигна чужденец, очевидно доста заможен джентълмен. Преди да си легне, поиска да му покажат в коя посока се намира имението на лорд и лейди Федърстоунбоу. Да го задържим ли?

— Естествено. — Уилям обърна коня си към селцето. — Той не знае, че скоро ще го посетят най-дръзките бандити, които някога са нахлували в хан.

— Ами ако не открием нищо? — Дънкан попи кръвта от носа си.

— Ще го оставим да продължи към имението на двамата Федърстоунбоу и докато е там ще се погрижим да получи възможно най-секретната информация за плановете на английското правителство. — Уилям се усмихна студено. — Колко жалко, че когато се завърне с нея в Русия, ще узнае, че е невярна.

— Това ще го довърши — Съчувствието в гласа на Дънкан беше престорено.