Моята любима годеница

28

При всеки завой каретата се килваше и Саманта се удряше в купето. Като капак на това пътниците от предната скамейка се блъсваха в нея. После, когато каретата излезеше на прав участък, всички се наместваха на седалките в мрачно очакване на следващия завой и следващото изсулване от претъпканите скамейки. Осем души, четирима седнали по посоката на движение, четирима обърнати срещу нея. Шестима мъже и две жени, изтормозени пътници, натъпкани в задушен дилижанс, чиито прозорчета бяха плътно затворени, за да не влиза прах. Осмина души, очакващи с нетърпение пристигането си в Йорк.

Саманта се загледа през едното прозорче, мъчейки се да почувства поне мъничко радост от това, че оставя зад гърба си тези каменисти чукари. Мразеше провинцията. Винаги я беше мразила с нейния свеж въздух, треви, полюшвани от вятъра и месоядни същества, готови да изгълтат неопитните градски момичета. Да, гореше от нетърпение да се върне в Лондон с непрестанния му шум, мириса на гниещи отпадъци и отвратителната мъгла, която оцветяваше всичко — от сградите до любимите й ръкавици — в черно. Адорна никак нямаше да е щастлива, че питомката й така скоропостижно се завръща…

— Прррт! — подвикна кочияшът. — П-р-р-р-т! Стой!

— Защо спираме? — попита гражданинът от Единбург, отвори прозорчето и проточи врат. — А-а-а, някакво дърво е запречило пътя.

Пътниците изстенаха.

Саманта се опита да не подскочи от радост. Дървото беше ненужно забавяне, пречка… но щеше да прекара още няколко минути тук, в Езерната област. Минути, в които щеше да види за последно Дяволската канара и скалистите водопади… и да си поплаче, защото трябваше да напусне това място. Можеше да се заблуждава както си иска, но истината беше, че бе обикнала Езерната област. Или по-точно казано, хората, които беше срещнала тук.

— Парите или живота! — разнесе се вик от крайпътните храсти.

Парите или живота? Саманта се намръщи. И дърво, запречило пътя. Дали беше съвпадение? Това не беше дълбокият глас на Уилям, изкуствено удебелен, за да всява страх. Той не би си направил труда да я последва. Не и след горчивите думи, които си бяха разменили. Не и след като доста ясно му беше заявила какво мисли.

Домакинята в другия ъгъл се отпусна на седалката и притисна ръце към щедрия си бюст.

— Разбойници! — Гласът й се повиши с една октава. — Разбойници! Ще ни оберат и ще ни изнасилят!

— Ти си първа — измърмори Саманта. Стигаха й толкова нещастия на главата.

— Много са. — Шотландецът озадачено присви очи. — Някои са дяволски ниски.

— Ниски ли? — Какво искаше да каже? Боеше се, че отговорът й е известен. — Като деца ли? — попита тя.

— Търсим една жена — висока, слаба и красива — провикна се разбойникът с най-големите габарити.

Саманта сведе глава и потъна в седалката. Уилям. Докато беше жива, нямаше да му прости.

А от друга страна… напушваше я на смях.

— С коса, светла като лунните лъчи. Дайте ни я и ще ви пуснем да си вървите с мир по пътя.

Всички погледи се насочиха към нея.

— Не е красива — заяви дебелата домакиня — но отговаря на останалата част от описанието.

Един от мъжете отвори с ритник вратата. Със задружни усилия останалите пътници изтикаха Саманта навън. Тя залитна и се приземи на четири крака.

— Вижте сега бе, хора! — кочияшът крещеше на шестимата малки главорези и страшния бандит в пълен размер, всички с маски на очите. — Не може ей така, посред бял ден, да ми отвличате клиентелата! Аз трябва да мисля за репутацията си!

— Нали вече си прибрал парите за билета и? — кресна най-голямото от децата. — Какво ти пука дали е отвлечена или не?

Агнес. Агнес участваше в този фарс. Всъщност — Саманта се олюля от силата на прозрението — всички момичета бяха яхнали коне и охраняваха пътя. Двете най-малки разбойнички бяха на понита, водени от по-големите им сестри.

Целият клан Грегъри беше дошъл да я прибере. Макар че защо си бяха направили труда… Саманта изгледа Уилям яростно. Видът му беше същият като в нощта на пристигането й. От глава до пети беше издокаран в черно. Изглеждаше твърде висок, твърде едър и твърде мъжествен. Безразсъден, силен… и тези очи. Тези блестящи сини очи, които едновременно изразяваха проницателност, подигравка… желание. По нея.

Тя се изчерви и предизвикателно вирна брадичка.

— Няма да ми я отвличате, калпазанковци такива! Мис Пендъргаст ми е клиент и ми е дълг да си я закарам докъдето си е платила.

Саманта видя как Вивиан дава знак на най-малкото бандитче:

— Това е мама и ми е мъчно за нея — проточи жаловито Кайла.

Кочияшът обърна яростния си взор към Саманта:

— Не е ли срамота, мадам, тъй да си зарежете децата?

— Тези деца не са мои — отсече Саманта. Всички пътници ахнаха ужасено.

— Мамо, как можа! — Агнес изскимтя като пребито пале. — Ако знаеш как ни липсваш!

— Мамо! Мамо! Мамо! — В зависимост от възрастта си и вродената си склонност към драматични изпълнения, момичетата захленчиха различни вариации на щастието и отчаянието.

Уилям наблюдаваше трогателната сцена със скръстени ръце. Саманта не му обърна никакво внимание. Строгият й поглед на опитна учителка се насочи към малките актриси.

— Баща ви може и да е способен на подобни глупости, но от вас определено очаквах да проявите повече разум, деца.

Подали глави от прозорчето и вратата, пътниците слушаха с жив интерес.

— Това не е грабеж — мъдро заяви огромната дама. — Това е… — думите я напуснаха и тя изгледа косо Саманта.

— Но, мис Пендъргаст — Емелин свали шала, който й служеше за маска — вие май забравяте, че откраднахте нещо.

Саманта не смееше да издиша от страх, че ще се разкрещи гневно. Ако погледите можеха да убиват, Уилям щеше да е мъртъв.

Той въобще не се трогна и се вгледа безстрастно в нея.

— Откраднахте сърцето ми — промълви Емелин.

— И моето сърце — добави Кайла.

На Саманта и се прииска да изстене при този фарс, но вместо това откри, че се колебае между порой от сълзи и гневен смях.

— Откраднахте сърцата на всички ни. — Агнес слезе от коня, отиде при Саманта и улови ръцете й. — Моля ви, мис Пендъргаст, останете с нас.

Саманта се втренчи в момичето. В момичетата.

Погледна и Уилям. Той смъкна ръкавиците си и докосна сърцето си с връхчетата на пръстите.

За нейно най-голямо смущение собственото й сърце заплашваше да се пръсне. От страст. Вечната, неутолима страст.

Кочияшът изсумтя презрително, развърза куфара на Саманта и го захвърли край пътя. Дървото беше отместено. Дилижансът изтрополи, оставяйки подире си облак прах, който ветрецът разнесе.

Останалите деца също слязоха от седлата и започнаха да подскачат нагоре-надолу, после прегърнаха гувернантката си.

— Не бяхме ли страхотни, мис Пендъргаст? Доплака ли ви се? Не се ли радвате, че оставате при нас?

Саманта на свой ред ги прегърна и се засмя на маймунджилъците им.

— Стига толкова, момичета. — Уилям слезе от жребеца си и силно плесна с ръце. — Оставете ни насаме за малко.

Децата се спогледаха и се разкикотиха, после Агнес ги поведе към конете. Каките помогнаха на двете най-малки сестри да се качат на седлата.

Саманта се опита да фокусира погледа си в тях и да пренебрегне Уилям, но той привличаше цялото й внимание. Изпълваше очите й. Стоеше твърде близо до нея и вдишваше твърде много от отвратителния свеж въздух. Със сигурност вдишваше твърде много, защото се чувстваше замаяна и задъхана.

— Обичаме ви, мис Пендъргаст! — извикаха момичетата, докато се отдалечаваха, повели бащиния жребец със себе си.

Саманта им махна едва-едва.

Слънцето грееше, къпейки лицето й в топлината си. Ветрецът подухваше, развявайки шала на Уилям.

— Ето ни отново тук. На пътя. — Той улови ръката й, смъквайки ръкавицата с преднамерена чувственост и притисна устни към дланта. — И най-сетне сме сами.

Саманта усети как кожата й настръхна под топлия му дъх. Предателските й зърна веднага се превърнаха в корави пъпки. Тя се отдръпна, но той я последва. Това, което спечели като дистанция, беше наваксано от голямата му крачка.

— Благодаря ти, че се съгласи да ме изслушаш.

— На нищо не съм се съгласявала. — Този мъж беше опасен: вече си правеше оглушки.

— Не избяга от мен, което е нещо. И това ми стига. — Уилям посочи един пън под сенките на горските дървета. — Ще ми окажеш ли честта да поседим, докато разговаряме?

Наистина трябваше да поговорят, но Саманта се двоумеше. Уилям се досети каква е причината за колебанието й.

— Ще проверя за змии — увери я той. Нищо в поведението му не издаваше подигравка или неприемане на страховете й. Ето защо Саманта нагази в тревата край пътя, израснала върху плодородната хумусна почва, образувана в течение на хиляди години от есенната шума, и позволи на Уилям да отмести пънчето, за да прогони тварите, които евентуално се бяха притаили под него. Кавалерът свали жакета си за езда, сгъна го и застла с него импровизираната табуретка. Саманта се настани внимателно, стараейки се да създаде атмосфера на официалност — сякаш това щеше да заличи лудите нощи помежду им. Тогава, за неин ужас, Уилям коленичи пред нея.

— Моля ви, недейте. — Тя се помъчи да отмести ръката му. — Полковник Грегъри, моля ви, не е необходимо.

— Полковник Грегъри? — Той не помръдна.

— Наричаше ме Уилям… тази сутрин.

Страните й пламнаха като алени рози.

— Да, но преди това… — Ама че глупачка беше. — Прав си, разбира се. След като сме били интимни, пълен абсурд е да се преструваме, че помежду ни не е имало нищо.

— Точно така.

— Но моля те, недей да коленичиш.

— Аз вярвам в значението на протокола. Вярвам, че трябва да се покланяме на кралицата. Вярвам, че всеки военачалник трябва да поздравява офицерите си. Вярвам, че мъжът трябва да ухажва жената преди да се оженят и да сподели с нея брачното ложе едва след церемонията. Вярвам, че щом правя предложение за брак, трябва да съм на колене. — Уилям смъкна другата й ръкавица и улови ръцете й в своите. — С теб обърках всичко.

Саманта си спомни изминалата нощ. И утрото. Розите отново пламнаха на лицето й.

— Не съвсем всичко — смутено изрече тя.

— Благодаря, че ми признаваш поне това. — Загадъчна усмивка заигра по устните му. Уилям се овладя и продължи със сериозен тон: Също така вярвам, че мъжът трябва да измоли прошка на колене, когато е озлочестил дамата с необмислените си постъпки — както аз те озлочестих. Мара е взела вещите на Мери.

Нещо в нея се отпусна. Мара си беше признала след малката й лекция. Саманта беше намерила начин да помогне на момичето.

— Знам.

— Как така?! — Веждите на Уилям чак подскочиха от недоумение.

— Крадецът винаги разпознава крадеца. — Саманта сви рамене. — Мара е средното дете. За разлика от Агнес и Вивиан тя още не се превръща в жена. Но от друга страна не е малкото сладко момиченце като Кайла, Хенриета или Емелин. Затова тя се чувства изгубена.

Уилям изглеждаше като ударен от гръм.

— Въобще не ми беше минало през ума. Как ли съм се оправял с децата си преди да дойдеш ти, с дълбоките си прозрения и женската си мъдрост?

Саманта би могла да го обвини в ласкателство, само че казаното от него беше истина. Тя му беше спестила доста бъдещи неприятности с момичетата.

— Мара ми каза, че споменът за майка й избледнявал. В самотните си нощи тя се опитвала да си представи лицето на Мери, но не успявала. Взела вещите на майка си в опит да я запази жива в паметта си. Това й носело успокоение.

— Горкичката — задавено изрече Саманта.

— Дадох миниатюрата на художник, който да направи по едно копие за всяко момиче. — Уилям обсипа с целувки пръстите й. — Сега се надявам да им доведа нова майка, която да ги завива в креватчетата за лека нощ.

Саманта извърна поглед.

— Ако я убедя да ми прости, задето я обвиних заради миналото й.

Цялата болка и омраза, трупана през всичките години на малтретиране и унижения, изплува на повърхността. Саманта преглътна. Искаше да го направи. Обичаше го толкова силно, че би трябвало да е способна на всичко… но не можеше да му прости.

Някои неща бяха непростими.

— Не мога. — Тя поклати глава.

Уилям започна да шава и от притеснение заговори по-бързо:

— Разбиранията ми за етика ме правеха непреклонен. Всеки знае разликата между доброто и злото. Лъжата и измамата… кражбата никога не могат да бъдат оправдани. Но дъщеря ми, моята собствена плът и кръв, изисква моето съчувствие и аз няма да й го откажа заради сторените грешки. — Уилям направи кисела гримаса. — Макар че ще проведа с нея доста сериозен разговор относно морала.

— Добре, но знай, че Мара винаги ще си остане човек, който изпробва пределните граници на нещата.

— Ще се нуждая от помощта ти, за да я държа в правия път.

Саманта отново извърна поглед.

— Дори преди да разбера за Мара, знаех, че трябва да се променя. — Уилям си пое дъх. — Трябваше да се променя или ти нямаше да ме приемеш, а мисълта за това ми беше омразна. Беше ми много трудно. Ето защо реших, че мога да се променя малко, а ти да се промениш много.

Радост и тъга така се смесиха в душата й, че тя не можеше да разграничи кое какво е. Искаше й се да се засмее. Искаше й се да се заплаче от болка.

— Но ти ме отблъсна. Предложих ти всичко, което имах, но ти не прояви интерес. Затова ти признах, че те обичам. Ти се присмя на любовта ми.

— Не исках. — Тя избърса очите си. — Никой мъж не ми се беше обяснявал в любов.

— И ето ме сега на колене. Падам ничком. — Той изпълзя по-близо, толкова близо до нея, че се притисна до тялото й. — Съгреших спрямо теб. Бях глупав и твърдоглав. Бях добродетелен и лицемерен. Моля те, моля те прости ми!

— Добре. — Защо ли се предаде? — Естествено. — Защото не можеше другояче. — Прощавам ти. — Желаеше го. Обичаше го.

— Тогава… защо не ме погледнеш в очите? — Уилям шепнеше нежно в ухото й. Саманта усещаше дъха му във врата си. Първо погледна лицето му, после сведе поглед към сплетените им ръце. — Саманта, нямам повече власт над миналото отколкото всеки друг човек. — Палецът му описваше кръгове по дланта й. — Мога да обещая само да не повтарям грешката си.

Тя положи големи усилия, за да не му се сопне:

— Сигурен ли си, че ще удържиш на обещанието си? Че ще му останеш верен дори и в най-мрачните кътчета на съзнанието си? Следващия път, когато загубиш нещо, или когато някой ядосан прислужник задигне сребърните прибори, няма ли тайничко да се питаш дали не съм била аз?

Уилям не продума толкова дълго, че Саманта се изнерви. Дощя и се да стане, да се раздвижи… да го погледне в очите, както я беше помолил. Там видя разбиране, което я уплаши и смути.

— Гарантирам ти: никога няма да заподозра, че си нещо друго освен красива, интелигентна и добросърдечна жена, защото вярвам в теб. — Думите му бяха премерени, тонът — внимателен. — Но не мога да те принудя да повярваш в мен. — Уилям се изправи с болезнена гримаса на лицето си. — Нищо чудно, че в сърцето си не можеш да откриеш дори мъничко любов към мен. Подлагаш на съмнение искреността на чувствата ми и на силата на характера ми.

— Не! Не! Не подлагам нищо на съмнение. Аз… Винаги другите са се съмнявали в мен… — Не можеше да повярва, че казва това. Толкова неубедително извинение, за да маскира толкова голям страх. Истината беше, че ако се свърже с Уилям до края на живота си, тя ставаше уязвима за болката. Рискът беше толкова голям, че предпочиташе да прекара живота си в бедност и слугуване, отколкото да го поеме.

Но това не беше всичко. Саманта също се изправи, улови ръката му и сериозно го погледна в очите:

— Обичам те. Обикнах те още първия път, когато те съзрях на коня и те помислих за красив и опасен дявол.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да ми повериш сърцето си? — Сега беше негов ред да я изпита.

— А ти обещаваш ли ми да се грижиш добре за него?

— Да.

— Ти никога не би ме излъгал. Обичам те и ще стана твоя жена.

Без да сваля изгарящия си поглед от нея, Уилям се провикна:

— Момичета! Всичко е както трябва! Мис Пендъргаст се съгласи да ми стане жена.

Двамата се ухилиха до уши. Представяха си каква ще е радостта на децата.

— Момичета! — извика Уилям малко по-силно.

Саманта се огледа и изненадано установи, че никой не ги гледа от храстите.

— Къде са децата?

— Не мислиш ли… че са решили да осигурят желания резултат? — Уилям кимна и замислено поглади брадичката си.

— Отлична тактика. На всяка цена трябва да ги похваля.

— Не разбирам. — Очите й се отвориха широко. — Какво ще постигнат, като ни зарежат сами в тази пустош?

Той се изкиска, но когато видя паниката, изписана на лицето й, успя да си придаде по-сериозен вид.

— Това не е никаква пустош — успокои я бъдещият е съпруг. — Вероятно са преценили, че ако прекараме нощта заедно, щем не щем ще се сдобрим. Най-малкото ще бъдем безвъзвратно компрометирани и принудени да се оженим.

— Адови изчадия! — Саманта беше потресена.

— Кой го казва! — ухили се Уилям.

— Горд си от тяхната постъпка — намръщи се тя.

— Не съм горд. Наистина. Просто съм… впечатлен от логическото им мислене. — Уилям се прокашля и смени темата.

— Ако останем на пътя, през следващите няколко дни все ще мине някой.

— През следващите няколко дни?! — изкрещя Саманта.

— Ако вървим по пътя и не срещнем никой, след два — най-много четири дни — ще стигнем до Силвърмиър. — Той я притисна към себе си. — От друга страна, ако ми се довериш, знам пряк път през гората.

Саманта се почувства замаяна от близостта му.

— След колко време…?

— Утре сутринта сме вкъщи.

Дишането й се учести. Тя опули очи и страхливо погледна зелените дървета, които се простираха край пътя.

— Има ли вълци?

— Няма вълци. Няма мечки-стръвници. Ще бъдем в безопасност.

— Ще гладуваме.

— Ще те нахраня. Довери ми се.

— Къде ще спим?

Уилям се намръщи и отиде до една раница, която беше захвърлена край пътя.

— Предполагам, че момичетата са ни оставили това.

— Да. — Той развърза каишите. — Одеяла и платно. Аз съм войник. Приготвял съм нощен подслон и с по-малко подръчни материали. — Той се върна при Саманта и я прегърна. — Помисли си само. Ти и аз под звездите…

— Еднодневки. Прилепи. Страховити буболечки.

— Скъпа, падне ли мракът, ще се погрижа съзнанието ти да е заето със съвсем различни неща. — Уилям многозначително я погледна и Саманта разбра, че ще я целуне. Знаеше, че тази целувка няма да е обикновена. Тя се притисна към тялото му, сграбчи реверите на жакета му и разтвори устни. Той сбъдна очакванията й. Първо сладкият му дъх се смеси с нейния, после започна чувственото пиршество на сетивата им. Празник на любовта, споделено удоволствие, скрепяване на брачните клетви.

— Сега не мислеше за страшни буболечки, нали?

Тя кимна със затворени очи.

— Вярваш ли ми? Ще минем ли по прекия път?

Ново кимване.

— За друго не моля. — Той преметна раницата през рамо и я поведе към гората. — Довечера можеш да ми кажеш защо си ме помислила за красив, опасен дявол.

Уилям знаеше, че ще извади голям късмет ако я компрометира напълно и се ожени за нея преди тя да разбере, че само две мили надолу по пътя има село.

В крайна сметка момичетата не бяха единствените тактици в семейството.